Томас Харис
Мълчанието на агнетата (33)

ТРИДЕСЕТ И ТРЕТА ГЛАВА

От стая в стая мазето на Джейм Гъм лъкатушеше безразборно като лабиринт, който ни преследва в сънищата. Когато беше все още стеснителен, преди не един човешки живот, господин Гъм извличаше удоволствие от най-потайните, най-далечните от стълбището стаи. Там в далечните кюшета се гушеха помещения — от други негови битиета — стаи, които Гъм не бе отварял от години. Някои от тях бяха все още обитавани, така да се каже, макар че звуците иззад вратите отслабнаха и замряха много, много отдавна.

Нивото на пода се менеше с всяка стая с около половин метър. Имаше прагове за прескачане, трегери за извеждане на глава. Не беше възможно да изтърколиш тежък товар, твърде трудно — да го влачиш подире си. А да караш нещо да върви пред теб, когато то на всичкото отгоре се препъва, плаче, умолява, удря в стената замаяната си глава, бе не само трудно, но дори опасно.

Но с помъдряването и нарастването на увереността господин Гъм вече нямаше защо да задоволява потребностите си в скришни кътчета на мазето, затова използваше няколкото свързани стаи до стълбището — просторни, с течаща вода и електричество.

Сега мазето тънеше в пълен мрак.

В кладенеца под постланото с пясък помещение мълчеше и Катрин Мартин.

Господин Гъм бе тук, в подземието, но не в същата стая.

Стаята зад стълбите бе непрогледно тъмна, но затова пък — изпълнена с приглушени звуци. Тук на тънки струйки се стичаше вода, ритмично бръмчаха малки помпи. Ехото на тези звуци придаваше обемност на помещението. Въздухът бе влажен и хладен. Миришеше на зеленина. Припърхваха крила, докоснали буза, нещо прищракваше до отсрещната стена. Нисък носов звук на удоволствие — човешки звук.

Стаята бе непрогледна за човешкото око, ала господин Гъм много добре виждаше, макар и в светлосенки на наситено зелено. Той си бе сложил чифт превъзходни инфрачервени очила (те бяха предназначени за израелската армия и той ги бе закупил за по-малко от четиристотин долара) и бе насочил снопа инфрачервени лъчи на фенерчето си към телената клетка пред себе си. Беше седнал на ръба на твърд стол с права облегалка и запленен наблюдаваше как вътре в клетката едно насекомо се катери по стъблото на растение. Младото имаго току-що се бе измъкнало от разпукания пашкул и сега беше върху мократа пръст, с която бе застлан подът на клетката. То боязливо се катереше по стъблото и търсеше къде да разпери влажните си нови криле, все още прилепнали за гърба му. Спря се на една хоризонтална клонка.

За да вижда добре, господин Гъм трябваше да наклони глава. Постепенно крилете се изпомпваха с кръв и въздух. Все още лепнеха към гърба на насекомото.

Два часа минаха, но господин Гъм почти не бе помръднал. От време на време включваше инфрачервеното фенерче, за да изненада самия себе си с напредъка, постигнат от насекомото. За да убива времето, насочваше снопа лъчи към другите ъгли на помещението — към големите аквариуми, пълни с дъбилен растителен разтвор. Неговите скорошни придобивки бяха вътре в резервоарите — някои върху калъпи, други, опънати на рамки, напомняха класически статуи, зеленеещи на дъното на морето. Светлинният лъч се отмести към голямата галванизирана работна маса с метална възглавница в единия край, канали за отцеждане встрани, после към повдигача горе на тавана, над масата. До стената бяха неговите дълги промишлени умивалници. И всичко това в зелените отсенки на инфрачервеното. Припърхване, флуоресцентни резки в периферното зрение, следи на комети, оставени от летящите на свобода из стаята нощни пеперуди.

Тъкмо навреме прехвърли вниманието си отново към клетката. Крилете на едрото насекомо бяха вдигнати високо над гърба, шарките бяха частично скрити и изкривени. Сега ги свали, за да увие в пелерина тялото си, и прочутият рисунък ясно се открои. Човешки череп, великолепно изпълнен върху мъхнатото тяло, гледаше втренчено от гърба на насекомото. Под изпъкналото чело — черни очни кухини и изпъкнали скули. Под тях над челюстта имаше тъмно петно като запушена уста. Черепът бе легнал върху друго очертание, разперено като горната част на човешки таз.

Череп върху таз, изписани на гърба на пеперуда от случайна прищявка на природата.

Господин Гъм се чувствуваше тъй добре, тъй вътрешно олекотен. Наведе се напред и дъхна върху пеперудата. Тя вдигна острите си пипалца и сърдито изписука.

С фенерчето в ръка той безшумно пристъпи в стаята с кладенеца. Отвори уста, за да заглуши дишането си. Не желаеше да наруши доброто си настроение с излишни звуци откъм ямата. Изпъкналите стъкла на очилата бяха като очи на рак върху стъбълца. Господин Гъм знаеше, че тези очила не са никак привлекателни, но как хубаво се бе забавлявал с тях в тъмното мазе, как си беше играл на подземни игри…

Наведе се напред и насочи невидимата светлина надолу в шахтата.

Материалът лежеше на една страна, свит като скарида. По всичко личеше, че спи. Тоалетната кофа бе до нея. Не беше скъсала повторно — излишно и глупаво — канапа, опитвайки се да се изкатери по гладките и стръмни стени. Насън стискаше здраво ъгълчето на рогозката и смучеше палеца си.

Докато наблюдаваше Катрин и я осветяваше по цялата дължина с инфрачервената си светлина, господин Гъм вътрешно се подготвяше за големите проблеми, с които щеше да се сблъска.

Човешката кожа е много труден материал, ако изискванията ви са високи като на господин Гъм. Трябва да се вземат фундаментални структурни решения и първото от тях е къде да се постави ципът.

Той прокара светлината по дължината на гърба. При нормални обстоятелства би сложил ципа отзад, но тогава как щеше го закопчава без чужда помощ? Все пак не е нещо, за което да молиш някой да ти помогне, макар че тази вероятност тайничко го възбуждаше. Той познаваше места, и кръгове, където неговият труд би срещнал всеобща възхита, знаеше за яхти, където би разцъфнал, но дотогава имаше време. Засега му трябваше дреха, която да носи, когато е сам. А да я сцепи отпред, бе направо светотатство и той дори не допусна тази мисъл в главата си.

Господин Гъм не можеше да прецени добре Катрин на тази инфрачервена светлина, но му се видя отслабнала. Нищо чудно да е била на диета, когато я взе.

От личен опит знаеше, че е най-добре да изчака от четири до седем дни, преди да смъкне кожата. Внезапната загуба на тегло я отпускаше и свалянето и ставаше по-лесно. Освен това гладът обезсилваше обектите и ги правеше по-податливи. По-покорни. Някои ги обземаше тъпо примирение. Не биваше обаче да ги оставя напълно гладни, за да не предизвика отчаяние и изблици на самоунищожение, които биха повредили кожата.

Да, то положително бе отслабнало. Този екземпляр бе тъй специален, от такова голямо значение за неговия замисъл, че не му се чакаше дълго, а и нямаше защо. На следващия ден или може би вечерта. Най-късно на последващия. Скоро.