Асен Г. Христофоров
Самоков (2)

Стопански разцвет

Не желязото и маданските бейове извеждат Самоков към стопански разцвет през първото полугодие на XIX век, а българите-занаятчии, станали отскоро и търговци, доставчици на войската, и участници в далечни ежегодни панаири. Железодобивът е в упадък, а ведно с него запада и мощта на турската империя. С Кримската война идва и краят на ангарията.

Но преди тая война желязото е все още важан стопански отрасъл. Ангарийни селяци промиват пясъците на Искъра и на Палакария, събират скъпоценните железни люспици в дървени корита и ги откарват с коли при видните, гдето техни нещастни събратя са струпали и дървени въглища, и дърва за огрев. Рудата се насипва между пластове кюмюр в пещи наречени видни, огънят стопява пластинките и те се слепват в груби късове желязо. Тия късове се стопяват повторно в голямата маданска видна, яки работници издърпват новото желязо с огромни клещи и го подлагат връз наквалнята под действието на механичния чук, движен със силна водна струя. Тъй грубите късове се оформят в обло търговско желязо на пръти. Продавали го на тържището в Пазарджик или го откарвали направо в Цариград. Кираджии са били пак българи, предимно измежду ангарийните селяци.

Според Христо Семерджиев — учител, пришълец в Самоков, описал още преди половина век миналото на тоя град, видният самоковски турчин Ясим бей, който бил и собственик на видна, бил казал към края на шестдесетте години, че три неща не могли да се купят с пари в града на самоковите: дюкян в абаджийската чаршия, видна или мадан и титла за благородство. Местният историк греши донякъде, като отнася изказването на маданджията към годините подир Кримската война. Защото тогава самият Ясим бей е търсел купувачи за видната си. И не само той, а и другите бейове…

Тогава разрухата е била пълна. Тя се е дължала както на нехайството и некадърността на маданджиите, така и на постепенното отпадане на ангарията, а подир 1867 година и на утвърждаването на режима на капитулациите в Турция. С тоя режим в пределите на империята прониква евтиното европейско желязо. Принудени да заплащат рудата и кюмюра, самоковските маданджии постепенно изпадат в затруднения, потъват в дългове и накрая разпродават маданите.

И до днес в града се разказва случката с един ангариен селяк, който задигнал няколко къса желязо от видната, скътал ги в потурите си и решил скришно да се отдалечи, но бил забелязан от вардиянина и трябвало да подири спасение чрез бягство. Насреща се изпречила широка и дълбока вада, но в страха си селянинът намерил сили да я прескочи, докато неговите гонители се спрели на брега. По-късно го заловили и отвели пред бея-собственик.

— Колко желязо бил укрил в потурите си? — запитал беят.

— Към десет оки — отвърнал вардиянинът.

— И с тях ли прескочи вадата, бе проклетнико? — обърнал се беят към селянина.

— С тях, господарю! — дошъл отговорът.

— Ха върви си тогава с добро, пък и желязото задръж, щом си бил толкова ербап!

Най-видните маданджии към средата на миналото столетие са били Емин ага, тогава каймакамин на Самоков и зает с градските дела, Хюсреф бей, станал вече паша, който притежавал три мадана, но не могъл да ги ръководи лично от далечна Босна, гдето бил валия, Махмуд бей, собственик на два мадана и потомък на ихтиманските Михалбеговци, потурчени българи, и разгулният и развратен Рашид бей, който държал в градския си конак до стотина ратаи и ратайкини, почти всички българи, и предпочитал да гледа голото хоро на момите зад високите дворни зидове на двореца си, вместо да се грижи за овоя мадан. Производството, почиващо върху безплатния труд на раята, е вървяло на самотек, без стопанска сметка, пък и половината от рудата е оставала нестопена в примитивните видни.

Вместо сами да откарват желязото до тържището в Пазарджик, нехайните бейове потърсили посредници. Още в 1830 година един „гяур“ започнал да откупва желязото при самите самокови със значителна отстъпка — от 10% до 15% под пазарната цена. Бейовете били доволни, макар че продавали на загуба. И неусетно задлъжнели на лихварите в града. След първите бунтове срещу ангарията в годините непосредствено след Кримската война вече нямало маданджия без финансови затруднения. За да се разплащат, бейовете започнали да продават горите си в Рила — първо на евреи, а после и на българи-скотовъдци. Това става след Кримската война. Към 1858 година еврейте-сарафи, вече в съдружие с чужденеца д-р Унтерберг, започнали строежа на „висока пещ“ край града. Година по-късно те закупили един мадан край Радуил от турчина хаджи Ибрахим Кабран, за да го експлоатират ведно с Христо Сребърница, българин от Самоков. А към 1867 година и трите мадана на Хюсреф паша преминават почти на безценица в „гяурски“ ръце. Тъй, неусетно, дошъл краят на железодобива.

При Освобождението българите разрушили и последните действуващи мадани в подрилския край, сякаш да затрият самия спомен за вековното ангарийно тегло. За разлика от железодобива, занаятите в Самоков били почти изцяло в български ръце. Само в кожарството и сарачеството турците не допускали българи, освен като калфи и чираци. Преработваните кожи в мешини и сахтияни били продавани отчасти на местния пазар, който обслужвал и жителите на Ихтиман и Дупница, на Радомир и София, но главно във Виена, гдето те били повторно преработвани и препращани в други европейски страни. През първата половина на XIX век кожарството е било развито и в други подбалкански градове, но Са-моков държи първенството. Така, докато общият износ на кожи от Пещера и Пазарджик, от Панагюрище, Банско и Разлога възлизал ежегодно на 50 000 бройки, само от Самоков били изнасяни над 60 000 кожи за Виена. В града имало пет кланници, които преработвали месото на заклания добитък в луканки и пастърми прочути в цялата страна.

Друго е положението при абаджийството и свързаните с него занаяти — гайтатджийство, мутафчийство и тепавичарство. Абаджийската чаршия в Самков е била истинска крепост на българщината със своите петдесет дюкяна-работилници, до един оглавявани от майстори-българи, организирани още към 1773 годила в своя еснафска лонджа с изборен първомайсгор и строг правилник за вътрешния ред. Няма събитие в обществения или семейния живот на тия шивачи, което да не е отбелязано в сметките на лонджата — на едного се родил син и той внесъл дар в касата на еснафа, друг сключил брак и пак подарил нещо, трети се завърнал от хаджилък и дал някаква сума за общо ползуване. В тия сметки са записани и глобите, налагани от първомайстора на един или друг от майсторите по повод на разни провинения, например, загдето някой не дошъл ведно с другите абаджии да укрепва брега на Искъра при голямо наводнение или за непристойно държане спрямо друг майстор. Дребни, невинни бележки, които говорят за дружния живот на българите е онази епоха, за техния морал и високо съзнание. И наистина, почти всички деятели в обществения живот на града, почти всички самоковски възрожденци, просветители и народни будители са дошли от семействата на тия абаджии и гайтанджии.

За ушиване на готови дрехи абаджиите употребявали бала, тъкана било в Самоков, било в Искровете, Панагюрище или Ахъчелеби. Те често приемали поръчки за турската армия — със самоковски шаяци са били обличани войските в гарнизоните на Русе, Битоля и Босна. Пак от Босна идвали търговци с конски кервани и пълни дисаги е пари, които давали в аванс срещу бъдещата доставка. Те се договаряли само с първомайсторите на абаджиите или гайтанджиите. Договорите били сключвани между четири очи. И никакви подписи не са били слагани под документите, защото и документи не е имало. Всичко се е вършило на доверие. Получил поръчката, първомайсторът е разпределял работата между отделните самостоятелни майстори, като е давал на всекиго припадащата му се част от аванса, а подир пет-шест месеца, когато босненци отново пристигали в града, за да получат стоката, пак той им е предавал балите със сукно и готови дрехи или чувалите с гайтани.

Над хиляда къщи в града са били пряко ангажирани с производството на аби и тайтани. Жените купували вълна в градския пазар и сами тъкали прости шаяци на домашни станове, за да ги продават отпосле на абаджийския еснаф. Пак жените и девойките доставяли на майсторите почти цялото количество прежда, нужно за производството на гайтани. Имало е и шивачи на готови дрехи в частните къщи. Те също са работили чрез еснафските лонджи, в чиито ръце е бил поминъкът буквално на целия град. Към средата на миналия век броят на чираците и калфите в абаджийството и свързаните него занаяти превишавал 700 души, но в същото време от три до четири пъти по-голям брой жени и девойки са били заети в домашната индустрия. Дори монахините в метоха са се прехранвали по тоя начин — нещо, което прави силно впечатление и на двете пътешественички-англичанки — Макензи и Ърби. „Монахините не просят — пишат те — и се гордеят, че с труд изкарват прехраната си.“

Участието на жените в домашната индустрия изпървом като самостоятелни производителки, а отпосле и като наемни работнички на отделни майстори, се обяснява не само с доброто възнаграждение, което получавали срещу труда си, но и с честото отсъствие на мъжете, които ходили на гурбет като зидари в градовете на далечна Мала Азия и се застоявали там по две-три години. През това време мъжете скътвали припечеленото и поради несигурността на пощенските съобщения нарядко изпращали пари за издръжката на семействата си. Жените и девойките изхранвали и себе си, и цялата челяд чрез вретената, чакръците и домашните станове. Затова те гледали с неприязън на първите гайтанджийски чаркове, инсталирани към 1837 г. от съгражданина им Д. Смрикаров. Тия чаркове били доставени от Калофер, но местните майстори в скоро време започнали сами да ги произвеждат. Това подбило доникъде възнаграждението на женския труд.

Към 1850 г. един евреин построил механичен дарак за вълна отвъд моста над Искъра. Като разбрали това, жените се въоръжили с мотики и брадви, с лопати, хурки и „други женски оръдия“, както гласи нарочната дописка в „Цариградски вестник“, минали моста, обсадили сградата и дали следния ултиматум; „Или даракът да се вдигне, или от него нищо няма да остане.“ И понеже собственикът упорствувал, жените разбили вратите, нахлули в помещението и почнали да трошат съоръженията. Майсторите едва се спасили чрез бягство. Пристигнали и представителите на властта, но само за да уведомят разбунените жени, че даракът наистина ще бъде вдигнат. Това първо по рода си произшествие в страната напомня кървавите сблъсквания в Англия към началото на същия век, когато са били въвеждани предачките станове на Аркрайт.

Истината е, че Самоков, прославил се чрез занаятите си, е бил град на наемното работничество още преди Кримската война. Самостоятелните майстори-занаятчии, организирани в своите двадесет и три еснафски лонджи, не са повече от сто и петдесет души, докато общият брой на техните калфи и чираци, на платените работници в маданите и ковачниците, на жените и девойките, пряко заети в домашната индустрия, възлиза на пет до шест хиляди души! Напрегнатият труд на тая армия от наемни или полузависими работници би довел до свръхпроизводство и упадък на занаятите при липсата на външни пазари.

До края на осемнадесетото столетие босненци и херцеговинци сами са изкупували производството на самоковските занаяти. Положението се променя в началото на деветнадесетия век, след кърджалийските размирици. Измежду българите майстори-занаятчии израстват тър-говци, които сами откарват стоката до близки и далечни панаири. Тъй уседналите и неподвижни занаятчии по-степенно се превръщат в едри търговци. И Самоков вече не зависи от чужденците.

Типичен представител на това ново съсловие е хаджи Гюро Христович, преселник в Самоков от Крива паланка. Дошъл в града като юноша, за да изучи мутафчийството и гайтанджийството, той скоро става самостоятелен майстор, а после сам тръгнал да разнася местна стока по панаирите. Неговите синове, начело с църковния деятел Захария х. Гюров, са едни от първите, които въвеждат гайтанджийски чаркове в града. Те вървят по стъпките на баща си, но стават и джелепи или доставчици на добитък за турската армия. Към тях се присъединява и споменатият вече Д. Смрикаров. Поканен лично от Хюсреф паша, той отива в Босна, за да проучи условията на тамошния пазар и евентуално да въведе нови начини на производство в родния град. Пак в търговията опитва щастието си и К. Фотинов, бъдещият създател на първото българско периодично списание. Той изпращал дъски по Марица до Енос и оттам в Смирна. Макар за кратко време, но и известният просветител Захарий Круша се е занимавал с търговия. По същия път са минали и други будни самоковци. Досегът с външния свят на тия търговци, доскорошни занаятчии-домоседи или отломки от стари занаятчииски родове, е полезен и за самите тях, и за родния им град. Престоят им в чужди земи подхранва родолюбието им и превръща мнозина в ревностни възрожденци. Те са и радетелите за стопански напредък в Самоков. Например гайтанджията Д. Смрикаров. Той пръв засажда картофи в тоя край към 1835 година и усилията му да наложи тази непозната дотогава култура са просто трогателни. „През април тая година — пише той в дневника си — за първи път в България засадих картофи в градината си над града. Същите ги донесох от Гърция и Сърбия, гдето ми ги хвалиха, а и аз ядох от тях. Препоръчвам на самоковските граждани да насаждат повече от жълтите, които намирам за по-вкусни.“ Но съгражданите му считали картофите за отровни и не бързали да се вслушат в думите на гайтанджията. Тогава Д. Смрикаров писмено замолва каймакамина на града насила да застави известен брой стопани да вземат даром по две оки от неговото семе и да засадят картофи в дворищата си. Навярно сам е изял някой и друг картоф пред каймакамина, за да увери и него, че те не са отровни…

Ако разнасянето на гайтаните по далечните панаири е могло да разшири търговските връзки на тия предприемчиви самоковци, въвличането им в търговията с жив добитък ги е заставяло да се заседяват по за дълго в Цариград — дорде да продадат стоката и да приберат парите си от вечно затруднената държавна хазна. Принудителният им престой в града на султаните, както и мудността и корупцията на служителите в държавните учреждения по неволя ги е поставяла във връзка с видни турски сановници. Покровителствувани от тях, първо синовете на хаджи Гюро, а после и други джелепи откриват свои кантори в турската столица. Твърде вероятно е, че покровителите им са били материално заинтересовани в техните дела. Ала това е без значение. Много по-важно в случая е, че тези връзки на самоковските търговци с местни големци ще им бъдат от полза и при оплакванията им срещу своеволията на турските управници в Самоков, и в борбите им срещу гръцките владици в техния роден град. Наистина, те забогатяват, но богатството им косвено подпомага делото на българщината.

През годините подир Кримската война и последвалото западане на самоковските маданджии израстват неколцина едри скотовъди-българи, пришълци в града от околните селца. Те скоро стават и владетели на просторни гори и пасбища в Рила. Изкупуват планинските рътове от задлъжнелите бейове и ги изкупуват не заради самите гори, които били почти изсечени от брадвите на ангарийните въглищари, а за тучните пасбища, нужни за пашата на огромните им стада. Рунтавите калпаци на тия скотовъдци все по-често се мяркат между алените фесове на бейовете, насядали край масите на откритото кафене близо до голямата градска чешма. Присъствието им вече не дразни „правоверните“ господари на града. Защото скотовъдците са богати и при нужда могат да откупят и други дялове на планината, пък и със стадата си косвено подпомагат както работата на кланниците, които били в турски ръце, така и дейността на майсторите от всесилния кожарски еснаф, тая крепост на местните турци. От това преплитане на материалните интереси печелят и българите, намерили свои защитници в лицето на едрите скотовъдци. Българите вече не са само домоседи занаятчии. Между тях има и търговци на гайтани и видни джелепи, и едри горовладелци. В техни ръце е поминъкът на града.

Най-видните измежду българите-горовладелци били хаджи Стамен от Самоков, хаджи Мано Шипочански, преселник от Шипочане, и хаджи Георги Бързанов, до-шъл в града от Говедарци, но с деди от далечните македонски земи. Впрочем, от Говедарци води рода си и гайтанджията Д. Смрикаров, Хаджи Стамен купил Борнатица, запазена и до днес като една от най-хубавите гори в Рила. Хаджи Мано закупил много гори в долината на Черни Искър и цялата огромна част от планината между Прекорека и Урдина река. Негови са били Купените и Ловница, Елени връх и Мальовица, и още много други чалове по Рила. На такива владения би завидял и средновековен феодал! А хаджи Георги Бързанов? Той изкупил горите и пасбищата по Лакатишка Рила, на север от родното си село, към местността Бог-танджилница. Там някъде и синовете му изградили къшли, известни и досега като Бързанови егреци. На Хаджитоневи от Самоков е принадлежала и местността Вада. Тъй почти пялата паша по Рила е била в български ръце, използувана срещу наем дори от панагюрските джелепи.

Пак около средата на миналото столетие в Самоков се явяват и първите опити на местни хора, предимно турци и евреи, да организират индустриални предприятия. Един от тях са пряко свързани с железодобива, други нямат връзка с рударството. Ала повечето от тях пропадат. И до днес се помни мястото на „чиликхането“ под Самоков — леярна за стомана, изградена към 1837 година. През 1845 година Хюсреф паша се опитва да уреди фабрика за пушки край града, взела размерите на две средно големи технически работилници. Вече стана дума за злополучния опит към 1850 година да се построи механичен дарак до моста над Искъра, разрушен от разярените жени. Малко по-късно, към 1855 година, Ясим бей се опитва да построи стъкларска фабрика, ала доведените ог него чуждестранни работници-специалисти нарочио се размайват, почти похабяват машините и накрая се разотиват по съвета на своите консули. През 1865 година двамината братя-българи построяват фабрика за спирт на половин час вън от града, пак с помощта на чуждестранен специалист. Спиртът се добивал от ръж и овощия. По същото време и градският лекар Андронаки построил по европейски образец, воденица с четири камъка, а до нея и модерна тепавица. Към 1870 година вече работи и малка фабрика за кибрит. Направен бил и опит да се основе „Дружество за железопро-изводство“ — акционерно предприятие. Това са все скромни наченки, които не се доразвиват. Важното е, че тези опити се правят тъкмо в Самоков.

Стопанският разцвет на Самоков преди Освобождението променя и външния облик на града. Наред с конаците на бейовете, обсебили средищните мегдани край джамиите, една подир друга израстват просторните къщи на видни абаджии, търговци и джелепи — на Кокошкови, Хаджигюрови и Сребърникови, както и същинските сараи на сарафите от рода Арие. Стенописи красят вътрешните стени на тия къщи, таваните им са от дърво-резба, във всяка от тях има приемни салони и хубави частни бани. Най-видните босненски търговци отсядат у Сребърникови, английският консул, дошъл в града към 1855 година, нощува у Хаджигюрови, първомайсторите чествуват патронния си празник в къщата на Кокошкови.

В горния етаж на по-малката от двете къщи на Арие има приемен салон с чудна дърворезба, а размерите на салона са 16 на 12 едри мъжки крачки. Богата е и уредбата на стаите, дворищата са красиви, с цветни лехи и дръвчета, и чешми шуртят в тях. Водата за тия чешми е докарана отдалече — на два до три километра извън града, и всеки частен канал обслужва две-три съседни богатски къщи, изградили канала на общи разноски.

Ала градът не се състои само от къщите на бейовете и първогражданите. Въпреки безспорния стопански разцвет, неговият облик си остава ориенталски — улиците са криви и тесни, почти непроходими в дъждовно време, повечето къщи са ниски, едноетажни постройки, най-често с дървена обшивка на външните зидове. Естествено, не съществува и канализация. Три широки вади са изведени от вадите на Бистрица и прекосяват града, като преминават и през самите дворища. В съботни дни всички нечистотии от дворищата и частните отходни места са били изтласквани в тия вади. Тъй самоковци са поддържали чистотата в жилищата си. А тя е била пословична, въпреки несгодите през дъждовните сезони, когато улиците са се превръщали в истински реки. „Тръгнахме да посетим девическия метох — пишат англичанките Макензи и Ърби — и след като подскачахме от един голям камък на друг, поставени да служат като мостове връз калната улица-река, минахме през една порта и се намерихме в чист и сух двор пред една спретната малка църквица.“ А метохът, както е известно, се намира на главната улица в града! И описанието е от 1865 година, която бе-лежи върха на стопанския разцвет на Самоков.