Патрик Зюскинд
Парфюмът (42) (Историята на един убиец)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Das Parfum (Die Geschichte eines Mörders), (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 187 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (22 юни 2007 г.)

Издание:

Издателска къща „Кибеа“, 2000

История

  1. — Добавяне на анотация

Статия

По-долу е показана статията за Парфюмът от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Парфюмът.
Историята на един убиец
Das Parfum – Die Geschichte eines Mörders
Издание на романа „Парфюмът“, 1986 г.
АвторПатрик Зюскинд
Създаване1949 г.
Първо издание1985 г.
 Германия
Оригинален езикнемски
Жанрроман

Издателство в БългарияХристо Г. Данов, 1988 г.
ПреводачЮрия Симова
ISBNISBN 978-954-330-077-8
Парфюмът.
Историята на един убиец
в Общомедия

„Парфюмът. Историята на един убиец“ (на немски: Das Parfum – Die Geschichte eines Mörders) е роман от немския писател Патрик Зюскинд (р. 1949), публикуван през 1985 г. [1]

До 1985 г. Патрик Зюскинд е напълно непознато име в литературата. Днес той е един от най-споменаваните немски писатели, а книгата му „Парфюмът“ веднага след излизането ѝ е преведена на повече от двадесет езика. Сравняват я по въздействие и популярност с Името на розата на Умберто Еко. Но по-подходящо е сравнението с една по-стара „литературна сензация“ – през 1929 г. по подобен начин е приета от читателите и критиката по света друга немска книга: романът на Ерих Мария РемаркНа Западния фронт нищо ново“.

През 2006 година романът е филмиран от Том Тиквер под заглавието „Парфюмът: Историята на един убиец“.

Гласове

Приликата се подсилва и от сходната съдба на двете книги – и двата романа предизвикват крайно противоречиви оценки, простиращи се между пламенен възторг и също така пламенно отрицание. „Тъй изненадващ, тъй приказен и в същото време тъй ужасно страшен, пълен с фантазия и езиково изящество – това е вълнуващият първи роман на един високо надарен писател“ – може да се прочете в един немски критичен отзив за „Парфюмът“. А в Сан Франциско пишат: „Едно от най-смайващите открития през последните години. Пленително. Шедьовър!“ Френският Фигаро отбелязва: „По-различно от всичко четено досега. Феномен, който ще остане единствен в съвременната литература.“ А авторитетният Тайм пророкува: „Силен и увличащ роман. Въздействието му ще трае дълго.“

Наред с възхищенията обаче се появяват и гласове, които наричат романа мистификация, упрекват Зюскинд, че спекулира с ниските страсти на читателите, обвиняват го в епигонство, та дори в плагиатство, като се опитват да му отнемат авторството на основната идея.

Гениалното чудовище

А тя е наистина уникална: един човек, „едно от най-гениалните чудовища на осемнадесети век“, притежава необикновено силно обоняние и чудната способност да различава хиляди ухания. Единствената му амбиция в този живот е от „летливото царство на миризмите“, а именно: да композира парфюм, съставен от телесната миризма на множество красиви момичета, с който да се напръска и така да спечели обичта на хората. Защото – и това е ужасната цена за гениалността му – самият той е лишен от собствена миризма.

Чудовището Жан-Батист Грьонуй, роден под тезгяха на рибния пазар от проститутка и изоставен там, копнее за мириса на ония толкова рядко срещани люде, които вдъхват любов. И тъкмо те стават неговите жертви. Но стремежът му е да създаде парфюм с дъх не само на човек, а и на свръхчовек, на ангел – „така неописуемо хубав и живителен, че този, който го вдъхне, да се омагьоса и да възлюби от все сърце него – Грьонуй, носителя на този парфюм“.

Но – ето и поантата на романа – в мига на успеха онази магия, за която убиецът е копнял винаги – обичта на хората, – му става непоносима, защото самият той не ги обича, той ги мрази. И символично конципираният герой на Зюскинд – пак един диктатор и тиран – внезапно осъзнава, че удовлетворение би намерил не в обичта, а само в омразата, в чувството да мрази и да бъде мразен.

Културата на сетивата

Картина от Вато върху обложката на оригинала

Тази заострена фабула обаче е само външната обвивка на творбата. Същността ѝ е друга – иронично есе върху закърнялата култура на възприятията при човека, особено съвременния. Според Зюскинд парфюмите, които ни заобикалят, притежават такава убеждаваща сила, пред която бледнеят слово, поглед, чувство и воля. Покоряващата власт на уханието е неудържима, тя прониква в нас, както въздухът в дробовете ни, изпълва ни докрай и няма средство, което да я спре, защото не я осъзнаваме.

Сравняват образа на Жан-Батист Грьонуй с един или друг герой от съвременната литература, най-вече с прочутия урод на Гюнтер Грас от романа Тенекиеният барабан. Но всички тези „чудовища“ идат от романтичната традиция. Героят на Зюскинд – той е и физически безобразен – е по-сроден с Квазимодо на Виктор Юго и особено с персонажите от приказния свят на Е.Т.А. Хофман. А оттам пътят води назад към немската народна приказка, към ужасните разкази за изверги и фантастични зверства, събрани някога от Братя Грим. Дори стилът на „Парфюмът“ е издържан в духа на немското романтично повествование с характерната ирония и „изпадане от рамката“ на фабулата. Затова и романът добива особена идейна многозначност, която бързо го отделя от образците на „тривиалната литература“.

Бележки

  1. Зюскинд, Патрик „Парфюмът. Историята на един убиец“. Превод от немски Юрия Симова, изд. „Христо Г. Данов“, Пловдив, 1988 г.

Източници

Тази статия се основава на материал Архив на оригинала от 2012-03-07 в Wayback Machine., използван с разрешение.

43

Облекчен, почти развеселен, Риши скочи от леглото, дръпна шнура на звънеца и заповяда на сънения си, до-тътрил се с клатушкаме слуга да стегне дрехи и храна за из път, защото при изгрев слънце възнамерявал да отпътува заедно с дъщеря си за Гренобъл. После се облече и напъди останалите ратаи от постелите им.

Посред нощ домът на улица „Дроат“ се разбуди за трудов кипеж. В кухнята пламнаха огньовете, из коридорите се суетяха възбудени слугинчета, нагоре-надолу по стълбите сновеше прислужникът, в сводестите зимници дрънчаха ключовете на иконома, в двора светнаха факли, едни ратаи тичаха за коне, други дърпаха грубо катъри от оборите, надяваха се юзди, оседлаваха се коне, припкаше се и се товареше — човек би рекъл, че както в лето хиляда седемстотин четиридесет и шесто от юг нахлуват сардинските орди, като плячкосват и опожаряват всичко по пътя си, а господарят се готви с паническа бързина за бягство. Ала нищо подобно! Господарят седеше важно като велик маршал на Франция на писалището в кантората си, пиеше мляко с кафе и даваше напътствия час по час на притичващата прислуга. И покрай другото пишеше писма до кмета и първия съветник, до нотариуса си, до адвоката си, до банкера си в Марсилия, до барон Дьо Буйон и до някои търговски партньори.

Към шест заранта приключи с кореспонденцията и всички разпореждания, необходими за изпълнение на плановете му. Затъкна два малки пищова за из път, затегна пояса с парите около кръста си и заключи писалището. След това отиде да събуди дъщеря си.

В осем малкият керван пое на път. Риши яздеше най-от-пред, бе драго да го гледаш — с виненочервен жакет, със златна обтока, с черен редингот и черна шапка и напето затъкнат кичур пера. Следваше го дъщеря му, по-скромно облечена, ала така сияйно красива, че народът по улиците и по прозорците виждаше само нея, през тълпата минаваше благоговейното „ах“ и „ох“, а мъжете сваляха шапки — привидно пред втория съветник, ала в действителност пред нея, царствената жена. Подир тях яздеше почти незабележима камериерката, после прислужникът на Риши с два товарни коня — не можеха да тръгнат с кола, защото пътят за Гренобъл бе страшно разнебитен, керванът завършваше с дузина отрупани с всевъзможен багаж катъри, които се движеха под надзора на двама ратаи. На Порт дю Кур часовоите вдигнаха пушки за почест и ги свалиха едва когато и последният катър изситни покрай тях. Още някое време подире им тичаха хлапетии, махаха към свитата, която бавно се отдалечаваше по стръмния лъкатушен път нагоре в планината.

Заминаването на Антоан Риши заедно с дъщеря му направи невероятно странно впечатление на хората. Имаха чувство, че присъствуват на архаично жертвоприношение. Бе плъзнал слухът, че Риши заминава за Гренобъл, тоест за оня град, където напоследък безчинствуваше чудовището — убиец на девойки. Хората не знаеха какво да мислят. Дали това, което вършеше Риши, бе непростимо лекомислие или възхитителна смелост? Дали бе предизвикателство към боговете или волно пожертвование? Те само смътно предчувствуваха, че за последен път виждат красивата девойка с червените коси. Предчувствуваха, че Лаура Риши е загубена.

Това предчувствие щеше да се сбъдне, макар да почиваше на напълно погрешни представи. А именно защото Риши в никакъв случай нямаше да поеме към Гренобъл. Помпозното заминаване не бе нищо друго освен лъжлива маневра. На левга и половина северозападно от Грас, недалеч от селцето Сен Валие, той нареди да спрат. Връчи на прислужник си пълномощни и съпроводителни писма и му заповяда да продължи с катърите и ратаите за Гренобъл.

Самият той — заедно с Лаура и камериерката — обърна в посока Кабри, където по пладне спряха да починат, а после пое на юг през планината Танерон. Пътуването бе крайно изтощително, но позволяваше да обходят Грас и долината му в широка дъга откъм запад и до вечерта да стигнат инкогнито крайбрежието… На следващия ден — според плана на Риши — трябваше да се прехвърлят с Лаура на Лерински-те острови, където на един по-малък остров се намираше добре укрепеният манастир „Сент Онора“. Стопанисваха го шепа възрастни, но годни да въртят оръжие монаси, с които Риши се познаваше добре, защото от години изкупуваше и пласираше цялата манастирска продукция от евкалиптов ликьор, ядки от пиния и кипарисово масло. И тъкмо там, в манастира „Сент Онора“, в най-сигурното кътче на Прованс, досами замъка Иф и затвора за родоотстъпници на остров Сент Маргьорит, възнамеряваше да подслони на първо време своята дъщеря. Самият той незабавно щеше да се върне на сушата, да заобиколи Грас, но този път от изток през Антиб и Каньо, за да стигне още същата вечер във Ване. Там щеше да го чака нотариусът му, за да се споразумеят с барон Дьо Буйон за венчавката на техните деца Лаура и Алфонс. Щеше да направи на Буйон много изгодно предложение, което той не би могъл да откаже: да поеме дълговете му в размер на 40 000 ливри, зестра от сума в същия размер, както и няколко полски имота, много земя и маслобойна край Маганос, годишна рента за младоженците на стойност 3000 ливри. Единственото условие на Риши беше бракът да се сключи до десет дни, да бъде консумиран в деня на сватбата и младите да се установят във Ване.

Риши знаеше, че чрез такава прибързана постъпка прекомерно вдига цената за свързване на дома му с дома на Буйон. Ако можеше да изчака, щеше да го получи на по-ниска цена. Баронът щеше да моли коленопреклонно да издигне чрез сина си дъщерята на едрия буржоа в благородническото съсловие, защото славата на Лаурината хубост щеше още да расте, също както богатството на Риши и финансовата нищета на Буйон. Но карай! Не баронът беше противник в тази сделка, а непознатият убиец. Нему трябваше да обърка сметките. Една омъжена жена, дефлорирана и като нищо вече бременна, не може да подхожда за неговата изискана галерия. Последното камъче от мозайката щеше да отиде нахалост, Лаура щеше да загуби всякаква стойност за убиеца, делото му щеше да се провали. И това поражение ще го изпита на собствения си гръб! Риши искаше да вдигне сватбата в Грас с много пищност, блясък и шум, та всички да чуят. И макар да не познаваше противника си, а и никога нямаше да го познава, щеше да изпита истинска наслада при мисълта, че убиецът присъствува на събитието и гледа със собствените си очи как му измъкват най-желаното нещо под носа.

Планът бе замислен с тънкости. И отново трябва да се възхитим от нюха на Риши, с който се приближи до истината. Защото в действителност брачният съюз на Лаура Риши със сина на барон Дьо Буйон щеше да означава за убиеца от Грас унищожителен погром. Ала планът още не бе осъществен. Риши още не бе отвел дъщеря си под спасителното венчило. Още не беше я прехвърлил в добре защитения манастир „Сент Онора“. Тримата ездачи още си пробиваха път през негостоприемната планина Танерон. Понякога пътищата ставаха тъй лоши, че се налагаше да слизат от конете. Напредваха много бавно. Надяваха се надвечер да стигнат морето при Напул — малко селище западно от Кан.