Джудит Макуилямс
Това е моето бебе! (6)

Шеста глава

— Свърши ли вече? — попита снизходително Андрю.

Люси погледна с примирение останалото на дъното на купичката розово мляко. Изглежда, че нямаше да може повече да отлага неприятния момент. Щеше да й се наложи наистина да излезе на разходка. Люси потисна въздишката си, остави лъжицата и се изправи. Ходенето е полезно за бебето, напомни си тя, като се опитваше да преодолее своето нежелание.

— Ще започнем с упражнения за раздвижване — каза той.

— Съгласих се да се разхождам, но не е ставало въпрос за никакво раздвижване. Нямам нужда. — Тя подръпна тесния колан на джинсите си.

— Казах ти да облечеш по-свободна дреха.

— Нямам! Не мога да разбера как може да отслабна на килограми и в същото време да увелича обиколката на талията.

— Няма страшно. Скоро ще възстановиш теглото си — успокои я Андрю. — Ако не се разгрееш преди упражненията, има опасност да си разтегнеш сухожилие.

— Няма опасност, тъй като нямам намерение да излизам извън границите на една обикновена разходка.

— Да, да — съгласи се той, — но за да извлечеш максимална полза за сърдечно-съдовата си система, трябва да ускориш ритъма на сърцето.

— Успяваш да вдигнеш само кръвното ми налягане — поправи го тя и веднага се засрами от кавгаджийската нотка в гласа си. — Извинявай, не е честно да си го изкарвам на теб. Знам, че си прав за упражненията.

— Грешката не е твоя — усмихна й се топло Андрю. — В книгата се казва, че емоционалната лабилност на жената е нещо обикновено при бременността, особено в началото.

— Знаеш ли, Андрю, преди тази твоя книга да навлезе в живота ми, винаги съм била против цензурата. Но сега… — Очите й светеха. — … сега мечтая да присъствам на клада за изгаряне на книги.

— Жертвани, без съмнение, пред олтара на глупостта?

— Имах предвид мисълта, че невежеството носи блаженство.

— Горкото ми ангелче. — Той погали бузата й с опакото на ръката си. Кожата й настръхна и тя се отдръпна, за да прекъсне обезпокоителния контакт. — Тази бременност досега не ти донесе много блаженство, нали?

Нежният му глас я накара да й се прииска да се хвърли на гърдите му и да избухне в ридания. Обърка се още повече. Не беше от хората, които търсят опора в някого, било то духовна или физическа.

— Бебето е моята цел, а не бременността изобщо.

— Да, бебето. — Сянка помрачи за миг очите на Андрю, но след това отмина и остави Люси да се чуди дали не си е спомнил, че детето няма да бъде само негово, както беше планирал той. Или само нейно, както беше планирала тя. Неизвестно защо, но тази мисъл вече не предизвикваше у нея предишната остра болка на гняв и страх. Разбира се, предпочиташе да има детето само за себе си, но ако трябваше да го дели с някого, Андрю беше доста добър вариант. Всъщност, чудесен избор, поправи се чистосърдечно тя. Той беше добре образован, финансово отговорен, мил и интелигентен… Ако не се вземеше предвид преклонението му пред онази проклета книга.

— Чудех се дали имаш книга и за отглеждането на деца. Предупреждавам те, Андрю Килиън, че ако се опиташ да се разпореждаш с живота на нашето дете…

— Децата обичат установения ред — защити се той. — Както и ярки първични цветове. Стига си се разсейвала. Трябваше вече да си загряла. Ето така. — Той се обърна, сложи длани на стената и наведе тялото си напред. — Хайде — настоя той. — Искам да ти покажа как да започнеш, за да можеш да възстановиш своята издръжливост, докато ме няма.

— Колко време ще отсъстваш? — попита Люси, докато послушно се навеждаше до него.

— До края на седмицата, освен ако нещо не се провали… Ако вярвах на проклятия…

— Една от моите клиентки е врачка. Следващия път, когато дойде, ще я попитам за талисман.

— Врачка, която плете? — погледна я недоумяващо Андрю.

— А ти какво мислиш, че правят врачките през цялото време? Разбъркват врящи казани?

— Не вярвам във врачки. Наистина ли се доверяваш на тези глупости?

— Не, но човек трябва да е отворен към света. Трябва да признаеш, че съществуват много необясними явления.

— Като се започне с твоя мисловен процес.

— Отвореният разум е добродетел.

— Има разлика между отворен и празен — подчерта той. — Как съчетаваш врачуването с християнството?

— А ти как примиряваш своето християнско чувство с обожествяването на книгата, която непрекъснато цитираш? — усмихна се тя, необичайно доволна, че има последната дума.

Андрю се задоволи да отвърне само с гримаса и съсредоточи вниманието си върху упражненията.

— Стига толкова — заяви той. — Сега да опитаме друго. — Той сви крака си в коляното, хвана го отзад и придърпа прасеца си към задната част на бедрото.

Люси последва смело примера му. Не беше толкова лесно, колкото изглеждаше, но не искаше да го признае. Притисна още по-силно крака към тялото си и внезапно й причерня от болка. Закуцука към кухнята, като приплакваше жалостиво.

— Люси! Какво има? — Андрю протегна ръце към нея, а после ги отпусна, сякаш се страхуваше да я докосне. — Къде те боли? — Гласът му го издаваше, че беше обезумял от притеснение.

— Схвана ми се прасеца.

— Благодаря на тебе, Господи — дойдоха думите му като отговор на молитва. — За миг си помислих, че си се наранила.

— Повярвай ми, ужасно боли.

— Не, уплаших се да не си разтегнала ахилесовото сухожилие. Седни. — Той нежно я сложи на пода, коленичи до нея и взе прасеца й в ръцете си.

— Недей! — проплака тя, когато той започна да го масажира.

— Свий пръстите към стъпалото си — нареди той.

За нейна изненада, силната болка започна да отзвучава. Тя въздъхна облекчено и се облегна на кухненския шкаф. Андрю продължи да я разтрива.

— За това средство научих от моята книга — подхвърли многозначително той.

— Което само доказва, че във всяко зло има и нещо добро — не отстъпи тя.

Ранното утринно слънце проникваше през прозореца и го обгръщаше с лъчиста светлина. Добавяше златист оттенък на загорялата му кожа и диамантени искри в проблясващите очи.

Тя докосна мястото, където блуждаещ слънчев лъч галеше лицето му. Проследи с ръка извивката на ухото и слезе към брадичката, като потръпна от удоволствие при допира с неговата кожа.

Ръката на Андрю замръзна във въздуха и той се извърна към нея. Люси погледна в очите му и остана омагьосана от сребърните отблясъци в тях. Зениците му се разшириха.

— Имаш най-великолепните очи, които съм виждала — произнесе замечтано тя. — Ще бъде истинско щастие, ако бебето ги наследи.

— И твоето прелестно малко носле… с безбройните лунички.

— Нямам лунички — автоматично възрази тя, докато поглъщаше всяка една от думите му. Наистина ли харесваше формата на носа й или беше само любезен? Харесва я, реши тя с чувство на задоволство, което я разтревожи. Андрю Килиън никога не беше просто учтив.

— А също и твоята коса. — Гласът му стана дълбок и Люси потръпна от внезапно вълнение. — На слънцето се виждат червеникавите пламъци в нея. — Той прокара пръсти през косата й и нежно я притегли към себе си.

По кожата й пробягаха електрически искри, а очите й се впиха в строго очертаните му устни и мислите й отлетяха надалеч. С нарастващо вълнение, което прозираше в нейните очи, тя го наблюдаваше как се приближава към нея.

Когато устните му я докоснаха, сърцето й сякаш замря, а след това се разтуптя тежко и отекна някъде дълбоко в нея, лишавайки я от гласа на разума.

Голямата ръка на Андрю обхвана тила й и тя почувства как устните й се разтварят под настойчивия натиск на езика му.

Никога не беше изпитвала подобно удоволствие. И само силата на собственото й желание й даде воля да се откъсне от него. Тя реагираше твърде бурно на ласките му. Трябваше да се овладее навреме. Андрю почувства нейното отдръпване и й се усмихна така нежно, че й се прииска да заплаче — за това, което можеше да се случи.

— Кракът ти ще се оправи, когато се поразтъпчеш. — Вдигна я на крака без усилие и я подкрепи, докато се стабилизира.

— Сигурно ще е по-добре днес да си почивам — предложи тя без особена надежда, че той ще се хване на уловката й.

— Не ставай дете. Трябва да преодолееш болката. — Той отвори вратата на кухнята и я изведе навън.

— От теб ще стане страхотен пощальон — промърмори тя. — Нищо не може да забави крачката ти.

— Не обичам тези схващания. Консултирала ли си се за тях с твоя лекар? Обади му се и му разкажи — нареди Андрю. — Вероятно имаш нужда от повече калций.

— Имам нужда от по-добро тяло — въздъхна тя.

— Глупости. — Очите му се плъзнаха по нея с възторг, който не се опита да прикрие. — Твоето е чудесно.

— Мразя млякото. Ще взема хапчета с калций.

— Не и преди консултацията — повтори той. — В книгата се казва, че калциевите хапчета действат само в присъствието на витамин D, а твърде голямото количество витамин D може да бъде вредно за бебето.

— Твърде големите знания могат да навредят на спокойствието на човека — оплака се Люси. — Имам чувството, че всичко, което ям или вдишвам, може да причини нещо ужасно.

— Не и храната, която аз слагам в хладилника.

— О, превъзходно. За мен остава изборът да ям нещо с вкус на трева или да умра от рак.

— Не си в тонус, защото те боли кракът, или настроението ти е станало лабилно.

— Аз не съм психически лабилна! — процеди тя през зъби.

— Разбира се, че не си — съгласи се той с готовност, която само усили гнева й. — Това се дължи на хормоните ти. Ти наистина твърде малко би могла да ги контролираш.

— Така ли? — Чувството й за хумор надделя при вида на загриженото му лице. — Значи аз не съм виновна за моите емоционални реакции?

— Ами… — Той я изгледа внимателно.

— Да кажем, че настроението ми прехвърли определени граници следващия път, когато споменеш твоята книга, и аз ти посегна?

— Можеш да ми посегнеш винаги — отговори веднага той и Люси се предаде.

Денят беше твърде хубав, за да се карат. Слънцето грееше, въздухът бе кристалночист и свеж, а падналите листа шумоляха приятно под краката им.

— Харесваш ми, Андрю Килиън.

Тя му се усмихна и точно тогава се препъна в огромна купчина шума, струпана върху тротоара и не успя да види изуменото му изражение.

 

 

— Добър ден, госпожо, имаме доставка за Люси Хартфорд. — Мъжът й подаде разписката. — Моля подпишете!

Тя разсеяно я пое, разписа се и отново се съсредоточи върху плетката, която се опитваше да разгадае.

— Оставете я върху щанда. По-късно ще се погрижа.

— Няма да стане. Твърде голяма е.

— Голяма ли? — Този път Люси се обърна изцяло към него. — В какво са опаковали преждата, че да не се побере отгоре?

— Не знам за никаква прежда. Аз нося легло и матрак и трябва да ги оставя тук. — Той огледа пълния с хора магазин.

— Дайте да погледна разписката. — В горната част на листа стоеше името на Андрю Килиън.

Той й беше купил легло. Въпреки че бе отишъл в Сан Франциско, той бе намерил време да помисли и да намери решение за нейната непрекъсната умора. По тялото й се разля неочаквана топлина от неговата загриженост.

— Занесете го в склада. — Все още не беше сигурна дали би трябвало да приема подаръци от Андрю, но този не би върнала в никакъв случай. Ще бъде невероятно облекчение да може да подремне за малко на обяд. Още повече, че от събота започваше работа новата й служителка.

— Госпожо, ето инструкцията за повдигане на леглото, то е като в болниците.

— Да не искате да кажете, че е с електрическо управление?

Люси бе така впечатлена, че не забеляза кога мъжете са напуснали склада. Седна и се подруса. Намери бутоните за управление отстрани и повдигна първо облегалката откъм главата, а след това — и откъм краката.

— Дисниленд у дома — обади се Ани от прага на вратата. — Това е много добра идея.

— Да, действително. — Люси се облегна назад и веднага почувства как очите й започват да се затварят. — Но идеята е на Андрю. Той е в Сан Франциско. — Люси престана да се бори със себе си и се отпусна.

— Боже мой, чувала съм, че мъжете прекосяват цялата страна, за да избягат, когато разберат, че ще стават бащи.

— Не ставай глупава. Той иска да бъде баща. И точно там е моят проблем, но сега не ми се говори за това. — Люси нямаше намерение да обсъжда сложната ситуация дори с близка приятелка като Ани.

— Защо не опиташ новото легло? Ако имам нужда, ще те повикам.

— Благодаря ти, Ани. — Гласът й прозвуча отдалече дори и за собствените й уши. Беше истинска благословия да се отдаде на умората, обхванала цялото й тяло.

Бяха изминали като че ли не повече от няколко минути, когато Ани я събуди.

— Люси, Боб Уитън е тук за компютрите.

Люси се изправи и замаяно тръсна глава, за да се разсъни.

— Но аз съм спала няколко часа? Имах чувството, че съм била на другия свят.

Тя стана и извади безалкохолно от хладилника. Отвори го, отпи голяма глътка от ледената течност и притисна студената кутия към челото си.

— Добре ли си? — разтревожи се Ани.

— Да, да. Сега ще се съвзема. Кажи му, че идвам.

Компютрите спестяваха много труд, но съвсем не бяха евтини. Тя отпи отново от колата, приглади гъстата си коса и се обу. Боб вече включваше малкия компютър до касата й.

— Ето те и теб. — Той й се усмихна сърдечно и й показа, че би искал да бъде нещо повече от любезен търговски агент, радостен да види свой добър клиент.

Люси се загледа любопитно в него, сякаш никога досега не го беше виждала. Той беше привлекателен мъж, почти класически красив с кафявите си топли очи и светла коса. Усмивката му беше широка, искрена и откриваше ослепително белите му зъби. Имаше лице на мъж, когото биха харесали повечето жени. Защо тогава тя оставаше равнодушна към него? Въпросът се загнезди в главата й като зъбобол, който не искаше да отмине. Защо пред очите й изплуваше друго мъжко лице — слабо, с блестящи сини очи? По кожата й пролазиха тръпки. Какво й ставаше? Защо мислеше за Андрю, когато наблюдаваше Боб? Дали целувките му имаха нещо общо? Или идваше от новия живот, който бяха създали? Независимо от причината, Люси знаеше, че трябва да се пребори с това чувство. Вероятно Боб би могъл да й помогне. Тя отвърна на усмивката му.

На него не му трябваше повече. Докато й обясняваше как работи програмният продукт, той успя да й каже, че я намира за много привлекателна жена и желае да я опознае по-добре. Нямаше нищо заплашително в него и Люси се насили да му отговори със същото, като си повтаряше, че това е за нейно добро. И Боб напусна магазина с обещанието й да вечерят заедно в петък.

— Разумно ли постъпваш? — Ани гледаше как вратата се затваря след Боб. — Той знае ли за Андрю?

— Не, и не е необходимо. Имам намерение само да хапна с Боб, а не да се обвързвам емоционално.

— Но Боб наясно ли е с това?

— Не искам да те разочаровам, но срещите в нашия град не са така сърцераздирателни и драматични, както ни ги показва Холивуд. Тук мъжете не се опитват да те повалят на леглото, поне не и до третата или четвъртата среща.

— Надявам се, че съзнаваш какво правиш. Това няма да се хареса на твоето гадже.

— Първо, Андрю не ми е гадже. Второ, той няма право на глас и трето, последно, той не е тук, за да протестира.

Това беше грешка, мислеше си Люси, докато седеше в петък вечерта срещу Боб. Духът на Андрю витаеше някъде около тях. Не можеше да го изхвърли от главата си. Това не само я дразнеше, но я караше да се чувства виновна. Боб беше чудесен мъж, който заслужаваше да бъде ценен заради собствените си качества, а не като бледо копие на ярката личност на Андрю.

Люси се опита да се концентрира върху думите на Боб. Проблемът се състоеше в това, че интересът й към компютрите се ограничаваше с приложението им в нейния магазин. За нещастие Боб не беше на същото мнение. Той не само обичаше да говори за съставните компоненти на компютъра, но бе твърдо решен да сподели своя възторг и със събеседника си.

Люси преглътна една въздишка, като се чудеше кога точно да го прекъсне, без да нарани чувствата му. Боб не беше виновен, че й е отегчителен. Тя знаеше за неговото увлечение по изчислителните машини, още преди да приеме поканата му за вечеря. Тя просто бе забравила за това в желанието си да изхвърли Андрю от мислите си.

Очите й се разшириха от ужас, когато Боб извади пакет цигари от джоба си и запали. Никога не бе възразявала срещу пушенето му преди. Какво да му каже сега? „Извинявай, но от цигарения дим ми се повдига?“ Бедата не беше само в дима. Ако не беше погълнала цялата пица и всичко останало върху нея… Тя преглътна с усилие. Вече и въпрос не можеше да става за учтиво приключване на вечерта.

— Съжалявам, Боб… — прекъсна тя монолога му върху последните постижения при микрочиповите технологии — но не се чувствам добре. Имаш ли нещо против да си тръгнем сега?

— Не, разбира се, че не. — Той й се усмихна разбиращо и я накара да се почувства като престъпник. Той смачка цигарата, остави бакшиш и я хвана под ръка. — Сигурно си уморена. Това магазинче е истинска златна мина — каза той с възхищение. — Удивително е колко много жени се занимават с ръкоделие.

— Да — съгласи се любезно Люси, без да реагира на покровителствените му думи. Ако Андрю беше направил такава глупава забележка, щеше да му се нахвърли със зъби и нокти. Защо тогава Боб не я подразни?

Не успя да намери отговор, докато пътуваха към дома й.

— Благодаря ти за вечерята, Боб. — Учтивата й усмивка трябваше да го задържи на дистанция. Не беше сигурна защо, но мисълта да го целуне й се стори непоносима. — Прекарах чудесно — добави тя, докато той я изпращаше до вратата.

— Аз също. Ще трябва да излезем пак.

— Ами…

— Време беше да се прибереш! — Дрезгавият глас дойде от дълбоката сянка до вратата. — Магазинът е затворен от часове. Къде беше? — попита Андрю, без да обръща внимание на Боб.

Инстинктивното удоволствие от звука на неговия глас бе заглушен от грубостта на думите му. Той можеше да е баща на детето й, но това не му даваше права над нея.

— Люси и аз излязохме да вечеряме. — Боб, очевидно объркан от появата на Андрю, се опита да успокои обстановката.

— Що за глупост… Ти трябва да стоиш вкъщи да си почиваш, а не да обикаляш по малките часове на нощта!

— Кой сте вие? Да не би да сте баща й?

— Не, бащата на бебето, което тя носи.

— Какво!? — Гласът на Боб се изви във фалцет. — Виж, приятел, съжалявам. — Боб отстъпи назад. — Не знаех, че Люси ходи сериозно с някого.

— Аз нямам сериозна връзка с него — възрази Люси, недоволна, че те изобщо не я включват в разговора.

— А би трябвало — скара й се Боб. — Искам да кажа, че децата са отговорно нещо и не трябва да се създават с лека ръка.

— Моля? — извиси глас тя, когато Боб погледна извинително още веднъж към Андрю и си тръгна.

— Човекът е прав — заяви Андрю.

— Прав ли? Той изобщо няма понятие за нашите отношения. И си мисли, че сме любовници. — Тя го изгледа гневно. — Ти си отвратителен мъж… И пречиш на социалните ми контакти.

— Ако искаш да излезеш да вечеряш навън, защо не ми каза? Щях да дойда с теб.

— Ти не се храниш навън, а предпочиташ твоите противни здравословни буламачи. Ти… — Люси задиша тежко, защото усети, че стомахът й се разбунтува.

Затича се към храстите и изхвърли вечерята си до входната врата.

— Няма да доживея края на тази бременност — простена тя.

— Всъщност, би трябвало да си доволна, че получаваш гадене — утеши я Андрю. — В книгата пише, че това е признак за правилно развитие на бебето.

— Господи, ти… — Люси се задави от гняв. Как смееше да споменава проклетата книга в такъв момент! Тя хвърли чантичката си по него. Андрю се наведе, тя премина покрай главата му и потъна в храсталаците до къщата.