Марион Дели
Както в приказките (1)

Глава I

— Гвенола, твоите коси сякаш са от слънчеви лъчи…

Ивон де Розмандур се наведе над приятелката си и докосна с пръсти тъмнорусите й коси, които преливаха в цвета на старо злато. Лъчите на топлото лятно слънце проникваха през листата на големите липи и придаваха на хубавите коси още по-прелестен блясък.

Гвенола се засмя високо, без да я погледне. Дори не престана да провира иглата през бродерията, която беше сложила на коленете си.

— Щастие е, че моите коси не излъчват наоколо същата топлина, каквато излъчва слънцето! Каква адска горещина би настъпила в такъв случай!

— Скъпа, ще има буря — обади се отново Ивон и вдигна към небето своето малко, чипо носле. — Но едва надвечер, поне така предсказват амурите.

— О! Колко много вярваш ти на тези твои амури и на техните предсказания! — отговори весело Гвенола.

Тя вдигна глава и погледна към небето, след това обърна към Ивон своите чудни, тъмносини очи, погледът, на които беше винаги дълбок и пълен с някаква мечта. Тези великолепни очи бяха достатъчни, за да направят Гвендолин де Панденек голяма красавица, дори и сред най-хубавите момичета. Но тя имаше и изтънчено, овално лице, правилни черти и бяла кожа, която в тази лятна горещина беше добила нежнорозов оттенък.

— О, да вярвам чак толкова много — това не е съвсем точно — заяви Ивон и като се засмя, откри своите бели, прелестни зъби. — Човек обаче с удоволствие вярва в онова, което му се иска да стане. А аз бих искала да привърша с това садене, преди да падне дъждът.

— Ще станеш прочута градинарка, Ивон.

— Градинарството ме интересува твърде много, а и татко е толкова доволен, че има възможност да ме учи. Нашите градини и лозя обаче не могат да се сравнят с вашите, поне по качеството на своята реколта.

— Да, защото земята и разположението на „Кенендри“ имат предимства.

— Това е така. Трябва обаче да се признае, че и господин Де Панденек има необикновен талант за градинарството. Баща ми му е толкова признателен за онези съвети, които той му е дал и които удесеториха стойността на нашето малко имение. А това увеличи и приходите ни, които, между другото, напоследък бяха твърде оскъдни.

— Да, ако баща ми не беше намерил в себе си достатъчно енергия, за да се откаже от работите, които беше започнал, и да презре всички критики, които в началото му се отправяха, ние сигурно щяхме да сме днес твърде бедни — съгласи се Гвенола.

— Господин Де Панденек се ползува с името на добър и разумен човек. Той сам струва повече от всички онези, събрани заедно, които смятат, че е достатъчно някой да бъде аристократ и да се отдаде на аристократични занимания, без оглед на това, дали с тези занимания ще се опропасти или не. Вместо да използуват онези малки способности, с които си надарени, на тях им е по-приятно да водят един глупав и празен живот в ловните си замъци, летни вили или луксозни жилища. А онези, които все още са успели да запазят някакви пари, предпочитат да се отдадат на светски живот в градовете, за да прахосат по такъв начин и малкото, което още имат, вместо да се заловят с каквато и да било работа…

Гвенола остави ръкоделието си, което беше завършила и отново се съгласи с приятелката си.

— Да, такива има много! Има обаче и някои аристократи, които сами обработват земите си, оставени им в наследство, и се грижат за именията си. Моят баща нанесе със своята работа удар върху традицията. Той, един от най-знатните представители на аристокрацията в областта, се посвети изключително на градинарството.

— „Маркизът-градинар“, както го наричат и сега някои празноглавци, като например Плоеланови.

— Той малко иска да знае за това, кой какво говори! Главното за него е, че успя да осъществи на дело своя план, естествено с помощта на майка ми, която винаги е била негов добър другар. Днес ние виждаме вече резултатите. Нашият живот е осигурен. Положението на Оливие, когато замести баща ми в неговата работа, ще бъде наистина завидно. Ален трябва да постъпи в политехниката. А Ги, доколкото здравето му позволява, ще може да постъпи в морското училище — неговата отдавнашна мечта.

— А Гвенола, след като има вече необходимото образование, ще се радва и на една хубава зестра. А тя и без зестра би могла да се омъжи, за когото си иска. Защото и един принц не би бил достоен за теб, хубавата ми Гвен — завърши Ивон и най-искрено целуна другарката си по челото.

— Принцът, който ще дойде да търси „малката градинарка“ сред зелето и салатите — отговори Гвенола весело, като махна игриво с ръка.

— О, слушай, имам да ти казвам нещо ново. Ти ме подсети с това, че каза „малката градинарка“, защото този прякор ти го измисли Никол. Това момиче те мразеше, завиждаше ти за твоя външен вид, за успеха ти по времето, когато учеше, за умението, с което успяваш да свършваш всяка работа. Тя не пропускаше нито един случай да те одума… или поне да опита това, защото, за щастие, тези нейни дребнави клюки изглежда не са оказвали никакво влияние върху тебе.

Гвенола се засмя малко презрително и се замисли.

— Не, не съм се вълнувала от това, какво е мнението на Никол за мене. Нашите схващания толкова много се различават в основата си, че ние никога няма да можем да се спогодим или да се споразумеем… И така, каква е тази новина?

— Знаеш ли, че на леля ми Д’Еспеван тази зима умря майка й? Поради това ще трябва да се откаже тази година от летуването си в Динар, където ходи обикновено. Освен това тя е твърде болна, така че лекарите я посъветвали да напусне веднага Рен, защото там климатът съвсем не й понасял. Ето защо тя е решила да дойде в имението си „Фужерай“, за да прекара три-четири седмици. Това ми пише Никол в едно писмо, съвършено отчаяна. Пише ми, че страшно съжалявала, задето има траур в семейството й, поради който за известно време ще бъде принудена да се откаже от обикновените си развлечения и светски връзки. Едновременно с това се пита, как ще може да прекара толкова време в това ужасно „Фужерай“ и предупреждава, че се страхува да не умре от скука. Това е твърде любезно, що се отнася до нас, нали?

— Едно обаче е ясно: тя наистина няма да може да се наслаждава на живота при нас, защото е свикнала на съвсем други условия. Не мога просто да си обясня, как е възпитано това момиче!

— И не трябва да забравяш, че те нямат кой знае колко много пари.

— Да оставим това настрана. Живот, какъвто води тя, може само да я опропасти, да разложи душата й. А в никакъв случай не може да разчита, че така ще намери щастието. Напротив! — каза Гвенола.

— Във всеки случай аз съм сега пред перспективата да правя компания на едно разглезено, капризно девойче. Освен това ми възложиха и грижата да приведа в ред градината във „Фужерай“. Всичко това ще ми отнеме много време. Но я виж, аз не се сещам да погледна часовника, когато съм край тебе, мила Гвен!

Ивон скочи леко, грабна голямата шапка, която беше на един стол и я сложи на главата си. С ръка тя леко поправи тъмнокестенявите си коси, целите на буйни къдри, които заобикаляха лицето й. Чертите й не бяха особено правилни, но все пак свежестта, необикновено големите, изразителни черни очи и хубавите зъби й придаваха особена прелест.

Гвенола също стана. Тя направи крачка, загледа се в небето и се върна при Ивон.

— Мога да приготвя колата и да те изпратя. Едновременно с това ще ида за Ги до къщата на свещеника, защото се опасявам, че той ще се забави твърде много в игри със сина на кмета, а бурята може да избухне всеки момент.

— О, ти си самата прелест! Прибери веднага ръкоделието си, защото аз наистина се забавих доста.

— Тръгни направо по тази пътека и кажи на Жоаким да впрегне конете.

Ивон се отдалечи, като подскачаше живо. Тази походка необикновено много подхождаше на цялата й фигура, защото ги беше извънредно стройна, елегантна и винаги в движение. Гвенола бързо прибра ръкоделието си, сложи го в торбичката и очисти дрехата си от конци. Роклята й беше от бяла батиста на бледорозови райета, твърде скромна, но все пак великолепно изтъкваше стройната й фигура.

Гвенола прехвърли торбичката през рамото си и тръгна през една алея на градината. В дъното на алеята се виждаше сива постройка. Сградата беше малко тежка, но все пак имаше тържествен вид. Това беше замъкът на имението „Кенендри“. Тя изтича до стряхата, под която се намираха конете. Там едно малко момче в бретонска носия вече приготвяше колата за тръгване. На няколко крачки от него беше застанала Ивон и разговаряше с един артилерийски офицер, твърде строен, с весело и симпатично лице. Офицерът с едната си ръка се беше облегнал на коня.

— Амурите все пак ме уверяват, че дъждът ще вали едва довечера, Гвен — обади се Ивон, когато видя приятелката си да се приближава. — Имаме още време.

— За мене е съвършено безразлично кога ще вали. Твърдо ли си решен да не останеш на вечеря, Ален? — обърна се момичето към офицера.

— Да, Гвен, няма да остана! По-добре е да не злоупотребявам с улесненията на моя началник. Изглежда, че ще дойда в неделя. — Той погледна часовника си и добави: — Е, време е вече да вървя! Довиждане, Ивон. Ако дойда в неделя, ще се отбия, за да видя градината на коменданта.

— Сигурно ще му бъде много приятно. Той се е отдал със страст на градинарството.

— Това е безспорно едно хубаво хоби, а освен това носи и добри приходи. Тази работа съвсем не е за пренебрегване. Защото ние не сме милионери — добави младежът и се засмя колко глас имаше.

— Разбира се, но всичко това ми е съвършено безразлично. Аз и без пари се чувствувам великолепно — засмя се и Ивон.

— Ако имах много пари, струва ми се, че бих ги раздала всичките на бедните — заяви Гвенола, като милваше нежно ноздрите на коня.

Ален се наведе и целуна сестра си по челото.

— Ти си самият разум, мила. Довиждане и пълен успех в градинската работа, Ивон.

Той възседна леко коня, докосна с пръст фуражката си за поздрав и след това бързо се отдалечи.

Току-що беше тръгнал Ален и на терасата, която водеше към замъка, се появи друг младеж, висок, в съвсем светли дрехи. Щом видя Ивон, той свали широкополата си сламена шапка.

— Изглежда, че съм пристигнал тъкмо навреме, за да ви поздравя, Ивон? Нали Гвенола ще ви изпрати с колата до вкъщи?

Той задържа продължително ръката на младото момиче в своята.

— Да, а след това ще иде да вземе Ги. Изглежда, че ви е много топло, бедни ми Оливие.

Наистина, неговото лице, което се отличаваше с много енергичен израз, беше съвсем пламнало от топлината и по високото му чело бяха избили капки пот.

— Помагах на работниците в градината за зеленчук. Днес няма да можем да свършим. Не може да се издържа на продължителна работа в такава страшна горещина.

— Доволен ли сте тази година от първите приходи, които ви донесоха овощията?

— Ех, горе-долу! По-слаби са от миналата година. О, слушай, Гвен, току-що дойде слугата на онзи австриец. Иска да му продадем дребни круши и пита дали можем да му доставяме и цветя.

Ивон се обади живо:

— О, чужденецът, който нае „Ти Глац“? Господин Волф? Видяхте ли го?

Оливие махна с ръка. А Гвен каза, като започна да се смее:

— Ивон го забелязала в неделя на утринната литургия. Беше изпаднала в неописуем възторг, когато ми го хвалеше.

— О, драги Оливие, той е наистина човек, който прави впечатление. И татко го видя. И той казва същото. Той дори малко говори с младия чужденец. Казва, че държанието и погледът му били такива, че карали всяко женско сърце да трепне. Той обаче не остана дълго с него, защото смята, че е безполезно да се сприятелява с толкова млад човек.

Тя се засмя игриво, но лицето на Оливие изведнъж доби извънредно мрачен вид.

— Що за птица е този човек? Откъде е дошъл и какво търси тук?

— Занимава се с етнография и археология. Завчера е бил при свещеника, за да го помоли да му дава уроци по бретонски език. Нашият добър свещеник каза, че рядко може човек да попадне на толкова интелигентен младеж, с такова богатство от знания. Казва, че умее да говори по всички въпроси с разбиране и при това така непринудено, че представлявало истинско удоволствие човек да беседва с него.

— Какъв рядък „бисер“! — прекъсна я Оливие, като се засмя саркастично. — Би трябвало да го опознаете по-добре, преди да изпадате в такъв възторг от неговата личност. Защото не е изключено непознатият красавец да не е нищо повече от един обикновен авантюрист.

Ивон скочи в знак на протест:

— Авантюрист? И при това обикновен? Сигурно е, че не бихте говорили за него така, ако го бяхте видели! Каква личност! Ще се уверите сам в това. Да видите само каква тайнственост лъха от него! Нещастният Пиер де Собран би припаднал от завист, когато го види.

— Все някога ще го видим и ние — заяви Оливие, като примирено сви рамене. Той извърна встрани обгорялото си от слънцето лице. — Засега би било по-разумно да говорите с известна сдържаност за този непознат чужденец, който в един хубав ден се появил в селото и наел малкия „Ти Глац“ заедно със своя слуга — сякаш са паднали от небето…

— Казват, че се е устроил с необикновен вкус в „Ти Глац“. Жената, която ходи там всеки ден, за да подрежда жилището, казва, че у него било много хубаво. Изглежда, че този чужденец е твърде богат. Има един великолепен кон. Татко го е виждал да язди с такова умение, че всички наши конници биха се пукнали от завист, когато го наблюдават.

— Ако господин Волф е сам, „Ти Глац“ е достатъчен за него, но за някакъв луксозен живот имението не е особено подходящо. „Ти Глац“ е много скромно имение, всъщност.

Оливие се съгласи:

— Ти си права, Гвен!… Ивон много бързо се възпламенява от приказките, които се носят из селото. А не бива да се забравя, че тези селски хора правят винаги същински сензации от чужденците, които се настаняват при тях. Впрочем, няма защо да се занимаваме толкова с този човек, когато в края на краищата той с нищо не ни засяга.

— Мислете, каквото искате — отговори Ивон, — обаче този човек мене ме интересува твърде много!

Тя погледна крадешком малко ядосано към Оливие.

Оливие сви леко веждите си и се отправи да даде някакви нареждания на един от слугите. Гвенола сложи шапката на главата си и прехвърли през рамото си едно леко манто. Малко след това тя подкара колата и излязоха от замъка. Поеха по пътя от „Кенендри“ към имението „Семур“. Макар пътят от двете страни да беше засаден с високи дървета, задухата преди бурята беше просто непоносима.

— Имаме щастие, че можем да използуваме късия път — заяви Ивон, когато колата сви в гората. — Поне по такъв начин слънцето няма вече да гори главите ни.

Конят тихо се носеше по пътя, обрасъл с трева. За миг между клоните се появи малка къщичка, скрита цялата в зеленината. През отворения прозорец долитаха звуците на пиано.

— Сигурно свири австриецът — се обади Ивон. — Той има едно голямо пиано. Жан-Мари го видяла, когато го внасяли. По всичко изглежда, че той ще се задържи тук дълго време. Във всеки случай трябва да обича самотата и да мрази хората, щом е могъл да наеме този така печален „Ти Глац“.

— Това е твърде приятно място за летуване. Ако този младеж е някои учен или поне ако иска да си почине, в такъв случай това място е великолепно за него. То е напълно откъснато от останалите замъци и къщи. Но всичко това не значи, че той е някакъв мизантроп.

— Разбира се, това също така не значи, че той, като се е сврял тук, за да прекара летния период, е искал да се укрие от някого и от нещо, каквито злословия пръснаха веднага някои в селото. Защото, ако този чужденец е искал да се скрие от някого или от целия свят, по-добре би било да отиде и някой голям курорт, където почти сигурно би останал незабелязан, отколкото в малкото село, където ще направи сензация с появяването си.

— Не бива дори да се казва това „някой“. Самата дума „някой“ звучи тайнствено и привлича вниманието. В малките селища много по-лесно може да бъде привлечено вниманието и на полицията, от която провинените бягат като бухал от светлината — се обади Гвенола. — А откъде можем ние да правим заключението, че господин Волф няма да потърси след известно време обществото и компания, сред които да прекара времето на своето пребиваване на село. Наистина би било много жалко един такъв великолепен мъж да бъде тук сред нас в пълна самота, откъснат от целия останал свят — намеси се и Ивон.

Десет минути след това колата излезе от гората и се понесе пак по откритото шосе. Скоро след това се появиха и първите къщички на малкото селище. Пред една от тях, цяла обрасла в бръшлян, заобиколена с градина, пълна с най-хубавите цветя, каквито човек би могъл да си представи, Гвенола спря конете и Ивон скочи леко на земята.

— Ето ни и нас — пристигнахме благополучно — обади се Ивон. — Нима няма да слезеш за малко?

— Не, небето ме тревожи. Не искам да закъснявам в такова време, защото може да ме настигне дъжд или буря! Довиждане! Може би утре ще ида на църква, Ивонет, и след това ще се отбия при тебе.

Двете млади момичета се прегърнаха с рядка сърдечност. След това Гвенола удари леко коня и колата потегли. Малко след това тя спря отново пред къщата, в която живееше свещеникът.

Госпожица Панденек скочи от колата, върза поводите за едно дърво и позвъни.

Вратата леко се открехна и в образувалия се отвор се появи една стара жена.

— О, госпожице Гвенола. — Усмивка разтегна набръчканото лице на жената. С бързо движение тя отвори широко и младото момиче влезе.

— Господин Ги в градината ли е, Мари-Луиз?

— Да, госпожице, той сега си играе с Конан. Трябва ли да го повикам?

— Не, няма нужда. Ще ида сама при него. Не искам да ви задържам! — отговори Гвенола и се усмихна приятелски.

Девойката тръгна през коридора. В дъното му имаше една врата, която водеше към градината. Тя я отвори. До самия вход на градината имаше една маса, краката на която бяха забити в земята. До масата стояха два стола, а върху нея една чиния с плодове. Гласовете, които се носеха из градината, посочиха на девойката направлението, в което трябваше да върви. Недалече от къщата в пясъка си играеха две деца. По една цветна алея се разхождаше свещеникът, човек на около петдесет години, с добродушен вид.

— О, ето госпожица Гвендолин! — се обади той и затвори книгата, която четеше. — Ги сигурно няма да се възхити особено много на това, че по-голямата му сестра идва да го вземе!

— Вън е така задушно, а той дойде пеша дотук и сметнах, че ще направя добре, ако го взема. Още повече, че тази сутрин го болеше главата.

Децата прекъснаха играта и се приближиха до Гвенола. Младото момиче протегна на едно от децата ръка. То беше момче с румени страни, много здраво на вид.

— Добър ден, Конан! Игра ли си хубаво с Ги?

— Да. Не можахме само да тичаме много, защото е страшно горещо.

С едно много нежно движение Гвенола привлече към себе си другото момче. Тя го прегърна. Малкият имаше много бледо, издължено лице, на което грееха големи, сини очи, с умен и постоянно замислен поглед.

— Още ли те боли главата, Ги?

— Сега ме боли по-малко. Много съм доволен, че дойде с колата да ме вземеш, Гвен.

— Ако и утре бъде все така топло — се обади свещеникът, — в такъв случай ще дойда аз в „Кенендри“ да ти дам там урока.

— О, в никакъв случай не бива да го правите. Ще го изпратя с колата тук. Иди си вземи шапката, Ги. Трябва да побързаме, времето наистина предвещава буря!

Тя погледна към небето. Над тях то беше още синьо, но на запад всичко вече беше потъмняло от мрачните облаци.

— Ще стигнете преди бурята в „Кенендри“ — заяви свещеникът. — Имате ли някакви новини от брат ви?

— Да, днес беше тук. Понеже е много уморен, ще си дойде за малко в отпуск. Всички ние сме много доволни от това.

Свещеникът и Гвенола стигнаха до сградата. Конан крачеше зад тях и наблюдаваше Гвенола откъм гърба. Чувствуваше се много щастлив, обладан от някакъв възторг, който би могъл да се нарече екстаз. Младият сестрин син на свещеник Семур беше един от най-възторжените обожатели на Гвенола. Тя и у останалите момчета от селището вдъхваше най-големи симпатии. Всички бяха във възторг от прелестта, от нежната и светла красота на младото момиче, което освен това беше необикновено любезно и добро към всички. Дъщерята на собственика на „Кенендри“ наистина беше твърде обичана от жителите на селото.