Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Painted House, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 44 гласа)

Информация

Корекция
vens (2007)
Сканиране
Сергей Дубина (2007)

Издание:

Джон Гришам

Бялата къща

Издателство „Обсидиан“, София, 2001

Балканпрес АД, София

368 с.; 20 см

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от SecondShoe)

В неделя небето беше сиво и облачно, а баща ми никак не държеше да се измокри в каросерията на път към църквата. Освен това камионът ни пропускаше вода и при по-силен дъжд тя капеше върху жените в кабината отпред. Рядко отсъствахме от неделната служба, но от време на време оставахме вкъщи, ако се канеше да вали. Не бяхме пропускали църква няколко месеца и когато баба предложи да закусим късно и да слушаме радио, бързо се съгласихме. Баптистката църква „Белвю“ беше най-голямата в Мемфис и службите й се предаваха по радиото. Дядо не харесваше проповедника, който бил твърде либерален, но все пак обичахме да го слушаме. А хорът им беше от сто души, с около осемдесет повече от нашия.

Дълго след закуска седяхме около кухненската маса, пиехме кафе и аз също, слушахме проповедта, изнасяна пред три хиляди души, и се тревожехме за резките промени във времето. Възрастните се притесняваха; аз само се преструвах.

„Белвю“ си имаше и оркестър и когато той засвиреше, Мемфис ми изглеждаше на милион километри оттук. Оркестър в църква. Леля Бети, голямата дъщеря на баба, живееше в Мемфис и макар да не ходеше в „Белвю“, познаваше хора, които я посещаваха. Всички мъже носели костюми. Всички семейства карали хубави коли. Наистина друг свят.

С дядо отидохме до реката да проверим нашия метър. Дъждовете съсипваха работата на Отис. Плитките канавки до пътя бяха пълни, потоци вода си дълбаеха корита и се събираха на локви. Спряхме по средата на моста и огледахме реката от двете страни. Дори и аз виждах, че се е надигнала. Плитчините бяха покрити. Водата беше по-мътна и по-светлокафява заради полските потоци. Течението беше по-бързо и често се завихряше. По него се носеха трески, пънове и тук-там дори зелени клони.

Метърът ни още стърчеше, но нямаше да издържи дълго. Над водата се виждаха само няколко сантиметра. Дядо трябваше да обуе ботуши, за да издърпа пръчката. Той я погледна, като че ли тя беше виновна, и промърмори едва ли не на себе си:

— Надигнала се е двайсет сантиметра за двайсет и четири часа. — После клекна и почука с пръчката по един камък. Докато го гледах, чух как шуми реката. Не беше силно, но бързата вода шуртеше по камънаците и се блъскаше в подпорите на моста. Течението плискаше през гъстите храсти по брега и кълвеше корените на една върба наблизо. Шумът караше косите ти да настръхнат. Досега не бях чувал нищо такова.

Дядо също го чуваше много добре. Той посочи с пръчката завоя на реката вдясно от нас и каза:

— Ще стигне първо до Лечър. Те са в ниското.

— Кога? — попитах аз.

— Зависи от дъжда. Ако спре, реката може изобщо да не придойде. Ако продължи да вали обаче, за една седмица ще прелее.

— Кога беше последното наводнение?

— Преди три години, ама тогава беше през пролетта. През есента не е прииждала отдавна.

Исках да го разпитам за наводненията, но дядо не обичаше да се разпростира на тази тема. Погледахме и послушахме реката, а после се качихме на камиона и се върнахме вкъщи.

— Хайде да идем до Сайлърс Крийк — каза той. Полските пътища бяха твърде кални за камиона, затова дядо запали трактора и ние излязохме от двора под любопитните погледи на семейство Спрюл и мексиканците. Никога не карахме трактора в неделя. Нима Илай Чандлър щеше да работи, когато Бог си е почивал?

Потокът беше преобразен. Нямаше ги бистрите води, където Тали обичаше да се къпе. Нямаше ги хладните ручейчета около камъните и пъновете. Беше станал много по-широк и пълен с кална вода, която бързаше да стигне до Сейнт Франсис. Слязохме от трактора и отидохме до брега.

— Ето оттук ще ни залее — каза дядо. — Не от реката. Тук е по-ниско и когато потокът придойде, водата отива право в нашето поле.

Водата беше поне на три метра под нас и още течеше в долината, издълбана през нашата ферма преди десетки години. Струваше ми се невъзможно потокът да прелее.

— Дали ще придойде, дядо? — попитах аз.

Той се замисли дълбоко. А може би изобщо не мислеше. Гледаше потока и накрая каза, без изобщо да си вярва:

— Не. Всичко ще бъде наред.

От запад се чу гръм.

Отидох в кухнята рано в понеделник сутринта. Дядо седеше до масата, пиеше кафе и въртеше копчетата на радиото. Опитваше се да намери една станция в Литъл Рок, за да чуе какво ще е времето. Баба беше до печката и пържеше бекон. Къщата беше студена, но топлината и миризмата от тигана помагаха. Татко ми подаде старо вълнено сако, останало от Рики, и аз го облякох неохотно.

— Днес ще берем ли, дядо? — попитах аз.

— Сега ще разберем — каза той, без да сваля очи от радиото.

— Снощи валя ли? — попитах баба, която се наведе да ме целуне по челото.

— Цяла нощ — отвърна тя. — А сега иди за яйца.

Излязох след татко от къщата и тръгнах по задните стълби, когато нещо ме накара да замръзна. Слънцето едва бе изгряло, но навън беше много светло. Не можех да греша.

 

Посочих с пръст и едва успях да кажа:

— Виж!

Татко беше на три метра от мен и вървеше към кокошарника.

— Какво?

Под дъба, където дядо паркираше камиона си, откакто се помнех, нямаше нищо. Камионът беше изчезнал.

— Няма го — казах аз.

Татко дойде бавно до мен и дълго време гледахме празните коловози. Камионът винаги беше стоял там, като дъбовете или бараките. Виждахме го всеки ден, но не го забелязвахме, защото си беше там постоянно.

Без да каже и дума, татко се обърна, изкачи стълбите, прекоси верандата и влезе в кухнята.

— Защо го няма камиона? — попита той дядо, който от чаяно се опитваше да чуе прогнозата за времето от някаква далечна станция.

Баба замръзна и наклони глава, сякаш не беше чула добре въпроса. Дядо спря радиото.

— Какво? — попита той.

— Камиона го няма — каза татко.

Дядо погледна баба, която пък погледна баща ми. И тримата се обърнаха към мен, сякаш бях направил нещо лошо. Тогава майка ми влезе в кухнята и цялото семейство се изниза от кухнята право към калния коловоз, където трябваше да е камионът.

Претърсихме фермата, сякаш той можеше сам да се пренесе на друго място.

— Оставих го тук — каза невярващо дядо. Разбира се, че там ще го остави. Камионът никога не стоеше другаде през нощта.

— Тали! — изкрещя в далечината мистър Спрюл.

— Някой ни е откраднал камиона — промълви баба.

— Къде беше ключът? — попита татко.

— До радиото, както обикновено — отвърна дядо. На края на кухненската маса до радиото имаше една купичка и ключът винаги стоеше там. Татко отиде да провери. Върна се бързо и докладва, че ключа го няма.

— Тали! — изкрещя по-силно мистър Спрюл. В лагера на планинците цареше паника. Мисис Спрюл се показа и забърза към предната ни веранда. Когато ни видя да стоим до къщата и да зяпаме празното място, тя се затича към нас.

— Тали я няма. Никъде не можем да я намерим.

Скоро и останалите дойдоха и не след дълго двете семейства стояха и се гледаха. Татко обясни, че камионът ни е изчезнал. Мистър Спрюл обясни, че дъщеря му е изчезнала.

— Може ли да кара камион? — попита дядо.

— Не, не може — отвърна мисис Спрюл. Това усложняваше нещата.

За миг всички млъкнаха и се замислиха.

— Нали не може Ханк да се е върнал и да го е взел? — попита дядо.

— Ханк не би ви откраднал камиона — отвърна мистър Спрюл със смесица от объркване и гняв. В този момент всичко изглеждаше хем невъзможно, хем вероятно.

— Ханк вече си е вкъщи — каза мисис Спрюл. Беше готова да се разплаче.

„Ханк умря!“, исках да изкрещя аз, а после да изтичам вкъщи и да се скрия под някое легло. Горките хорица не знаеха, че синът им никога няма да си стигне у дома. Твърде тежка ми ставаше тази тайна. Застанах зад майка ми.

Тя се наведе към баща ми и прошепна:

— Иди да видиш какво става с Каубой. — Понеже знаеше от мен за тях двамата с Тали, мама беше с една крачка пред всички други.

Баща ми се замисли за миг и погледна към плевнята. Дядо, баба, а скоро и останалите проследиха погледа му.

Мигел вървеше бавно към нас, без да бърза, и оставяше следи в мократа трева. Държеше в ръка мръсната си сламена шапка, а по походката му личеше, че никак не му се иска да прави това, което се канеше да стори.

— Добро утро, Мигел — каза дядо, сякаш денят почваше като всички други.

— Добро утро, зепог — кимна той.

— Някакъв проблем ли има? — попита дядо.

— Малък проблем.

— Какъв?

— Каубой го няма. Мисля, че се е измъкнал през нощта.

— Сигурно е заразно — промърмори дядо и плю в тревата.

На семейство Спрюл им трябваха няколко секунди, за да загреят какво става. Отначало изчезването на Тали нямаше нищо общо с това на Каубой, поне според тях. Очевидно не знаеха нищо за тайния роман на тия двамата. Семейство Чандлър се досети много по-рано, но пък ние разполагахме с моята вътрешна информация.

Бавно проумяваха какво се е случило.

— Мислите ли, че я е отвлякъл? — попита почти паникьосан мистър Спрюл. Жена му подсмърчаше и се опитваше да сдържи сълзите си.

— Не знам какво да мисля — отвърна дядо. Той беше много по-разтревожен за камиона си, отколкото за Тали и Каубой.

— Взел ли си е нещата? — попита татко Мигел.

— Да, зепог.

— А Тали взела ли си е нейните? — попита баща ми мистър Спрюл.

Той не отговори и въпросът увисна във въздуха, докато Бо не каза:

— Да, сър. Торбата й я няма.

— Какво има в торбата й?

— Дрехи и други такива работи. И бурканът с парите.

Мисис Спрюл заплака по-силно.

— Детето ми! — ревна тя, а аз исках да се скрия под къщата.

Семейство Спрюл бяха потресени. Всички глави бяха наведени, раменете им превити, а очите притворени. Обичната им Тали беше избягала с човек, когото смятаха за по-нисш, тъмнокож натрапник от забравена от Бога страна. Унижението им пред нас беше пълно и много болезнено.

И мен ме болеше. Как можа да направи нещо толкова Ужасно? Тя ми беше приятелка. Доверяваше ми се и ме защитаваше като по-голяма сестра. Обичах Тали, а сега тя беше избягала с един зъл убиец.

— Той я е отвлякъл! — извика мисис Спрюл.

Бо и Дейл я отведоха и оставиха само баща им и Трот да се занимават с проблема. Празният поглед на Трот беше заменен с объркано и тъжно изражение. Тали защитаваше и него, а сега беше изчезнала.

Мъжете подхванаха дълъг спор какво да правят сега. Първата работа беше да се намерят Тали и камионът, преди да са стигнали далеч. Нямахме представа кога са заминали. Явно бяха използвали бурята, за да прикрият бягството си. Семейство Спрюл не бяха чули нищо през нощта, нищо освен гръмотевици и дъжд, а пътят минаваше на двайсет метра от палатките им.

Можеше да са тръгнали преди часове, достатъчно, за да стигнат до Джоунсбъро, Мемфис или дори Литъл Рок.

Но мъжете, изглежда, се надяваха да намерят Тали и Каубой, и то бързо. Мистър Спрюл отиде да откачи камиона си от палатките и масите. Помолих татко да ме пусне да ида с тях, но той каза „не“. Тогава отидох при мама, която също беше непреклонна.

— Не е твоя работа — каза тя.

Дядо и татко се сместиха на предната седалка до мистър Спрюл и потеглиха. Камионът занасяше, колелата боксуваха, а зад тях пръскаше кал.

Минах покрай силоза на път за обраслите с плевели останки от стар заслон и един час седях под прогнилия ламаринен покрив и гледах как дъждът капе пред мен. Радвах се, че Каубой си е заминал от фермата ни, и благодарих на Бог с кратка, ала искрена молитва. Но облекчението от неговото заминаване беше помрачено от разочарованието, което ми причини Тали. Успях да я намразя за онова, което беше направила. Проклинах я с думите, които бях научил от Рики, и когато не се сетих за нито една повече, помолих Бог да ми прости.

Освен това го помолих да пази Тали.

На мъжете им трябвали два часа, за да открият Стик Пауърс. Той казал, че се връща от управлението в Джоунсбъро, но според дядо изглеждал така, сякаш цяла седмица бил спал. Стик видимо грейнал, че такова тежко престъпление е попаднало под неговата юрисдикция. Според местния закон кражбата на фермерски камион почти не се различаваше от убийство и Стик се втурнал да я разкрива. Позвънил на всички инстанции, които открил по раздрънканата си радиостанция, и не след дълго новината се разнесла из североизточен Арканзас.

Според дядо Стик не се притеснявал много къде е Тали. Той правилно предположил, че тя сама е избягала с мексиканеца, което беше срамно, но не и престъпно, макар мистър Спрюл да продължавал да говори за отвличане.

Двете гълъбчета едва ли щяха да тръгнат на далечен път с нашия камион. Те явно искаха да напуснат Арканзас и Стик решил, че най-вероятно ще вземат автобус. На авто-стоп биха изглеждали подозрителни; шофьорите в Арканзас едва ли щяха да качат тъмен тип като Каубой, особено с бяло момиче до него.

— Сигурно са в някой автобус, пътуващ на север — казал Стик.

Когато дядо ни предаде думите му, аз си спомних за мечтата на Тали да живее в Канада, далеч от горещината и влагата. Тя искаше много сняг и, кой знае защо, беше избрала Монреал за свое място.

Мъжете говорили за пари. Баща ми пресметнал, че Каубой е спечелил почти четиристотин долара от бране на памук. Никой обаче не знаел колко е изпратил вкъщи. Тали беше спечелила около половината от тази сума и вероятно беше спестила повечето. Знаехме, че купува боя за Трот, но нямахме представа за другите й разходи.

На този етап от разказа на дядо исках да призная за Ханк. След като го уби, Каубой го беше обрал. Нямаше как Да знаем колко пари е спестил Ханк от брането, но със сигурност онези двеста и петдесет долара от Самсон сега бяха в джоба на Каубой. Едва не изтърсих това на кухненската маса, но просто се изплаших. Каубой беше изчезнал, но, току-виж, го намерили някъде.

Почакай, казах си аз. Просто почакай. Ще дойде мигът, в който ще мога да разкрия тайните си.

Колкото и пари да имаха, явно щяха да им стигнат за автобус.

А ние както обикновено бяхме на червено. Поговорихме малко как ще трябва да купим друг камион, ако този не се намери, но темата беше твърде болезнена. Освен това аз само слушах.

Обядвахме рано, седнахме на задната веранда и се загледахме в дъжда.

 

Старата и шумна патрулна кола на Стик се довлече до предния ни двор, а зад нея беше откраднатият камион. Стик излезе с важен вид, защото беше решил най-спешната част от задачата. Другият полицай в Блек Оук караше камиона, на който, доколкото можехме да преценим, му нямаше нищо. Семейство Спрюл дотичаха да чуят нещо за Тали.

— Намерихме го на автогарата в Джоунсбъро — обяви Стик на събралата се пред него публика. — Както и предполагах.

— Къде беше ключът? — попита дядо.

— Под седалката. И резервоарът е пълен. Не знам дали е бил пълен преди, но сега е догоре.

— Беше до половината — каза удивен дядо. Всички бяхме учудени не само че отново виждаме камиона, а и че си е същият. Цял ден се бяхме тревожили как ще живеем без него, без средство за придвижване. Щяхме като семейство Лечър да бъдем принудени да молим някого да ни кара тук и там. Не можех да си представя подобно нещастие и повече от всякога се зарекох един ден да живея в град, където хората имат коли.

— Сигурно само са го взели на заем — каза почти на себе си мистър Спрюл.

— И аз така мисля — отвърна Стик. — Още ли искаш да подадеш оплакване? — попита той дядо.

Двамата с баща ми се намръщиха.

— Ами не — каза дядо.

— Някой видял ли ги е? — попита тихо мисис Спрюл.

— Да, госпожо. Купили са два билета за Чикаго, а после пет часа са стояли на автогарата. Чиновникът усетил, че става нещо, но решил, че не е негова работа. Да избягаш с мексиканец не е много умно, но не е престъпление. Чиновникът ги гледал цяла нощ, а те се опитвали да се държат, като че ли не се познават. Седели отделно, но щом дошъл автобусът, се качили заедно.

— Кога е тръгнал автобусът? — попита мистър Спрюл.

— В шест часа сутринта. — Стик извади от джоба си един сгънат плик и го подаде на мистър Спрюл. — Това го намерих на предната седалка. Мисля, че е писмо от Тали до всички вас. Не съм го чел.

Мистър Спрюл го подаде на жена си, която бързо отвори плика и извади лист хартия. Започна да чете и да си бърше очите. Всички я гледаха и чакаха мълчаливо. Дори Трот, който се криеше зад Бо и Дейл, се наведе напред да гледа как майка му чете писмото.

— Не че е моя работа, госпожо — каза Стик, — но ако има някаква полезна информация, трябва да знам.

Мисис Спрюл продължи да чете и когато свърши, наведе очи и каза:

— Нямало да се върне. Двамата с Каубой щели да се оженят и да живеят на север, където можели да си намерят хубава работа и тъй нататък. — Сълзите и подсмърчанията йвнезапно изчезнаха. Мисис Спрюл беше преди всичко ядосана. Дъщеря й не беше отвлечена; беше избягала с мексиканец и щеше да се омъжи за него.

— В Чикаго ли ще останат? — попита Стик.

— Не казва. Пише само „на север“.

Семейство Спрюл почнаха да се разотиват. Баща ми благодари на Стик и другия полицай, че са ни докарали камиона.

— При вас вали най-много — каза Стик, докато отваряше вратата на колата си.

— Навсякъде е мокро — отвърна му дядо.

— На север реката се надига — рече Стик, като че ли бе-ше експерт по тези работи. — Още дъжд ще падне.

— Благодаря, Стик — каза дядо.

Двамата полицаи се качиха в патрулната кола. Стик се настани зад кормилото. Тъкмо щеше да затвори вратата, когато изскочи и каза:

— Хей, Илай, обадих се на шерифа в Юрика Спрингс. Не е виждал онзи големия, Ханк. Момчето трябваше вече да си е вкъщи, не мислиш ли?

— Сигурно. Тръгна си преди седмица.

— Къде ли може да е?

— Не е моя грижа — каза дядо.

— Не съм свършил с него, да знаеш. Като го намеря, ще затворя дебелия му задник в затвора в Джоунсбъро и ще го дам под съд.

— Ами хубаво, Стик — каза дядо и се обърна. — Добре.

Изтърканите гуми на Стик се плъзгаха из калта, но най-сетне той стигна до пътя. Мама и баба се върнаха в кухнята, за да почнат да готвят.

Дядо извади инструментите си и ги нареди отзад на камиона. После отвори капака и взе да оглежда двигателя. Аз седях на калника, подавах му ключовете и следях всяко негово движение.

— Защо свястно момиче като Тали иска да се жени за мексиканец? — попитах аз.

Дядо стягаше ремъка. Нямаше почти никакво съмнение, че Каубой не е спирал да отвори капака и да бърника двигателя, докато бяга с Тали, но дядо все пак се чувстваше задължен да поправя, намества и пристяга, като че ли камионът е разнебитен.

— Жени — отвърна той.

— Какво искаш да кажеш?

— Жените вършат глупости.

Зачаках да поясни, но това беше целият му отговор.

— Не разбирам — казах накрая аз.

— Аз също. И като пораснеш, няма да ги разбираш. Жените никой не може да ги разбере.

Извади филтъра и подозрително погледна карбуратора. За миг ми се стори, че е видял следи от бърникане, но после той зави един болт и се ухили доволно.

— Мислиш ли, че ще я намерят? — попитах аз.

— Не я търсят. Нали си получихме камиона, значи няма престъпление и полицията не се опитва да ги намери. Съмнявам се, че семейството й ще тръгне да ги гони. Дори да имат късмет да ги намерят, какво ще направят?

— Не могат ли да я накарат да се върне?

— Не. Щом се ожени, тя става голяма. Не можеш да накараш омъжена жена да направи каквото и да било.

Той включи двигателя и се заслуша в бръмченето му. На мен ми се струваше същото, но дядо мислеше, че чува ново дрънчене.

— Дай да направим едно кръгче — каза той. За него беше грях да се хаби бензин, но явно искаше да изгори малко от онова, което бяха налели Тали и Каубой.

Качихме се и тръгнахме на заден към пътя. Аз седях точно там, където Тали беше седяла преди няколко часа, докато бяха бягали през бурята. Мислех само за нея и бях по-озадачен отвсякога.

Пътят беше твърде мокър и кален и дядо не можеше да стигне идеалната си скорост от петдесет километра в час, но пък и явно усещаше, че нещо не е наред с двигателя. Спряхме на моста и погледнахме реката. Плитчините бяха изчезнали; между бреговете нямаше друго освен вода — вода и носени от реката отпадъци. Течението беше бързо, толкова бързо не го бях виждал. Пръчката на дядо отдавна я нямаше; беше отнесена от водовъртежите. И без нея се виждаше, че Сейнт Франсис ще прелее.

Дядо беше като хипнотизиран от водата и шума. Не знаех дали иска да ругае, или да плаче. И двете нямаше да помогнат, разбира се. Дядо, струва ми се, може би за пръв път осъзна, че ще загуби още една реколта.

Тайнственият проблем с двигателя се беше оправил по пътя за вкъщи. На вечеря дядо обяви, че на камиона нищо му няма, така че започнахме надълго и нашироко да обсъждаме къде ли са Тали и Каубой и какво ли правят. Татко беше чувал, че в Чикаго имало много мексиканци, значи Каубой и жена му лесно щяха да се смесят с тях и никога вече нямаше да бъдат открити.

Толкова се притеснявах за Тали, че едва преглъщах храната си.

Късно на следващата сутрин, когато слънцето се силеше да надникне през облаците, ние се върнахме да берем памук. Бяхме се уморили да стоим вкъщи и да гледаме небето. Дори аз исках да ида на полето.

Мексиканците бяха особено нетърпеливи. Нали бяха на три хиляди километра от домовете си, а бездействаха и не получаваха пари.

Но памукът беше много мокър, а земята твърде мека. Калта се спичаше по ботушите ми, залепваше по чувала и след един час ми се струваше, че влача цяло дърво. Два часа по-късно се отказахме и тръгнахме към къщи тъжни и потиснати.

Семейство Спрюл бяха решили, че им стига толкова. Не се учудихме, че раздигат лагера си. Правеха го бавно, сякаш с неохота признаваха поражението си. Мистър Спрюл каза на дядо, че няма смисъл да стоят, ако не могат да работят. Дъждовете им бяха дошли до гуша. Не можехме да им се сърдим. От шест седмици живееха в предния ни двор. Старите им палатки и брезенти бяха провиснали от дъжда. Дюшеците им бяха, кажи-речи, на открито и бяха целите опръскани с кал. На тяхно място отдавна да съм си тръгнал.

Седяхме на верандата и ги гледахме как събират вехториите си и ги трупат безредно в камиона и ремаркето. Сега имаше повече място, защото Ханк и Тали ги нямаше.

Изведнъж се изплаших. Скоро щяха да се приберат вкъщи и нямаше да намерят Ханк. Щяха да почакат, да го потърсят и да започнат да задават въпроси. Не знаех как може да ми се отрази това, но, тъй или иначе, се страхувах.

Мама ме накара да ида с нея в градината, където набрахме количества за двайсет души. Измихме царевицата, краставиците, доматите, бамята и марулята на кухненската мивка, а после тя ги нареди в един кашон. Баба донесе десетина яйца, килограм домашна шунка, половин кило масло и два буркана сладко от ягоди. Не можеха да си тръгнат без храна за из път.

Към три-четири часа вече бяха стегнали багажа си. Камионът и ремаркето им бяха безнадеждно претоварени — зад капаците бяха отрупани кашони и брезентови чували, криво-ляво привързани с канап, готови да паднат всеки момент. Когато стана ясно, че се канят да потеглят, цялото ни семейство слезе и прекоси двора, за да се сбогува с тях. Мистър и мисис Спрюл ни посрещнаха и приеха храната ни. Извиниха се, че тръгват, преди памукът да е обран, но всички знаехме, че реколтата може и без туй да е похабена. Опитваха се да се усмихват любезно, но си личеше колко са нещастни. Като ги гледах, без да искам, си мислех как винаги ще съжаляват, че са дошли да работят при нас. Ако бяха избрали друга ферма, Тали нямаше да срещне Каубой. А Ханк можеше още да е жив, макар че като знам как налиташе на бой, сигурно си е бил обречен на ранна смърт. „Който нож вади, от нож умира“, обичаше да казва баба.

Тежеше ми на съвестта, че съм мислил толкова лоши неща за тях. Освен това се чувствах като крадец, защото аз знаех истината за Ханк, а те не.

Сбогувах се с Бо и Дейл, които нямаха какво да кажат. Трот се криеше зад ремаркето. Когато дойде време да тръгват, той се дотътри до мен и промърмори нещо неясно. После протегна ръка и ми подаде четката си. Нямах друг избор, освен да я приема.

Възрастните ни гледаха и изведнъж замълчаха.

— Ей там — каза Трот и посочи към камиона им. Бо разбра и протегна ръка. Извади четири литра бяла блажна боя, чисто нова неотворена кутия с ярък етикет отпред. Остави я на земята пред мен и извади още една.

— За теб е — каза Трот.

Погледнах двете кутии, а после вдигнах очи към баба и дядо. Макар от няколко дни да не говорехме за боядисването, отдавна знаехме, че Трот няма да успее да завърши. Сега той ми предаваше работата. Погледнах мама и видях на устните й да играе любопитна усмивка.

— Тали я купи — каза Дейл.

Почуках с четката по крака си и най-сетне успях да кажа „благодаря“. Трот ми се усмихна глуповато, което накара останалите да се засмеят. Отново тръгнаха към камиона. Трот седна сам в ремаркето. Когато ги видяхме на идване, с него беше и Тали. Сега той изглеждаше тъжен и изоставен.

Камионът им потегли с голяма мъка. Съединителят виеше и стържеше и когато най-после включи, всичко се залюля напред. Семейство Спрюл си тръгнаха, тенджерите и тиганите им задрънчаха, кашоните се лашкаха насам-натам, Бо и Дейл подскачаха върху дюшека, а Трот се беше свил в един ъгъл на ремаркето. Махахме им, докато не се изгубиха от поглед.

Не се разбрахме нищо за догодина. Семейство Спрюл нямаше да се върнат. Знаехме, че никога повече не ще ги видим.

Малкото останала трева в предния ни двор беше сплескана и когато разгледах пораженията, изведнъж се зарадвах, че планинците си тръгнаха. Ритах пепелта там, където бяха клали огън, и за пореден път се изумих, че са толкова нечувствителни. Имаше следи от камиона им и дупки от колчетата на палатките. Следващата година щях да вдигна ограда, за да държа планинците настрани от бейзболното ми игрище.

Първата ми работа обаче беше да завърша започнатото от Трот. Занесох кутиите до предната веранда, една по една, и се учудих колко е тежка боята. Очаквах дядо да каже нещо, но той не направи никакъв коментар. Затова пък мама даде нареждания на татко, който бързо издигна скеле до източната страна на къщата. То представляваше двуметрова дъска, подпряна от едната страна на стойката за триона, а от другата на един празен бензинов варел. Беше малко наклонена към стойката, но не толкова, че бояджията да залитне. Татко отвори първата кутия, разбърка я с една пръчка и ме качи на скелето. Даде ми няколко кратки инструкции, но тъй като не разбираше много от боядисване, ме остави сам да се уча. Реших, че щом Трот може, и аз ще успея.

Майка ми ме гледаше внимателно и ми даваше умни съвети като „Внимавай да не капе“ и „Не бързай“. Трот беше боядисал долните шест дъски от източната страна на къщата; със скелето аз стигах на още един метър над тях. Не бях сигурен как ще стигна до покрива, но реших, че после ще му мисля.

Старите дъски попиха първата ръка. След втората станаха гладки и бели. Бях възхитен от работата си, защото резултатът беше незабавен.

— Как става? — попитах аз, без да поглеждам надолу.

— Прекрасно, Люк — каза майка ми. — Само работи бавно и не бързай. И гледай да не паднеш.

— Няма да падна.

Защо винаги ме предупреждаваше за такива очевидни неща?

Този следобед татко на два пъти мести скелето и до вечеря бях свършил четирите литра боя. Измих ръцете си със сапун с луга, но по ноктите ми остана боя. Много важно. Аз бях горд с новите си умения. Правех нещо, което никой от моето семейство не беше правил.

На вечеря не говорихме за боядисването. Имаше по-важни неща. Планинците си бяха отишли, а толкова памук си стоеше необран. Имаше слухове, че и други работници си тръгват заради калните полета. Дядо не искаше хората да знаят, че оставяме нещо на дъждовете. Той твърдеше, че времето ще се оправи. Никога не бе имало толкова много бури през есента.

По мръкване отидохме на предната веранда, където беше още по-тихо. „Кардинале“ бяха далечен спомен, а рядко слушахме нещо друго след вечеря. Дядо не искаше да хаби ток, затова аз седях на стълбите и гледах празния ни двор. Шест седмици той беше покрит с всякакви заслони и палатки. Сега нямаше нищо.

Няколко обрулени листа се пръснаха по двора. Нощта беше хладна и ясна и това накара баща ми да предскаже, че утре ще можем да берем памук, цял ден. А аз исках само да боядисвам.

Докато закусвахме, погледнах часовника над печката. Беше четири сутринта — толкова рано не бяхме ставали. Татко говореше само колкото да направи прогноза за времето — хладно, ясно, без нито един облак, а земята щяла да бъде достатъчно изсъхнала, че да можем да берем памук.

Възрастните бяха притеснени. Голяма част от памука стоеше необрана и ако продължаваше така, нашата ферма щеше да затъне още по-дълбоко в дългове. Мама и баба измиха чиниите рекордно бързо и всички заедно потеглихме от къщи. Мексиканците се возиха с нас до полето. Седяха скупчени от едната страна на ремаркето и се опитваха да се стоплят.

Ясните сухи дни бяха станали рядкост и ние се нахвърлихме на памука, като че ни е за последно. До изгрев бях капнал от умора, но мрънкането щеше само да ядоса възрастните. Бяхме на път да изгубим реколтата и трябваше да работим до припадък. Искаше ми се да подремна, но ако татко ме хванеше, щеше да ме набие с колана си.

Обядвахме набързо със студени питки и шунка в сянката на ремаркето. Към пладне се беше стоплило, тъкмо време за следобедна почивка. Вместо това ние седяхме на чувалите си, дъвчехме питките и гледахме небето. Дори когато говорехме, очите ни бяха извърнати нагоре.

И, естествено, ясният ден означаваше, че се задават бури, така че след двайсет минути татко и дядо обявиха край на почивката. Жените скочиха също така бързо като мъжете, за да докажат, че не падат по-долу от тях. Само аз се цупех.

Можеше да бъде и по-зле: мексиканците изобщо не ядоха.

Прекарах еднообразния следобед в мисли за Тали, после за Ханк, а после пак за Тали. Освен това си мислех за семейство Спрюл и им завиждах, че се отърваха. Опитвах се да си представя какво ще правят, като стигнат вкъщи и не намерят Ханк. Повтарях си, че всъщност не ме интересува.

От няколко седмици нямахме писмо от Рики. Бях чул възрастните да си шепнат из къщата по този въпрос. Още не му бях изпратил дългия си разказ, преди всичко защото не знаех как да го пусна, без да ме хванат. Освен това почвах да се чудя дали да го товаря с новината за Либи. И така си имаше достатъчно проблеми. Ако Рики си беше вкъщи, щях да ида с него за риба и да му кажа всичко. Щях да започна с убийството на Джери Сиско и нямаше да спестя нищо — бебето на Либи, Ханк и Каубой, цялата бъркотия. Рики щеше да знае какво да направи. Нямах търпение да се върне.

Не знам колко памук набрах този ден, но сигурно счупих световния рекорд за седемгодишни. Когато слънцето се скри зад дърветата край реката, майка ми ме намери и двамата с нея тръгнахме към къщата. Баба остана и продължи да бере бързо като мъжете.

— Докога ще работят? — попитах аз. Толкова бяхме уморени, че едва се тътрехме.

— Сигурно докато се стъмни.

Когато стигнахме вкъщи, беше почти тъмно. Исках да се строполя на канапето и да спя цяла седмица, но мама ме накара да си измия ръцете и да й помогна за вечерята. Тя изпече царевичен хляб и претопли вчерашната храна, докато аз белех и режех домати. Слушахме радио — нито дума за Корея.

Въпреки тежкия ден на полето дядо и татко бяха в добро настроение, когато седнахме да ядем. Двамата бяха набрали общо половин тон. След последните дъждове цената на памука се беше вдигнала и ако само още няколко дни не валеше, можехме да вържем годината. Баба слушаше от разстояние, но не ги чуваше. Явно пак се беше пренесла в Корея. Мама беше твърде уморена, за да говори.

Дядо мразеше да яде вчерашна храна, но все пак благодари на Бога за нея. Благодари му за сухото време и се помоли за още такива дни. Ядяхме бавно; най-накрая се предадохме на изтощението. Разговорите станаха по-кратки и тихи.

Аз пръв чух гръмотевиците. Отначало тътнеха далечно и глухо и аз се огледах, за да видя дали и възрастните са ги чули. Дядо говореше за пазара на памука. След няколко минути тътнежът приближи и когато в далечината проблесна светкавица, спряхме да ядем. Вятърът се усили и ламариненият покрив на задната веранда леко зазвъня. Не смеехме да се погледнем.

Дядо скръсти ръце и облегна лакти на масата, сякаш смяташе пак да се моли. Току-що бе поискал от Бог сухо време. А сега пак щяхме да прогизнем.

Раменете на татко увиснаха няколко сантиметра. Той потърка чело и впери поглед в стената. Дъждът забарабани по покрива малко по-силно и баба каза:

— Градушка.

Това означаваше силни ветрове и пороен дъжд и наистина скоро из фермата ни се разрази буря. Дълго седяхме на масата и слушахме гръмотевиците и дъжда; бяхме забравили за недоядената вечеря и се чудехме колко дъжд ще се извали и кога ще можем пак да берем. Сейнт Франсис нямаше да издържи дълго, а прелееше ли, с памука ни беше свършено.

Бурята отмина, но дъждът продължи, като от време на време се усилваше. Най-сетне излязохме от кухнята. Отидох с дядо на предната веранда, но между къщата ни и пътя имаше само едно езеро. Дожаля ми за дядо; той седна на люлката и изумен се загледа в пороя, който ни изпращаше Бог.

По-късно майка ми чете библейски притчи. Гласът й едва се чуваше от трополенето по покрива. И дума не можеше да става да ми чете за Ной и потопа. Заспах, преди младият Давид да убие Голиат.

На другия ден родителите ми обявиха, че ще ходят в града. Аз бях поканен — би било твърде жестоко да откажат да ме вземат, — но дядо и баба не. Беше семейна разходка. Спомена се нещо за сладолед. Благодарение на Каубой и Тали имахме малко безплатен бензин, а във фермата нямаше нищо за вършене. Памукът беше удавен във вода.

Седях отпред при тях и гледах внимателно скоростоме-ра. Като излязохме на магистралата и се насочихме на север към Блек Оук, татко вдигна до седемдесет километра в час. Според мен камионът си вървеше също като при петдесет, но нямаше да кажа това на дядо.

Странно, но ми поолекна, като видях, че и другите ферми не работят заради дъжда. Никой не се мяркаше из полето, за да се опита да бере. Не се виждаше нито един мексиканец.

Нашите земи бяха в ниското и бяхме губили реколти, когато другите фермери се бяха отървавали. Сега май всички бяха пострадали поравно.

Беше по обяд и нямаше нищо за вършене, така че семействата се бяха събрали по верандите и гледаха към пътя. Жените чистеха боб. Мъжете говореха и се тревожеха. Децата или седяха на стълбите, или играеха в калта. Познавахме ги всички, всяка къща. Махахме им, те отвръщаха на поздрава, а аз си представях как казват: „Накъде ли са тръгнали?“

Ставната улица беше тиха. Паркирахме пред магазина за железария. През три къщи група фермери в работни дрехи бяха потънали в сериозен разговор. Татко се почувства длъжен първо да се обади там или поне да послуша мислите и прогнозите им за времето. Аз тръгнах след майка ми към дрогерията, където в един ъгъл продаваха сладолед и лимонада. Едно хубаво градско момиче на име Синди работеше там, откакто се помнех. В момента Синди нямаше други клиенти и аз получих особено щедра порция ванилов сладолед с череши. Той струваше на майка ми пет цента. Настаних се на едно столче. Когато стана ясно, че през следващите трийсет минути няма да мръдна оттук, мама излезе да купи някои неща.

Синди имаше по-голям брат, който беше загинал при страшна катастрофа. Колкото пъти я видех, все си спомнях какво бях чул. Колата на брат й се запалила и не могли да го измъкнат от смачканото купе. Събрали се много хора, което, естествено, означаваше най-различни версии за това колко ужасно е било. Синди беше хубава, но очите й бяха тъжни. Знаех, че е заради трагедията. Не й се говореше, а аз нямах нищо против. Ядях бавно, та сладоледът да ми стигне за дълго, и я гледах как се движи зад тезгяха.

Бях чул родителите ми да си шушукат и знаех, че смятат да се обаждат по телефона. Тъй като нямахме собствен телефон, трябваше да ползваме чужд. Сигурно онзи в ба-калничката на Поп и Пърл.

Повечето къщи и магазини в града имаха телефони. Фермите на четири-пет километра оттук също, защото дотам стигаха жиците. Веднъж майка ми каза, че ще минат години, преди да ни прекарат и на нас. Дядо и без това не искаше. Казваше, че който има телефон, трябва да говори с хората тогава, когато на тях им е удобно, а не на него. Телевизорът беше нещо интересно, но телефонът беше загубена работа.

Джеки Мун влезе и дойде до нас.

— Здрасти, малкият — рече той, разроши косата ми и седна до мен. — Какво те води насам?

— Сладоледът — казах аз и Джеки се разсмя.

Синди застана пред нас и попита:

— Както обикновено ли?

— Да — отвърна той. — А ти как си?

— Добре съм. Джеки — изгука тя. Те се спогледаха и аз добих впечатлението, че става нещо. Тя се обърна, за да му приготви обичайното, а Джеки я измери от глава до пети.

— Имате ли новини от Рики? — попита той, без да сваля очи от Синди.

— Нищо ново — казах аз и също се загледах в нея.

— Рики е железен. Няма да им се даде.

— Знам — казах аз.

Джеки запали цигара и смукна от нея.

— Мокро ли е при вас? — поинтересува се той.

— Не питай.

Синди сложи пред Джеки купа шоколадов сладолед и чаша черно кафе.

— Викат, че щяло да вали още две седмици — каза той. — Не се и съмнявам.

— Дъжд, дъжд и пак дъжд — отвърна Синди. — Само за това приказват хората. Не ви ли призлява да говорите за времето?

— Няма за какво друго да говориш — каза Джеки. — Ако си фермер де.

— Само глупаците стават фермери — отвърна тя, хвърли кърпата си на бара и отиде до касата.

Джеки изяде лъжичка сладолед.

— Май е права, да знаеш.

— Сигурно.

— Татко ти ще ходи ли на север? — попита той.

— Къде да ходи?

— На север, във Флинт. Чувам, че някои момчета вече се обаждат и се опитват да си намерят работа в завода на „Буик“. Казват, че тази година работата била кът и не можели да вземат колкото преди, така че хората се блъскат да се вредят. Памукът пак отиде на кино. Още един здрав дъжд и реката ще прелее. Половин реколта да изкараме, пак ще е късмет. Голяма идиотщина, а? Бъхтиш като луд шест месеца, губиш всичко и хукваш на север да работиш и да спечелиш колкото да си върнеш дълговете. После пак сееш.

 

— Ти ще ходиш ли на север? — попитах аз.

— Чудя се. Много съм млад, за да се забивам във фермата за цял живот.

— Аз също.

Той отпи от кафето си и няколко минути мълчаливо се дивяхме на мисълта каква глупост е фермерството.

— Чух, че онзи, едрият планинец е избягал — каза накрая Джеки.

За щастие устата ми беше пълна със сладолед, така че само кимнах.

— Надявам се да го хванат — рече той. — Искам да го видя в съда, да си получи заслуженото. Вече казах на Стик Пауърс, че ще свидетелствам. Всичко ще разкажа. И други хора се обаждат и разправят на Стик какво стана. Не трябваше да убива Джери Сиско.

Натъпках в устата си още една лъжичка и продължих да кимам. Бях се научил да мълча и да гледам глупаво, щом станеше въпрос за Ханк Спрюл.

Синди се върна и взе да се върти зад бара, да бърше това-онова и да си тананика. Джеки забрави за Ханк.

— Свършваш ли? — попита той и погледна сладоледа ми.

Явно двамата със Синди имаха да си споделят нещо.

— Ей сега — казах аз.

Тя си тананикаше, а той ме гледаше, докато не свърших. Когато изядох и последната капка, аз се сбогувах с тях и отидох при Поп и Пърл, където се надявах да науча нещо повече за телефонния разговор.

Пърл стоеше сама до касата. Очилата за четене бяха паднали до върха на носа й, а погледът й моментално срещна моя. За нея казваха, че познава по звука не само кой камион минава по главната улица, но и кой фермер го кара и откога не е идвал в града. Не пропускаше нищо.

— Къде е Илай? — попита Пърл, след като си разменихме любезности.

— Остана вкъщи — казах аз и погледнах кутията с марципанчета „Тутси“.

— Вземи си — посочи ги тя.

— Благодаря. Къде е Поп?

— Отзад. Само ти и вашите, а?

— Да. Виждала ли си ги?

— Не още. Ще купуват ли нещо оттук?

— Да. Освен това татко трябва да се обади по телефона. — Тя се сепна и се замисли защо пък може да му трябва телефон. Аз разопаковах марципанчето си.

— На кого ще се обажда? — попита тя.

— Не знам. — Нямаше начин да ползваш телефона на Пърл и да скриеш нещо от нея. Тя научаваше повече от човека в другия край на жицата.

— Кално ли е при вас?

— Да. Много.

— Земята и без това е лоша. Май вас, семейство Лечър и семейство Джетър винаги ви залива първи. — Гласът й заглъхна и тя се замисли над нещастието ни. Погледна през прозореца и бавно поклати глава пред перспективата за още една провалена реколта.

Дотогава не бях виждал наводнение, или поне не си спомнях, така че нямах какво да кажа. Всички бяха посърнали заради времето, дори и Пърл. Трудно е да си оптимист, когато над теб са надвиснали такива облаци. Задаваше се още една мрачна зима.

— Чувам, че някои хора ще ходят на север — казах аз.

Знаех, че ако е вярно. Пърл ще разполага с подробности.

— И аз така знам — каза тя. — Опитват се да си намерят работа в случай, че дъждовете продължат.

— Кой ще ходи?

— Не съм чула — каза тя, но по тона й усетих, че знае последните клюки. Фермерите вероятно бяха използвали нейния телефон.

Благодарих й за марципанчето и излязох от магазина. Тротоарите бяха празни. Градът беше на мое разположение, което много ми допадна. В събота не можеше да се разминеш от хора. Мярнах родителите си да купуват нещо в железарския магазин и отидох да проуча въпроса.

Купуваха боя, много боя. На тезгяха бяха наредени пет огромни кутии бяла блажна боя и две четки в найлонови опаковки. Когато влязох, продавачът пресмяташе общата сума. Баща ми търсеше нещо из джоба си. Майка ми стоеше близо до него, гордо изправена. Явно тя бе настояла да се купи боята. Усмихна ми се доволна.

— Четиринайсет долара и осемдесет цента — каза продавачът.

Татко извади парите си и започна да отброява банкнотите.

— Мога просто да ги сложа на сметката ви — каза продавачът.

— Не, това не го пишете там — каза майка ми. Дядо щеше да припадне, ако получи месечна сметка с толкова пари, похарчени за боя.

Отнесохме кутиите в камиона.

Кутиите с боя бяха строени на задната веранда като войници, чакащи в засада. Под зоркото око на майка ми татко премести скелето до североизточния ъгъл на къщата и го нагласи така, че да мога да боядисвам от земята почти до покрива. Минах първия ъгъл. Трот би се гордял с мен.

Отворихме нова кутия. Махнах найлона от едната четка и огънах косъмчетата напред-назад. Беше десетина сантиметра широка и много по-тежка от онази, която ми беше дал Трот.

— Ние имаме малко работа в градината — каза мама. — Ей сега се връщаме. — Двамата с татко заминаха с три от най-големите кошници във фермата. Баба беше в кухнята и вареше сладко от ягоди. Дядо беше отишъл някъде да се тюхка. Аз останах сам.

Инвестицията на родителите ми в делото придаваше тежест на задачата ми. Сега къщата щеше да бъде боядисана цялата, все едно дали на дядо му харесваше, или не. А основната работа щеше да бъде свършена от мен. Все пак не беше толкова спешно. Ако реката придойдеше, щях да боядисвам, когато не вали. Ако пък успеехме да приберем памука, щях да имам цяла зима, за да завърша шедьовъра си. През всичките си петдесет години къщата не беше боядисвана. Закъде да бързам?

След трийсет минути се уморих. Чувах как родителите ми си говорят в градината. Имаше още две четки — другата нова и онази, която ми даде Трот. Те лежаха на верандата до кутиите с боя. Защо родителите ми да не ги хванат в ръце и да не се заловят за работа? Сигурно смятаха да помогнат.

Четката наистина тежеше. Стараех се мазките ми да са къси и равни. Мама ме беше предупредила да не се опитвам да загребвам по много боя наведнъж. „Гледай да не капе.“ „Внимавай да не потече.“

След един час имах нужда да си почина. Потънал в свой собствен свят, пред такова гигантско начинание, взех да се ядосвам на Трот, задето ми натресе тази работа. Боядиса една трета от едната стена и офейка. Започвах да мисля, че може би дядо е прав. Къщата нямаше нужда от боядисване.

Ханк беше виновен. Ханк ми се беше присмял и беше обидил семейството ми, задето къщата ни не е боядисана. Трот беше решил да ме защити. Двамата с Тали бяха замислили всичко, без да съзнават, че голямата работа ще падне на моя гръб.

Близо зад себе си чух гласове. Мигел, Луис и Рико бяха дошли и ме гледаха любопитно. Усмихнах се и си разменихме по едно „Buenos Dias“. Те се приближиха, явно учудени защо такава голяма задача е възложена на най-малкия член на семейство Чандлър. Няколко минути аз боядисвах съсредоточено и бавно-бавно напредвах. Мигел стоеше до верандата и оглеждаше неотворените кутии и другите четки.

— Може ли да се включим? — попита той.

Каква прекрасна идея!

Отворихме още две кутии. Аз дадох четката си на Мигел и след няколко секунди Луис и Рико седяха на скелето, провесили босите си крака, и боядисваха така, сякаш цял живот това са правили. Мигел подхвана задната веранда. Не след дълго другите шест мексиканци седнаха на тревата да ни гледат.

Баба чу шума и излезе, като бършеше ръце в кърпа за съдове. Погледна ме, засмя се и се върна при ягодовото сладко.

Мексиканците се радваха, че има какво да правят. Дъждовете ги принуждаваха да убиват времето си в плевнята и край нея. Нямаха камион, с който да стигнат до града, нямаха си радио и книги. Дори не бяхме сигурни дали могат да четат. От време на време играеха на зарове, но тутакси спираха, щом чуеха някой от нас да се приближава.

Затова се нахвърлиха на небоядисаната къща. Шестимата без четки даваха безкрайни съвети и мнения. Очевидно някои от предложенията им бяха много забавни, защото понякога бояджиите така се заливаха от смях, че не можеха да работят. Сипеха испанските думи все по-бързо и по-високо; деветимата мексиканци говореха и се смееха. Номерът беше да убедиш някого да остави за малко четката и да даде на някой друг да поработи. Най-опитен се оказа Роберто. С театрални жестове той учеше новаците на правилна техника, особено Пабло и Пепе. Заставаше зад работещите и сипеше съвети, укори и шеги. Четките се прехвърляха от ръка на ръка и въпреки обидите и подигравките се получи нещо като екип.

Аз седях под дървото с другите мексиканци и гледах как задната ни веранда се преобразява. Дядо се върна. Спря трактора до бараката с инструментите и погледа малко от разстояние. Не можех да преценя дали одобрява, или не, но това май нямаше значение. Походката му беше вяла, а движенията му — отпуснати. Сега дядо беше просто един от многото съсипани фермери, губещи поредната си реколта.

Родителите ми се върнаха от градината с пълни кошници.

— Гледай, гледай, истински Том Сойер — каза майка ми.

— Кой е той? — попитах аз.

— Довечера ще ти разкажа.

Оставиха кошниците на верандата, като внимаваха да не се докосват до боядисаното, и влязоха вътре. Всички възрастни се събраха в кухнята и аз се чудех дали говорят за мен и мексиканците. Баба се появи, понесла кана чай с лед и поднос с чаши. Това беше добър знак. Мексиканците си направиха почивка и пиха чай. Благодариха на баба и веднага започнаха да се карат кой да вземе четките.

Цял следобед слънцето се бореше с облаците. Имаше моменти, когато светлината му беше ярка, а въздухът топъл почти като през лятото. Неизменно вдигахме глава с надеждата облаците най-сетне да напуснат Арканзас и никога да не се върнат, поне до пролетта. Но тогава пак притъмняваше и захладняваше.

Облаците печелеха битката и всички го знаехме. Скоро мексиканците щяха да напуснат фермата ни също като семейство Спрюл. Не можехме да очакваме от тях да седят при нас дни наред, да гледат небето, да търсят сушина и да не получават пари.

Привечер боята свърши. Гърбът на къщата, включително и верандата, беше боядисан и разликата беше удивителна. Светлите блестящи дъски ярко контрастираха с небоя-дисаните в ъгъла. Утре щяхме да атакуваме западната стена, стига да успеех да изврънкам още боя.

Благодарих на мексиканците. Те се смяха по целия път до плевнята. Щяха да си опекат и похапнат тортили, да си легнат рано и да се надяват, че утре ще могат да берат памук.

Седях върху хладната трева, възхищавах се от работата им и не исках да се прибирам, защото възрастните бяха вкиснати. Щяха да ми се усмихват насилено и да се мъчат да кажат нещо забавно, но всъщност те умираха от притеснение.

Защо си нямах брат — все едно по-голям или по-малък. Родителите ми искаха още деца, но нещо ги възпираше. Имах нужда от приятел, от друго дете, с което да говоря, да играя и да заговорнича. Омръзнало ми беше да съм единственият малък човек във фермата.

И Тали ми липсваше. Мъчех се да я намразя, но просто не се получаваше.

Дядо мина край ъгъла и огледа новия слой боя. Не можех да преценя дали е ядосан.

— Дай да идем до потока — каза той и ние мълчаливо тръгнахме към трактора. Запали и потеглихме в коловоза през полето. Тракторът пуфтеше, а предните гуми пръскаха кал. Задните сдъвкваха пръстта и правеха коловоза още по-дълбок. Пъплехме през поле, което скоро щеше да се превърне в блато.

Самият памук изглеждаше жалък. Кутийките бяха увиснали от тежкия дъжд. Стъблата бяха превити От вятъра. Една седмица ярко слънце можеше да изсуши земята и да ни позволи да довършим брането, но това време беше отминало.

Завихме на север и прегазихме още по-кален път, същия, по който на няколко пъти бяхме минавали с Тали. Потокът беше право пред нас.

Аз седях плътно зад дядо, стиснал поставката за чадър и скобата над лявата задна гума, и гледах профила му. Челюстите му бяха стиснати, а очите присвитц. Като изключим гневните изблици от време на време, дядо не обичаше да показва емоции. Никога не го бях виждащ да плаче или нещо подобно. Той се притесняваше като всеки фермер, но не се оплакваше. Ако дъждовете съсипеха още една реколта, значи е имало защо. Бог щеше да ни запази и да ни храни през добри и лоши години. Като баптисти ние вярвахме, че всичко е в Божиите ръце.

Бях сигурен, че има причина „Кардинале“ да загубят шампионата, но не можех да разбера защо БОГ би направил нещо такова: защо ще позволи два отбора от Ню Йорк да играят за световната титла? Нищо не разбирах.

Водата пред нас изведнъж стана по-дълбока и предните ни гуми затънаха петнайсет сантиметра. Пътеката беше наводнена и в първия момент не разбрах каква става. Наближавахме потока. Дядо спря трактора и посоки към него.

— Придошъл е — каза уж небрежно той, но гласът му беше посърнал.

Водата течеше през един гъсталак, койго преди беше високо над потока. Нямаше го вече хладния чист ручей, в който се беше къпала Тали.

— Прелива — каза дядо и угаси трактора. Заслушахме се в шума на течението, което бе излязло от бреговете на Сайлърс Крийк и заливаше долните ни чегирийсет акра.

Губеше се между редовете памук, докато се плъзгаше по лекия наклон. Щеше да спре насред полето, на около половината път към къщата, където земята почваше леко да се издига. Там щеше да набира дълбочина, преди да се разлее на запад и изток и да покрие по-голямата част от земите ни.

Най-сетне щях да видя наводнение. Беше имало и други, но аз съм бил твърде малък, за да ги помня. През цялото си детство бях слушал как реките прииждат и давят памука, а сега го виждах сам, за първи път. Беше страшно, защото почнеше ли, никой не знаеше къде ще му излезе краят. Нищо не можеше да спре водата; тя течеше накъдето си иска. Дали щеше да стигне до къщата ни? Дали Сейнт Франсис щеше да прелее и да ни отнесе всички? Дали щеше да вали четириисет дни и нощи и да ни издави като хората, които се присмивали на Ной?

Сигурно не. В онази история имаше нещо за дъгата, която Бог изпратил като обещание повече да не наводнява земята.

Това тук обаче си беше потоп. В нашия живот дъгата беше нещо едва ли не свещено, но от седмици не бяхме виждали ни една. Не разбирах как Бог позволява да се случват такива неща.

Този ден дядо беше ходил поне три пъти до потока, за да гледа водата, да чака и сигурно да се моли.

— Кога почна? — попитах аз.

— Май преди един час. Не съм сигурен.

Исках да попитам кога ще спре, но вече знаех отговора.

— Отдолу идва — добави дядо. — Сейнт Франсис е препълнена и няма къде да побере водата.

Дълго стояхме и гледахме. Течението прииждаше към нас и вече бе заляло няколко сантиметра от предните гуми. След малко ми се прииска да се връщаме. Дядо обаче не бързаше. Страховете и притесненията му се потвърждаваха и той беше хипнотизирай от гледката.

В края на март двамата с татко бяха започнали да орат, да преобръщат почвата, да заравят стъблата, корените и листата от предишната реколта. Тогава бяха щастливи, че са излезли на въздух след дългия зимен сън. Следяха времето, четяха алманаха и се навъртаха около кооперативния, за да чуят какво казват другите фермери. Ако времето беше подходящо, сееха в началото на май. Петнайсети май беше най-крайният срок да пуснеш семенцата на памука в земята. Моят принос в цялата работа започваше в началото на юни, когато свършвахме училище, а плевелите почваха да никнат. Даваха ми една мотичка, посочваха ми накъде да вървя и по няколко часа на ден аз прекопавах памука, което беше почти толкова трудно и затьпяващо, колкото и брането. Цяло лято, докато памукът и плевелите около него растяха, ние копаехме. Ако цъфнеше до Четвърти юли, значи голяма реколта ни чакаше. До края на август бяхме готови за бране. В началото на септември търсехме планинци и се опитвахме да намерим мексиканци.

А сега, в средата на октомври, гледахме как всичко отива на вятъра. Целият труд, потта, мускулната треска, всички пари, вложени в семена, торове и гориво, всичко това бе отнесено от водите на Сейнт Франсис.

Чакахме, но потопът не спря. Всъщност когато дядо най-после запали двигателя, предните ни гуми бяха наполовина покрити с вода. Кажи-речи, нищо не виждахме. Пътят беше залят и с тези темпове до изгрев щяхме да изгубим долните четирийсет акра.

Никога не бях чувал такава тишина на вечеря. Дори и баба не можеше да измисли нищо приятно за казване. Побутвах бобчетата в чинията и се опитвах да си представя за какво мислят родителите ми. Татко сигурно се притесняваше за заема срещу реколтата, който сега ставаше неизплатим. Мама обмисляше как да избягаме от памука. Тя не беше толкова разочарована като другите трима възрастни. Една провалена реколта след многообещаващите пролет и лято й даваше куп доводи, които да използва срещу баща ми.

Наводнението отвличаше вниманието ми от по-страшните въпроси — Ханк, Тали и Каубой, — така че не ми беше омразно да мисля за него. Но не казах нищо.

Скоро щяхме да почнем училище и майка ми реши, че трябва всяка вечер да чета и да пиша. Мечтаех си за класната стая, макар че никога не бих си го признал, така че се зарадвах на домашните. Майка ми се скара колко съм си развалил почерка и заяви, че трябва много да се упражнявам. И четенето ми не беше много гладко.

— Виждаш ли докъде води памукът? — казах аз.

Бяхме сами в стаята на Рики и си четяхме един на друг преди лягане.

— Ще ти кажа една тайна — прошепна тя. — Можеш ли да пазиш тайни?

Какво знаеш ти, помислих си аз.

— Да.

— Обещаваш ли?

— Да.

— Няма да казваш на никого, дори на баба и дядо.

— Добре де, кажи.

Тя се наведе още по-близо до мен.

— Татко ти и аз мислим да идем на север.

— Ами аз?

— И ти ще дойдеш.

Слава богу.

— Искаш да кажеш татко да работи като Джими Дейл?

— Точно така. Баща ти е говорил с Джими Дейл и той можел да му намери работа в завода на „Буик“ във Флинт, Мичиган. Добре плащали. Няма да стоим вечно, но татко ти трябва да си намери нещо постоянно.

— Ами баба и дядо?

— О, те никога няма да тръгнат оттук.

— Ще продължат ли да гледат памук?

— Сигурно. Не знам какво друго ще правят.

— Как ще го гледат без нас?

— Ще се оправят. Слушай, Люк, не можем да стоим тук всяка година, да губим пари и да вземаме още на заем. Татко ти и аз решихме да пробваме нещо друго.

Изпитвах смесени чувства. Исках родителите ми да са щастливи, а майка ми нямаше да се чувства добре във ферма, особено със свекъра и свекървата си. Аз определено не исках да ставам фермер, но пък моето бъдеще в „Кардинале“ беше сигурно. Ала мисълта да напусна единственото място, където бях живял, ме притесняваше. И не можех да си представя живота без баба и дядо.

— Ще бъде много интересно, Люк — продължи да шепне тя. — Повярвай ми.

— Сигурно. Там не е ли студено?

— Има много сняг през зимата, но мисля, че това ще е забавно. Ще си правим снежни човеци и снежен сладолед и ще имаме бяла Коледа.

Спомних си Джими Дейл — разказваше как гледал „Детройт Тайгърс“ да играят и как хората имали хубава работа и телевизори, а училищата били по-добри. После си спомних жена му, ужасната Стейси с носовия говор. Сетих се и как я изплаших в клозета.

— Там не говорят ли смешно? — попитах аз.

— Да, но ще свикнем. Ще бъде приключение, Люк, а ако не ни хареса, ще се върнем.

— Ще се върнем тук?

— Ще се върнем в Арканзас или някъде на юг.

— Не искам да виждам Стейси.

— И аз. Виж сега, бягай в леглото и си помисли. И не забравяй, че е тайна.

— Добре.

Тя ме зави и изгаси лампата. Още новини за криене.

Щом си изяде бърканите яйца, дядо избърса уста и погледна през прозореца над мивката. Беше достатъчно светло, за да види каквото искаше.

— Да хвърлим едно око — каза той и ние излязохме след него от кухнята на верандата и през задния двор тръгнахме към плевнята. Аз се бях сгушил в един пуловер и се опитвах да не изоставам от татко. Тревата беше мокра, а след няколко крачки се намокриха и ботушите ми. Спряхме до най-близкото поле и погледнахме тъмния пояс край Сайлърс Крийк, на около километър от нас.

Отпред се простираха четирийсет акра памук, половината от земите ни. Те бяха наводнени, но не знаехме колко.

Дядо тръгна между два реда памук и скоро виждахме само раменете му и сламената му шапка. Той трябваше да спре, когато види докъде е стигнал потокът. Ако вървеше дълго, значи щетите не бяха толкова големи, колкото очаквахме. Може би водите се отдръпваха, а може би слънцето щеше да се покаже. Току-виж, сме успели да спасим нещо.

На около двайсет метра, колкото от възвишението на питчера до хоума, дядо спря и погледна надолу. Не виждахме земята, нито какво има на нея, но вече знаехме. Потокът продължаваше да приижда към нас.

— Вече е тук — каза през рамо той. — Пет сантиметра.

Заливаше ни по-бързо, отколкото бяха предрекли мъжете. А с тяхното черногледство това не беше малко постижение.

— Такова нещо през октомври не съм виждала — каза баба и изтри ръце в престилката си.

Дядо гледаше какво става в краката му. Ние не сваляхме очи от него. Слънцето изгряваше, но имаше облаци и сенките се меняха. Чух един глас и погледнах надясно. Мексиканците се бяха събрали, мълчаха и ни гледаха. Беше по-мрачно от погребение.

Всички искахме да узнаем какво става с водата. Вчера я бях видял лично, но бях любопитен да погледна как пълзи през полето към къщата като огромна змия, която никой не можеше да спре. Татко тръгна между два реда памук. Спря до дядо и сложи ръце на хълбоците си също като баща си. Баба и мама бяха следващите. Аз ги последвах, а мексиканците тръгнаха след нас. Пръснахме се из полето да търсим водата. Спряхме в редица и се загледахме в мътната тиня от Сайлърс Крийк.

Отчупих едно стъбло и го забих в земята до прииждащата вода. След малко пръчката беше залята от течението.

Бавно се оттеглихме. Татко и дядо говориха с Мигел и мексиканците. Те бяха готови да си тръгнат или към къщи, или към друга ферма, където памукът ставаше за бране. Кой можеше да им се сърди? Аз вървях след тях достатъчно близо, за да чувам. Решиха да идат с дядо до задните четирий-сет акра, които бяха малко по-нависоко, и да се опитат да оберат каквото могат. Памукът беше мокър, но ако слънцето се покажеше, може би щяха да наберат петдесетина кила.

Татко щеше да иде в града за втори пореден ден и да провери дали има друга ферма, където да търсят мексиканци. В североизточната част на окръга имаше много по-добра земя, високи полета далеч от потоците и от Сейнт Фран-сис. Освен това се чуваше, че в Монет не валяло толкова, колкото при нас.

Бях в кухнята с жените, когато татко обяви новите планове за деня.

— Памукът е прогизнал — каза неодобрително баба. — Няма да наберат и по двайсет кила. Чиста загуба на време.

Дядо още беше навън и не чуваше коментарите. Татко чуваше, но не беше в настроение да се кара с майка си.

— Ще се опитаме да ги преместим в друга ферма — каза той.

— Може ли да дойда в града? — Бързах да се изнижа, защото иначе щеше да се наложи да ида с мексиканците на полето, където трябваше да мъкна чувал през калта и водата и да се мъча да бера мокрия памук.

Майка ми се усмихна и каза:

— Да, трябва ни малко боя.

Баба отново погледна неодобрително. Защо да харчим пари за боя, когато губехме още една реколта? Но все пак къщата беше наполовина боядисана и лъскавите бели дъски се биеха със старите бледокафяви. Работата трябваше да се довърши.

И на татко не му се искаше да дава още пари, но все пак ми каза:

— Да тръгваме тогава.

— Аз ще остана тук — каза мама. — Трябва да затворя малко бамя.

Още една разходка до града. Аз бях щастлив. Нямаше да се наложи да бера памук, а само да се возя по шосето и да кроя планове как да си изврънкам сладолед или бонбони. Трябваше обаче да внимавам, защото бях единственият щастлив човек в семейството.

Когато спряхме на моста, Сейнт Франсис беше побесняла.

— Да не стане нещо? — попитах аз.

— Надявам се, че няма.

Татко мина на първа и ние запълзяхме над реката, като се страхувахме да погледнем надолу. Когато стигнахме до средата, мостът се разтресе от тежестта на камиона и силното течение. Набрахме скорост и скоро бяхме на другия бряг. И двамата си отдъхнахме.

Загубата на моста би била катастрофа. Щеше да ни откъсне от света. Водата щеше да огради къщата ни и нямаше да има къде да мръднем. Дори семейство Лечър щяха да са по-добре от нас. Те живееха от другата страна на моста, където бяха Блек Оук и цивилизацията.

Погледнахме към земите им, докато минавахме оттам.

— Къщата им е наводнена — каза татко, макар че не можехме да я видим. Памукът им със сигурност беше съсипан.

Близо до града по полетата имаше мексиканци, макар и не колкото преди. Паркирахме до кооперативния магазин и влязохме в кафенето. Няколко мрачни фермери седяха отзад, пиеха кафе и говореха за проблемите си. Татко ми даде пет цента за кока-кола и отиде при тях.

— Ще берете ли нещо? — попита го някой.

— Може би малко.

— Как е потокът?

— Снощи придойде. До изгрев се разля на повече от половин километър. Долните четирийсет акра заминаха.

Всички запазиха минута мълчание при ужасната новина. Гледаха надолу и ни окайваха. Още повече намразих фермерството.

— Реката сигурно се държи — каза друг.

— Засега не е тръгнала към нас — отвърна татко. — Но едва ли е за дълго.

Всички кимнаха и се съгласиха с прогнозата.

— Другаде прелива ли? — попита татко.

— Чух, че двайсет акра на семейство Триплет са залети от Диър Крийк, но не съм го виждал — каза един фермер.

— Всички потоци прииждат — допълни друг. — Качват налягането на Сейнт Франсис.

Отново млъкнаха и се замислиха за потоците и налягането.

— Някой да търси мексиканци? — попита накрая татко. — Имам девет, а нямам какво да ги правя. Искат да си ходят.

— Да си чувал нещо за десетия?

— Нищо. Той си замина отдавна и нямаме време да мислим за него.

— Ригс познава някои фермери в Блайтвил, които ще вземат мексиканците.

— Къде е Ригс?

— Ей сега ще се върне.

Планинците си заминаваха на тумби и разговорът се спря на тях и мексиканците. Напускането на работниците за пореден път доказваше, че с реколтата е свършено. Мрачното настроение в кафенето стана още по-мрачно и аз отидох да видя Пърл и може би да си изпрося от нея едно марципанче.

За пръв път виждах бакалницата на Поп и Пърл затворена. На една табелка пишеше, че работи от девет до шест от понеделник до петък, а в събота от девет до девет. Неделя, естествено, беше почивен ден. Мистър Спарки Дилън, механикът от „Тексако“, дойде зад мен и каза:

— Отварят чак в девет, синко.

— А сега колко е?

— Осем и двайсет.

Никога не бях ходил в Блек Оук толкова рано. Огледах главната улица и се зачудих къде да отида. Спрях се на дрогерията с лимонада в дъното и тръгнах натам, когато чух шум от мотори. Два камиона идваха от юг, от нашия край. Явно бяха планинци, които си отиваха у дома. Бяха вързали багажа си за капаците на камионите. Първите можеха да минат за семейство Спрюл; две по-големи от мен момчета клечаха на един стар дюшек и тъжно гледаха магазините. Вторият камион беше много по-хубав и по-чист. И той беше пълен с кашони и чували, но те бяха подредени спретнато. Мъжът караше, а жена му седеше до него. Детенцето в скута й ми махна. Аз му отвърнах.

Баба казваше, че някои планинци имали по-хубави къщи от нашите. Не можех да разбера защо тогава идват да берат памук.

Видях татко да влиза в железарския магазин и тръгнах след него. Той беше отзад при боята и говореше с продавача. На тезгяха имаше четири големи кутии бяла блажна боя, произведена в Питсбърг. Сетих се за „Питсбърг Пайрътс“. Те пак свършиха последни в шампионата. Единственият им голям играч беше Ралф Кайнър, който беше ударил трийсет и седем хоумръна.

Някой ден щях да играя в Питсбърг. Да се издокарам в кардиналско червено и да размажа жалките „Пайрътс“.

Вчера за гърба на къщата беше отишла всичката останала боя. Мексиканците се канеха да си ходят. Виждаше ми се логично да купим повече боя и да се възползваме от безплатната работна ръка във фермата. Иначе щяха да си идат и всичко пак щеше да падне на мой гръб.

— Тази боя е малко — прошепнах аз на татко, докато продавачът правеше сметката.

— Засега стига толкова — намръщи се той. Проблемът беше в парите.

— Десет долара плюс трийсет и шест цента данък — каза продавачът. Татко бръкна в джоба си и извади тънко руло банкноти. Преброи ги бавно, сякаш не искаше да се разделя с тях.

Спря на десетата — десет банкноти по един долар. Когато стана ясно до болка, че няма достатъчно пари, той се разсмя насилено и каза:

— Май съм си взел само десет. Ще ти платя данъка другия път.

— Разбира се, мистър Чандлър — каза продавачът.

Мъжете взеха по две кутии всеки и ги занесоха в каросерията на камиона ни. Мистър Ригс се беше върнал в кооперативния и татко отиде да поговори с него за мексиканците. Пак влязох в железарския магазин и отидох право при продавача.

— Колко струват две кутии? — попитах.

— По два и петдесет едната, това прави пет долара.

Бръкнах в джоба си и извадих парите.

— Ето ти пет — казах аз и му подадох банкнотите. Отначало той не искаше да ги вземе.

— От памука ли са? — попита той.

— Да, сър.

— Татко ти знае ли, че купуваш боя?

— Още не.

— Какво ще боядисвате?

— Нашата къща.

— И защо?

— Защото не е боядисвана.

Той неохотно взе парите ми.

— Още осемнайсет цента данък — каза той. Подадох му един долар и казах:

— Колко данък дължи баща ми?

— Трийсет и шест цента.

— Прихвани и тях.

— Добре. — Върна ми рестото и качи в камиона ни още две кутии по четири литра. Аз застанах на тротоара да наглеждам боята, сякаш някой щеше да я открадне.

До бакалничката на Поп и Пърл видях пощальона мистър Линч Торнтън да отключва пощата и да влиза. Мистър Торнтън обикновено беше доста сприхав и мнозина твърдяха, че причината била в пиянството на жена му. В Блек Оук почти никой не одобряваше какъвто и да било алкохол. В окръга не се пиеше. Най-близкият магазин за алкохол беше в Блайтвил, макар че наблизо имаше няколко контрабандисти, които печелеха доста. Знаех, защото Рики ми беше казвал. Той твърдеше, че не обичал уиски, но от време на време пиел по една бира. Бях слушал толкова проповеди какво зло е алкохолът, че се тревожех за душата му. А ако за мъжете беше грях да пият тайно, за жените това си беше направо скандално.

Исках да питам мистър Торнтън как да си пусна писмото до Рики така, че никой да не разбере. Писмото беше три страници и аз се гордеех с него. Но то съдържаше всички подробности за бебето на Либи и още не бях сигурен дали искам да го пращам в Корея.

— Здрасти — казах аз на мистър Торнтън, който се наместваше зад гишето.

— Ти не си ли момчето на Чандлър? — едва вдигна поглед той.

— Да, сър.

— Имам нещо за вас. — Изчезна за миг и ми донесе две писма. Едното беше от Рики. — Това ли е всичко? — попита той.

— Да, сър. Благодаря.

— Как е той?

— Сигурно е добре.

Стиснах здраво писмата и хукнах към камиона. Другото беше от сервиза на трактори в Джоунсбъро. Погледнах онова от Рики. Беше адресирано до всички: Илай Чандлър.

На другия ден след късната закуска повторихме новия си ритуал. Пресякохме подгизналата от дъжда трева между къщата и обора, застанахме на края на памука и видяхме вода, не дъждовни локви, а същата онази гъста вода от потока. Беше десетина сантиметра дълбока и изглеждаше готова да тръгне бавно от полето към плевнята, бараката за инструменти, кокошарниците и накрая къщата.

Стъблата бяха наклонени на изток, огънати от вятъра, който обсаждаше фермата ни снощи. Кутийките бяха увиснали от тежестта на водата.

— Ще наводни ли къщата, дядо? — попитах аз.

Той поклати глава и обви раменете ми с ръка.

— Не, Люк, никога не е стигала до къщата. На няколко пъти сме били на косъм, но тя е на цял метър по-високо от тук. Не се притеснявай за нея.

— Веднъж стигна до плевнята — каза татко. — Същата година, когато се роди Люк, нали?

— Четирийсет и шеста — каза баба. Помнеше всички дати. — Само че беше през май — добави тя. — Две седмици след като засяхме.

Утрото беше хладно и ветровито, с високи тънки облаци и слаби изгледи за дъжд. Само ден за боядисване, стига, естествено, да можех да си намеря помощници. Мексиканците се въртяха наблизо, но не чак толкова близо, че да ги заговоря.

Скоро щяха да си тръгнат, може би след няколко часа. Щяхме да ги закараме до кооперативния магазин и да изчакаме да ги вземе някой фермер с по-суха земя. Чух как възрастните обсъждат това на чаша кафе преди изгрев и едва не се паникьосах. Осем мексиканци щяха да боядисат западната страна на къщата за по-малко от ден. На мен щеше да ми отнеме цял месец. Нямаше време да се смущавам.

Върнахме се към къщата и аз отидох при мексиканците. Поздравих ги.

И деветимата отговориха нещо. Връщаха се в обора след поредния пропилян ден. Вървях с тях, докато се отдалечихме достатъчно, за да не чуят родителите ми.

— Искате ли да боядисвате малко? — попитах аз.

Мигел преведе и всички се усмихнаха.

Десет минути по-късно три от шестте кутии с боя бяха отворени, а по цялата западна страна на къщата ни висяха мексиканци. Караха се за трите четки. Други издигаха скеле. Аз сочех насам-натам и давах инструкции, които май никой не чуваше. Мигел и Роберто даваха нарежданията и мненията си на испански. Но и на тях толкова им обръщаха внимание.

Баба и мама надничаха през кухненския прозорец, докато миеха чиниите. Дядо отиде до бараката за инструменти, за да поправи нещо по трактора. Татко тръгна на дълга разходка, вероятно да огледа колко е пострадал памукът и да реши какво да прави по-нататьк.

Боядисването вървеше с бясна скорост. Мексиканците се шегуваха, смееха се и се дразнеха един друг, но работеха два пъти по-бързо от предния път. Не губеха нито секунда. На всеки половин час четките се предаваха на следващата смяна. Подкрепленията не свършваха. Към десет часа бяха минали половината стена. Къщата не беше голяма.

Аз с удоволствие се оттеглих и не им се пречках. Мексиканците работеха толкова бързо, че ми се струваше пълна глупост да взема една от четките и да ги бавя. Освен това безплатната работна ръка беше до време. Наближаваше часът, когато всичко отново щеше да остане на мен.

Мама донесе чай с лед и сладки, но боядисването не спря. Седналите при мен на сянка ядоха първи, а после трима от тях си смениха местата с бояджиите.

— Имаш ли достатъчно боя? — пошепна майка ми.

— Не.

Тя се върна в кухнята.

До обяд западната стена беше готова, покрита с блеснал на изменчивото слънце дебел слой боя. Остана една кутия. Заведох Мигел до източната страна, където преди месец беше започнал Трот, и му посочих една небоядисана ивица, до която не бях успял да стигна. Той изкрещя нещо и екипът се премести от другата страна на къщата.

Използваха нов метод. Вместо да издигат скеле, дребничките Пепе и Луис се качиха на раменете на най-тежките, Пабло и Роберто, и почнаха да боядисват точно под стряхата. Това, естествено, предизвика безкраен поток от забележки и шеги.

Когато боята свърши, дойде време за ядене. Стиснах ръцете на всички и изказах куп благодарности. Те се смяха и бърбориха по целия път до плевнята. Беше пладне, слънцето се бе показало и температурата се покачваше. Докато ги гледах как се отдалечават, обходих с очи полето отвъд плевнята. Виждаха се големи локви. Струваше ми се странно, че водата пълзи към къщата, когато грее слънце.

Обърнах се и огледах работата. Гърбът и двете страни на къщата ни изглеждаха като нови. Само предната фасада оставаше небоядисана, но след като вече имах опит, знаех, че ще се оправя и без мексиканците.

Майка ми излезе и викна:

— Хайде на обяд, Люк! — Помаях се миг-два, за да се порадвам на постижението си, и тя дойде до мен да огледаме заедно къщата.

— Браво, Люк — каза тя.

— Благодаря.

— Колко боя ти остана?

— Николко. Всичката свърши.

— Колко още ти трябва?

Фасадата не беше толкова дълга като източната и западната стена, но пък имаше веранда, също като отзад.

— Ами четири-пет кутии — прецених аз, сякаш боядисвах от години.

— Не искам да харчиш парите си за боя — каза тя.

— Парите са си мои. Нали казахте, че мога да ги харча за каквото си искам.

— Да, но не бива да ги хабиш за нещо такова.

— Няма значение. Искам да помогна.

— Ами якето ти?

Не бях спал от притеснения за якето на Кардинале, но сега не ми се струваше важно. Освен това се бях сетил за друг начин да се сдобия с него.

— Може Дядо Коледа да ми го донесе.

— Може — усмихна се майка ми. — Хайде да обядваме.

След като дядо благодари на Бог за храната, без да споменава нищо за времето и памука, татко мрачно обяви, че водата е почнала да се процежда към задните четирийсет акра. Новината се прие без много коментари. Вече бяхме претръпнали.

Мексиканците се събраха около камиона и зачакаха дядо. Всеки държеше чувалче с нещата си, същите, с които беше пристигнал преди шест седмици. Стиснах им ръцете за сбогом. Както обикновено, нямах търпение да ида в града, макар че поводът не беше приятен.

— Люк, тичай в градината да помогнеш на майка си — каза татко, докато мексиканците се качваха. Дядо запали мотора.

— Няма ли да ме вземете? — попитах аз.

— Не ме карай да повтарям.

Позяпах малко след тях. Мексиканците махаха тъжно, докато гледаха къщата и двора ни за последен път. Според татко заминавали за една голяма ферма на север от Блайтвил, на два часа път оттук, където при добро време щели да работят три-четири седмици и да се върнат в Мексико. Мама беше попитала как ще пътуват на обратно, с камион или с автобус, но не бе настояла за отговор. Тези подробности не бяха наша грижа, пък и изглеждаха много по-маловажни сега, когато водата заливаше памука ни.

Храната обаче беше важна; храна за дългата зима след лошата реколта. Всичко на масата щеше да идва от градината. Това добре, но нямаше да има пари за нищо освен брашно, захар и кафе. Добрата реколта означаваше и нещо под дюшека за глезотии като кока-кола, сладолед, соленки и бял хляб. Лошата реколта значеше да не ядем нищо, което не сме сели.

През есента беряхме синап и грах и вадехме ряпа — късните зеленчуци, които се сееха през май и юни. Тук-там беше останал и по някой домат.

Градината се променяше през всеки сезон освен през зимата, когато най-сетне си почиваше и се готвеше за идните месеци.

Баба беше в кухнята, вареше грах и го затваряше в буркани колкото се може по-бързо. Мама беше в градината и ме чакаше.

— Исках да ида в града — казах аз.

— Съжалявам, Люк. Трябва да побързаме. Ако пак завали, всичко ще загние. Ами ако водата стигне до градината?

— Дали ще купят боя?

— Не знам.

— Исках да ида да купя боя.

— Може би утре. Сега трябва да извадим ряпата. — Роклята й беше запретната до коленете.

Беше боса и кална до глезените. Никога не бях виждал майка ми толкова мръсна. Клекнах и нападнах репите. След няколко минути бях изкалян от главата до петите.

Два часа брах зеленчуци, а после ги мих в коритото на задната веранда. Баба ги занесе в кухнята да ги вари и да ги затваря в буркани.

Фермата беше тиха — нямаше вятър и гръмотевици, нямаше ги семейство Спрюл в предния двор, нито мексиканците в плевнята. Пак бяхме останали сами да се борим с времето и да се опитваме да останем сухи. Все си казвах, че всичко ще се оправи, когато се върне Рики, защото щях да имам с кого да приказвам и да си играя.

Мама донесе на верандата още една кошница зеленчуци. Беше изморена и потна и почна да се чисти с един парцал и кофа вода. Не търпеше мръсотията — нещо, което се опитваше да предаде и на мен.

— Хайде да идем в плевнята — каза тя. Не бях ходил там от шест седмици, откакто бяха пристигнали мексиканците.

— Добре — казах аз и тръгнахме нататък.

Долу, в обора, поговорихме на Изабел, млечната ни крава, а после се качихме по стълбата до плевнята. Мама доста се беше потрудила да спретне уютно местенце за мексиканците. Цяла зима беше събирала стари одеяла и възглавници, на които да спят. Беше взела един вентилатор, който от години използвахме на предната веранда, и го беше сложила в плевнята. Беше накарала татко да прекара електрически кабел от къщата до плевнята.

— И те са хора, все едно какво си мислят някои люде тук — казваше неведнъж тя.

Плевнята беше също така чиста и спретната, както я бяха заварили. Възглавниците и одеялата бяха наредени до вентилатора. Подът беше изметен. Нямаше никакъв боклук. Мама беше много горда с мексиканците. Тя им беше показала уважение и те й бяха отвърнали със същото.

Отворихме вратата на плевнята — същата, през която Луис бе подал глава, когато Ханк обстрелваше мексиканците с камъни и буци, и седнахме на ръба с провесени крака. На десет метра над земята оттук най-добре се виждаше цялата ферма. Зад дърветата на запад беше Сейнт Франсис, а право пред нас полето с памука беше залято от Сайлърс Крийк.

На места водата стигаше почти до върховете на стъблата. Оттук много по-добре можеше да се прецени докъде е стигнало наводнението. Виждахме как между равните лехи текат ручейчета право към плевнята и се процеждат през пътя към задните четирийсет акра.

Ако Сейнт Франсис прелееше, къщата ни щеше да бъде застрашена.

— Така като гледам, край на брането — казах аз.

— Май си прав — отвърна малко тъжно майка ми.

— Защо ни залива толкова бързо?

— Защото земята ни е в ниското и близо до реката. Не е много хубава земя, Люк, самата истина. Това е една от причините да заминем. Тук няма голямо бъдеще.

— Къде ще идем?

— На север. Там има работа.

— За колко дълго?

— Не много. Ще останем, докато спестим пари. Татко ти ще работи в завода на „Буик“ с Джими Дейл. Там плащат три долара на час. Ще се справим, ще издържим, ще те запишем в ново училище, някое хубаво.

— Не искам да ходя на ново училище.

— Ще бъде забавно, Люк. Там на север имат добри училища.

Хич не ми звучеше забавно. Приятелите ми бяха в Блек Оук. На север не познавах никого освен Джими Дейл и Стейси. Мама сложи ръка на коляното ми и го потърка, сякаш това ще ме разведри.

— Промяната винаги е трудна, Люк, но може да е интересна. Мисли си за това като за приключение. Нали искаш да играеш в „Кардинале“?

— Да.

— Значи ще трябва да заминеш оттук и да идеш на север, да живееш в нова къща, да си намериш нови приятели и да ходиш в нова църква. Това ще бъде забавно, нали?

— Сигурно.

Босите ни крака висяха и леко се люлееха напред-назад. Слънцето се беше скрило зад един облак и в лицата ни лъхаше ветрец. Дърветата по края на полето почваха да жълтеят и листата им капеха.

— Не можем да останем тук, Люк — каза тихо тя, сякаш мислено вече се беше пренесла на север.

— Какво ще правим, като се върнем?

 

— Няма да гледаме памук. Ще си намерим работа в Мемфис или Литъл Рок и ще си купим къща с телевизор и телефон. Ще имаме хубава кола, а ти ще можеш да играеш бейзбол в отбор с истински униформи. Това как ти звучи?

— Много добре.

— Често ще идваме на гости на баба, дядо и Рики. Ще започнем нов живот, Люк, много по-добър от този. — Тя кимна към полето със залетия памук.

Помислих си за братовчедите в Мемфис, децата на татковите сестри. Те рядко идваха в Блек Оук — само за погребения и евентуално за Деня на благодарностга. Аз не държах да ги виждам, защото бяха гражданчета, по-добре облечени и по-устати от мен. Не ги харесвах особено, но все пак им завиждах. Не бяха груби или надути, а просто достатъчно различни, за да се притеснявам от тях. Реших, като отида в Мемфис или Литъл Рок, да не се правя на по-важен от другите.

— Ще ти кажа една тайна, Люк — рече майка ми.

Пак ли! Бедната ми глава не можеше да побере повече тайни.

— Каква? — попитах аз.

— Ще си имаме бебе — усмихна се тя.

И аз не можах да сдържа усмивката си. Харесваше ми да съм единствено дете, но всъщност ми се искаше да имам с кого да си играя.

— Наистина ли?

— Да. Другото лято.

— Може ли да бъде момче?

— Ще се опитам, но нищо не ти обещавам.

— Щом ще имаме бебе, искам братче.

— Радваш ли се?

— Да. Татко знае ли?

— О, да, и той знае тайната.

— А радва ли се?

— Много.

— Това е добре. — Трябваше ми време да се опомня, но веднага разбрах, че новината е хубава. Всичките ми приятели си имаха братя и сестри.

Дойде ми една идея, която не ми даваше мира. Като стана въпрос за бебета, искаше ми се да призная една от тайните си. Сега ми се струваше безобидна и стара. Толкова неща се бяха случили, откакто двамата с Тали отидохме до фермата на Лечър, че случката ми се струваше смешна.

— Знам как се раждат бебетата — казах аз.

— Наистина ли?

— Да.

— И как разбра?

— А ти можеш ли да пазиш тайна?

— Естествено.

Почнах да разказвам, като натопих Тали за всичко, което можеше да ми създаде неприятности. Тя ми пусна мухата. Тя ме изнуди да отидем. Тя ме подучи. Тали това, Тали онова. Щом мама включи докъде ще се стигне, ококори очи и взе да повтаря:

— Не мога да повярвам!

Цялата беше в слух. Попресилих тук-там, за да е по-драматично и напрегнато, но в общи линии не изневерявах на истината. Мама ме слушаше внимателно.

— Гледал си ме през прозореца? — попита смаяно тя.

— Да. И баба, и мисис Лечър.

— А Либи видя ли?

— Не, обаче я чух. Винаги ли боли така?

— Е, невинаги. Продължавай.

Не спестих подробностите. Когато й казах как двамата с Тали тичахме пред фаровете към къщата, мама стисна лакътя ми толкова силно, че щеше да го счупи.

— И през ум не ми е минало! — каза тя.

— Има си хас. Едва успях да стигна преди вас. Дядо още хъркаше, а аз умирах от страх да не дойдете при мен и да видите колко съм из калян.

— Бяхме много уморени.

— И слава богу. Аз спах два часа и дядо ме събуди да ходим на полето. Толкова капнал никога не съм бил.

— Люк, как можа! — Тя искаше да ми се скара, но беше твърде погълната от разказа ми.

— Беше забавно.

— Не биваше да го правиш.

— Тали ме подкокороса.

— Не обвинявай Тали.

— Ако не беше тя, нямаше да ида.

— Умът ми не го побира — каза тя, но си личеше, че е впечатлена. Усмихна се и поклати удивено глава.

— Колко пъти ходихте да скитосвате нощем?

— Само веднъж.

— Тали ти харесваше, нали?

— Да. Тя ми беше приятелка.

— Надявам се, че е щастлива.

— И аз.

Мъчно ми беше за Тали, но не исках да си го призная.

— Мамо, мислиш ли, че ще я видим, като идем на север?

— Сигурно не — усмихна се мама. — В онези градове там, Сейнт Луис, Чикаго, Кливланд и Синсинати, живеят милиони хора. Никога няма да я видим.

Помислих и за „Кардинале“, за „Къбс“ и „Редс“. Представих си как Стан Мюжъл тича край базите пред трийсет хиляди запалянковци на „Спортсманс Парк“. Щом като отборите бяха на север, тъй и тъй щях да ида там. Замислих се. Защо да не тръгна няколко години по-рано?

— Май ще дойда — казах аз.

— Ще бъде забавно, Люк — повтори мама.

Когато татко и дядо се върнаха от града, изглеждаха като попарени. Имаше защо. Работниците им си бяха заминали, а памукът им беше мокър. Дори да изгрееше слънце и водата да се отдръпнеше, те нямаха достатъчно хора, които да пратят на полето. Освен това не бяха сигурни дали памукът ще изсъхне. Този път слънцето не се виждаше, а водата продължаваше да се надига.

След като дядо влезе в къщата, татко разтовари две кутии боя и ги остави на предната веранда. Не каза нито дума, макар че аз следях всяко негово движение. Когато свърши, отиде в плевнята.

Две кутии нямаше да стигнат за фасадата. Ядосах се, но после разбрах защо татко не е купил повече. Нямаше пари. Двамата с дядо бяха платили на мексиканците и не им беше останало нищичко.

Изведнъж ми докривя, че продължих боядисването, след като Трот си замина. Аз бях настоял и така принудих татко да изхарчи малкото си пари.