Метаданни
Данни
- Серия
- Ханибал Лектър (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Silence of the Lambs, 1988 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Жечка Георгиева, 1991 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,5 (× 95 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- nqgolova (2007)
Издание:
ИК „МЕДИУМ 999 & ИВАН ВАЗОВ“, София, 1991
История
- — Добавяне
Статия
По-долу е показана статията за Мълчанието на агнетата от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
- Тази статия е за романа. За филмовата адаптация от 1991 г. вижте Мълчанието на агнетата (филм).
Мълчанието на агнетата | |
The Silence of the Lambs | |
Автор | Томас Харис |
---|---|
Първо издание | 1988 г. САЩ |
Оригинален език | английски |
Жанр | трилър |
Вид | роман |
Предходна | Червения дракон |
Следваща | Ханибал Лектър |
Мълчанието на агнетата (на английски: The Silence of the Lambs) е роман на Томас Харис от 1988 г., продължение на романа от 1981 г. Червения дракон.
Сюжет
Действието на романа се развива около разследването на действащ сериен убиец, известен като „Бъфало Бил“. За целта от ФБР се принуждават да потърсят помощ от доктор Ханибал Лектър – изключително способен психиатър, излежаващ присъда за серия брутални убийства, съпътствани с канибализъм. Разследването се води от Джак Крофорд, началник на отдела по поведенческа психология, известен с успешната си работа по предишни случаи с масови убийци. Крофорд действа заедно с Кларис Старлинг, стажант на ФБР. С развитието на случая Кларис се бори и с кошмарите от миналото си (от кошмарите ѝ идва и заглавието на романа)...
Награди и номинации
- 1988 – Награда Брам Стокър за най-добър роман.[1]
- 1989 – Награда Антъни за най-добър роман.[2]
- 1989 – номинация за Световна награда за фентъзи за най-добър роман.[3]
Филмова адаптация
След излизането през 1986 г. на филма „Преследвачът“ (Manhunter), базиран на първия роман от серията за Ханибал Лектър – Червения дракон, през 1991 г. по кината е пуснат филма „Мълчанието на агнетата“. Адептирания сценарий е дело на Тед Тали, а режисурата на Джонатан Деми. Филмът печели 5 от 7-те си номинации за Оскар и е считан за един от най-добрите филми на всички времена.[4]
Издания на български език
- 2001 – Издател: „Колибри“ ISBN 954-529-135-4
Източници
- ↑ Past Stoker Award Nominees & Winners // Horror Writers Association. Архивиран от оригинала на 2013-04-29. Посетен на 28 март 2012.
- ↑ Bouchercon World Mystery Convention: Anthony Awards Nominees // Bouchercon.info, 2 октомври 2003. Архивиран от оригинала на 2012-02-07. Посетен на 28 март 2012.
- ↑ 1989 World Fantasy Award Winners and Nominees // SSF.net. Архивиран от оригинала на 2012-07-16. Посетен на 28 март 2012.
- ↑ IMDb Top 250 // Us.imdb.com, 1 май 2009. Посетен на 28 март 2012.
ПЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА
В източната част на град Мемфис, в щата Тенеси, Катрин Бейкър Мартин и нейният най-предпочитан интимен приятел гледаха до късно през нощта филм по телевизията. Бяха в неговия апартамент и от време на време си дръпваха хашиш от специалната лула. Рекламните прекъсвания на филма ставаха все по-чести и продължителни.
— Вкъщи имам за хапване. Искаш ли пуканки? — попита тя.
— Ще отида да ги взема, дай ми ключовете си.
— Седи и си почивай. И без това трябва да проверя дали не се е обаждала майка ми.
Тя се надигна от канапето — високо момиче с едър кокал и обилна плът, на границата на пълнотата, с хубаво лице и гъста чиста коса. Намери обувките си под масичката и излезе.
Февруарската нощ беше повече сурова, отколкото студена. Леката мъгла, надигнала се от Мисисипи, висеше над огромния паркинг на висотата на човешки гърди. Точно над главата си Катрин зърна залязващата луна, бледа и тънка като кокалена кукичка за въдица. Главата и се замая от гледането нагоре. Тръгна да прекосява паркинга, право към входната врата на жилището си, на стотина метра от мястото, където бе оставила колата.
Кафявата камионетка беше паркирана съвсем близо до апартамента и, сред няколкото каравани и лодки-ремаркета. Забеляза я, защото приличаше на камионетките на колетната служба, с която майка и често изпращаше подаръци. Когато минаваше покрай нея, всред мъглата светна лампа. Беше най-обикновен лампион с абажур, поставен върху асфалта зад камионетката. Под него имаше меко кресло, тапицирано с весела дамаска на червени цветя, разцъфнали в мъглата. Лампионът и креслото бяха като подредени от аранжьор върху витрина на мебелен магазин. Катрин Бейкър Мартин премигна няколко пъти и продължи по пътя си. В главата и се загнезди думичката „сюрреализъм“, за което обвини хашиша. На нея, Катрин, нищо и нямаше. Просто някой се изнасяше или нанасяше в нов дом. Нанасяше. Изнасяше. Големият блок с апартаменти, в който живееше, наречен претенциозно Стоунхиндж Вилас, беше обект на постоянно нанасяне и изнасяне. Пердето на нейната спалня се изду и тя зърна котарака си на перваза, извил гръбнак, притиснал се към стъклото. Беше приготвила ключа, но преди да го пъхне в ключалката, погледна назад. От камионетката слезе мъж. На светлината на лампиона видя, че едната му ръка е гипсирана, в превръзка. Катрин влезе вкъщи и заключи след себе си.
След малко надзърна през пердето и видя как мъжът се опитва да натовари креслото в камионетката. Беше го сграбчил със здравата ръка и се опитваше да го подбутне нагоре с коляно. Креслото падна. Той го оправи, близна единия си пръст и взе да търка някакво петно върху тапицерията, явен резултат от допира му с мръсния паркинг. Тя отново излезе.
— Дайте да ви помогна.
Тонът и беше съвсем както се полага — делови, услужлив, и толкова.
— Наистина ли? Много благодаря. Странен, напрегнат глас. Акцентът не беше тукашен. Лампата освети лицето му изотдолу, изкриви чертите, но тялото му се виждаше добре. Беше обут в изгладени спортни панталони и със странна велурена риза, разкопчана на луничавите му гърди. Брадичката и страните му бяха гладки, без косми, като на жена, а очите се виждаха само като светещи точки над скулите, засенчени от лампата. Той също я изгледа, а тя бе много чувствителна към мъжки погледи. Мъжете често се учудваха колко е едра и не винаги умееха да прикрият изненадата си. — Чудесно — каза той.
Излъчваше някаква неприятна миризма и тя забеляза с отвращение, че космите по велурената риза дори не са ощавени.
Не беше трудно да вдигне креслото — камионетката беше с нисък под.
— Ще ми помогнете ли да го бутна към дъното?
Той се качи вътре и разчисти някакви накамарени вещи — големи плоски легени, които се подлагат под колата за източване на маслото, и малка ръчна лебедка, наричана от монтьорите „повдигачка на ковчези“. Бутнаха креслото навътре, до седалките.
— Четирийсет и шести номер ли сте? — попита той.
— Какво?
— Бихте ли ми подали онова въже?
Когато тя се наведе да го потърси, той стовари гипса върху темето и. Тя помисли, че се е ударила в нещо, и вдигна ръка към главата си, но в този миг гипсът отново се стовари, премазвайки пръстите на ръката и, и отново, този път зад ухото — няколко последователни удара, но не прекалено силни. Тя се смъкна върху креслото, оттам на пода и остана така, легнала на една страна.
Мъжът я погледа, после свали гипса и превръзката, прибра чевръсто лампиона вътре и затвори задните врати.
Надникна зад якичката и, освети с фенерчето и прочете номера на блузата върху етикетчето.
— Чудесно!
Разпра блузата на гърба с чифт хирургически ножици, съблече я и сложи на Катрин белезници — отзад на гърба. След това разпъна на пода едно одеяло и я претърколи по гръб.
Момичето не носеше сутиен. Той побутна с пръсти едрите гърди, опипа ги на тежест и твърдост.
— Чудесно!
На лявата гърда забеляза следа от смукане. Близна пръст и се опита да я изтрие, както беше сторил с тапицерията на креслото, и кимна доволно, когато след малко синината започна да изчезва. Обърна момичето по лице и огледа скалпа — подплатеният с меко гипс не беше наранил кожата.
Провери пулса, като постави два пръста отстрани на шията и, и го намери за достатъчно силен.
— Чудееесно!
Дълъг път го чакаше до двуетажната му къща и предпочиташе да не се занимава тук с даване на първа помощ.
Котаракът на Катрин Бейкър Мартин наблюдаваше през прозореца как колата потегли, докато задните и светлини се изгубиха в мъглата.
Зад гърба на котарака звънеше телефонът. Автоматичният секретар отговори, червената му лампичка заблещука в мрака.
Обаждаше се майката на Катрин, младшият сенатор на щата Тенеси.