Станислав Лем
Терминус (4)

IV

През следващите дни Пиркс беше погълнат от математика. С всяко ново включване реакторът загряваше все повече, докато производителността му намаляваше. Бомън предполагаше, че неутронните огледала са пред пълна разруха. Доказваше го бавно, но непрестанно нарастващата радиоактивна утечка. Чрез сложни изчисления той се стараеше да дозира периодите на тяга и охлаждане, докато реакторът почиваше, прехвърляше циркулацията на охлаждащата течност от бордовите трюмове дълбоко в кърмовите, където цареше истинска тропическа температура. Това лавиране между противоположни величини изискваше търпение — заседяваше се при Калкулатора, търсейки по метода на пробите и грешките оптималното решение. В резултат изминаха 43 милиона километра с нищожно закъснение. На петия ден от пътуването въпреки песимистичните прогнози на Бомън достигнаха необходимия таван на скоростта. Изключвайки реактора, който щеше да изстива чак до кацането, Пиркс си отдъхна скрит. Една от особеностите на управлението на старите товарни ракети беше тази, че от тях виждаше звезди далеч по-рядко, отколкото на Земята. Впрочем те не му бяха интересни — дори червения като меден грош диск на Марс; стигаха му курсовите чертежи.

Късно вечерта на последния ден от пътуването, когато прекъсваната от редки синкави лампички тъмнина направи палубите сякаш по-големи, си спомни за трюмовете. Досега дори не беше поглеждал в тях. Напусна каюткомпанията, където Саймс играеше, както всеки ден, шах с Бомън, и слезе с асансьора до кърмата. От последната среща не беше ни видял, ни чул Терминус. Само забеляза, че котката е изчезнала някъде — толкова успешно, сякаш изобщо я нямаше на кораба.

Едва осветената средна част дишаше с шумоленето на неспирно въздушно течение. Когато отвори вратата, в залата се запалиха лампи под дебел слой прах. Изходи трюма от единия край до другия. Купищата сандъци, достигащи почти до тавана, бяха разделени от тесен приход. Провери опъна на стоманените ленти, закрепени за пода, с които беше пристегната всяка пирамида от товара, а течението, предизвикано от отварянето на вратите, изсмукваше от тъмните ъгли валма стърготини, боклуци, кълчища, които се поклащаха леко, като ресни на водорасли.

Беше вече на коридора, когато чу равномерни, бавни звуци…

— Внимание…

Три удара.

Дрейфуваше във въздушното течение, което го отнасяше все по-високо. Искаше или не — трябваше да слуша. Разговаряха двама. Сигналите бяха слаби — сякаш пестяха сили, отмервайки силата на ударите. Прииждаха ту по-бавно, ту по-бързо, единият често бъркаше, сякаш беше забравил морзовата азбука. Понякога мълчаха дълго, понякога започваха да предават едновременно. Черният коридор с рядко разхвърляните лампи изглеждаше безкраен, шумящият в него вятър като че ли идеше от безграничната пустош.

— С-а-й-м-ъ-н-ч-у-в-а-ш-л-и-г-о — бавно, неравномерно чукаше в тръбата.

— Н-е-ч-у-в-а-м… н-е-ч-у-в-а-м…

Пиркс със злост се отблъсна от стената и свил крака, полетя като камък надолу по коридорите, все по-зле осветени; приближаването на кърмата личеше по все по-дебелия слой деликатен червеникав прах по лампите. Тежките врати на реактора бяха открехнати.

В камерата беше тихо. Изключените през нощта компресори мълчаха. Само понякога със странен, почти човешки глас бърбореше скритият в бетонната стена тръбопровод, когато газовите мехурчета си пробиваха път през сгъстяващата се течност.

Оплескан с цимент, Терминус работеше. Вентилаторът фучеше ожесточено над неговия полюляващ се като махало череп. Без да докосва стъпалата на стълбите, Пиркс се плъзна над тях с ръка на перилата. Железните ръкавици подрънкваха леко, пресният слой цимент поглъщаше ударите им.

— Н-е-ч-у-в-а-м… п-р-и-е-м…

Дали беше случайност, или повелята за забавяне на ударите идеше от същия източник, който изпращаше морзовите знаци, но тръбата отекваше все по-слабо. Пиркс стоеше съвсем близо до автомата. Членестите сегменти на корема му, които се препокриваха при навеждане, напомняха хитиновата броня на насекомо. В стъклените очи се люлееха миниатюрни отражения на лампите. Вгледан в тях, Пиркс усети, че в тази празна камера с наклонени стени е съвсем сам. Терминус не знаеше какво прави, беше машина, предаваща запомнени серии от звуци, нищо повече. Ударите ставаха все по-слаби.

— С-а-й-м-ъ-н-о-б-а-д-и-с-е — долавяше с усилие. Ритъмът се разпадаше. Докосна тръбата на около половин метър над превития торс на работещия автомат — когато оправяше захвата си, кокалчетата на пръстите му чукнаха по желязото и предаваната тъкмо серия прекъсна за миг. Пронизан от внезапен импулс, преди да помисли, колко безумно е желанието да се намеси в разговор отпреди години, започна бързо да изчуква.

— З-а-щ-о-м-о-м-с-с-е-н-н-е-о-т-г-о-в-а-р-я… п-р-и-е-м…

Почти в същия миг, когато удари за пръв път по тръбата, по нея чукна и Терминус. Двата звука се сляха, ръкавицата на автомата замръзна, сякаш го чу, и след няколко секунди, когато завърши, започна да набива цимент в пролуките на съединението. Тръбата зазвъня:

— З-а-щ-о-т-о-е-п-о-ч…

Пауза. Терминус се наведе да загребе циментово тесто. Нима това беше начало на отговор? Пиркс чакаше, без да диша. Автоматът се изправи, метна рязко цимента и по тръбата потекоха ускорени удари.

— С-а-й-м-ъ-н-т-и-л-и-с-и…

— Т-у-к-с-а-й-м-ъ-н-н-е-а-з… к-о-й-г-о-в-о-р-и.. к-о-й-г-о-в-о-р-и…

Сви глава в раменете си; ударите падаха като градушка:

— К-о-й-г-о-в-о-р-и-о-б-а-д-и-с-е-к-о-й-г-о-в-о-р-и… к-о-й-г-о-в-о-р-и… к-о-й-г-о-в-о-р-и-к-о-й-г-о-в-о-р-и-т-у-к-с-а-й-м-ъ-н-т-у-к-у-е-й-н-о-б-а-д-и-с-е…

— Терминус! — изкрещя. — Пристани! Престани!

Кънтенето спря. Терминус се изправяше, а неговите нараменници, ръце и ръкавици се тресяха, целият корпус потрепваше в желязно хълцане и в тези спазматични разтърсвания Пиркс прочиташе пак:

— К-о-й-г-о-в-о-р-и… к-о-й… к-о-й…

— Престани!!! — изкрещя още веднъж. Гледаше го отстрани; тръпка пронизваше тежките плещи и бликовете на светлината, пречупена в корпуса, повтаряха:

— К-о-й…

Като изтощен от буря, преминала през него, автоматът се окова. Издигайки се над пода, той с продължително скърцане се хвана за хоризонталното разклонение на тръбопровода и увисна като закачен в мъртва неподвижност, но като се вгледа, Пиркс улови милиметрови потрепвания на безсилно отпуснатите ръце.

— К-о-й…

Не разбра кога се е озовал в коридора. Вентилаторите шумяха. Плуваше напред, под прииждащия от горните палуби хладен сух вятър, осветените кръгове на лампите преминаваха по лицето му.

Вратата на каютата не беше добре затворена. На бюрото гореше лампа, плоските клинове светлина по пода опираха в стената; таванът беше тъмен.

Кой беше? Кой го викаше така? Саймън? Уейн? Но тях ги нямаше! Бяха мъртви от 19 години!

А тогава кой — Терминус? Но той само уплътняваше тръбопроводите. Знаеше много добре какво ще чуе, ако реши да го разпитва — дрънкане за рентгени, утечки и пломби. Той дори не подозира, че отгласът на неговата работа се подрежда в призрачен ритъм.

Едно е сигурно: този запис — ако е запис — не е мъртъв. Каквото и да са тези хора — тези гласове, тези удари, — с тях може да се разговаря. Само да имаш смелост…

Отблъсна се от тавана и заплува, люлеейки се, към отсрещната стена. По дяволите! Искаше му се да ходи, да ходи с бързи крачки, да усеща тежестта си, да удари силно с юмрук по масата! Това привидно толкова удобно състояние, при което предметите и собственото тегло се превръщаха в нематериални сенки, беше кошмарно. Всичко, до което се докоснеше, бягаше, отплуваше, несигурно, лишено от опора, ставаше надута празнина, привидност, сън…

Сън?

Чакай. Когато сънувам някого и му задавам въпрос, не зная отговора, докато не се отрони от устните му, а всъщност този сънуван човек не съществува извън моя мозък и е само негова временно обособена част. Всеки се разделя така почти всеки ден, по-точно всяка нощ — давайки начало на временни, възникнали за нуждите на едно видение псевдоличности. Те могат да бъдат същества измислени — или действителни. И нима не сънуваме понякога мъртвите? Нима не водим разговори с тях?

Мъртвите.

Нима Терминус…

В своето полуосъзнато кръжене по каютата, планирайки от едната стена до другата, отблъскван от твърдите плоскости, Пиркс достигна до вратата и се хвана за нея. Виждаше тъмен отрязък от коридора с падаща в тази тъмнина светла ивица.

Да се върне там?

Да се върне — и да пита?

Това, е някакво физическо явление — по-усложнено от обикновен запис; в края на краищата автоматът не е уред за записване на звуци. В него е възникнал запис, притежаващ известна, автономност, променчивост, на който — колкото и странно да звучи — можеш да задаваш въпроси и да разбереш всичко. Да узнаеш съдбите на Саймън, Нолън, Поттер и онова неразбираемо, ужасяващо — мълчание на командира.

Можеш ли да си представиш някакво друго обяснение?

Навярно не.

Беше сигурен в това и все пак не помръдваше от мястото си, сякаш чакаше нещо.

В края на краищата тук няма нищо друго освен кръжене на токове в желязна кутия. Никой жив, никакво същество, загиващо в мрака на разбития кораб. Съвсем нищо!

Да изчуква въпроси пред стъклените очи на Терминус? Но те, вместо да разказват свързано своята история, ще започнат да му крещят, да викат за кислород, за спасение! Какво ще им отговори? Че не съществуват? Че са само „псевдоличности“, изолирани островчета на електрическия мозък, негов мираж, негово хълцане? Че техният страх е само имитация на страх, а тяхната агония, повтаряна всяка нощ, не струва шепа цимент? Помнеше още предизвикания от своя въпрос бурен взрив от удари, онзи вик, пълен с удивление и неочаквано събудена надежда, с който го призоваваха, онази повтаряща се безкрай, натрапчива, припряна молба: „Обади се! Кой говори! Обади се!!!“

Още кънтяха в ушите му, още усещаше във върха на пръстите си отчаянието и беса на тези удари.

Не съществуваха ли? А кой го викаше — кой искаше помощ? И какво от това, ако специалистите кажат, че зад този вик няма нищо друго освен въртене на заряди и трептене на пробудени от резонанса тенекии? Седна на бюрото. Измъкна чекмеджето. Гневно притисна надигащите се с шумолене листове, намери този, който търсеше, простря го пред себе си и старателно го изглади, за да не пърха от дъха му. Вписваше последователно в напечатаните рубрики:

МОДЕЛ: AST — Pm — 105/0044

ТИП: универсален ремонтен

НАЗВАНИЕ: Терминус

ПОВРЕДА: разпад на функциите

ЗАКЛЮЧЕНИЕ… Поколеба се. Приближаваше перото до хартията и го дърпаше. Мислеше за невинността на машините, които човек надари със способността да мислят и с това ги направи съучастници в своите безумства. За това, че митът за Голем, машина разбунтувана, опълчила се срещу човека, е лъжа, измислена, за да могат онези, които носят отговорността за всичко, да я отхвърлят от себе си.

ЗАКЛЮЧЕНИЕ: Да се предаде за старо желязо.

И в долния край на листа — с неподвижно лице — се подписа: Първи навигатор Пиркс.