Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Документалистика
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 1 глас)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
MesserSchmidt (2007)

Издание:

АСЕН Г. ХРИСТОФОРОВ

Самоков

Редактор Златко Попзлатев

Художник Здравка Тасева

Худ. редактор Цв. Костурков

Техн. редактор Н. Панайотов

Коректор А. Байкушева

Дадена ча набор на 24. IX. 1962 г.

Подписана за печат на 10. X. 1962 г.

Печатни коли 4,5

Издателски коли 3.42 Формат 1|32 от 84| 108

Тираж 8 100 Поръчка № 760

Печатница на Националния съвет на Отечествения фронт

Издателство на Националния съвет на Отечествения фронт

София 1962 г.

 

Книги от същия автор:

Скици от Лондон (1945 г.)

Боен път (1955 г.)

В дебрите на Рила (1957 г.)

Скици из Рила (1957 г.)

Мацакурци (1958 г.)

Планинари (1959 г.)

Ангария (1960 г.)

Искровете (1962 г.)

История

  1. — Добавяне

Безродният град

Странно наистина, но тъкмо Самоков, тоя град на самоковите, който подхранва с желязо мощта на турската империя, изкова и железния светилник на нашето национално възраждане. Един безроден град, със столетия по-млад от околните селца, непознат на траките и римляните. Той сякаш изниква от пепелищата на турското нашествие. Ала името му е чисто българско. И името, и духът! Нашествениците са господарствували в него — турци са живеели във високите конаци, турски са били и маданите, в турски ръце се е стичало и черното злато на Рила. А българите? Те са били кюмюрджии, плавачи на руда, работници край маданските чукове и ковачи на желязо. Една безправна рая, потънала в своето мравешко трудолюбие. Върху техните плещи са били издигнати дванадесетте високи джамии в подножието на Рила, край синия Искър, по пътя от Босна и Македония за далечния Цариград. Върху тях налитат и кърджалии, и черкези, върху тях издевателствуват и гръцки владици, дошли да погубят българщината, върху тях се насочват и главните усилия на протестантската пропаганда в българските земи. В града им се струпват и саксонски рудари, и овцевъди-куцовласи, и сарафи-израилтяни. Край него има и цигани, и диви юруци. Човек би помислил, че тъкмо тук българският дух би залинял и загинал по-преди от всяко друго място. Ала истината е, че българщината и в Самоков оцеля.

Защото духовните устои на един народ се градят върху неговото материално благоденствие, а Самоков е бил много важен стопански център. Цялото внимание на цариградските управници е било насочено към маданите. Турците сякаш са разбирали, че упадъкът на някогашната римска империя се е дължал на изчерпването на рудните залежи и затова всячески са подпомагали рударството в покорените земи. Тъй възникват и Чипровци, и Кратово, и Самоков — трите най-важни рударски центрове. Ала рудните залежи из първите две селища са на изчерпваме още към края на XVII век. В 1662 година спира последният чипровски мадан. Същата участ дебне и Кратово. Тогава остава Самоков. Той се превръща в ковачница на оръжия за турската армия, която воюва почти непрекъснато и в Мала Азия, и в сърцето на Европа — срещу маджари и австрийци. Нуждите на армията подтикват и развитието на занаятите, а много от тях попадат в български ръце. Тъй, постепенно, безправната рая се изправя на крака. Материалният възход поддържа народностното съзнание, а допирът с чужденците го задълбочава. Тоя допир расте с всяко десетилетие поради прииждането на чужди търговци от други земи и участието на българи-самоковци в препращането на изкованото желязо с волски талиги и салове по Марица чак до Цариград. Очите събуждат задрямалия ум!

Известният турски реформа тор Митхад паша казва на самоковци: „Не намерих по-интелигенти хора между турци, българи и евреи ни в София, ни в Кюстендил, ни в Дупница, ни другаде по моя вилает, както във вашия град.“ Тази похвала идва тъкмо през епохата на нашето Възраждане, когато дупничанци са търчали до Самоков, за да намерят грамотен българин, които да им напише писмо или прошение до турските власти. Не турчин или грък, а българин! Това прави впечатление и на две пътешественички-англичанки — Макензи и Ърби, които посещават града почти по същото време. „Самоков беше първото място на запад от Цариград — пишат те в издадена подир време книга, — гдето не намерихме люде да разбират гръцки, но това не значи, че жителите са невежи и варвари. Напротив, те имат две хубави училища, едно за момчета и друго за момичета — големи и просторни сгради от дървен материал, свежо боядисани… издигнати от старейшините без нито един петак помощ от гръцкия владика или от турските управници.“ Каква крепост на българщината и какво умение да строят хубави огради. „Нигде в България — пише А. Протич — не бяха издигнати от местните граждани такива великолепни къщи-дворци като в Самоков.“

Ала не само в тия къщи-дворци е била опазена българщината за българите. В много по-скромна къщурка край тях, недалече от изшилените минарета на турските джамии, се е приютила първата българска печатница в нашите земи. Тя е неувяхващата гордост на Самоков, и на неговия градски музей. Градът оспорва първенството на Копривщица за най-старото общинско училище, той е един от първите да уреди школьо за девици, държани дотогава далече от всяко учение, и е жив разсадник на плеада просветители, учителствували в различни краища на страната. В Самоков се е родил и основателят на първото българско списание. В тоя град бяха откърмени и прочути художници, с които днес се отсрамваме пред свои и чужди, той ни даде и ревностни преводачи на старопечатни книги, и съставители на учебни помагала, от него излязоха и едни от първите борци за независима българска църква. Дълъг низ от прославени имена, които блестят като бисери в огърлицата на нашето Възраждане. То започва 1762 година с появата на Славянобългарската история на монаха Паисий, дошъл из самоковската епархия и угаснал тихо и незабележимо в Самоков през лятото на 1798 година, и завършва с освобождението на страната от турско робство. Но ето че пак в Самоков израства през 1910 година и първата общинска комуна на Балканския полуостров, сякаш да докаже за лишен път, че Самоков е пръв и между първите по пътя на прогреса.

А градът е безроден, с неизвестно минало. Съседното селце Продановци, известно по-късно като Малки Самоков, е с цяло хилядолетие по-старо от Самоков. Древно село е и Доспей, кацнало в полите на Лакатишка Рила само на три километра югозападно от града. Жителите на тези, пък и на околните селца отколе се занимавали с рударство. Тъй е изникнал и днешният Самоков. Той се е струпал постепенно край маданите-само-кови, дали впоследствие и името на града. И понеже турските историци не го споменават във връзка с боевете за покорявано на страната, трябва да се обърнем към легендите. Три от тях представляват особен интерес. Първата говори за някакъв големец Бельо и построената от него църквица, втората разказва за сражението на Иван Шишман с турците при Седемте цареви кладенци, третата се занимава с двамина братя-боляри, Досю и Продан, и с тяхната участ подир идването на турците. Последните две легенди нямат пряка връзка с града и дори не говорят за него. Само първата говори за съществуването на някакво старинно поселище край самоковите на два-три километра южно от днешния град, близо до Бельова църква.

Според преданието Бельо е бил маданджия, или собственик на самокови за коване на желязо. Той е построил и малка църквица на около три километра южно от днешния център на града, току в предполието на планината. Храмът, обновен през 1869 година, и сега се нарича „Бельова църква“. До тая дата е представлявал малък параклис, полузаровен в земята, покрит с чимове, и с малки душници вместо прозорци. Вратичката е била ниска, по-късно цялата обкована в желязо — уж по поръка на хайдутина Чакър войвода. Вероятно поселището на легендарния Бельо и неговите хора е било някъде наблизо, досам гората, струпано около вече забравен мадан. Останки от зидове по тия места са се срещали докъм Освобождението. Селището не ще да е било малко, за да има нужда от своя църквица, но тъкмо присъствието на турци в околността е принудило нейните майстори да я съградят като катакомба, полузаровена в земята. Старата черквица в Мала Църква, недалече от водо-слива на Леви и Черни Искър, със запазени и до днес стенописи от XVII век, цялата стърчи над земята, понеже турци изобщо не са се поселвали в долината на Черни Искър. С други думи, дори да приемем Бельо като основател на днешния Самоков с неговото някогашно поселище над града, трябва да отнесем построяването на църквицата в годините непосредствено подир завладяването на тия места от турците.

Пък и турските историци не споменават Самоков, като описват сраженията с българи и турци но тия места или страховитата битка между Муса и Мехмед — двамината сина на султан Баязид, които си оспорвали бащиното наследство. Местността край днешния град, изглежда, е била завладяна на два пъти — веднъж в 1371 и втори път в 1382 година. Затова и хрисовулът на Иван Шишман за правдините на Рилския манастир е датиран от 1378 година. Ала в него не се споменава за Самоков. Не споменават и историците, описвайки боя между Муса и Мехмед, станал току под града, някъде към Чамурлия, и то чак към 1413 година. Поселището на Бельо край самоковите ще да е било или неизвестно, или по-маловажно от Чамурлия, доскоро Шишманово, сега залято от водите на пасарелския язовир. Възможно е околните жители да са го наричали Самоково. Ала нито старите пътешественици през нашите земи, нито църковните хроники не споменават селище с подобно име през XIV и XV век. Не се говори за него и във фермана на султан Баязид II от 1508 година, с който той подарява цяла Рила и околните селища на великия везир Кара Мустафа паша.

За тоя нов, чисто работнически град, изникнал край самоковите за желязо по десния бряг на Искъра сред днешното самоковско поле, се споменава за първи път едва през тридесетте години на XVI век, когато чуждестранни пътешественици отбелязват престоя си в града или казват нещо за него. Бенедикт Курипешич например разказва как в деня на отпътуването си от Самоков през януари 1531 година срещнал много християни, оковани в железни вериги. Тъй непокорните българи са били за-ставяни насила да плавят руда и да горат дървени въглища за маданите, обсебени от турците. Новите собственици са се поселили сред полето, далеч от пушеците на видните и неприятното ехтете на маданските чукове. Край техните конаци постепенно са изниквали и къщур-ките на българите-работници. Тъй, неусетно, Бельовото поселище се е смъквало до днешния град. Накрая то съвсем изчезнало. Останал споменът за него. Ала навярно тъкмо то ще е дало името на новия град. Към 1575 година Самоков е вече казалийски център, или околийски град в софийския санджак. През XVII век, както бележи хаджи Калфа, в него има и съдилище. Едва към средата на XIX век Самоков става окръжен град, или санджакски център, който обхващал каазите Горла Джумая, Дупница, Знеполе и нахиите Ихтиман и Разлог. А само-ковската епархия се е простирала едва ли не от Тракия до Бяло море.

В 1508 година, като дарява своя велик везир с правото на собственост върху Рила планина и околните селища, султан Баизид II повелява местните жители „да бъдат евободшн наравно с мюсюлманите“. Той ги обявява за привилегировани и ги освобождава от плащането на всякакви тежки данъци. Тези облаги ползували предимно жителите на новия град край самоковите. Селяните, макар и привилегировани и освободени от плащането на тежки държавни данъци, като правото за дишане на въздух, правото за изгубен имот или правото за охолност, били принуждавани да работят ангария при видните и маданите. И тъкмо тоя тежък ангариен труд ги е подтиквал да се заселват в града при първа възможност, все с разрешение на властите. Тъй най-предприемчивите българи от околните селца, с най-буден дух и жажда за по-голяма свобода, са се преселвали в Самоков. В града те са били „чарехори“, или майстори-зидари, длъжни от време на време да работят при строеж на укрепления. Тази повинност е била и по-лека от ан-гарийния селяшки труд, и по-краткотрайна, и не ежегодна, а повтаряща се в зависимост от хода на войните. През другото време тия мирни зидари са работили срещу заплащане при изграждането на бейските конаци. А бейовете богатеели от самоковите и покрай строежа на хубавите им къщи изникнали и много други занаяти. И те попадали предимно в ръцете на българи. Постоянните работници-специалисти при маданите също са били жители на града, свободни граждани, получаващи определени заплати срещу своя труд. Някои от тях са били докарани в Самоков чак от Брезник и Кюстендил, други надошли от далечни краища на Македония. Имало е пришълци дори от планинците на Албания. Този прилив на будно българско население в Самоков продължава през XVII век, но се засилва чувствително към края на следващото столетие поради появата на размирни кърджалийски шайки. Тогава забягват и други българи от селцата в долината на Черни Искър и край река Палакария. Те всички се поселват в Самоков.

И днес почти няма стар самоковски род, чиито потомци да не помнят от кое селце са дошли прадедите им. Изглежда, че турските управници на града драговолно са приемали пришълците през периода на кърджалийските размирици от 1792 до 1813 година и дори са въоръжавали българското население за обща борба срещу разбойническите шайки. Любопитно е, че една подобна шайка успява да плени видния самоковски турчин Хюсреф бей, по-късно валия на Босна, и че тъкмо българите в града събират помежду си искания откуп от 20 000 гроша. В онази епоха един грош е бил равен на 40 пари или на 120 аспри! Събраният от българите огромен откуп свидетествува не само за тяхната многочисленост, но и за сравнително доброто им материално положение към края на XVIII век. Ала всичко е относително! Българите в града са били по-добре поставени от жителите на околните български селца, но животът на тия селяни е бил невероятно тежък и противен. По това време в целия подрилски край са действували към 18 мадана с 42 видни само в местностите около Самоков — в полето край града, по Искровете и край двата бряга на река Палакария. Снабдяването на видните с руда и гориво е почивало върху безплатния труд на селяците. Българите в града са били свободни работници. Но те, като християни, са били длъжни да се прибират още преди залез слънце в махалите си. При среща с турни късно вечер те често били ограбвани и бити. Всеки опит за самоотбрана означавал смърт за християнина. Понякога убиецът-турчин бивал задържан за десетина дни колкото за приличие и дорде „убеди“ представителите на властта, че убитият бил наругал мохамеданската религия. Тогава го пускали на свобода и само при особено тежки провинения го изпращали да поседи в друг град за една година, дорде премине сръднята на българите-първенци. За подобни произшествия се споменава и в хрониката на самоковския род Арие. Това безправие е тежало особено силно върху материално обезпечените българи. Не само върху първенците, но и върху майсторите-занаятчии, върху калфите и общите работници. От тях е нагарчал честно спечеленият корав залък.

Не е било много завидно и положението на българските първенци в града дори през периода на относително благоволение към тях по време на кърджалийските размирици. Тогава самоковски аянин е бил Мехмед Емин ага, предшественик на Хюсреф бей на тоя пост. В петъчен ден, както научаваме от хрониката на Арие, християнските първенци отивали да се поклонят на аянина в неговия конак. Той ги приемал в одаята си, но те трябвало да стоят прави край вратата, стъпили върху чулове, та да не сквернят дъските на пода, тъй като не се отказвали от свинско месо. Аянинът не им позволявал да целунат дори краката му пак по същите съображения. Сетне идвал кафеджията. Аянинът изпивал своето кафе пред първенците, а на кафеджията заръчвал да поднесе филджан кафе на всеки гост, и то в съседната одая, също постлана с чулове. Първенците са били длъжни да се кланят и на сетния писар в конака. Всяка тяхна молба до аянина е била и изросвана чрез скъпи подаръци, благовидно заменящи подкупите в тази безправна епоха. Кому не би опротивяла такава материална обезпеченост, изкупена с цента на на толкова унижения и оскърбления? Затова никак не с чудно, че още в 1771 година един учен самоковец преписва Славянобългарска история по ръкопис на Паисий, придържайки се строго към него, като отбелязва развълнувано в края на преписа: „От много желание, каквото имах, потрудих се да я препиша… от желание по своя род болгарски… да се не загуби.“ Преписът е направен в Самоков.

Време на робска неволя! Не тъй кухо ще прозвучат тия думи, като припомним, че в тоя град с едно население от кръгло десетина хиляди души в края на XVIII век е имало затвор, гдето, както твърди авторът на хрониката Арие често се събирали до хиляда затворници, предимно християни и най-вече българи от околните села и самия Самоков. Повечето от тия нещастници са попадали в затвора заради твърдоглавото им упорство да избягат от ангарийния селяшки труд или поради отказа им да тьрпят своеволията на турците в самия град. Българите са били далече най-многочислените сред тая безправна рая. Но в Самоков са живели и други народностни групи. Имало и саксонски рудари, дошли подир покоряването на страната от немските земи и Седмоградско. Техните потомци изградили своя черква в Горната чаршия на града. Българите ги наричали „папищани“. Към края на XVII век пристигат и първите евреи-преселници от Со-лун, а по-късно от Видин и другаде. Между тях имало и майстори-златари, но повечето били много бедни и едва се прехранвали като тенекеджии и опинчари. Живеели в преддверията на турските къщи, често измъчвани и обирани от собствениците. С мъка си осигурявали една стая, в която да се молят. Малко по-късно от тях дошли „латинците“ — една секта от албанци-католици, които продавали на местните жители сърмени и сребърни конци, както и пафти и други женски украшения. Били много буйни хора и често се заседявали в затвора. Същото би могло да се каже и за циганите, струпани край Долната махала на града. Те се занимавали главно с ковачество и подковачество. Из града се срещали и юруци, и търговци-закупчицп от Босна и другаде. Десетина цинцарски семейства също се преселили в Самоков към началото на XIX век. Наистина, пъстра картина!

Това малко вавилонско стълпотворение на хора от различни народности сред морето на българите в Самоков само подсказва колко голямо е било значението на тоя град в живота на нашите земи към края на XVIII век. Макар и подчинен на София в административно отношение поради съображения от военен характер, Самоков е далече по-важен център от санджакския град. Керванджийски пътища го свързват чрез старите римски друмове с Македония и Босна на запад, а на изток — с Пазарджик, тогава главно тържище за прочутото самоковско желязо. Покрай железодобива и скотовъдството изникват ред сродни занаяти, които карат селяните от софийско редовно да се стичат на ежеседмичния пазар в Самоков. Търговци от Босна и други далечни земи, минаващи през града на път към панаирите в Узунджово и Смирна, прекупуват излишъците на занаятчийското производство. Тъй самоковските железни изделия, аби, гайтани и кожи стигат чак до Мала Азия. Времената са размирни, пътищата опасни поради кърджалийските шайки, българите са домоседи. Те нарядко напускат града и малките си работилници. Почти не се занимават с външна търговия. Но още в 1773 година еснафите-абаджии, до един българи, първи се групират в отделна лонджа, завеждат своя кондика и остават докрай най-мощната стопанска организация в Самоков.

Пък и бачът спънал външната търговия. Той се събирал върху внасяните и изнасяните произведения при кулите край четирите градски порти — една край Долната махала, по пътя за София, друга при моста над Искъра, водещ към Дупница, трета при шосето за днешния Боровец и последната по пътя за Шипочане и Долна баня. Край тия порти имало и дълбоки ровове, а на места и дебели защитни зидове. Патрули дебнели нощем близо до рововете през годините на кърджалийските размирици, стражи стояли на пост при кулите, а из града се разхождали нощни пазачи, които се провиквали от време на време, за да възвестяват на спящите граждани, че всичко е спокойно и в махалата, и в целия град. Тъй, затворен в себе си, сякаш покорен и от инертността на своите турски господари, Самоков, преживява почти без сътресения размирната кърджалийска епоха, завършила в тоя край през 1813 година чрез убийството на дупнишкия самозванец, Каргалията, и навлиза в деветнадесетото столетие напълно подготвен за настъпващото възраждане на българите. Те ще поведат града към стопански разцвет, ще разтворят умовете си за небивал духовен подем, ще се впуснат в дълги, почти епични борби срещу гръцкото духовенство, възглавявано от владика-фанариот. Това са трите пътища, водещи устремено към целта — националното освобождение на народа от турското иго. Революционните борби започват с хайдутите на Чакър войвода, преминават през комитетите, органи-зирани лично от Левски в града, и завършват с освобождението на Самоков от руските полкове на генерал Велеяминов. А в годините подир Освобождението се роди и първата самоковска комуна. Първата, защото подир нея имаше и втора, и трета. Четвъртата дойде на Девети септември.