Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Бараяр (11)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Mirror Dance, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 62 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Mandor (2007)
Допълнителна корекция
Диан Жон (2011 г.)

Издание:

Лоис Макмастър Бюджолд. Огледален танц

Американска, първо издание

Превод: Георги Стоянов

Редактор: Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица: „Megachrom“ — Петър Христов

Формат: 84/108/32

Печатни коли: 32

Страници: 512

ИК „Бард“, 1995 г.

Библиотека „Избрана световна фантастика“ №25

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от Mandor)
  3. — Корекция

Седемнадесета глава

След продължителната и отегчителна церемония по облагането Резиденцията даде банкет на хиляда души, разпределени в няколко зали в зависимост от ранга. Марк се оказа близо до масата на самия Грегор. Хубавото вино и изисканата храна му служеха като извинение да не приказва много със съседите си. Той дъвчеше и пиеше колкото се може по-бавно и въпреки това успя да преяде и да се замае от алкохол, докато забеляза, че графинята при всички тостове едва потапя устни в чашата си. Марк възприе нейната стратегия. Щеше му се да я беше забелязал по-рано, но поне можеше да ходи, а не да пълзи под масата, и стаята само малко му се въртеше.

„Можеше да е и по-лошо. Можех да направя всичко това и да се представям за Майлс Воркосиган.“

Графинята го заведе в салона за танци с полиран под с маркетри[1], вече разчистен за танците, макар че още никой не танцуваше. Оркестърът от мъже в униформи на Имперската служба беше разположен в един ъгъл. В момента само половин дузина музиканти свиреха някаква предварителна камерна музика. От едната страна на залата отвориха широки врати към прохладния нощен въздух на булеварда. Марк си го отбеляза като възможност за измъкване при нужда. Щеше да е върховно облекчение точно сега да е самичък в тъмнината. Дори започна да му липсва каютата на борда на „Перегрин“.

— Ще танцувате ли? — попита той графинята.

— Тази вечер само веднъж.

Обяснението беше прекъснато набързо, защото се появи император Грегор и с обичайната си сериозна усмивка отведе графиня Воркосиган за официално откриване на танците. Когато започна вторият танц, към тях започнаха да се присъединяват други двойки. Танците Вор, изглежда, бяха предимно официални и бавни, двойките бяха подредени в сложни групи, а не по двама, и имаше прекалено много стъпки, които трудно се запомняха. За Марк това беше алегория за начина, по който се вършеха нещата тук.

Освободен по този начин от ескорта и покровителката си, Марк избяга в една странична стая, където музиката се чуваше само като фон. Покрай една от стените бяха наредени маси с още много храна и напитки. За момент той изпита неудържим копнеж към упойващите напитки. Да изпадне в мъглата на забравата… „Дълбока, пълна. Да се напия пред всички и публично да повърна!“ Точно онова, от което се нуждаеше графинята. Наполовина вече беше готов.

Вместо това той отиде до един прозорец. Беше начумерен и сърдит на всички участници в тържеството. Облегна се на стената в сянката, скръсти ръце и се приготви мрачно да издържи. Може би трябваше да убеди графинята да го отведе у дома рано, след единствения й танц. Но тя, изглежда, обработваше тълпата. Беше спокойна, общителна, весела. Тази вечер той не беше чул от устата й нито една дума, която да не служи на целите й. Толкова много самоконтрол в една така напрегната жена беше почти смущаващ.

Мрачното му настроение са развали още повече, когато се замисли върху значението на празната криокамера. „ИмпСи не може да е навсякъде“ — беше казала веднъж графинята. По дяволите… Нали се предполагаше, че ИмпСи вижда всичко. Това трябваше да означава зловещото сребърно око на Хор на яката на Илян. Или репутацията на ИмпСи беше само пропаганда?

Едно нещо беше сигурно. Дали Майлс беше изгнил и разложен, или все още беше замръзнал някъде, все трябваше да има свидетел или свидетели. Нишка, верига, кука, връзка, следа от кърви — нещо! „Ако няма, ще ме убие!“ Трябваше да има нещо.

— Лорд Марк? — каза един тих глас.

Той вдигна невиждащи очи и видя красиво дълбоко деколте, оградено от малиненорозов газ, гарниран с бяла дантела. Деликатната линия на ключиците, добре оформените гърди и кожата с цвят на слонова кост представляваха почти абстрактна скулптура, наклонен топологически пейзаж. Марк си представи, че е смален до размерите на буболечка и върви бос по тези меки хълмове и долини…

— Лорд Марк? — повтори тя малко по-неуверено.

Той вдигна глава, надявайки се, че сенките ще прикрият издайническата червенина на бузите му. Нали е учтиво да гледаш събеседника си в очите. „Не мога да направя нищо, това е от ръста ми. Съжалявам.“ Лицето й беше също толкова великолепно, както очите: очи с цвят електрик, извити устни. Къси пепеляворуси къдрици обкръжаваха главата й. Както, изглежда, беше обичаят за младите жени, в косата й бяха вплетени малки розови цветя, пожертвали краткия си растителен живот срещу краткотрайната вечерна слава. Косата й обаче беше много къса, за да може да ги закрепи добре, и няколко едва се държаха.

— Да? — Прозвуча много остро. Сърдито. Той се опита отново, по-окуражаващо. — Да, лейди…

— Оо — усмихна се тя, — аз не съм лейди. Аз съм Карин Куделка.

Той сбърчи вежди.

— Да не сте роднина на комодор Климент Куделка? — Това име се нареждаше между първите в списъка на старшите щабни офицери на Арал Воркосиган. Списъкът, направен от Гален за по-нататъшни покушения, ако се открие такава възможност.

— Той ми е баща — каза тя гордо.

— Оо… тук ли е? — попита нервно Марк. Усмивката изчезна и се замени с краткотрайна въздишка.

— Не. Тази вечер трябваше да отиде в щаба. Извикаха го в последната минута.

— Аха. — Естествено. Би било интересно да изброи хората, които трябваше да са тук, но не бяха поради здравословното състояние на министър-председателя. Ако наистина беше противников агент, за какъвто беше подготвян през предишния си живот, това щеше да бъде доста бърз начин да открие кои са наистина ключовите личности, които поддържат граф Арал Воркосиган, независимо какво казват списъците.

— Вие всъщност не приличате много на Майлс — каза тя, докато го изучаваше критично. Той настръхна, но реши, че ако си глътне езика, само ще привлече още повече вниманието й към това. — Костите ви са по-едри. Ще бъде удоволствие да ви видя заедно. Ще се върне ли скоро?

„Тя не знае — разбра той и се ужаси. — Не знае, че Майлс е мъртъв, не знае, че аз го убих.“

— Не — промърмори той, а след това мазохистично попита: — Влюбена ли сте в него?

— Аз? — Тя се засмя. — Нямах тази възможност. Имам три по-големи сестри и всички те са по-високи от мен. Наричат ме джудже.

Темето му стигаше до рамото й, което означаваше, че тя е около средната височина за бараярска жена. Сестрите й сигурно бяха истински валкирии. Точно по вкуса на Майлс. От нея се излъчваха слаби, нежни вълни парфюм. От цветята и от кожата й.

Агония на отчаяние се разля по цялото му тяло. „Можех да спечеля. Ако не бях допуснал онази глупава грешка, това щеше да е моят момент.“ Тя беше дружелюбна, открита, усмихната просто защото не знаеше какво е сторил. Ако излъжеше, ако опиташе, да предположим, противно на здравия разум, да осъществи най-пиянската мечта на Иван с тази девойка и тя се съгласеше… тогава какво? Какво удоволствие ще й достави да го наблюдава как се задушава до смърт в нескритата си импотентност? Безнадеждно, безнадеждно, безнадеждно. Самото очакване на тази болка и на унижението отново помрачи зрението му. Той преви рамене и изстена:

— Оо, за Бога, махай се!

Сините й очи се разшириха от изненада и съмнение.

— Пим ме предупреди, че сте потиснат… — Тя вдигна рамене, обърна се и тръсна глава.

Две от малките розови цветчета се измъкнаха от косата й и паднаха. Марк конвулсивно ги грабна.

— Почакайте!…

Тя се обърна, все още намръщена.

— Какво?

— Паднаха ви цветя. — Той протегна шепи, с по едно смачкано червено цветче във всяка, и се опита да се усмихне. Страхуваше се, че всичко ще се провали, ще заприлича на смачканите цветчета.

— Оо. — Тя взе цветята — дълги, чисти, елегантни пръсти с къси нелакирани нокти на жена, която не стои без работа, — погледна ги, сетне вдигна очи, сякаш не знаеше как да ги сложи отново на главата си. Най-после ги забоде в къдриците си съвсем безразборно и по-несигурно отпреди и отново понечи да се обърне.

„Кажи нещо или ще си изпуснеш шанса!“

— Вие не носите дълга коса като другите — избърбори той. Оо, не, тя можеше да си помисли, че я критикува…

— Нямам време да се занимавам с това. — Несъзнателно пръстите й се заровиха в няколко къдрици, разбутвайки още нещастни цветя.

— С какво запълвате времето си?

— Главно с учене. — Живостта, която неговото рязко възклицание беше потиснало, започна отново да се появява на лицето й. — Графиня Воркосиган ми обеща, че следващата година ще ме изпрати на училище на Бета. — Светлината в очите й се фокусира в микроскопични точици. — Мога да го завърша. Ще им покажа. Щом Майлс можа да направи толкова, аз мога поне да уча.

— Какво знаете за онова, което е направил Майлс? — попита той разтревожено.

— Успя в Академията за имперска служба, нали? — Червенина обля бузите й, вдъхновение изпълни очите й. — Макар всички да казваха, че е много жалък и болнав и ще бъде напразно губене на време, и че ще умре млад. А после, след като успя, казваха, че това било само заради баща му. Но той завърши почти като първенец в класа си и аз не мисля, че баща му има нещо общо с това. — Тя кимна доволна.

„Но са имали право, че ще умре млад.“ Очевидно тя не знаеше за малката частна армия на Майлс.

— На колко сте години? — попита я той.

— Осемнайсет стандартни.

— Аз съм, хм, на двайсет и две.

— Зная. — Тя го наблюдаваше все още с интерес, но по-предпазливо. Очите й показваха неочаквано разбиране. После каза тихо:

— Разтревожен сте за граф Арал, нали?

Най-благородното обяснение на грубостта му.

— Нали е мой баща — каза той и думите му го изненадаха.

— Намерихте ли си приятели тук? — пак попита тя.

— Ами… не съм съвсем сигурен. — Иван? Грегор? Майка му? Беше ли някой от тях негов приятел? — Бях много зает и нямах време да търся приятели. И преди никога не съм имал.

Тя вдигна учудено вежди.

— Не сте имали приятели?

— Не. — Беше особено разбиране, странно и закъсняло. — Не мога да кажа, че са ми липсвали. Винаги съм имал по-непосредствени проблеми. — „И продължавам да имам.“

— Майлс винаги имаше много приятели.

— Аз не съм Майлс — изтърси Марк, настъпен по болното място. Не, това не беше грешка от нейна страна. Където и да го докоснеше, навсякъде бе същото.

— Виждам, че… — Тя замълча, тъй като музиката в съседната зала отново засвири. — Искате ли да танцуваме?

— Не зная никой от вашите танци.

— Това е огледален танц. Всеки може да го танцува, не е труден. Просто повтаряш всичко, което прави партньорът ти.

Той погледна към свода и си помисли за високите врати към градината.

— Може би… може би навън?

— Защо навън? Няма да можете да ме виждате.

— Но и мен никой няма да може да ме вижда. — Изведнъж го обхвана подозрение. — Майка ми ли ви помоли за това?

— Не…

— Лейди Ворпатрил?

— Не! — Тя се засмя. — Защо трябва някой да ме е помолил? Хайде, докато не е спряла музиката! — Тя го хвана за ръка и решително го поведе под свода, изтърсвайки още няколко цветчета. Той притисна със свободната си ръка няколко до куртката си и тайно ги мушна в джоба на панталоните. „Помощ, отвлича ме един ентусиаст!…“ Имаше и по-лоши съдби. Устните му се извиха в почти незабележима иронична усмивка.

— Нямате нищо против да танцувате с крастава жаба, така ли?

— Какво?

— Иван каза нещо такова.

— Оо, Иван! — Тя вдигна пренебрежително белите си рамене. — Не обръщайте внимание на Иван, никой не му обръща внимание.

„Лейди Кася, вие сте отмъстена.“ Настроението му се подобри още повече, до средно лошо.

Огледалният танц беше точно такъв, какъвто го беше описала Карин: партньорите се гледаха един друг, навеждаха се, олюляваха се и пристъпваха в такт с музиката. Темпото беше по-бързо и по-малко тържествено от това на груповите танци и беше привлякло много млади двойки на дансинга.

Изпълнен с ужасно подозрение, Марк започна да танцува с Карин, повтаряйки стъпките с половин такт закъснение. Точно както тя беше обещала, бяха му достатъчни само петнайсет секунди, за да ги усвои. Той дори се заусмихва. По-възрастните двойки бяха доста сериозни и елегантни, но някои от по-младите проявяваха повече фантазия. Един млад Вор се възползува от едно подаване на ръка да подразни дамата си и размаха пръсти пред носа й. Тя наруши правилото и не направи същото, но той повтори съвършено разярения й поглед. Марк се засмя.

— Изглеждате съвсем различен, когато се смеете — отбеляза изненадана Карин и го погледна слисана.

Той също я погледна в очите.

— Различен от какво?

— Не зная. Не толкова… тъжен. Имате вид, сякаш са убили най-добрия ви приятел, докато сте се крили в ъгъла.

„Само ако знаеше.“ Тя направи пирует. Той го повтори. Той се наведе и тържествено се поклони. Изненадана, но доволна, тя също се поклони. Гледката беше възхитителна.

— Ще трябва да ви накарам отново да се засмеете — твърдо реши тя. След това, придавайки си напълно сериозен вид, му разказа набързо един подир друг три мръсни вица. Той престана да се смее щом ги съпостави с невинния й момичешки вид.

— Откъде ги научихте?

— От по-големите ми сестри, разбира се — отвърна тя и вдигна рамене.

Той искрено съжали, когато оркестърът спря да свири, но пое инициативата и я заведе в съседната стая да пийнат нещо, а след това в градината. Сега, след концентрацията, изисквана от танца, той с неудобство почувства колко много хора го гледат. И този път не беше никаква параноя. Наистина бяха подозрителна двойка — красивата Карин и нейната крастава воркосиганска жаба.

Навън не беше достатъчно тъмно, както се беше надявал. Освен светлините, които струяха от прозорците на резиденцията, в мъглата се отразяваха цветни петна от околността и създаваха един нежен пъстроцветен фон. Под каменната балюстрада склонът, покрит със стари дървета и храсти, приличаше на гора. Калдъръмени пътеки криволичеха надолу, а гранитните пейки по тях приканваха за отмора. Все пак нощта беше достатъчно хладна и повечето гости предпочитаха да останат вътре, което го зарадва.

Обстановката беше прекалено романтична, та Карин да си губи времето с него. „Защо правя това?“ Защо трябваше да дразни един гладен, когото не можеше да нахрани? Само да я гледа как страда? Все пак той се приближи, замаян повече от излъчващия се от нея аромат, отколкото от виното и танца. Кожата й беше топла от танца. Би запалила като факла нечий инфрачервен мерник. Отвратителна мисъл. Някъде в дъното на мозъка му сексът и смъртта, изглежда, бяха много тясно свързани. Беше изплашен. „Всичко, до което се докосна, загива. Няма да я докосвам.“ Той остави чашата си на каменния парапет и пъхна ръце в джобовете на панталоните си. Върховете на пръстите на лявата му ръка въртяха малките цветчета, които беше скрил.

— Лорд Марк — каза тя, след като отпи от виното си, — вие сте почти галактичен космополит. Ако бяхте женен и искахте да имате деца, бихте ли се съгласили жена ви да използува утробен репликатор?

— Защо една двойка, една жена да не реши да използува репликатор? — каза той и главата му се завъртя от тази неочаквана нова насока на разговора.

— От любов към мъжа си.

— Боже Господи, колко варварско! Разбира се, че не. Аз мисля, че това ще докаже точно обратното — че той не я обича. — Той замълча. — Въпросът ви е строго теоретичен, нали?

— Нещо такова.

— Искам да кажа, че не познавате никой, който сериозно да е обсъждал този въпрос… сестрите ви или някой роднина? — попита той. Разтревожен. „Не ти, разбира се?“ Колко варварско. Трябваше да си пъхне главата в кофа с ледена вода. И да я държи под водата, докато престане да шава.

— Оо, никоя от сестрите ми още не е омъжена. Макар че не е поради липса на кандидати. Но мама и тате ги отклоняват. Това е стратегия — довери му тя.

— Така ли?

— Лейди Корделия ги насърчила, след като се родила втората ми сестра. Това е било малко след като тя емигрирала тук, когато галактическата медицина се разпространила и вече ги имало онези хапчета, с които можело да се определи какъв да е полът на детето. За известно време всички искали момчета. По-късно отношението между момичета и момчета отново се изравнило. Но сестрите ми и аз сме точно по средата на тази суша за момичета. И сега онзи мъж, който не е съгласен в брачния договор да разреши съпругата му да използува утробен репликатор, много трудно може да се ожени. Сватовниците изобщо не си правят труд да се занимават с такъв. — Тя се изкикоти. — Лейди Корделия казала на мама, че ако тя изиграе добре играта, всеки от нейните внуци може да бъде роден с титлата Вор пред името си.

— Разбирам — каза Марк и премигна. — Това е амбиция на родителите ви.

— Не точно — вдигна рамене Карин. — Но ако всичко останало е еднакво, тази представка дава на човек предимство.

— Това е… добре да се знае. — Той погледна чашата си, но не пи.

Иван излезе от балната зала, видя ги и дружески им махна с ръка, но не спря. Вместо чаша в ръката му се полюшваше цяла бутилка. Той хвърли през рамо подозрителен поглед преди да изчезне по алеята. Минута по-късно Марк погледна над балюстрадата и видя главата му по една от спускащите се надолу пътеки.

Марк отпи от чашата си.

— Карин… възможен ли съм?

— Възможен за какво? — Тя наведе глава и се засмя.

— За… за жени. Искам да кажа, погледни ме. Честно. Наистина ли приличам на крастава жаба? Целият изкривен и ако в най-скоро време не взема мерки, ще стана толкова широк… колкото съм висок. — „И отгоре на всичко съм клон.“ — Да не говорим за проблема с дишането. Като вземем предвид всичко това, най-логично ще е, ако се хвърля с главата надолу от балюстрадата. В последна сметка това ще спести много мъка.

— Е, всичко това е вярно — призна тя безпристрастно.

„Дявол да те вземе, момиче, би трябвало да отречеш всичко поне от учтивост.“

— Но вие сте клон на Майлс, следователно трябва да имате неговата интелигентност.

— Това компенсира ли другото? В очите на жените?

— Не за всяка жена, предполагам. Само за умните.

— Вие сте умна.

— Да, но ще бъде невъзпитано от моя страна да го кажа. — Тя оправи къдриците си и се усмихна.

„Как, по дяволите, да тълкувам това?“

— Може би ми липсва умът на Майлс — каза той мрачно. — Може би генетиците са ме направили глупав, когато е трябвало да направят останалото, за да могат да ме контролират. Това би обяснило много неща от моя живот. — Поредната отвратителна мисъл, с която да се занимава.

Карин се изкиска.

— Не мисля така, Марк.

Той й се усмихна кисело.

— Никакви извинения. Никаква милост.

— Сега вече говориш като Майлс.

От балната зала се появи една млада жена, облечена в светлосиня коприна. Беше с атлетично телосложение, с блестящо руса коса и висока почти колкото Иван.

— Карин! — махна тя с ръка. — Мама ни вика.

— Сега ли, Деля? — попита Карин с глас, който сякаш казваше: „пречиш ми“.

— Да. — Тя погледна Марк с интерес, но подчинявайки се на дъщерния си дълг, се прибра.

Карин въздъхна, отмести се от каменния парапет, на който се беше облегнала, оправи без нужда една гънка на розовата си рокля и се усмихна за довиждане.

— Беше ми приятно да се запозная с вас, лорд Марк.

— На мен също ми беше приятно да разговарям с вас. И да танцувам. — Беше вярно. Тя изчезна в топлата светлина на Резиденцията, а той махна с ръка — по-небрежно, отколкото искаше. И вече сигурен, че тя не може да го види, Марк коленичи, тайно събра всички малки цветчета, които беше разпиляла, и ги напъха в джоба си при останалите.

„Тя ми се усмихна. На мен, не на Майлс. Не на адмирал Нейсмит. На самия мен, Марк.“ Така щеше да е, ако не се беше провалил при десанта в Барапутра.

Сега, когато беше самичък в тъмнината, както бе желал, той откри, че това не го интересува. Реши да потърси Иван и кривна надолу по градинската алея. За нещастие тя се разклоняваше на няколко пъти, отвеждаше към най-различни места. Той мина покрай двойки, които, въпреки студа, се бяха настанили на пейките под навеса и покрай няколко мъже и жени, излезли просто да поговорят на спокойствие или да се разхладят. Кой път ли беше хванал Иван? Очевидно не този. Алеята свършваше до малък кръгъл балкон. Той се върна.

Някой вървеше подире му: висок мъж в червено-синя униформа. Лицето му беше в сянка.

— Иван? — извика Марк колебливо. Не очакваше да е Иван.

— Значи ти си клоунът на Воркосиган, а? — Не беше гласът на Иван. Но пък звучеше подчертано обидно.

Марк спря озадачен, после изръмжа:

— Аз съм. А ти кой си в този цирк? Танцуващата мечка ли?

— Аз съм Вор.

— Това се вижда от ниското ти, полегато чело. Кой Вор? — Космите на врата му настръхнаха. Последният път, когато бе почувствал такава бодрост, съчетана със силно гадене, беше в улицата в кервансарая. Сърцето му започна силно да думка. „Но той все още не е отправил никаква заплаха, пък е и сам. Чакай.“

— Другоземецо, ти нямаш представа за честта на един Вор — просъска мъжът.

— Абсолютно никаква — съгласи се весело Марк. — Аз мисля, че всички Вор са ненормални.

— Ти не си войник.

— Отново си прав. Боже мой, тази вечер сме много схватливи. Аз съм обучаван изключително като самостоятелен убиец. Смъртта в сенките ми е първата специалност. — Той започна да отброява на ум секундите.

Мъжът, който беше започнал да се придвижва напред, спря и дори се отдръпна.

— Така изглежда — просъска той. — Не си си губил времето, издигайки се до титлата граф. Не е много хитро за квалифициран убиец.

— Аз не съм хитър. — Беше готов за нападение, но не помръдна. „Никакви неочаквани движения. Продължавай да блъфираш.“

— Виж какво ще ти кажа, клоун такъв. Ако Арал Воркосиган умре, не си ти този, който ще заеме мястото му.

— Е, това също е абсолютно вярно — измърка Марк. — Така че за какво се горещиш ти, който си роден Вор? — „Мамка му. Този знае, че Майлс е мъртъв. Как, по дяволите, е узнал? Дали не е някой вътрешен от ИмпСи?“ Но на яката му нямаше никакво око на Хор. Носеше някакви отличителни знаци, които Марк не можа добре да разбере, значи беше на действителна служба. — Какво те интересува още един ворски търтей, който живее във фамилния пансион на Ворбар Султана? Тази вечер видях цял рояк търтеи да пиянстват тук.

— Много си наперен.

— Помисли си добре — каза Марк раздразнен. — Надявам се, че нямаш намерение да ми отправяш заплахи. Това много ще раздразни ИмпСи. Мисля, че не искаш да дразниш Саймън Илян, който, по дяволите, и да си. — Продължаваше да брои.

— Не знам какво те кара да мислиш, че ИмпСи много се е загрижила за теб — започна ядосано мъжът.

Но беше прекъснат. Един усмихнат прислужник в ливрея на Резиденцията мина по пътеката с поднос с чаши. Як млад мъж.

— Напитки, господа? — предложи той. Непознатият Вор го погледна.

— Не, благодаря. — После се завъртя на пети и се отдалечи. Храстите подир него се раздвижиха, разпръсквайки капчици роса.

— Аз ще взема една, благодаря — каза Марк развеселен. Прислужникът му поднесе таблата с лек поклон. Заради злоупотребите, на които беше подложил стомаха си, Марк избра същото леко вино, което беше пил почти цялата вечер. — Осемдесет и пет секунди. Хронометърът ти е развален. За това време би могъл да ме убие три пъти, но ти ни прекъсна точно когато разговорът започна да става интересен. Как успявате бе, приятелчета? Вероятно нямате достатъчно хора, за да следите всеки разговор в сградата. Автоматично търсене по ключови думи?

— Сандвич с препечен хляб, сър? — Прислужникът иронично завъртя подноса и му предложи другата страна.

— Да, благодаря. Та кой беше този горделив Вор?

Прислужникът погледна към пътеката, където сега нямаше никого.

— Капитан Едуин Ворвента. В персонален отпуск, докато корабът му е на орбитален док.

— Не е от ИмпСи, нали?

— Не, милорд.

— Оо? Е, кажи на шефа си, че бих желал да говоря с него веднага, щом му е удобно.

— Началникът ми е лорд Вораронберг, милорд. Завежда снабдяването на Резиденцията.

Марк се ухили.

— Да де! Заминавай, вече съм достатъчно пиян.

— Както желаете, милорд.

— Утре няма да се повтори. Аха! Още нещо. Да знаеш къде мога да намеря сега Иван Ворпатрил?

Младият мъж погледна за момент разсеяно над балкона, сякаш слушаше нещо, макар в ухото му да не се виждаше никаква слушалка.

— В дъното след първия ляв завой има едно ергенче, милорд, близо до фонтана. Можете да проверите дали не е той.

— Благодаря.

Марк изпълни указанията на прислужника и тръгна през студената нощна мъгла. В светлината на един лъч капчиците мъгла върху ръкава на униформата му проблеснаха като облак през малките сребърни рекички на бродерията. Скоро чу плискането на фонтана. Над него се издигаше малка каменна постройка: без стени, само потънали в сенки сводове.

В този кът на градината беше така тихо, че можеше да чуе дишането на човека в сянката. Само един човек. Това беше добре, тъй като нямаше да допринесе за по-нататъшно намаляване на вече ниската му популярност като попречи на някоя среща. Дишането обаче беше неравномерно и тежко.

— Иван?

Последва продължителна тишина. Той се мъчеше да реши дали отново да извика, или да се промъкне на пръсти, когато прозвуча недружелюбният глас на Иван:

— Какво?

— Ами просто… чудех се какво правиш.

— Нищо.

— Криеш се от майка си?

— Аха.

— Аз… няма да те издам.

— Браво на теб — отговори кисело Иван.

— Е… чао. — Марк се обърна да си върви.

— Почакай.

Той се спря озадачен.

— Искаш ли едно питие? — попита Иван след продължителна пауза.

— Хм… разбира се.

— Тогава ела да си го вземеш.

Марк прекрачи вътре и се спря, за да свикне с тъмнината. Обикновена каменна пейка и сянката на Иван. Сянката му предложи проблясваща бутилка. Марк допълни догоре чашата си, надигна я и със закъснение разбра, че Иван не пие вино, а някакво бренди. Непредвиденият коктейл имаше отвратителен вкус. Той седна на стъпалата, опря гръб на каменната колона и сложи чашата си на земята. Иван също беше изоставил всички формалности.

— Ще можеш ли да се прибереш с колата? — попита Марк, изпълнен със съмнение.

— Нямам такова намерение. Прислугата от Резиденцията ще ме откара сутринта, когато събират остатъците.

— Оо! — Нощното му зрение продължаваше да се подобрява. Той можеше да види лъскавите украшения по униформата на Иван, както и блясъка на лъснатите му ботуши. И блясъка на очите. И следите от сълзи по бузите.

— Иване, ти… — Марк прехапа езика си на „плачеш“ и по средата на изречението го промени: — Добре ли си?

— Аз — заяви твърдо Иван — реших да се натряскам.

— Виждам. Защо?

— Никога не съм го правил на рождения ден на императора. Това е традиционно предизвикателство, подобно на правенето на любов тук.

— Хората правят ли го?

— Понякога. Когато ги предизвикат.

— Много забавно за ИмпСи.

Иван се изсмя.

— Да, има такова нещо.

— Кой те е наскърбил?

— Никой.

Марк разбра, че Иван е готов с едносричните си отговори преди той да е довършил въпросите си.

— Виж, Майлс и аз правехме това парти заедно почти всяка година — каза Иван в тъмното. — Изненадах се… колко много ми липсва днес клюкарският политически коментар на този малък содомит. Разсмиваше ме. — Иван се засмя с глух глас, лишен от веселие. После внезапно спря.

— Съобщили са ти, че са намерили криокамерата празна, нали? — каза Марк.

— Аха.

— Кога.

— Преди няколко дни. Оттогава непрекъснато мисля за това. Не е добре.

— Не е. — Марк се колебаеше. Иван трепереше в тъмното. — Искаш ли… да се прибереш и да си легнеш? — „Аз, разбира се, искам.“

— Няма да мога да се изкача по хълма — каза Иван и вдигна рамене.

— Ще те крепя.

— Добре.

Трябваше му малка подготовка, но успя да повдигне Иван и да го закрепи на нестабилните му крака. Тръгнаха нагоре през стръмната градина. Марк не знаеше кой благотворителен страж на ИмпСи беше съобщил, но на върха ги посрещнаха майката на Иван и стринка му.

— Той е… — Марк не знаеше какво да каже. Иван се взираше в посрещачите със замъглен поглед.

— Виждам — каза графинята.

— Можем ли да отделим един телохранител да го закара вкъщи? — Иван се отпусна и краката на Марк се огънаха. — По-добре двама.

— Да. — Графинята докосна една декоративна комуникационна игла на корсажа си. — Пим?…

Взеха Иван от ръцете му и Марк облекчено въздъхна. Облекчението му премина в благодарност, когато графинята каза, че е време те също да си тръгват. След няколко минути Пим докара пред входа наземната кола на графа и нощното мъчение свърши.

По пътя графинята не говори много. Просто се облегна и затвори очи от изтощение. Дори нищо не го попита.

Във фоайето с черни и бели плочки графинята подаде наметалото си на домашната прислужница и се отправи наляво, към библиотеката.

— Извини ме, Марк. Ще се обадя на ИмпСи.

Изглеждаше много уморена.

— Ако има някаква промяна в състоянието на графа, сигурно щяха да ви се обадят, госпожо.

— Ще се обадя на ИмпСи — повтори тя твърдо. Очите й приличаха на подпухнали дупки. — Ти си лягай, Марк.

Той не каза нищо и уморено се повлече нагоре по стълбите.

Спря пред вратата на стаята си. Беше късна нощ. Коридорът беше безлюден. Тишината на голямата къща притискаше слуха му. Импулсивно се обърна и отиде до стаята на Майлс. Отново се спря. Вече седмици как беше в Бараяр, а не се беше осмелил да влезе в нея. Не го бяха поканили. Хвана античната дръжка. Вратата не беше заключена.

Влезе колебливо и запали лампите с гласова команда. Доста обширна спалня за ограниченията на старата архитектура на къщата. Съседното преддверие, някога предназначено за камериери, отдавна беше превърнато в лична баня. На пръв поглед стаята изглеждаше почти изпразнена, гола, подредена и почистена. При някоя спазма на зрелост сигурно всички детски неща бяха сложени в кашони и прибрани на тавана. Предполагаше, че таваните на къщата крият интересни неща.

И все пак бяха останали следи от неговата личност. Той бавно се разхождаше из стаята с ръце в джобовете, досущ като посетител в музей.

Съвсем основателно малкото неща, които бяха оставени, напомняха за неговите успехи. Дипломата на Майлс от Имперската академия и документът за присвояване на офицерско звание — съвсем нормално да са тук, макар че Марк се чудеше защо между тях беше поставено, също в рамка, едно старо окъсано издание на метеорологичен наръчник. Една кутия с награди от атлетически състезания още от юношеска възраст, изглежда, скоро също щеше да се отправи към тавана. Половин стена беше посветена на колекция с хиляди компактдискове с текстови и видеозаписи. Колко всъщност е чел Майлс? Той взе ръчното четящо устройство от закачалката на съседната стена и прегледа три случайно подбрани диска. На всеки имаше по няколко коментара на полетата. Мисли на Майлс. Марк се отказа от по-нататъшен преглед и продължи да разглежда.

Един предмет, който познаваше лично: кама с украсена с фигури дръжка, която Майлс беше наследил от стария генерал Пьотър. Осмели се да я вземе в ръка и да провери тежестта и острието й. Кога ли през последните две години Майлс беше престанал да я носи и бе започнал благоразумно да я оставя у дома? Марк внимателно я пъхна в ножницата и я върна на полицата. Окаченото на половината стена беше иронично, лично и очевидно: метална скоба за крак, кръстосана, като в музей, с ворска сабя. Отчасти като самоирония, отчасти като предизвикателство. И двете остарели. Евтина фоторепродукция на страница от древна книга в скъпа сребърна рамка. Текстът нямаше никаква връзка с изложеното и, изглежда, се отнасяше за някаква религия преди скока, за странстващи богомолци и за хълм, и за град в облаците. Марк не беше сигурен за какво се отнася всичко това. Никой никога не беше казвал за Майлс, че е религиозен. И въпреки това беше очевидно, че тези неща са били важни за него.

Марк разбра, че някои от тези неща не са награди. А уроци.

До масата имаше кутия с портативно холовидео. Марк седна и го включи. Очакваше да види физиономията на Ели Куин, но първият видеопортрет, който се появи, беше на висок, намръщен, изключително грозен мъж в ливрея на воркосигански телохранител. Сержант Ботари, бащата на Елена. Той прегледа съдържанието. Следваха Куин, после Ботари-Джесек. И родителите му, разбира се. Конят на Майлс, Иван, Грегор; след тях идваше парад от лица и тела. Той продължи да прелиства все по-бързо — всеки трети човек му беше непознат. След петдесетото лице престана.

Потърка уморено лицето си. „Майлс не е човек, а тълпа.“ Точно така. Седеше наведен, стиснал главата си, опрял лакти в коленете си, изпълнен с копнеж. „Не. Аз не съм Майлс.“

Комуникационният пулт на Майлс беше от секретен тип и по нищо не отстъпваше на този на графа в библиотеката. Марк отиде при него и го погледна, пъхнал ръце дълбоко в джобовете на панталона си. Пръстите му докоснаха смачканите цветенца на Карин Куделка.

Той ги извади и ги нареди на дланта си. В спазъм на разочарование ги смачка с другата си ръка и ги хвърли на пода. След по-малко от минута вече беше на четири крака на пода и трескаво събираше разпръснатите по килима цветчета. „Сигурно съм полудял.“ Коленичи на пода и заплака.

За разлика от случая с бедния Иван, никой не прекъсна мъката му. Той изпрати наум извинение на братовчеда си Ворпатрил: „извинявай, извинявай…“, макар че шансовете Иван на сутринта да си спомни за неговото натрапване не бяха повече от петдесет на сто. Преглътна, за да възстанови нормалното си дишане. Чувстваше страхотно главоболие.

Цялата разлика се състоеше в десет минути закъснение в комплекса Барапутра. Ако бяха избързали с десет минути, Дендарии щяха да се върнат при десантната совалка преди барапутранците да я взривят и всичко щеше да се развие по друг начин. Хиляди интервали от по десет минути бяха минали през живота му незабелязани и без резултат. Но тези десет минути бяха всичко, което можеше да го преобрази от потенциален герой във вечна измет. И той никога нямаше да може да върне този момент.

Беше ли това командирски талант: да разпознае тези критични минути от многото подобни моменти дори сред хаоса на събитията? Да рискува всичко, за да грабне златните десет минути? Майлс беше притежавал в изключително висока степен този талант да определя точния момент. Мъже и жени го бяха следвали, бяха му оказвали пълно доверие точно заради него.

С изключение на един път, когато Майлс беше сбъркал…

Не. Той беше крещял с всички сили да продължат. Майлс беше избрал правилно точния момент. Краката му се бяха забавили фатално поради чуждо закъснение.

Марк се измъкна от леглото, изми си лицето в банята, върна се и седна на стола пред комуникационния пулт. Първият слой от засекретените функции беше защитен с дактилна ключалка. Машината не хареса отпечатъка от неговата длан. Порасналата кост и подкожните мастни депа бяха започнали да деформират отпечатъка до степен да не се разпознава. Но не напълно, още не. На четвъртия опит тя разпозна отпечатъка и файловете се отвориха. Следващият слой от функции изискваше кодове за достъп, които той не знаеше, но засега горният слой му беше достатъчен: частен, макар и не секретен канал с ИмпСи.

Машината на ИмпСи почти веднага го прехвърли на жив оператор.

— Аз съм лорд Марк Воркосиган — каза той на дежурния ефрейтор, чието лице се появи на видеоекрана. — Искам да говоря със Саймън Илян. Предполагам, че е още в резиденцията на Императора.

— Спешно ли е, милорд? — попита ефрейторът.

— За мен е спешно — изръмжа Марк.

Ефрейторът, макар и с известно съмнение, го прехвърли по-нататък по линията. Марк продължи да настоява през следващите два комуникационни поста, после на екрана се материализира умореното лице на шефа на ИмпСи.

Марк преглътна.

— Капитан Илян.

— Да, лорд Марк, какво има? — каза уморено Илян. За ИмпСи нощта също беше много дълга.

— Рано тази сутрин имах интересен разговор с капитан Ворвента.

— Зная. Отправили сте му някои доста недвусмислени заплахи.

А Марк си беше представял, че прислужникът-страж на ИмпСи е изпратен да го защити…

— Искам да ви попитам, сър, капитан Ворвента фигурира ли в списъка на онези, за които се предполага, че знаят за Майлс?

Илян присви очи.

— Не.

— Да, но той знае.

— Много интересно…

— Това, което ви съобщих, ще ви помогне ли?

Илян въздъхна.

— Създава ми нов проблем, по който да мисля. Откъде може да е изтекла информацията? Трябва да открия.

— Но… по-добре е да знаете.

— О, да.

— Мога ли в замяна да поискам една услуга?

— Може би. — Илян изглеждаше крайно несговорчив. — Каква услуга?

— Искам да участвувам.

— Какво?

— Искам да участвувам в издирването на Майлс, което провежда ИмпСи. Като начало искам да се запозная с вашите рапорти. След това не зная. Но не мога да допусна повече да бъда държан настрана и в неведение.

Илян го погледна подозрително и после каза:

— Не. Няма да ви пусна да се ровите в строго секретните ми файлове. Лека нощ, лорд Марк.

— Почакайте, сър! Нали се оплаквахте, че не ви достигат хора. В такъв случай не можете да отхвърлите един доброволец.

— Какво си представяте, че можете да направите вие, което не е по силите на ИмпСи? — отговори грубо Илян.

— Работата е там, сър… ИмпСи не може. Вие не можете да намерите Майлс. Аз едва ли мога да направя по-малко от това.

Лицето на Илян почервеня от гняв и той разбра, че не е поставил въпроса дипломатично.

— Лека нощ, лорд Марк — повтори Илян през зъби и със замах прекъсна връзката.

Марк седеше замръзнал на стола на Майлс. В стаята беше толкова тихо, че най-силният звук, който можеше да чуе, беше туптенето на собствената му кръв в ушите. Трябваше да посочи на Илян колко е способен, колко бързо схваща. Ворвента беше разкрил, че знае, но Марк с нищо не му беше дал да разбере, че той знае, че Ворвента знае. Разследването на Илян сега трябваше да изненада онзи, чрез когото изтичаше информацията. „Това не е ли ценно? Не съм толкова глупав, колкото си мислиш.“

„Но и ти не си толкова умен, колкото очаквах, Илян. Ти не си… съвършен.“ Това беше смущаващо. Той беше очаквал ИмпСи да е съвършена. Тя се беше погрижила неговият свят да я мисли за съвършена. И Майлс също за съвършен. И графът и графинята. Всички съвършени, всички защитени срещу убийство. Всички направени от гума. Единствено той беше уязвим.

Спомни си как Иван плачеше в сенките. Спомни си за графа, който плака в гората. Единствено графинята бе успяла да запази маската си. Трябваше да я запази. Тя имаше повече за криене. Самият Майлс, човекът, който беше създал една цяла друга личност, само за да избяга в…

Проблемът беше в това, че той самият се опитваше да е Майлс Воркосиган. Дори Майлс не се бе старал да е толкова верен на себе си. Той е трябвало да събере един цял поддържащ екип. Екип от хиляди хора. „Нищо чудно, че аз никога няма да мога да се изравня с него.“

Бавно, любопитно, Марк отвори куртката си, извади от най-вътрешния джоб картата на Грегор и я сложи на плота на комуникационния пулт. Гледаше втренчено анонимния пластмасов чип, сякаш той носеше някакво кодирано съобщение само за неговите очи. Представи си, че наистина е така.

„Ти знаеше. И ти знаеше, нали, Грегор? Копеле такова! И просто чакаше аз да го разбера.“

С конвулсивно движение Марк напъха картата в четящия отвор на комуникационния пулт.

Този път нямаше никакви апарати. Един мъж в обикновено цивилно облекло отговори веднага, без да се представя:

— Ало?

— Аз съм лорд Марк Воркосиган. Името ми трябва да е във вашия списък. Искам да говоря с Грегор.

— Веднага ли, милорд? — попита почтително мъжът. Ръката му заигра върху една клавиатура отстрани.

— Да. Веднага. Моля.

— Имате връзка. — Той изчезна.

Видеоекранът остана тъмен, но по звуковия канал се чу мелодичен звън. Звъня доста дълго време. Марк започна да се тревожи. Ами ако… но точно тогава звънът спря. Чу се загадъчен тракащ звук, след който прозвуча — доста неясен — гласът на Грегор:

— Да?

— Аз съм. Марк Воркосиган. Лорд Марк.

— Аха…

— Казахте да ви се обадя.

— Да, но сега е… — кратка пауза — пет сутринта, Марк.

— Оо. Спяхте ли? — попита той припряно, наведе се напред и си чукна главата в твърдото пластмасово покритие на масата. „Точният момент. Моят точен момент.“

— Господи, гласът ти е също като на Майлс — промърмори императорът. Видеомониторът оживя. Грегор беше в някаква притъмнена спалня, облечен в свободна пижама от черна коприна. Взря се в Марк, сякаш искаше да се увери, че не говори с дух. Но тялото беше много пълно, за да е на друг, а не на Марк. Императорът въздъхна, примига и фокусира зрението си.

— Какво искаш?

Чудно лаконичен въпрос. За да му отговори изчерпателно, щяха да му трябват поне шест часа.

— Искам да се запозная с изследванията на ИмпСи по издирването на Майлс. Илян не ще да ми разреши. Вие можете да му наредите.

Грегор остана една минута неподвижен, после избухна в кратък смях, приличен повече на лай, и прекара ръка по косата си.

— Попита ли го?

— Да. Преди малко. Отхвърли молбата ми.

— Мм, ясно… негово задължение е да ме пази. Така че моята преценка може да се окаже невалидна.

— Разчитам на вашата преценка… Ваше величество. Наредете да ме допуснат.

Грегор го изучаваше замислено, после разтърка очи и каза бавно и провлечено:

— Добре… Разрешавам ти… да видиш какво става. — Очите му вече не бяха замъглени.

— Можете ли веднага да се обадите на Илян, Ваше величество?

— За какво е това бързане? Да не те гони някой?

Кой говореше така? Звучеше сякаш казано от графинята.

— Той още не си е легнал. Моля ви… Ваше Величество. И щом се свържете, нека ми се обади на този пулт за потвърждение. Ще чакам.

— Много добре — Грегор сви устни в странна усмивка, — лорд Марк.

— Благодаря ви, Ваше величество. Лека нощ.

— Добро утро — каза Грегор и прекъсна връзката.

Марк чакаше. Секундите течаха невероятно бавно. Махмурлукът му започваше да отминава, но той още се чувстваше малко пиян. Най-лошото състояние. Започна да задрямва, когато най-после комуникационният пулт иззвъня. Той се стресна, едва не падна от стола и натисна припряно копчетата.

— Да, Ваше величество!

На видеомонитора се появи навъсеното лице на Илян.

— Лорд Марк. — И едва-едва му кимна. — Ако дойдете в щаба на ИмпСи в началото на нормалния работен ден тази сутрин, ще ви бъде разрешено да разгледате файловете, за които говорихме.

— Благодаря, сър — каза Марк искрено.

— Това ще рече след два часа и половина — подхвърли Илян с, помисли си Марк, недвусмислен привкус на садизъм. Илян също не беше спал.

— Ще бъда там.

Илян благодари с трепване на клепачите и изчезна.

Отмъщение за събуждането или просто благосклонност? Марк се замисли за благосклонността на Грегор. „Той е знаел. Преди мен е знаел.“ Лорд Марк Воркосиган беше реална личност.

Бележки

[1] Инкрустация върху дърво с малки дървени, метални или други късчета. — Б.пр.