Серия
Пиркс
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Terminus, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
Оценка
6 (× 1 глас)
Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2013 г.)
Корекция
sir_Ivanhoe (2013 г.)

Издание:

Станислав Лем

Избрани фантастични произведения в два тома

Том първи

 

Из „Звездни дневници“

Из „Спомените на Ийон Тихи“

Из „Разкази за пилота Пиркс“

Соларис

 

Съставител: Лина Василева

 

Народна младеж

Издателство на ЦК на ДКМС

София, 1988

 

Stanisław Lem

Dzienniki gwiazdowe

„Czytelnik“, Warszawa, 1976

 

Stanisław Lem

Dzienniki gwiazdowe

Wydawnictwo Literackie, Kraków, wyd. II, 1982

 

Stanisław Lem

Opowieści o pilocie Pirxie

„Czytelnik“, Warszawa, 1973

 

Stanisław Lem

Opowieści o pilocie Pirxie

Wydawnictwo Literackie, Kraków, wyd. III, 1976

 

Stanisław Lem

Solaris

Wydawnictwo MON, Warszawa, wyd. III, 1963

 

© Лина Василева, съставител, 1988

© Огнян Сапарев, предговор, 1988

© Лина Василева, Огнян Сапарев, Андреана Радева, Павел Николов, преводачи, 1988

 

Редактор: Стоянка Полонова

Художник: Текла Алексиева

Художествен редактор: Иван Марков

Технически редактор: Божидар Петров

Коректор: Нора Димитрова

 

Първо издание, ЛГ VI

 

Тематичен № 23 95362/5627-67-88

Дадена на набор февруари 1988 година.

Подписана за печат октомври 1988 година.

Излязла от печат декември 1988 година.

Поръчка №16. Формат 60×90/16

Печатни коли 24,50. Издателски коли 24,50. УИК 28,83.

 

Цена за брошура: 3,24 лв.

Цена за подвързия: 3,95 лв.

 

„Народна младеж“ — издателство на ЦК на ДКМС

ДП „Георги Димитров“ — София


I

От спирката имаше още доста път, особено за някой като Пиркс, с куфар в ръка. Над призрачно белеещите поля лежеше мъглив предутринен сумрак, по асфалта със свистене на гумите преминаваха камиони, изпреварени от посребрени кълба пара, стоповете им светваха червено пред завоя. Прехвърляйки куфара в другата ръка, погледна нагоре. Мъглата явно беше ниска, защото видя звезди. Неволно потърси курсовата посока към Марс. В този момент, сивият мрак потрепери. Невъзможно зелен огън прониза мъглата. Инстинктивно отвори уста, тътенът вече прииждаше, а след него — горещ повей. Земята се разтърси. За миг над равнината изгря зелено слънце. Снегът се разпали в отровен блясък чак до хоризонта, сенките на крайпътните стълбове побягнаха напред, всичко, което не беше искрящо зелено, стана черно, като овъглено. Разтърквайки позеленели ръце, Пиркс гледаше как едно от призрачно осветените стреловидни минарета, които сякаш по чудат каприз на строителя се издигаха сред опасаната, с хълмове котловина, се откъсва от земята, как застава на колона от огън и тръгва величествено нагоре, а когато грохотът се превърна в материална сила, изпълваща пространството, забеляза през пролуките между пръстите си далечни кули, сгради, цистерни, загърнати в брилянтов ореол; прозорците на Управлението святкаха, сякаш вътре бушуваше пожар, всички контури започнаха да трепкат и огъват в нажежения въздух, а виновникът за това зрелище, ревейки триумфално, изчезваше вече във висините, оставил долу огромен черен кръг димяща земя. След малко от звездното небе започнаха да валят топлите едри капки на кондензацията.

Пиркс повдигна бремето си и продължи нататък. Излитането на ракетата като че пречупи нощта — с всеки миг ставаше по-светло и се виждаше как в рововете се сляга размекнатият сняг, а изпод облаците пара се измъква цялата равнина.

Зад мокро просветващите мрежи вървяха дълги защитни ровове със скосени стени, облицовани с чимове, предназначени за персонала на летището. Мъртвата, просмукана с влага миналогодишна трева не даваше добра опора на ходилата, но той бързаше, така че вместо да търси стълбата на най-близкия проход, със засилване се изкачи отгоре — и я видя надалече.

По-голяма от останалите ракети, отделена от другите, висока като кула. Такива от години вече не се строяха. Заобикаляше разлятата по бетона на плитки локви вода, по-нататък тя изчезна, беше се изпарила мигновено от термичния удар, четириъгълните плочи звънтяха под стъпките му сухо и остро, както през лятото. Колкото повече приближаваше, толкова повече трябваше да вири глава. Бронята изглеждаше така, сякаш последователно я бяха мазали с лепило и облепвали с кални парцали. Някога са правили опит да слагат във външната обвивка влакна от азбестов карбид. Когато такъв кораб се опърли няколко пъти при приземяване в атмосфера, той изглежда дран-недодран — цял в дрипи. Не си струваше да се късат — отдолу се появяваха нови. Съпротивлението при старта, разбира се, бе огромно. Стабилност и управляемост — направо за Космическия трибунал: криминална история.

Вървеше, без да бърза, макар че куфарът вече порядъчно му тежеше, но искаше внимателно да огледа кораба отвън; ажурната конструкция на трапа се очертаваше на фона на небето като библейската стълба на Яков, стената на ракетата беше сива като камък — впрочем всичко беше сиво, размъкнатите по бетона празни сандъци, бутилки, парцали, ръждясали железа, намотки от метален маркуч. Хаотично разхвърляни, свидетелствуваха колко припряно е извършено товаренето. На двайсет крачки от трапа остави куфара и се огледа. Изглеждаше така, сякаш всичко е натоварено; разкраченият на гъсениците си огромен товарен стапел беше дръпнат и прицелите му висяха във въздуха, на два метра от корпуса. Подмина стоманената лапа, с която корабът — черен небостъргач на фона на зората — се опираше в бетона и влезе под дюзите. Железобетонът около лапата се беше огънал под страшната тежест, изстрелвайки наоколо радиални пукнатини.

— Ще си платят хубавичко и за това — помисли за арматорите; влизайки в обсега на сянката, хвърлена в кърмата. С отметната назад глава се спря под фунията на първата дюза. Зейналото отверстие, твърде високо, за да може да го стигне, беше покрито с дебел слой нагар. Подуши изпитателно въздуха. Макар че моторите мълчаха отдавна, усети следи от острата, характерна миризма на йонизация.

— Я ела тук — каза някой отзад. Обърна се, но не видя никого. И отново чу същия глас — сякаш от три крачки разстояние.

— Ей, има ли някой? — извика. Гласът му отекна глухо под черния, раззинал десетки дюзи свод на кърмата. Отговори му тишина. Мина от другата страна и видя суетящите се на някакви 300 метра хора — застанали в редица, теглеха по земята тежък маркуч за гориво. Освен тях нямаше никой. Вслуша се, докато дочу — този път отвисоко — неясна глъчка. Сигурно беше ефект на дюзовите фунии, действуваха като рефлектор, фокусирайки околните звуци. Върна се за куфара и тръгна с него към трапа.

Изкачи шестетажната стълба, без дори да усети, потънал в мисли, а какви — не би могъл да каже. На върха, върху опасаната с алуминиеви перила платформа, дори не огледа околността, за да се сбогува с поглед. И през ум не му мина. Преди да бутне люка, прокара пръст по бронята. Същинско ренде. Нейната грапавина напомняше разядена от киселини скала.

— Това е положението, сам си го поиска — промърмори. Люкът се отвори тежко, сякаш беше затрупан с камъни. Камерата за изравняване на налягането приличаше отвътре на бъчва. Прокара пръсти по тръбите, отри сухия прах. Ръжда.

Когато се промъкваше през вътрешния люк, успя още да отбележи, че уплътнението е кърпено. Нагоре и надолу водеха вертикалните шахти на коридорите, осветени с нощни лампи. Светлината им нататък се сливаше в синкава мъгла. Някъде шумяха вентилатори, носово мляскаше невидима помпа. Изправи се. Усети околния масив на палубите и бронята като продължение на собственото си тяло. Да го вземат дяволите — 19 000 тона!

По пътя към командната кабина не срещна никого. Тишината, изпълваща коридорите, беше толкова абсолютна, сякаш корабът беше вече в Космоса. Пневматичната тапицерия на стените беше покрита с петна: въжетата за хващане при безтегловност висяха ниско, спаружени. Запояваните и рязани десетки пъти съединения на тръбопроводите приличаха на овъглени грудки, измъкнати от пепелище. По рампите, първата и втората, достигна до шестостенно помещение; на всяка стена имаше метални врати със заоблени ъгли. Вместо с пневматична изолация медните дръжки бяха омотани с шнур:

Прозорчетата на номераторите гледаха със слепи очи. Натисна, тестера на информатора — релето щракна, в металната кутия нещо зашумя, но циферблатът остана тъмен.

— Е, какво да се прави? — помисли си. — Да летя с оплакване до Контрола на Космическия Транспорт?

Отвори вратите. Командната кабина изглеждаше като тронна зала. В стъклата на мъртвите екрани се огледа като в огледало — шапката съвсем без фасон след дъжда, с куфар, с пардесю — правеше впечатление на загубен еснаф. На подиума стояха креслата на пилотите с внушаващи уважение размери — яки, със седалки във формата на дълбок негатив на човешко тяло — в такива се потъва до гърдите. Остави куфара на пода и пристъпи към първия. Покри го сянка като призрака на последния кормчия. Удари с длан по облегалката — бухна прах, носът го засърбя, започна да киха непрекъснато, побесня, докато неочаквано се разсмя. Пеногумената тапицерия на ръкохватките беше изтляла от старост. Калкулаторите — такива още не беше виждал. Създателят им сигурно се е заглеждал в орган. По пултовете циферблатите бяха пръснати като просо, би трябвало да има сто очи, за да ги обхване наведнъж. Бавно се обърна. Обходи с очи от стена до стена, видя бъркотията от снадени кабели, корозиралите плочи на изолацията, железните колела за ръчно затваряне на херметичните прегради, излъскани от допира на ръцете, избелялата червенина на пожарогасителния разпределител — всичко беше така запрашено, така старо…

Ритна амортизаторите на креслото. Хидроелементите веднага потекоха.

— Щом другите са летели, и аз ще успея — помисли. Върна се в коридора, през отсрещната врата стигна до бордовия проход и тръгна напред. Точно зад стъклото на асансьора забеляза на стената по-тъмна изпъкналост. Долепи длан — не се лъжеше. Пломба от пробойна. Потърси наоколо други следи от пробиви, но, изглежда; бяха сменили цялата секция — таванът и стените бяха гладки. Погледна обратно към пломбата. Циментът беше застинал на бучки, стори му се, че забелязва в тях неясни отпечатъци от длани, които са работили припряно. Влезе в асансьора и пое най-долу, към реактора. Зад стъклото равномерно се преместваха осветените цифри на палубите: 3… 6… 7…

Долу беше хладно. Коридорът извиваше дъговидно, срещаше други, през удълженото ниско преддверие се виждаше вратата на реакторната камера. Тук беше още по-студено; дъхът му белееше в светлината на напрашените лампи. Разтърси глава. Замразителите? Сигурно са някъде наблизо. Наостри ухо. Ламарините на обшивката трепереха, разтърсвани от слабо звънтящ пулс. Мина под тежко надвесените тавани, които отразиха глухо крачките му, без да може да се отърси от чувството, че е в дълбоко подземие. Ръчката на херметичната врата не искаше да се завърти. Натисна по-силно — дори не мръдна. Вече смяташе да я настъпи, когато се ориентира в системата на затваряне; първо трябваше да изтегли предохранителния палец.

Зад тази врата имаше друга — двукрилна, на вертикална ос, дебела като в съкровищница. Лакът се лющеше от стоманата, на височината на очите разчете останки от червени букви:

О…АСН… З… Ж……ОТА

Намери се в тесен проход — доста тъмен. Когато стъпи на прага, нещо изщрака и точно пред лицето му лумна бяла светлина; едновременно светна табелка с череп и кръстосани кости.

— Ама са се плашили едно време! — помисли. Ламарината на стъпалото иззвънтя глухо, когато слизаше в камерата. Озова се сякаш на дъното на изсъхнал ров — отсреща, издадена като амбразура на крепостен зид, сивееше високата два етажа защитна стена на реактора, покрита със зеленикавите и жълти белези на неголеми подутини. Бяха пломби на стари радиоактивни утечки. Опита се да ги преброи — но когато се качи на мостика и видя цялата стена отвисоко, престана: на някои места под тях вече не се виждаше бетонът.

Големи стъклени прегради отделяха камерата от останалата част на мостика, изправен на железни колонки, сякаш върху него бяха поставили стъклен сандък. Досети се, че това е оловно стъкло, което трябва да предпазва от твърдото лъчене, и все пак тази реликва на атомната архитектура му се стори нелепа.

Под нещо като малък навес стърчаха, прицелени в търбуха на реактора, подредени радиално гайгерови броячи. В отделна ниша откри циферблати мъртви, с изключение на един: Реакторът беше на празен ход:

Слезе долу, клекна и погледна в контролния кладенец. Огледалата на перископа бяха на черни петна от старост. Доста радиоактивна шлака, но в края на краищата Марс не е Юпитер — може да обърне след десетина дни. Гориво имаше като че ли за няколко подобни рейса. Включи кадмиевите бленди. Стрелката потрепера и неохотно се премести на другия край на скалата. Провери закъснението — бива. Такова, че контролата от ККТ да ги пусне — ако си затвори очите.

Нещо в ъгъла мръдна. Две зеленикави светлинки. Вгледа; се и трепна, защото те бавно се преместиха. Приближи. Беше котка. Черна, мършава. Измяука тихо и притисна гръб към крака му. Усмихна се и потърси с поглед наоколо, докато видя високо, върху железен рафт, редица от клетки. Нещо белезникаво гъмжеше в тях. От време на време между теловете блясваше око като черно мънисто. Бели мишки. Още ги караха понякога на старите кораби като живи индикатори за радиоактивна утечка. Наведе се, за да погали котката, но тя се изплъзна и обръщайки глава към най-тъмната и стеснена част на камерата, тихо измяука, изви гръб и с изпънати лапи се насочи към бетонната плоскост, зад която чернееше нещо като четириъгълен проход. Върхът на опънатата опашка заигра, животното пълзеше навътре, едва видимо в полумрака. Заинтригуван, Пиркс погледна там, навеждайки глава. В скосената стена се виждаха полуотворени квадратни вратички, вътре светлинни отражения проблясваха върху нещо, което взе за навит метален маркуч. Котката се вглеждаше в това нещо, настръхнала, опънатата й опашка правеше леки махове!

— Е, какво пак, там няма нищо — измърмори Пиркс и като приседна на пети, се вгледа в тъмното помещение. В средата стоеше някой. По приведения торс играеше матов блясък. Котката приближи до вратичката, мяукайки тихо. Очите на Пиркс привикнаха с тъмнината — все по-ясно забелязваше острите, високо стърчащи колене, леко лъскавия метал на наколенниците и опасващите ги сегментови ръце. Само главата беше скрита в мрака.

Котката измяука.

Едната ръка се раздвижи със скърцане, измъкна се напред и докосвайки с железни пръсти пода, направи наклонен мост, по който котката светкавично се шмугна нагоре и се намести върху раменете на седналия.

— Ей, ти — каза Пиркс, неясно към кого — котката или това същество, което бавно, сякаш преодолявайки огромно съпротивление, започна да отдръпва ръка. Обаждането на Пиркс парализира движението му. Железните пръсти изтропаха по бетона.

— Кой е там — обади се деформиран глас, излизащ сякаш от желязна тръба. — Терминус говори — кой?

— Какво правиш тук? — запита Пиркс.

— Тер-минус — тук съм сту-дено — лошо-виждам — ломотеше хрипливо гласът.

— Реактора ли пазиш? — запита Пиркс. — Вече губеше надежда, че ще научи нещо от автомата, скапан като целия кораб, но в присъствието на зелените котешки очи някак не можеше да се измъкне на половин дума.

— Тер-минус — реактор — загъргори в бетонното скривалище — аз — реактора. Реактора… — повтаряше сякаш с глуповато задоволство.

— Стани! — кресна Пиркс, защото нищо друго не му дойде на ум. Отсреща нещо зазвънтя. Направи крачка назад, виждайки как от тъмнината се протягат две железни ръкавици с разперени пръсти, как се завъртат, захващат за нишата и започват да изтеглят туловището, което протяжно скриптеше. Металният корпус се огъна, появи се на светло и започна да се изправя със скърцане и писък на всички стави. На напречните съединения на тенекията избиха капки масло, тъмни върху праха, който я покриваше. Подобен по-скоро на рицар в броня, отколкото на автомат, онзи се поклащаше бавно от крак на крак.

— Тук ли ти е мястото? — запита Пиркс. Стъклените очи на автомата се завъртяха встрани, оглеждайки бавно наоколо, и това кривогледство придаде на плоската му метална физиономия израз на абсолютна тъпота.

— Пломби пригот-вени — 2, 6, 8 фунта — лошо-виждам — студено…

Гласът идваше не от главата, а от широкия гръден щит на автомата.

Котката, свита на кълбо, гледаше към Пиркс от височината на плещите на Терминус.

— Плом-би — гото-ви — гъгнеше Терминус. Същевременно извършваше кратки движения, които бяха начало на добре позната на Пиркс операция — сякаш вземаше нещо от въздуха със свити шепи и с тласък го мяташе някъде пред себе си — така, с редуващи се движения, се замазват радиоактивни утечки. Оксидираният торс се разклати рязко, черната котка задраска с нокти по тенекията, не успя да се задържи и с гневно съскане бухна долу като черна лента, докосвайки в скока си краката на Пиркс. Автоматът, сякаш нищо не забеляза. Замлъкна, само ръцете му се преплитаха още в откъслечни замиращи движения, които ставаха като че ли все по-слаби, нямо ехо на думите му — докато застина.

Пиркс погледна отеклата, вкаменена от старост стена на реактора с наклепаните едно до друго тъмни петна на циментовите замазки върна очи към Терминус. Сигурно беше много стар — кой знае дали не по-стар от кораба. Дясното му рамо изглеждаше сменено, бедрата и тазът; носеха явни следи от заварки, около железните шевове ламарината, отпусната от нажежаването, беше добила почти гранитен цвят.

— Терминус! — извика, сякаш се обръщаше към глух. — Върви си на мястото!

— Слушам. Тер-минус.

Автоматът се изтегли назад, като рак, към отворената ниша и започна със скърцане да се вмъква вътре. Пиркс се огледа за котката, но я нямаше никаква. Върна се горе, затвори след себе си херметичните врати и пое с асансьора за четвърта палуба — към навигационната кабина.

Широка и ниска, с почерняла дъбова ламперия и дървен гредоред на тавана, тя напомняше каюта на ветроход. Имаше корабни илюминатори в медни пръстеновидни рамки, през които падаше дневна светлина. Преди четиридесетина години имаше такава мода; тогава дори пластмасовата покривка на стените имитираше дъски. Отвори кръглия прозорец и едва не удари глава в сляпа стена. Илюзията за дневна светлина идваше от скрити луминесцентни лампи. Затръшна прозореца и се обърна. От навигаторските маси висяха чак до земята звездни карти, светлосини като морето в географските атласи по кьошетата се валяха рулони изхабено индиго, изпъстрено с курсови чертежи, чертожната дъска под точковия рефлектор беше цяла изкълвана от убожданията на пергелите, в ъгъла стоеше бюро, пред него — дъбово кресло, завинтено за пода, под седалката имаше ябълковиден болт, позволяваш навеждане в коя да е посока, наоколо се редяха вградените в ламперията масивни библиотечни шкафове.

Същински Ноев ковчег.

Сигурно затова агентът, веднага след подписването на договора, му каза: „Получихте исторически кораб“.

Стар — още не значи исторически.

Той започна едно след друго да измъква чекмеджетата на бюрото, докато намери корабния дневник — грамаден, в изтъркана кожена подвързия, със зеленясала обковка. Все още стоеше прав, сякаш не можеше да се реши да се разположи в това огромно, съсипано от седене кресло. Отметна корицата. На първата страница се виждаше датата на пробния рейс и фотокопие от техническия протокол на корабостроителницата. Сви вежди; тогава още не е бил роден. Потърси последния запис — сега той беше най-важен. Съвпадаше с това, което чу от агента — корабът от седмица товареше машини и дребна стока за Марс, стартът, предвиден за 28, е закъснял, от три дни тече престой. Затова са бързали така — престой в земен космодрум може да разори и милионер…

Прелистваше бавно книгата, без да чете избледнелия текст, ловеше само отделни стереотипни изрази, курсови цифри, резултати от изчисления — не се спираше никъде, сякаш търсеше в нея нещо друго. От потока на страниците се отдели една — а отгоре:

Корабът приет в корабостроителница Амперс — Хърт за ремонт първа категория.

Датата беше отпреди три години.

И какво толкова са поправили? Не изпита голямо любопитство, но прегледа списъка на работите, учудвайки се все повече — бяха сменени бронята на носа, 16 палубни секции, шпанхоути от района на реактора, херметични прегради…

Нови прегради и шпанхоути?

Наистина — агентът спомена за някаква стара авария. Но това не е било обикновена авария — по-скоро катастрофа.

Върна страницата, за да научи нещо от записите преди ремонта. Най-напред намери целта на курса: порт Марс. Товар: дребни стоки. Екипаж: първи офицер — инж. Прат, втори — Уейн, пилоти Поттер и Нолън, механик Саймън…

А командир?

Върна още една страница и трепна:

Дата на приемане на кораба — отпреди 12 години. И подпис:

Първи навигатор — Момссен.

Момссен!

Облъхна го гореща вълна.

Как така Момссен? Не може да бъде онзи Момссен! В края на краищата… нали онова… беше друг кораб!

Но датата съвпадаше: от нея бяха изтекли 19 години. Чакай. Спокойно. По-спокойно.

Върна се към корабния дневник. Мъжествен, изразителен почерк. Избеляло мастило. Първи ден на полета. Втори. Трети. Дребна утечка на реактора: 0,4 ртг/час. Наложена пломба. Изчисления на курса. Звездна фиксация.

Нататък, нататък!

Не четеше: скачаше с очи по стегнатите редове на текста.

Ето!

Датата, когато учеше като момче в училището, и под нея:

В 16:40 часа местно вр. получено. Метеор. Предупреждение от Деймос за облак, възникнал от юпитерова пертурбация на Леонидите, който върви с курс на сблъскване със ск. 40 км/сек. през нашия сектор. Прием МП потвърден. Обявена тревога П-М за екипажа. При продължаваща утечка на реактора от 0,42 ртг/час предприета обхождаща маневра с пълна мощност — излизане приблизително на делта Опион.

Отдолу, на нов ред:

В 16:51 ч. местно вр. на

Останалата част на листа беше празна.

Никакви знаци, драскулки, петна, нищо — освен излишно удължената надолу, а не извита според изискванията на калиграфията, вертикална чертичка на последната буква — „а“.

Нейното неколкомилиметрово, някак несигурно удължение, с което прекъсваше редовният текст, излизайки върху бялото пространство на листа, съдържаше всичко: гърма на попаденията, виещото изтичане на въздуха, вика на хората, чиито очни ябълки и гърла са се пръскали…

Но май онзи кораб се наричаше другояче. Другояче! Как?

Беше като насън: това име, почти толкова известно, колкото и името на кораба на Колумб, не му идваше наум!

Господи — че как се казваше този кораб, последният кораб на Момссен?!

Хвърли се към библиотеката. Дебелият том от регистрацията на Лойд сам падна в ръцете му. Май беше на К. Космонавт? Не. Кондор? Не. Нещо по-дълго — някаква драма, — герой или рицар…

Хвърли тома на бюрото и с присвити очи заразглежда стените. Върху ламперията между библиотеката и шкафа с карти висяха уреди — хидромер, лъчев индикатор, датчик за въглеродния двуокис…

Обърна ги последователно. Никакви надписи. Пък и изглеждаха нови.

Там, в ъгъла!

Монтирана в дъбова дъска, табличката на радиографа светеше. Такива вече не се произвеждат — смешни, излети от месинг украшения опасваха циферблата… Отвиваше бързо винтовете, измъквайки ги внимателно с връхчетата на пръстите, дръпна уреда, той остана в ръката му — и обърна металната кутийка. Върху обратната страна в златистия месиш беше издълбана една дума: КОРИОЛАН.

Беше същият кораб.

Плъзна поглед по кабината. Значи тук, на това кресло, е седял тогава — в последния миг — Момссен?

Регистърът на Лойд се отвори на „К“. КОРОНА, КОРСАР, КОРИОЛАН. Кораб на компания… 19 000 тона маса на покой… пуснат от корабостроителницата в година… ураново-воден реактор, система… охлаждане… тяга… максимален обсег… изведен на линията Земя-Марс, изгубен в резултата на сблъскване с поток на Леонидите, след 16 години открит от патрулен кораб в орбита с перихелий… след ремонт първа категория, осъществен в Амперс-Хърт, включен от Южната компания на линията Земя-Марс… транспорт на дребни стоки… застрахователна тарифа… не, не това… ето!

… под името „Лазурна звезда“.

Притвори очи. Каква тишина. Сменили са името. Сигурно да нямат трудности с вербуването на екипаж. Затова значи онзи агент…

Започна да си припомня какво се говореше за това в Базата. Нали техен патрулен кораб беше открил останките. Метеоритните предупреждения тогава са идвали винаги прекалено късно… Публикуваният протокол на комисията беше лаконичен: „Независещи обстоятелства. Вината ничия.“ А екипажът? Откриха следи, свидетелствуващи, че не всички са загинали моментално — че сред оцелелите е бил самият командир, благодарение на който тези хора, откъснати един от друг от останките на смачканите палуби, без всякаква надежда за спасение, не са паднали духом и са живели до последната бутилка кислород — били са екипаж докрая. Имаше там и нещо по-особено, някаква страховита подробност, повтаряна от цялата преса в течение на няколко седмици, докато нова сензация не изтласка всичко в забрава — но какво беше?

Изведнъж видя огромната лекционна зала, черната дъска, надраскана с примери, край които страдаше Смига, цял омазан с тебешир — а той, навел глава над полуизтегленото чекмедже на масата, четеше крадешком разгънатия на дъното на чекмеджето вестник. „Кой може да надживее смъртта? Само мъртвият.“ Ами да! Точно така! Един беше оцелял в катастрофата, защото е нямал нужда от кислород и храна и е лежал затиснат от развалините цели 16 години: автоматът.

Стана. Терминус! Сигурно, сигурно Терминус. Тук е, на кораба. Ако само поиска, ако се осмели…

Абсурд. Това е механичен дебил, машина за пломбиране на утечки, глуха и сляпа от старост. Само пресата, в своето вечно усилие да изстиска максимум сензация от всяко събитие, направи с крещящи заглавия от него тайнствен свидетел на трагедията, който Комисията щеше да прослушва при затворени врати. Припомни си тъпото грачене на автомата. Глупост, чиста глупост!

Затръшна корабния дневник, хвърли го в чекмеджето и погледна часовника.

Осем часът, трябва да побърза. Намери документите за товаренето. Люковете бяха вече затворени, портовият и санитарен контрол извършени, митническите декларации визирани, всичко беше готово. Прегледа на бюрото товарния сертификат и се учуди, че няма точна спецификация на товара. Машини, добре, но какви машини? Каква тара? Защо липсва схема на натоварването с обозначен център на тежестта? Нищо освен общата тежест и най-обща скица на разпределението в трюмовете. В кърмовите имаше само 300 тона товар — защо? Нима корабът ще се движи с намалена натовареност? И за нещо такова той научава случайно, почти в последния момент?! Колкото по-припряно бъркаше в папките, сегрегаторите, разхвърляше книжа, без да може да намери това, което търсеше, толкова онази история не му излизаше от ума, така че когато в един момент погледна към измъкнатия от гнездото му радиограф, чак се сепна от учудване. След миг обаче в ръцете му попадна някакво листче, където прочете, че в последния трюм, чието дъно опира в защитната стена на реактора, се намират 48 контейнера с продукти. И отново на спецификацията се четеше неясното определение „лесно развалящи се хранителни продукти“. Тогава защо бяха сложени там, където вентилацията е най-лоша, а температурата по време на работа на моторите — най-голяма? Може би нарочно, за да се развалят!?

Някой почука.

— Моля — подхвърли, опитвайки се наслуки да събере в папките разхвърляните по цялото бюро книжа. Влязоха двама мъже.

— Бомън, атомен инженер.

— Саймънс, електроинженер.

Пиркс стана. Саймс беше млад, строен, с катеричи израз на лицето, покашляше и очите му играеха. В Бомън от пръв поглед си личеше ветеранът. Лицето му имаше тен с онзи характерен оранжев оттенък, който дава продължителното действие на дребните, сумиращи се дози, космически облъчвания. Стигаше едва до рамото на Пиркс: по времето, когато е започвал да лети, още са отчитали всеки килограм тежест на борда. Макар че беше мършав, лицето му беше някак разлято, а около очите имаше отекли торбички — нещо обикновено за човек, подложен дълги години на многократно претоварване. Долната му устна не закриваше зъбите.

— И аз някога ще изглеждам така — помисли Пиркс, когато тръгна към него с протегната ръка.