В. С. Ендрюс
Градината на сенките (5)

Призраците на миналото

Тази нощ плаках в самотното си легло. Смятах, че знам какво иска Малкълм, но въпреки това в мислите ми всичко се объркваше. Майка му го беше изоставила още петгодишен. Изобщо не беше умряла, а в неговото съзнание беше по-жива отвсякога. Сенките на нощта ми се подиграваха. „Нали искаше да знаеш“ шепнеха те. „Е, сега знаеш!“. Бях започнала наистина да опознавам съпруга си. Малкълм не искаше да съм нежна, а напротив — груба. Той не търсеше тайнствената, ефирна и вълшебна жена, а солидна и благонадеждна съпруга като мен. За него никога нямаше да бъда пролетно цвете. Не, щях да бъда жилавият крем, преживял зимния мраз, най-високото цвете в градината — силно, гордо, устояващо и на ледения вятър. Това беше видял той в мен. Такава и щях да бъда. Утеших се с това решение и се унесох в неспокоен сън.

На другата сутрин се събудих рано и бавно слязох по стълбите. Ударите на сърцето ми така ме замайваха, че трябваше да поспра и да се хвана за парапета. Затворих очи, поех си дълбоко дъх и влязох в трапезарията. Малкълм седеше в единия край на масата и закусваше, сякаш между нас не се бе случило нищо.

— Добро утро, Оливия — студено ме поздрави той. — Вече са ти приготвили място на масата.

Всичките ми страхове се оправдаха. Моето място беше на другия край на дългата маса. Опитах се да уловя погледа му, докато сядах, и да разбера какво чувства. Не можах да проникна отвъд маската. Надявах се само, че предния ден в стаята на майка си Малкълм просто беше загубил самоконтрол и сега искаше, както и аз, бързо да забравим за това и да продължим Да градим общото си бъдеще. Знаех, че то ще бъде подчинено на материалното благополучие и че в него няма да има нищо от онази лекомисленост, която ме беше изненадала и беше причинила толкова болка на Малкълм. Стиснах устни и седнах. Малкълм заговори и в гласа му долових нежност:

— Оливия, време е да отпразнуваме брака си. Утре вечер ще бъде сватбеното ни тържество. Госпожа Стейнър е направила всички приготовления, а аз съм поканил известни хора от околността. Давам този прием в твоя чест и очаквам да се представиш като жена, достойна да бъде моя съпруга.

Развълнувах се. Очевидно и той беше решил да оставим зад гърба си вчерашната случка и да започнем брака си наново с празненство.

— О, Малкълм, мога ли и аз да помагам?

— Няма да има нужда, Оливия. Вече е уговорено за утре вечер и както ти казах, госпожа Стейнър се е погрижила за всичко. Моето семейство е известно с изисканите си и пищни приеми, а този път съм решил да надмина себе си. Както знаеш, имам големи планове за бъдещето и ти, разбира се, си част от тях. Скоро ще бъда най-богатият човек в окръга, после — в щата, а след това — може би и в цялата страна. Приемите в дома ми винаги отразяват общественото ми положение.

Почти не можах да ям. Исках да направя възможно най-добро впечатление на приятелите и колегите на Малкълм, но единственото, за което мислех, беше, че нямам достатъчно хубав тоалет. Мислено прегледах целия си гардероб — провиснали сиви рокли, високи яки с копчета, всекидневни блузи. Щом станах от масата, веднага се, втурнах в стаята и се зарових в дрехите си, старателно подредени от прислугата предния ден. Намерих синята рокля, с която бях вечерта на запознаването си с Малкълм. Щом бе впечатлила него, значи можеше да впечатли и останалите. Зарадвах се, защото роклята показваше онова, което Малкълм искаше от съпругата си — да бъде горда, сдържана, с добри обноски и най-важното — достойна половинка на Малкълм Фоксуърт.

Следобеда къщата закипя от приготовления за приема. След като Малкълм ми даде да разбера, че ще се оправят и без мен, реших да не се пречкам. Всъщност добре, че настоя да посветя деня на себе си, тъй като приемът беше в моя чест. Поколебах се дали да продължа разглеждането на Фоксуърт Хол, защото тайните на имението ме плашеха. Но след като вече бях започнала, не беше ли по-добре да знам цялата истина, вместо само част от нея? Исках да науча повече за хората, живели тук в миналото. Вървейки по коридора в северното крило, преброих четиринайсет стаи. Малкълм ми беше казал, че те са на баща му. Тук коридорите бяха по-тъмни и студени, отколкото в останалата част на къщата. Най-после стигнах до леко открехната врата. Огледах се, за да се уверя, че никой не ме наблюдава, и я отворих. Зад нея имаше просторна спалня, която според мен беше претрупана с мебели. Отдалечена от обитаемата част на къщата, тя като че беше предназначена за укриване на хора. За разлика от другите стаи в това крило, като изключим тази на баща му, единствено тук имаше самостоятелна баня. Можех да си представя как Малкълм заточава тук някой от не особено любимите си братовчеди.

Мебелировката се състоеше от две двойни легла, скрин, голям шкаф, два тапицирани стола, тоалетна масичка със столче, поставена между двата прозореца с тежки бродирани завеси, махагонова маса с четири стола и една по-малка маса с лампа. На фона на тази тежка, мрачна мебелировка се открояваше ярък ориенталски килим със златни ресни.

Може би тази стая наистина е била убежище, например за Корин. Бях силно заинтригувана. Продължих напред и в дъното на килера открих друга, по-малка врата. Отворих я — паяжините се разкъсаха, праха се слегна и аз зърнах малко стълбище, което отвеждаше към тавана.

Поколебах се. Тавани като този пазеха в себе си нещо повече от миналото. Те бяха особено загадъчни. Лесно беше да разпознаеш лицата от портретите. Но на таван, скрит зад малка вратичка в килера, можеше да има семейни тайни, които е по-добре да не знаеш. Дали исках да продължа? За миг се вслушах в звуците на къщата. Не се чуваше нищо от долните етажи.

Щом направих първата стъпка, разбрах, че е твърде късно да се върна назад. Безмълвието беше нарушено. Тръгнах нагоре.

Никога не бях виждала толкова голям таван. Дори не си бях представяла, че може да съществува. Погледнах към отсрещната стена през облака прашинки, танцуващи в лъчите, които проникваха през капандурите. Беше толкова далеч, че не се виждаше ясно — сякаш през разместен фокус. В спарения въздух се носеше дъх на застояло и на недокосвани с години предмети, някои от които бяха почнали да се разпадат.

Широките дъски на пода проскърцаха, когато тръгнах плахо напред. Някои дъски изглеждаха дотолкова изгнили, че се уплаших да не се счупят под тежестта ми.

Вдясно от мен нещо изтопурка и аз видях няколко полски мишки. Как ли се бяха добрали до тази недостижима за тях височина?

На тавана имаше мебели колкото да се обзаведат няколко къщи. Бяха от тъмно дърво, мрачни и масивни. Голите маси и столове изглеждаха гневни, сякаш ги бяха предали. Защо ли Малкълм и баща му бяха запазили всичко това? Да не би и двамата да страдаха от вещомания? Или тези неща след време щяха да бъдат ценни антики?

Всичко ценно беше покрито с калъфи, които натрупаният прах бе превърнал от бели в сивкави. Силуетите им приличаха на спящи призраци. Страхувах се, че ако ги докосна, ще се събудят и ще полетят към табана. Дори спрях и се заслушах, защото ми се стори, че долових шепот зад гърба си, но като се обърнах, разбрах, че ми се е причуло.

За миг ми се прииска да чуя гласовете от миналото на Малкълм, защото казаното от тях щеше да ми разкрие много истини. Всички тайни на Фоксуърт Хол бяха намерили убежище тук. Бях сигурна в това и тази сигурност ме поведе напред, за да надникна в куп кожени куфари с големи месингови закопчалки. Бяха подредени до стената и върху някои все още имаше залепени етикети с имената на далечни градове. Може би в някои от тези куфари Корин и бащата на Малкълм — Гарланд, са сложили багажа си, когато са тръгвали на сватбено пътешествие.

До отсрещната стена се издигаха огромни шкафове. Приличаха на безмълвни стражи. Отворих едно от чекмеджетата и открих военни униформи както на Конфедерацията, така и на Съюза^[1]. Като се има предвид географското положение на тази част от Вирджиния, стори ми се възможно някои от семейство Фоксуърт да са тръгнали по различни пътища и дори да са се изправили в битка един срещу друг. Представях си синовете на Фоксуъртови — упорити и решителни като Малкълм, буйни и гневливи, как си разменят проклятия, разделени от каузите на Севера и Юга. Със сигурност онези, които са осъзнавали важността на индустриализацията и бизнеса, са се присъединили към северняците. Малкълм би постъпил като тях.

Когато поставих униформите обратно в шкафа, открих старомодни дрехи, каквито навремето носеше майка ми. Блуза с жабо, дамски панталон, изящни фусти и кринолини, украсени с волани, дантели и бродерии, с ефирни атлазени и кадифени панделки. Защо нещо толкова красиво бе скрито и забравено?

Върнах дрехите на мястото им и пристъпих към купчините стари книги. Имаше счетоводни тефтери с тъмна подвързия и пожълтели страници, които се разпадаха при допир. До тях бяха наредени манекени за рокли с различен размер и форма и окачени на стойки клетки за птици. „Прекрасно!“, помислих си. Ще сваля тези клетки долу и пак ще върна музиката на птичите песни. Това със сигурност щеше да оживи Фоксуърт Хол. Плеснах с ръце, за да ги изтупам от праха и се запътих към стълбището, когато един портрет, поставен върху шкаф, грабна вниманието ми.

Погледнах го и видях прелестна млада жена, може би на осемнайсет-деветнайсет години. Изключително красива. Пищните й гърди бяха пристегнати в набран корсет. На лицето й бе изписана бегла, загадъчна усмивка, натежала от обещания. Стоях като омагьосана. Изведнъж разбрах коя е. Гледах майката на Малкълм! Това беше Корин Фоксуърт! Виждах ясна прилика във формата на очите и устните.

Нима Малкълм беше донесъл този портрет тук, за да го скрие заедно с остатъка от миналото си? И все пак в картината имаше нещо необичайно — за разлика от другите предмети на тавана, тя блестеше от чистота. Всичко друго тънеше под слой от прах. Всичко цапаше пръстите ми. Картината обаче беше чиста, наскоро избърсана от прах и с лъсната рамка. Напомняше ми за стаята й. Като че всички неща на Корин се пазеха безупречно чисти. Кой в този дом съхраняваше спомена за Корин Фоксуърт толкова ревностно и с такава обич? Не можеше да бъде бащата на Малкълм — той беше в Европа. Прислугата? Или… може би самият Малкълм?

Колко от нещата на тавана бяха принадлежали на майката на Малкълм, запитах се аз. Може би те го измъчваха. Сигурно ги е сложил тук, за да ги скрие от погледа си, за да не събуждат спомените от детството му, но въпреки това те го привличаха неустоимо.

Бях се качила тук да търся отговори, а бях намерила само нови загадки и тайни. Внимателно поставих картината на мястото й, тръгнах към предното стълбище и открих друго помещение, отделено от тавана. Приличаше на класна стая — вътре имаше пет чина, обърнати към голяма маса пред тях. На три от стените имаше черни дъски, а под тях — полици за книги, пълни със стари прашни томчета.

Приближих се до чиновете и видях гравираните на тях имена и дати: Джонатан, на единайсет години, 1864, и Аделейд, на девет години, 1879. В ъглите имаше две печки. Това не беше просто стая за игри, а истинска класна стая. Традиция ли беше децата в семейство Фоксуърт да започват образованието си в ранна възраст?

Богати, отдалечени от простолюдието, децата на Фоксуъртови са били обучавани от частен учител на тавана във Фоксуърт Хол, настрани от възрастните, за да не пречат. Могли са дори да си играят тук в дъждовни дни, помислих си аз, като видях малкото люлеещо се конче. Колко ли часове е прекарал Малкълм тук в детството си?

Доближих се до един от прозорците, за да се насладя на гледката, която се е разкривала пред него тогава, но видях само плочестия черен покрив, който скриваше всичко друго. Зад него се виждаха върховете на дърветата, а отвъд тях планините, обвити в синкава мъгла. Тъкмо гледка, която да не разсейва малките ученици.

Обърнах поглед към просторния таван и си помислих, че те всъщност са били затворници тук. Потръпнах, когато си спомних как веднъж майка ми ме затвори в килера, задето бях изцапала с кални обувки целия килим в спалнята й. Въпреки че вратата не беше заключена, забраниха ми да я отварям. Казаха ми, че ако опитам да изляза, ще ме държат вътре още по-дълго, и макар да се ужасявах от тъмнината и тясното пространство на килера, аз хлипах тихичко, без да докосвам вратата.

Събуденият спомен се загнезди в съзнанието ми. Не можех да се отърва от него и затова бързо се отправих към предното стълбище, което беше доста по-чисто от задното. Тук нямаше паяжини. Слязох по стълбите и оставих дългата, мрачна и прашна стая зад себе си. Тайните и загадките й бяха все така неразбулени.

Едва се бях докоснала до повърхността на истинската същност на Фоксуъртови, а ето че вече бях една от тях.

Вечерта, когато Малкълм ме попита как съм прекарала деня, не посмях да му кажа, че съм намерила портрета на майка му на тавана, но му казах за посещението си в крайната стая на северното крило.

— Преди години имах едни братовчеди, които бяха същински срам за семейство Фоксуърт, и за известно време ги подслонихме там.

— Прилича на място, където можеш да се скриеш от света — отвърнах аз.

Той изръмжа, с което ми показа ясно, че не желае да говори повече за братовчедите си и за причините, поради които са живели там. Когато му казах, че съм се качвала на тавана, че съм намерила птичите клетки и искам да ги сваля долу, той видимо се ядоса.

— Майка ми ги беше пръснала из цялата къща. Понякога се вдигаше врява като в птичи двор. Остави ги на мястото им. Измисли да промениш нещо по-съществено.

Не исках да споря по въпроси, засягащи майката на Малкълм. Заговорихме се за Шарлотсвил и той ми разказа за кантората си и защо е толкова зает. Причината била в небрежната работа и няколко недалновидни решения, които баща му взел, преди да се оттегли от активно участие във фирмата и да тръгне да пътешества. После се върна към по-приятни теми.

— Днес направих доста добър ход на борсата. Купих хиляда акции по двайсет и четири долара едната, а следобед вече се продаваха по петдесет. Великолепен ход. Ти разбираш ли от пазара на ценни книжа, Оливия?

— Всъщност, не. Следях инвестициите на баща си, разбира се, но не можех да го съветвам къде да влага и къде — не.

— Точно за това трябва да помислиш какво да правиш с парите си, Оливия. Под моите грижи те могат да ти носят приходи, да се умножат.

— Трябва ли да говорим за това точно сега, Малкълм? Трябва да свиквам с толкова много нови неща.

Очите му се замъглиха, той взе чашата си с вода, изпи я до дъно и каза:

— Разбира се, скъпа. Всъщност и без това трябва да тръгвам. Имам малко работа. Няма да се бавя. Ще се върна малко след като си легнеш.

И за да е сигурен, че съм го разбрала правилно, добави:

— Оливия, не си прави труда да ме чакаш.