Ръдиард Киплинг
Книга за джунглата (4) (Маугли)

КАК ДОЙДЕ СТРАХЪТ

Пресъхва тинестият вир

и сключваме със всеки мир.

По двата бряга на реката

клечим безмълвни като братя

и нокти никой не изважда,

скован от палещата жажда.

Един до друг за първи път стоят сърнето и вълкът,

(а то си спомня как в нощта уби добрия му баща.)

И всеки ден сред адски зной събират се на водопой,

додето плисне дъжд и пак познае всеки своя враг.

(Стихотворението в началото на разказа „Как дойде страхът“ е преведено от Цанко Лалев.)

Тези, които са чели другите разкази за Маугли, вече знаят, че той бе прекарал голяма част от живота си в Сионийската вълча глутница, където учеше Закона от Балу, кафявата мечка. Закона на джунглата, който е по-стар от всички други закони на земята, е предвидил всичко, което може да се случи на Народа на джунглата. Времето и практиката са направили този Закон пълен и съвършен. И Балу казваше, когато на момчето му омръзваха постоянните заповеди, че Закона е като гигантска лиана, която обвива всеки и никой не може да се освободи от него.

— Когато живееш, колкото съм живяла аз, малко братче — казваше кафявата мечка, — ще видиш как цялата джунгла се подчинява на Закона. И това няма да ти е никак приятно.

Тези думи влизаха в едното ухо на Маугли и излизаха през другото. Защото момче, което прекарва времето си в сън и търсене на храна, се тревожи само ако се озове в беда. Но дойде година, когато думите на Балу се сбъднаха и Маугли видя как цялата джунгла се подчинява на Закона.

Всичко започна с това, че почти не паднаха зимни дъждове. Сахи — бодливото свинче, срещна Маугли в един бамбуков гъсталак и му каза, че дивият ям съхне. А всички знаят, че Сахи е смешно придирчив и яде само най-вкусното и най-зрялото. Маугли се изсмя и каза:

— И какво от това?

— Засега нищо — недоволно отговори Сахи като тракаше с бодлите си, — но ще видим след време. Скачаш ли още в дълбокия вир под Пчелната скала, малко братче?

— Не. Глупавата вода съвсем намаля и аз не искам да си пукна главата — каза Маугли, който беше уверен, че знае колкото пет бодливи свинчета, взети заедно.

— Жалко — отговори Сахи. — През пукнатината можеше да влезе малко ум в главата ти.

Сахи бързо се сви, за да не може Маугли да го дръпне за мустаците.

Когато Маугли предаде на Балу думите на Сахи, мечката се замисли и промърмори: „Ако бях сама, щях да променя мястото си за лов, преди другите да се сетят за същото. Но лов на чужда земя винаги завършва с битка — а в нея може да пострада моето човешко дете. Нека изчакаме да видим, как ще цъфне мохвата“.

Тази пролет дървото мохва, чиито плодове Балу много обичаше, въобще не цъфна. Зеленикавите восъчни цветчета прегоряха преди да се разтворят и само няколко миризливи топчици паднаха на земята, когато Балу се изправи на задните си крака и раздруса дървото. А после, стъпка по стъпка, убийственият зной се промъкна в самото сърце на джунглата и тя стана жълта, кафява и най-сетне черна. Зеленината по склоновете на овразите се опече и втвърди като телена мрежа. Скритите вирове пресъхнаха до дъно и дори най-леките стъпки по тинята се запазваха дълго сякаш излети от желязо. Сочните стъбла на лианите, увити около дърветата, се свличаха и умираха в ниското. Бамбукът пожълтя и тревожно шумеше, раздвижван от топлия вятър. Мъховете се олющиха и оголиха скалите, които пареха като напечените сини камъни по празните речни дъна.

Птиците и маймуните отидоха на север в самото начало на годината, защото усещаха, че наближава беда. Елените и дивите прасета се придвижиха чак до изсъхналите селски ниви и много от тях умираха пред очите на хората, които бяха твърде слаби, за да ги прогонят. Ран Лешояда остана в джунглата и се охрани, защото имаше много трупове. Всяка вечер той съобщаваше на животните, които вече нямаха сили да отидат на нови места, че слънцето е умъртвило джунглата на три дни полет във всички посоки.

Маугли, който не знаеше какво означава истински глад, сега ядеше тригодишен мед, черен като трънки и покрит с кора от засъхнала захар, който дълбаеше от стари пити в скалните улеи. Той вадеше ларви, скрити дълбоко под кората на дърветата, и крадеше новото пилило на осите. Всички животни в джунглата бяха станали кожа и кости. Багира убиваше по три пъти на нощ и не можеше да се нахрани до насита. Но най-лошото беше липсата на вода, защото, макар и рядко, Народа на джунглата пие по много вода.

А сушата продължаваше и продължаваше като изсмукваше цялата влага. От всички потоци остана само главното русло на река Вайнгунга и то превърнато в малък поток, който едва шаваше между мъртвите брегове. И когато Хати, дивият слон, който живее сто години и дори повече, видя над водата да се показва дългото синьо ребро на скала, разбра, че това е Скалата на мира. Тогава той вдигна хобота си и затръби, за да обяви Водното примирие, както неговият баща го бе обявил преди петдесет години. Елените, дивите прасета и биволите подеха вика с пресипнали гласове. Ран Лешояда се виеше в големи кръгове над джунглата и със свистене и крясъци известяваше Примирието нашир и надлъж.

Закона на джунглата предвижда смъртно наказание за убийство на водопой, когато е обявено Водно примирие. Причината за това е, че водата става по-важна от храната. Всеки в джунглата може да преживее някак, когато ловът и пашата са лоши. Но водата е вода, и когато остане само един източник, всеки лов спира, докато Народа на джунглата се събира при него, за да утоли жаждата си. В добри времена, когато водата е в изобилие, тези които отиват да пият на Вайнгунга — или на което и да е друго място — излагат на опасност живота си, и тази опасност е част от прелестта на нощните приключения. Да слезеш до реката така ловко, че да не трепне нито лист; да газиш до колене в бързата пяна при речните прагове, която заглушава всеки друг шум; да пиеш, оглеждайки се през рамо; да напрягаш от страх всички мускули за първия отчаян скок, а после да се изкатериш по крайбрежния пясък и да се върнеш с мокра муцуна и пълен корем при възхитеното стадо — това изпълва с възторг всеки млад елен с блестящи гладки рога, именно защото във всеки миг Багира или Шир Хан могат да го убият с един скок. Но сега тази игра на живот и смърт свърши. Народът на джунглата, гладен и мършав, се тълпеше край намалялата река.

Тигърът и мечката заедно с елените, дивите биволи и глиганите пиеха вмирисаната вода, и дълго стояха неподвижни над нея, без да имат сили да си тръгнат. Елените и дивите прасета се скитаха цял ден да търсят нещо по-добро от суха кора и увехнал листак. Биволите не намираха локви да се разхладят и зелени пасища да се нахранят. Змиите напуснаха джунглите и слязоха към реката с надежда да хванат някоя по чудо оцеляла жаба. Те се увиваха около влажните камъни и дори не помръдваха, когато дивите прасета ги избутваха с муцуните си, ровейки за корени в калта. Водните костенурки отдавна бяха избити от Багира, най-изкусния от ловците, а рибите се бяха скрили дълбоко в напуканата тиня. Само Скалата на мира лежеше над плитката вода като дълга змия и слабите вълни едва чуто съскаха върху нагорещените й страни.

Маугли идваше тук всяка нощ за да се разхлади и поприказва с другите. Сега дори и най-гладните от неговите врагове не биха се полакомили за него. Заради голата си кожа той изглеждаше много по-мършав и нещастен от своите другари. Косата му беше избеляла от слънцето като лен. Ребрата му се брояха като пръчките на кошница.

Изтънелите ръце и крака приличаха на възлести тревни стъбла — кожата на коленете и лактите бе удебелена, защото той пълзеше, когато дебнеше плячката си.

Но очите му под сплъстените къдрици гледаха уверено и спокойно. Багира, неговата съветница в това трудно време, му беше казала да се движи бавно, да ловува търпеливо и никога, в никакъв случай, да не губи самообладание.

— Сега времената са лоши — каза Черната пантера една вечер, гореща като фурна. — Но те ще минат, ако издържим до края. Пълен ли е стомахът ти, човешко дете?

— Има нещо в него — отговори Маугли, — но все едно е празен. Мислиш ли, Багира, че дъждовете са ни забравили и никога вече няма да дойдат?

— О, не. Ние пак ще видим цъфнала мохва и малки сърненца, охранени с крехка трева. Ела да отидем при Скалата на мира, за да чуем новините. Качи се на гърба ми, малко братче!

— Сега не е време да носиш товар. Аз още мога да стоя на краката си, макар че двамата с теб наистина не приличаме на охранени биволи. Багира погледна разрошените си, прашни хълбоци:

— Миналата нощ убих вол в ярем. Толкова бях слаба, че не бих посмяла да се хвърля отгоре му, ако беше свободен. У-у! Маугли се засмя.

— Да, големи ловци сме сега — каза той. — Аз съм толкова смел, че ловя червеи.

И двамата слязоха през сухите чупливи храсти до речния бряг.

— Водата няма да се задържи дълго — каза Балу, присъединявайки се към тях. — Вижте отсреща!

На равния отвъден бряг жилавата трева на джунглата се бе вкаменила от сушата. Отъпканите от елени и диви прасета пътеки към реката бяха набраздили тази пожълтяла равнина с прашни клисури, прокарани през високата трева, и макар че беше още рано всички те бяха пълни с диви животни, бързащи към водата. Чуваше се как елените и сърнетата кашлят от острия като емфие прах.

Нагоре по реката, на завоя при Скалата на мира, която пазеше Водното примирие, стоеше дивият слон Хати със своите синове. Мършави и сиви на лунната светлина, те се полюшваха монотонно напред-назад, напред-назад. Малко под тях бяха редиците на елените; следваха тези на глиганите и дивите биволи; а на противоположния бряг, където високите дървета се свеждаха над самата вода, беше мястото, отредено за хищниците — тигри, вълци, пантери, мечки и всички останали.

— Ние се подчиняваме на Закона — каза Багира, докато нагазваше във водата, хвърляйки коси погледи към звънтящите рогове и втренчените очи отсреща, където елените и дивите прасета се блъскаха до водата. — Добър лов на всички братя по кръв! — добави тя, като се излегна в цял ръст, при което единият й хълбок остана да стърчи над водата. Сетне процеди през зъби: — Ако не беше Закона, ловът щеше да е много добър.

Острият слух на елените долови последните думи и уплашен шепот се понесе по редиците: „Примирието! Помни Примирието!“

— Тихо там, тихо! — изръмжа Хати, дивият слон. — Примирието продължава, Багира! Не е време да говориш за лов.

— Кой по-добре от мен знае това! — отговори Багира, извръщайки жълтите си очи нагоре по реката. — Аз ям костенурки и ловя жаби. Да можех, щях да гриза и клонки!

— И ние искаме да гризем клонки — изблея едно младо еленче, което бе родено тази пролет.

Колкото и да бяха нещастни жителите на джунглата, всички се разсмяха, дори и Хати. Маугли, който лежеше на лакти в топлата вода, се смееше високо и пляскаше с крака.

— Добре казано, малко еленче — измърка Багира. — Ще го имам предвид, когато Примирието свърши.

И пантерата се вгледа напрегнато в тъмнината, за да запомни добре еленчето.

Малко по малко разговорът се разпростря нагоре и надолу край водопоя. Чуваше се как глиганите грухтяха и се блъскаха за повече място; как дивите биволи мучаха и се търкаляха на мокрия пясък; как елените се оплакваха един на друг, че от дългото ходене в търсене на храна са изранили краката си. От време на време те задаваха по някой въпрос на хищниците отвъд реката, но всички новини бяха лоши. Горещият вятър на джунглата свиреше между скалите и дърветата и засипваше водата с прах и клечки.

— Хората умират до плуговете си — каза млад елен. — От залез до тъмно видях трима. Те лежаха неподвижно до воловете си. И ние скоро ще лежим като тях.

— Реката е спаднала от миналата нощ — рече Балу. — О, Хати, виждал ли си някога суша като тази?

— Тя ще мине, тя ще мине — отговори Хати, като се поливаше с хобота си.

— Тук има един, който няма да издържи дълго — каза Балу.

Тя погледна към момчето, което обичаше.

— Аз ли? — рече Маугли обиден, като се изправи във водата. — Гъста козина не покрива костите ми, но, Балу, ако одерат твоята кожа…

Хати се погнуси от тази мисъл, а Балу каза строго:

— Човешко дете, не е прилично да се говори така на учителя на Закона. Никога не са одирали кожата ми.

— Не, аз не исках да те обидя. Балу, мислех си само, че ти приличаш на кокосов орех с черупка, а аз на кокосов орех, само че обелен…

Маугли седеше скръстил крака и говореше, по навик пъхнал пръст в устата си. Багира протегна меката си лапа и го събори във водата.

— Много лошо — каза Черната пантера, когато момчето се изправи пръхтейки. — Първо казваш, че Балу трябва да бъде одрана, а после, че прилича на кокосов орех. Внимавай тя да не направи с теб това, което прави на узрелите кокосови орехи!

— И какво е то? — попита Маугли, който за миг забрави, че това е една от най-старите шеги в джунглата.

— Да ти счупи главата — отговори Багира спокойно и отново го бутна във водата.

— Не е добре да се шегуваш с учителя си — каза мечката, при което Маугли бе потопен за трети път.

— Не е добре, разбира се. Какво искате? Това голо животно тича където му скимне и се присмива като маймуна на тези, които някога бяха добри ловци. Дори за удоволствие дърпа най-добрите за мустаците.

Това изрече Шир Хан, Куция тигър, който с ръмжене слизаше към водата. Той почака малко, за да се наслади на уплахата, която причини сред елените на отвъдния бряг. След това натопи четвъртитата си глава във водата и започна да лочи:

— Джунглата е станала леговище на голи палета — продължи тигърът. — Погледни ме, човешко дете!

Маугли го погледна, по-точно се взря твърдо и предизвикателно и само след минута Шир Хан отвърна погледа си.

— Човешко дете, човешко дете — ръмжеше той, като продължаваше да пие. — То не е нито вълк, нито Човек, иначе би се страхувало от мен. Догодина трябва да му искам разрешение да пия. Урф!

— Може и така да стане — рече Багира, като го гледаше право в очите. — Може и така да стане… Ха, Шир Хан! Какъв нов срам си ни донесъл?

Куция тигър беше натопил брадата и муцуната си във водата, и тъмни мазни ивици потекоха надолу по реката.

— Човек! — отговори Шир Хан спокойно. — Преди час убих Човек.

Той продължаваше да ръмжи и да си мърмори. Редицата на зверовете трепна и се раздвижи. Понесе се шепот, който премина във вик: „Човек! Човек! Убил е Човек!“ И всички погледнаха към Хати, Дивия слон. Но той изглеждаше, че не е чул нищо. Хати никога не правеше каквото и да е, преди да му дойде времето, и това е една от причините да живее толкова дълго.

— В такова време да убие Човек! Нямаше ли друг дивеч? — каза Багира презрително, като се отдръпваше от измърсената вода и изтърсваше лапите си като котка.

— Аз го убих за удоволствие — не за храна! — добави тигърът.

Ужасеният шепот се надигна отново и Хати внимателно се взря в Шир Хан с малките си бели очи.

— За удоволствие — проточено изръмжа Шир Хан. — Сега дойдох да утоля жаждата си и да се измия. Кой ще ми забрани?

Гърбът на Багира се изви като бамбук на силен вятър, но Хати вдигна хобот:

— Убил си за удоволствие, така ли? — попита той. А когато Хати пита нещо, най-добре е да му се отговори.

— Така. Това беше моята нощ и имах право. Ти знаеш това, Хати! — Шир Хан говореше почти вежливо.

— Да, зная — отговори Хати и след малко попита: — Напи ли се добре?

— За тази нощ, да.

— Тогава върви! Реката е за пиене, а не за мърсене! Никой, само Куция тигър дръзва да се хвали със своето право в това време, когато всички страдаме — и Човека, и жителите на джунглата. Измит или не върви в леговището си, Шир Хан!

Последните думи прозвучаха като сребърен рог и тримата синове на Хати се люшнаха с половин крачка напред, макар че от това нямаше нужда.

Шир Хан се измъкна крадешком. Той не смееше дори да изръмжи, защото знаеше това, което знаеха всички — в края на краищата Хати е господарят на джунглата.

— За какво право говори Шир Хан? — пошепна Маугли в ухото на Багира. — Да се убива Човек винаги е срамно. Така е казано в Закона. Но Хати казва…

— Питай него. Аз не зная, малко братче. С право или без право, ако не беше Хати, щях да дам добър урок на този куц убиец. Да дойде до Скалата на мира след като току-що е убил Човек и отгоре на всичко да се хвали — това е постъпка, достойна за чакал. Измърси и водата ни.

Маугли почака минута да събере смелост, защото всеки се бои направо да заговори Хати. След това извика:

— За какво право говореше Шир Хан, о, Хати? Животните от двата бряга подхванаха неговите думи, защото жителите на джунглата са страшно любопитни, и те току-що бяха станали свидетели на нещо, което никой, освен Балу, не разбираше.

— Това е стара история — каза Хати, — много постара от джунглата. Пазете тишина на двата бряга и аз ще ви я разкажа.

Настана блъсканица между глиганите и дивите биволи, а след това водачите на стадата извикаха един подир друг: „Готови сме!“

Хати нагази до колене във вира до Скалата на мира. Макар да беше мършав, сбръчкан и с жълти бивни, веднага личеше, че именно той е господарят на джунглата.

— Вие знаете, деца — започна той, — че от всичко на света най-много се страхувате от Човека.

Чу се одобрителен шепот.

— За теб говори, малко братче — каза Багира на Маугли.

— За мен ли? Аз съм ловец от Свободния народ и принадлежа на Глутницата — отговори Маугли. — Какво общо имам с Човека?

— Но вие не знаете защо се страхувате от Човека? — продължи Хати. — Ще ви кажа причината. В самото начало, никой не знае кога е било това, ние всички сме пасли заедно и не сме се страхували един от друг. В тези дни не е имало суша; листата, цветовете и плодовете са растели по едно и също време на дървото и ние не сме ядели нищо друго, освен листа, цветове, плодове, а още кори и трева.

— Радвам се, че не съм се родила в тези дни — каза Багира. — Кората е добра само да си остря ноктите върху нея.

— Господар на джунглата бил Та, Първия от слоновете — продължи Хати. — С хобота си той извадил джунглата от дълбоките води. Там, където изорал бразди с бивниците си, потекли реките; там където ударил с крака, се появили езерата; там където затръбил с хобот — ето така — изникнали дърветата. Така Та създал джунглата и така са ми разказвали тази история.

— Тя не е станала по-къса от много разказване — каза насмешливо Багира и Маугли се засмя в шепата си.

— В тези дни не е имало нито царевица, нито пъпеши, нито пипер, нито захарна тръстика, нито малки колиби, каквито всички сме виждали. И жителите на джунглата живеели заедно, като един народ, без да знаят нищо за Човека. Но скоро започнали да се карат за храна, макар че имало храна за всички. Станали лениви. Всеки искал да яде там, където лежи, както понякога правим ние, когато пролетните дъждове са изобилни. Та, Първия от слоновете имал много работа — създавал нови джунгли и прокарвал пътя на нови реки. Той не можел да бъде навсякъде, затова направил Първия от тигрите господар и съдия на джунглата, той трябвало да разрешава споровете между нейните жители. В тези дни Първия от тигрите се хранел с плодове и треви, както всички други. Той бил голям колкото мен и изглеждал много красив: целия жълт, като цвета на жълта лиана. В това време, когато джунглата била току-що родена, на кожата му нямало нито ивици, нито петна. Всички в джунглата отивали при него без страх, и неговата дума била закон за цялата джунгла. Не забравяйте, че тогава всички сме били един народ.

Но веднъж през нощта два бивола започнали кавга за паша, такава кавга, която вие сега завършвате с удари на рогата и предните копита. И казват, че когато двата бивола отишли на съд пред Първия от тигрите, който лежал между цветята, единият бивол го ударил с рогата си. Тогава Първия от тигрите забравил, че е господар и съдия на джунглата, скочил върху него и му счупил врата.

До тази нощ никой в джунглата не знаел какво е смърт. Първия от тигрите, като видял какво е направил, подлуден от миризмата на кръвта, избягал в блатата на север. И тогава ние, жителите на джунглата, сме останали без съдия и сме започнали да се караме и бием помежду си. Та чул шума и се върнал. Някои от нас казвали едно, други казвали друго, но той видял убития бивол между цветята и запитал кой го е убил. А ние, жителите на джунглата, не сме могли да отговорим, защото миризмата на кръвта ни била подлудила, така както ни подлудява до днес. Ние сме се мятали и скачали из джунглата, ревели сме и сме клатели глави. Затова Та заповядал на ниските клони на дърветата и на преплетените лиани да бележат убиеца на бивола, за да може Първия от слоновете да го познае.

И Та попитал: „Кой ще бъде сега господар на джунглата?“

Тогава изскочила напред Сивата маймуна, която живее по клоните, и креснала: „Аз искам да бъда господар на джунглата“.

Та се изсмял и рекъл: „Нека бъде така“, и си отишъл разгневен.

Деца, вие познавате Сивата маймуна. Тогава тя била такава, каквато е и сега. В началото се правела на много умна, но скоро започнала да се почесва и да скача нагоре-надолу. И когато Та се върнал, намерил Сивата маймуна увиснала на един клон с главата надолу. Тя дразнела и обиждала тези, които стояли долу, а те също я дразнели и обиждали. И така в джунглата вече нямало Закон — той се превърнал в глупаво бръщолевене и празни думи.

Тогава Та събрал всички животни и казал: „Първия от вашите господари донесе Смъртта в джунглата, а вторият — Срама. Време е да ви дам Закон и то такъв Закон, който да не смеете да нарушавате. Сега ще познаете Страха, и когато го видите, ще разберете, че той е вашият господар, останалото ще дойде от само себе си“.

Тогава ние, жителите на джунглата, сме попитали: „Какво е това Страх?“

А Та отговорил: „Търсете, докато го намерите!“ И ние сме пребродили джунглата нашир и длъж да търсим Страха. И скоро биволите…

— У ф! — обади се от своята локва Миса, водачът на биволите.

— Да, Миса, това били биволите. Те донесли новината, че в една пещера в джунглата седи Страха, и че той няма козина, и ходи на задните си лапи. Тогава ние, жителите на джунглата, сме последвали стадото до пещерата и сме видели Страха да стои пред отвора на пещерата. Да, той бил без козина, както го описали биволите, и ходел на задните си крака. Когато ни видял, той извикал, и неговият глас ни изпълнил с този страх, който изпитваме досега. И всички животни се втурнали назад, като се блъскали и наранявали. Тази нощ ние, жителите на джунглата, не сме си легнали заедно, както досега, а всяко племе нощувало отделно — глиганите с глиганите, елените с елените; рога с рога, копита с копита. Своите налягали до свои и цяла нощ треперели от страх.

Само Първия от тигрите не бил между нас, защото той още се криел в блатата на север, и когато до него стигнала новината за този, който сме видели в пещерата, казал: „Аз ще ида при него и ще му счупя врата“.

Той тичал цяла нощ, докато стигнал до пещерата. Но дърветата и лианите помнели заповедта на Та, свеждали клоните си и докато тичал, го белязали по гърба и хълбоците, по челото и муцуната. Където го докосвали, оставало по едно петно или ивица на жълтата му кожа. И тези ивици децата му носят до ден днешен! Когато тигърът дошъл до пещерата, Страха Голия протегнал ръка и го нарекъл „Шарения, който идва в нощта“. И Първия от тигрите се уплашил от Голия и избягал с рев в блатата.

Маугли тихо се засмя и се потопи до брадичка във водата.

— Той ревял така силно, че Та го чул и попитал:

„Защо викаш?“

И Първия от тигрите, като вдигнал глава към новосъздаденото небе, което сега е толкова старо, казал: „Върни ми властта, о, Та! Опозорен съм пред цялата джунгла, аз избягах от Голия и той ме нарече със срамно име“.

„Защо?“ — попитал Та.

„Защото съм изцапан с калта от блатата“ — казал Първия от тигрите. „Тогава иди се окъпи във водата и се отъркаляй в росната трева; ако е кал, сигурно ще се измие“ — казал Та.

И Първия от тигрите се окъпал във водата, търкалял се в росната трева, търкалял се, докато джунглата се завъртяла пред очите му, но нито едно петънце от кожата му не се изтрило. И Та го гледал и се смеел. Тогава Първия от тигрите попитал: „Какво съм направил, та съм наказан така?“

Та отговорил: „Ти уби бивола и пусна Смъртта да влезе в джунглата. А със Смъртта е дошъл Страха и сега жителите на джунглата се страхуват един от друг, както ти се страхуваш от Голия“.

Първия от тигрите казал: „Те не се страхуват от мен, защото аз ги познавам отдавна“.

„Иди и провери!“ — отговорил Та.

И Първия от тигрите започнал да тича навсякъде и високо да вика елените, дивите прасета, биволите и другите жители на джунглата. Но всички те бягали от тигъра, който бил по-рано техен съдия, защото сега се страхували от него.

Тогава Първия от тигрите се върнал, гордостта му била сломена. Удрял главата си в земята и ровел пръстта с четирите си лапи.

„Спомни си, че бях господар на джунглата! — казал той. — Не ме забравяй, о. Та! Нека моите деца помнят, че някога не знаех какво е Срам и Страх!“

Та отговорил: „Ще направя така, защото заедно видяхме как се роди джунглата. Всяка година една нощ ще бъде за теб и твоите деца такава, каквато бяха всичките преди да убиеш бивола. В тази нощ, ако срещнете Голия — а неговото име е Човек — вие няма да се страхувате от него, а той ще се страхува от вас, сякаш вие сте съдии на джунглата и господари на всичко в нея. Бъди милостив към него в тази нощ на Страха, защото вече знаеш какво е Страх“.

Тогава Първия от тигрите отговорил: „Добре! Доволен съм!“

Но когато отишъл да пие вода, той видял ивиците по тялото си, спомнил си за името, което му дал Голия, и се разярил. Цяла година прекарал в блатата, чакайки Та да изпълни обещанието си. И една нощ, когато Вечерницата се издигнала над джунглата, той усетил, че е дошла неговата нощ и отишъл при пещерата, където живеел Голия. И всичко станало така, както обещал Та. Голия паднал пред него на земята, а Първия от тигрите счупил гръбнака му с един удар, като мислел, че в джунглата няма други Голи, и че той е убил Страха. Навел се, за да подуши убития и тогава чул как Та идва от горите на север, и скоро след това се разнесъл гласът на Първия от слоновете, същия този глас, който слушате сега…

Гръм проехтя над сухите напукани хълмове, но не донесе дъжд — само светкавици блеснаха зад далечните планини — и Хати продължи: „Той чул ето този глас. Гласът казал: «Това ли е твоята милост?» Първия от тигрите облизал устните си и рекъл:

«Какво лошо съм сторил? Аз убих Страха?»

И Та казал: «О, слепецо и глупецо! Ти развърза краката на Смъртта и тя ще върви по стъпките ти, докато не умреш. Ти научи Човека да убива!»

Първия от тигрите, изправен над убития Човек, казал: «Той сега е като мъртвия бивол. Няма го вече Страха. Сега аз пак ще съдя жителите на джунглата».

Но Та казал: «Никога вече жителите на джунглата няма да дойдат при теб. Те не ще пресекат пътеките ти, нито ще спят близо до теб, нито ще те следват, нито ще пасат край твоето леговище. Само Страха ще ходи след теб и когато поиска, ще те порази отведнъж с оръжие, което ти не ще видиш. Той ще направи така, че земята ще се разтвори пред краката ти и лианите ще се увият около шията ти, и дървесни стволове ще се съберат около тебе, толкова високи, че няма да можеш да ги прескочиш, и най-сетне, той ще вземе кожата ти, за да завива с нея децата си, когато им е студено. Ти не го пощади и той няма да те пожали».

Първия от тигрите бил много смел, защото неговата нощ още не била свършила: «Та обеща. Той няма да ми отнеме моята нощ».

Та казал: «Твоята нощ е твоя нощ, както обещах, но за нея трябва да заплатиш. Ти научи Човека да убива, а той схваща бързо».

Първия от тигрите добавил: «Той е тук под краката ми, гръбнакът му е счупен. Нека джунглата научи, че аз убих Страха!»

Тогава Та се засмял и казал: «Ти си убил само един от многото, но сам ще известиш на джунглата, защото твоята нощ свърши!»

И ето дошъл денят, от пещерата излязъл друг Гол, той видял убития на пътеката и Първия от тигрите, надвесен над него. Голия взел една тояга със заострен край…“

— Сега те хвърлят нещо, което реже — каза Сахи, който слизаше към брега, тракайки с бодлите си. (Гондите считат Сахи за най-вкусната храна — те го наричат Хо-Игу — и той знае много за малката коварна брадвичка на гондите, която лети между дърветата, блестяща като водно конче.)

— Това било една подострена тояга, също като тези, които слагат в дъното на някоя яма — каза Хати. — Голия я хвърлил и тя се забила в хълбока на Първия от тигрите. Станало така, както казал Та: Първия от тигрите тичал и ревял из джунглата, докато извади тоягата и цялата джунгла научила, че Голия може да удря надалече, и зверовете се уплашили още повече. Станало така, че Първия от тигрите научил Голия да убива — и вие знаете каква вреда ни е причинило това оттогава — той убива чрез примка и ями, скрити капани и хвърчащи тояги, чрез хапещи мухи, които излитат от бяло облаче (Хати говореше за пушката), и с помощта на Червеното цвете, което ни гони на открито. Но в една нощ през годината, както обещал Та, Голия се страхува от тигъра, който убива Човека, където го срещне, спомняйки си, как Първия от тигрите бил посрамен.

И сега Страха ходи из джунглите денем и нощем.

— Аха! Ао-о! — въздъхнаха елените, мислейки си, колко важно е всичко това за тях.

— И само когато Голям Страх заплашва всички, както сега, ние, жителите на джунглата, можем да забравим нашите малки страхове и да се съберем на едно място, както правим сега.

— Само през една нощ ли Човека се страхува от тигъра? — попита Маугли.

— Само през една нощ — отвърна Хати.

— Но аз… но ние… но цялата джунгла знае, че Шир Хан убива Човек два-три пъти на месец.

— Точно така. Но тогава той се хвърля изотзад и обръща главата си настрана, когато удря, защото е изпълнен със страх. Ако Човека го погледне, той ще избяга. Но в своята нощ той слиза открито в селата, ходи между къщите и застава на нечий праг. Хората падат пред него на колене и тогава той убива. Един път в своята нощ.

„О! — помисли си Маугли, обръщайки се във водата. — Сега разбирам защо Шир Хан ме накара да го погледна. Но това не му помогна, защото не можа да издържи погледа ми, а аз… аз, разбира се, не паднах на колене пред него. Но нали аз не съм Човек, аз съм от Свободния народ.“

— М-м-р! — каза Багира. — Знае ли тигърът своята нощ!

— Не, докато Вечерницата не излезе от нощната мъгла. Понякога това се случва през лятото, понякога през зимните дъждове. Ако не беше Първия от тигрите, всичко това нямаше да се случи и никой от нас нямаше да познава Страха.

Елените въздъхнаха тъжно, а устните на Багира се изкривиха в коварна усмивка.

— Хората знаят ли тази история? — попита тя. Слонът отговори:

— Никой не я знае, освен тигрите и слоновете — децата на Та. Сега и вие я чухте. Аз свърших.

Хати натопи хобота си във водата като знак, че не желае да говори повече.

— Но… но… но… — рече Маугли, обръщайки се към Балу, — защо Първия от тигрите не е продължавал да яде трева, листа и плодове? Той само е счупил врата на бивола. Не е ял от него. Кое го е довело до горещата храна? Балу отговори:

— Дърветата и лианите го белязали, малко братче, и го направили шарен, какъвто го знаем. Той повече не искал да яде от техните плодове, и от този ден си отмъщавал на елените, биволите и на другите тревопасни.

— Значи, ти знаеш тази история! — извика Маугли. — Ха? Защо досега не си ми я казала?

— Защото джунглата е пълна с такива истории. Ако почна, никога не бих могла да свърша. Пусни ми ухото, малко братче!

 

ЗАКОНА НА ДЖУНГЛАТА

Това е Закона на джунглата — по-стар от небесната твърд;

със него Вълкът ще владее; без него — делът му е смърт.

Подобно лиана Закона се вие и сплита така:

Вълкът е в Глутница силен, тя пък е силна с вълка.

До блясък се мий ежедневно, пий жадно, но с мярка пийни:

Нощта е за лов — не забравяй! Денят е за сън — запомни!

Чакалът край Тигъра хленчи — Вълче, не поглеждай натам!

Вълкът е Ловец — запомни го! Убивай си плячката сам!

Не влизай във разпра с Царете — Багира, Балу и Шир Хан!

Не джафкай край Хати Мъдреца; почитай добрия Глиган!

Две глутници щом се пресрещнат на пътя — легни и постой.

Водачите нека говорят — не бързай да скачаш на бой!

Уреждаш ли сметки със свои — идете сами, настрана,

че често се включват и други и почва сред братя война.

Изрови ли своя бърлога, в Дома на Вълка занапред не влиза дори и Водачът, ни даже самия Съвет.

Домът му е негова крепост. Но щом във Съвета решат, че твърде небрежно е правен — веднага го сменя Вълкът.

Не вий сред гората, когато убиеш преди полунощ —

че братята дебнат наблизо и техният Лов ще е лош.

За теб, за вълчица и малки — убивай във своя обсег.

Но не за наслада! И нивга, и седем по нивга. Човек!

Отнемеш ли плячка от по-слаб, недей я оглозва докрай:

съгласно Закона — главата и цялата кожа му дай!

Глутничата плячка е обща. Иди и наяж се добре!

Но който примъкне от нея в бърлогата — той ще умре.

Във Глутница Вълчата плячка е лична. Вълкът е убил —

и друг не яде от месото, когато не е разрешил.

Храната и право на ИСКАМ е право на Малкия вълк. Когато Вълчето е гладно, да дава — за всеки е дълг.

В бърлога Вълчицата-майка, знае правата си. Щом поиска за своите малки — й носят в нейния дом.

Ловът и семейното право е дълг на Бащата. Вълкът в Лова е свободен. Единствен Съветът го вика на съд.

Водачът е силен и мъдър, и ловък, и страшен във бой. Закона когато го няма, то значи Закона е той.

Това са законите. Те са и мъдри и много, но знай:

един Закон е над всички и той е „Подчини се докрай!“

(Стихотворението е преведено от Стоян Медникаров.)