Джудит Макуилямс
Това е моето бебе! (5)

Пета глава

— Можеше да хапнеш от киселото мляко за десерт, а не този боклук. — Андрю хвърли празната кутия от сладолед в кофата.

Люси облиза последния шоколад върху лъжичката си и каза:

— И аз можех да хвърля нещо по теб, но не го направих.

— Ще ти купя нискокалорично замразено кисело мляко — не се предаваше той.

— Не можеш ли да ми осигуриш малко тишина и спокойствие и да не мърмориш непрекъснато. — Тя остави мръсната купичка в миялната машина, огледа кухнята за още немити съдове и я пусна. — Ако си спомняш добре, ти се съгласи да не ме тормозиш за избора на десерт.

— Съжалявам. — Той прокара пръсти през косата си и придоби очарователно разрошен вид. — Но бебето има нужда от правилно хранене. — Андрю я последва във всекидневната.

— И го получава. Колко му е необходимо на едно същество, което тежи само няколко грама? Достатъчно е едно обикновено меню и пълно отсъствие на лекарства — отвърна тя, като цитираше своя лекар. — Никога не съм чувала някой да слага извара „Тофу“ на салатата си! И ако още веднъж повториш: „Полезно е за теб“… — Уморяваше се от постоянните спорове около нейното хранене. Преглътна притеснено, когато усети, че стомахът й се разбунтува срещу зараждащия се в нея гняв. — Става ми лошо на стомаха от теб! — обвини го тя.

— От мен ли? — несвързано попита той.

— Да, от теб. Вчера си купих книга за бременни и в нея пише, че стресът действително влияе на повръщането. Ти ме натоварваш емоционално и сега искаш да ме лишиш от вечерята, която изядох. А след това горкото бебе откъде ще получи хранителни вещества?

Андрю стисна зъби, пое дълбоко въздух и го изпусна с дълга бавна въздишка.

— Съжалявам — процеди той.

— Значи всичко е наред — кимна тя елегантно и се настани в креслото.

Люси наблюдаваше с удоволствие как Андрю се опитва да овладее гнява си. Очите му светеха от потиснато чувство, върху страните му изби червенина, въпреки силния тен, а потрепването на скулите подсказваше усилието, което му костваше неговото въздържание. Андрю Килиън не беше свикнал да му се противоречи дори за дребни неща, а какво оставаше за тези, които считаше за важни. Дали това бе причината за неговия развод? Дали е давал заповеди на жена си? Тя сигурно е била наплашена душа, на която най-накрая й е дошло до гуша и го е напуснала? Но Люси беше сигурна в едно — трябва да му се противопостави, защото в противен случай той щеше да се качи на главата й и непрекъснато ще й нарежда какво да прави и да я убеждава, че е за нейно добро. И което беше още по-лошо, тя щеше да му вярва.

— Добре, щом не можем да обсъждаме твоето презряно меню, какво ще кажеш за физическите упражнения? Ти с какво се занимаваш?

— Ходя пеш от къщата до колата — отвърна със сладък глас тя.

— Това не е добре и не само заради бебето. Ще родиш по-лесно и ще възвърнеш по-бързо предишната си фигура, ако си във форма. Ще бъде жалко да развалиш фигура като твоята. — Очите му се плъзнаха одобрително по стройното й тяло.

Стомахът й отново се разбунтува, но този път от пламъка, който проблесна за миг в погледа му. Правилно ли го беше разбрала? Наистина ли тя беше толкова привлекателна за него, както той за нея? Не искаше да мисли за това сега.

— Прав си — съгласи се тя. — И моят лекар, и в книгата наблягат върху същото, но проблемът е там, че имам желание, а нямам сили.

— Хм, нека да проверим. Ела тук. — Той протегна длан към нея. — Опитай се да отместиш ръката ми, за да придобия представа за мускулния ти тонус в момента и да видим с какво ще трябва да се преборим.

— Най-напред с твоето тихо самодоволство — промърмори тя, докато се изправяше бавно. — Обзалагам се, че си от онези отвратителни здравеняци, които пухтят по десет километра всеки ден.

— Плувам по пет километра на ден и никога не пухтя. А сега престани да шикалкавиш и започвай.

— Е, добре.

Люси нагласи внимателно дланта си срещу него. Топлината на кожата му проникна в нея й и я накара да потрепери. Без да обръща внимание на чувствата си, тя решително натисна ръката му. Никакъв ефект. Опита по-силно. Отново нямаше резултат.

Люси погледна към него и видя как той бързо скри усмивката си. Това беше прекалено за гордостта й. Не можеше чак толкова да е излязла от форма.

Хвърли силата на цялото си тяло при следващия натиск, но все едно стоеше пред бетонна стена. Твърдо решена да изтрие усмивката от лицето му, Люси реши, че й е необходимо само малко хитрост. Отслаби натиска, сякаш вече се канеше да се предаде, когато внезапно стъпи върху крака му и се хвърли напред. Резултатът не беше такъв, какъвто очакваше.

Вместо да отпусне ръката си, Андрю се дръпна назад от изненада, закачи масичката за кафе и падна по гръб.

Люси изгуби равновесие и полетя на пода след него. Лицето й се притисна до мекия плат на ризата му и в главата й отекнаха учестените удари на сърцето му. Тя се отмести, когато токата на колана му се заби между ребрата й, а бедрата й се плъзнаха по фината тъкан на панталоните му.

Собственото й сърце бързо заби, когато почувства инстинктивната му реакция към тялото върху него. Люси повдигна глава и впи поглед в очите му, замаяна от пламъците, които играеха в тях.

— Съборих те — победоносно заяви тя.

Той избухна в смях и я накара да простене, когато тялото му се раздвижи под нея.

— Люси, ти не само ме събори, но не ми даваш и да помръдна. Добре ли си?

Да, да, отбеляза тя мрачно наум. Ако не се вземе предвид факта, че започваше да губи разсъдъка си по единствения мъж, от когото трябваше да се държи на една ръка разстояние.

— Люси? — Той нежно разтри гърба й и тя едва устоя на изкушението да откликне в отговор на неговата приятелска ласка.

Разбира се, че това беше приятелски жест, увери тя себе си с обичайната си трезвост. Тялото му можеше да реагира съвсем инстинктивно, когато една жена се хвърли върху него, но изглежда, че разумът му се дистанцираше от тези вълнения.

— Добре съм. — Тя побърза да се изправи. — Тъкмо щях да ти задам същия въпрос. Ти стана на палачинка, не аз.

— Можеш да ме превърнеш на палачинка винаги, когато пожелаеш — безгрижно се усмихна той, а след това развали всичко, като добави: — Но това само доказва моята теза. Изобщо не си във форма. Ще трябва да започнем отначало.

— Вече се примирих — въздъхна Люси. — Ще се запиша към някоя от групите по аеробика за бременни в нашия квартал.

— Идеята ти не е добра. — Той седна на канапето, взе дистанционното управление и включи телевизора.

— Преди секунда точно ти ме убеждаваше в противното.

— Аз говорех за подходящи упражнения. В книгата се казва, че има такива, които бременните не трябва да правят и предупреждават, че много от рекламираните групи могат да бъдат дори опасни, защото в някои от клубовете не проверяват квалификацията на своите инструктори.

— Кажи ми дали този извор на мъдрости не посочва как да се прецени качеството на една програма? — озъби се тя, тъй като вече започваше да й писва от неговата проклета книга.

— За нещастие, не, и затова ще започнем с разходки.

— Това е отегчително — възрази тя.

— Тогава плуване? — с готовност предложи той и тя се засрами, че не правеше нищо, за да му помогне.

— Още по-лошо. Не мога да плувам.

— Явно, че ще се спрем на разходките в крайна сметка. Може и да е за добро. — Той отново се зае с дистанционното управление. — В книгата пише, че поради известни изменения в тялото на жената по време на бременността, тя е по-податлива на вагинални инфекции в плувните басейни.

— Твоята ценна книга включва ли нещо за оказване на първа помощ? Искам да съм сигурна, преди да ти ударя един…

— Защо се сърдиш? — Той изглеждаше наистина объркан.

— Защото… — Тя се опита да му обясни своето раздразнение, без да прозвучи като оплакване на капризно дете. — Не искам някой да ме разглежда като сбор от различни органи.

— Нищо не разбирам, но не искам да те разстройвам. Ще го обсъдим по-късно.

С темпото, с което събираха теми за по-нататъшни дискусии, изглежда, че щяха да прекарат целите девет месеца само в спорове, засмя се мислено Люси.

— Вероятно бихме могли… — Тя се спря, когато осъзна какво даваха по телевизията. — Какво ще гледаш? Футбол?

— Да, ще бъде страхотен мач.

— Не съществува подобно понятие като страхотен мач. Нима не разбираш, че ако тези момчета на екрана се държаха на улицата така, както в тази игра, щяха да се намерят в затвора по обвинение за хулиганство.

— Глупости — присмя се той. — Според вестника „Флорида стейт“ са фаворити и водят с цели три точки.

— Посочи ми една основателна причина да ти позволя да оскверниш моята дневна с организирани побоища, представяни като спорт.

— Защото имаш твърде добро сърце, за да изхвърлиш умореното ми тяло навън в студа. — Той я погледна с надежда. — Добре. Да предположим, че ми разрешиш да го гледам, защото нашият син ще иска да се научи да играе футбол.

— Моят син няма да играе футбол.

— Всички момчета ритат топка. Аз също ритах.

— Да, и виждаш ли какво е излязло от теб? — изстреля тя.

— Благодаря. А аз съм доста доволен от резултата.

При вида на самодоволното му изражение на устните й се появи усмивка, но не искаше да го окуражава и затова стисна устни и се загледа в стената зад гърба му.

— Какво правиш? — полюбопитства той.

— Броя до десет и си напомням, че може да е и момиче.

— Много ли е важно за теб да бъде момиче?

— Не, но си мислех, че вероятно ще ми бъде по-лесно да отгледам момиче, щом съм сама. Както изтъкна преди малко, не знам твърде много неща за момчетата.

— Но ти не си вече сама — нежно отвърна Андрю, протегнал ръка напред.

Люси се загледа в нея, а очите й се спряха върху квадратните, безукорно чисти, нокти.

— Не, не съм — призна тя и постави ръката си в неговата.

Пръстите му я обгърнаха собственически и й дадоха да разбере, че е направила много повече от това просто да се съгласи с него.

— А щом е така, защо не погледаш играта, преди да правиш прибързани заключения? — предложи Андрю.

— Добре, можеш да гледаш мача, но ще трябва да си го заслужиш. — Тя излезе, за да вземе преждата, която беше донесла в началото на седмицата. — Вдигни ръцете си и ги дръж разтворени пред себе си.

Андрю взе едно чиле, паднало на пода и потърка ръка в него.

Люси наблюдаваше как чувствено се движат пръстите му и се почуди какво ли ще изпита тя, ако тези пръсти се движеха по кожата й, галейки нейните голи…

— Много е хубава — отбеляза одобрително той. — Кашмир ли е?

Тя с усилие се откъсна от мислите си.

— Вълна от лама. Имам изостанали няколко чилета от различни цветове и мислех да ги използвам за един по-голям топъл пуловер за тази зима.

— Искаш да ти държа, докато го навиеш на кълбета, нали?

— Да, ако обичаш.

Люси сложи тежката прежда върху ръцете му и започна да навива, като поглеждаше от време на време, когато виковете на тълпата ставаха неудържими. Тя не промени мнението си. Футболът беше опасна игра и нейният син нямаше да рискува живота или крайниците си… Независимо колко заблуден беше баща му по този въпрос.

До началото на второто полувреме мачът вече беше й дошъл в повече, но тя изпитваше странно нежелание да отпрати Андрю да го догледа пред своя телевизор. Беше й приятно да го усеща на дивана до себе си. Той запълваше някаква дълбока празнота, за която дори не предполагаше, че съществува… липсата на приятелство. Беше самотна, внезапно осъзна тя. Дните й бяха изпълнени с работа и в действителност тя нямаше чисто лични връзки в живота си.

Това неочаквано и нежелателно откритие я направи неспокойна.

— Искаш ли нещо за хапване?

Андрю вдигна поглед от телевизора, тръсна глава сякаш да се съвземе и каза:

— Звучи добре. Какво ще кажеш за малко сладкиш с извара „Тофу“? Поне в него няма наситени мазнини. Искаш ли помощ?

— Не, няма да ми отнеме и секунда. — Тя отказа предложението му, защото почувства необяснима нужда да се отдалечи от него, психически и физически.

Десет минути по-късно се върна в дневната с горещ чай, шоколадови бисквити с глазура фондан и парче от пай, шоколадови бисквити с глазура фондан и парче от омразния сладкиш с извара, но завари Андрю, потънал в дълбок сън.

Нежна усмивка се появи върху устните й, докато разглеждаше омекотените от съня черти на лицето му. Изглеждаше толкова спокоен. И по-млад… Не приличаше на самоуверения мъж, който я бе въвлякъл в тази каша.

Остави таблата на масичката и седна до него, за да реши какво да прави. Най-разумното беше да го събуди, но не и се искаше да го направи. Изглеждаше толкова уморен. Един Господ знае каква е била програмата му в Сан Франциско.

Реши да го остави да поспи до края на мача. Сипа си чай и внезапно огладняла, посегна към най-голямата бисквита.

Взе си две чаши чай и още три сладки, провери какво става на екрана — играчите все още се блъскаха по терена, а Андрю спеше непробудно. Прозя се — само като го гледаше и й се доспиваше. Погледна часовника — беше твърде рано, за да си легне. Реши да затвори очи само за няколко минути.

Усети, че нещо не е наред няколко часа по-късно, когато топлата възглавница, върху която се беше сгушила, се размърда. Замаяна, тя отвори очи и веднага ги затвори отново, когато видя две сини очи на няколко сантиметра от себе си.

Андрю! Сънят изчезна от очите й. За нещастие се разбудиха и чувствата й. Тя лежеше до него на дивана и усещаше допира на силното му тяло. Люси си пое дълбоко въздух и гърдите й докоснаха неговите. Искрици ток преминаха през нея и тя се опита да овладее нервите си.

Андрю вдигна ръце над главата си и се протегна, а мускулите му я погалиха с движението си.

— Изглежда, че мачът е свършил — отбеляза той с пресипнал от съня глас.

Люси наблюдаваше очарована как панталоните се опънаха върху плоския му корем и очертаха неговата мъжественост. Той прокара пръсти през гъстата си коса и очите на Люси се присвиха при неговия жест. Дали косата му бе така копринена, както изглеждаше отстрани? Дали…

Андрю най-накрая привлече вниманието й и тя премигна объркано.

— Моля?

— Казвах, че е време да си лягаме. Два часът сутринта е.

— Сериозно? — Тя се замисли за момент върху думите му и реши, че не представляват интерес в сравнение с възхищението, което изпитваше към великолепното му тяло.

— Ти имаш нужда от почивка, а на мен ми предстои дълъг път. — Люси почувства как я залива вълна от симпатия към него, докато той не прибави: — Освен ако не ми позволиш да използвам една от стаите ти, докато си бременна…

И да прекара останалата част от живота си в спомени за съвместните мигове заедно!

— Вече ти казах — прозвуча глухо гласът й. — Навън е хубаво циганско лято. Ако не ти се шофира, вземи метрото. — Тя замръзна, когато усети внезапно разбунтувалия се стомах. — За момент си помислих, че на бисквитите ще им се размине… Стана заради теб. Ако не беше заспал, аз нямаше да изям и твоите.

Люси отвори външната врата и потрепери леко от студения полъх отвън. Наистина беше студено, помисли си виновно тя.

Той спря на прага и се загледа в лицето й с изражение, което й беше трудно да разбере. Палавост, желание, веселост се преплитаха взаимно заедно с други чувства, които не можеше да определи.

Андрю се наведе към нея и изпълни цялото й полезрение.

Стоеше изтръпнала в очакване, докато устните му най-накрая докоснаха нейните. Те бяха топли и твърди, а по тялото й премина тръпка на потиснато желание. Искаше да усети още от вкуса на тези устни. Но той се отдръпна и с една бегла целувка по върха на носа й си тръгна.

Люси автоматично заключи след него. Защо я целуна? Докато се приготвяше за сън този въпрос продължаваше да се върти в главата й. Защото я намираше физически привлекателна? Опита се да изхвърли от мислите си спомена за тялото му, притиснато до нея. Не, реши тя, той просто се бе поддал на моментен импулс.

Странно, но логическото й заключение не я накара да се почувства по-добре и тя си легна недоволна от себе си и от света изобщо, въпреки че не можеше да си обясни защо.

Тежкият й сън бе нарушаван от непрекъснатото повторение на тази целувка. Подробностите оживяваха. Тя усещаше лекото като вятъра докосване на нежните му пръсти, които отметнаха косите от слепоочието й. След това пръстите му бавно слизаха надолу по страните й и я караха да тръпне в очакване. Най-накрая усети и топлината на неговите устни и въздъхна блажено. Той отговори на безмълвния й повик и устатата му се притисна още по-силно към нейната, а върхът на езика му погали долната й устна. Люси протегна ръка към топлината на гърдите му.

Гърдите ли? Умът й изведнъж заработи. Тя отвори рязко очи и видя пламналия поглед на Андрю Килиън пред себе си.

— Ти нали си отиде? — промърмори объркано тя.

— Върнах се. — Той седна на леглото до нея.

Независимо дали беше баща на бебето й, или не, той трябваше да спре да влиза и излиза от спалнята й, когато си поиска!

— Как влезе? Спомням си ясно, че заключих след теб снощи. А, да! Моят ключ, който те помолих да оставиш още вчера. Дай ми го. — Тя протегна ръка, но се сети колко оскъдна дрешка бе станала нейната нощница, след като гърдите й наедряха, и се отказа. — Сложи го там горе.

— Но…

— Никакво „но“! — Тя поклати глава и косата й се разпиля по зачервеното й от съня лице. — Ключът е мой.

— Трябва да имаш и резервен в мен — възрази той. — А ако се заключиш и останеш навън?

— Живея тук от осем години и това не се е случвало. При нужда ще взема резервния, който държа в магазина.

— Добре, не се тревожи. — Той остави ключа на масата. — Не забравяй стомаха си.

— Тази сутрин не ми се повдига.

— Защото се събуди с целувка — отвърна самодоволно той.

— Да, ти ми се отразяваш по-добре от сухите бисквити!

— Искаш ли още една? Само като предпазна мярка! — Зениците му се разшириха пред очарования й поглед.

— Не, бих искала да се облека. Сама — добави тя, тъй като той не се помръдна.

— Сложи нещо широко. Ще излезем да направим първата разходка веднага след закуска.

— Но ти си с костюм — отбеляза намръщено тя, като изгледа поредния шивашки шедьовър, комбиниран с подходяща бледосиня риза и вратовръзка на сребристи и тъмносини райета.

— След разходката трябва да хвана самолета за Сан Франциско и няма да имам време да ходя да се преобличам. Ако ми позволиш само да си оставя някои дрехи тук…

— Не! — Тя поклати категорично глава в отговор както на неговата молба, така и на своето разочарование, че той ще пътува отново. — Ти несъмнено си като котките: Пусни ги под масата и те се качват върху нея. Сега искам да се облека.

— Ще приготвя закуска. Искаш ли банан в овесената каша?

— Не, сложи няколко малини от хладилника. Слизам веднага.

Но въпреки желанието си да побърза, не можеше да се накара да се раздвижи. Мисълта й непрекъснато се връщаше към техните целувки. Дали не бяха част от неговата стратегия? Дали не се опитваше да омилостиви сърцето й, като използва своята мъжественост?

„Но с каква цел?“ — почуди се тя. Андрю Килиън не беше глупак. Той трябваше да е осъзнал, че тя не може да бъде манипулирана лесно. Кръгът отново се затваряше. Защо я целува? Освен, ако… Тя замислено нахлузи един жълт пуловер. Ако между тях не стоеше детето, щеше да е съвсем наясно с неговите мотиви. Той беше здрав привлекателен мъж, който я желае… поне до известна степен.

Люси хвърли гребена върху тоалетката и си напомни да не се тревожи. В тази ситуация нищо не беше просто и ясно. В това число и той.

Но това не беше причина да не се наслаждава на целувките му. Докато не забравяше кой е и какъв е, нямаше да има проблеми.

С радостно нетърпение, което нямаше нищо общо с предстоящата разходка, тя забърза надолу по стълбите.