Ръдиард Киплинг
Книга за джунглата (8) (Маугли)

ПРОЛЕТНО ТИЧАНЕ

Човек при Човека отива! Извикайте в джунглата! Напуска ни нашият брат!

О, слушайте, слушайте, вие, народи на джунглата, кажете ни, кой ще го върне назад?

Човек при Човека отива! Той плаче през джунглата! Той жали за старите дни!

О, как го обичахме, как го обичахме в джунглата, но диря човешка не следваме ний!

Това беше на втората година след голямата битка с дивите кучета и след смъртта на Акела — тогава Маугли сигурно беше почти навършил седемнадесет години. Изглеждаше по-стар, понеже трудният живот, силната храна и навикът да се къпе винаги, когато му стане горещо или се усети мръсен, го бяха направили твърде едър и силен за неговата възраст. Той можеше половин час да виси на една ръка, хванат за някой клон, когато дебнеше дивеч по горските пътеки. Можеше да спре млад елен посред най-силния му бяг, да го хване за рогата и да го отхвърли встрани. Можеше дори да събори едрите синкави глигани, които живееха край северните блата. Народът на джунглата, който се страхуваше от неговия ум, сега се страхуваше още повече от силата му и тръгнеше ли Маугли спокойно да върши своите работи, мълвата за приближаването му очистваше пътеките пред него. И въпреки това погледът му беше винаги кротък. Дори когато се биеше, очите му не пламтяха така, както пламтяха очите на Багира. Те само ставаха по-любопитни и възбудени и това беше от ония неща, които и самата Багира не можеше да разбере.

Тя попита Маугли за това и момчето със смях й отговори:

— Когато изтърва плячката, аз се ядосвам. Когато трябва да ходя два дни с празен стомах, много се ядосвам. Нима тогава очите ми не говорят?

— Устата ти е гладна — каза Багира, — но очите не казват нищо. Когато ходиш на лов или ядеш, или се къпеш, те са винаги едни и същи, както камъка, еднакъв в топлина и студ!

Маугли обаче лениво я погледна под дългите си клепачи и както обикновено, тя измести погледа си. И тя вече го чувстваше властелин.

Двамата лежаха високо на един хълм над Вайнгунга и утринните мъгли се точеха долу като бели и зелени ленти. С изгрева на слънцето те се превърнаха в кипящи морета от червено и златно, после се вдигнаха нагоре и полегатите лъчи огряха сухата трева, върху която лежаха Маугли и Багира. Беше към края на студеното време, листата и дърветата изглеждаха повехнали и избледнели; когато задухаше вятър, чуваше се сух, тракащ шум, един мъничък лист бясно чукаше по клончето, както става, когато течението подхване единичен лист. Това разбуди Багира, тя помириса сутрешния въздух с дълбока куха кашлица, изтегна се по гръб и замаха с предните си лапи към листа, който й кимаше отгоре.

— Годината се обръща — каза тя. — Джунглата върви напред! Наближава времето на Новите думи. Този лист вече го е разбрал. Това е много хубаво!

— Тревата е суха — каза Маугли и откъсна няколко стръка. — Дори Пролетното око (едно малко восъчночервено цвете с форма на фуния, което расте из тревата), дори Пролетното око още не е разцъфтяло!… Ей, Багира, прилично ли е една черна пантера да лежи по гръб и да маха с лапи във въздуха като обикновена котка?

— Ауф! — само каза Багира. Изглежда си мислеше за други неща.

— Прилично ли е, казвам, за една черна пантера така да се прозява и да кашля, и да се търкаля! Не забравяй, че ние сме властелините на джунглата, ти и аз.

— Да, да, да, аз те чувам, човешко дете! — Багира бързо се извъртя и седна в праха върху разръфаните си черни хълбоци (тя тъкмо си сменяше зимната козина). — Разбира се, че ние сме властелините на джунглата. Кой е така силен като Маугли? Кой е така умен?

В гласа й се вмъкна странна извивка и Маугли се обърна да види дали не му се подиграва, понеже джунглата е пълна с думи, които звучат по един начин, а смисълът им е друг.

— Та казвам, че ние несъмнено сме властелините на джунглата — повтори Багира. — Сгреших ли нещо? Аз не знаех, че човешкото дете вече не стои на земята! Може би то хвърчи?

Маугли седеше, облегнал лакти на коленете си и загледан в утринната светлина, в долината. Долу някъде в гората една птичка с дрезгав, пронизителен глас се опитваше да подхване първите звуци на своята пролетна песен. Това беше само сянката на онази пълногласна лъкатушна мелодия, която щеше да запее по-късно, но Багира я чу.

— Та, както казах, наближава времето на Новите думи — изръмжа пантерата и изви опашка.

— Чух — отговори Маугли. — Багира, защо трепериш цялата? Слънцето е топло.

— Това е ферао, червеният кълвач — каза Багира. — Той не е забравил своята песен. Сега и аз трябва да си спомня моята! — И тя замърка и затананика, като прекъсваше от време на време и недоволна, започваше отново.

— Не виждам никакъв дивеч — мързеливо каза Маугли.

— Малко братче, да не би и двете ти уши да са запушени? Това не са думи за лов, а само моята песен, която искам да си приготвя предварително!

— Бях забравил. Аз ще позная кога е дошло времето на Новите думи, защото тогава ти и другите бягате от мен и ме оставяте самичък — доста ядно каза Маугли.

— Но, малко братче, наистина — започна Багира, — ние не винаги…

— Да, точно така правите! — Маугли гневно я стрелна с показалеца си. — Оставяте ме и аз, който съм Властелинът на джунглата, трябва да ходя сам! Не беше ли така миналата година, когато ми трябваше захарна тръстика от нивите на Човешката глутница? Изпратих вестител — теб изпратих! — при Хати и го помолих същата нощ да отиде и да набере с хората си от сладката трева!

— Той дойде едва след две нощи! — каза Багира и се посви. — А от онази дълга, сладка трева, която обичаш, беше набрал повече, отколкото едно човешко дете би могло да изяде през всичките нощи на дъждовете. Аз не съм виновна в нищо.

— Той не дойде през нощта, когато му изпратих вест. Не, той тръбеше и тичаше, и ревеше през долините на лунна светлина. Дирята му беше колкото дирята на три слона, защото се криеше между дърветата. А после танцува на луната пред къщите на Човешката глутница! Аз го видях и въпреки това той не дойде при мен! Защо съм тогава Властелин на джунглата?

— Тогава беше времето на Новите думи — смирено каза пантерата. — Може би, малко братче, тогава не си го повикал достатъчно властно! Слушай как пее ферао!

Лошото настроение на Маугли сякаш се изпари.

Той се изтегна, подпря глава с ръце и затвори очи.

— Не знам, не ме интересува — каза сънливо той. — Да спим, Багира! Стомахът ми нещо тежи. Направи ми място за главата.

Пантерата пак легна с въздишка, защото слушаше как ферао упражнява отново и отново своята пролетна песен — песента за времето на Новите думи, както я наричаха те.

В индийската джунгла годишните времена преминават едно в друго почти без граници. Те сякаш са само две — дъждовно и сухо, но ако се вгледате внимателно, през дъждовните потоци и облаците прах ще откриете постоянния кръговрат и на четирите. Пролетта е най-хубава, понеже тук тя не покрива с нова зеленина и цветя голо поле, а трябва първо да измести и отстрани висящите, полузапазени остатъци от всякакви растения, които меката зима е пощадила, а после да подмлади и обнови полуоблечената овехтяла земя. Това тя прави така добре, че никъде в света няма пролет като пролетта в джунглата.

Настъпва ден, когато всичко се чувства уморено; дори и миризмите, които се носят в тежкия въздух, са стари и изветрели. Не може да се обясни защо е така, но се усеща. А после настъпва друг ден — за окото нищо не се е променило — и тогава всички миризми са вече нови и прекрасни, и мустаците на всички животни в джунглата потрепват чак до корените, и зимната козина пада от телата им на дълги, оръфани валма. После може да заръми лек дъждец и всички дървета, всички храсти, всички бамбуци, мъхове и растения със сочни листа се събуждат с оня шум на растежа, който почти бихте могли да чуете, а под този шум се надига денем и нощем едно дълбоко жужене. Това е шумът на пролетта — трептящо бучене, което не идва нито от пчелите, нито от вятъра в клоните, нито от падащата вода, а е сякаш мъркането на топлия, щастлив свят.

До тази година Маугли винаги се бе радвал от смяната на годишните времена. Обикновено не друг, а той виждаше първото Пролетно око, едва забележимо между тревата, и първата върволица пролетни облаци, които не могат да се сравнят с нищо друго в джунглата. Гласът му ехтеше по влажните, озарени от звездите разцъфтели кътища, присъединяваше се към хоровете на големите жаби или пък се присмиваше на малките бухалчета, които бухаха през белите нощи. И той, както всички други, избираше пролетта, за да скита надалече — движеше се заради самата радост на движението, трийсет, четирийсет, петдесет мили от здрача до зорницата, а после се връщаше, задъхан и засмян, окичен с чудновати цветя. По време на тези диви пътешествия из джунглата четиримата не го следваха, а отиваха да пеят песни с другите вълци. Народът на джунглата напролет е много зает и Маугли го чуваше как грухти, пищи или подсвирква, според природата си. Напролет гласовете на всички са различни от останалото време и може би затова наричат пролетта време на Новите думи.

Но, както каза и на Багира, тази пролет Маугли усещаше нещо ново в стомаха си. Откак кафяви петна нашариха бамбуковите храсти, той чакаше утрото, в което миризмите ще се променят. Когато обаче това утро настъпи и Мор, паунът, целият заблестял в бронзово, синьо и златно, го възвести из цялата мъглива гора Маугли отвори уста, за да предаде вестта нататък, но думите му заглъхнаха между зъбите. Обзе го едно чувство, което почна от пръстите на краката и стигна чак до косите му, чувство на мъка, и той се огледа, за да види дали не се е убол на някой трън. Мор възвести идването на новите миризми, другите птици го поеха, а от скалите край Вайнгунга се чу и дрезгавият крясък на Багира — нещо средно между вика на орел и цвиленето на кон.

Бандар-лог закрещяха и се разскачаха по напъпилите клони, а Маугли стоеше, пълните му гърди искаха да отвърнат на Мор, но се отпущаха с леки хълцания, сякаш мъката изкарваше навън дъха му.

Той се взря наоколо, но видя само кривящи се маймуни, скачащи по дърветата, и Мор, който, разперил целия блясък на опашката си, танцуваше долу по склона.

— Миризмите се промениха — изкрещя Мор. — Добър лов, малко братче! Защо не отговаряш?

— Добър лов, малко братче! — изсвири Чил, лешоядът, и закръжи надолу заедно със своята женска. Те минаха толкова близко до носа на Маугли, че един кичур бели пухести пера замалко не го закачи.

Запръска лек пролетен дъжд — тук го наричат „еленски дъжд“ — прекоси цялата джунгла в ивица, широка половин миля, намокри новите листа, остави ги да кимат след него и с лека гръмотевица издъхна в двойна дъга. За миг пролетното жужене екна, после стихна, но сякаш всички в джунглата заговориха. Всички освен Маугли.

— Ядох добра храна — чудеше се той. — Пих хубава вода. Гърлото ми не гори и не се стеснява, както след ония лоши синкави корени, за които Оу, костенурката, ме излъга, че били добри за ядене. Но стомахът ми тежи и аз без причина наговорих груби неща на Багира и на мнозина други от джунглата и от моя народ! И сега ту ми е горещо, ту ми е студено, ту пък не ми е нито горещо, нито студено, а ме е яд на нещо, което не мога да видя. Хуху! Време е да изкарам едно тичане. Тази нощ ще мина хълмовете, да, ще си направя едно пролетно тичане до северните блата и обратно! Твърде дълго ловът ми е бил прекалено лесен. Четиримата ще дойдат с мен, защото, както я карат, скоро ще затлъстеят като бели гъсеници!

Той ги повика, но никой от четиримата не отговори. Те бяха твърде далече, за да го чуят, и пееха пролетни песни — песни за луна и за елени — пееха заедно с цялата Глутница, тъй като през пролетта Народа на джунглата не прави разлика между нощта и деня. Той нададе остър вик, подобен на лай, но само дивата котка подигравателно му измяука в отговор — тя се провираше между клоните да търси ранни птичи яйца. Като я чу, Маугли се разтрепера от гняв и наполовина измъкна ножа си. После доби високомерен вид, макар че никой не можеше да го види, и свирепо закрачи надолу по хълма с вдигната брадичка и свъсени вежди. Но нито един от неговия народ не го попита нещо — всички бяха твърде заети със своите работи.

— Да — каза си Маугли, макар в дъното на душата си да знаеше, че не е справедлив. — Да! Ако дивите кучета дойдат от Декан или Червеното цвете затанцува между бамбуковите храсти, тогава цялата джунгла идва при Маугли и го нарича с имена, големи като слон! А сега, понеже Пролетното око е цъфнало и понеже Мор, видите ли, играе своя пролетен танц и си показва голите крака, джунглата изведнъж побеснява като Табаки!… В името на бивола, с който съм откупен, аз Властелин на джунглата ли съм или не? Ей, мълчете! Какво правите там?

Два млади вълка от Глутницата се въртяха по една пътека и търсеха по-широко място да се бият. (Нали си спомняте, че Закона на джунглата забранява бой там, където Глутницата може да види.) Космите по шията им бяха щръкнали като тел, те лаеха и бясно се дебнеха кой да нападне пръв. Маугли скочи, хвана по едно от протегнатите гърла с двете си ръце и както често правеше при игрите си с Глутницата, очакваше животните да отхвръкнат назад. Но никога не се беше намесвал в пролетен бой. Двата вълка се хвърлиха напред, блъснаха го на земята, а после, без да кажат дума, се затъркаляха, вкопчени един в друг.

Маугли рипна на крака почти преди да беше паднал, и оголи както белите си зъби, така и ножа си. В този миг би убил и двете животни само защото се биеха, а той искаше да пазят тишина, макар че, според Закона, всеки вълк има право да се бие. Той затанцува край тях с приведени рамене и трептящата му ръка беше готова да нанесе двоен удар, щом мине първият жар на вълчото боричкане, но докато чакаше, сякаш цялата му сила го напусна, ножът се наведе надолу, той го прибра в калъфа и загледа.

— Трябва да съм ял отрова! — каза си той накрая. — Откак пръснах Съвета с Червеното цвете, откак убих Шир Хан, никой от Глутницата не е успявал да ме блъсне на земята! А тези са нищо и никакви малки ловци от опашката на Глутницата! Моята сила ме напусна и сигурно сега ще умра. О, Маугли, защо не ги убиеш и двамата?

Боят продължи, докато единият от вълците побягна, а Маугли седеше сам на изровената кървава земя и гледаше ту ножа си, ту ръцете и краката си, а непознатото чувство на мъка го заливаше все повече и повече, както водата залива паднало дърво.

Тази вечер той уби рано и яде малко, за да бъде в добро състояние пред своето пролетно тичане, и яде сам, понеже народът в джунглата бе зает да пее или да се бие. Това бе една истинска „бяла нощ“, както ги наричат тук. От утрото насам зеленината бе сякаш израсла за цял месец. Маугли прекърши един клон, който вчерашния ден бе още покрит с жълти листа, и от него закапа мъзга. Мъховете се къдреха в краката му, дълбоки и топли, младата трева не бодеше с остри краища и всички гласове в джунглата ехтяха в общ акорд, сякаш луната бе докоснала огромна арфа — тази пълна луна на Новите думи, която разливаше светлината си по скали и езера, плъзгаше я между стеблата и лианите и я прецеждаше през милиони листа. Макар да беше нещастен, Маугли запя от радост, когато започна своето тичане. Това тичане приличаше повече на полет, защото той бе избрал дългия, спускащ се надолу склон, който води през сърцето на джунглата към северните блата, и там гъвкавата почва заглушаваше стъпките му. Човек, израснал между човеци, би се препънал много пъти на измамната лунна светлина, но мускулите на Маугли, обучени от живота в джунглата, го носеха, сякаш бе перце. Ако някой гнил дънер или скрит камък се сринеше под петите му, той скачаше напред, без да падне, все със същата скорост — това не му костваше никакви усилия, нито пък мислеше за него. Когато се умори да тича по земята, той като маймуна протегна ръце към най-близката лиана, сякаш политна нагоре през тънките клони, и там продължи по горните пътища на дърветата, докато му омръзна — тогава пак се спусна долу по дългите, увиснали лиани. Минаваше през тихи топли долчинки, заобиколени от влажни скали, където едва дишаше от тежкия аромат на нощните цветя и разтворилите се пъпки на пълзящи растения, през тъмни горски булеварди, където лунната светлина падаше на ивици, правилни като квадратите на мраморен под в църквите, през гъсталаци, където мокра млада зеленина се изправяше до гърдите му и го прегръщаше през кръста, през хълмове, увенчани с остри скали, където скачаше от камък на камък между леговищата на уплашени малки лисици. Той едва дочуваше далечното „чрък-чрък“ на глигана, който си остреше зъбите на някое дърво, а по-късно срещаше и самия звяр да драще и разкъсва червеникавата дървесна кора с разпенена уста и пламтящи очи. Или пък се отбиваше встрани, щом чуеше звука на тракащи рога и съскащо сумтене, и пробягваше край двойка обезумели елени, залитащи насам-натам с наведени глави, изцапани с кръв, която се чернееше на лунната светлина. Или пък чуваше от някой речен брод Джакала, крокодилът, да мучи като бик, или разтревожваше възел отровни змии, но преди да могат да го ухапят, побягваше, пресичаше блестящия речен чакъл и отново влизаше дълбоко в джунглата.

Така тичаше той, от време на време викаше, от време на време запяваше и през тази нощ бе най-щастливото същество в джунглата, докато мирисът на цветята му подсказа, че е близо до блатата, а те бяха много отвъд най-далечните му ловни места.

И пак един Човек, израснал между Човеци, тук би потънал още на третата си крачка, но краката на Маугли сякаш имаха очи и скачаха от чим на чим и от бучка на бучка, без да търсят помощта на истинските очи. Той се насочи към средата на блатото, разтревожи със своя бяг патиците и седна на покрит с мъх дънер, потопен в черната вода. Навсякъде около него блатото беше будно, понеже напролет Птичия народ спи твърде малко и ятата цяла нощ прелитат нагоре-надолу. Но никой не забелязваше, че Маугли седи между високата тръстика, тананика песни без думи и оглежда твърдите си кафяви пети, да не би да се е забол някой трън. Цялата му мъка сякаш бе останала назад, в неговата джунгла, и той тъкмо започваше една песен, когато тя изведнъж се върна — сега десет пъти по-остра. За да развали всичко още повече, луната точно тогава залезе. Този път Маугли се изплаши.

— Тя била и тук! — каза той полугласно. — Тя ме е следвала. — И погледна през рамо, за да види дали не стои зад него. — Но тук няма никого!

Шумовете в блатото продължаваха, само че нито птиците, нито другите животни го заговаряха и новото чувство на мъка се разрасна.

— Сигурно съм ял отрова — каза си Маугли с отчаян глас. — Трябва по невнимание да съм ял отрова и моята сила ме напуска. Страхувах се и все пак не бях аз, който се страхуваше. Маугли се страхуваше, когато двата вълка се биеха, а Акела, дори Фао веднага биха ги усмирили! Въпреки това Маугли се страхуваше! Това е сигурен знак, че съм ял отрова!… Тези неща не интересуват джунглата! Те си пеят и си викат, и се викат и се бият, и тичат на групи под луната, а аз — хай-май! — аз умирам в блатото от отровата, която съм изял! — Той почувства такава скръб към самия себе си, че едва не заплака. — И после — продължи той, — ще ме намерят да лежа в черната вода! Не, ще се върна в моята джунгла и ще умра върху Скалата на съвета и Багира, която обичам, Багира може би, ако не крещи из долината, ще пази за малко останките, да не би Чил да постъпи с мен така, както постъпи с Акела! Голяма топла сълза капна на коляното му и макар Маугли да беше нещастен, сега се почувства щастлив, че е толкова нещастен, ако бихте могли да разберете това обърнато наопаки щастие.

— Така както Чил, лешоядът, постъпи с Акела — повтори той, — оная нощ, когато спасих Глутницата от Дивите кучета! — После притихна за малко и си спомни последните думи на Единака, които и вие, разбира се, помните. — Тогава Акела ми каза много глупави неща, преди да умре, понеже, когато умираме, нашият стомах се променя. Той каза… Не, въпреки всичко аз съм от джунглата!

Той се бе възбудил от спомена за битката край Вайнгунга и извика на глас последните думи. Една дива биволица скочи на колене между тръстиките и изпръхтя:

— Човек!

— Уф! — каза Миса, дивият бивол (Маугли го чуваше как се обръща в локвата). — Това не е Човек! Това е само голият вълк от Сионийската глутница. В такива нощи той тича насам-натам.

— У ф! — каза биволицата и пак пъхна глава в тревата. — Аз помислих, че е Човек!

— Нали ти казвам, че не е Човек. Ей, Маугли, да няма опасност?

— „Ей, Маугли, да няма опасност?“ — подигравателно повтори момчето. — Само за това мисли Миса: да няма опасност! А за Маугли, който броди насам-натам в джунглата и наблюдава какво има, за него никой не се интересува!

— Колко силно вика! — каза биволицата. — Така викат те — презрително подметна Миса, — те, които само късат тревата, а не знаят как да я ядат! — За много по-малка обида — безмълвно изохка Маугли, — за много по-малка обида през последните дъждове прогоних Миса от локвата му и го яздих през блатата с юзда от тръстика!

Той протегна ръка да откъсне една от перестите тръстики, но я дръпна обратно и въздъхна. Миса продължи да преживя, а високата трева се разтвори там, където пасеше биволицата.

— Не, аз няма да умра тук — каза той гневно. — Да ми се подиграва Миса, който е от една кръв с Джакала и дивото прасе! Нека отида отвъд блатото, да видя какво ще стане по-нататък! Никога не съм имал такова пролетно тичане, и горещо, и студено едновременно. Ставай, Маугли!

Той не можа да устои на изкушението да се промъкне през тръстиките до Миса и да го убоде с върха на ножа си. Едрият, изкалян бивол изхвръкна от локвата като снаряд, а Маугли така се разсмя, че трябваше да седне на земята.

— Кажи сега, че голият вълк от Сионийската глутница те е пасъл покрай блатото, Миса! — извика той.

— Вълк! Ти? — изфуча биволът и затъпка калта. — Цялата джунгла знае, че си бил пастирче на питомен добитък, също като хлапетата, които крещят в праха оттатък нивите! Ти си от джунглата? Кой ловец би пропълзял като змия между пиявиците и заради една мръсна шега, една шега на чакал, би ме посрамил пред моята биволица?… О, ела, ела тук на твърда земя и аз ще те… аз ще те… — Миса целият се разпени, защото имаше може би най-злия нрав от всички животни в джунглата.

Маугли го гледаше как пухти и фучи и очите му не променяха израза си. Той изчака да спре плющящия дъжд от кал и каза:

— Каква Човешка глутница живее оттатък блатата, Миса? Това е непозната джунгла за мен.

— Върви тогава на север! — изрева ядосаният бивол, защото Маугли го беше боднал доста силно. — Това беше шега на голо биволарче! Върви и им я разкажи там, в селото край блатата!

— Човешката глутница не обича разкази от джунглата, Миса, пък и не мисля, че една драскотина повече или по-малко по твоята кожа заслужава да се занимавам с нея! Но ще отида да видя това село. Да, ще отида. Хайде, успокой се! Властелинът на джунглата не идва да те пасе всяка нощ!

Маугли стъпи върху треперещата почва край брега на блатото — знаеше, че тук биволът не ще посмее да го последва. После се затича нататък, смеейки се на Миса.

— Все пак моята сила не ме е напуснала съвсем — каза си той. — Отровата не е стигнала чак до кокала! Ей там, съвсем ниско, блести една звезда! — Той се втренчи между двете си полуотворени ръце. — В името на бивола, с който съм откупен, това е Червеното цвете. Червеното цвете, покрай което лежах някога, преди още да вляза в първата Сионийска глутница! Сега го видях и трябва да спра моето тичане!

Блатото свършваше в широка равнина — там блещукаше светлинката. Отдавна Маугли не се беше интересувал от човешките работи, но тази нощ блясъкът на Червеното цвете го притегляше, сякаш беше нов вид дивеч.

— Ще видя — каза си той, — дали се е променила Човешката глутница!

Той забрави, че вече не е в своята джунгла, където можеше да прави каквото иска, и безгрижно закрачи през росните треви. Стигна колибата, откъдето идеше светлината. Три-четири кучета лавнаха по него, понеже се намираше в покрайнините на някакво село.

— Хо! — каза Маугли, нададе дълбоко вълчо ръмжене, което накара кучетата да замлъкнат, и безшумно седна. — Да става каквото ще става. Маугли, защо си дошъл тук, в леговищата на Човешката глутница?

Той избърса устата си и се сети как един камък я беше ударил преди години, когато друга Човешка глутница го бе изгонила.

Вратата на колибата се отвори, една жена застана на прага и се загледа в тъмното. Заплака дете и тя каза през рамо:

— Спи! Някой чакал е събудил кучетата. Скоро ще съмне.

В тревата Маугли се разтрепера, сякаш имаше треска. Той веднага позна гласа, но за да бъде сигурен, извика тихо, учуден, че така бързо си спомня човешкия говор:

— Месуа! Ей, Месуа!

— Кой вика? — попита жената с треперещ глас.

— Забрави ли ме? — каза Маугли. Гърлото му беше сухо.

— О, ако си ти, как те бях нарекла? Кажи! Тя беше полузатворила вратата и притиснала ръка до гърдите си.

— Нату! Охе Нату! — отвърна Маугли, понеже, както знаете, с това име се обърна към него Месуа, когато той за пръв път отиде при Човешката глутница.

— Ела, сине мой! — повика го тя. Маугли пристъпи в светлото и загледа Месуа, жената, която беше добра към него и чийто живот преди време бе спасил. Сега тя беше остаряла и косата й беше сива, но очите и гласът бяха същите. Като всяка жена, тя очакваше да види Маугли такъв, какъвто го помнеше, и погледът й с удивление се местеше от неговите гърди чак до главата, която опираше в горния праг на вратата.

— Сине мой! — захълца тя и падна в краката на Маугли. — Но ти не си вече моят син! Ти си богът на горите! Ахай!

Така както стоеше в червената светлина на газената лампа — силен, висок и хубав, с дългата черна коса, разпиляна по раменете, с ножа, увиснал на врата, и чело, увенчано с венец от бял жасмин — той лесно можеше да бъде взет за някое диво божество от легендите за джунглите. Полузаспало на леглото, детето скочи и изпищя от ужас. Месуа се обърна да го успокои, а Маугли стоеше неподвижен, гледаше делвите за вода и гърнетата, и крината за житото, и всички други човешки неща, които се оказа, че добре помни.

— Какво ще ядеш? Какво ще пиеш? — промълви Месуа. — Всичко това е твое. На теб дължим живота си. Но наистина ли си този, когото наричах Нату, или си бог на горите?

— Аз съм Нату — каза Маугли. — Сега съм много далече от мястото, където живея. Видях тази светлина и дойдох насам. Не знаех, че си тук.

— След като отидохме в Канхивара — плахо каза Месуа, — моят мъж се залови за работа и понеже беше здрав и силен, накрая се сдобихме с малко земя. Не е така плодородна, както в старото село, но на нас не ни трябва много! На нас, двамата! — А къде е… къде е Човека, който изкопа оная дупка през нощта, когато се уплаши?

— Той умря. Преди година.

— А този? — Маугли посочи детето.

— Това е моят син, той се роди преди две години. Ако ти си бог, дай му Милостта на джунглата, за да бъде в безопасност между… между твоя народ, както ние през оная нощ бяхме в безопасност!

Тя вдигна детето, то вече беше забравило своя страх и посягаше към ножа на Маугли, за да си поиграе с него. Маугли много внимателно отклони малките пръстчета.

— Ако ти си Нату, когото отвлякоха тигрите — продължи задавено Месуа, — тогава той е твой по-малък брат! Дай му, като по-голям брат, своята благословия!

— Хай-май! Какво разбирам аз от това, което наричаш „благословия“? Не съм нито бог, нито негов брат, и… о, мамо, мамо, сърцето ми тежи!

Той потръпна и остави детето.

— Ще ти тежи, разбира се — каза Месуа и зашета между паниците и гърнетата. — Тичал си из блатата цяла нощ! Сигурно си хванал треска чак до костите!

Маугли се усмихна при мисълта, че нещо може да му навреди в джунглата.

— Сега ще запаля огъня и ти ще пиеш топло мляко! Махни тоя венец от жасмин, че миризмата му е много силна за такава малка колиба.

Маугли седна, захлупи лице в ръцете си и замърмори нещо. Странни усещания пробягваха през него, сякаш беше ял отрова; и му се виеше свят, и му беше лошо. Той взе да пие на дълги глътки топлото мляко; от време на време Месуа го потупваше по рамото, без да е сигурна дали е нейният син Нату от някогашните времена или някое вълшебно създание от джунглата, но се радваше да усети, че е от плът и кръв.

— Сине — каза тя най-после, а очите й бяха пълни с гордост. — Някой казвал ли ти е, че ти си най-хубавият мъж?

— А? — попита Маугли, понеже, разбира се, никога не беше чувал такова нещо. Месуа се разсмя нежно и радостно. Изражението на неговото лице й беше достатъчно.

— Значи аз съм първата? Така и трябва, макар че една майка рядко казва такива хубави неща на сина си. Ти си много хубав. Никога не съм виждала такъв мъж!

Маугли изви глава и се опита да се види през рамо, а Месуа пак прихна и се смя така дълго, че Маугли, без сам да знае защо, също бе принуден да се смее с нея, а детето тичаше от майка си към него и обратно и също се смееше.

— Не, ти не бива да се смееш на брат си! — каза Месуа и го вдигна до гърдите си. — Като станеш наполовина толкова хубав, ще те оженим за царската дъщеря и ще яздиш големи слонове!

На всеки три думи от разговора Маугли не разбираше поне една. След четиридесет мили тичане топлото мляко сега му действаше добре, той се сви и веднага заспа дълбоко, а Месуа отмахна косата от очите му, зави го с една черга и беше щастлива. Като истинско дете на джунглата, той спа цялата нощ и целия следващ ден, понеже инстинктите му, които никога не заспиваха напълно, му подсказваха, че нищо не го заплашва. Накрая се събуди със скок, от който цялата колиба се разтресе — чергата върху лицето му го бе накарала да сънува, че е попаднал в капан — и застана, с ръка на ножа, с тежки сънливи очи, готов за всякакъв бой.

Месуа се засмя и сложи пред него вечеря. Имаше само няколко корави питки, опечени на димящ огън, малко ориз и кисели тамаринди — достатъчно, за да изтрае, докато убие нощната си плячка. Дъхът на росата откъм блатото го караше да се чувства гладен и неспокоен, той копнееше да довърши своето пролетно тичане, но детето не искаше да слезе от скута му, а Месуа настоя да среше дългата му синьо-черна коса. И тя запя, докато го решеше, пееше малки безсмислени люлчени песни, ту го наричаше свой син, ту го молеше да подари от своята сила на детето. Вратата на колибата бе затворена, но Маугли чу един звук, който добре познаваше, и видя как челюстта на Месуа увисна надолу от ужас, когато под вратата се промъкна една голяма сива лапа. Отвън Сивия брат нададе сподавения жален вой на страх и тревога.

— Стой вън и чакай! Вие не дойдохте, когато ви виках — каза на вълчи език Маугли, без да обърне глава. Голямата сива лапа изчезна.

— Недей… недей довежда твоите слуги с теб! — помоли Месуа. — Аз… ние винаги сме живели в мир с джунглата!

— И ще живееш в мир — надигна се Маугли. — Спомни си онази нощ по пътя за Канхивара! Десетки от моя народ те следваха отпред и отзад. Но виждам, че дори през пролетта Народът на джунглата не винаги забравя. Майко, аз си отивам!

Месуа отстъпи боязливо. „Той наистина е бог на горите“ — помисли си тя, но когато ръката му посегна към вратата, майката в нея се хвърли напред и тя запрегръща врата на Маугли.

— Върни се! — прошепна тя. — Мой син или не, върни се, защото те обичам! Виж, на него също му е мъчно!

Детето плачеше, защото мъжът с лъскавия нож си отиваше.

— Върни се пак! — повтори Месуа. — И денем, и нощем, тази врата винаги е отворена за теб!

От гърлото на Маугли излизаха звуци, като че някой опъваше вътре струните и издърпваше гласа му навън, когато отговори:

— Сигурно ще се върна!

— А сега — каза той на прага и отмести главата на умилкващия се вълк. — Аз имам срещу теб няколко думи, Сиви брате! Защо никой от вас четиримата не дойде, когато ви виках преди толкова време?

— Преди толкова време? Та това беше едва снощи! Аз… ние пеехме в джунглата нови песни, понеже сега е времето на Новите думи. Не си ли спомняш?

— Вярно. Вярно.

— И щом изпяхме песните — усърдно продължи Сивия брат, — аз тръгнах по дирята ти. Аз избягах от всички други и тичах с все сила. Но какво си направил ти, малко братче, ти си ял и спал с Човешката глутница?

— Ако бяхте дошли, когато ви повиках, никога нямаше да се стигне до това! — каза Маугли и затича много по-бързо.

— А сега какво ще стане? — попита Сивия брат. Маугли отвори уста да му отвърне, но едно момиче с бяла дреха се появи на пътеката, която водеше от покрайнините на селото. Сивия брат веднага изчезна, а Маугли се сви безшумно в една нива с високо разлюляно жито. Можеше, кажи-речи, да го докосне с ръка, но топлите зелени стръкове се разтвориха пред лицето му и той изчезна като призрак. Момичето изпищя — то помисли, че наистина е видяло призрак, после дълбоко въздъхна. Маугли отвори с ръце стръковете и се загледа след него, докато то се скри.

— А сега не знам какво ще стане! — каза той и на свой ред въздъхна. — Защо не дойдохте, когато ви повиках?

— Но ние сме с теб, ние сме с теб! — измънка Сивия брат и облиза петите на Маугли. — Ние сме с теб винаги, освен по времето на Новите думи!

— А ще бъдете ли с мен, ако съм в Човешката глутница? — прошепна Маугли.

— Не бях ли с теб онази нощ, когато старата глутница те изгони? Кой те чакаше между нивите?

— Да, но сега? Наново?

— Не съм ли с теб тази нощ?

— Да, но наново и наново, и пак наново, Сиви брате?

Сивия брат замълча. После изръмжа на себе си:

— Черната има право!

— А какво е казала тя?

— Че накрая Човек при Човека отива. И Ракша, нашата майка, казваше…

— И Акела казваше същото оная нощ, след боя с Дивите кучета — промълви Маугли.

— Каза го и Каа, който е най-мъдър в джунглата.

— А ти какво ще кажеш, Сиви брате?

— Те веднъж те изгониха с тежки думи. С камъни те удряха по устата. Пратиха Булдео да те убие. Искаха да те хвърлят сред Червеното цвете. Не аз, а ти си казвал, че са лоши и безчувствени. Не аз — аз си вървя с моя народ — а ти накара джунглата да влезе при тях! Не аз, а ти съчини песен срещу тях, песен по-жлъчна от всичките ни песни срещу дивите кучета!

— Аз попитах, ти какво ще кажеш?

Те тичаха и разговаряха. Известно време Сивия брат препускаше мълчаливо, после каза между отделните скокове:

— Човешко дете… Властелине на джунглата… Сине на Ракша… Брате мой… Макар че за малко те забравих поради пролетта, твоята диря е моя диря, твоето леговище — мое леговище, твоята плячка — моя плячка, твоят смъртен бой — мой смъртен бой! Аз говоря сега и от името на другите трима! Но ти, ти какво ще кажеш на джунглата?

— Да, прав си! Щом видиш дивеча, няма защо да чакаш! Върви преди мен и събери всички при Скалата на съвета. Аз ще им кажа какво е в стомаха ми. Но те може и да не дойдат, по времето на Новите думи може и да ме забравят!

— Толкова ли си злопаметен? — озъби се през рамо Сивия брат и хукна напред, а Маугли замислен продължи.

През всяко друго време новината би събрала цялата джунгла и козината на всички щеше да настръхне, но сега животните бяха заети да гонят своята плячка и да се бият, и да убиват, и да пеят. Сивия брат тичаше от животно на животно и викаше:

— Властелинът на джунглата се връща при Човека. Елате при Скалата на съвета!

Но щастливите, разгорещени животни само отговаряха:

— О, той ще се прибере пак през летните горещини! Дъждовете пак ще го накарат да се прибере в своето леговище! Тичай и пей с нас, Сиви брате!

— Но Властелинът на джунглата се връща при Човека! — повтаряше Сивия брат.

— А? Бей? Айова? Та нима от това времето на Новите думи е по-лошо? — отговаряха те.

И когато Маугли със свито сърце се изкачи по добре познатите скали, там, на мястото, където за първи път бе доведен пред Глутницата, той намери само четиримата, Балу, която беше почти ослепяла от старост, и тежкия, студенокръвен Каа, свит на пръстени върху празния камък на Акела.

— Значи твоята диря свършва тук, Човече? — каза Каа, а Маугли захлупи лице и се хвърли на земята. — Я извикай Думите! Ние сме от една кръв, ти и аз, Човек и змия!

— Защо не ме разкъсаха дивите кучета? — стенеше момчето. — Моята сила ме е напуснала и това не е от отрова! Денем и нощем чувам двойни крачки по моята диря! Когато обърна глава, сякаш някой в същия миг се е скрил от мен. Отивам да видя кой е зад дърветата, а той не е там. Аз надавам вик и никой не вика обратно, но сякаш някой ме е чул и задържал отговора. Лягам, но не мога да си почина. Тичам своето пролетно тичане, но не се успокоявам. Къпя се, но не ми става хладно. Когато убивам, ми се гади и не мога да се бия, освен когато убивам. Червеното цвете е в тялото ми, а в костите ми има вода, и… аз… аз не знам какво знам!

— Защо е нужно да се говори? — каза бавно Балу и извърна глава натам, където лежеше Маугли. — Акела го изрече край реката: Маугли ще накара Маугли да се върне в Човешката глутница! И аз съм го казвала. Но кой слуша сега Балу И Багира. Но къде е Багира тази нощ? И тя го знае! Такъв е Закона.

— Още когато се срещнахме в Студените дупки, аз го знаех, човече — каза Каа и се изви малко с мощните си пръстени. — Накрая Човек при Човека отива, макар джунглата да не го е изгонила!

Четирите вълка се спогледаха, после погледнаха Маугли удивени, но покорни.

— Значи все пак джунглата не ме изгонва! — изхълца Маугли.

Сивия брат и тримата други бясно заръмжаха.

— Докато ние сме живи, никой… — започнаха те, но Балу ги прекъсна.

— Аз те учих на Закона. Сега е мой ред да говоря — каза тя. — И макар че не мога да видя камъните пред себе си, виждам надалече. Малко жабче, върви си по своята диря, направи си свое леговище заедно с други от своята кръв, от своята глутница, от своя народ! А щом имаш нужда от лапи, от зъби, от очи или от дума, която бързо да бъде изпратена през нощта, то помни, че джунглата е твоя винаги, когато я повикаш!

— И средната джунгла е също твоя — каза Каа. — Не говоря за Малкия народ.

— Хай май, братя мои! — изплака Маугли и с ридание разпери ръце. — Аз не знам какво знам, аз не искам да отида, но нещо бута и двата ми крака! Как да напусна тези нощи?

— Не, слушай, малко братче! — повтори Балу. — В този лов няма нищо срамно. Когато изядем меда, ние оставяме празния кошер.

— Когато си хвърлим кожата — каза Каа, — не бива да влизаме отново в нея. Така е според Закона!

— Слушай, скъпи мой — каза Балу. — Тук няма нито дума, нито воля, които да те задържат. Погледни! Кой може да заповядва на Властелина на джунглата? Аз те видях да си играеш ей там с бели камъчета, когато беше малко жабче, и Багира, която те откупи с цената на един млад, току-що убит бивол, също те видя. От оня преглед само ние двете сме останали, защото Ракша, твоята Майка-вълчица, е мъртва, както и твоят Баща-вълк, и старата Глутница отдавна е мъртва. Ти знаеш къде отиде Шир Хан, Акела също умря между доулите, където щеше да умре и втората Сионийска глутница, ако не беше твоята мъдрост и сила! Накрая нищо не остава, нищо освен стари кости. Сега вече тук не е човешкото дете, което иска позволение да влезе в Глутницата, а Властелинът на джунглата, който си променя дирята. Кой може да заповядва на Човека?

— Да, но Багира и биволът, с който съм откупен? — каза Маугли. — Аз не бих могъл да…

Думите му бяха прекъснати — чу се рев и трясък сред гъсталака и оттам изскочи Багира, лека, силна и ужасна, както винаги.

— Затова — каза тя и протегна окървавената си дясна лапа, — аз не дойдох! Това беше дълъг лов, но сега той лежи мъртъв в храстите, един двегодишен бивол — биволът, който те освобождава, малко братче! Всички дългове са платени! За останалото аз мога само да повторя думите на Балу. — Тя близна крака на Маугли. — Помни, че Багира те обичаше! — извика и отскочи встрани. И долу, в подножието на хълма, тя пак извика високо и проточено: — Добър лов по новата диря, човешко дете! Помни, че Багира те обичаше!

— Ти чу — каза Балу. — Повече няма какво! Върви си сега, но първо ела при мен, о мъдро малко жабче, ела при мен!

— Тежко е да си хвърлиш кожата! — каза Каа. Маугли плачеше с глава върху рамото на старата мечка и я прегръщаше, а Балу се мъчеше немощно да го близне по крака.

— Звездите гаснат вече — каза Сивия брат и подуши утринния вятър. — Къде ще лежим днес, защото от днес нататък ще вървим по нови дири?…

 

ПРОЩАЛНА ПЕСЕН

Това е песента, която Маугли чу зад себе си в джунглата, докато пак отиваше към къщата на Месуа.

 

Балу

Аз те водех, малки брате,

из пътеките познати —

спазвай в новата пътека

ти Закона на човека!

И макар да те оцапа —

слушай свойта мечка сляпа —

никога недей се спира,

а го следвай като диря!

И когато с болки нови

твойта глутница те трови

или злобно ти се смее,

казвай: „Пак Табаки пее!“

И когато тя те мъчи,

казвай: „Шир Хан пак се пъчи!“

И когато с ножа крачиш,

пак Закона им да тачиш!

(Мед и корени в гората

пазят от беди децата!)

С ветрове, води, треви

Джунглата след теб върви!

И това е последната приказка за Маугли.

Каа

Знай добре, че Яростта е яйцето на Страха!

Че не мига ли окото, то ще надделее злото!

Че върви Учтивостта заедно със Смелостта!

И че твой е всеки друм и всеки кът — с открити думи!

Над главата си не рипай, гнили клонища не пипай!

Глътката си премери ти по сърните и козите,

щом окото се забрави, гърлото ще се задави!

Спи в бърлоги най-потайни срещу врагове незнайни!

Кожата си ти изкъпвай и в мълчание пристъпвай!

С ветрове, води, треви Джунглата след теб върви!

Багира

Аз във клетка съм живяла,

хората съм опознала.

Знам — детето на Човека

следва своята пътека.

Никога недей се движи

с празно котешко безгрижие

и не влизай в мир глупешки

със Чакалите човешки!

Млъквай, щом ти викат бесни:

„Да вървим по дири лесни!“

Млъквай, щом от теб поискат

слабите да се потискат!

На маймуна не приличай

и в хвалби не се увличай!

Щом на лов се ти отправяш,

дирята да не преправяш —

нито вой, ни песен жива

настрани да те отбива!

С ветрове, води, треви

Джунглата след теб върви!

Тримата заедно

Там, където вечер свети и цъфти Червено цвете, и започват страховете,

там, където в нощи черни сянка само ще се мерне и ще чуеш стъпки верни, там, където в сутрин ранна Ще те мъчи мъка странна като незарасла рана — с ветрове, води, треви Джунглата след теб върви!