Томас Харис
Мълчанието на агнетата (49)

ЧЕТИРИДЕСЕТ И ДЕВЕТА ГЛАВА

Беше утрото на четвъртия ден и господин Гъм се готвеше да одере кожата.

Върна се от пазар с последните необходими за целта покупки и едва се сдържа да не хукне надолу по стълбите към мазето. Разопакова торбите в ателието — специални ленти за поръбване на веревните шевове, разтеглива подплата за разрезите и цепките, пакет едра морска сол. Нищо не беше забравил.

В работната стая подреди ножовете си върху чиста кърпа до умивалниците. Бяха четири — голям за дране на кожи, нежно ножче за работа отблизо, което следваше точно извивката на показалеца, скалпел за най-деликатните места и щик от времето на Първата световна война. Навитият на тръбичка край на щика е най-подходящ за сваляне на кожа, защото не я разкъсва.

Освен това разполагаше и с трион за аутопсии, който почти не беше използвал, и общо взето съжаляваше, че го купи. Намаза с вазелин една поставка за перука, натрупа отгоре дебел пласт едра морска сол и я сложи в плитък леген за отцеждане. Сбърчи игриво нос към лицето на поставката и и изпрати въздушна целувка.

Трудно му бе да си наложи по-сериозно поведение — идеше му да лети из стаята. Засмя се и духна нежно, за да прогони от лицето си дребна нощна пеперуда.

Време беше да включи помпите в контейнерите с пресния разтвор. Дали в хумуса на клетката не се е заровила някоя хубава какавида? Той бръкна с пръст. Да, ето я.

Сега пистолетът.

Въпросът по какъв начин да извърши този път убийството занимава мислите на господин Гъм цели няколко дни. И дума не можеше да става за обесване, защото не искаше петна по деколтето, а и не можеше да рискува възелът да разрани кожата зад ушите.

От всяко свое предишно начинание господин Гъм бе научил по нещо, понякога по твърде болезнен начин. Сега бе твърдо решен да избегне кошмарите, през които неволно бе преминал. Основен урок — колкото и да е изтощена от глад, колкото и да припада от ужас, види ли инструментите, започва неистово да се съпротивлява.

В миналото беше преследвал млади жени из тъмното подземие, надянал инфрачервените си очила и с фенерчето в ръка. Беше тъй забавно да ги гледа как се движат пипнешком, как се гушат из кюшетата. Обичаше да ловува с пистолет. Пистолетът му харесваше като инструмент, приятно му бе да го използува. Те неизменно губеха ориентация и равновесие, блъскаха се в разни неща. А той стоеше спокойно в непрогледната чернота със своите очила, чакаше ги да свалят ръце от лицата си и ги прострелваше право в челото. Или първо в краката, но под коленете, за да могат да пълзят.

Това бяха детски игри и разхищение на материал. Сетне от тях нищо не ставаше и той се отказа от това развлечение.

В изпълнение на текущия си проект предложи на първите три да се изкъпят в банята на втория етаж, а после им стигаше един ритник надолу по стълбите с примка на врата. От лесно по-лесно. Но четвъртата му създаде големи главоболия. Наложи се да стреля в банята и после цял час чисти подире и. Спомни си как мокрото момиче с настръхнала кожа потръпна, когато чу запъването на ударника. Той обичаше да го запъва, щрак-щрак, един оглушителен изстрел — и толкоз!

Много обичаше пистолета си и имаше защо — беше великолепен колт „Питон“ от неръждаема стомана, с шестинчово дуло. Беше истинско удоволствие да работи с него. Зареди го и го приготви върху тезгяха в работилницата.

Изкушаваше се да накара тази да си измие косата. Искаше да я наблюдава как се разресва. Можеше да се научи на нещо, като види как косата ляга на главата. Но тя беше висока и сигурно яка. Прекалено рядък екземпляр, за да рискува да го опропасти с огнестрелни рани.

Не, ще донесе скрипеца от банята, ще и предложи да се изкъпе и щом седне в люлката на повдигащото устройство, ще я измъкне до половината от кладенеца и ще я простреля няколко пъти ниско под кръста. Изгуби ли съзнание, малко хлороформ, и готово.

Точно така. А сега ще се качи горе да се съблече. Ще събуди Съкровището, ще гледат заедно видеозаписа и… на работа, гол в топлото мазе, гол, както го е майка родила.

Почти му се замая главата, докато се качваше по стълбите. Бързо свали дрехите и си сложи халата. Пъхна видеокасетата.

— Съкровище, ела, миличко! Днес сме много заети. Хайде, душице!

Ще трябва да я затвори тук в спалнята, докато свърши с шумната част долу в мазето — тя мразеше врявата и само се изнервяше. Беше и купил цяла кутия от любимите и кучешки бисквити, за да има с какво да се занимава в негово отсъствие.

— Съкровище! — Тя не се появи и той излезе в коридора. — Съкровище!

Продължи да я вика и в кухнята, и в мазето, а когато се провикна пред стаята с кладенеца, получи отговор:

— Тя е тук при мен, копеле мръсно!

На господин Гъм му призля от уплах за Съкровището. Сетне обаче яростта го облада и той притисна юмруци към слепоочията си, притисна чело о рамката на вратата и с усилие на волята опита да се овладее. От гърлото му се изтръгна нещо средно между напън за повръщане и стенание. Кученцето незабавно изджавка в отговор.

Той отиде в работната стая и взе пистолета.

Връвта на тоалетната кофа беше скъсана. Не можеше да си обясни как го е постигнала. Последния път, когато това се случи, той реши, че е правила нелеп опит да се изкатери нагоре. И друг път се бяха опитвали да се изкатерят — всъщност бяха опитвали всички възможни глупости.

Надвеси се над отвора, като внимаваше да овладее гласа си:

— Съкровище, добре ли си? Отговори ми! Катрин ощипа кучето по дебелото дупе. То изквича и не пропусна да и го върне, като я ръфна по ръката.

— Така добре ли е? — извика тя.

За господин Гъм бе крайно противоестествено да си разменя реплики с Катрин, но той овладя погнусата си.

— Ще спусна кофата. Сложете я вътре.

— Ще спуснете телефон — или ще и счупя врата. Не искам да ви причиня нищо лошо — нито на вас, нито на кучето. Просто ми дайте телефон.

Господин Гъм вдигна пистолета. Катрин зърна дулото срещу светлината. Тя се сви на топка, протегна кучето нагоре и започна да го размахва между себе си и пистолета. Чу как той запъна ударника.

— Ако ще стреляш, копеле гадно, съветвам те да ме убиеш с първия изстрел, иначе ще и строша врата! Кълна се в Господа!

Пъхна животинчето под мишница, сграбчи го за козината и повдигна главата му.

— Разкарай се, мръснико!

Кученцето изскимтя. Дулото на пистолета изчезна от погледа и.

Със свободната си ръка Катрин отметна кичур коса от влажното си чело.

— Не исках да ви обидя — продължи тя. — Просто ми спуснете тук един телефон. Действащ. Можете да изчезнете, пет пари не давам за вас. Все едно, че не съм ви виждала. А за Съкровището ще се грижа добре.

— Не.

— Нищо няма да и липсва, обещавам. Мислете и за нея, не само за себе си. Ако стреляте в кладенеца, тя ще оглушее, дори ако оживее. Искам работещ телефон. Набавете дълъг шнур или скачете няколко. А кучето мога да ви изпратя където пожелаете. И ние имаме кучета. Майка ми обича кучетата. Вие можете да избягате, не ме интересува какво ще правите.

— Няма да получиш отсега нататък капка вода. Това бе последната.

— Същото се отнася и за нея. Няма да и дам от шишето. Съжалявам, но се опасявам, че кракът и е счупен.

Това беше лъжа — пуделчето и кофата-примамка се бяха стоварили върху Катрин и то дори успя да одраска бузата и. Затова не го пускаше на пода — да не види той, че Съкровището не куца.

— Много я боли. Крачето е изкривено и тя се опитва да го ближе. Толкова ми е мъчно. Трябва незабавно да я види ветеринарен лекар.

Стенанията на господин Гъм, породени от ярост и мъка, разплакаха Съкровището.

— Значи според теб я боли, а? Представа си нямаш какво значи да боли. Ако и причиниш болка, ще те попаря с вряла вода!

Когато го чу да трополи нагоре по стълбите, Катрин Мартин се отпусна и силни конвулсии разтърсиха ръцете и краката и. Не можеше да държи кучето, не можеше да улови шишето, нищо не можеше да прави.

Съкровището се покатери в скута и и тя го гушна, признателна за неговата топлина.