Станислав Лем
Терминус (2)

II

Адът започна в девет. Движението на космодрума беше нормално — опашка за стартиране, всеки шест минути гъргореше на големите мегафони, предупредителни ракети, после гръм, рев, грохот на моторите, изпробващи пълна тяга, след всеки старт като водопад се сипеше високо вдигнатият прах и преди още да се утаи, от кулата даваха свободен път на следващия — всички бързаха, всеки искаше да спести няколко минути, както става в товарен порт при върховно напрежение: почти всеки кораб отиваше към Марс, който отчаяно вопиеше за машини и зеленчук — хората там не виждаха парченце зарзават по цели месеци, хидропонните соларни току-що се строяха.

В това време към подготвяните ракети се точеха кранове, бетонобъркачки, секции от решетъчни конструкции, топове стъклена вата, цистерни с цимент, нефт, лекарства — при сигнал всички хора се криеха кой където свари — в противолъчевите ровове, в бронираните влекачи, и преди още бетонът да е изстинал, се връщаха на работа. Към десет, когато слънцето, в димна корона, червено, сякаш подпухнало, се издигна над хоризонта, защитните бетонни подпори между стартовите площадки бяха изровени, почернели, прегорени, в дълбоките пукнатини работниците пръскаха бързо втвърдяващ се цимент, който на кални фонтани биеше от маркучите, в това време антирадиационните команди изскачаха от транспортьори в многоглави скафандри, за да изметат със струи нагнетен пясък лъчевите замърсявания, на всички страни със сиренен вой се носеха боядисаните на червено-черни квадрати всъдеходи на контролата, от кулата на Управлението някой си дереше гърлото в мегафона, на върха на острите кули се въртяха огромните бумеранги на радарите — с други думи, всичко беше така, както се полага. Пиркс се разкъсваше на две, че и на три. Трябваше да приеме на борда докараното в последния момент прясно месо, да напълни контейнерите с вода за пиене, да провери хладилната апаратура (минималната температура беше минус пет, контрольорът от космическия транспорт клатеше глава, но накрая се смили и подписа), клапаните на компресорите, макар и след генерален ремонт, при изпробването започнаха да сълзят, гласът на Пиркс постепенно заприлича на ерихонска тръба, изведнъж се оказа, че водата е лошо натоварена — някакъв кретен беше превключил клапана, преди да се напълнят кърмовите резервоари, подписваше бумаги; набутваха му по пет листа наведнъж, не знаеше какво подписва. Часовникът показваше единайсет — до старта имаше един час, и тогава край.

Управлението не дава свободен път, защото системата на дюзите е стара, предизвиква опасно радиоактивно замърсяване — корабът бил длъжен да има спомагателна бороводородна тяга, както „Голиат“ — товарният кораб, който стартира в, шест; Пиркс, прехрипнал от викане, изведнъж се успокои. Дали ръководителят на движението си дава сметка какво говори? Нима едва сега е забелязал „Лазурна звезда“? От това могат да възникнат големи — много големи — неприятности. За какво става въпрос? Допълнителен заслон? От какво? Торби с пясък. Колко? Дребна работа — 3000 парчета! Моля, моля — той и така ще стартира в определеното време. Сметката на Компанията ще бъде утежнена. Утежнявайте, моля.

Беше вир-вода. Сякаш всичко се беше заклело да засилва всеобщия хаос: електроинженерът ругае механика, който не е проверил аварийния разпределител, вторият пилот отскочил някъде за пет минути, няма го на борда, прощава се с годеницата, фелдшерът изчезнал изобщо, 40 бронирани мамута се завряха под кораба, обкръжиха го и хора в черни комбинезони на бегом занареждаха торби с пясък, семафорът на кулата подканяше с дива акробатика, дошла някаква радиограма, вместо пилота я прие електроинженерът, забравил да я внесе в радиодневника, пък и не е негова работа, главата на Пиркс се беше замаяла, само се правеше, че знае какво става — 20 минути преди стартовото време взе драматично решение: заповяда да изпомпят цялата вода от носовите цистерни в кърмовите. Да става каквото ще — най-много да заври, но затова пък ще има по-добра стабилност.

В 11:40 — проба на двигателите. От този момент вече няма връщане. Оказа се, че не всички хора са боклук — особено му допадна Бомън — нито се виждаше, нито се чуваше, а всичко вървеше като по часовник: продухване на дюзите, малка тяга, пълна — и шест минути преди старта, когато Управлението изстреля сигнал ЗА СТАРТ, бяха готови. Всички вече лежаха на разтеглените кресла, когато се появи фелдшерът; вторият пилот, мулат, се върна силно умърлушен от годеницата, високоговорителят хриптеше, врещеше, ръмжеше, най-после стрелката покри нулата. Старт.

Пиркс знаеше, естествено, че 19 000 тона не е патрулна черупка, в която има точно толкова място, колкото широко да се усмихнеш, корабът не е бълха да скочи, трябва да се овладее тягата — но такова нещо не очакваше. Бяха вече наполовин мощност според приборите, корпусът се разтърсваше от дюзовите разряди така, сякаш всеки миг щеше да се разпадне, а индикаторът на натоварването сочеше, че още не са се откъснали от бетона. Мина му през ума, че Звездата се е закачила някъде — казват, че такова нещо се случва веднъж на сто години, — в този миг индикаторът мръдна. Стояха на тягата. Звездата се тресеше, стрелката на гравиметъра танцуваше по скалата като полудяла; с въздишка се отпусна на възглавницата, разхлаби мускули, от този момент, дори да искаше, вече нищо не можеше да направи. Вървяха нагоре. Веднага получиха радиомъмрене, че стартират с пълна мощност, — това дава прекомерно радиоактивно замърсяване. Компанията ще бъде натоварена с допълнителна глоба. Компанията? Много добре, нека плаща, да я вземат дяволите! Пиркс само се намръщи, дори не се опита да спори с Управлението, че е стартирал с половин мощност. Как не — може би да кацне, да вика комисия и изисква протоколно разпечатване на записа в уранографите?!

Впрочем в този момент го занимаваше нещо съвсем друго: пробиването на атмосферата. В живота си не беше попадал на кораб, който да се тресе толкова. Така сигурно са се чувствували хората в челото на средновековния таран, който е разбивал стените. Всичко подскачаше като полудяло, така политаха в коланите, че душата им излизаше, гравиметърът не можеше да вземе решение, показваше ту 3, 8, ту 4, 9, пълзеше безсрамно към петицата и като уплашен отлиташе внезапно на три. Сякаш в дюзите имаше борови подпалки! Вече вървяха на пълна мощност, то се знае, Пиркс притискаше шлемофона до главата с две ръце, иначе не чуваше гласа, на пилота в слушалките — така ревеше Звездата. Но това не беше триумфалният балистичен грохот. Нейната борба със земната гравитация приличаше на отчаяна агония. Отначало можеше да се помисли, че не стартират от Земята, а висят неподвижно, отблъсквайки планетата с цялата си реактивна мощ — така изглеждаха изпълнените със страдание усилия на Звездата! Контурите на всички тенекии и спойки бяха размазани от вибрацията и на Пиркс се стори, че чува трясъка на разкъсаните шевове, но това беше самовнушение — в този ад не би усетил дори тръбата на Страшния съд.

Температурата на носовата обшивка: — 0, тя беше единствената стрелка, която не се колебаеше, не се връщаше, не подскачаше и не спираше, а пълзеше уверено нагоре, сякаш имаше пред себе си поне един метър разстояние на скалата, а не само крайните червени цифри: 2500, 2800 — оставаха само няколко деления, когато Пиркс погледна нататък. При това, нямаха дори орбитална скорост, всичко, което успяха да постигнат, беше 6,6 км/сек., за 14 минути полет! Мина му ужасната мисъл, като в кошмар, който спохожда понякога пилотите, че изобщо не са се вдигнали, а това, което взема за прелитащи по екрана облаци, е просто пара, бухаща от пукнатите тръби на охлаждането! Все пак не беше толкова зле: летяха. Фелдшерът лежеше блед като платно и страдаше. Пиркс си помисли, че няма да бъдат голяма утеха лекарските грижи, с които онзи ще ги огради. Инженерите се държаха добре, а Бомън дори не се беше изпотил — лежеше посивял, спокоен, със затворени очи, тънък като момче. Под креслата от амортизаторите пърхаше хидравлична течност, много мило — буталата бяха почти опрели в челото. Пиркс беше любопитен какво ще стане, когато наистина опрат.

Понеже беше свикнал със съвсем друго, съвременно разположение на индикаторите, главата му непрекъснато се въртеше не където трябва, когато искаше да контролира тягата, охлаждането, скоростта, състоянието на обшивката, пък и най-важното — дали са на синергична.

Пилотът, с когото се разбираше чрез викове по интеркома, сякаш нещо се обърка — ту влизаха в курса, ту излизаха, люшканията бяха слаби, мигновени, но при преминаване през атмосферата — достатъчни, за да започне внезапно единият борд да се загрява повече от другия — тогава в бронята възникват колосални термични напрежения, последствията могат да бъдат фатални; утешаваше го единствено мисълта, че щом косматата коруба е издържала стотици стартове, ще издържи и този.

Стрелката на термоелементите действително достигна края на скалата: 3500 градуса отвън, ни повече, ни по-малко, знаеше, че ако това продължи още десет минути, обшивката ще започне да се разпада — и карбидите душа носят. Каква е дебелината на бронята? За това нямаше никакви данни, във всеки случай е порядъчно обгоряла. Ставаше му горещо, но само от внушение, защото вътрешният термометър стоеше на 27, както при старта. Бяха на шейсетия километър, атмосферата остана практически под тях, скоростта — 7,4 км/сек. Вървяха малко по-гладко, но все още с почти тройно претоварване. Тази Звезда се движеше като оловен пън. По никакъв начин не можеше да ускори както трябва — дори в безвъздушно пространство. Защо? Дявол знае.

След половин час легнаха на курс към Арбитъра — едва след този последен спътник-пеленгатор щяха да влязат в еклиптичната линия Земя-Марс. Всички се привдигнаха, Бомън си масажираше лицето, Пиркс усещаше, че и неговите устни са подпухнали, особено долната — хората имаха кървясали очи, суха кашлица и хрипове, но това бяха нормални симптоми, които ще изчезнат безследно след някой и друг час.

Реакторът горе-долу работеше, тягата наистина не падаше, но и не се качваше, а във вакуум всъщност би трябвало да се засили — но не искаше. Изглежда, дори законите на физиката за Звездата не бях съвсем задължителни. Имаха почти нормално земно ускорение и единайсет километра в секунда. Очакваше ги още ускоряването на Звездата до нормална куриерска, иначе щяха да се мъкнат до Марс с месеци; засега се носеха право към Арбитъра.

Като всеки навигатор, Пиркс очакваше от него само неприятности — или предупреждение, че корабът има не по предписание голям; реактивен огън, или че му се отнема предимството, за да се пропусне някой по-важен, или че йонните разряди в дюзите смущават радиоприемането — но този път нищо. Арбитърът ги пропусна веднага, догони ги с радиограма за „дълбок вакуум“, Пиркс отговори и с това размяната на космически любезности приключи.

Излязоха на пряк курс, Пиркс нареди да увеличат тягата, ускорението нарасна, вече можеха да се раздвижат, да протегнат кокали, да станат — радиомонтьорът, който беше и готвач, отиде в камбуза. Всички бяха гладни, особено Пиркс, който не беше ял нищо, а от старта беше мокър като мишка; в командната кабина температурата едва сега започна да се повишава, топлината от нажежената броня проникваше във вътрешността със закъснение. Рядкото масло, изтекло от хидравличното устройство, беше направило около креслата цели локви и вонеше.

Ядреният инженер слезе до реактора да провери дали няма неутронни утечки, а Пиркс разговаряше с електроинженера и наблюдаваше звездите. Оказа се, че имат общи познати. За първи път, откак се качи на борда, започна да му става леко на душата: Звездата — такава или онакава, но 19 000 тона не са за всяка уста лъжица. Впрочем воденето на такава бракма е значително по-трудно, отколкото на обикновен транспорт, така че и честта е по-голяма, пък и опит се трупа.

Милион и половина километра след Арбитъра преживяха първия удар, обядът не ставаше за ядене. Радиомонтьорът ги подведе ужасно. Най-много беснееше фелдшерът — оказа се, че е с болен стомах, преди старта купил няколко кокошки, дал едната на монтьора — бульонът бил пълен с перушина. За останалите имаше бифтеци — с тях можеше да се занимават до края на живота си.

— Легирани ли са или що? — изръмжа вторият пилот и така ръгна с вилицата своята порция, че тя изскочи от чинията.

Монтьорът беше неуязвим за обиди. Посъветва фелдшера да прецеди бульона. Пиркс разбираше, че е длъжен да се прояви като арбитър, дори като началник, но не знаеше какво да прави. Беше му смешно?

След обяда от консерви се върна в командната кабина. Нареди на пилота да направи контролна звездна фиксация и като вписа в корабния дневник показанията на гравиметрите, погледна индикатора на реактора. Тихо подсвирна. Това не беше реактор, а вулкан. След четири часа полет кожухът вече беше нагрят до 80°. Охлаждащата течност кръжеше при максимално налягане от 20 атмосфери. Пиркс се замисли. Най-лошото сякаш беше минало. Кацането на Марс не беше проблем — притегляне наполовина, атмосферата — рядка. Някак ще кацнат. Обаче с реактора нещо трябва да се направи. Отиде при Калкулатора и изчисли колко още трябва да вървят със сегашната тяга, за да влязат в куриерска. При скорост малко по-малка от 80 км/сек. биха наваксали голямото закъснение.

— Още 78 часа — отговори Калкулатора.

Още 78 такива часа щяха да пръснат реактора. Ще гръмне като бомба. Няма съмнение. Реши да наваксат скоростта на порции — малко по малко. Само че това ще усложни курса, пък й понякога ще трябва да се лети без тяга, следователно в безтегловност — което не спада към удоволствията. Но друг начин нямаше. Нареди на пилота да не сваля очи от астрокомпаса, а сам слезе с асансьора долу при реактора. Вървейки по възтъмния коридор между трюмовете, чу приглушен трясък — сякаш по железните плочи ходеше бронирана колона. Ускори крачки. Внезапно котката прелетя като черна лента пред краката му, в същия миг някъде близо тресна врата. Преди осветената с изцапани лампи паст на главния коридор да се разтвори пред него, всичко утихна. Отпред беше пустотата на почернелите стени, само в дълбочината някаква лампа още трепкаше от сътресението, което я беше разлюляло преди миг.

— Терминус! — извика наслуки. Отговори му само ехото. Обърна се и по бордовия проход стигна до преддверието на реактора. Бомън; който беше слязъл насам преди него, го нямаше. Изсушеният въздух дращеше очите. Във фуниите на вентилаторите свистеше горещ вятър, шумът и трясъкът бяха като в котелно парно отделение. Реакторът, като всеки реактор, работеше безшумно — виеха претоварените до крайност агрегати на охлаждането. Вкопаните в бетона километри тръбопроводи, по които се носеше ледена течност, издаваха чудновати, сякаш оплаквателни мърморещи стонове. Стрелките на помпите лежаха зад лещовидните стъкла, обърнати като по команда надясно. Сред циферблатите светеше като луна най-важният — за гъстотата на неутронния поток. Стрелката почти докосваше червената граница — гледка, която можеше да доведе до инфаркт всеки инспектор от космическия транспорт.

От бетонната стена, грапава от циментови кръпки, заприличала на скала, лъхаше мъртва горещина, ламарините на мостика деликатно вибрираха, вливайки в цялото му тяло неприятно треперене, светлините на лампите проблясваха мазно в мигащите щитове на вентилаторите; една от сигналните лампи, досега бяла, започна да мига, после угасна и веднага на нейно място пламна червен сигнал. Влезе под мостика, където бяха изключвателите на разпределителя, но Бомън го беше изпреварил: часовниковият автомат беше регулиран за прекъсване на верижната реакция след четири часа. Не го докосна, провери само гайгерите. Цъкаха спокойно. Сигнализаторът показваше дребна утечка — 0,3 рентгена на час. Погледна и в тъмния ъгъл на камерата. Беше празен.

— Терминус! — викна. — Ей, Терминус!

Нямаше отговор. В клетките като бели петна подскачаха неспокойно мишките — явно се чувствуваха зле в тази наистина субтропическа температура. Върна се горе и зарези след себе си вратата. Хладният въздух на коридора го накара да потрепери — ризата му беше мокра от пот. Неизвестно защо, се спусна в постепенно стесняващите се мрачни коридори на кърмата, докато пътят му се оказа затворен от сляпа стена. Докосна я с длан. Стената беше топла. Въздъхна, обърна се, пое с асансьора към четвърти етаж, в навигационната, и се зае с разчертаване на курса. Когато се справи с това, часовникът показваше девет. Учуди се, защото не разбра как отлетя времето. Изгаси светлината и излезе.

Когато влизаше в асансьора, усети как подът леко изчезва под краката му. Автоматът беше изключил реактора съгласно програмата.

В слабо осветения с нощни лампички коридор, разположен в средната част на кораба, равномерно шумяха вентилаторите. Искри от далечни лампи димяха в кръстосващите се въздушни течения. Изтласка се леко от вратата на асансьора и се понесе напред. Страничната секция на коридора беше още по-тъмна. В синкавия полумрак прелиташе край врати на каюти, в които досега не беше надниквал. Отворите на резервните люкове, означени с рубинови лампички, отваряха своите черни фунии. Безкрайно плавното, сякаш сънувано движение, с което се носеше, безтегловен под вдлъбнатите тавани, с огромна, недокосвана от стъпалата му сянка под себе си, го отвеждаше все по-далеч, докато през открехнатите врати се вмъкна в голяма неизползувана каюткомпания. Под него, в редките ивици светлина, дълга маса бе заобиколена от две редици кресла. Планираше над съоръженията като водолаз, разглеждащ вътрешността на потънал кораб. В слабо проблясващите стъкла по стената затанцуваха отраженията на лампите, разсипаха се на сини пламъчета и угаснаха. Зад каюткомпанията се отваряше следващото, още по-тъмно помещение. Тук дори неговите свикнали с тъмнината очи отказаха. Пипнешком докосна с пръсти еластичната повърхност, без да знае дали е таван или под. Отблъсна се леко, изви се като плувец и се понесе беззвучно нататък. В кадифения мрак белееха, излъчвайки собствена светлина, продълговати книги, подредени в редици. Усети студенината на гладка повърхност — умивални. Най-близката бе покрита с черни петна. Кръв?

Протегна предпазливо ръка. Беше грес.

Още една врата. Отвори я, висейки косо във въздуха, из сивкавия полумрак пред лицето му прелетя призрачният хоровод на някакви книжа, книги и шумолейки леко, изчезна. Отново се отблъсна, този път с крака, и през отворената врата се изниза на коридора в кълба прах, който го обгърна и вместо да падне, се помъкна след него като червеникав воал.

Шнурът на нощните светлини висеше неподвижно. Сякаш синкава вода изпълваше палубите. Пиркс планира към закаченото за тавана въже; примките, когато ги пускаше от ръцете си, започваха да се гънат лениво, като че ли събудени от докосването.

Вдигна глава. Някъде далеч се разнесе чукане. Някой удряше с чукче в метал. Заплува след звука, ту нарастващ, ту затихващ, докато забеляза вградените в пода ръждясали релси. Някога по тях са търкаляли вагон-платформи до главните трюмове. Сега, той летеше бързо, въздухът повяваше в лицето му. Звукът чукаше все по-силно. Ненадейно под тавана забеляза тръба. Излизаше от напречния коридор. Стар, едноцолов тръбопровод. Докосна го. Тръбата трепна. Ударите се свързваха в групи по два, по три. Изведнъж разбра. Беше морзова азбука.

— Внимание…

Три удара.

— Внимание…

— Внимание…

Три удара.

— З-а-д-п-р-е-г-р-а-д-а-т-а-с-ъ-м — тътнеше тръбата. Пиркс инстинктивно подреждаше буквите, сричка по сричка.

— Л-е-д-н-а-в-с-я-к-ъ-д-е…

— Лед? — В първия момент не разбра. Какъв лед? Какво означава това? Кой…

— Р-е-з-е-р-в-о-а-р-ъ-т-п-у-к-н-а-т — обади се тръбата. Държеше длан върху нея. Кой предава? Къде? Мъчеше се да си представи линията на тръбопровода. Това беше неизползуван авариен провод, идваше от кърмата, имаше разклонения към всички палуби. Кой се упражнява с морз? Що за хрумване? Пилотът?

— П-р-а-т-о-б-а-д-и-с-е-п-р-а-т…!

Пауза.

Пиркс спря да диша. Това име се стовари върху му като удар. Известно време гледаше с разширени очи провода, после изведнъж се хвърли напред. Това е вторият пилот! — помисли си, достигна завоя, оттласна се и полетя към командната кабина, увеличавайки скоростта, а тръбата звънеше над него:

— У-е-й-н-т-у-к-с-а-й-м-ъ-н…

Звукът се отдалечи. Загуби тръбата от очи; хвърли се встрани — тя завиваше в напречния коридор. Стремително се отблъсна от стената и през облак прах се вгледа в извитото коляно на тръбата, застопорено с ръждясала втулка. Тук свършваше. Не отиваше до командната? Значи — значи откъм кърмата? Но — там — няма никой…

— П-р-а-т-в-ш-е-с-т-и-с-п-о-с-л-е-д-н-а — звънтеше тръбата. Пиркс висеше под тавана, закачен със свити пръсти за тръбата, като прилеп, пулсът кънтеше в главата му. След кратка пауза потекоха следващите удари:

— Б-у-т-и-л-к-а-т-а-и-м-а-т-р-и-й-с-е-д-о-н-у-л-а…

Три удара.

— М-о-м-с-с-е-н-о-б-а-д-и-с-е-м-о-м-с-с-е-н…

Пауза.

Огледа се. Беше съвсем тихо, само щората на вентилатора зад завоя тракаше в поривите на въздуха и подметени оттам боклуци се носеха, въртейки се сънливо нагоре, хвърляха над лампите на тавана сенки, като че там летяха цели рояци големи безформени нощни пеперуди. Изведнъж се посипаха стремителни удари:

— П-р-а-т-п-р-а-т-п-р-а-т-м-о-м-с-с-е-н-н-е-о-т-г-о-в-а-р-я-к-и-с-л-о-р-о-д-и-м-а-в-с-е-д-м-и-м-о-ж-е-ш-л-и-д-а-м-и-н-е-ш-п-р-и-е-м…

Пауза. Светлината на лампите беше все същата, боклук и прах се въртяха на бавни обороти. Искаше да пусне тръбата, но не можеше. Чакаше. И тя се обади.

— С-а-й-м-ъ-н-д-о-м-о-м-с-с-е-н-п-р-а-т-в-ш-е-с-т-а-п-р-е-г-р-а-д-а-с-п-о-с-л-е-д-н-а-б-у-т-и-л-к-а-м-о-м-с-с-е-н-о-б-а-д-и-с-е-м-о-м-с-с-е-н…

Последен, тежък удар. След него тръбата дълго вибрира. Пауза. Десетина неясни удара и бърза серия:

— С-л-а-б-О-С-е-ч-у-в-а-с-л-а-б-о-с-е-ч-у-в-а…

Тишина.

— П-р-а-т-о-б-а-д-и-с-е-п-р-а-т-п-р-и-е-м…

Тишина.

Тръбата трепна. Като че ли от много далече прииждаха откъслечни удари. Три тирета. Три точки. Три тирета. SOS. Всеки следващ удар беше по-слаб. Още две тирета. И още едно. И протяжен, замиращ звук, сякаш някой стържеше или дращеше тръбата — можеше да се чуе само в тази абсолютна тишина.

Пиркс се оттласна и полетя с главата напред покрай тръбата, извиваше се заедно с нея, издигаше се, падаше, по лицето го облъхваше разсеченият въздух. Отворена шахта. Наклонена плоскост. Стесняваши се стени. Първа, втора, трета врата на трюма. Стана по-тъмно. Плъзгаше пръсти по тръбата, за да не я загуби, черен, вкоравен прах дереше дланите му; беше вече зад палубите, в пространството без тавани и подове, което отделя външната броня от трюмовете; между траверсите тъмнееха издутите туловища на запасни резервоари, тук достигаха само редки прашни ивици светлина. В един момент погледна нагоре и видя през черната шахта две редици лампи, червеникави от прах, който се теглеше след него като къделя, като дим от невидим пожар. Тук въздухът беше тежък, душен, миришеше на нагорещена ламарина. Планираше сред полузабележимо мяркащите се сенки на железни конструкции, а тръбата звънеше протяжно:

— П-р-а-т-п-р-а-т-о-б-а-д-и-с-е-п-р-а-т…

Тръбата се раздвои. Стискаше в ръце и двете разклонения, за да усети откъде идва звукът, но не можа да различи посоката. Наслуки се впусна наляво. Някакъв люк. Стесняващ се, черен като смола тунел. Накрая — кръгла светлина. Изскочи на открито пространство. Беше в преддверието на реактора.

— Т-у-к-у-е-й-н-п-р-а-т-н-е-о-т-г-о-в-а-р-я — звънтеше тръбата, когато вдигаше резето на първата врата. В лицето му бухна горещ въздух. Качи се на мостика. Компресорите виеха. Топъл вятър разроши косата му. Виждаше косо бетонната стена на реактора, циферблатите светеха, светлините на сигналите трептяха като червени капки.

— С-а-й-м-ъ-н-д-о-у-е-й-н-ч-у-в-а-м-м-о-м-с-с-е-н-п-о-д-м-е-н-е — дрънкаше тръбата до него. Излизаше от стената и дъговидно отиваше надолу, свързвайки се с главния тръбопровод. Автоматът стоеше разкрачен пред него. Сякаш воюваше с невидим противник, толкова светкавични бяха маховете на ръцете му. С пълни шепи мяташе циментово тесто, размазваше го с косо цапване, поправяше, моделираше, преминаваше към следващия участък — тогава настъпваше пауза. Пиркс се вслуша в ритъма на работата му. Движещите се като бутала ръце изчукваха:

— М-о-м-с-с-е-н-х-в-ъ-р-л-и-п-р-о-в-о-д-п-р-а-т-г-у-б-и-к-и-с-л-о-р-о-д…

Терминус замря с вдигнати ръце, закачен срещу своята получовешка сянка. Квадратната му глава се поклащаше наляво и надясно. Оглеждаше следващото съединение. Наведе се. Загреба със събраната си като лопатка ръкавица цимент. Замахна. Ръцете влязоха в ритъм. Тръбата закънтя от ударите:

— Н-е-о-т-г-о-в-а-р-я-н-е-о-т-г-о-в-а-р-я…

Пиркс прехвърли крака през релинга и се спусна надолу.

— Терминус! — изкрещя, преди да е докоснал с крака пода.

— Слушам — отговори веднага автоматът. Лявото му око се обърна към човека; другото се въртеше в друга орбита след ръцете, които нахвърляха цимент върху тръбата, чукайки:

— П-р-а-т-о-б-а-д-й-с-е-п-р-а-т-п-р-и-е-м…

— Терминус! Какво правиш!! — кресна Пиркс.

— Има утечка. Четири десети рентгена в час. Пломбирам — отговори с глух бас автоматът, докато в същия момент ръцете му изчукваха:

— Т-у-к-у-е-й-н-н-е-м-о-м-с-с-е-н-о-б-а-д-и-с-е-м-о-м-с-с-е-н.

— Терминус!? — изкрещя още веднъж Пиркс. Гледаше ту металното лице с кривогледо, извито към него ляво око, ту сновящите железни ръкавици.

— Слушам — пак така монотонно повтори автоматът.

— Какво… предаваш с морз?!

— Пломбирам утечка — отвърна ниският глас.

— С-а-й-м-ъ-н-д-о-у-е-й-н-и-п-о-т-т-е-р-п-р-а-Т-н-а-н-у-л-а-м-о-м-с-с-е-н-н-е-о-т-г-о-в-а-р-я… — дрънкаше желязото под проблясващите ръкавици. Тежкото циментово тесто се разплескваше, стичаше се, ръкавиците го избутваха нагоре, придържаха, притискаха към облата повърхност. За един момент застинаха вдигнати нагоре, после автоматът се наведе, загреба нова порция метализиран цимент и се посипа лавина от бързи удари:

— М-о-м-с-с-е-н-м-о-м-с-с-е-н-м-о-м-с-с-е-н-о-б-а-д-и-с-е-м-о-м-с-с-е-н-м-о-м-с-с-е-н-м-о-м-с-с-е-н-м-о-м-с-с-е-н-м-о-м-с-с-е-н-м-о-м… — Ритъмът се развихряше, обезумял, целият тръбопровод се тресеше и стенеше под градушката от удари, това беше като непресекващ вик.

— Терминус!!! Престани!!! — Пиркс се хвърли напред и сграбчи автомата за ставата, която му се изплъзна, цяла в масло. Терминус замря, напрегнат, чуваше се само протяжният вой на помпите зад бетонната стена. Корпусът, залян с масло, течащо по цилиндричните крака, беше прекалено близо до него; Пиркс се отдръпна.

— Терминус… — каза тихо. — Ти какво…

Прекъсна. С пронизителен трясък железните ръкавици се срещнаха. Търкаха се една в друга, изстъргвайки остатъците от засъхнал цимент, които, вместо да паднат, танцуваха във въздуха, кръжейки като димни пръстени.

— Ти какво… правеше? — каза Пиркс.

— Пломбирам утечка. Четири десети рентгена в час. Дали мога да пломбирам пак?

— Предаваше морз. Какво предаваше?

— Морз — повтори автоматът с буквално същия тон и добави: — Не разбирам. Дали мога да пломбирам?

— Можеш… — промърмори Пиркс. Гледаше големите, бавно изправящи се ръце. — Да, можеш…

Чакаше. Терминус вече не го виждаше. Пое с лявата ръка цимент и го плесна със светкавично движение. Придържа, размаза — изглади: три удара. Сега дясната му ръка се втурна към лявата и тръбата закънтя:

— П-р-а-т-л-е-ж-и-в-ш-е-с-т-и…

— М-о-м-с-с-е-н…

— О-б-а-д-и-с-е-м-о-м-с-с-е-н…

— Къде е Прат?!!! — изкрещя Пиркс пронизително.

Терминус, чиито ръце на светлината приличаха на проблясващи ленти, отговори моментално:

— Не знам.

Същевременно изчукваше с такава скорост, че Пиркс едва улавяше:

— П-р-а-т-н-е-о-т-г-о-в-а-р-я…

В същия момент стана нещо удивително. Върху тази серия, изчуквана с дясната ръкавица, се наложи втора, много по-слаба — биеха я пръстите на лявата; сигналите се смесиха и десетина секунди тръбопроводът се тресеше от звъна на двойното коване, от което изплува затихваща серия:

— С-т-у-д-н-р-а-ц-е-н-и-м-о-г-в-егч…

— Терминус… — каза само с устни Пиркс. Отдръпна се към желязната стълба. Автоматът не го чу. Неговият торс, лъскав от маслото, потръпваше в ритъма на работата. Дори без да слуша, само от неговите проблясъци, Пиркс успяваше да разчете:

— М-о-м-с-с-е-н-о-б-а-д-и-с-е…