Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Heiresses, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 23 гласа)

Информация

Сканиране
strahotna (2014)
Разпознаване и корекция
egesihora (2014)

Издание:

Елизабет Адлър. Наследнички

Английска. Първо издание

ИК „Калпазанов“, София, 2000

Редактор: Мая Арсенова

Коректор: Мариета Суванджиева

ISBN: 954-14-0197-3

История

  1. — Добавяне

Глава 32

Три месеца по-късно, в тяхната голяма къща в Манхатън, Ханичил си задаваше абсолютно същия въпрос. Беше девет часът, а съботната вечер беше необичайно гореща. Ханичил беше в тяхната спалня, където пиеше кафе и гледаше през прозореца към раззеленилия се Сентръл парк. Не можеше да понася гледката, която представляваше празното легло. Чаршафите бяха грижливо опънати, по възглавниците нямаше вдлъбнатини. Всичко беше точно така, както го беше оставила камериерката, защото предишната вечер Хари не се беше прибрал у дома си. Никой не беше спал в леглото.

Ханичил се питаше какво не беше наред, какво се беше объркало? Отначало Хари беше чудесен, направо прекрасен. Беше я завел в Париж и я беше настанил в „Бристол“. Той самият беше наел апартамент в „Риц“. Адвокатът, Жак Ламон, се беше срещнал с тях същата вечер. Бяха изпили по едно питие и вечеряха във „L’efour“, където бяха обсъдили и работите на ранчото Маунтджой. Жак се беше съгласил да се грижи за интересите й, и й беше казал да не се тревожи, защото той ще се погрижи този път никой да не я мами.

След това тя и Хари се бяха разходили, хванати за ръце, по брега на Сена и се бяха удивлявали от красотата на града. Том я изненада много с признанието, че е влюбен в нея, което беше доста неочаквано. Каза, че се влюбил от пръв поглед — още на бала в къщата Маунтджой, даден в тяхна чест. До този момент мислел, че няма никакви шансове.

— Вие бяхте момичетата на Маунтджой — каза той тъжно. — Бъдещите наследнички. Знаех, че старият Маунтджой ще иска поне дукове за вас и даже принцове. Сигурен съм само, че такива не бяха останали. Какъв шанс имах с тази ниска титла и без пари? И още нямам много пари, въпреки че работя упорито. — Постави длани на раменете на Ханичил и погледна дълбоко в очите й. — Знам, че не бива да казвам това, Ханичил, но съм луд по теб. Поне се държах като джентълмен, което е много повече от онова, което може да се каже за Алекс. — Постави пръст под брадичката й и повдигна лицето й към своето. — Забрави го, мила и се омъжи за мен. — Гласът му беше станал дрезгав от стаените чувства. — Обещавам: ще се грижа за теб и ще те обичам. Винаги.

Ханичил се замисли за Алекс и отново изпита силната болка, която приличаше на удар с нож. Реши, че Хари може и да не е така богат като Алекс, но пък е по-добър човек. С него тя ще бъде в безопасност. И не можеше да спре да се надява, че когато Алекс узнае за брака й, това ще му причини болка.

— Ще се омъжа за теб — каза тя на Хари.

На лицето му се изписа силно задоволство. Затвори очи. Едва можеше да повярва на успеха си. Ханичил се усмихна, развълнувана от силните му чувства и от очевидната му загриженост за нея. Каза си, че Алекс никога не беше я обичал така. Алекс я беше държал на разстояние, защото в същото време се беше срещал тайно с Анжу. Беше наранена и нуждата да си отмъсти изгаряше сърцето й. Така че, както каза Хари, защо да чакаме? Да се оженим веднага? Тя се съгласи.

Хари уреди всичко. Нае апартамент на един от френските лайнери, който щеше да отплава от Шербург за Ню Йорк същата вечер. Разведе я из магазините на rue de la Paix и й купи красива рокля от кремав шифон, както и шапка в същия цвят, украсена с изкуствени копринени рози. Заведе я в Chaumet и й купи златен годежен пръстен, на който от вътрешната страна гравираха имената им и датата. Обеща, че ще й купи диамантен пръстен „голям колкото любовта ми“, но по-късно.

Същата вечер, докато лайнерът плаваше във водите на Атлантическия океан край Британия, Ханичил стана лейди Локууд. Започна да носи косата си прибрана на висок кок, за да изглежда по-възрастна, а шапката с широката периферия скриваше сълзите в очите й, докато капитанът им даваше благословията си. Вече й се искаше да не беше прибързвала, но беше прекалено късно и връщане назад нямаше.

Тяхната първа брачна нощ не беше изпълнена с емоционални преживявания, както си я беше представяла тя. Но пък тя си я беше представяла с Алекс, не с Хари. Хари тактично излезе да изпуши една цигара на палубата, докато тя се приготви. Тя среса грижливо косата си и облече нощницата от розова коприна, избрана от леля Софи за нея, както й се струваше, преди цяла вечност. Тя беше скромна, с достатъчно висока яка и доста скъпа, така че, беше казала леля Софи, тя не бива да се срамува от камериерките в големите провинциални имения, които ще разопаковат багажа й.

— Никога не купувай прекалено красиво бельо — беше я предупредила леля Софи. — Защото слугите ще го забележат, а те винаги клюкарстват по адрес на гостите.

Ханичил се огледа в голямото огледало на тоалетката с широко отворени от страх очи. Искаше й се да е където и да е другаде, но не тук, когато Хари почука на вратата. Той я изгледа с възхищение в очите.

— Наистина си много красива — каза й. Постави ръце на раменете й и се усмихна на отражението й в огледалото. — Казах ли ти и тази вечер, мисис Локууд, колко много те обичам? — попита я.

Заля я вълна облекчение. Каза си, че всичко ще бъде наред. Все пак.

— Лягай в леглото, мила — каза той и отиде в стаята, определена за преобличане. — Ще бъда при теб след минутка.

Тя легна и зачака. Чуваше го как пее последната модерна песничка под душа. Той влезе в стаята след няколко минути, облечен в скъпа пижама от синя коприна, и тя се запита дали майка му не му е казвала същите думи, които леля Софи беше казала на нея. Както и да е, ето ги там — двама души в скъпи пижами, двама непознати в едно и също легло.

Хари я целуна, загаси лампата и каза:

— Мила, не мога да чакам повече, нямам търпение.

И я целуна още няколко пъти в мрака. Започна да милва гърдите й, да я целува по врата, по раменете. Тя чакаше да се случи онова велико нещо, което предизвикват любовта и страстта, но знаеше, че тези две неща липсват и на двамата. Хари беше нежен. Тя изпита силна болка, когато той най-после проникна в нея, и затаи дъх, за да не извика. Това беше най-силното чувство, което изпита. Дълго след като Хари я беше целунал за лека нощ и се беше свил в своята половина на леглото и беше заспал, тя лежеше с отворени очи и се взираше в мрака. Мислеше за Алекс и за това, каква ужасна грешка беше направила. Трябваше да си напомни, че Хари беше нейният рицар в бляскави доспехи, който я беше спасил. Хари я обичаше и заслужаваше най-доброто. Бракът беше нещо, което беше завинаги, а тя се беше заклела да му е добра съпруга.

Ето защо, след няколко дни, в приличния на палат офис на Жак Ламон, тя дори не се замисли, когато прехвърли половината си състояние на съпруга си.

Веднага след подписването на документа Хари отиде да пазарува. И първото нещо, което купи, беше за нея — диамант, „голям колкото любовта му“, както беше обещал. Петнайсет карата, безупречен, инкрустиран в платина. Тя ахна, малко нервно, като видя цената, но той каза:

— За Бога, мила, та ние сме богати! Нека поне се наслаждаваме на това.

Телефонира на шивачите си на Савил Роу и си поръча няколко костюма и три фрака. После си поръча ръчно правени обувки от „Лоб“ и две дузини ръчно ушити ризи от Charvet в Париж. После обиколи магазините на Ню Йорк. Купи си бели вечерни сака от Палм Бийч, където искаше да я заведе, още ризи и вратовръзки — всичко, което привличаше погледа му. Включително и диамантени игли и копчета за риза, които караха единствената перла, която беше купил като изненада за нея, да изглежда незначителна. Не знаеше, че Хари обича да се гизди като паун.

Той се оплака, че тя изглежда развлечена, и я изпрати в парижкия салон на Бергдорф Гудман да си купи изцяло нов гардероб от скъпи дрехи. „Все пак — каза си тя, когато безчетните пакети пристигнаха в апартамента им в «Плаца», — трябва да изглеждам така, както повелява новото ми обществено положение. Та нали сега съм лейди Локууд!“ Но новите неща не й доставиха голямо удоволствие. Мислеше с копнеж за обиколките на магазините, които правеха с леля Софи, и с тъга реши, че би дала всичко да може да върне времето назад.

По-късно Хари телефонира на лорд Маунтджой и се извини за скандалното си поведение. Извини се и за бягството на неговата племенница.

— Мога да кажа само, сър — каза той колкото се може по-искрено, — че обичам Ханичил и че тя искаше да се омъжи за мен толкова, колкото и аз — да се оженя за нея.

Маунтджой се съмняваше в това, но неохотно им пожела щастие. Каза на Хари да се грижи за Ханичил и го помоли да му даде да разговаря с племенницата си. Не запита Ханичил защо го беше направила. Каза само, че предполага, че е имала добри причини и че сега, след като бракът вече е факт, той се надява, че тя ще е щастлива и няма да посрами името Маунтджой. Не каза „завинаги“, но на Ханичил се струваше, че е чула думата. После лордът каза нещо, с което я изненада:

— Липсваш ми, Ханичил. На всички ни липсваш. — Тя имаше чувството, че той иска да й каже, че я обича. Той обаче остави слушалката, преди тя да е успяла да му каже, че и тя го обича и че на нея й липсват той, Лаура и дори онзи стар дракон леля Софи. Че й липсват повече от всички на света, с изключение на Алекс, който непрекъснато беше и в мечтите й, и в сънищата й.

След това Хари беше настоял да си купят скъпа къща и бяха похарчили цяло състояние, докато направят ремонта. Хари просто не можеше да престане да пръска пари. Беше като дете в сладкарски магазин, в джоба, на което дрънкат монети, които се увеличават всеки път, когато то похарчи някоя паричка. Парите му се струваха бездънни като нефтените кладенци, от които идваха. Той започна отново да играе на комар.

И ето, сега Ханичил стоеше в спалнята и го чакаше да се прибере у дома, за да й каже къде е бил цяла нощ. Премисли отново всичко, което се беше случило снощи, опитвайки се да си спомни какво се беше объркало. Бяха излезли за вечеря и ресторантът беше почти празен — нещо, което Хари мразеше, защото винаги искаше да е в центъра на събитията. Казваше, че иска да вижда хора и те да го виждат, и беше попитал какво нередно има в това.

— Всички, които имат мозък в главата и някакви пари, са извън града за уикенда — оплака се той. — Те са или в провинциалните си имения, или край морето. — И тогава му хрумна идея. — Точно от това имаме нужда, Ханичил. От имение в провинцията. Може би в Нюпорт — добави. — Чувам, че там ходели само хора от първа ръка и че плаването било чудесно нещо. Можем да си купим лодка или дори яхта. — Погледна я. На лицето му беше изписано нещо, което не беше точно усмивка, и каза: — Разбира се, имението трябва да има прилични размери. Както и яхтата, която трябва да е по-голяма от тази на Алекс Скот.

Ханичил сведе поглед към първокласната храна в чинията си и се запита защо така изведнъж загуби апетит.

— Защо трябва винаги да споменаваш името му? — запита тя.

Той си взе парче от печената патица и каза:

— Може би защото често се питам какви всъщност са били отношенията на моята съпруга с него. — Задъвка месото, като се наслаждаваше едновременно на неговия вкус и на нейното измъчено изражение.

— Не отново, Хари, моля те — каза тихо тя.

— Защо не? — Той си взе още едно парче от патицата. — Всеки мъж има право да знае истината за съпругата си. — Погледна я присмехулно. — Питам се, Ханичил, дали всъщност истината е точно онова, което ми каза онази вечер. Когато излезе объркана от къщата на Алекс Скот, препъна се и буквално падна в ръцете ми.

У нея се надигна силен гняв.

— Да сменим темата — каза остро, докато келнерът наливаше още вино в неговата празна чаша. Тя едва беше отпила от своята. — Не мисля, че е необходимо да си купим провинциално имение, особено в Нюпорт. На мен просто не ми е там мястото.

Той я изгледа замислено от горе до долу.

— Права си. Но аз ще си купя, Ханичил. А ти просто ще трябва да се примириш с това, че няма да се чувстваш добре сред обществото на Нюпорт, въпреки че ние ще бъдем толкова богати колкото тях, ако не и по-богати.

— Не забравяш ли, Хари, че аз съм тази, която е богата?

Не добави „а не ти“, но той разбра значението на думите й. Остави вилицата и ножа си внимателно до чинията. И каза студено:

— Може би трябва отново да прочетеш документите, които подписа в офиса на Жак Ламон, но този път по-внимателно, мила. Сигурно ти е избягало от ума, че подписахме брачен договор — петдесет на петдесет. Ти притежаваш петдесет процента от мен, а аз притежавам петдесет процента от теб. За цял живот. Така че, виждаш ли, мила, и двамата сме богати.

После извика келнера и го попита каква е неговата сметка, хвърли парите на масата и излезе. Ханичил, пламнала от срам и смущение, взе такси и се върна в къщата на Бикмън Плейс, която бяха купили по настояване на Хари още през първата седмица от пребиваването си в Ню Йорк. Тя имаше двайсет стаи и, според Ханичил, беше прекалено голяма за тях двамата, но Хари беше казал, че му е писнало да живее в апартамента им в „Плаца“, че бил мъж и като такъв имал нужда от повече пространство. Беше извикал много известен вътрешен дизайнер и му беше дал точно един месец да направи вътрешното обзавеждане, като му обеща голяма премия, ако свърши навреме, и удръжки, ако го пресрочи. Дизайнерът ги беше снабдил със смесица от скъпи антики и ултрамодерни бели килими и дивани, както и със скъпи картини и не дотам изискани такива. Той беше получи обещаната награда, а Хари беше доволен. Ханичил обаче мислеше, че скъпата къща е студена и бездушна. В нея нямаше нито едно нещо, избрано от самата нея, дори цветът на стените в тяхната спалня — черно-бели с червени оттенъци. Килимът беше черен, завесите и кувертюрата на леглото бяха от скъпа тежка бяла коприна, а единственото украшение беше огромната червена ваза от венецианско стъкло, пълна с бели лилии, чийто аромат тя беше започнала да мрази. Според нея тази стая щеше да отговаря напълно на вкусовете на Роузи, която би била много щастлива тук.

Хари не си беше у дома, когато тя се върна от ресторанта. Тя взе душ и облече робата си, седна в спалнята и зачака. Питаше се как е възможно човек да се промени толкова много за толкова кратко време. Той беше толкова мил в началото. А сега прекарваше навън повечето от сутрините. Но това беше единственият път, когато отсъства и цяла нощ.

Ханичил взе писмото от Том, което беше пристигнало със сутрешната поща, и отново го прочете. Беше повишила Том в мениджър на нефтеното поле, но той пишеше, че е по-добре да отиде и да види със собствените си очи как вървят нещата. Че тя нямало да повярва на очите си, като види какви промени са настъпили. Че той се надявал, че тя била щастлива в Ню Йорк със съпруга си и че той и Ализа много биха искали да се запознаят с него.

Хари се върна след час. Сакото му беше омачкано, беше загубил някъде вратовръзката си и много се нуждаеше от бръснене. Хвърли сакото си на леглото. Гледаше я, без да проговаря. Прокара длани през русата си коса и се прозина.

— Хари? — каза тя, застанала до прозореца, откъдето го гледаше, без да направи дори крачка към него. Той я погледна с крайчеца на очите си и Ханичил прехапа устни, за да не избухне. Та нали Хари беше този, който се беше държал невъзможно снощи и я беше унижил с излизането си от ресторанта. Хари беше отсъствал цялата нощ и кой знае какво беше правил. Предполагаше, че е залагал на комар нейните пари. А очакваше от нея да играе ролята на добрата съпруга и да се извини за нещо, което не е направила. Грешката беше нейна, каза си тя, внезапно почувствала умора. Трябваше да настоява за годеж, преди да предприеме решителната крачка. Трябваше да се ръководи от разума, а не от нараненото си сърце. А сега трябваше да положи усилия и да заглади нещата, доколкото може.

— Съжалявам, Хари. Не помня какво съм казала, но искрено съжалявам, ако съм те наранила.

Хари съблече ризата си и я хвърли на леглото до сакото. Обърна се и я изгледа изненадан. Очакваше тирада обвинения. Сви рамене.

— О, добре — каза, изпитал облекчение, че кавга няма да има. Защото, след току-що изминалата нощ, просто нямаше енергия за борба с Ханичил. — Предполагам, че и двамата изгубихме за малко контрол над нервите си.

Той влезе в банята и затвори вратата. Ханичил чу шума от течаща вода, чу го и да пее под душа. Не беше сигурна дали е приел извинението й, дали трябваше да приеме неговите думи като извинение, но изпитваше облекчение, че нещата се бяха нормализирали толкова лесно. Вдигна сакото и ризата му от леглото с намерението да ги закачи в гардероба. Усети парфюма, който се беше задържал по реверите на сакото му. Не беше нейният. Постави ризата в коша за пране, а сакото — най-отгоре на купа дрехи, които трябваше да бъдат занесени на химическо чистене. Захапа треперещата си долна устна, за да не заплаче, преоблече се набързо и се върна в спалнята, където го зачака да излезе от банята. Досети се, че Хари е бил с друга жена, и не знаеше какво да предприеме. Никой не й беше давал съвети какво да прави в подобна ситуация, никой не беше я предупреждавал да не допуска това, нямаше представа как да се справи със съгрешилия съпруг. Замисли се за всички онези други нощи, когато Хари се беше прибирал много късно. „Играх карти с приятел“, казваше той, но тя винаги се питаше дали това е вярно. Съмняваше се. Беше омъжена само от три месеца, а ето, че съпругът й вече й изневеряваше. Отчаяно се питаше къде е сбъркала, къде непрекъснато греши.

След петнайсет минути Хари се върна в спалнята. Беше безупречно облечен — в сив костюм, с коса, все още мокра от банята. Изглеждаше спретнат и невинен като четиринайсетгодишен ученик. Ханичил каза:

— Хари, струва ми се, че трябва да се махнем от тук за известно време.

Изненадан, той втренчи поглед в нея.

— Идеята ми изглежда разумна — каза предпазливо.

— Бих искала да отида до Тексас. Ние все още не сме виждали нефтените си кладенци и освен това искам да ти покажа дома си и да те представя на Том и Ализа.

Хари знаеше всичко за Том и Ализа. Тя непрекъснато му говореше за тях, за това, какви прекрасни хора били, затова накрая той й каза, че е сантиментална глупачка и че вече е слушал достатъчно. Но беше вярно, че не е виждал какво става на нефтеното поле. Време беше за кратка визита — колкото да им покаже кой е шефът и да се увери, че няма да го забравят.

Хари никога не чакаше, когато нещо му хрумнеше. Беше нетърпелив по природа. Погледна часовника си и каза:

— Тръгваме днес.

Ханичил скочи на крака. Имаше доволен вид — като че ли току-що е получила скъп подарък.

— Наистина ли? Днес? — повтори тя развълнувана — Трябва да разберем какво е разписанието на влаковете…

— Забрави за влаковете — каза той, вдигна телефонната слушалка и набра някакъв номер. — Ще наема самолет. Така ще стигнем два пъти по-бързо.

Ханичил започна да се приготвя. Изпрати на Ализа телеграма, с която им съобщаваше за предстоящото им пристигане и й казваше, че няма търпение да я види. След два часа вече бяха във въздуха. Но се оказа, че с влак щяха, може би, да стигнат по-бързо, защото попаднаха в буря над Каролина и трябваше да кацнат на малко летище някъде насред пустошта.

Хари закрачи из малката контролна кула като тигър в клетка. Пушеше цигара след цигара и непрекъснато прокарваше длан през разбърканата си коса — жест, който му беше привичен и който означаваше — Ханичил вече го беше разбрала, — че е много ядосан. Часовете минаваха, бурята премина, те отново излетяха. Летяха ниско над крайбрежието, а после се отправиха към Тексас.

Кадилакът с шофьор, нает от Хари, ги чакаше на малкото летище в Сан Антонио. Докато караха по така добре познатата й магистрала към Китсвил, Ханичил развълнувано говореше на Хари за това, как прекарвала съботните следобеди в киното „Рокси“ и как мечтаела за по-различен живот. Показа му оградата, която бележеше границата на техните земи, а после видя на хоризонта стоманените кули, забили върхове в небето. И разбра, че също като нея, ранчото Маунтджой вече никога няма да бъде такова, каквото го беше оставила.

Голямата кола подскачаше по браздите също като стария додж на Роузи. Фишър се втурна към тях, за да ги поздрави. Лаеше бясно докато тя не се показа през прозорчето и не каза:

— Хей, Фишър, помниш ли ме?

Тогава той седна край пътя с глава, вдигната нависоко и обърната на една страна, с наострени уши, като че ли се питаше дали наистина е чул вярно.

Ализа беше на верандата. Чакаше ги. Тя протегна ръце и Ханичил се отпусна в прегръдките й.

— О, Ализа! — почти проплака тя.

След малко Ализа я отдалечи от себе си и дълго — дълго я гледа.

— Ти отиде и най-после го направи — каза тя, изпълнена с учудване.

Ханичил доби разтревожен вид, защото се страхуваше, че много се е променила.

— Какво съм направила?

— Най-после си пораснала и си добила прекрасния външен вид и излъчването на татко си. Нали ти казах, че така ще стане? — каза Ализа с усмивка.

Ханичил се засмя. После си спомни Хари, който чакаше зад нея. Погледна Ализа със страх, защото Ализа я познаваше по-добре, отколкото самата тя се познаваше. И винаги усещаше, когато нещо не беше наред.

— Ализа, това е съпругът ми.

Ализа протегна ръка.

— Радвам се да се запозная с вас, Хари. Добре дошли в ранчото Маунтджой.

Хари стисна ръката й, но имаше отчужден израз. Гледаше втренчено порутената дървена къща, покрита с прах. Ханичил също гледаше къщата — тя изглеждаше точно такава, каквато я помнеше. Старият люлеещ се стол, на който Роузи обикновено седеше, кисело пушеше цигара след цигара и се взираше в пространството, все още беше на верандата и Ханичил си помисли колко тъжно беше, че майка й не беше доживяла годините на изобилие. И колко ужасно беше това, че Джак Дилейни така и не беше осъден като неин убиец.

Влязоха вътре и устните на Хари се свиха презрително, като видя бедно обзаведената всекидневна стая, старите мебели, които имаха безброй белези от подмятането на торнадото и с които Роузи толкова се гордееше някога. А когато видя старата черна готварска печка, върху която Ализа приготвяше специална вечеря по случай посрещането му, презрението му нямаше граници.

Хари внесе куфарите в спалнята и каза на Ханичил, като да не й вярваше:

— Тук ли си живяла?

— През целия си живот — отговори тя простичко. — Родена съм в тази спалня. И вероятно никога нямаше да напусна това място, ако лорд Маунтджой не беше помолил Едгар Смолбоун да ме открие. Щях да си стоя тук и да работя в ранчото. Или щях да наглеждам производството на нефт през останалата част от живота си.

— Значи трябва да благодариш на провидението, че старият Маунтджой те е потърсил — каза той студено. — За Бога, Ханичил, не може да очакваш да останем в тази дупка.

Тя ядосано вирна брадичка.

— Независимо дали ти харесва, или не, това е моят дом — каза тя тихо, за да не чуе Ализа. — И, да, очаквам от теб да останеш тук. И докато сме тук, мога ли да ти напомня, че моят дом и моята земя плащат за луксозната ти къща в Манхатън, както и апартамента на Савил Роу, както и диамантените ти пръстени. И така, докато си тук, очаквам от теб да се държиш като добрия съпруг, дори да не си такъв.

Хари хвърли куфарите върху леглото и каза гневно:

— Не съм човек, който излага кирливите си ризи на показ, но те предупреждавам, че ще остана тук само една нощ. Това е. — Съблече сакото си и се огледа из стаята с очите на човек, свикнал с апартаментите на „Риц“. — Къде е банята?

Тя го поведе по коридора и му я показа. Беше малка и безупречно чиста, въпреки че плочките бяха стари и напукани. Той изсумтя презрително и бузите на Ханичил пламнаха от гняв. Тя затвори вратата след него и отиде да намери Ализа, която беше край готварската печка. Приготвяше пържено пиле за вечеря. Любимото ястие на Ханичил.

— Съпругът ти изглежда мил човек — каза тя и я погледна замислено. — И е много красив — добави.

Ханичил стоеше със скръстени ръце, гледаше как олиото ври, как Ализа поставя пилето в него, вдъхна познатия аромат и устата й се напълни със слюнка. — Нещата се промениха малко, откакто ти замина — продължи Ализа. — Из цялото място има нефтени кули, дори в най-северната част, зад десетте акра пасище. Наистина се радвам, че не намериха нефт близо до къщата, защото по цял ден и по цяла нощ щяхме да слушаме шума. А и кулите никак не са красиви, да, никак не са красиви.

— Но благодарение на тях сме богати — каза Ханичил, потопи пръст в шоколадовия крем на тортата и го облиза.

— Може и да сме богати, но маниерите ти не са се подобрили — каза Ализа и я удари с дървената лъжица по ръката. — Мислех, че вече си пораснала. Че си станала по-изискана. Като Джинджър Роджърс, от която толкова много се възхищаваш.

Ханичил се усмихна замечтано.

— Понякога, Ализа, си мисля, че никога няма да бъда така изискана като Джинджър Роджърс. Не съм се променила. Под новите и красиви рокли се крие старото сърце.

— Но на мен ми се струва, че си се променила — каза Ализа, като се обърна да я погледне. — Струва ми се, че си загубила розовите си мечти и че си се сгромолясала на земята с гръм и трясък. Така ли се отразява животът в богата къща на момичетата? Отнема им илюзиите?

— Понякога, предполагам — призна Ханичил, изпълнена с тъга.

— Ханичил! — На прага стоеше Том. Усмивката на лицето му беше толкова широка, че почти го разделяше на две. Обгърна я с ръце. — О, Ханичил, нямаш представа, колко е добре това, че отново те виждам.

Тя зарови глава в рамото му. Беше доволна, щастлива. Знаеше, че най-после си е у дома.

В стаята влезе Хари. Застана със скръстени ръце и замислено ги загледа.

— А, ето го и съпруга ти — каза Том. — Сигурно търси теб.

Ханичил забеляза леденото изражение по лицето на Хари. Том прекоси стаята и хвана ръката му, която Хари неохотно остави в неговата. Разтърси я нагоре-надолу и каза:

— Радвам се да се запозная с теб, Хари.

— Как сте? — каза Хари надменно. Всичко у него напомни на Ханичил училището и майките, които бяха такива сноби. Изведнъж и се прииска да го удари силно заради проявената към семейството й грубост. Точно както биеше децата в училище.

— Извинете, но няма да остана при вас. Пътуването беше прекалено дълго, а времето — много горещо. Тук също е много топло. — Той се обърна и се прибра в стаята им.

Ализа погледна първо Том, а после — Ханичил, но нищо не каза. Изядоха пърженото пиле, седнали на верандата както винаги. Ханичил им разказа за Лаура и Анжу, като пропусна всичко, което не беше чак дотам добро в техните отношения. Разказа им за бала и за представянето в двора, за леля Софи, за това, колко мил и самотен е според нея чичо Маунтджой. Но нито веднъж не спомена името на Хари.

Седяха до късно на верандата — Ализа в плетения стол. Том и Ханичил на стъпалата. Фишър постави глава на коленете й. Слушаха свирката на влака в далечината и цвиленето на конете, което долиташе от конюшнята. Двамата с Том отидоха там и тя поздрави Лъки. Конят изяде подадената му ябълка и сгуши нос в ръката й, а тя го потупа по врата и му каза, че не го е забравила и че утре рано сутринта ще излязат на езда.

На връщане към къщата Том я запита дали е щастлива. Гледаха се в мрака, а тя се чудеше какво да му отговори. Знаеше, че не е щастлива и че никога няма да бъде, докато е с Хари. Мислеше колко много обича Алекс и каква глупачка е. Ализа беше права — беше изгубила розовите си мечти, младостта и наивността си. Сега виждаше ясно живота. Хари се беше оженил за нея заради парите й. Той беше комарджия и женкар. А тя беше направила ужасна грешка.

— Различно е, Том. Мислех, че знам какво е щастието, но сега… Не съм толкова сигурна.

— Щастието е просто нещо, момиче — отговори той. — Когато си щастлив, го знаеш. Помни думите ми, Ханичил, ако този мъж не те прави щастлива, винаги можеш да се върнеш отново у дома.

Ханичил се усмихна и го целуна. Но знаеше, че е прекалено късно и не може да се върне у дома. Поне не в този смисъл, в който той предполагаше. Сега тя също беше различна.

Когато отиде в тяхната спалня, Хари вече спеше. До леглото имаше полупразна бутилка и цялата стая миришеше на уиски. Точно както когато Роузи си беше у дома. Ханичил се съблече и си легна в леглото, като внимаваше да не се докосва до съпруга си. Не можеше да понася допира на горещата му кожа, не обичаше дъха му, вонящ на уиски, не искаше ръцете му, които мамеха на карти, да я галят. Затвори очи и се заслуша в звуците, които ранчото издаваше: шепота на вятъра в тревата, виковете на нощните птици, празната тишина. И отново почувства старата, така добре позната самота.

Събуди се преди зазоряване и отиде на езда из ранчото с Том. За кратко време отново беше щастлива. Когато се върнаха, Хари седеше до масата на верандата и закусваше с палачинки и яйца с бекон.

— По-добре побързай, Ханичил — каза той. — След половин час трябва да се срещнем с хората от компанията, да поговорим с тях и да огледаме нефтеното поле. А веднага след това тръгваме за Ню Йорк.

Беше толкова арогантен и толкова безчувствен, че на Ханичил се прииска да ливне кафето си в лицето му. Но вместо да го направи, тя каза:

— Ще бъда готова навреме. — И влезе вътре, за да опакова нещата си.

Ализа почистваше кухнята.

— Ти не искаш ли закуска? — запита тя.

Ханичил поклати глава.

— Трябва да тръгвам, Ализа.

— Знам. Но ще се върнеш, нали? — Тя я погледна разтревожено.

— Ще се върна — обеща Ханичил — И то сама.

Ализа поклати глава и каза:

— Много съжалявам, детето ми.

— Аз също. — Ханичил най-после каза истината. — Направих грешка, това е всичко. Огромна грешка.