Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Бараяр (11)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Mirror Dance, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 62 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Mandor (2007)
Допълнителна корекция
Диан Жон (2011 г.)

Издание:

Лоис Макмастър Бюджолд. Огледален танц

Американска, първо издание

Превод: Георги Стоянов

Редактор: Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица: „Megachrom“ — Петър Христов

Формат: 84/108/32

Печатни коли: 32

Страници: 512

ИК „Бард“, 1995 г.

Библиотека „Избрана световна фантастика“ №25

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от Mandor)
  3. — Корекция

Двадесет и седма глава

„Раздялата ни приближава.“ А Майлс се страхуваше от обратното. Роан отново бе захлупила главата си с възглавница. Той продължаваше да крачи. И да говори. Не можеше да се спре. След скритото от нея каскадно възвръщане на паметта той беше разработил много планове за тяхното освобождаване, но всички бяха с някакъв фатален недостатък. Неспособен да приложи никой от тях, той ги пренареждаше и прецизираше на глас. Отново и отново. Роан беше престанала да го критикува… вчера? Всъщност тя беше престанала изобщо да говори с него. Беше отказала да се отнася нежно към него и да го успокоява и вместо това стоеше в някой ъгъл, по-далеч от него, или оставаше продължително в банята. Той не можеше да я обвинява. Възвръщащата му се нервна енергия, изглежда, прерастваше в нещо като бяс.

Това принудително ограничение създаваше максимално напрежение в чувствата й към него. А той — трябваше да го признае — не можеше да прикрие своите нови резерви към нея. Хладина в неговите докосвания, нарастваща съпротива към медицинския й авторитет. Несъмнено той я обичаше и й се възхищаваше, и би бил доволен тя да завежда лечебницата на неговия кораб. Под негова команда. Но вината и чувството за липса на уединение намаляваха желанието му за интимност. В момента беше обладан от други страсти. И те го бяха погълнали изцяло.

Скоро трябваше да обядват. Ако се приемеше, че през дългия джексъниански ден им поднасят храна по три пъти на ден, значи бяха тук от четири дни. Баронът не беше говорил отново с тях. Какво ли замисляше Ваза Луиджи? Беше ли обявил вече търга? Дали следващият човек, който ще мине през вратата, няма да е неговият купувач? Ами ако никой не участва в този търг, ако останат вечно тук?

Храната обикновено се донасяше на поднос от прислужник под бдителното око на двама стражи, въоръжени със стънери. Той опита всичко, за което можа да се сети, за да ги подкупи при кратките разговори с тях. Те само му се усмихваха. Не беше сигурен, че ще може да изпревари лъча на стънер, но реши при следващата възможност да пробва. Не му се удаваше възможност да пробва нещо умно, значи трябваше да пробва нещо глупаво. Изненадата понякога дава резултат…

Ключалката изщрака. Той се завъртя и се приготви да се хвърли напред.

— Роан, ставай — изсъска той. — Ще направя опит.

— Оо, по дяволите — изпъшка тя и се надигна. Без вяра, със свъсени вежди тя стана и се затътри край леглото, за да застане до него. — Зашеметяването със стънер е много болезнено, нали знаеш. След това ще повръщаш. И вероятно ще имаш конвулсии.

— Да. Зная.

— Но поне за малко ще мирясаш — промърмори тя под носа си.

Той се надигна на пети. После, тъкмо преди да влезе прислужникът, приклекна. „Оо, Боже мой! Какво е това?“ Неочаквано в играта се включи нов играч и умът му изведнъж блокира. Роан, която очакваше атаката му, обърна глава и очите й се разшириха.

Беше момичето-клон Лили — Лили Младша, може би така трябваше да я нарича — в кафяво-розовата си копринена униформа: дълга тясна пола и украсен със звезди жакет. Изправила гръб, тя внесе подноса с храната и го остави на масата в дъното на стаята. Стражът й кимна машинално, излезе и затвори вратата.

Тя започна да сервира храната. Роан се приближи към нея и понечи да каже нещо.

Той моментално видя цяла дузина възможности. Разбра също, че този шанс може би никога няма да се повтори. Нямаше никакъв начин в неговото омаломощено състояние да надвие самата девойка. Какво би станало, ако Роан използува онова успокоително, с което го беше заплашила? Ще може ли Роан да го използува срещу нея? И щеше да иска обяснения. Да спори. Но можеше да пробва.

— Боже, колко си приличате! — извика той весело и намигна на Роан. Тя го погледна с пресилено недоумение, което превърна в усмивка, когато девойката се обърна към нея. — На какво дължим, хм, тази чест, миледи?

Гладката ръка на Лили докосна гърдите й.

— Аз не съм благородничка — каза тя с тон, който показваше, че го мисли за глупак. Е, не без основание. — Но вие… — Тя погледна Роан. — Не разбирам…

— Баронесата ли ви изпрати? — попита Марк.

— Не. Но аз казах на стражите, че храната ви е дрогирана и баронесата ме е изпратила да стоя при вас и да се уверя, че сте я изяли — добави тя лекомислено.

— Вярно ли е това? — попита той.

— Не. — Тя тръсна глава, развявайки дългата си коса, и пренесе вниманието си от него към Роан. — Коя сте вие? — попита тя, изпълнена с неудържимо любопитство.

— Тя е сестра на баронесата — отговори моментално той. — Дъщеря на майката на твоята господарка. Знаеш ли, че си кръстена на твоята, хм, баба?

— Баба?

— Кажи й за Група Дърона, Роан — заповяда той.

— Тогава дай ми възможност да говоря, защото ти не млъкваш — каза Роан през зъби и се усмихна.

— Знае ли тя каква е? Попитай я знае ли каква е — повтори настоятелно той, сетне напъха кокалчетата на ръката в устата си и ги загриза. Момичето не беше дошло заради него. Беше дошло заради Роан. Той трябваше да даде възможност на Роан да използува този случай.

Роан погледна към затворената врата зад гърба на момичето.

— Дъроните представляват група от трийсет и шест сестри. Ние живеем под защитата на Къща Фел. Нашата майка… първата Дърона… също се казва Лили. Тя беше много натъжена, когато Лотус… баронесата… ни остави. Лотус беше моя… по-голяма сестра. В такъв случай ти също си моя сестра. Казвала ли ти е Лотус защо те има? Нейна дъщеря ли ще бъдеш? Или наследничка?

— Аз трябва да бъда обединена с моята господарка — каза момичето. В тона й прозвуча леко предизвикателство, но очарованието й от Роан беше видимо. — Чудя се дали вие не сте тук, за да заемете моето място. — Ревност? Лудост.

Очите на Роан потъмняха от ням ужас.

— Разбираш ли какво означава това? Какво представлява клон с трансплантиран мозък? Тя ще вземе тялото ти, Лили, и ти няма да бъдеш никъде.

— Да. Зная. Такава е съдбата ми. — Тя отново тръсна глава, отмятайки косата от лицето си. Тонът й изразяваше убеждение. Но очите й… имаше ли в тях някакъв, макар и най-слаб въпрос?

— Ама толкова много да си приличате — замърмори той, обикаляйки около тях, обзет от едва скривано вълнение. — Мога да се закълна, че ако си смените дрехите, никой не би могъл да установи разликата. — Бързият поглед на Роан му показа, че го е разбрала, но че мисълта, която лансира, е прекалена. — Обаче — продължи той, стискайки устни и навеждайки глава настрана, — сега виждам, че не е точно така. Момичето е много пълно. Не мислиш ли, че е много пълно, Роан?

— Не съм пълна! — каза Лили Младша възмутено.

— Дрехите на Роан изобщо няма да ти станат.

— Грешиш — каза Роан, предавайки се и оставяйки се да бъде включена в плана. — Той е идиот. Хайде да му покажем, Лили. — Тя започна да съблича жакета, блузата, панталоните.

Бавно, с голямо любопитство, девойката свали жакета и полата си и взе дрехите на Роан. Роан още не беше докоснала копринените дрехи на Лили, оставени на леглото.

— Оо, изглеждаш чудесно — каза Роан и кимна към банята. — Трябва да се огледаш.

— Не съм бил прав — призна честно Майлс, насочвайки момичето към банята. Нямаше време за заговор, нямаше начин да дава заповеди. Трябваше да се осланя изключително на инициативата на Роан. — В действителност дрехите на Роан са ти съвсем по мярка. Представи си, че си хирург Дърона. Те всички са доктори, знаеш ли? Ти също би могла да бъдеш доктор… — С крайчеца на окото си видя, че Роан скъса панделките на главата си, разтърси коси и сграбчи копринените дрехи. Той затвори вратата на банята и насочи Лили към огледалото. После пусна водата, за да не се чува чукането на Роан върху външната врата, отварянето, излизането… с коса, паднала върху лицето й…

Лили се взираше втренчено в огледалото, после погледна неговото отражение и разпери ръце, сякаш да му се представи, след това погледна към темето му, което достигаше едва до рамото й. Той сграбчи една чаша и пийна глътка вода да прочисти гърлото си за действие. Колко дълго ще може да държи девойката отвлечена тук? Не беше сигурен, че може успешно да блокира ума й, а и не беше съвсем сигурен кое точно е лекарството в санитарната чанта на Роан, оставена на срещуположния край на стаята — онова, страхотното успокоително.

За негова изненада тя заговори първа.

— Вие сте онзи, който дойде за мен, нали? За всички нас, клоновете.

— Хм… — Злощастното нападение на Барапутра? Беше ли тя една от освободените? Тогава какво търсеше тук? — Извини ме. Неотдавна бях мъртъв и мозъкът ми не работи съвсем добре. Криоамнезия. Може да съм бил аз, но може и да си срещнала моя брат-клон.

— Вие също ли имате клонове-братя?

— Поне един. Моят… брат.

— Наистина ли сте били мъртъв? — Гласът й звучеше леко недоверчиво.

Той издърпа сивата си трикотажна блуза и показа белезите.

— Оо — каза тя потисната. — Значи е истина.

— Роан ме върна към живот. Много е добра. — „Не, не насочвай вниманието й към отсъстващата Роан.“ — Ти би могла да бъдеш също толкова добра, обзалагам се, ако се опиташ. Ако беше подготвена.

— Как се чувствахте? Като мъртъв? — Очите й неочаквано се съсредоточиха върху лицето му.

Той дръпна блузата си надолу.

— Тъпо. Истински скучно. Празно. Нищо не си спомням. Не си спомням умирането… — Дъхът му спря… дулото на огнестрелното оръжие, бълващо огън… гърдите му се пръскат, ужасна болка… пое дъх и се подпря на масата, краката не го държаха. — Самотен. Няма да ти хареса. Гарантирам ти. — Той хвана топлата й ръка. — Много по-добре е да си жив. Да си жив е, е… — Имаше нужда от нещо, на което да се опре. Вместо това се качи на масата, погледна я право в очите, уви косата й в ръката си, наведе се и я целуна — просто едно кратко докосване до устните. — Човек може да каже, че е жив, когато някой го докосне.

Тя се дръпна стъписана и заинтригувана.

— Ти целуваш различно от барона.

Мозъкът му сякаш се разхълца.

— Баронът те е целувал?

— Да…

Ранна проверка на новото тяло на съпругата? За кога ли е запланувана трансплантацията?

— Винаги ли си живяла с, хм, твоята господарка?

— Не. Докараха ме тук след като беше разрушена яслата за клонове. Ремонтът й е почти завършен и аз скоро ще се връщам.

— Но… не за дълго.

— Не.

Изкушенията на барона сигурно бяха… интересни. В края на краища мозъкът й скоро щеше да бъде унищожен и тя не би могла да го обвинява. Ваза Луиджи можеше да направи всичко, но не и да й отнеме девствеността. Как ли се отразяваше това на нейното умствено състояние, на нейната преданост към господарката й и на съгласието с определената й съдба? Очевидно се отразяваше по някакъв начин, иначе нямаше да е тук.

Тя погледна към затворената врата и изкриви уста в неочаквано подозрение. Измъкна ръката си от неговата и избяга в празната спалня.

— Оо, не!

— Шшт! Шшт! — Той изтича подир нея, отново я хвана за ръка, скочи на леглото, обърна лицето й към своето и поднови контакта с поглед. — Не крещи! — изсъска той. — Ако изскочиш и кажеш на стражите, ще си създадеш ужасни неприятности, но ако изчакаш докато тя се върне, никой никога няма да узнае. — Той се почувства доста подъл, задето се възползваше по такъв начин от обхваналата я паника, но трябваше да го направи. — Мълчи и никой никога няма да узнае. — Нямаше представа дали Роан възнамерява да се върне. Може би щеше да използува този случай, за да се отърве от него. Никой от плановете му не беше предлагал такъв голям шанс.

Лили Младша можеше да го надвие много лесно, но може би не си даваше сметка за това. Един добър удар в гърдите щеше да го събори на пода. Дори нямаше да има нужда да го удря много силно.

— Седни — каза й той. — Тук, до мен. Не се бой. Всъщност не мога да си представя от какво би могла да се плашиш от мен, щом не се страхуваш от съдбата, която те очаква. Ти сигурно си смело момиче. Жена. Седни… — Той я притегли надолу. Тя отмести поглед от него към вратата, но успя да запази спокойствие. Мускулите й бяха напрегнати като пружини.

— Разкажи ми… разкажи ми за себе си. За твоя живот. Знаеш ли, че ти си най-интересната личност?

— Аз?

— Точно сега не мога да си спомня много за живота си и затова питам. За мен това е ужасно. То просто ме убива. Кой е най-ранният ти спомен?

— Струва ми се… предполагам… мястото, където живеех преди да дойда в яслата. Там имаше една жена, която се грижеше за мен. Спомням си… глупаво е, но си спомням, че имаше някакви виолетови цветя, високи колкото мен, които растяха в една малка леха в градината, едва ли повече от един квадратен метър, и миришеха като грозде.

— Така ли? Разкажи ми повече за тези цветя…

Искаше му се разказът й да е възможно по-дълъг. А след това какво? Че Роан още не се беше върнала беше добър знак. Че може би нямаше да се върне си беше проблем най-вече за Лили Младша. „Че какво биха могли да й сторят баронът и баронесата? — подиграваше се безжалостният му ум. — Да я убият?“

Говореха за нейния живот в яслата, после тя му разказа за нападението на Дендариите от своя гледна точка. И как беше успяла да се присъедини отново към барона. Умно, умно дете. Каква бъркотия за Марк. Паузата се проточи. Скоро той щеше да свърши с приказките за себе си — водеше ги само за да помогне на изпълнението на операцията, — а това щеше да бъде невероятно опасно. Тя също вече нямаше какво да приказва и все по-често поглеждаше към вратата.

— Роан няма да се върне — каза Лили Младша най-после. — Нали?

— Мисля, че няма — призна той честно. — Мисля, че е успяла да избяга.

— Откъде знаеш?

— Ако я бяха хванали, щяха да дойдат за теб, дори и да не я бяха довели тук. От тяхна гледна точка Роан все още е тук. Ти си тази, която си избягала.

— Нали не мислите, че са я сбъркали с мен? — попита тя разтревожено. — Да са сметнали, че тя трябва да се обедини с моята господарка?

Той не беше сигурен дали тя се страхува за Роан, или я е страх, че Роан ще й отнеме мястото. Каква ужасна, отвратителна нова параноя!

— Колко скоро ти… Не — успокои я той. Успокои и себе си. — Не. При един небрежен поглед в коридора вие изглеждате съвсем еднакви, но при по-внимателно вглеждане не е така. Тя е няколко години по-възрастна от теб. Това просто е невъзможно.

— Какво да правя? — Тя се опита да се изправи, но той я държеше за ръката и я дръпна отново до себе си на леглото.

— Нищо. Всичко е наред. Кажи им… кажи им, че аз съм те накарал да останеш тук.

Тя го погледна почти с презрение.

— Как?

— С хитрост. Със заплахи. Психологическа принуда — отговори той направо. — Можеш да хвърлиш вината върху мен.

Тя го погледна подозрително.

Колко годишна беше? През последните два часа той разчепкваше историята на нейния живот и в нея, изглежда, нямаше много нещо. Приказките й бяха странна смесица от наблюдателност и наивност. Най-голямото приключение в живота й беше краткото й отвличане от Дендариите.

Роан. „Тя е успяла. И сега какво?“ Щеше ли да се върне за него? И как? Това беше Джексън Хол. Тук не можеше да се вярва на никого. Тук хората бяха само телесна маса. Като това момиче пред него. Пред очите му неочаквано се появи кошмарна картина — изпразнен череп, пусти очи — нейните.

— Съжалявам — прошепна той. — Ти си толкова красива… и отвътре. Ти заслужаваш да живееш. Не да бъдеш изядена от онази бабичка.

— Моята господарка е велика жена — каза тя настойчиво. — Тя заслужава да живее повече.

Каква деформирана етика беше подтикнала Лотус Дърона да направи от това момиче подобна имитация на доброволна жертва? Кого мислеше Лотус, че лъже? Очевидно лъжеше само себе си.

— Освен това — каза Лили Младша, — аз мисля, че ти обичаш онази дебела блондинка. Така се гърчеше над нея, че…

— Коя?

— Оо, вярно. Това трябва да е бил твоят клон.

— Моят брат — коригира я той автоматично. „Каква е пък тази история, Марк?“

Тя беше започнала да се успокоява, примирила се със странния плен. И й беше скучно. Гледаше го замислено. После попита:

— Ще ме целунеш ли пак?

Дължеше се на неговия ръст. Това събуждаше животинското в жените. Необезпокоявани от мъжката сила, те ставаха смели. Обикновено това го радваше, но това момиче го тревожеше. Тя не му беше… равна. Но той трябваше да убие времето, да я задържи тук, да я занимава колкото е възможно по-дълго.

— Добре…

След около двайсет минути кротко и благоприлично прегръщане тя се отдръпна и отбеляза:

— Баронът не го прави така.

— Какво правиш за Ваза Луиджи?

Тя разкопча панталоните му и започна да му показва. След около минута, задъхан, той извика:

— Спри!

— Не ти ли харесва? На барона му харесва.

— Сигурен съм. — Ужасно възбуден той отиде до стола при малката масичка за хранене и се сви на него. — Това е, хм, много хубаво, Лили, но е много сериозно за теб и мен.

— Не разбирам.

— Точно така. — Той все повече се убеждаваше, че въпреки ръста си тя е още дете. — Когато пораснеш… ще разбереш собствените си ограничения. И тогава можеш да каниш хора върху тялото си, както си избереш. Точно сега едва ли знаеш докъде си ти и откъде започва светът. Желанието трябва да излиза отвътре, не да е наложено отвън. — Той се опита да потисне собственото си желание със силата на волята си и успя само наполовина. „Ваза Луиджи, проклет мръсник.“

Тя се намръщи замислено.

— Аз няма да порасна.

Той обви ръце около свитите си колене и потрепери. „По дяволите.“

Неочаквано си спомни как беше срещнал сержант Таура. Как бяха станали любовници в онзи час на отчаяние. Ах, отново засади в белите петна на неговата памет. Сигурно имаше явни паралели със сегашното положение и може би заради това той се опитваше подсъзнателно да приложи старото успешно решение. Но Таура беше мутант, продукт на биоинженерството, с кратък живот. Дендарии медиците й бяха осигурили малко повече живот с помощта на метаболични регулировки, но не много. Всеки ден живот беше дар за нея, всяка година — чудо. Тя беше живяла целия си живот ден за ден и той не я укоряваше. Лили Младша можеше да живее цяло столетие, ако не станеше жертва на… канибали. Тя трябваше да бъде прелъстена към живот, не към секс.

Помисли си, че като цяло любовта към живота не е въпрос на разбиране, а зараза, която трябва да се прихване. И че може да се прихване от някого, който я притежава.

— Не искаш ли да живееш? — попита я той.

— Аз… не зная.

— Аз искам. Искам да живея. Повярвай ми, много подробно съм разглеждал алтернативата.

— Ти си… странен, малък, грозен човек. Какво можеш да получиш от живота?

— Всичко. И имам намерение да живея. — „Аз искам, искам! Богатство, власт, любов. Победи — чудесни, блестящи победи, светлини, отразени в очите на другарите ми. Някой ден жена, деца. Много деца, високи и здрави, които да шашардисат онези, дето шепнат «мутант», та чак да ги обърнат с тъпите им глави надолу. И искам да имам брат. Не брат. Брат си.“

Марк. Да. Начумереният малък човек, когото може би в този момент барон Риовал разнищваше нишка по нишка. Вместо Майлс. Нервите му се опънаха до краен предел, идваше му да заплаче. „Трябва ми време.“

Най-сетне успя да убеди Лили Младша да си легне. Сложи я на мястото на Роан, зави я и кавалерски се настани на стола. След два часа вече беше пред агония. Опита се да спи на пода. Беше студено. Гърдите го боляха. Ужасяваше се при мисълта, че може да се събуди с кашлица. Най-сетне пропълзя на леглото, над завивките, и се сви с гръб към нея. Усещаше я с всяка фибра на тялото си. Обратното очевидно не беше в сила. Мъката му беше още по-голяма от това, че беше неопределена. Той нямаше контрол над нищо. Едва призори най-после се стопли достатъчно и задряма.

 

 

— Роан, любима — мърмореше той, душейки ароматната й коса, притискайки се към нейното топло, дълго тяло. — Миледи. — Бараярско обръщение. Знаеше най-сетне откъде беше дошло. Тя трепна. Той се отдръпна. Съзнанието се върна. — Извинявай.

Лили Младша седна в леглото и отблъсна ръката на този грозен дребосък. Опипването му.

— Аз не съм миледи!

— Извинявай, грешка. Сбърках те с Роан. За мен тя е миледи, принцеса, а аз съм нейният… влюбеният в нея рицар. Аз наистина съм войник. Нищо, че съм нисък.

При второто почукване на вратата разбра какво го беше събудило.

— Закуска. Бързо! В банята. Скрий се там. Кълна се, че можем да ги залъгваме поне още малко.

За първи път не се опита да задържи стражите с цел да ги подкупи. Лили Младша се върна, когато вратата отново се затвори. Тя ядеше бавно, колебливо, сякаш се съмняваше, че има право на храна. Той я гледаше все по-очарован.

— Ето. Опитай и това руло. Ако искаш, можеш да го поръсиш със захар.

— Не ми се разрешава да ям захар.

— Ти имаш нужда от захар. — Той замълча. — Ти трябва да имаш всичко. Трябва да имаш приятели. Трябва да имаш… сестри. Трябва да се образоваш, да използуваш максимално умствените си способности и да работиш за повдигане на духа си. Работата ще те направи по-голяма. По-истинска. Яж и расти. Ти трябва да имаш любов. Свой принц. Много по-висок. Ти трябва да ядеш… сладолед.

— Не трябва да ставам дебела. Моята господарка е моята съдба.

— Съдба! Какво знаеш ти за съдбата? — Той стана и започна да се разхожда между леглото и масата. — Аз съм експерт по въпросите на съдбата. Твоята господарка е фалшива съдба и знаеш ли, откъде зная? Тя взима всичко, но не дава нищо. А истинската съдба взема всичко — дори последната капка кръв, и за по-сигурно ти измъква вените — и го връща двукратно. Четирикратно. Хилядократно! Но не може да се дава наполовина. Трябва да се даде всичко. Аз зная. Кълна се! Аз се върнах от смъртта, за да ти кажа истината. Истинската съдба дава планина от живот и те поставя на върха.

Страхотна мегаломания. Обожаваше моменти като този.

— Ти си полудял — каза тя. Гледаше го разтревожено.

— Откъде знаеш? През живота си никога не си срещала нормален човек. Прав ли съм? Помисли си.

Интересът й спадна.

— Няма полза. Аз съм затворничка. Къде ще отида?

— Лили Дърона ще те прибере — каза той бързо. — Знаеш, че Група Дърона е под защитата на Къща Фел. Ако можеш да отидеш при баба си, ще бъдеш спасена.

Тя сведе очи точно като Роан, когато търсеше слаби места в плановете му за спасение.

— Как?

— Те няма да ни оставят тук вечно. Предполагам… — Той отиде зад нея, вдигна косата й и я преметна като разбъркано валмо към тила й. — Не останах с впечатление, че Ваза Луиджи има намерение да оставя Роан по-дълго от необходимото за запазване на тайната. Щом ме махнат оттук, тя ще е свободна. Ако мислят, че ти си Роан, кълна се, че просто ще можеш направо да напуснеш.

— И какво… трябва да направя?

— Нищо. Казват ти: „Доктор Дърона, свободна сте“. Взимаш си чантата и тръгваш.

— Няма да мога.

— Би могла да опиташ. Ако не успееш, нищо не губиш. Ако успееш, ще спечелиш всичко. И… ако избягаш… ще можеш да кажеш на хората къде съм. И кой ме е отвлякъл, и кога. Само няколко минути смелост и идва свободата. Това всеки постига сам. Смелостта не е нещо, което може да ти бъде дадено, като кесия с пари например. По дяволите, защо ти казвам това? Нали си се измъкнала от Дендариите само със смелост и ум.

Тя го погледна стресната.

— Направих го за моята господарка. Никога не съм правила нищо за… за себе си.

Идеше му да заплаче. Беше напрегнат до точката на нервен колапс.

Обзе го екзалтираното красноречие, което обикновено използуваше, за да убеждава хората да рискуват живота си, да са готови на саможертва. Той се наведе и й прошепна демонично на ухото:

— Направи го заради себе си. Вселената ще има грижата по-късно да си вземе своето.

След закуска се опита да й помогне да си направи фризура като Роан. Беше страхотен по фризурите. Тъй като и Лили също беше страхотна, той реши, че крайният резултат е доста убедителен. После зачакаха обяда.

Той знаеше, че когато не чукат преди да влязат, не носят храна.

Бяха трима стражи и един мъж в ливрея на Къщата. Двама от стражите взеха него, безмълвно, и му завързаха ръцете отпред. Беше благодарен за тази малка милост. Ако бяха отзад, щеше да се изтормози още през първия половин час. Завлякоха го в залата. От Ваза Луиджи и Лотус нямаше й следа. Надяваше се, че са навън и търсят изгубения си клон. Погледна през рамо назад.

— Доктор Дърона — каза човекът от Къщата на Лили Младша. — Аз ще ви откарам. Само кажете къде?

Тя отметна с ръка един кичур от очите си, взе чантата на Роан, пристъпи напред и каза:

— У дома.

— Роан — каза Майлс. Тя се обърна.

— Вземи всичко. Ще ти потрябва. Това е тъжната истина. — Той навлажни изсъхналите си устни. — Ще ме целунеш ли за довиждане?

Тя наклони глава, обърна се и се наведе. Притисна устни до неговите. След това последва шофьора.

Това беше достатъчно, за да впечатли стражите.

— Как ги правиш тия работи? — попита единият добродушно, докато го извеждаха.

— Чар, братче — информира го той самодоволно.

— Стига дрънканици — обади се другият страж. Той направи два опита да се изскубне по пътя към наземната кола. След втория опит по-едрият страж просто го метна на рамо, с главата надолу, и го заплаши, че ще го плесне, ако се върти. Борбата, особено втория път, не беше на шега, така че Майлс добре разбираше, че не се шегува. Натъпкаха го на задната седалка между двамата.

— Къде ме водите?

— До разпределителния пункт — каза единият.

— Какъв разпределителен пункт?

— Това е всичко, което трябва да знаеш.

Той продължи с непрекъснат поток от коментари, предложения за подкупи, заплахи, обиди и дори псувни, но те останаха безмълвни. Чудеше се дали тъкмо някой от тях двамата не е човекът, който го беше застрелял. Не. Никой, участвал в онази касапница в хирургическия комплекс, не би приел толкова спокойно всичко това. Тези момчета през онзи ден сигурно са били някъде далеч. Той прегракна от викане. Пътуването беше дълго. Наземни коли почти не се използуваха извън градовете — пътищата бяха много лоши. И те бяха далеч извън всякакъв град. Отдавна се беше мръкнало, когато се отбиха наедно самотно кръстовище.

Предадоха го на двама сериозни мъже с плоски лица и червено-черни ливреи на Къщата, които чакаха търпеливо като волове. Цветовете на Риовал. Двамата завързаха ръцете му зад гърба, завързаха и глезените му и го натикаха в задната част на един леколет. Всичко стана тихо и на тъмно.

„Изглежда, Ваза Луиджи е получил добра цена.“

Роан, ако бе успяла, сигурно бе изпратила някой да го търси в Къща Барапутра. Но той нямаше да е там. Не че беше сигурен, че Ваза Луиджи няма с удоволствие да ги насочи направо към Риовал.

Но ако местонахождението на Риовал беше лесно за откриване, те вече навярно са го открили.

„Боже Господи. Сигурно съм първият агент на ИмпСи на това място.“ Трябваше да посочи това в доклада си до Илян. Гореше от желание да направи посмъртен доклад до Илян. Сега обаче се чудеше дали ще живее достатъчно дълго.