Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Heiresses, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 23 гласа)

Информация

Сканиране
strahotna (2014)
Разпознаване и корекция
egesihora (2014)

Издание:

Елизабет Адлър. Наследнички

Английска. Първо издание

ИК „Калпазанов“, София, 2000

Редактор: Мая Арсенова

Коректор: Мариета Суванджиева

ISBN: 954-14-0197-3

История

  1. — Добавяне

Глава 9

Суейн с благодарност остави Париж зад себе си. Помисли си, че никога в живота си не е виждал нищо по-гостоприемно от белите скали над Доувър, които се очертаваха въпреки гъстата мъгла и дъжда. Прекосяването на канала отново беше бурно. Беше му прилошало. Не можеше повече да понася задухата долу и последните няколко часа беше прекарал на палубата, под дъжда, със затворени очи, за да не вижда огромните зелени вълни, които идваха към кораба, опитвайки се да потиска бунта в стомаха си чрез ментолови бонбони и една-две чаши бренди.

Смяташе, че пътуванията в чужбина не са нещо особено. Според него, чуждите държави не можеха да предложат нищо по-добро от онова, което беше на разположение в Англия. За него беше истинска загадка, защо висшите класи придават такова значение на пътуванията до чужбина. Той не искаше да опитва нито от vin rouge, нито от миризливия fromage. Бяха му достатъчни добрата стара английска кухня и пинта първокачествена тъмна бира, за да се чувства добре всеки ден.

Беше благодарен на Бога, че не му се наложи да пътува до Италия, за да търси потомъка на Фиоралди — Маунтджой. Мрачно се запита какво би могъл да направи по въпроса за Тексас. Потрепери при мисълта, че цивилизован човек като него би могъл да се озове в земята на каубоите и говедата, на много мили от дома. Освен това не разполагаше с време. Трябваше веднага да се обади в Америка. Естествено, като се прибере в Лондон.

Изтръска грижливо дъждовните капки от новата си филцова шапка, преди да я сложи отново върху главата си. Тъмният му шлифер беше подгизнал от дъжда, но той беше толкова щастлив, че отново е на английска земя, че не забелязваше.

Когато влезе в малкия снекбар на гарата, Суейн едва успяваше да се задържи на краката си. Свали шапката си, като се настани на един стол, и си поръча чаша чай. Сложи в него три пълни лъжички захар и пакетче сухо мляко, разбърка го добре и го изгълта на един път. Чак го заболя, когато горещото, тъмно и силно питие се спусна надолу по хранопровода му и стигна до стомаха му. Остави чашата на масата и въздъхна дълбоко. Даде лептата си от три пенса, сложи отново кафявата шапка на главата си, стегна колана на шлифера си и се усмихна на келнерката. Нищо не можеше да се сравнява с чаша силен английски чай. Почувства се съвсем нов човек.

Докато влакът тракаше по пътя за Лондон, Суейн мислеше за дребните радости, които завръщането у дома носи. Ще отиде веднага в офиса си на улица „Странд“, ще се обади веднага на оператора и ще му нареди да го свърже с Хюстън, Тексас. Можеше обаче да минат дни, докато го свържат. След това ще напише доклада си и ще провери дали не са се получили някакви съобщения. После ще вземе автобуса и ще се прибере в малката къща с тераса в Клапъм, където съпругата му ще го чака, приготвила вкусна топла вечеря. Но преди да вечеря, ще изведе кучето на дълга разходка. Знаеше, че сигурно много е липсвал на шпаньола, защото съпругата му не обичаше много кучетата. Ще го изведе дори на две разходки — една преди вечеря и една след вечеря, по време на която ще се отбие в кръчмата на Наг да изпие чаша бира и да поговори с момчетата. Клепачите на Суейн натежаваха — нощта беше дълга. Задряма, с доволна усмивка на лицето. Събуди се чак когато влакът спря на гара Виктория.

В Лондон валеше като из ведро, по-силно, отколкото в Париж и Кале, но Суейн дори не забелязваше. Такова си беше времето в Лондон, това е. Скочи в автобуса за „Странд“ и изкачи четирите стъпала, които водеха към офиса му, с нетърпението на човек, който се връща след дълго изгнание.

Отвори прозореца, изпразни пепелника, запали обичайната цигара и се обади на оператора. За негово изумление, свързаха го веднага с отделението на полицията в Хюстън. Помоли ги за помощ — да намерят добър частен детектив, който да му съдейства в разследването. Дадоха му името на Едгар Смолбоун.

Трябваха му няколко дни, докато се свърже със Смолбоун, защото все набираха грешни номера, а когато най-после го свързаха, по линията се чуваха толкова много шумове и пращения, че нищо не се разбираше. Най-после успя да разкаже историята на Смолбоун и да го помоли за помощ. Първо обсъдиха финансовата страна на въпроса и постигнаха съгласие, което, според Суейн, беше в полза на Смолбоун. В края на разговора Смолбоун каза:

— Веднага тръгвам за Сан Антонио. Няма защо да губим време.

Суейн остави слушалката и запали нова цигара. Запуши раздразнено, нетърпеливо, като се надяваше, че е постъпил правилно. Беше само на крачка от желаната награда и наистина се надяваше, че Смолбоун ще успее да свърши работата.

 

 

Едгар Смолбоун беше жилав гигант със строго лице. Беше висок метър и деветдесет и осем и тежеше около стотина килограма. По него обаче нямаше никакви тлъстини — той беше само мускули и сухожилия. Смолбоун беше свикнал повече с издирването на крадци на говеда и виновници за банкови обири. Реши обаче, че възложената му от Суейн работа предлага приятно разнообразие. И възможност да спечели лесно пари. Да намери ранчото Маунтджой, което беше в околностите на Сан Антонио, беше детска игра, но да намери някого там, който да му разкаже семейната история, може би нямаше да се окаже толкова лесно.

Седна в стария си шевролет, който, освен всичко друго, имаше и дупка на задното стъкло, пробита от куршумите на бягащ банков обирджия. Не беше лесно да запали старата бракма, но най-после успя да го стори.

Беше изненадан, когато на дървената, паянтова веранда на ранчото беше посрещнат от дама, облечена в черно и въоръжена с карабина. Нейният нисък, гърлен глас го накара да отстъпи.

— Гледайте си работата, мистър — каза студено Ализа Джеферсън, сложила на рамо старата карабина.

Смолбоун реши да опита с любезност.

— Нямам никакво намерение да ви безпокоя, мадам. Но табелата в края на пътя посочва, че това е ранчото Маунтджой, а аз търся представители на тази фамилия.

— Маунтджой кой? — Ализа го гледаше подозрително.

— Ами който и да е от тях, мадам. Всеки ще ми свърши работа. Техен роднина от Лондон, граф Маунтджой, няма търпение да намери потомците на отдавна изгубения си брат Джорджи. Такава ми е работата, мадам, трябва да ги открия и точно затова съм тук и ви моля за помощ.

Очите на Ализа се разшириха от учудване. Тя свали пушката, викна на кучето да престане да ръмжи и каза:

— Тук няма нито един Маунтджой. Те отдавна се разпиляха по света. Не искат да говорят с графа. Дори не искат той да знае местонахождението им. Не искат да имат нищо общо с него. — Тя го изгледа с любопитство. — А той защо иска да научи нещо за тях?

Смолбоун сви рамене.

— Казал, че може и „да ги облагодетелства“.

— Ха! — Ализа изсумтя презрително. — По-скоро обратното, доколкото съм ги чувала да говорят за роднините си. Сигурно графът иска да сложи ръце върху ранчото. Да, сър, точно така е, обзалагам се. Е, можете да му предадете от мое име, мистър, че няма да си присвои тяхната собственост. Не и ако Ализа Джеферсън има думата по въпроса.

Тя кипеше от възмущение, а мелезът в краката й ръмжеше предупредително. Смолбоун отстъпи назад, с очи, втренчени в кучето.

— Мисля, че грешите, мадам — каза той. — Само ми кажете кога мистър Маунтджой ще си бъде у дома. Ще се върна да поговоря с него.

— Тук няма никакъв мистър Маунтджой, човече — отговори Ализа. — Така че не си правете труда да се връщате.

Смолбоун припряно се качи в шевито си и запали, когато кучето се втурна надолу по стъпалата на верандата. То го гони по целия път до главното шосе и дори понякога успяваше да драска с нокти по боята.

Смолбоун направи някои разследвания, преди отново да се върне в ранчото. Нае си стая в пансиона на близкия малък градец Китсвил. После отиде в единствения местен магазин и зададе няколко въпроса на магазинера, както и на някои от гражданите. А вечерта посети местната пивница, където си побъбри приятелски с кръчмаря и някои от клиентите. Беше изненадан, когато научи, че собственикът на ранчото е млада жена на име Ханичил Маунтджой Хенеси.

— Много е странно името на това момиче на Дейвид Маунтджой — каза кръчмарят. — Говори се, че Дейвид така и не се оженил за майката на момичето, макар че тя винаги се наричала Роузи Маунтджой. — Той се усмихна многозначително. — Тя била жена с характер. И много красива. Краката й били безкрайни и мъжете получавали ерекция само като я гледали да върви по улицата. — Той се засмя. — Наричали я „най-сексапилната жена на света“. Преди да се омъжи за Дейвид Маунтджой, разбира се. Да, сър, винаги се намирал някой, който да се навърта около Роузи Хенеси. Само поразпитайте из Сан Антонио и сам ще го научите. Тя работеше там, в кръчмата „Сребърния долар“. До смъртта си, това е.

Смолбоун си поръча още една бира.

— Роузи е мъртва? — попита той заинтересуван.

— Да. Застреляха я пред кръчмата. Така и не откриха кой го направи. Дейвид беше умрял години преди това и остана само момичето. Ханичил. Тя живее в ранчото заедно със слугите. Държат се така, сякаш са семейство. Предполагам, че за нея те наистина са нещо като семейство, защото тя си няма никой друг на света. Понякога я виждам в киното, тук, в Китсвил. Тя много обича романтичните мюзикъли, които Холивуд произвежда. Нали знаете, онези красиви жени с красивите дрехи в екзотични места. Макар че никога не съм виждал Ханичил облечена в нещо различно от дънков гащеризон.

Смолбоун се замисли за порутеното ранчо с ламаринения покрив и хлътнали дъски на верандата. И за безкрайните акри пустееща земя. Почерпи кръчмаря с едно уиски и запита:

— Как тогава се издържа тя? Ранчото май нищо не произвежда?

Кръчмарят изпи питието на един дъх, после сви рамене.

— Ами, предполагам, че не. Но и тя май нищо не прави. Живее като много от тукашните хора, които пострадаха от голямото наводнение. Преди него ранчото Маунтджой процъфтяваше. Хиляди акри земя, хиляди глави добитък, първокачествени говеда, първокачествено месо чак до копитата. — Той отново сви рамене. — Но семейство Маунтджой не са късметлии. Кладенецът им пресъхна по време на голямата суша. Загубиха всичките говеда. Хората, които работеха за тях, потърсиха работа в други щати и Ханичил остана само с Том Джеферсън, сина на Ализа, за да се грижи за мястото. Щяха да тръгнат да просят, когато Том намери подпочвена вода и започна да копае. Човек може да се възхити на ентусиазма на младежта. Копа дни и нощи, дълги седмици. За кратко време се носеше мълвата, че е намерил нефт. Дойдоха хората на една голяма петролна компания и разкопаха всичко наоколо, но нищо не излезе. Както и да е. Том откри подземен извор. Изкопа кладенец, но не знаят колко дълго ще има вода в него. Сега имат малко стадо, и то не така първокачествено като първото. Ханичил работи в ранчото с Том. Казват, че работи за двама мъже. — Той въздъхна замислено. — Млада жена като нея трябва да мисли за женитба, за отглеждане на деца, а не да мечтае да стане киноактриса. Предполагам, че ще изглежда добре, ако положи малко грижи. Но и така е достатъчно добра за който и да е ранчер от околността. И, кой знае, може да е понаучила туй-онуй от сексапилната си майка. — Той намигна неприлично на Смолбоун, който го почерпи с още едно уиски и му пожела лека нощ.

Имаше доста неща, върху които да помисли, затова се въртя до късно в желязното легло. Поне знаеше, че е намерил онова, което търси. Когато най-после се унесе в сън, то беше с мисълта, че сигурно ще е много по-лесно да се справи с жена, отколкото с мъж.

Не би могъл да греши повече. Ханичил Маунтджой Хенеси не пожела да говори с него. Така го информира, с леден глас, Ализа, когато на следващия ден той отново отиде в ранчото. Тя излязла да нагледа земята и Ализа не знаела кога ще се върне. По-добре било да се махне веднага от тяхната собственост, иначе ще насъска кучето по него.

Смолбоун беше свикнал с подобна тактика. Върна се в магазина, купи хляб, колбаси, горчица и две бутилки бира, после отново отиде до ранчото. Паркира под сянката на вековен дъб близо до табелата, на която пишеше, че това е ранчото Маунтджой. И се приготви за дълго чакане. По някое време Ханичил ще мине през тази врата и той имаше намерение да е тук, когато това стане.

Седна под сянката на кестена, започна да се храни и да отпива бира, като се питаше колко ли време може да продължи това. Не че имаше значение, нали му плащаха за целия ден плюс разноските, така че не му пукаше колко време ще мине. Огледа се наоколо и забеляза кален буркан, в който имаше диви цветя, поставен в дупка под кестена. Като че ли това беше някакво светилище, помисли си той озадачен. Така би направило дете.

Денят беше топъл и му се доспа, докато слушаше шепота на вятъра и гледаше неотклонно главното шосе, а табелата се люлееше и скърцаше. Постепенно наистина задряма.

Том Джеферсън наду клаксона на стария червен додж, някога собственост на Роузи, и стресна Смолбоун.

— Защо, по дяволите, сте застанали на пътя, мистър? — запита раздразнено Том.

Смолбоун бавно се изправи в целия си ръст, докато Том го гледаше с почуда. Той самият беше доста висок, но този непознат беше направо гигант. После разбра.

— Вие сигурно сте човекът, за който мама каза, че се навърта наоколо. Мисля, тя ви е казала да оставите Ханичил на мира. Не искаме и да чуваме за стария граф. Той не е направил нищо за Ханичил досега и предполагаме, че няма да направи и сега. Иска да сложи ръце върху ранчото, най-вероятно. Е, ще ви кажа направо, мистър, че момичето влага в това място и сърцето си, и душата си. Работи по-здраво от повечето мъже. Така правеше и баща й преди нея, а и дядо й.

Смолбоун погледна раздразнения Том с неудобство. Той беше красив мъж, наближаващ трийсетте. Висок, със силни ръце и крака, мускулести гърди и бронзов загар, с тъмни очи и уста, която беше създадена да се усмихва, а не да се смръщва, както беше сега.

— Дядо й — отговори Смолбоун с бавния си, провлачен тексаски говор. — Това сигурно е Джорджи Маунтджой, нали?

— И какво, ако е така?

— А Дейвид е негов син, нали?

Том изръмжа недоволно и нищо не каза.

— Не искам никого да дразня — каза умиротворително Смолбоун. — Просто ми възложиха работа и трябва да я свърша. Имам съобщение за Ханичил от нейния прачичо — брата на Джорджи. И искам лично да й го предам. — Той вдигна поглед, като чу конски тропот. — Е, проклет да бъда — каза той провлечено, с доволна усмивка, — ако не ми се удава случай да го направя.

Смолбоун се смяташе специалист по конете, както и по жените. Конят беше великолепен — силен, с гордо вдигната глава и красива бяла опашка. Козината му блестеше като покрита с прясна боя, копитата му бяха толкова чисти, че изглеждаха като полирани, а перчемът му отразяваше слънчевата светлина. Би искал да можеше да каже такива похвални слова и за младата жена, която го яздеше. Тя беше висока и стройна, но не беше положила грижи за външния си вид. Дългата й руса коса беше залепнала за главата й, потна и завързана на гърба. Беше облечена в мъжка риза, гащеризон и каубойски ботуши. И ризата, и панталоните й, бяха мръсни. Слой прах я покриваше от главата до петите, от което кожата й имаше зеленикав оттенък, дори на лицето, откъдето го гледаха гневно две изненадани сини очи.

— Досещам се кой сте — каза тя рязко. — Няма какво да обсъждам с вас. Напуснете земята ми. Веднага.

— Извинете, госпожице — Смолбоун докосна периферията на шапката си — олицетворение на джентълмен, — но не съм на вашата земя.

Ханичил го погледна разярена. Той беше застанал на главното шосе, до колата си.

— Но автомобилът ви е. И ми блокира пътя. Любезно го отстранете, преди да кажа на шерифа да ви пита каква работа имате тук.

— Предполагам, че говоря с мис Елоиз Джорджия Маунтджой Хенеси? Обикновено наричана Ханичил? Дъщерята на мистър Дейвид Маунтджой и мис Роузмари Хенеси?

Ханичил пребледня под слоя прах. Заприлича на уплашен призрак.

— Не се осмелявайте да казвате каквото и да било за майка ми! — изсъска тя заплашително. — И името на баща ми да не се изплъзва от устата ви! Как се осмелявате да ни се натрапвате! Чух, че сте задавали въпроси в Китсвил. Защо просто не си отидете и не ме оставите на мира?

— Съжалявам, мис, ако съм ядосал всички ви. Наистина нямах такова намерение. Сега вече се уверих във вашата самоличност и ще си вървя. Извинявам се за безпокойството, мис. Не съм искал да сторя нищо лошо. Всъщност точно обратното.

Ханичил и Том гледаха как Смолбоун заобиколи колата си и се качи в нея. Ханичил обърна коня си към колата. Наведе се напред от седлото и го погледна, както беше седнал зад кормилото.

— Какво искате да кажете с това „точно обратното“?

— Разбрах, мис, че лорд Маунтджой иска да се свърже с потомците на отдавна загубения си брат Джорджи. Съобщението, което трябва да ви предам, е, „че може да бъдете облагодетелствана“ и че лорд Маунтджой сам ще се свърже с вас. Веднага щом получи доклада ми. Това е. — Смолбоун отново учтиво докосна периферията на шапката си. — Ще тръгвам вече, така че няма нужда да викате шерифа. Благодаря, че ми отделихте от времето си, мис. Желая приятен ден на всички.

Ханичил гледа след стария раздрънкан шевролет, докато той набра скорост и се изгуби по дългата проблясваща лента на главното шосе. После погледна Том, неин най-добър приятел още от детските години и неин довереник. Том знаеше всичко за нея. Тя смръщи тревожно прашното си чело.

— Какво мислиш за това, Том?

— Мисля, че ще наследиш пари. — Той хвърли поглед през рамо към безкрайните акри земя на ранчото Маунтджой. — Мисля, че вече няма да си бедна. Може би трябва да видиш какво иска старият Маунтджой. — Сви рамене и се качи в стария додж на Роузи. — Струва ми се, че няма какво да губиш.

Ханичил не искаше да повярва, но знаеше, че Том е прав. Те бяха бедни. Много бедни. Ранчото Маунтджой беше най-мрачното, най-мръсното ранчо в околността. Там растеше най-слабата трева, там пасяха най-слабите говеда, там поливането не беше достатъчно. Без значение колко упорито работеха, нищо не се променяше. И нищо нямаше да се промени.

Тя се сви на седлото, като че ли признала поражението си, докато яздеше бавно към къщата. Том най-после я беше накарал да приеме фактите такива, каквито бяха. Болеше я толкова много, че й се искаше да заплаче. Само че беше обещала на себе си, че никога вече няма да плаче. Беше успяла да си наложи самоконтрол още в онзи ден, когато баща й умря и остави празно място в живота й, което никой не можеше да запълни.

По времето, когато Дейвид Маунтджой се грижеше за десетте хиляди акра на ранчото, те бяха плодородни, доходоносни, оживени от великолепните животни, които се движеха на големи стада. Говедата тогава внасяха специално чак от Шотландия. Конете, които тя обичаше, порода от щата Тенеси, както и порода Апалуза като сегашния й любимец, пасяха в ограденото пасбище, а когато паднеше вечерта, каубоите свиреха на китарите си, пееха и подсвиркваха доволно покрай барбекюто, което винаги приготвяха за вечеря. Това бяха гледки и звуци, които ранчото никога вече нямаше да види и да чуе, но Ханичил нямаше да забрави. Тези спомени бяха живи, както и споменът за баща й. Неизбежно обаче, когато мислеше за Дейвид, тя мислеше и за Роузи, майка си. А Роузи й беше оставила доста по-различни спомени.