Елизабет Адлър
Наследнички (2)

Глава 2

Джеръм Суейн така и не стигна до чин главен инспектор в Скотланд Ярд, но беше детектив там повече от десет години, преди да се пенсионира. Имаше своите контакти във френската полиция, а също и в италианската. С получената от Маунтджой информация можеше дори да се ориентира откъде трябва да започне.

Отвори вратата, която водеше към прашния му кабинет на улица „Странд“, запали осветлението и се огледа. Всичко си беше така, както го беше оставил преди час. Повдигна няколко инча нагоре стъклото на прозореца, за да влезе струя свеж, но леденостуден въздух и малко светлина, защото тази от единствената крушка, висяща на гол кабел, не беше достатъчна. После се отпусна в креслото, чиято тапицерия беше скъсана на места, извади пакет смачкани цигари от джоба на ризата си и запали. Вдъхна дълбоко и се закашля. „Трябва да започнеш от самото начало, Суейн“ — каза си и вдигна телефонната слушалка.

Обади се на стария си приятел Енрико Бастиани от полицията в Рим. Докато чакаше да го свържат, прочете отново информацията, която лорд Маунтджой му беше дал.

Очевидно Джордж Албърт Маунтджой бил млад и скромен лейтенант, когато получил в наследство едно истинско богатство от леля си Агата, която го обожавала. Зарязал кариерата си, при това с огромна радост, и веднага заминал за Париж — към живота, който много повече му допадал.

От снимката се виждаше, че Джордж е бил висок, рус и красив. Очевидно е имал вкус към жените и приятния живот. Предприел нещо като кръстоносен поход из Европа, като навсякъде след себе си оставял разбити сърца, разгневени родители и, както изглеждаше, поне две деца, преди баща му да го лиши от наследство и да го изгони в Тексас.

Две имена изпъкваха в информацията, която бащата на Джорджи събрал по отношение на сина си. Едното беше на жена в Италия — Адриана Фиоралди. Другото беше френско — Мари-Франс д’Аранвил. Нямаше информация за живота на Джорджи в Тексас, защото нищо не се знаеше за него след заминаването му за Америка.

Телефонът иззвъня и Суейн веднага вдигна телефонната слушалка.

— Енрико, стари приятелю! — извика високо той, защото нямаше вяра в телефонните линии. — Обажда ти се Джеръм Суейн, бившият ти колега от Скотланд Ярд. Да, да, добре съм, а ти? Имам загадка за теб, Енрико. Нещо, което, знам, само ти би могъл да откриеш, защото жената е от родния ти град, Флоренция. — Той разказа на Енрико Бастиани историята на лорд Маунтджой и добави, че лордът много би искал да открие незаконните деца на брат си. — Момичето, с което се предполага, че Джорджи е имал любовна връзка, се казва Адриана Фиоралди — каза накрая.

— Фиоралди е име на едно от най-известните семейства в Тоскана — отговори Енрико, явно шокиран. — Не е голяма вероятността момиче от тази фамилия да е нарушило обществения морал.

— Жените са странни същества, истинска загадка — каза мрачно Суейн. — Кой знае какво биха могли да направят! — Той въздъхна като човек, който много е видял и препатил, въпреки че неговият любовен живот беше ограничен до домашния му любимец, шпаньол, и съпругата му, за която беше женен от трийсет години. И то в този същия ред.

— Ще оставя въпроса в твоите ръце, Енрико, защото ти имам доверие — каза той в края на разговора. — Arrivederchi — добави на италиански и се почувства много важен, знаещ и можещ.

Суейн остави слушалката на мястото й. Вдигна краката си, по-точно — огромните си ходила, които при това бяха плоски — на мръсното си бюро и извади последната смачкана цигара от кутията. Облегна се назад, издуха дима през ноздрите си, закашля се отново и огледа малкия си кабинет с доволна усмивка.

От мястото, където беше седнал, виждаше стъклената врата, на която беше изписано „Суейн & Маршъл, частни детективи“. Разбира се, Маршъл въобще не съществуваше. На него му се струваше, че ще е по-добре да прибави още едно име — за по-голяма важност. И все пак се справяше добре, помисли си той и усмивката му стана още по-самодоволна. Имаше достатъчно хора, които вършеха глупости и така му позволяваха да остане в бизнеса. Всички онези красиви жени, които мамеха богатите си съпрузи, а и всички онези богати мъже, които мамеха глупавите си съпруги… Всички онези тъмни и мрачни хотелски стаи, които служеха като един вид доказателство в бракоразводните дела, защото у тях, в леглото, биваше заловен лорд Еди-кой си с момиче, което очевидно не беше неговата съпруга… Висшето общество му създаваше достатъчно работа, но никога не се беше занимавал с нещо толкова доходно като случая на лорд Маунтджой.

Отговорът на Бастиани се получи след няколко дни. „Детето на Фиоралди Маунтджой заминало за Англия. Обади се.“ Така гласеше телеграмата.

Суейн просто не можеше да повярва на късмета си. Вдигна телефонната слушалка и нареди да го свържат с Рим, като даде номера на приятеля си. Късметът му беше наистина невероятен — свързаха го само след петнайсет минути.

— Задачата никак не беше лесна — оплака се Енрико Бастиани, но в гласа му се долавяше и самодоволство, и радост от успеха. — Слугите на семейството са много предани, въпреки че повечето от членовете на фамилията са отдавна умрели, включително Адриана. Нито един от тях не искаше да проговори дори когато им предложих доста пари — добави той, явно учуден. — Нали знаеш какви са моите сънародници, които живеят в провинцията, Суейн? Те са готови да споделят всичките си тайни само за една лира. Верността на тези слуги ми напомня с нещо за феодалния строй. Както и да е, Адриана била омъжена за Паоло Торлони — богаташ с имение във Венето. Сватбата била особено пищна и била отразена във всички вестници. Интересно, но било отбелязано също, че сватбата била отложена поне с една година. Както пишело — „поради сериозното заболяване на младоженката“. Не се уточнявало точно какво е заболяването, но аз мисля, Суейн, че ти и аз се досещаме от какво се е оплаквала, нали? Тъй като не успях да науча нищо в имението на Фиоралди, аз реших да се обърна към фамилията Торлони и отидох в тяхното имение, където Адриана заживяла след сватбата. Имах късмет. Открих една старица, която навремето служила като лична камериерка на Адриана. Тя ми каза, че господарката й била прекрасна и много мила жена и че единствената мъка в живота й била свързана с факта, че нямала деца. Камериерката мислеше, че е много странно това, че Адриана пазела в тайна от съпруга си нещо, което старицата открила сама, и то съвсем случайно. В тоалетната масичка на господарката й имало скрито чекмедже. Старицата го открила, докато бършела праха. Сигурно е натиснала, без да иска, пружината. Чиста случайност. И там имало къдрица бебешка коса, Суейн.

Суейн въздъхна доволно.

— Детето на Маунтджой.

— Точно така. Но имало и нещо друго — номер на банкова сметка и ордери за финансови трансакции. Доста пари били прехвърляни в чужбина, и то редовно. До годината, в която Адриана умряла.

— За човека, който оглеждал детето й — каза бързо Суейн.

— Да. За мисис Джини Суинбърн, която живее в Суинбърн Мейнър, Йоркшир — завърши триумфално Бастиани. — Държа документите в ръцете си. Камериерката ги взела след смъртта на господарката си, защото се страхувала, че и някой друг може да узнае за тайната, която господарката й искала на всяка цена да запази. „Не съм глупачка, синьоре, каза ми старицата. Аз също имам деца и дори вече внуци. Всяка майка знае как изглеждат първите къдрици по детската главица. Аз също имам детски къдрици, скрити в медальон. Обичах синьора Адриана, защото тя се държеше с мен като с приятелка. Но тя отдавна е мъртва. Сега времената в Италия са тежки и парите, които ми предлагате, са добре дошли. Освен това вие ме уверявате, че имате прекрасни новини за нейните потомци, и аз ви вярвам. Искам само хубави неща за моята добра, но вече мъртва, господарка.“

Суейн въздъхна дълбоко, доволно.

— Надминал си себе си, стари приятелю. Знаех, че мога да разчитам на теб. Маунтджой ще ти плати добре за тази информация.

— Дръж ме в течение, приятелю — каза Бастиани.

— Ако детето е тук, Суейн ще го намери — отговори Суейн, който вече си слагаше шапката. — Повярвай ми.

Суейн не губеше време. Прибра се бързо у дома си в Клапъм, помилва по главата шпаньола, който радостно го посрещна, поздрави набързо съпругата си и й каза да стегне багажа му — чисто бельо и чиста риза, добре колосани, както ги харесваше той. Изпи още една чаша чай с любимия си обяд — пържола и хлебчета с бъбреци, след което взе в ръка чантата си. Щеше да отиде на гара Кингс Крос, откъдето щеше да вземе нощния влак за Лийдс.

На вратата се поколеба. Обърна се и погледна шпаньола, а той му отвърна с поглед — неодобрителен и разочарован — като на изоставена съпруга.

— Е, мисля, че мога да го взема със себе си — каза той, като погледна съпругата си. — И на него ще му хареса чистият въздух в провинцията. — Съпругата му изсумтя, което трябваше да покаже, че го смята за стар глупак, който се тревожи прекалено за някакво си животинче, а той бързо хвана каишката му и отвори вратата. — Довиждане, тогава. Не ме чакай, защото не знам кога ще се върна — извика весело. Тя отново изсумтя, когато той тръшна вратата след себе си.

Суейн седеше изправен. Цяла нощ не мигна. Пътуваше в третокласен влак, който спираше на всяка керемидка по пътя, но най-накрая спря на гарата в сивия, покрит със сажди и мръсотия индустриален град Лийдс. Суейн потисна прозявката си, събуди кучето, което значително беше намалило броя на сандвичите с бекон, които беше купил на гарата в Грантъм, а после беше спало непробудно през останалата част от пътя. Кучето скочи весело на перона и ентусиазирано задърпа Суейн, а после се спря до една лампа, за да извърши естествените си нужди. И тогава погледна уморения си господар с очакване, въпросително.

— В колко часа има влак за Хароугейт? — попита Суейн един кондуктор, който тъкмо минаваше край него.

— Само след две минути, от четвърти коловоз. По-добре побързайте — отговори му той.

Едва успяха. Кучето недоволно сумтеше, докато Суейн дърпаше здраво каишката. Този път пътуването беше кратко. Съвсем скоро се озоваха в очарователното малко курортно градче Хароугейт, макар че почти нищо не можеха да видят поради гъсто падащите снежинки. Разследването да върви по дяволите, помисли си Суейн. Имаше нужда от храна и почивка.

Тръгна към хотел „Олд Суот“, елегантен, с дъбова ламперия, където си нае стая и веднага влезе в трапезарията. Поръча си обилна закуска — бекон, наденица, яйца, домати и препечен хляб. И голямо количество горещ ароматен чай. И се почувства като новороден.

Разходи кучето, а после се прибра в уютната си стаичка, събу обувките си и се излегна с ръце под главата. Загледа се в тавана и се замисли за загадъчната мисис Джини Суинбърн. Шпаньолът го погледна неуверено, после скочи на леглото и легна до него. Гледаше го предано, докато очите му започнаха да се затварят. И когато се събуди след два часа, очите му все така бяха впити в лицето на господаря му.

— Боже мой! — възкликна Суейн, като извади часовника от джоба на жилетката си, изплетена от съпругата му. — Вече е един часът! Време за пинта бира, мисля. А може и да похапнем — добави той, като потупа корема си и с доволство помисли, че за всичко ще плати лорд Маунтджой. — А после ще продължим с разследването — каза той на кучето. Усмихна се, а кучето ентусиазирано залая, което беше знак, че се впускат в действие. — Кълна се, че разбираш всяка моя дума — каза с възхищение Суейн и хвана каишката.

Слязоха в бара, където Суейн си поръча пинта превъзходна тъмна бира и сандвич с печено говеждо и се загледа в снега, който продължаваше да вали.

— Как ми се иска да оставим разследването за утре — каза той на кучето и му подаде половината от сандвича. — Но дългът ни зове.

Час по-късно той вече беше наел кола и пътуваше към Суинбърн Мейнър.