Марион Дели
Както в приказките (7)

Глава VII

Свещеникът на Гоело се беше сприятелил много със семейството на Де Панденек. За да бъде чествуването на предстоящия църковен празник колкото може по-тържествено, свещеникът реши заедно с няколко граждани да уреди голям концерт в църквата.

В този концерт трябваше да вземат участие Гвенола и господин Волф. Гвенола имаше топъл, чист глас, добре школуван, а господин Волф приятен баритон. Те вече често правеха репетиции в „Кенендри“ или у госпожа Де Кервион. Тя ги беше помолила да вземат участие в това тържество и двамата млади посрещнаха поканата с най-голяма радост.

Тържеството трябваше да се състои в неделя. Сутринта госпожа Д’Еспеван заяви на Никол, че няма да може да придружи до Гоело. Госпожа Д’Еспеван беше вече твърде уморена, а здравето й сега се беше разстроило още повече. Затова тя не искаше да остане в една затворена зала цели два часа.

— Добре, тогава ще ида с Плоеланови — отговори Никол.

Госпожа Д’Еспеван погледна дъщеря си. Страните на Никол бяха съвсем бледи, а очите й хлътнали и блестящи:

— Много по-разумно би било да останеш и ти да си починеш!

Никол не отговори нищо, само вдигна рамене и се отправи към стаята си, за да приготви тоалета си.

Роклята й на следващия ден стана обект на нови разисквания между Д’Еспеван и нейната дъщеря. Тоалетът й беше от бял воал, с големи, виолетови цветове, украсен с черна кадифена панделка и скъпоценна дантела. Красотата и ексцентричността на роклята се подсилваха още повече от голямата сламена шапка, високо вдигната отстрани и украсена с виолетови цветя, които падаха над кестенявите, майсторски сресани коси.

— Това не е рокля, която ти би посмяла да облечеш седем месеца след смъртта на твоята баба! — извика госпожа Д’Еспеван, когато Никол влезе в стаята й. — Аз ти позволих да си направиш тази рокля, но за сватбата на твоята братовчедка Жана, а не да я обличаш сега.

— О, мамо, аз тук нямам никакви развлечения… Единственото удоволствие за мене е да се обличам. Иска ми се да облека тази рокля, която — трябва да признаеш това — ми стои великолепно.

Никол се приближи до едно огледало и отново се огледа с удоволствие в него.

— Но, дете, ти би трябвало да носиш все още траур! Позволих ти да се облечеш в сиво, защото е страшно горещо, а ти… виждаш ли какво правиш?

Никол, сръчно и с опитна ръка подреди косите, които бяха паднали над челото й.

— Впрочем защо се обличаш така за едно село, каквото е всъщност Гоело?

— Там има твърде елегантни дами и освен това аз вече ти казах, че това ми доставя удоволствие.

Госпожа Д’Еспеван наблюдаваше Никол в огледалото.

— Обърни се малко… Тези къдрици на челото ти не ми харесват… Приличаш на… изобщо не изглеждаш като благородница с тези къдрици… А освен това не си сложила добре и шапката си. Сложи я по-изправена!

— Тя ми стои хубаво и така — отговори сухо Никол. — Това е шапка, която трябва да се сложи така, защото иначе не е интересна.

— Аз няма да ти позволя да излезеш така, Никол! Ти знаеш, че не съм строга и че в много отношения отстъпвам, но днес ти ми изглеждаш като… Нищо от всичко онова, с което си се облякла, не ми харесва.

— Аз пък се харесвам.

Госпожа Д’Еспеван седна в креслото. За тази слаба и отстъпчива жена беше просто невъзможно да се бори с дъщеря си.

— Никол, бъди разумна, моля ти се!

Никол пак вдигна рамене.

— Не искам да бъда разумна. Това ми омръзна!

— Но ти ще биеш на очи, а в това малко селище всички са така злобни.

— Нека всеки си говори каквото си иска. Аз малко обръщам внимание на това!

В този момент вратата се отвори. Появи се старата слугиня, която през зимата беше пазила „Фужерай“, а през лятото прислужваше на госпожа Д’Еспеван:

— Госпожице, конете вече са впрегнати!

— Добре! Всичко е наред!… Сбогом, мамо!

Никол се приближи до майка си и я целуна леко. Госпожа Д’Еспеван вдигна поглед и отбеляза сърдито:

— Ти си начервила и устните си, Никол, аз съм ти дала съгласието си да се пудриш, но това — не!… А да почерняш и веждите си, това съм ти забранила изобщо.

Никол се обърна и бързо се измъкна от стаята. Малко след това госпожа Д’Еспеван чу как колата се отдалечава!

„О, бедно дете — си мислеше тя. — Какво впечатлени ще направиш със своя вид… И най-после защо? Може би зет ми е отгатнал? Този Волф може би е завъртял главата на дъщеря ми!“

* * *

Плоеланови обитаваха един малък, мрачен замък. Отдавна тяхното състояние беше пропиляно и госпожа Плоелан живееше скромно и често правеше дългове, които плащаше по-старият брат на съпруга й. Той все още имаше малко пари и Плоеланови се надяваха, че ще го наследят.

Гаетан, по-малък брат на Йоланда и Юнона де Плоелан, остана, изглежда, във възторг от тоалета на Никол. Тъкмо когато той й правеше най-пламенни комплименти, влезе госпожа Де Плоелан, с Йоланда и Юнона.

И трите бяха облечени в много пъстри тоалети, със смешни, шарени шапки. Никол едва се сдържа да не се засмее гласно:

„Ах, и трите са така грозни и толкова безвкусно облечени, че аз още повече ще изпъквам край тях.“

Когато дамите, заедно с Гаетан, стигнаха до улица „Шаноан“, Юнона извика:

— Погледнете натам, нима онзи висок старец не е господин Де Коетгон?

— Да, това е той. Нима този стар глупак се е решил да се измъкне от своето гнездо? — засмя се Гаетан.

— Идва да чуе скъпата Гвенола и прелестния господин Волф — се обади с ирония Никол.

— Ах, и той сигурно при венчавката ще скръсти ръце в знак на благословия, ако изобщо се стигне до венчавка. Защото, знайте, аз вярвам в едно: този чужденец, след като се насити на скъпата Гвенола, победоносно ще прибере багажа си и ще си замине, за да продължи другаде със завоеванието на разни млади момичета — каза госпожа Де Плоелан.

— Това е много възможно! — процеди Никол през зъби.

Тя обаче лъжеше, като казваше това, защото много добре чувствуваше, че Франц Волф не е способен на подобна низост.

Църквата постепенно се пълнеше. Един човек на около петдесет години, с вид на дипломат, пристигна почти в края на службата. Той тихо си проби път през хората, които бяха в църквата и най-после застана в един ъгъл.

Застанал беше точно до коменданта Де Розмандур, който не можа да се сдържи, когато го видя:

— Вие тук, Кенарио? — се обади той с тих глас.

Последният се засмя и му протегна ръка, която комендантът сърдечно стисна. Когато органът престана да свири, Кенарио обясни накъсо:

— Получих кратък отпуск. Веднага полетях да видя моя скъп Бретан и моите добри приятели.

След кратко мълчание той продължи:

— О, струва ми се, че чувам някакъв хубав глас. Кой пее там?

— Вашата племенница и наемателят на „Ти Глац“, господин Франц Волф.

Слушайки внимателно, както впрочем и всички останали присъствуващи, господин Де Кенарио беше страшно изненадан. Когато песента беше вече към своя край, Кенарио се обърна към господин Де Розмандур:

— Странно нещо. Как този глас ми напомня друг глас, който съм чувал във Виена. Това за мене тогава беше една рядка чест.

— Това не е изключено. Този млад човек живее във Виена и каза, че на няколко пъти се е срещал с вас в обществото.

Господин Де Кенарио се засмя малко загадъчно:

— О, не, не! Това не беше никакъв господин Волф. Може да съм виждал и този господин, но човек с моята професия среща толкова хора и… а и Волф е име, което там се среща често.

Те млъкнаха, защото концертът продължи. Всички присъствуващи останаха очаровани. Не се чуваше никакъв шум. Гвенола и господин Волф изпяха „Аве Мария“ необикновено хубаво.

Край господин Де Кенарио беше застанала и Ивон де Розмандур. Когато го видя, тя трепна изведнъж, а след това му се усмихна любезно. Малко след това тя дръпна леко за ръкава господин Де Панденек и му каза тихо:

— Вашият приятел Де Кенарио е тук.

— Ах! Той все още не се е отказал от своята мания винаги да пристига неочаквано без каквото и да било предварително съобщение — се обади маркизът, но все пак със задоволство се усмихна.

Господин Де Розмандур, на когото голямата горещина пречеше, се опита да се промъкне през тълпата от хора, които се отправяха към изхода. Кенарио тръгна след него. Скоро обаче тълпата, която се блъскаше, ги раздели.

В един миг Де Кенарио се спря пред вратата и започна да раздава милостиня на бедните, които се бяха събрали там. И в този момент съвсем случайно неговият поглед се спря върху профила на един млад мъж, който също така беше застанал край изхода. Дипломатът се обърна на другата страна, след това пак го погледна и едва се сдържа да не извика от изненада.

„Не, аз сънувам — помисли си той. — Той тук?!“

Две големи, сини очи се загледаха също така в Кенарио. И в тях можеше да се прочете изненада и смущение. След това с един скок Франц Волф се приближи до дипломата и му обясни нещо с тих глас.

По лицето на господин Де Кенарио се беше изписала изненада, но едновременно с това и уважение, което изпитваше към своя събеседник. Той кимна с глава и се засмя многозначително. След това, като забеляза господин Де Розмандур, той се приближи до него.

— Да, наистина, аз познавам този господин Франц Волф! Не го знам добре, но за него съм слушал само хубави работи…

— О, толкова по-добре! Толкова по-добре! Защото, знаете ли, той е сериозен претендент за ръката на госпожица Гвенола.

— Претендент за…

Господин Де Кенарио така изненадано погледна господин Де Розмандур, че последният се видя принуден да попита:

— Как, нима смятате, че той не е достоен за нея?

— Да не е достоен за нея? О, напротив, точно обратното на това, което сте разбрали!

— Как напротив? Значи в такъв случай вие смятате, че тя не е достойна за него?

— Съвсем не!… Моята племенница е достойна даже за един принц… дори за повече от принц… Аз обаче сега чувам новини, които просто ме изненадват и не съм в състояние да прикрия своята изненада…

— Ето вашата племенница, приятелю. Кажете ми сега, дали господин Волф няма добър вкус?

От църквата излизаше една малка група. Това бяха Гвенола и нейните родители. Младото момиче беше облечено в прелестна, розова рокля, а на главата си носеше голяма шапка от бял тюл, украсена с три големи, червени рози. От погледа й лъхаше особено щастие. Цялото нейно нежно и хубаво лице сияеше от някакво особено, вътрешно задоволство.

— Тя е очарователна! — промълви господин Де Кенарио. — Сега разбирам, разбирам…

Той се отправи бързо към сродниците си. Господин Де Панденек му протегна и двете си ръце и прошепна:

— Как, нима е така мъчно, макар и само с една дума да съобщиш, че пристигаш, непоправими човече? Представи си, че това лято не сме в „Кенендри“ и можеше да намериш вратата затворена?

— Аз получих в последния момент кратък отпуск, драги. Скочих веднага във влака и ето ме тук. Но остави всички тези натяквания за утре. Сега ще трябва да поздравя дамите и да отправя някой комплимент на скъпата ми и прелестна племенница.

Той отправи пълен с възторг поглед към Гвенола.

— От около две години насам пъпката се е превърнала в прелестен цвят. Мило дете, с вашата красота вие будите възторг и у вашия стар сродник! И какъв глас! Вашият партньор и вие, казвам ви искрено… аз съм във възторг от вас!

Гвенола пламна.

— Нали той има чуден глас? И каква дикция!

— Да, съвършен глас… Слушай, Панденек, аз познавам този младеж.

Лицето на маркиза се проясни:

— О, ти го познаваш? Това ми е много приятно. Значи ще можеш да ми дадеш данните, за които те бях помолил в писмото си?

— В какво писмо?

— В онова, което ти изпратих още преди два месеца. В него ти разказвах, как този чужденец от „Ти Глац“ спаси Гвенола и Ги…

— Не съм получавал нищо, драги. Впрочем аз не бях във Виена. Изпратили ме бяха в Цариград с една специална мисия. Твоето писмо сигурно се е загубило.

— Сега обаче всичко е наред. Щастие, истинско щастие е, че пристигна. Щях да изпадна в страшно неловко положение, ако не ми беше писал. Но за всичко това ще говорим по-късно.

Ален и Оливие се приближиха, за да се поздравят със сродника на баща им. След това се занизаха роднините и приятелите, каквито дипломатът имаше доста в Бретан. Скоро той се умори от множеството искрени ръкостискания и въпроси за неговото здраве и за живота му. Но от време на време той хвърляше поглед към господин Волф, като при това го гледаше като човек, който не може да повярва на собствените си очи.

Гвенола се поотдалечи малко от групата, която се беше образувала около господин Де Кенарио и в този момент забеляза господин Де Коетгон, който излизаше от църквата и се мъчеше да се измъкне незабелязано. И господин Волф забеляза стария чудак. Той се втурна насреща му и каза весело:

— Не, не, господине, няма да ни се измъкнете така лесно!

— Сега ще бъдете наш пленник — заяви и Гвенола, която също така се приближи към стареца.

Той погледна Гвенола и на неговите сухи устни заигра доволна усмивка. Той не можеше да противостои на красотата и свежестта на това лице.

— Исках само да чуя как пееш, исках да чуя и него. Излезе великолепно! Бих искал да ви чуя пак!

— Това поне ще бъде лесно. Ще ви заведем в „Кенендри“ и тази вечер ще пеем само за вас, нали така, господин Франц?

— С удоволствие — съгласи се и Франц. — Ще бъда дори твърде доволен, че ще ми се отдаде възможност да се отплатя по такъв скромен начин за любезния прием, който намерих от господин Де Коетгон.

— О, не, аз ще трябва да се върна вкъщи. Не съм свикнал…

— Да не би да ви е страх, някой да не открадне сбирката ви? — попита весело Гвенола. — Не се страхувайте, ние ще ви изпратим навреме да се върнете вкъщи.

— Вие не трябва да ни лишите от това удоволствие — добави Франц Волф, като се мъчеше гласът му да бъде колкото е възможно по-любезен.

— О, да, да! Вие няма да ми се сърдите, ако не дойда, защото знаете, че аз съм стар чудак… И все пак аз ще дойда в „Кенендри“, защото ме молиш ти, драга племеннице, и вие, господин Волф. На вас аз не съм в състояние да откажа нищо.

— Добре, качете се в колата, защото вие не обичате да се блъскате между хората — се обади Гвенола. — Ще дойдем и ние след малко, драги чичо.

Полугласно, следейки я с поглед, господин Волф промълви с усмивка:

— Струва ми се, че спечелихме едно голямо и тежко сражение, госпожице. Трябва само да знаете как да се отнасяте с този великолепен човек и тогава бихте получили от него всичко, каквото поискате… Сега обаче позволете ми да ви изкажа чувствата си. Горе аз бях страшно развълнуван и възбуден. И тъкмо това е признак за дълбочината на чувствата ми към вас.

Гвенола почервеня. Нейните кадифени очи се сведоха пред пламенния и нежен поглед, пълен с любов.

В този момент към тях се присъединиха и други хора, които познаваха Франц. Всички го поздравяваха. Тъкмо този момент от църквата излязоха и Плоеланови, заедно с Никол. Тези жени бяха заели място на първия ред, за да изпъкнат тоалетите им и затова сега трябваше да пропуснат всички други и да останат последни при излизането.

— Господи боже, този човек е все още край Гвенола де Панденек! — въздъхна дълбоко госпожа Де Плоелан и вдигна поглед към небето. — И освен това иска да се представи за някаква важна особа, която приема поздравления… Ах, как само се надува!… И как мазно го гледат всички жени!

— Трябва да поздравя Гвенола! — се обади Никол.

Тя бързо се отправи към групата, която беше застанала малко встрани от църквата. Когато се приближи до Гвенола, тя изказа своя възторг, като при това се усмихваше особено любезно. Усмивката продължаваше все още да играе на устните й, когато каза на господин Волф:

— Всички останахме очаровани от вашия глас, господине.

— Нима мога да имам днес удоволствието да се харесам на всички? Това би било наистина великолепно.

Колко студен и заядлив беше гласът, с който той произнесе това! Колко хладен и презрителен беше и изразът на неговото лице. Никол потреперили сведе поглед. Не, ясно е, че този Волф прекалява. Тя подаде бързо ръка на Гвенола и се отправи към Плоеланови, които с любопитен поглед следяха цялата сцена.

— Какво каза на Волф? — попита Юнона. — Не беше особено любезен, докато говореше с тебе.

— Казах му, че Гвенола е пяла много хубаво — отговори набързо Никол.

В този момент към тях се приближи Пиер де Собран. Тя веднага го попита:

— Нима няма да поздравите Гвенола?

— Чакам този австриец да се отдалечи за миг — отговори Пиер. — Този плебей, който разиграва ролята на петел и който действува така на нервите ми, че…

Младежът разсече въздуха с бастуна си със златна дръжка.

— О, научете го на ум и разум, господине — се обади Юнона, която се опитваше да кокетира с Пиер.

— Дайте му да разбере — намеси се и младият Гаетан със злобен тон. — Това поне ще го накара повече да не се надува.

Пиер изгледа крадешком фигурата на чужденеца, фигура, под чиято стройност се криеше невероятна сила. Той знаеше много добре това.

— Може би ще стане нужда да се прибегне и до това! — каза той. — Във всеки случай би могло да се разпита господин Де Кенарио, кой е този чужденец, за когото маркиз Де Панденек така неразумно отвори вратите на своя дом. Време е вече да знаем с кого имаме работа.

— Може вече да е късно — заяви Йоланда, — ако Гвенола е успяла да му отдаде своето сърце.

Пиер хвърли поглед, пълен с гняв, към противника си. Никол се обади със сарказъм:

— Добре, хвърлете в такъв случай ръкавицата си в лицето му. Ще имате случай и възможност да се биете веднага заради вашата красавица. Това, каквото и да казвате, ще бъде твърде интересно!

— Що за идеи са тези, които са напълнили вашата глава? — попита Пиер, като я гледаше изненадан.

Малко след това Панденекови и техните гости се качиха в колата, която ги чакаше в двора на един съседен замък. Понеже не всички успяха да се съберат в нея, Оливие и Франц се качиха в една английска двуколка. Господин Де Панденек обаче се обади:

— Аз искам да се върна с тази кола заедно с Де Кенарио. Искам ние двамата, старите приятели, да се набъбрим до насита.

Той се обърна към Франц и добави с любезен глас.

— Освен ако вие не държите много на двуколката?

— О, съвсем не! Напротив, ще ми бъде много приятно в колата, любезни господине.

— Особено ако Гвенола седне насреща му — промълви Ивон на ухото на годеника си. — Ще гледаме да им доставим това удоволствие, нали, драги ми Оливие?

— О, разбира се! Аз харесвам твърде много господин Волф, ти знаеш това — отговори Оливие, като се усмихваше на хапливата си годеница.

Франц се приближи към колата. Господин Де Кенарио в този момент излизаше от другата врата и погледна младежа, но веднага след това се обърна, за да не бъде принуден да му свали шапка.

Чужденецът каза полугласно, без да ускорява хода си:

— Дръжте се естествено, иначе ще ме издадете…

Малко след това колата потегли заедно с господин Де Коетгон, който гледаше малко уплашено около себе си. Английската двуколка управляваше господин Де Панденек. Още щом потеглиха, той започна разговора, който така много тежеше на сърцето му:

— Знаеш ли, драги приятелю, необикновено много държах да поговоря с тебе… Защото, колкото и хубави да са впечатленията, които господин Волф е оставил в нашата среда, все пак държа да имам за него някои по-сигурни данни. Изглежда, че моята Гвен е страшно влюбена в него…

— О, в това не се съмнявам! Впрочем тя не е единствената.

Господин Де Панденек изведнъж трепна:

— Какво искаш да кажеш с това?

— Чакай, драги приятелю, нямаш основания да се безпокоиш. Нима той не е завъртял главите на всички момичета или на почти всички? А знаеш ли, там е още по-лошо… защото… накратко казано… там го познават много повече, отколкото тук…

— Да не е някой Дон Жуан?

— Той? Какво приказваш? Малко хора, драги Де Панденек, които биха били на неговото място и при неговото положение, щяха да останат така достойни за почит и уважение.

— Положение!… Положение! Та това е положението на всеки млад, богат и хубав мъж. Впрочем аз бих казал, че тъкмо това намалява неговата стойност, защото ми е ясно, че изкушения не са му липсвали.

— О, в това можеш да бъдеш сигурен — отговори господи Де Кенарио.

Де Панденек продължи, като че ли не беше чул тези негови думи.

— Предполагам, че има хубави доходи. Но всичко това е на втори план. Познаваш ли го поне толкова, че да можеш да ми дадеш сведения за неговата фамилия?

— Чувал съм за нея. Великолепно семейство… наистина достойно да влезе във връзка с това на Де Панденек.

— Има ли чичовци, братя?

— Да, има чичовци и… много роднини.

— Какво работят всички тези хора?

— Между тях има особено много офицери… О, това е едно много добро семейство. Няма от какво да се безпокоиш.

Господин Де Кенарио едва прикриваше хитрата си усмивка.

— Старо буржоазно семейство ли е?

— Да, старо… много старо… Този господин Волф се ползува с името на твърде добър и благороден човек. Онези, които го заобикалят, и хората от висшите среди, го обожават.

— Хората от висшите среди? — попита изненадан господин Де Панденек.

— Исках да кажа хората от неговото съсловие. Той има хубаво имение. Радва се на завидно богатство, на голямо състояние.

— Всичко това има своята стойност. Но за мене са по-важни моралните качества на този младеж и уважаваното му семейство — това за мене е от първостепенно значение. Право да ти кажа, в течение на тези три месеца, откакто господин Волф е тук в нашата среда, той е спечелил симпатиите, обичта и уважението на всички с държанието си. От няколко дни обаче чувам разни отвратителни злословия. Но понеже те изхождат от неговите врагове, не мога да повярвам на думите им…

— Как, нима той има тук неприятели?

— И то какви! Слушай тогава, драги приятелю, цяла история…

И като подкара коня по-бързо, господин Де Панденек разказа на приятеля си за приключението на Гвенола благодарение на което влезе във връзка с австриеца, за неприязненото държание на някои хора към него и особен това на госпожица Д’Еспеван. Господин Де Кенарио си хапеше устните и от време на време покашляше. От погледа му лъхаше непресторена веселост.

— О, добре!… Много добре! — промълви той. — Заговорът против буржоата, който, за съжаление, изпъкнал твърде много веднага след появяването си. В цялата тази работа е намесена ревнива жена, за това съм готов да се обзаложа.

— Това е твърде възможно. Но така или иначе много хора тук го мразят или пък поне се преструват, че го мразят.

Господин Де Кенарио вдигна рамене:

— Остави ги, нека лаят, остави ги, драги приятелю. А ти можеш без колебание, без какъвто и да било страх да дадеш дъщеря си на този младеж, който е почтен и е чудесен човек.

— Кенарио, нима ти би направил същото, ако беше на моето място? — Господин Де Панденек погледна приятеля си с малко уплашен поглед.

— Разбира се, бих го направил. И то с огромно удоволствие! А освен това твоите впечатления за този човек съвпадат с всичко онова, което аз знам за него. А това, което аз знам, е най-хубавото, което може да се каже за един човек.

— Това е вярно. Той ми хареса веднага, още от първата наша среща… И след това както жена ми, така и аз, в по-нататъшното наше общуване откривахме у него само добродетели и качества, които заслужават истинско уважение. Освен всичко това той е и човек с широка и всестранна интелигентност. С една дума на мене ми се струва, че няма да може да се намери съпруг за моята Гвенола по-добър от него и ми е приятно, че моите наблюдения по отношение на господин Волф не са ме излъгали.

— Не, не, съвсем не, ни най-малко. Той е един чудесен човек, на когото ти можеш изцяло да се довериш. Моята красива племенница ще бъде много щастлива, нещо, което впрочем тя напълно заслужава.

И господин Де Кенарио се засмя тихо, като потриваше самодоволно ръцете си.