Патрик Зюскинд
Парфюмът (10) (Историята на един убиец)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Das Parfum (Die Geschichte eines Mörders), (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 187 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (22 юни 2007 г.)

Издание:

Издателска къща „Кибеа“, 2000

История

  1. — Добавяне на анотация

Статия

По-долу е показана статията за Парфюмът от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Парфюмът.
Историята на един убиец
Das Parfum – Die Geschichte eines Mörders
Издание на романа „Парфюмът“, 1986 г.
АвторПатрик Зюскинд
Създаване1949 г.
Първо издание1985 г.
 Германия
Оригинален езикнемски
Жанрроман

Издателство в БългарияХристо Г. Данов, 1988 г.
ПреводачЮрия Симова
ISBNISBN 978-954-330-077-8
Парфюмът.
Историята на един убиец
в Общомедия

„Парфюмът. Историята на един убиец“ (на немски: Das Parfum – Die Geschichte eines Mörders) е роман от немския писател Патрик Зюскинд (р. 1949), публикуван през 1985 г. [1]

До 1985 г. Патрик Зюскинд е напълно непознато име в литературата. Днес той е един от най-споменаваните немски писатели, а книгата му „Парфюмът“ веднага след излизането ѝ е преведена на повече от двадесет езика. Сравняват я по въздействие и популярност с Името на розата на Умберто Еко. Но по-подходящо е сравнението с една по-стара „литературна сензация“ – през 1929 г. по подобен начин е приета от читателите и критиката по света друга немска книга: романът на Ерих Мария РемаркНа Западния фронт нищо ново“.

През 2006 година романът е филмиран от Том Тиквер под заглавието „Парфюмът: Историята на един убиец“.

Гласове

Приликата се подсилва и от сходната съдба на двете книги – и двата романа предизвикват крайно противоречиви оценки, простиращи се между пламенен възторг и също така пламенно отрицание. „Тъй изненадващ, тъй приказен и в същото време тъй ужасно страшен, пълен с фантазия и езиково изящество – това е вълнуващият първи роман на един високо надарен писател“ – може да се прочете в един немски критичен отзив за „Парфюмът“. А в Сан Франциско пишат: „Едно от най-смайващите открития през последните години. Пленително. Шедьовър!“ Френският Фигаро отбелязва: „По-различно от всичко четено досега. Феномен, който ще остане единствен в съвременната литература.“ А авторитетният Тайм пророкува: „Силен и увличащ роман. Въздействието му ще трае дълго.“

Наред с възхищенията обаче се появяват и гласове, които наричат романа мистификация, упрекват Зюскинд, че спекулира с ниските страсти на читателите, обвиняват го в епигонство, та дори в плагиатство, като се опитват да му отнемат авторството на основната идея.

Гениалното чудовище

А тя е наистина уникална: един човек, „едно от най-гениалните чудовища на осемнадесети век“, притежава необикновено силно обоняние и чудната способност да различава хиляди ухания. Единствената му амбиция в този живот е от „летливото царство на миризмите“, а именно: да композира парфюм, съставен от телесната миризма на множество красиви момичета, с който да се напръска и така да спечели обичта на хората. Защото – и това е ужасната цена за гениалността му – самият той е лишен от собствена миризма.

Чудовището Жан-Батист Грьонуй, роден под тезгяха на рибния пазар от проститутка и изоставен там, копнее за мириса на ония толкова рядко срещани люде, които вдъхват любов. И тъкмо те стават неговите жертви. Но стремежът му е да създаде парфюм с дъх не само на човек, а и на свръхчовек, на ангел – „така неописуемо хубав и живителен, че този, който го вдъхне, да се омагьоса и да възлюби от все сърце него – Грьонуй, носителя на този парфюм“.

Но – ето и поантата на романа – в мига на успеха онази магия, за която убиецът е копнял винаги – обичта на хората, – му става непоносима, защото самият той не ги обича, той ги мрази. И символично конципираният герой на Зюскинд – пак един диктатор и тиран – внезапно осъзнава, че удовлетворение би намерил не в обичта, а само в омразата, в чувството да мрази и да бъде мразен.

Културата на сетивата

Картина от Вато върху обложката на оригинала

Тази заострена фабула обаче е само външната обвивка на творбата. Същността ѝ е друга – иронично есе върху закърнялата култура на възприятията при човека, особено съвременния. Според Зюскинд парфюмите, които ни заобикалят, притежават такава убеждаваща сила, пред която бледнеят слово, поглед, чувство и воля. Покоряващата власт на уханието е неудържима, тя прониква в нас, както въздухът в дробовете ни, изпълва ни докрай и няма средство, което да я спре, защото не я осъзнаваме.

Сравняват образа на Жан-Батист Грьонуй с един или друг герой от съвременната литература, най-вече с прочутия урод на Гюнтер Грас от романа Тенекиеният барабан. Но всички тези „чудовища“ идат от романтичната традиция. Героят на Зюскинд – той е и физически безобразен – е по-сроден с Квазимодо на Виктор Юго и особено с персонажите от приказния свят на Е.Т.А. Хофман. А оттам пътят води назад към немската народна приказка, към ужасните разкази за изверги и фантастични зверства, събрани някога от Братя Грим. Дори стилът на „Парфюмът“ е издържан в духа на немското романтично повествование с характерната ирония и „изпадане от рамката“ на фабулата. Затова и романът добива особена идейна многозначност, която бързо го отделя от образците на „тривиалната литература“.

Бележки

  1. Зюскинд, Патрик „Парфюмът. Историята на един убиец“. Превод от немски Юрия Симова, изд. „Христо Г. Данов“, Пловдив, 1988 г.

Източници

Тази статия се основава на материал Архив на оригинала от 2012-03-07 в Wayback Machine., използван с разрешение.

10

— Шение! — извика Балдини иззад тезгяха, където от часове стърчеше като истукан, с вперен във вратата поглед. — Сложете си перуката!

И ето че измежду буретата със зехтин и накачените бутове байонска шунка се измуши Шение, калфата на Балдини, малко по-млад от господаря си, но все пак старец, и пристъпи в по-изисканата част на магазина. Измъкна перуката от джоба на сюртука си и я нахлузи.

— Излизате ли, господин Балдини?

— Не. Ще се оттегля за няколко часа в кабинета. Абсолютно забранявам да ме безпокоят.

— О, разбирам! Ще композирате нов парфюм. Балдини: Точно така. За да парфюмирам шагреновата кожа на граф Верамон. Той иска нещо съвършено ново. Иска нещо като… като… Ако не се лъжа, това, което искаше, се наричаше май „Амур и Психея“, на оня… на оня невежа от улица „Сент Андре дез Ар“, онзи… онзи…

Шение: Пелисие.

Балдини: А, да — Пелисие. Вярно, че така му беше името. „Амур и Психея“ на Пелисие. Вие познавате ли парфюма?

Шение: Да, да. Ами да. Носи се навред. Може да се надуши на път и под път. Но ако питате мен — нищо особено. В никакъв случай не може да се мери с това, което ще композирате вие, господин Балдини.

Балдини: Естествено.

Шение: Този „Амур и Психея“ е ужасно просташки парфюм.

Балдини: Просташки ли?

Шение: Ужасно. Както всичко на Пелисие. Струва ми се, че в него има лимоново масло.

Балдини: Тъй ли? И какво още?

Шение: Есенция от портокалов цвят може би. И може би тинктура от розмарин. Но не мога да кажа със сигурност.

Балдини: Не ме интересува.

Шение: Разбира се.

Балдини: Действително не ме интересува какво е наблъскал вътре некадърникът Пелисие. Никога не ще се повлияя от него.

Шение: Прав сте, господине.

Балдини: Както вече ви е известно, аз никога не се влияя. Аз разработвам свои парфюми.

Шение: Зная, господине.

Балдини: Аз сам им давам живот.

Шение: Да, зная.

Балдини: За граф Верамон възнамерявам да създам такова нещо, че да предизвика фурор.

Шение: Убеден съм, господине.

Балдини: Поемете магазина. Имам нужда от спокойствие. Не ме занимавайте с нищо, Шение.

И с тези думи бавно се потътри към горния етаж, където се намираше кабинетът му — прегърбен, да, почти като пребит.

Шение зае позиция зад тезгяха, изпъчи се точно тъй, както допреди малко се пъчеше господарят му, и вторачи поглед във вратата. Знаеше прекрасно какво ще се случи през следващите часове: в магазина — нищо, а горе, в кабинета — обичайната катастрофа. Балдини щеше да съблече синия си, напоен с „Франджипани“ сюртук, щеше да седне зад писалището и да зачака вдъхновение свише. Ала вдъхновението нямаше да го споходи. Щеше да се запъти към шкафа със стотиците флакони за проба и да забърка нещо напосоки. Сместа щеше да е несполучлива. Щеше да заругае, да отвори широко прозореца и да я излее в реката. Щеше да опита нещо друго, но и от него нямаше да излезе нищо. После щеше да се разкрещи, да буйствува и накрая да захлипа във вече упойващо умирисаната стая. Вечерта към седем щеше да слезе злощастен и разтреперан и щеше да проплаче: „Шение, вече нямам нос за тази работа, не мога да родя парфюма, не мога да приготвя шагрена за графа, загубен съм, отвътре съм мъртъв, искам да умра, моля ви, Шение, помогнете ми да умра!“. Шение щеше да предложи да отскочи до Пелисие за флакон „Амур и Психея“, Балдини щеше да се съгласи, при условие, че никой няма да узнае за позора. Шение щеше да се закълне, а през нощта тайно щяха да обработят кожата на граф Верамон с чуждия парфюм. Така щеше да стане, не иначе, и на Шение му се дощя целият този театър вече да е свършил. Балдини вече не бе велик парфюмерист. Да, навремето, на младини, преди три-четири десетилетия, той създаде „Розата на юга“ и „Галантният букет на Балдини“ — два наистина велики парфюма, на които дължеше състоянието си. Но сега остаря, изчерпа се, вече не вникваше нито в новия вкус на хората, нито в тенденциите на времето и ако все пак някога се случеше да скалъпи нов парфюм, той бе демоде, не се харчеше, година по-късно — десеторно разреден — се разпродаваше на дребно като добавка в ароматизираната вода за фонтани. „Жалко за него — помисли си Шение и провери в огледалото как му стои перуката. — жалко за стария Балдини; жалко за хубавия магазин, защото ще го съсипе; жалко за мен, защото, когато го съсипе, аз ще съм прекалено стар, за да го поема…“