Ксенофонт Ефески
Аброком и Антия (1)

Книга първа

1. Имало някога в Ефес^[1] един мъж, който бил сред най-влиятелните в града, на име Ликомед. На този Ликомед от жена му Темисто̀, която била също от Ефес, му се родил син с приказна хубост, наречен Аброком. Такава красота по-рано не се била раждала нито в Йония, нито по други земи. Аброком ставал от ден на ден все по-хубав, а заедно с тялото разцъфтявали и добродетелите на душата му, защото се стремял към всестранно образование и изучавал разнообразни предмети, а ловът, ездата и боят в тежки доспехи^[2] били за него обичайни занимания. Всички в Ефес, а също и в другите градове на Азия го ценели твърде много, хранели големи надежди, че ще стане забележителен гражданин. Нещо повече — почитали го като бог. А някои, като го видели, дори падали ничком и се молели.

Момчето било много самоуверено и се гордеело и с духовните си предимства, но много повече — с телесната си красота. Каквото хубаво се кажело за всички останали, пренебрегвал го и го смятал за маловажно. Никаква гледка, никакъв звук не му изглеждали достойни за него. А ако чуел, че някое момче или момиче били хубави, се подигравал на хората, казали това, понеже не знаели, че единствено хубав е самият той. И не признавал Ерос^[3] за бог, а съвсем го пренебрегвал и не го считал за нищо, твърдейки, че никой никога не би се влюбил, нито би се подчинил на този бог, ако сам не желае това. Ако ли пък видел някъде светилище или статуя на Ерос, надсмивал им се и обявявал себе си за по-красив и от най-личния Ерос. Така и било: където съзирали Аброком, нито божия статуя изглеждала достатъчно съвършена, нито картина будела възхита.

 

 

2. Но Ерос се гневи на такива неща — честолюбив и неумолим е богът към горделивците. Започнал да търси как да се справи с момчето, понеже то дори и на него се видяло трудно уловимо. Та като се въоръжил с лъка и стрелите и взел всички възможни любовни билета, се отправил в настъпление срещу Аброком.

По това време в чест на Артемида^[4] се провеждало празнично шествие до светилището, което е на седем стадия^[5] от града. Трябвало всички тамошни девойки, гиздаво пременени, да минат в тържествено шествие, а също така и момчетата, връстници на Аброком. Той пък бил около шестнадесетгодишен и понеже вече се числял към ефебите^[6], бил в първите редици на шествието.

За зрелището се било струпало огромно множество — и местни хора, и чуждоземци. Защото имало обичай на този празник да се намират годеници за девойките и невести за момците. Преминавали редиците на процесията: първо жертвените животни, факлоносците, канефорките^[7], кадящите с благовония, след тях — конете, кучетата и ловните оръжия, някои от които военни, а други — мирновременни^[8]… Всяка от тях била пременена като за пред любим. Начело на девичия строй била Антия, дъщеря на Мегамед и Евипа от Ефес. Красотата на Антия била за чудо и приказ. Тя далеч превъзхождала останалите девици. Била на четиринадесет години, снагата й цъфтяла от хубост, пък и гиздавата й премяна притуряла към нейната красота. Косата й била руса, малък кичур от нея — сплетен, а повечето свободно се ветреела при всеки полъх; очите — живи, искрящи като на младо момиче, но строги като на целомъдрена жена. Била облечена в препасан пурпурен хитон^[9], падащ до коленете, пуснат по ръцете, загърната в еленова кожа, преметнала лък през рамо, носела копия и стрели и била следвана от кучета^[10]. Неведнъж ефесци, щом я видели в свещения участък^[11], падали на колене и й се кланяли като на Артемида. И този ден също — щом я съзряла, тълпата надала вик. Възгласите на зрителите били какви ли не: едни в изумлението си твърдели, че това е самата Артемида, а други — че е образът й, изваян от самата богиня. Всички падали ничком и се кланяли, облажавали родителите й. На устата на всички зрители било само едно: хубавицата Антия. Като преминало шествието на момичетата, никой за нищо друго не говорел освен за Антия.

Но когато Аброком пристъпил заедно с ефебите, от този миг нататък, колкото и прекрасна да била гледката на девойките, всички забравили за тях, след като видели него. Обърнали погледи към момчето, заахкали, смаяни от вида му, и казвали: „Като божие подобие е хубав Аброком, никой не може да се сравни с него.“ Към това някои още прибавяли: „Каква ли брачна двойка биха били Аброком и Антия!“

Така Ерос пуснал в ход своите хитрини. Скоро и двамата научили за общата слава, която ги съпровождала. И Антия силно пожелала да види Аброком, а и непозналият все още любовта Аброком искал да види Антия.

 

 

3. Когато тържествената процесия приключила, множеството дошло в светилището да извърши жертвоприношенията; строят на шествието се развалил и тръгнали наедно мъже и жени, юноши и девойки. Тогава погледите им се кръстосали и Антия била пленена от Аброком, Аброком пък бил победен от Ерос; той все по-продължително се взирал в момичето и макар че искал, не можел да си откъсне очите от нея. Защото богът се бил вселил в него и го държал в своя власт.

Но и Антия се чувствувала зле: с жадни очи поглъщала красотата, която излъчвал Аброком, пренебрегвайки дори моминското благоприличие. Още малко — и щяла дори да заговори така, че да я чуе Аброком, още малко — и би оголила колкото може повече от тялото си, за да го види Аброком. А той се бил отдал на гледката и вече бил пленник на бога.

И тогава, след края на жертвоприношенията, те си тръгвали натъжени, недоволни от бързата си раздяла. И понеже искали да се любуват един на друг, двамата се връщали, нарочно се спирали, намирали си всевъзможни причини да се бавят.

Но когато си отишли по домовете, едва тогава разбрали в каква голяма беда били изпаднали: съзнанието им било запълнено с мисълта за другия, любовта в тях се разпалвала, копнежът им се усилвал от час на час, а след като си легнали, настъпили най-ужасните мъки: любовта и у двамата била непоносима.

 

 

4. Аброком си скубел косите, разкъсал си дрехата и възкликнал:

— О, каква беда! Ах, какво ме сполетя! Колко съм нещастен! Аз, мъжественият досега Аброком, аз, който презирах Ерос, аз, който се подигравах на този бог, съм победен и пленен и съм принуден да робувам на едно момиче! И вече ми се струва, че има по-красив човек от мен, и признавам Ерос за бог. Нещастният аз, останах съвсем без мъжество! Нима не ще издържа? Нима не ще остана твърд? Нима не ще бъда вече по-хубав от Ерос? Аз трябва да победя сега това презряно божество! Хубава е девойката. Е, та какво? Аброкоме, за твоите очи е красива Антия, но ако пожелаеш, за тебе няма да е. Ето, нека това бъде решението ми, за да не ме надвие никога Ерос!

Така си говорел, а богът все по-силно го притискал: усилвал влечението му, макар че Аброком се борел с него, измъчвал го, колкото и да се държал той. Не можел повече да устоява, хвърлил се на земята и казал: „Еросе, ти ме победи! Славна победа спечели ти, сломи целомъдрения Аброком — той е в нозете ти. Но спаси нещастника, потърсил убежище при теб, господаря на всички. Не отвръщай очи от мен, не ме наказвай повече за моята дързост. Неопитен бях, Еросе, затова пренебрегвах твоята сила. Но сега ми дай Антия. Бъди не само безпощаден към онзи, който ти се съпротивляваше, но и благодетел за победения.“

Това нареждал, а Ерос бил все още разгневен и замислял голямо отмъщение за надменността на Аброком.

Антия също била зле. Не можела повече да издържа, утешавала се, като се опитвала да се скрие от околните: „Ах, какво ме сполетя, колко съм нещастна! Девойка съм, но любовта ми надхвърля моята възраст и се терзая от странна и неподобаваща за момиче болка. Луда съм по Аброком. Красив е, но високомерен. Но какъв ще е пределът на страстта и краят на злощастието? Надменен е моят възлюблен, а аз съм заобиколена от пазачи. Кого да взема за помагач? С кого да споделя мъката си? Къде да съзра Аброком?“

 

 

5. Така се жалвали те през цялата нощ. Пред очите си имали любимото същество, пресъздавайки в душите си образа му. Когато настъпил денят, Аброком се заел с всекидневните си упражнения, а девойката отишла за обичайните религиозни обреди на богинята. От изминалата нощ телата им били изтощени, взорът — унил, лицето — посърнало. Това продължавало дълго време и повече нищо не съществувало за тях.

Така те прекарвали по цял ден в светилището на богинята, без да откъсват поглед един от друг, но не се осмелявали да си признаят истината, и всичкото, което правели, било само това: Аброком да въздъхне, да заплаче, да се помоли жално, а девойката да го слуша. Антия я терзаели същите страсти, но мъката я обхванала много повече. Ако зърнела някога други девойки или жени да го гледат (а всички се заглеждали по Аброком), нейното страдание ставало очевидно: тя много се страхувала да не я засенчи някоя друга. Молбите им към богинята, макар и тайно отправяни, били едни и същи.

С течение на времето момичето не можело повече да издържа; закреяло тялото му, залиняла душата му. Ликомед и Темисто ги обзело отчаяние, понеже не знаели какво става с Аброком, а се страхували от това, което виждали. В подобен страх за Антия изпаднали Мегамед и Евипа, като гледали как хубостта й вехне, а причината за скръбта й си оставала неясна. Накрая довели при Антия гадатели и жреци, които да намерят изход от опасността. Те дошли, извършили жертвоприношения и различни възлияния, изрекли няколко неразбираеми думи, като казвали, че умилостивяват някакви демони, и притурили, че нещастието идело от подземните божества.

И Ликомед поръчал да принесат много жертви и оброци за Аброком. Но за никого от тях не се намирал никакъв изход от нещастието, а любовта им се разпалвала още повече.

Легнали и двамата болни и били толкова зле, че за околните те едва ли не били на крачка от смъртта, но все не смеели да признаят причините за страданието си. Най-накрая бащите им изпратили хора да се допитат до бога^[12] за причината на болестта им и за избавлението от нея.

 

 

6. Светилището на Аполон в Колофон^[13] не е далеч от Ефес — осемдесет стадия по море. След като пристигнали там, пратениците и на двете семейства помолили бога да им предскаже истината — оказало се, че са дошли заради едно и също нещо. Богът отговорил с общо предсказание в мерена реч^[14] и за двамата. Стиховете били следните:

Питате как болестта е започнала? Как ли ще свърши?

Двамата болест една ги гори — избавлението в туй е.

Виждам ужасни беди и премеждия също безбройни:

двамата те по морето ще бягат — пирати ги гонят;

морските хора окови на тях ще надянат челични,

гробът студен, жалък огън за тях ще са брачни покои.

Най пък подир да дадеш на Изида^[15] — спасителка славна,

дарове знатни, ей там, край брега на реката Нил свята.

После съдба преблажена ще дойде — на мъките смяна.

 

 

7. Когато тези предсказания били отнесени в Ефес, бащите им се оказали в безизходица и недоумявали каква е злината, защото не можели да разтълкуват думите на бога: нито за болестта, нито за бягството, нито за оковите, нито за гроба, нито за реката^[16], нито пък каква е помощта на бога. Но след като дълго се съветвали, решили да предотвратят, доколкото могат, злите прокоби и да съчетаят в брак децата, понеже това според тях било желанието на бога, изречено чрез пророчеството му. Така те се споразумели и решили след сватбата да ги изпратят известно време да попътуват.

Градът вече бил пълен с пирове и гощавки, всичко било украсено с венци, никой не говорел за друго освен за бъдещата сватба. Всички облажавали Аброком каква жена ще си вземе, а нея — с какво момче ще споделя леглото.

Когато Аброком разбрал за предсказанието и за сватбата, силно се зарадвал, че, ще притежава Антия; нищо в предсказанието не го плашело, дори смятал, че настоящите радости си струват всякаква опасност. Антия също така се радвала, че ще се омъжи за Аброком; за изгнанието, за нещастията съвсем била забравила — та нали нейният любим щял да й бъде утеха в бъдещите премеждия.

 

 

8. Когато дошло времето за сватбата, отпразнували всенощните бдения и принесли много жертвени животни на богинята. И след като било извършено това, на следната нощ (а на Аброком и Антия им се струвало, че всичко върви много бавно) повели под светлината на факли момата към спалнята, пеейки сватбени песни, с възгласи за щастие, въвели я и я настанили върху ложето. Спалнята им била направена така: златно легло, застлано с пурпурна постеля. Над леглото бил опънат везан вавилонски балдахин, изпъстрен с играещи Ероси: едните прислужвали на Афродита (имало и нейно изображение), други яздели врабчета, трети виели венци, а четвърти носели цветя. Това било изобразено от едната страна. А на другата бил Арес^[17], обаче без оръжията си, а нагласен като за любимата си Афродита, с венец на главата, загърнат с тънко наметало. Предвождал го Ерос със запалена факла. Под този балдахин положили Антия, когато я довели при Аброком. После затворили портите.

 

 

9. Но и двамата били обзети от едни и същи чувства: нямали сили вече нито да си проговорят, нито да се погледнат в очите, а лежали отмалели от насладата, свенливи, боязливи, задъхани. Разтреперили се телата им, душите им били обхванати от силно вълнение. Най-сетне Аброком се съвзел и прегърнал Антия. А тя заплакала — душата й изпращала сълзите като знак за страстното й желание. Аброком казал: „О, най-въжделена от мен нощ! Ти настъпваш едва сега, след толкова много безутешни нощи! И ти, девойко, по-мила за мен и от светлината, ти си по-щастлива от всички, за които някога се е говорело. Та ти имаш за мъж своя възлюблен! Дано ти бъде отредено да живееш и умреш с него като благоразумна жена!“

Казал това и я целунал, изпил сълзите й, които му се сторили по-сладки от всякакъв нектар и по-силни от кое да е лекарство против болка. А тя, след като му отвърнала с няколко мили думи, му казала: „Наистина ли, Аброкоме, ти се струвам хубава и ти харесвам, та нали ти си толкова красив? Малодушен страхливецо, колко дълго се колеба в любовта си? Колко време стоя нехаен? От собствените си страдания разбирам какво си преживял. Но ето, поглъщай моите сълзи и нека хубавата ти коса да пие любовното питие, и да се вплетем в едно, да наръсим и венците с нашите сълзи, че и те заедно с нас да изпитат любовна наслада.“

Казала това и замилвала лицето му, поднесла косите му пред очите си, свалила венците, после сляла в една целувка своите с неговите устни и каквото искали да си кажат, се пренасяло чрез устните от душа в душа. И както му целувала очите, казала:

— О, вие, които често сте ме натъжавали, които първи път забихте жилото на болката в моята душа, някога надменни, а сега ласкави — как хубавичко ми помогнахте, как упътихте моята любов и я въведохте в душата на Аброком. Затуй ви обсипвам с целувки и свързвам с вас очите си — слуги на Аброком. А вие дано вечно гледате еднакво и да не покажете на Аброком друга хубавица, нито на мен да ми се стори някой друг красив. Притежавате души, които самите вие запалихте — затова запазете ги същите.

Казала това, легнали прегърнати и вкусили за първи път насладите на Афродита. Цяла нощ прекарали в надпревара кой ще се покаже, че обича повече.

 

 

10. Когато денят настъпил, станали много по-доволни и много по-радостни, понеже били вкусили взаимно щастието, за което отколе жадували. Животът за тях бил празник, всичко било изпълнено с веселие и вече забравили за предсказанието. Но съдбата не била забравила, нито пък богът, който замислил това, нехаел.

Не се минало много време и бащите им решили според уговорката си да ги отпратят от града. Така щели да видят малко свят и други градове и да предотвратят доколкото е възможно предсказанието на бога, откъсвайки се за известно време от Ефес.

Всичко било готово за пътуването: голям кораб и опитни моряци; натоварили и необходимите припаси — много и различни дрехи, много сребро и злато, а изобилието на храната било неизмеримо. Преди отпътуването били направени жертвоприношения на Артемида и молебен от целия народ. Всички плачели, като че ли щели да се разделят със собствените си деца. Пътешествието им било подготвено за Египет.

Когато дошъл денят на заминаването, много слуги и слугини^[18]… а когато корабът щял да отплава, всички ефесци дошли да ги изпроводят и много^[19]… с факли и жертвени дарове.

А в това време Ликомед и Темисто, които си спомнили за всичко — и за оракула, и за детето си, и за пътешествието, — се проснали унили на земята. Мегамед и Евипа изпитвали същата мъка, но били по-бодри духом, защото взимали под внимание края на предсказанието.

Вече моряците се разтичали, въжетата били отвързани, кормчията заел мястото си и корабът потеглил. Виковете на изпращачите и пътниците се смесили. Едните казвали: „Деца прескъпи, дали ние, вашите родители, ще ви видим пак някога?“ А другите: „Мили родители, дали ще ви прегърнем отново?“ Навсякъде плачове и вопли, всеки с все глас викал близкия си по име, оставяйки името като спомен един за друг.

Мегамед взел една чаша и като възлял от нея, отправил молитва така, че да бъде чут от хората на кораба. „Деца — казал, — дано бъдете безкрайно щастливи и избегнете прокобните предсказания. Дано се спасите и ефесци да ви приемат отново, дано си възвърнете любезното отечество! Ако се случи нещо с вас, знайте, че ние не ще го преживеем, задето ви изпратихме на това злощастно, но неизбежно пътуване.“

 

 

11. Той искал да каже още нещо, но го спрели напиращите сълзи. И родителите им си тръгнали към града, а тълпата ги насърчавала да не се отчайват.

Пък Аброком и Антия седели прегърнати и замислени за много неща: в скръб за родината, в страх от предсказанието, в съмнение за пътуването. Единствената им утеха за всичко била съвместното им плаване.

Този ден, носени от попътния вятър, завършили плаването в Самос^[20], свещения остров на Хера. Там направили жертвоприношения, нагостили се, отправили много молитви и с настъпването на нощта заминали. Плаването им било с попътен вятър, но въпреки това често се питали: „Дали ще ни се удаде да сме заедно цял живот?“ По едно време Аброком дълбоко въздъхнал, понеже си спомнил за това, и рекъл:

— Антия, по-скъпа от живота ми, би било много по-добре да сме щастливи и да бъдем вечно един до друг. Ако наистина нещо ни е писано да изтърпим и някак да се разделим, да се закълнем, любима. Ти — че ще ми останеш вярна и ще отблъсваш другите мъже, а аз — че не бих се свързал с друга жена.

Като чула това Антия, завайкала се и рекла:

— Как можа да ти мине през ума, че ако се отделя от теб, ще си помисля за друг мъж, а на това отгоре и за брак. И то аз, която за нищо на света не ще живея без теб?! Кълна ти се в родната ни богиня, великата Артемида Ефеска, и в това море, което прекосяваме, и в бога, който ни подлуди от любов един към друг, че аз няма да живея, нито ще гледам слънцето, отделена от теб дори и за кратко време.

Това казала Антия. Врекъл се и Аброком и времето направило клетвите им още по-страшни.

В това време корабът минал покрай Кос^[21] и Книдос^[22] и вече се показал големият и красив остров Родос^[23]. Тук им се наложило да хвърлят котва, защото моряците казали, че трябва да се снабдят с вода и да си починат, понеже им предстояло да извършат дълго плаване.

 

 

12. Корабът пристигнал в Родос и моряците слезли на сушата. Слязъл и Аброком с Антия за ръка. Стекли се всички родосци, изумени от красотата на юношите. И никой не ги отминал в мълчание: едни казвали, че боговете са слезли на острова, а други падали ничком и се кланяли. Скоро имената на Аброком и Антия се разнесли из целия град. Жреци извършили в тяхна чест молебен и жертвоприношения от името на държавата и чествували пристигането им като свещен празник. А пък те разгледали целия град и посветили в храма на Хелиос златни доспехи, върху които гравирали за спомен от посветителите тези редове:

Тези тук златоковани доспехи ти в дар посветиха

Антия и Аброком — във свещения Ефес родени.

Изпълнили веднъж този обред, те останали няколко дни на острова и понеже моряците бързали, запасили се с храна и отплавали. Излезли да ги изпратят всички жители на Родос.

Отначало се носели с попътен вятър и плаването им било приятно. През този ден и през следващата нощ се реели из просторите на така нареченото Египетско море. На втория ден вятърът утихнал, морето се укротило, а корабът забавил своя ход. Моряците ги обзела леност, пийнали си, напили се и ето че предсказанията започнали да се сбъдват. На Аброком му се присънила жена, страшна на вид, със свръхчовешки ръст и с пурпурна дреха. Тя подпалила, кораба и всички в него загинали, само той и Антия се спасили с плуване. Видял това насън и се стреснал. Очаквал този сън да навлече някаква страшна беда. И страшното станало.

 

 

13. Случило се така, че в Родос корабът им стоял на котва редом с голяма триера^[24], принадлежаща на финикийски пирати, които уж карали някакъв товар. Те били много и храбри. Щом разбрали, че на кораба им има много злато, сребро, многобройна и добре обучена прислуга, те решили да ги нападнат и които им окажат съпротива — да ги убият, а останалите да откарат във Финикия^[25] и продадат заедно с плячката. Отнасяли се с пренебрежение към тях, смятайки, че са неспособни да се бият срещу им. Главатарят на пиратите се наричал Ко̀римб, едър млад човек със свиреп поглед и с дълга мръсна коса.

След като взели такова решение, пиратите отначало с невинен вид заплавали край кораба на Аброком. А след това (било около пладне и всички на неговия кораб или спели пияни, или безгрижно се излежавали) хората на Коримб ги нападнали, като подкарали своята триера на пълна скорост срещу тяхната. Когато се приближили, наскачали въоръжени в кораба с голи мечове в ръце. И тогава някои от уплаха се хвърлили в морето и загинали, а други — в желанието си да се отбраняват — били изклани.

Аброком и Антия изтичали при пирата Коримб, обгърнали коленете му и рекли: „Вземи богатствата ни, господарю, вземи и нас за роби. Но пощади живота ни и не убивай тези, които по своя воля искат да ти се подчинят. Недей, в името на това море и в името на твоята десница, заклеваме те! Отведи ни, където отиваш, и ни продай — нали сме твои роби! Само смили се над нас и ни предай на един и същ господар!“

 

 

14. Чул това Коримб и веднага заповядал да ги пощадят. А като прехвърлил най-ценните товари, Аброком, Антия и малцина от слугите им на своята триера, подпалил кораба им. Всички останали изгорели живи. Защото да отведе всички нито му било възможно, нито пък смятал, че ще е безопасно за него. Гледката била покъртителна: и на триерата, която отплавала, и на кораба, обгърнат в пламъци, хората простирали ръце едни към други и ридаели. Едните казвали: „Накъде ли ще бъдете отведени, господари? Коя ли земя ще ви приеме, в кой ли град ще живеете?“ А другите: „Блажени сте вие, че ще умрете щастливо, преди да сте опитали теглото на пленничеството, преди да сте видели робията при разбойници.“

Докато казвали това, едните отплавали, а другите ги обхващали огнените езици. А през това време възпитателят^[26] на Аброком, вече твърде стар, с достолепен вид, достоен за милосърдие поради многото си години, не могъл да понесе отвличането на Аброком, хвърлил се в морето и заплувал, сякаш можел да настигне триерата, викайки:

— Къде ще ме оставиш, чедо, мене, стареца, твоя възпитател? Къде отиваш, Аброкоме? Ти със собствените си ръце ме убий! Искам ти сам да ме погребеш! Нещастен аз! Та за какво ми е да живея без теб?

Такива думи редял и накрая отчаян, че не ще види вече Аброком, се оставил на вълните и умрял.

Тази случка най-много от всичко нажалила Аброком — той протягал ръце към стареца и дори молел пиратите да го вземат на кораба. Но те не му обърнали никакво внимание.

За три дена завършили плаването и пристигнали във финикийския град Тир, където били домовете на пиратите. Но не закарали пленниците си в този град, а в околностите му, където живеел вождът на разбойниците, на име Апсирт, комуто и Коримб служел срещу заплата и част от плячката.

Докато траело плаването, поради това, че всеки ден виждал Аброком по много пъти, Коримб се влюбил в него, и то със страстна обич, която общуването с момчето подклаждало още повече.

 

 

15. Обаче по време на плаването не му се струвало възможно да го склони, защото го виждал как бил унил и отчаян, а и забелязал, че обича Антия. Но му било ясно също така, че е трудно да го насили. Страхувал се да не си навлече нещо лошо. Когато пристигнали в Тир, понеже не можел повече да издържа, първо започнал да се грижи за Аброком, успокоявал го, окуражавал го и го обграждал с всякакво внимание. А пък Аброком мислел, че Коримб бил грижовен, защото го съжалявал.

Но сетне Коримб споделил за любовта си с един от пиратите на име Евксин и го помолил да му стане помагач и да го посъветва по какъв начин ще успее да склони момчето. А пък Евксин с радост изслушал разказа за страстта на Коримб. Защото и на него самия мъка лежала на душата, тъй като изгарял от любов към момичето. И той от своя страна разказал на Коримб за своите терзания и го посъветвал да не се измъчват повече, а да се заловят за работа. „Защото е голямо малодушие — рекъл, — като сме излагали живота си на опасност, да не опитаме на спокойствие това, което сме придобили с такива мъки. Сигурно ще успеем да ги получим от Апсирт като допълнение към нашия дял.“

Казал това и лесно убедил влюбения си другар. И се уговорили по същия начин да отворят приказка един за друг и да предумат Евксин — Аброком, а Коримб — Антия.

 

 

16. В това време младите съпрузи се намирали в униние, очаквали какво ли не, разговаряли помежду си, непрестанно се вричали да съблюдават клетвите си. Дошли при тях Коримб и Евксин и като казали, че искат да им говорят лично, ги отвели поотделно — единият Антия, а другият — Аброком. А техните души изтръпнали от страх; нищо добро не предусещали.

Заговорил Евксин на Аброком за Коримб: „Момко, естествено е да понасяш трудно нещастието, щом от свободен си станал роб, а от богат — беден. Но ти трябва да припишеш всичко на съдбата и да понасяш постигналата те божествена воля, както и да обичаш новите си господари. Знай, че ще можеш да си възвърнеш благосъстоянието и свободата, ако пожелаеш да се подчиниш на господаря Коримб. Защото той те желае със силна страст и е готов да те направи господар на всичко свое. Няма да ти се случи нищо лошо, а ще спечелиш благоразположението на твоя господар. Помисли в какво положение се намираш: помощ отникъде, в чужда страна си, разбойници са ти господари и няма спасение за теб от отмъщението на Коримб, ако го пренебрегнеш. За какво ти е притрябвала сега жена и неприятности? За какво ти е любима, като си още толкова млад? Захвърли всичко! Ти трябва единствено към господаря си да гледаш и да се подчиняваш на всяко негово нареждане.“

Докато го слушал, Аброком зяпнал втрещен и не намирал какво да отговори, а се просълзил и заридал, понеже прозрял положението, в което е попаднал. Сетне казал на Евксин: „Позволи ми, господарю, малко да размисля и ще отговоря на всичко, което ми каза.“ И Евксин си отишъл.

А Коримб разговарял с Антия за любовта на Евксин, за настоящите й неволи и че тя трябва напълно да се подчинява на господарите си. Обещал й много: и законна сватба, и пари, и имущество, стига само да се съгласи. А тя му отвърнала по подобен начин, като измолила да й дадат малко време да размисли.

Евксин и Коримб очаквали заедно отговорите им, надявали се, че лесно ще ги предумат.