Джон Гришам
Бялата къща (5)

Когато се събудих, аз се оказах в един непознат свят, легнал в полето сред пълна тъмнина. Не помръдвах. Земята под мен вече не беше топла, а краката ми бяха вкочанени. Отворих очи и погледнах ужасено нагоре, докато не осъзнах, че това над мен е памук. Наблизо чух припрени гласове. Някой извика: „Либи!“, и аз бързо се върнах към действителността. Потърсих с ръка Тали, но нея я нямаше.

Станах от земята и надникнах през памука. Нищо не се беше променило. Прозорецът още беше отворен, свещите все така горяха, но мама, баба и мисис Лечър бяха много заети.

— Тали! — прошепнах бързо аз, може би твърде силно, но бях по-изплашен отвсякога.

— Шшшшт! — долетя до мен отговорът й. — Тук съм.

Зърнах тила й на два реда пред мен, малко вдясно. Тя, разбира се, се беше преместила, за да вижда по-добре. Промуших се през стъблата и застанах до нея.

Хоумът е на двайсет и един метра от възвишението на питчера. Ние бяхме много по-близо до прозореца. Само два реда памук ни деляха от края на двора им. Свит ниско и вдигнал поглед към прозореца, най-сетне виждах изпотените лица на мама, баба и мисис Лечър. Те гледаха надолу, към Либи, естествено, но ние не можехме да я видим. Пък и не съм сигурен, че по това време толкова държах да я гледам. Тали обаче определено искаше.

Жените се навеждаха, натискаха я и я караха да напъва и да диша, да напъва и да диша, като през цялото време я уверяваха, че всичко ще бъде наред. Хич не ми изглеждаше наред. Горкото момиче ревеше и стенеше, а от време на време надаваше викове — високи пронизителни писъци, едва-едва приглушени от стените на стаята. Измъченият й глас отекваше дълбоко в тихата нощ, а аз се чудех какво ли мислят за всичко това братчетата и сестричетата й.

Когато Либи не стенеше и не виеше, тя повтаряше: „Съжалявам. Толкова съжалявам.“ Това продължаваше непрекъснато, несъзнателен брътвеж на едно страдащо момиче.

— Всичко е наред, миличко — отвръщаше майка й за хиляден път.

— Не могат ли да направят нещо? — прошепнах аз.

— Не, нищо. Бебето ще излезе когато поиска.

Щеше ми се да попитам Тали откъде знае толкова много за раждането, но си държах езика зад зъбите. Не беше моя работа и тя най-вероятно щеше да ми го каже.

Внезапно шумът в стаята стихна. Мама и баба отстъпиха назад, а после мисис Лечър се наведе с чаша вода. Либи мълчеше.

— Какво става? — попитах аз.

— Нищо.

Паузата ми даде време да мисля за други неща, а именно какво ще стане, ако ме хванат. Бях видял достатъчно. Приключението беше свършило. Тали го беше сравнила с ходенето ни до потока, но то бледнееше пред новото провинение. Нямаше ни от часове. Ами ако дядо влезеше в стаята на Рики да види как съм? Ами ако някой от семейство Спрюл се събудеше и потърсеше Тали? Ами ако татко се умореше и си идеше вкъщи?

Щеше да ме набие така, че да ме боли с дни, ако изобщо оцелеех. Започвах да се паникьосвам, когато Либи отново запухтя, а жените я молеха да диша и да напъва.

— Ето го! — каза майка ми. Жените се засуетиха бясно над пациентката си.

— Продължавай да напъваш! — извика баба.

Либи стенеше още по-силно. Беше изтощена, но поне краят се виждаше.

— Не се предавай, миличко — каза майка й. — Не се предавай.

Тали и аз стояхме неподвижно, хипнотизирани от драмата. Тя взе ръката ми и я стисна здраво. Устните й бяха прехапани, а очите й ококорени от удивление.

— Излиза! — каза майка ми и за един миг всичко застина.

После чухме плача на новороденото, кратък гъргорещ протест, и новият член на семейство Лечър се появи на бял свят.

— Момче е — каза баба и вдигна мъничкото бебе, още покрито с кръв и плацента.

— Момче е — повтори мисис Лечър.

Никакъв отговор от Либи.

Бях видял повече, отколкото очаквах.

— Хайде да си ходим — казах аз и се опитах да издърпам ръката си, но Тали не помръдваше.

Баба и мама продължиха да се занимават с Либи, докато мисис Лечър изми бебето, което беше бясно за нещо си и ревеше ли, ревеше. Не можех да не си помисля колко е тъжно да се родиш в тази малка мръсна къща сред толкова други деца.

След няколко минути на прозореца се появи Пърси.

— Може ли да видим бебето? — попита той, като почти се страхуваше да погледне.

— След малко — отвърна мисис Лечър.

Цялата тумба се събра на прозореца, включително и бащата, който беше вече дядо, и зачака да види бебето. Бяха точно пред нас, по средата между хоума и възвишението, и аз спрях да дишам, за да не ни чуят. Те обаче не мислеха за неканени гости. Гледаха през отворения прозорец, замръзнали от удивление.

Мисис Лечър занесе бебето и се наведе, за да го покаже на семейството му. То ми заприлича на бейзболна ръкавица; почти толкова тъмно и повито в кърпа. Засега мълчеше и не обръщаше кой знае какво внимание на разглеждащата го тълпа.

— Как е Либи? — попита едно от децата.

— Добре е — отвърна мисис Лечър.

— Може ли да я видим?

— Не, не сега. Много е уморена.

Тя прибра бебето, а другите бавно се върнаха пред къщата. Не виждах баща ми, но знаех, че се крие някъде до камиона. Пари да му даваш, не би отишъл при някакво незаконородено бебе.

Няколко минути жените изглеждаха толкова заети, колкото преди раждането, но после полека-лека довършиха работата си.

Освестих се малко и осъзнах, че сме далеч от къщи.

— Трябва да тръгваме, Тали! — прошепнах настойчиво аз. Тя беше готова и аз я последвах по обратния път, като се промушвахме през стъблата, докато не се отдалечихме от къщата, а после се обърнахме на юг и побегнахме между редовете памук. Спряхме, за да се опомним. Светлината от прозореца не се виждаше. Луната се беше скрила. Нямаше силуети и сенки от фермата на Лечър. Пълна тъмнина.

Обърнахме се на запад, пак тръгнахме през редовете, като отмествахме стъблата, за да не ни издраскат лицата. Памукът свърши и намерихме пътечката към шосето. Краката ме боляха, но нямахме време за губене. Хукнахме към моста. Тали искаше да погледа водовъртежа долу, но аз я накарах да продължи.

— Дай да повървим — каза тя от нашата страна на моста и за миг спряхме да тичаме. Крачехме мълчаливо, като се опитвахме да си поемем дъх. Умората бързо ни застигаше; приключението си заслужаваше, но сега плащахме цената. Наближавахме фермата, когато чухме бръмчене зад нас. Фарове! На моста! Ужасени хукнахме напред. Тали лесно можеше да ме надбяга, което би било унизително, ако имах време да се срамувам, а и тя леко се бавеше, за да не ме изгуби.

Знаех, че баща ми няма да кара бързо, особено нощем, по нашия черен път и с мама и баба до него, но фаровете все пак ни застигаха. Когато наближихме къщата, прескочихме плитката канавка и побягнахме през полето. Моторът се чуваше все по-силно.

— Аз ще чакам тук — каза Тали, като спря в края на двора ни. Камионът почти ни беше настигнал. — Ти тичай до задната веранда и се мушни вкъщи. Аз ще почакам, докато влязат. Побързай.

Продължих да бягам и се скрих зад задния ъгъл на къщата точно когато камионът влезе в двора. Промъкнах се безшумно в кухнята, а после в стаята на Рики, където грабнах една възглавница и се свих на пода до прозореца. Бях твърде мръсен и мокър, за да легна в леглото, и се молех възрастните да са прекалено уморени, за да дойдат да ме видят.

Те не вдигнаха много шум, като влязоха в кухнята. Шепнеха, докато сваляха обувките и ботушите си. Лъч светлина се промъкна в стаята ми. Сенките им минаха през него, но никой не надникна при малкия Люк. След няколко минути бяха по леглата си и къщата притихна. Смятах да изчакам малко, а после да се промъкна в кухнята и да избърша лицето и ръцете си с мокра кърпа. После щях да се мушна в леглото и да спя като заклан. Ако ме чуеха да се движа, просто щях да кажа, че са ме събудили.

Съставянето на този план беше последното, което си помислих, преди да заспя.

Не знам колко дълго бях спал, но ми се стори само минути. Дядо беше коленичил над мен и ме питаше защо съм на пода. Бях парализиран от умора.

— Само двамата с теб сме — каза той. — Другите ще си отспиват. — Гласът му беше пропит с презрение.

Все още неспособен да мисля или да говоря, аз го последвах в кухнята, където кафето беше готово. Закусихме мълчаливо със студени питки и сорго. Дядо, разбира се, беше ядосан, защото очакваше по-богата закуска. Освен това беше бесен, задето баба и родителите ми спяха, вместо да се приготвят за полето.

— Онова момиче е родило снощи — каза той, като изтриустата си. Онова момиче и нейното бебе пречеха на памука и на закуската ни и дядо едва сдържаше гнева си.

— Ама верно? — опитах се аз да изглеждам изненадан.

— Да, но още не са намерили таткото.

— Така ли?

— Аха. Искат да пазим раждането в тайна, разбра ли, така че не казвай никому.

— Добре.

— Побързай. Трябва да тръгваме.

— Кога се прибраха?

— Около три часа.

Дядо излезе и запали трактора. Аз сложих чиниите в мивката и отидох да надникна в стаята на нашите. Те лежаха съвсем неподвижно; чуваше се единствено дълбокото им дишане. Исках да сваля ботушите си, да се мушна в леглото при тях и да спя цяла седмица. Вместо това се затът-рих навън. Слънцето тъкмо се показваше над дърветата на изток. В далечината виждах силуетите на мексиканците, които отиваха на полето.

Семейство Спрюл обикаляше предния ни двор. Тали не се виждаше никаква. Попитах Бо, който каза, че й било зле. Май стомашно разстройство. Дядо чу това и ядът му нарасна още повече. Още един берач в леглото вместо на полето.

А аз си мислех само: „Защо не се сетих за разстройство!“

Изминахме половин километър до мястото, където беше оставено полупразното ремарке с памука; издигаше се като паметник сред равното поле и ни приканваше към още един ден мъчения. Бавно взехме чувалите си и започнахме да берем. Изчаках дядо да тръгне надолу по реда си, после се преместих далеч от него и далеч от семейство Спрюл.

Работих здраво около час. Памукът беше влажен и мек на пипане, а слънцето още не се беше вдигнало нависоко. Не берях заради парите или от страх; по-скоро исках мека постеля за спане. Когато влязох толкова навътре в полето, че никой да не ме намери, а в чувала ми имаше достатъчно памук за едно хубаво дюшече, аз се проснах на него.

Баща ми пристигна към средата на сутринта и от осемдесет акра памук взе, че избра точно съседния ред.

— Люк! — каза сърдито той, като ме откри. Беше твърде изненадан, за да ми се кара, и докато се опомня, вече се оплаквах от стомашно разстройство и главоболие, а за по-сигурно добавих, че през нощта не съм спал много.

— Защо? — надвеси се над мен той.

— Чаках ви да се приберете. — В това имаше една доза истина.

— И защо ни чакаше?

— Исках да разбера за Либи.

— Е, тя си има бебе. Какво друго искаш да знаеш?

— Дядо ми каза. — Бавно станах на крака и се опитах да изглеждам колкото се може по-болен.

— Върви вкъщи — нареди татко и аз тръгнах, без да кажа и дума.

Китайски и севернокорейски войници устроили засада на американски конвой до Пьонганг, като убили поне осемдесет души и взели много пленници. Мистър Едуард Мъроу откри вечерните си новини с това съобщение и баба започна да се моли. Както винаги, тя беше седнала срещу мен на кухненската маса. Майка ми се беше облегнала на мивката и също спря да мие и затвори очи. Чух как дядо се изкашля на задната веранда. И той слушаше.

Мирните преговори отново били спрени, а китайците прехвърляли още войници в Корея. Мистър Мъроу каза, че примирието, което било толкова близко, вече изглеждало невъзможно. Тази вечер думите му бяха малко по-тежки, или просто ние бяхме по-уморени от обикновено. Той прекъсна за реклама и после се върна с новина за някакво земетресение.

Баба и мама шетаха бавно из кухнята, когато дядо влезе. Той разроши косата ми, сякаш всичко си беше наред.

— Какво има за вечеря? — попита.

— Свински пържоли — отвърна майка ми.

После дойде и татко и всички заехме местата си. След като дядо благослови храната, се помолихме за Рики. На практика никой не говореше; всички си мислеха за Корея, но никой не искаше да я споменава.

Накрая майка ми заразправя за някакъв проект в неделното училище, когато чух тихото скърцане на вратата на задната веранда. Никой освен мен не чу шума. Нямаше вятър, нямаше какво да бутне вратата. Спрях да ям.

— Какво има, Люк? — попита баба.

— Мисля, че чух нещо — казах аз.

Всички погледнаха към вратата. Нищо. Продължиха да ядат.

Тогава Пърси Лечър влезе в кухнята и ние замръзнахме. Направи две крачки напред и спря, сякаш се беше изгубил. Беше бос, покрит с кал от главата до петите, а очите му бяха червени, все едно е плакал часове наред. Погледна ни и ние го погледнахме. Дядо понечи да стане, за да разреши въпроса.

— Това е Пърси Лечър — казах аз.

Дядо остана на мястото си, хванал нож в дясната си ръка. Очите на Пърси бяха замъглени, а когато проговори, от устата му излезе тих стон, сякаш се опитваше да потисне гнева си. А може би беше ранен или някой отвъд реката беше пострадал и той беше дотичал до нас за помощ.

— Какво искаш, момче? — скастри го дядо. — Възпитаните хора чукат, преди да влязат.

Пърси закова нетрепващите си очи върху дядо и каза:

— Рики го е направил.

— Какво е направил? — попита дядо. Тонът му изведнъж се смекчи и стана леко отбранителен.

— Рики го е направил.

— Какво е направил? — повтори дядо.

— Бебето е негово — каза Пърси. — На Рики.

— Млъкни, момче! — кресна му дядо и стисна ръба на масата, сякаш иначе щеше да скочи и да набие горкото де те.

— Тя не искала, но той я накарал — каза Пърси, като гледаше мен вместо дядо. — После отишъл на война.

— Такива ли ги разправя тая? — попита сърдито дядо.

— Не викай, Илай — каза баба. — Той е само едно дете. — Тя си пое дълбоко дъх и сякаш за пръв път осъзна възможността да е акуширала при раждането на собствения си внук.

— Така разправя — каза Пърси. — И е вярно.

— Люк, иди в стаята си и затвори вратата — каза баща ми и ме извади от вцепенението.

— Не — каза майка ми, преди да помръдна. — Това засяга всички ни. Може да остане.

— Той не трябва да чува такива неща.

— Вече ги чу.

— Да остане — каза баба, като се съгласи с майка ми и уреди въпроса.

Струваше ми се, че искам да остана. Всъщност в този момент май исках да изтичам навън, да намеря Тали и да тръгнем на дълга разходка — далеч от откаченото й семейство, от Рики и Корея, далеч от Пърси Лечър. Но не помръднах.

— Вашите ли те пратиха? — попита майка ми.

— Не. Те не знаят къде съм. Бебето рева цял ден. Либи е превъртяла, иска да скочи от моста, да се самоубие и други такива, и ми каза какво й е направил Рики.

— Ти каза ли на вашите?

— Да, госпожо. Вече всички знаят.

— Имаш предвид всички във вашето семейство?

— Да, госпожо. Не сме казвали на никого.

— Недейте — изръмжа дядо. Беше се облегнал на стола си с прегърбени рамене. Бързо осъзнаваше поражението.

Щом Либи Лечър твърдеше, че Рики е бащата, всички щяха да й повярват. Него го нямаше да се защити. Пък и повечето хора щяха да са на страната на Либи, тъй като Рики го имаха за луда глава.

— Вечерял ли си, синко? — попита баба.

— Не, госпожо.

— Гладен ли си?

— Да, госпожо.

Масата беше отрупана с храна, която щеше да остане недокосната. Съвсем си бяхме изгубили апетита. Дядо се отблъсна от масата и каза:

— Може да изяде моето.

После скочи на крака, излезе от кухнята и отиде на предната веранда. Баща ми го последва безмълвно.

— Седни тука, синко — посочи баба дядовия стол.

Напълниха му една чиния храна и му дадоха чаша подсладен чай. Той седна и задъвка бавно. Баба отиде на предната веранда, като остави мен и мама при Пърси, Той говореше само когато го питаха.

След дълго обсъждане на предната веранда, което ние с Пърси пропуснахме, защото ни пратиха на задната, дядо и татко качиха момчето на камиона и го откараха вкъщи. Аз седнах на люлката с баба, докато те отпрашваха по тъмно. Майка ми пак чистеше боб.

— Дядо ще поприказва ли с мистър Лечър? — попитах аз.

— Мисля, че да — каза мама.

— За какво ще говорят? — Преливах от въпроси, защото смятах, че вече имам право да знам всичко.

— Сигурна съм, че ще говорят за бебето — отвърна баба. — И за Рики и Либи.

— Ще се бият ли?

— Не. Ще се разберат.

— Какво ще се разберат?

— Всички ще се съгласят да не говорят за бебето и да не замесват името на Рики.

— Това се отнася и за теб, Люк — каза майка ми. — Най-дълбока тайна.

— Няма да казвам на никого — отвърнах твърдо аз. Ужасяваше ме мисълта хората да си помислят, че между нас и семейство Лечър има нещо общо.

— Наистина ли Рики го е направил? — попитах аз.

— Разбира се, че не — каза баба. — На тия хора не може да се вярва. Те не са добри християни, затова е забременяло момичето. Сигурно ще искат пари.

— Пари ли?

— Не знаем какво ще искат — каза майка ми.

— А ти мислиш ли, че го е направил, мамо?

— Не — каза тя след кратко колебание.

— И на мен не ми се вярва — присъединих се аз и мнението стана единодушно. Бих защитавал Рики докрай, а ако някой споменеше бебето на Либи, бях готов да се бия.

Рики обаче беше най-вероятният виновник и всички го знаехме. Семейство Лечър рядко напускаха фермата си. Имаше едно момче от фермата на Джетьр на три-четири километра оттук, но никога не го бях виждал да припарва до реката. Никой освен нас не живееше близо до семейство Лечър. Рики беше най-близкият коцкар.

Изведнъж църковните дела се оказаха страшно важни и жените заприказваха неспирно за тях. Имах още много въпроси, но не можех да вметна и дума. Най-сетне се предадох и отидох в кухнята да слушам мача на „Кардиналите“.

Ужасно ми се искаше да пътувам към фермата на Лечър и да подслушвам как мъжете се справят с положението.

Дълго след като ме пратиха в леглото, лежах буден и се борех със съня, защото въздухът трептеше от гласове. Когато баба и дядо си приказваха в леглото, чувах думите им да долитат неясно по тесния коридор. Не разбирах нито дума, а и те се стараеха никой да не ги чуе. Но понякога, когато се тревожеха за нещо или мислеха за Рики, им се налагаше да говорят късно вечерта. Легнал в леглото му, аз слушах приглушените им гласове и знаех, че положението е сериозно.

Родителите ми излязоха на предната веранда, където седнаха на стъпалата и зачакаха да лъхне ветрец и безжалостната жега да си отиде. Отначало се мъчеха да шепнат, но явно им се беше събрало много и не можеха да сдържат гласовете си. Тъй като ме смятаха за заспал, говореха по-високо от обикновено.

Изхлузих се от леглото и се плъзнах като змия по пода. Отидох до прозореца, погледнах навън и ги видях на обичайното им място, с гръб към мен на около метър и нещо.

Попивах всеки звук. Във фермата на Лечър нещата не бяха минали добре. Либи била някъде отзад с бебето, което непрекъснато плачело. Цялото семейство изглеждало подпухнало и изтощено от плач. Мистър Лечър бил ядосан на Пърси, че е дошъл у нас, но още по-сърдит, когато говорел за Либи. Тя твърдяла, че не искала да върши глупости с Рики, но той я накарал. Дядо възразил, но нямал на какво да се опре. Отрекъл всичко и казал, че не вярва Рики да се е срещал с Либи.

Но те имали свидетели. Самият мистър Лечър казал, че на два пъти малко след Коледа Рики спрял дядовия камион в предния им двор и извел Либи на разходка. Водил я в Монет, където й купил лимонада.

Баща ми смяташе, че ако наистина е станало така, Рики е избрал Монет, защото там по-малко хора биха го познали. Не би допуснал да го видят в Блек Оук с дъщеря на изполичар.

— Тя е хубаво момиче — каза майка ми.

Следващият свидетел било момче на не повече от десет години. Мистър Лечър го извикал от скупчената около предните стъпала тумба. Според неговите показания той видял дядовия камион паркиран в края на един ред памук близо до някакви храсти. Промъкнал се до камиона и видял Рики и Либи да се целуват. Мълчал си, защото се страхувал, и едва преди няколко часа разказал всичко.

Семейство Чандлър, разбира се, нямаха свидетели. От нашата страна на реката нямаше и намек за назряващ роман. Рики определено не би казал на никого. Дядо щеше да го набие.

Мистър Лечър заявил, че през цялото време подозирал Рики, но Либи отричала. И наистина имало две-три други момчета, които проявявали интерес към нея. Но сега разказала всичко — как Рики я накарал насила и как не искала бебето.

— Искат ли ние да го вземем? — попита майка ми.

Едва не простенах от мъка.

— Мисля, че не — каза баща ми. — Какво е още едно дете за тях?

Майка ми смяташе, че то заслужава приличен дом. Татко каза, че било изключено, докато Рики не го признае. Което, като го познавах, хич не беше сигурно.

— Видя ли бебето? — попита майка ми.

— Не.

— Одрало е кожата на Рики.

Доколкото си спомнях, най-новият член на семейство Лечър приличаше на бейзболната ми ръкавица. Но мама и баба бяха прекарали часове да гледат хорските лица и да преценяват кой на кого се е метнал, от кого са очите, от кого носът или косата. Гледаха бебетата в църквата и казваха: „О, това сто на сто е синчето на Чизънхол.“ Или: „Виж тия очички, същите като на баба му.“

На мен всички ми приличаха просто на кукли.

— Значи мислиш, че ни е роднина? — попита баща ми.

— Дума да няма.

Отново беше събота, но събота без обичайното вълнение при ходенето в града. Знаех, че ще идем, защото никога не бяхме прескачали две поредни съботи. Баба трябваше да напазарува, особено брашно и кафе, а майка ми трябваше да иде до дрогерията. Баща ми не беше ходил в кооперативния магазин от две седмици. Аз нямах право на глас, но майка ми знаеше колко важно е съботното кино за правилното развитие на едно дете, особено на фермерско дете без кой знае какъв контакт с останалия свят. Да, отивахме в града, но без обичайния ентусиазъм.

Обзе ни нов ужас, много по-страшен от онази работа с Ханк Спрюл. Ами ако някой беше чул какво разправят семейство Лечър? Стигаше един човек, едно прошепване в края на главната улица, и слухът щеше да обхване града като горски пожар. Жените в бакалничката на Поп и Пърл щяха да изтърват кошниците си и да стиснат уста от удивление. Старите фермери щяха да се изсмеят надменно и да кажат: „Нищо чудно.“ По-големите деца от църквата щяха да ме сочат с пръст, като че ли аз съм виновен. Градът щеше да приеме слуха за светата истина и името Чандлър щеше да бъде опетнено навеки.

Затова не ми се ходеше в града. Исках да си стоя вкъщи, да играя бейзбол и може би да отида на разходка с Та-ли.

На закуска не говорихме много. Още бяхме като ударени с мокър парцал — според мен защото всички знаехме истината. Рики ни беше оставил нещо за спомен. Чудех се дали знае за Либи и бебето, но не исках да повдигам въпроса. По-късно щях да питам мама.

— В града има панаир — каза дядо. Изведнъж денят стана по-хубав. Вилицата ми замръзна във въздуха.

— Кога ще тръгнем? — попитах аз.

— Както винаги. Веднага след обяда — отвърна дядо.

— До колко часа ще останем?

— Ще видим.

Панаирът беше всъщност една пътуваща трупа цигани със смешен говор, които през зимата живееха във Флорида и обикаляха фермерските градчета през есента, когато се береше памукът и фермерите имаха пари в джобовете си. Обикновено пристигаха без предизвестие в четвъртък, настаняваха се без разрешение на бейзболното игрище и оставаха до неделя. Нищо не можеше да развълнува Блек Оук така, както панаирът.

Всяка година той беше различен. Веднъж имаше слон и гигантска костенурка. Друг път нямаше никакви животни, но затова пък идваха разни смешни човеци: джуджета акро-бати, момиче с шест пръста и мъж с три крака. Винаги обаче имаше виенско колело, въртележка и две-три други люлки, които скърцаха, дрънчаха и в общи линии ужасяваха всички майки. Например онази въртележка, която представляваше един кръг седалки на вериги, дето се въртяха все по-бързо и по-бързо, докато децата не полетят успоредно на земята и не почнат да пищят и да плачат за спиране. Преди две-три години в Монет една верига се беше скъсала и някакво момиченце беше прелетяло през пътя и се беше ударило в ремарке. На следващата седмица въртележката беше в Блек Оук с нови вериги и хората се редяха на опашка да се повозят.

Имаше сергии, където да хвърляш халки и стрелички и да стреляш с въздушна пушка, за да спечелиш разни награди. На някои панаири имаше гадателки, на други фотока-бинки, а на трети фокусници. Винаги беше шумно, пъстро и ужасно забавно. Бързо се разчуваше, отвсякъде прииждаха хора и за няколко часа Блек Оук беше претъпкан. Страшно ми се ходеше.

Може би, помислих си аз, вълнението от панаира ще потисне любопитството към Либи Лечър. Натъпках питката в устата си и хукнах навън.

— Има панаир — прошепнах аз на Тали, когато се видяхме до трактора, за да идем на полето.

— Всички ли ще ходите? — попита тя.

— Разбира се. Никой не пропуска такова нещо.

— Знам една тайна — прошепна тя, като се оглеждаше.

— Каква?

— Снощи чух нещо.

— Къде го чу?

— Край вашата веранда.

Не ми харесваше как ме размотава.

— И какво?

Тя се наведе още по-близо.

— За Рики и онова момиче. Май имаш нов братовчед. — Думите й бяха жестоки, а очите й гледаха лукаво. Това не беше онази Тали, която познавах.

— Какво си търсила ти там? — попитах аз.

— Не е твоя работа.

Дядо дойде от къщата и отиде до трактора.

— По-добре не казвай на никого — процедих през зъби аз.

— Ние с теб знаем да пазим тайна, нали? — усмихна се тя, докато се отдалечаваше.

— Да.

Набързо изгълтах обяда, а после отидох да се изкъпя. Майка ми знаеше, че умирам от нетърпение да ида в града, и затова ми спести голямото жулене.

Всичките десет мексиканци се качиха в каросерията с мен и баща ми и потеглихме. Каубой цяла седмица беше брал памук със счупени ребра, което не остана незабелязано от дядо и татко. Те много му се възхищаваха.

— Мъжки момчета — бе казал дядо.

Семейство Спрюл търчаха насам-натам и се готвеха да ни последват. Тали беше пуснала мухата за панаира и сега дори Трот се беше оживил.

Когато пресякохме реката, аз се взрях надолу по пътя към фермата на Лечър, но паянтовата им къща не се виждаше. Погледнах баща си. Той също се взираше с мрачен, почти гневен поглед. Как можаха тия хора да ни объркат така живота?

Задрусахме се по чакъления път и скоро полята на Лечър останаха зад нас. Когато стигнахме асфалтовото шосе, аз отново се размечтах за панаира.

Шофьорът ни, естествено, никога не бързаше. С толкова хора камионът едва ли щеше да вдигне петдесет, а и дядо не искаше да го мъчи. Стори ми се, че отиде цял час.

Патрулната кола на Стик беше спряла до баптистката църква. Движението по главната улица вече едва пъплеше, а тротоарите бяха задръстени от народ. Паркирахме и мексиканците се пръснаха. Стик излезе изпод едно дърво и тръгна право към нас. Баба и мама се запътиха към магазините. Аз останах при мъжете, защото бях сигурен, че ще се обсъжда нещо важно.

— Здравей, Илай. Здрасти, Джеси — каза Стик, наклонил шапка на една страна и пъхнал стръкче трева в ъгълчето на устата си.

— Добър ден, Стик — отвърна дядо.

Баща ми само кимна. Не бяха дошли в града да си губят времето със Стик и едва прикриваха раздразнението си.

— Мисля да арестувам онзи Ханк Спрюл — каза той.

— Прави каквото щеш — сряза го гневно дядо. — Само изтрай да приберем памука.

— Сигурно можеш да почакаш един месец — каза баща ми.

Стик задъвка тревата, изплю се и каза:

— Може и да мога.

— Той е добър работник — каза баща ми. — А имаме много памук. Арестуваш ли го сега, ще загубим шестима берачи. Нали ги знаеш какви са.

— Мисля, че мога да почакам — повтори Стик. Май много му се искаше да се разберат. — Говорих с доста хора и не съм сигурен, че вашето момче казва истината. — Той ме изгледа, а аз ритнах едно камъче.

— Остави го на мира, Стик — каза татко. — Той е дете.

— На седем години е! — избумтя дядо. — Защо не си намериш истински свидетели?

Стик отметна рамене като ударен.

— Виж какво — продължи дядо. — Оставяш Ханк на мира, докато приберем памука, а после аз лично ще дойда в града да ти кажа, че сме свършили с него. Тогава прави какво то искаш.

— Става — каза Стик.

— Но продължавам да мисля, че няма да го осъдят. Трима срещу един, Стик, никой няма да го признае за виновен.

— Ще видим — заяви надуто Стик. Тръгна си, пъхнал палци в джобовете. Вървеше наперено, колкото да ни дразни.

— Може ли да ида на панаира? — попитах аз.

— Разбира се — каза дядо.

— Колко пари имаш? — попита татко.

— Четири долара.

— Колко ще похарчиш?

— Четири долара.

— Мисля, че два ти стигат.

— Хайде три.

— Два и петдесет става ли?

— Става.

Затичах се по тротоара, шмугнах се между хората и скоро стигнах до бейзболното игрище, което беше срещу киното и билярдната зала. Панаирът заемаше цялото игрище. Виенското колело беше по средата, заобиколено от по-малките въртележки, сергиите и тентите. От тонколоните на въртележките гърмеше музика. Вече имаше дълги опашки. Замириса ми на пуканки, хот-дог и скара.

Намерих количката със захарния памук. Струваше само десет цента, но бях готов да платя и много повече. Диуейн ме видя до палатките, докато гледах разни големи момчета да стрелят с въздушни пушки по патета, които плуваха в някакво езерце. Никога не улучваха, защото според дядо мерниците били криви.

Захаросаните ябълки също бяха по десет цента. Купихме си по една и бавно заразглеждахме сергиите. Имаше гадателка с дълга черна рокля, черна коса, всичко черно, и за двайсет цента можеше да ти предскаже бъдещето. Една тъмноока баба правеше същото, на същата цена, с карти за таро. За десет цента някакъв мъж с микрофон и пъстри дрехи можеше да ти познае възрастта или колко тежиш. Ако сбърка с повече от три години или три килограма, получаваш награда. Имаше и обичайните игри — топки за стрелба по гюмове, баскетболни топки с твърде тесни кошове, стрелички за балони и халки за нанизване върху бутилки.

Разхождахме се сред навалицата и се наслаждавахме на шума и забавленията. В отсрещния край се събираше тълпа и ние се запътихме натам. Голяма табела съобщаваше за пристигането на „Самсон, най-великия борец на света, дошъл направо от Египет“, а под нея имаше квадратен тепих с подплатени колчета и въжета по края. Самсон не беше на ринга, но щеше да се появи всеки момент, или поне така казваше Далила — високата пищна жена зад микрофона. Костюмът й показваше целите крака и по-голямата част от гърдите и аз бях сигурен, че досега в Блек Оук никой не беше виждал толкова много плът на обществено място. Тя обясни на притихналата и почти изцяло мъжка публика, че правилата са прости. Самсон плаща десет към едно на всеки, който остане на ринга с него една минута.

— Само шейсет секунди и парите са ваши! — извика тя. По говора й си личеше, че наистина идват от странство.

Никога не бях виждал египтяни, макар от неделното училище да знаех, че Мойсей е имал доста приключения там.

Тя се разходи напред-назад по ринга и мъжките очи следяха всяко нейно движение.

— В това турне Самсон спечели триста мача подред — подразни ни тя. — Всъщност последния път, когато загуби, беше в Русия. Там го надвиха трима мъже, и то нечестно.

От единствената окачена на табелата тонколона загърмя музика.

— А сега, дами и господа — надвика я Далила, — представям ви единствения, най-великия, най-силния борец на света, невероятния Самсон!

Затаих дъх.

Той се показа иззад една завеса и скочи на ринга сред плахи аплодисменти. Защо да му ръкопляскаме? Той беше дошъл да ни пердаши. Първо ми се наби в очи косата му. Тя беше черна и вълниста и падаше по раменете му като на жена. Бях виждал илюстрации към Стария завет, където мъжете носеха такава коса, но това е било преди пет хиляди години. Самсон беше великан, с яко тяло и планини от мускули, натрупани по раменете и гърдите му. Ръцете му бяха покрити с черни косми и изглеждаха достатъчно силни да повдигат цели къщи. За да се насладим по-пълно на физиката му, Самсон не носеше риза. Дори след като бяхме прекарали месеци на полето, кожата му беше по-тъмна от нашата и аз вече бях напълно убеден, че той идва от някакъв незнаен край. Беше се бил с руснаци!

Той обиколи ринга в такт с музиката, като свиваше ръце и разкършваше мамутските си мускули. Перчеше се така, докато не видяхме всичко, което по мое мнение беше повече от достатъчно.

— Кой е пръв? — извика Далила по микрофона, докато музиката затихваше. — Два долара минимум!

Изведнъж всички притихнаха. Само глупак би излязъл на този ринг.

— Мен не ме е страх! — извика някой и ние погледнахме удивени как един непознат за мен младеж излезе напред и връчи два долара на Далила. Тя взе парите и каза:

— Десет към едно. Остани на ринга шейсет секунди и ще спечелиш двайсет долара. — После насочи микрофона към младежа и попита:

— Как се казваш?

— Фарли.

— Късмет, Фарли.

Той се изкачи на ринга, сякаш не се страхуваше от Самсон, който го гледаше без следа от безпокойство. Далила взе едно чукче и удари гонга до ринга.

— Шейсет секунди! — обяви тя.

Фарли се повъртя малко, а после се оттегли в един ъгъл, когато Самсон пристъпи към него. Двамата мъже се взряха един в друг; Самсон гледаше надолу с презрение, а Фарли — нагоре в очакване.

— Четирийсет и пет секунди! — извика Далила.

Самсон направи още няколко крачки, а Фарли се хвърли към другата страна на ринга. Като много по-дребен той беше и по-бърз. Явно бе избрал стратегията на бягството. Самсон се опитваше да го хване, а Фарли търчеше насам-натам.

— Трийсет секунди!

Рингът беше твърде тесен за много бягане, а Самсон беше свикнал да лови изплашени зайци. Той спъна Фарли при поредния му спринт и когато го вдигна, обви ръката си около главата на момчето в мъртва хватка.

— Това прилича на гилотината! — простена Далила прекалено театрално. — Двайсет секунди!

Самсон изви жертвата си и сбърчи лице в садистично удоволствие, докато горкият Фарли махаше с ръце и крака.

— Десет секунди!

Самсон се завъртя и метна Фарли през ринга. Преди момчето да стане, най-великият борец на света го хвана за крака, вдигна го във въздуха, задържа го над въжетата и две секунди преди края го пусна на земята и спечели победата.

— За малко да изгубиш, Самсон! — каза Далила по микрофона.

Фарли беше замаян, но си тръгна цял и сякаш горд от себе си. Беше доказал мъжеството си, не се беше проявил като страхливец и просто за някакви си две секунди бе изтървал двайсет долара. Следващият доброволец беше непознат едър младеж на име Клод, който плати три долара за шанса да спечели трийсет. Беше два пъти по-тежък от Фарли, но много по-бавен и за десет секунди Самсон го беше зашеметил със светкавичен ритник и го беше сгънал на четири. Десет секунди преди края той вдигна Клод над главата си без ни най-малко затруднение — силата му беше изумителна; после отиде до края на ринга и го пусна.

Клод също си замина гордо. Въпреки цялото си перчене и зъбене Самсон явно беше добър противник и нямаше да нарани никого. А тъй като повечето младежи искаха да се доберат по-близо до Далила, до нея скоро се оформи опашка.

Беше страшно интересно и двамата с Диуейн дълго време седяхме и гледахме как Самсон се разправя с поредната жертва с всички хватки от репертоара си. Бостънският рак, ножиците, парният чук, таранът — щом Далила споменеше някоя от тях по микрофона, Самсон бързо я демонстрираше.

След един час Самсон беше вир-вода и имаше нужда от почивка, така че Диуейн и аз хукнахме да се повозим на виенското колело. Чудехме се дали да не излапаме по още един захарен памук, когато чухме някакви мъже да си говорят за голи жени.

— Всичко съблича! — каза един от тях, докато минаваше край нас, и ние забравихме за захарния памук. Последвахме ги до края на палатките, където бяха циганските фургони. Зад тях имаше малка шатра, разпъната на такова място, че да не се вижда. Няколко мъже пушеха и чакаха с гузен вид. От шатрата долиташе музика.

На някои панаири имаше голотии. Миналата година Рики го забелязали да се измъква от една такава шатра. Нищо чудно. Вкъщи се вдигна голяма патърдия. Нямаше да го хванат, ако не бяха спипали мистър Рос Лий Харт. Мистър Харт беше в управата на методистката църква, фермер със собствена земя и почтен гражданин с устата жена. Тя тръгнала да го търси късно в събота вечер по време на панаира и го мярнала да излиза от забранената шатра. Изпищяла при вида на безпътния си съпруг, а той тутакси се шмугнал зад фургоните. Тя хукнала да го гони с крясъци и заплахи и Блек Оук се сдобил с нова клюка.

Кой знае защо, мисис Харт разказа на всички какво е направил съпругът й и горкият човечец беше в немилост месеци наред. Освен това тя разтръби, че зад него от шатрата излязъл Рики Чандлър. Ние страдахме мълчаливо. Неписаното правило беше да не ходиш по такива места в родния си град. Иди до Монет, Лейк Сити или Карауей, но не го прави в Блек Оук.

Диуейн и аз не познавахме никого от мъжете около шатрата. Заобиколихме фургоните и тръгнахме откъм другия фланг, но там на един кол беше вързано едро куче, за да държи настрана любопитковци като нас. Оттеглихме се и решихме да изчакаме, докато се мръкне.

Когато наближи четири часът, трябваше да вземем трудно решение — дали да идем на кино, или да останем на панаира. Везните клоняха към филма, когато на ринга се появи Далила. Беше се преоблякла и сега носеше още по-разголен червен костюм. Тълпата се втурна към нея и след малко Самсон отново изхвърляше от ринга фермери, планинци и дори по някой мексиканец.

Единственият сериозен противник дойде по тъмно. Мистър Хорсфлай Уокър имаше глухоням син, който тежеше сто и двайсет кила. Викахме му Грухи не от жестокост или неуважение — просто такъв си му беше прякорът. Хорсфлай заложи пет долара и Грухи бавно се качи на ринга.

— Този не е шега работа, Самсон — измърка Далила по микрофона.

Самсон знаеше, че изхвърлянето на сто и двайсет кила от ринга може да отнеме повече време и затова нападна веднага. Започна ниско с китайски сплит — хватка, която трябваше да удари глезените на противника един в друг и да го повали. И Грухи наистина падна, само че върху Самсон, който неволно простена от болка. Някои зрители започнаха да викат за Грухи, който, естествено, не можеше да чуе нищо. Двамата мъже се търкаляха и ритаха по ринга, докато в един миг Грухи не притисна Самсон.

— Четирийсет секунди! — обяви Далила.

Времето течеше много по-бавно, докато Самсон лежеше по гръб. Той ритна няколко пъти, но без успех, после приложи пъргава хватка, при която стъпалата му отскочиха бързо, склещиха Грухи за ушите и го събориха по гръб. Самсон скочи на крака, докато Далила ни описваше тактиката му. Един „летящ“ ритник парализира Грухи.

— Петнайсет секунди! — извика Далила.

Времето отново затече бързо. Грухи се втурна като разярен бик и двамата мъже отново се строполиха на земята. Публиката пак закрещя. Хорсфлай подскачаше около ринга като обезумял. Двамата противници се боричкаха известно време, а после Далила обяви:

— Десет секунди.

Чуха се леки освирквания на реферката. Самсон изви ръката на Грухи зад гърба му и я разтърси, хвана го за стъпалото и хлъзна горкото момче по ринга и през въжетата. То падна в краката на баща си.

— Мошеник проклет! — изкрещя Хорсфлай.

Самсон се обиди и махна на Хорсфлай сам да се качи на ринга. Хорсфлай направи крачка напред и Самсон повдигна въжетата. Далила, която явно много пъти беше виждала подобни заплахи, каза:

— На твое място не бих посмяла. Той става опасен, щом се ядоса.

Хорсфлай вече си търсеше повод да остане сред публиката. Както стоеше на края на ринга и се хилеше подигравателно, Самсон изглеждаше три метра висок. Хорсфлай се наведе, за да види как е Грухи, който търкаше рамото си и аха-аха да заплаче. Като си тръгваха, Самсон им се изсмя, а после започна да ни дразни, като се перчеше с бицепсите си, кръстосвайки ринга. Няколко зрители взеха да го освиркват, а той тъкмо това и чакаше.

Справи се с още няколко противници, след което Далила обяви, че нейният човек трябва да вечеря. Щели да се върнат след час за последно представление.

Беше се стъмнило. Въздухът кънтеше от звуците на панаира; веселите писъци на децата по въртележките, възгласите на победителите в хвърлянето на топки или халки, десетината високоговорителя, от които гърмеше най-различна музика, неспирното дърдорене на панаирджиите, които приканваха хората да се разделят с парите си, за да видят най-голямата костенурка в света или да спечелят друга награда; и най-вече опияняващото оживление на множеството. Хората бяха толкова нагъсто, че игла да хвърлиш, нямаше къде да падне, както обичаше да казва баба. Тълпяха се край фургоните, гледаха и подвикваха. Около въртележките се виеха дълги опашки. Групи мексиканци се мотаеха насам-натам, зяпаха удивено, но, общо взето, си стискаха парите. Никога не бях виждал толкова много народ на едно място.

Намерих родителите си на главната улица да пият лимонада и да гледат от безопасно разстояние. Дядо и баба вече бяха в камиона — готови за тръгване, макар че нямаха нищо против да почакат. Панаир имаше само веднъж годишно.

— Колко пари имаш? — попита татко.

— Около долар.

— Това виенско колело ми се струва опасно, Люк — каза майка ми.

— Нищо му няма. Два пъти вече се возих.

— Ще ти дам още един долар, за да не се возиш повече.

— Става.

Тя ми подаде банкнотата. Разбрахме се да се върна след около час. Отново намерих Диуейн и решихме този път да видим голите жени. Тичахме, докато не стигнахме до циганските фургони. Там беше много по-тъмно. Пред шатрата няколко мъже пушеха цигари, а на входа една млада жена с изрязан костюм люлееше бедра и танцуваше палаво.

Като баптисти ние знаехме, че танцуването е не само лошо, а направо греховно. Беше в списъка на тежките грехове като пиянството и псувните.

Танцьорката не беше хубава като Далила, не беше толкова разголена и кръшна. Разбира се, Далила имаше дългогодишен опит и беше обиколила света.

Промъквахме се през сенките и напредвахме бавно, когато един непознат глас каза:

— Дотук. Изчезвайте, момчета.

Замръзнахме, огледахме се и в тоз миг чухме познат глас да крещи зад нас:

— Покайте се, слуги на порока! Покайте се!

Беше преподобният Ейкърс, изправил се с Библията в едната ръка и вдигнал дългия крив показалец на другата.

— Гнездо на змии! — изпищя той с все сила.

Не знам дали младата дама спря да танцува, нито дали мъжете се разпръснаха. Диуейн и аз се хвърлихме на четири крака и запълзяхме като подгонени животни през лабиринта от фургони и камиони, докато не видяхме светлина между две от сергиите по средата на панаира. Излязохме и се смесихме с тълпата.

— Мислиш ли, че ни видя? — попита Диуейн.

— Не знам. Едва ли.

Заобиколихме, върнахме се и застанахме на безопасно разстояние от циганските фургони. Брат Ейкърс беше в стихията си. Беше се приближил на десет метра от шатрата и пъдеше демоните, като крещеше колкото му глас държи. И имаше успех. Танцьорката не се виждаше никаква, както и мъжете. Божият наместник беше провалил представлението, макар да подозирах, че всички са вътре, спотайват се и чакат да се махне.

Далила обаче се беше завърнала, и то с нов костюм. Беше от леопардова кожа и едва скриваше най-важното. Знаех, че на следващата сутрин брат Ейкърс ще я направи на мат и маскара. Той обожаваше панаира, защото му предоставяше изобилен материал за амвона.

Около ринга се беше събрала истинска тълпа, която зяпаше Далила и чакаше Самсон. Тя отново го представи със същите думи. Най-сетне Самсон скочи на ринга, също издокаран в леопардова кожа. Тесни гащета, гол до кръста, с лъскави черни кожени ботуши. Почна да се перчи, да прави стойки и да ни кара да го освиркваме.

Приятелят ми Джеки Мун пръв изпълзя на ринга и като повечето жертви избра стратегията на отбягване на ударите. Изплъзва се успешно двайсетина секунди, докато на Самсон не му писна. Една „гилотина“ плюс „турско премятане“, както обясни Далила, и Джеки се оказа на тревата недалеч от мястото, където стоях аз.

— Не беше много зле — засмя се той.

Самсон нямаше намерение да наранява никого; това би навредило на бизнеса му. Към края на последното си представление обаче той стана много по-наперен и непрекъснато ни подвикваше:

— Няма ли мъже сред вас?

Говорът му беше някак чудноват, а гласът му дълбок и плашещ.

— Един воин ли няма в Блек Оук, Арканзас?

Защо не бях висок три метра! Щях да скоча и да нападна Самсон, а публиката щеше да пощурее. Хубаво щях да го наредя, да го метна през въжетата и да стана най-големият герой в Блек Оук. Засега обаче можех само да го освирквам.

И тогава се намеси Ханк Спрюл. Между схватките той обикаляше около ринга и стоеше срещу Самсон достатъчно дълго, за да може да му хване окото. Публиката се смълча, докато двамата се смразяваха с поглед. Самсон отиде до края на ринга и каза:

— Ела тук, дребосъко.

Ханк, естествено, само го изгледа презрително. После отиде при Далила и извади пари от джоба си.

— Ой ла-ла, Самсон! — възкликна тя, като пое банкнотите. — Двайсет и пет долара!

Всички замърмориха невярващо.

— Двайсет и пет кинта! — каза някой зад мен. — Това си е една седмична надница!

— Да, ама може да спечели двеста и петдесет — отвърна друг.

Публиката се скупчи по-плътно, а ние двамата с Диуейн се провряхме по-напред, за да виждаме между възрастните.

— Как се казваш? — вдигна микрофона Далила.

— Ханк Спрюл — изръмжа той. — Още ли плащате десеторно?

— Точно така. Сигурен ли си, че искаш да заложиш двайсет и пет?

— Да. И само трябва да остана на ринга една минута?

— Да, шейсет секунди. Нали знаеш, че Самсон не е губил схватка от пет години? За последен път го победиха в Русия, и то нечестно.

— Не ме интересува Русия — каза Ханк и свали ризата си. — Други правила има ли?

— Не. — Тя се обърна към публиката и каза възможно най-драматично, че предстои битката на вечерта.

Ханк знаеше как да се бие и избягваше нападенията на гиганта доколкото може без да бяга панически като повечето от другите противници. На няколко пъти изненадваше Самсон докато онзи се опитваше да го изкара от строя. А и Ханк използваше всякакви нечестни номера.

Самсон се обърна и се опита да фокусира погледа си върху Ханк. Без да пуска въжетата, успя да направи няколко крачки, а след това за последен път атакува отчаяно. Ханк просто се отмести от пътя му и Самсон се заби на колчето в ъгъла. Въжетата се огънаха от тежестта му, а другите три колчета изглеждаха готови да се счупят. Самсон стенеше и се гърчеше като ранен мечок. Изопна крака под тялото си и успя да се стегне колкото да се обърне. По-добре да беше останал на тепиха. Ханк се втурна и го фрасна по главата с дясната си ръка. Ударът запрати Самсон обратно на пода. Тъй като жертвата му беше беззащитна, Ханк отново се засили и го удари за трети и последен път. Самсон се строполи. Далила изпищя и изтича на ринга. Ханк се отпусна в ъгъла си, облегна ръце на въжетата и се ухили, без да го е грижа какво става с противника му.

Не бях сигурен какво да правя, а и повечето от останалите зрители също мълчаха. От една страна, беше хубаво да видим как едно момче от Арканзас премазва така египетския великан. От друга страна обаче, ставаше въпрос за Ханк Спрюл, а и той беше използвал юмруците си. Победата му беше опетнена, не че това имаше значение за него. Всички щяхме да се чувстваме по-добре, ако някое местно момче беше победило Самсон по честен път.

Когато се увери, че времето е минало, Ханк прекрачи въжетата и скочи на земята. Бо и Дейл взеха парите и тримата братя изчезнаха.

— Тоя утрепа Самсон — каза някой зад мен.

Най-великият борец на света лежеше проснат по гръб с широко разперени ръце и крака, а жена му беше клекнала над него и се мъчеше да го свести. Дожаля ми за тях. Бяха толкова интересни. Дълго време нямаше да видим такова представление, може би никога. Съмнявах се всъщност, че Самсон и Далила ще припарят до Блек Оук, Арканзас, когато и да било.

Накрая той седна и всички си отдъхнахме. Шепа добри хора му изръкопляскаха тихо, а после публиката започна да се разпръсва.

Защо ли Ханк не тръгнеше с панаира? Можеше да печели пари, като бие хората, и да остави фермата ни на мира. Реших да подхвърля идеята си на Тали.

Горкият Самсон бе работил цял ден в жегата и за части от секундата бе изгубил цялата си печалба. Ама че начин да си изкарваш прехраната. Най-сетне бях видял по-лоша работа от брането на памук.

През пролетта и зимата неделните следобеди често се използваха за ходене на гости. След обяда и кратката дрямка се качвахме на камиона, отивахме в Лейк Сити или Парагулд и се изтърсвахме неканени при някои роднини или приятели, които винаги се радваха, че ни виждат. „Що не наминете към нас“ беше често използвана фраза и хората я приемаха буквално. Не бяха нужни уговорки и предизвестия, пък и нямаше как. Нито ние, нито роднините ни имахме телефон.

През късното лято и есента обаче не се ходеше много по гости, защото работата беше по-тежка, а следобедите бяха твърде горещи. За известно време забравяхме за лелите и чичовците, но знаехме, че после ще наваксаме.

Седях на предната веранда, слушах мача на „Кардиналите“ и гледах как мама и баба чистят боб и грах. Тогава видях от моста да се надига облак прах.

— Вижте, кола — казах аз и те погледнаха нататък.

По нашия път рядко минаваше нещо. Почти винаги беше някой Джетър от отсреща или някой Толивър от изток. От време на време преминаваше непозната кола или камион и ние ги гледахме безмълвно, докато прахта не се слегнеше, а после на вечеря обсъждахме кой ли може да е бил и какво е правил в нашата част на окръг Крегхед. Дядо и татко споменаваха за това в града, а мама и баба казваха на всички жени преди неделното училище, така че рано или късно намираха някой, който да е виждал непознатата кола. Обикновено разбулваха мистерията, но понякога така и не успявахме да разберем.