Асен Г. Христофоров
Самоков (6)

Свободен живот

С изгряването на свободата над Самоков започва стремителният залез на неговата стопанска мощ. Хората са същите, но условията се променят. Наистина, мъртви са повечето от предприемчивите търговци, абаджии и джелепи, господари на панаирите в цяла Европейска Турция през предходните десетилетия на миналия век, мъртви са и най-будните самоковски просветители, книжовници и църковни борци, допринесли тъй много за българското Възраждане. Нима синовете ще се окажат недостойни за своите бащи и деди? Те са свободни граждани на младата българска държава и тях не ги чакат дълги църковно-политически борби. Ала ръцете им са свързани! Защото с Освобождението изчезват и традиционните самоковски пазари.

Най-напред секват чуковете на прочутите някога самокови. Още с идването на руските войски в тоя край, селяните от околните селца бързат да разрушат омразните турски мадани. Те изпочупват съоръженията, разграбват инструментите и отнасят камъните за градеж. Тъй окончателно погребват и спомена за ангарията. Пък и цариградският пазар за желязо вече не съществува, тъй като бившата империя едва се клати на нозете си и трудно диша под капитулациите. Те са в сила и в младото българско княжество. Когато цената на местното желязо поскъпва неимоверно и стига до един лев за ока, ломчани докарват европейско желязо на пръти в Самоков и го докарват връз волски коли през трудни, почти непроходими пътища. Събитието прави впечатление дори на княз Батенберг, посетил града още през първата година от идването си в България, и той предлага да се възстановят някои от разрушените самокови. Тогава младите лесничеи му показват оголените ридове на Рила.

Няма ги някогашните гори… И все пак, за да угодят на княза, те разрешават пак да се гори кюмюр за видните и маданите. Отново проехтяват два-три мадански чука в близката околност, ала горите гинат, пък и производителите нямат сметка и опитът се изоставя само след две години. Последен заглъхва маданът в Радуил.

Още по-печално замира и абаджийството, и гайтанджийството — тия две крепости на българските еснафи в Самоков.

През първата година-две подир Освобождението цариградският пазар фактически не съществува и самоковци насочват износа на аби и гайтани към далечна Босна и вътрешния македонски пазар. Но в 1882 г. Австрия поставя 100% мито върху внасяните аби й гайтани в тия земи и изкарва самоковци от строя. Тогава самоковските аби и гайтани наводняват македонския пазар. Конкуренцията подбива и цените. Като изневиделица избухва и сръбско-българската война и също тъй бързо завършва с един скърпен мир, ала поради неуредиците между двете братски страни още през 1886 г. за самоковци се затваря и вътрешният македонски пазар. Заглъхва абаджийската чаршия в Самоков. Наистина, тук понякога пристигат светогорски монаси и купуват груби аби за тамошните манастири, но нима петдесетте абаджийски работилници в Самоков могат да живеят само от такава дребна клиентела, когато и пограждане-ните чиновници в младата българска държава бързат да се натруфят с дрехи от европейско сукно? Разрухата настъпва бързо и неумолимо. Гайтанджиите първи започват да продават чарковете си наа битолчани, босненци и вранчани, а абаджиите един подир друг затварят магазините си. Те чакат, бездействуват и неусетно изяждат капиталите си.

Същата нерада участ сполетява и кожарството в Самоков. Подир Освобождението всички кожарски работилници преминават от турски в български ръце, но броят на дюкяните намалява, защото и част от обущарите се преместват в София, гдето едва кретат от тежката конкуренция, а и наводнението от 1897 г. почти слага край на този занаят, тъй като придошлите води на Искъра отнасят всички кожарски работилници. Възстановяването им върви мудно, защото е безперспективно. Ето защо и самоковските обущари в София се отказват от магазините си и почват да изработват груби обувки в родния си град, за да ги продават чрев столичните търговци. Продават ги евтино почти без сметка. И когато изяждат и последните си капитали, те продължават да кретат като „ишлемеджии“, работейки по поръчка и с материали на софийските търговци. Тъй бившите майстори стават калфи, а калфите се превръщат в чираци — и едните, и другите пролетаризирани. Наистина, те още работят в предишните дюкянчета, но фактически не са самостоятелни. Затова и цената на един абаджийски дюкян в Самоков към 1900 г. е пет пъти по-евтина, отколкото в годините непосредствено преда Освобождението. Предусещайки своя печален край, още към 1885 г. неколцина бивши абаджии с дружни усилия построяват малка текстилна фабричка в града. По-късно техният пример бил последван и от няколко кожари, основали фабричка за лицеви кожи. Ала тези първи промишлени предприятия не могат да спрат стопанския упадък на града.

Минал през града петнадесетина години подир Освобождението, Иречек отбелязва: „В Самоков от 456 работилници в турско време останаха само 58, от тамошните 330 гайтанджийници — само 15, от 25-те табаци — само 3.“ Упадъкът е пълен и Самоков заглъхва. Неговото население дори намалява от 1887 до 1900 година. През същия период жителите на малкия Ихтиман нарастват по брой с 44 на сто, а населението на Дупница — с 17 на сто. Разбира се, през това време София нараства повече от два пъти. Селяните от софийско вече не се стичат към Самоков за еженеделния пазар, защото нито има какво да купят там, нито могат да продадат нещо на обеднелите еснафи. Бедни са и самоковските селяни. Те идват на пазар в града със стари и изпокъсани дрехи и се държат тъй плахо, че не само синчетата на незабягналите турци, но дори и българските малчугани ги пресрещат с подигравки и хвърлят камъни по тях. Изселват се и богатите евреи, намерили по-добър поминък в столицата, запустяват и къщите на сарафите. Обзети от безизходност, доскорошните богаташи пъшкат от скука, а бедняците ги гази немотия, която ги тика към борба, към люта борба за правото на живот.

През това време в младото българско княжество стават важни исторически събития: Съединението от 1885 г. и последвалата сръбско-българска война, абдикирането на Батенберг и идването на Фердинанд Кобургски, избран за княз през юли 1887 година. Седем години по-късно Народното събрание гласува първия закон за насърчаване на местната индустрия. Между 1894 и 1899 година започва и усиленото изграждане на железопътната мрежа в страната. В тия пет години дължината на мрежата нараства от 479 на 1002 километра, а в Сливен и Габрово, в София и Пловдив се основават десетки нови фабрики. Ала Самоков пак пропуска сгодния момент. Бившите абаджии и джелепи са изгубили предишната си предприемчивост и са изяли голяма част от капиталите си. Те просто бездействуват. Участвуват в обществения живот на страната с малки празненства и паради, тържествено посрещат всяка нова година в един богатски дом, защото още не са изградили прилична обществена сграда в града, вдигат наздравици и чакат благополучието само да дойде при тях. Пак по това време те влизат в конфликт с Фердинанд, който се стреми да превърне Рила в свой ловен парк. И тая вражда между владетеля и самоковци изпълва летописа на града през следващите две десетилетия. Трябва да се признае, че потомците на бившите самоковски възрожденци излизат с чест от нея. Впрочем, тя завърши с Първата самоковска комуна!

В изборите за общински съветници на 13 юни 1910 година партията на тесните социалисти спечелва 8 от всичко 14 мандата. Над самоковската община се развява червеното знаме! Това е първата общинска комуна на българска земя и в целия Балкански полуостров!

За краткия период на своето съществуване комуната изгражда цяла социална програма, която започва да осъществява с революционен устрем. Но Фердинанд, назначеното от него буржоазно правителство и самоковската реакция не могли да се помирят с червеното знаме на Комуната, заплющяло над сградата на общинския съвет. И след 18-месечни заговори и терор на буржоазията и полицията, Първата самоковска комуна бива свалена от властна 18. II. 1912 година.

Наскоро подир свалянето на Самоковската комуна избухва Балканската, а впоследствие и Междусъюзническата война. В тези войни особено се отличила Седма рилска дивизия. Още в първия ден от обявяването на войната тя настъпила устремно в три колони на юг, завзела Горна Джумая (Благоевград), била се храбро в Кресненското дефиле и на 9 ноември. 1912 г. влязла в Солун ведно с първите гръцки части. По-късно самоковци гинат от холерата, загиват и в боевете към Чаталджа.

Утехата им е излазът към Бялото море. Но той се оказва твърде краткотраен, защото Фердинанд скоро се впуска в трета катастрофална война и самоковци не могат да се възползуват от възможността да се свържат стопански с Егейска Тракия. Само рилските пастири-куцовласи безпрепятствено отвеждат стадата си през зимните месеци към топлото море. Нима за тях бяха сложили кости стотиците младежи от самоковския край?!

Недоволството в Самоков срещу Фердинанд е огромно. То не стихва и след абдикацията на Кобурга и възцаряването на Борис III. Градската община пак попада в ръцете на комунарите. Михаил Дашин възглавява Втората самоковска комуна и кметствува от 1919 до 1921 година, въвеждайки редица сериозни облекчения за трудещите се маси в града. За тях той ще заплати с главата си. Защото подир преврата от 9 юни 1923 година незнаен убиец го застрелва от засада в центъра на града.

Междувременно, македонски главорези извличат от домовете им и Борис Хаджисотиров, а също и десетина други комунисти и ги избиват в окрайнините на Самоков.

Макар и лишени от своите водачи, самоковци пак взимат участие в Септемврийското въстание от същата 1923 година и само една контрапарола на останалите неарестувани ръководители на въстанието в столицата осъжда на бездействие въстаническите сили в самоковско.

През следващите двадесет години животът в Самоков протича по-вяло, отколкото в повечето други градове на страната. Това е период на сравнително мирно развитие, изпъстрен с остри политически борби след една тежка стопанска криза, борби, които доведоха до пълното обсебване на държавната власт от Борис III и до все по-тясното прикрепване на българското народно стопанство към Германия. Самоков, останал почти незасегнат от предвоенното раздвижване на стопанския живот, продължава своя дълъг летаргичен сън.

И все пак традициите на самоковските вьзрожденци не са напълно забравени. Обеднял, градът пак дава своя принос към българската култура. Отново израстват про-светители и художници През последното десетилетие на миналия век самоковецът Христо Максимов става главен радетел за учредяването на Българския учителски съюз, основава вестник „Учител“ в 1893 година, а няколко години по-късно, в самото начало на новия век, и списание „Просвета“. Под неговото перо излизат няколко стихосбирки и книги с очерци и разкази. Те са отблясък на предосвобожденската епоха.

Много по-значителен е приносът на новите самоковски художници, продължили делото на своите славни предшественици. Те израстват през първите десетилетия на новия век. И до един са влюбени в Рила. Цели поколения от туристи се срещали в най-глухите кътчета на планината, било Христо Йончев Крискарец, било Павел Францалийски, приведени под тежестта на стативите и кутията с бои връз раниците им. Те оставиха на поколенията прекрасни платна из Рила. Сега са покойници. Отдавна е почивал и Димитър Радойков, майстор-портретист, представен в самоковския градски музей с няколко хубави портрета. По-известни измежду живите самоковски художници от по-старото поколение са Наум Хаджимладенов и Сотир Клинков. Ала най-крупно е делото на Васил Захариев. Изпървом той се прояви като майстор на дърворезбата, вдъхновяван най-често от такива паметници на миналото като църквите, манастирите и старите градски къщи, но в платната си има поглед и към обикновените хора от своето съвремие. „Малинарки“ е една от най-хубавите му работи, но далече по-известна е картината „Маринчо Бимбелов — Страшният“. В нея трепти героиката на миналото. Картините на Васил Захариев кичат стените не само на нашите, но и на много чужди постоянни изложбени зали.

През периода между двете последни войни не много бе направено в Самоков за благоустрояването на града. Първият градски водопровод бе прекаран едва към 1925 година. Учреден бе и туристически парк в южния край на града, край шосето за Боровец, израсна и сградата на читалището-музей, построена върху мястото на една съборена турска джамия, оформи се и близкият хълм „Ридо“ като място за разходка и отдих на самоковци. Ала паметниците на старата архитектура изчезваха един подир друг. Покрай джамиите бяха срутени и много стари къщи с оригинална архитектура и чудни тавани от дърворезба, останали като едничък спомен от старите самоковски майстори. Градът сякаш не тачеше своето славно минало. Само старата турска чешма се мъдреше в единия край на градския площад, твърде масивна с квадратните си мраморни стени, за да бъде разядена от ръждата на времето. Недалеч от нея доскоро стърчеше отсеченото като с нож минаре на последната турска джамия в Самоков. Изградена преди кръгло четири века, тя е била изографисана от самоковски художници. Сега джамията е възстановена.

Тъй, залинял и потънал е инертност, пренебрегван от буржоазните управници и ненавиждан от кобургите, Самоков дочака Девети септември. Вместо да издигат фабрики в предходните години, самоковци строяха туристически хижи из Рила, сред които децата им израснаха като първи и все още ненадминати скиори в страната, а други от тях намериха убежище като партизани. Защото, както гласи народният израз, пъпът на самоковци е вързан в планината. Тъй е било още отколе, по време на кървавите кърджалийски години, когато дедите им са стояли на пусия с пушки в ръце, било на изток от града, по вървищата към Долна баня и Костенец, било в западна посока, някъде в теснините край Клисура; или през тежките ангарийни времена, когато и самоковци са били принуждавани месеци наред да гният в горите, за да горят кюмюр за маданите; или през дните на страшната чума от 1837 година, когато комай целият град се е поселил в дебрите на Рила, гдето, сред страх и лишения, се е родило не едно отроче; или още по-късно, към средата на славния минал век, когато хайдутите на Чакър войвода са кръстосвали планината, а мъже и жени, техни верни помагачи от града, са им носили и храна, и сведения за движенията на турските потери, и молби на озлочестени съграждани да прекъснат злодеянията на някой турчин-угнетител. Открай време и градът, и хората са неразривно свързани с Рила и пак от Рила ще дойде бъдещото възмогване на Самоков. Той ще е и новият туристически център на страната.

Първите признаци за това възмогване са вече на лице.

За цели шестдесет години до Девети септември населението на Самоков е нараснало само с 3500 души, а в седемнадесетте години подир установяването на народната власт — със 7758 души. Причината се крие не само в отлива на работна ръка от околните села. Защото в града бяха изградени няколко големи текстилни фабрики, включително и тая за ленено сукно, един държавен гатер, модерен месокомбинат и общински промкомбинат с над хиляда души постоянно заети работници. А покрай прочутите самоковски картофи, разпращани от две десетилетия за семе в почти всички краища на страната, сега си пробиват път и малините, а хмелът става здрава база за една нова промишленост. На 31 декември 1961 година той вече наброява 18 458 жители, макар все още да изостава зад други, някога не тъй стопански активни градове, включени в бившия самоковски санджак. С развитието на промишлеността ще се наложи и прокарването на железопътната линия през града, която да свързва плодородна Тракия с югозападните краища на страната.

За щастие, сега не кобургите управляват страната, пък и синовете, и внуците на някогашните самоковци гледат инак на нещата. И те ще се наложат. Пак закрачиха но пътя на прогреса и тъй ще се отсрамят пред своите възрожденски деди. Защото където е текло, пак ще протече! Пък и кръвта вода не става.