В. С. Ендрюс
Градината на сенките (13)

Затворничката и тъмничарката

Същата нощ, след като всички прислужници напуснаха, Алисия се върна. Колата пристигна в пълен мрак. Небето бе все още забулено в облаци, които скриваха луната и звездите. Сякаш в целия свят не бе останал и лъч светлина.

Малкълм и аз седяхме в предния салон, точно както и преди, когато очаквахме пристигането на баща му и Алисия. Момчетата бяха заспали, изтощени от плач, сгушени тримата един до друг в опит да се преборят със самотата след заминаването й. Аз наистина исках да ги успокоя, да бъда като майка на малкия Крис, да съм опора на собствените си синове. Исках да ме обичат, както обичаха Алисия. Знаех, че не мога да бъда весела и безгрижна като нея; не умеех да лудувам и подскачам, да играя детски игрички. Но посвоему ги обичах много и исках да израснат като силни момчета с висок морал.

— Колко е часът? — попита Малкълм.

Без да кажа дума, посочих големия часовник. Къщата беше утихнала — чуваше се само тиктакането на часовника и свистенето на вечерния вятър, който виеше през капаците на прозорците. Малкълм обърна вестника си на страницата със сводките от борсата.

Вече два часа седяхме, потънали в мълчание. Ако единият си поемеше по-дълбоко дъх, другият вдигаше изненадано очи. Всъщност единственото, което Малкълм каза през последния половин час, се отнасяше до някакви негови акции, които се били вдигнали с десет пункта. Хрумна ми, че може би подхвърля тази забележка, за да видя аз колко по-добре от мен би се оправял той с моите пари.

После видях фаровете на колата, които разкъсаха мрака със сноп светлина. Малкълм не помръдна.

— Върна се — казах аз, а той изръмжа. — Занеси сандъка й горе.

Той ме погледна изненадано, а аз продължих:

— Да не мислиш, че някой друг ще го направи? Лукас го няма — забрави ли, че днес уволнихме прислугата и до утре няма да имаме шофьор?

Станах и отидох до вратата. Алисия излезе бавно и замислено от таксито. Видях, че е изтощена от пътуването. Шофьорът свали куфарите й.

— Оставете ги тук — побързах да се разпоредя. — Съпругът ми ще ги внесе.

Малкълм стоеше зад мен на стъпалата. Вдигнах по-малкия куфар.

— Как е Кристофър? — бе първото нещо, което тя попита. — Липсвам ли му?

— Кристофър вече е моя грижа — троснах се аз. — Сега е в леглото, където му е мястото.

Хванах я за ръка и я поведох по стъпалата.

— Отивай направо в северното крило. И се движи възможно най-тихо. Не трябва да будиш момчетата.

Тя не отговори. Вървеше като осъден на смърт престъпник и само за миг се спря край Малкълм, който беше тръгнал за багажа.

Стъпвайки на пръсти, ние двете се носехме като призраци през безмълвното, мъждиво осветено преддверие. Най-силният звук беше прошумоляването на роклята на Алисия, когато в ротондата завихме към северното крило и тръгнахме край пустите, самотни стаи на Фоксуърт Хол. Тя спря пред вратата на последната стая в дъното на коридора. Нетърпеливо се доближих до нея. Нима си въобразяваше, че само тя е напрегната и объркана?

— Ако не влезеш веднага, ще ти бъде още по-трудно.

За пръв път ме изгледа с омраза. Разбира се, нямаше да бъде за последен.

— По пътя към гарата, във влака и на връщане премислих много неща — каза тя и очите й се присвиха. — Струва ми се, че всичко това ти доставя удоволствие.

— Да ми доставя удоволствие ли? — повторих аз и отстъпих вдясно, така че сянката ми легна върху нея и я обви в тъмнина. Тя се сви, сякаш почувства тежестта ми върху себе си. — Да ми доставя удоволствие да се преструвам, че твоето бебе е мое, да знам, че Малкълм ми е изневерил, и то неведнъж, а много пъти? Да ми доставя удоволствие да уволня верни прислужници, които с години съм обучавала? Да ми доставя удоволствие да лъжа децата си и твоя син, да го гледам потънал в сълзи и скръб до пълно изтощение?

Гласът ми изтъня и прозвуча почти истерично. Очите й се разшириха, лицето й се сгърчи и устните затрепериха.

— Извинявай, аз просто…

— Не мога да стоя тук и да си говоря с този тежък куфар в ръце — казах й. — Малкълм идва със сандъка.

— Да, да, съжалявам — повтори тя и отвори вратата.

Бях оставила лампата между двете легла светната. Тя хвърляше слаб жълтеникав отблясък върху тежките тъмни мебели. Единствено червеният ориенталски килим със златни ресни, който бях постлала, придаваше известна красота и уют. Той разведряваше мрачната обстановка в тази голяма, претрупана с мебели стая. На тавана бях открила две картини, които сметнах за подходящи с оглед обстоятелствата, и ги бях окачила на облепените с кремави тапети стени. На едната имаше гротескни демони, които преследваха голи хора в някакви подземни пещери, а другата изобразяваше ужасни чудовища, които поглъщаха прокълнатите души в ада. И в двете преобладаваше червеното.

Тя отиде до леглото вдясно и си свали палтото. Извърнахме се, когато Малкълм стовари сандъка до вратата. Той погледна Алисия, после мен. Омразата в очите ми беше достатъчна, за да го накара да се разбърза.

— Ще донеса другия куфар — каза той. Макар че беше силен, чувстваше се унизен, че трябва да влачи багажа нагоре по витото стълбище. Само пъшкаше и се потеше.

— Побързай! — наредих му аз. Той изръмжа и излезе.

— Как ще ям тук? — попита Алисия.

— Всеки ден, след като ние се нахраним, ще ти нося ядене. Така прислугата няма да заподозре нищо.

— Но готвачката…

— Няма да има готвачка, докато ти си тук. Аз ще готвя. — Тя наклони глава и ме изгледа изненадано. — Не се чуди! Вкъщи само аз готвех.

— Не исках да кажа, че не можеш да готвиш. Просто се изненадах, че искаш да го правиш.

Изведнъж се сетих, че откакто живееше тук, нито веднъж не бе споменала, че умее да готви. Сигурно майка й я е разглезила, като не й е позволявала да работи в кухнята. А после Гарланд я е доразглезил.

— Сега нямам избор, нали така? — попитах.

— Така — отвърна тя.

— Разбира се, няма да мога да приготвям кулинарни шедьоври. Като в някой от лъскавите ресторанти, където все ходехте с Гарланд — заядох се аз. Отидох до прозорците и дръпнах още по-плътно завесите.

— Не съм и очаквала специалитети — тросна се тя. Ето, вече започна — тя губеше мекотата си, нежния поглед, топлото покривало на невинността.

— Храната ще бъде питателна, понеже си бременна. Това е най-важното, нали така?

Тя кимна бързо и се огледа.

— О, Оливия, какво ще правя тук? Сигурно ще се отегча до смърт.

— Ще донеса списанията ти. Слугите няма да знаят, а и няма да ги интересува дали са за мен, освен това ще гледам да отскачам тук при всяка възможност.

Тя ме погледна с благодарност.

— Бих искала и радио, или грамофон.

— Изключено! Макар че си чак тук, може да се чуе.

За да подчертая сериозността на доводите си, погледнах я втренчено. Почувствах, че все едно говоря на дете.

— А ако го кача на тавана? — примоли се тя.

Замислих се за миг.

— Да, май така ще може. Ще ти донеса радио и грамофон. Всички твои плочи са още долу. И без това никой няма да иска да ги слуша.

Нито Малкълм, нито аз харесвахме новата джаз-музика, която тя непрестанно слушаше. Сега се сетих, че щеше да бъде по-добре, ако ги бях сложила в багажа й. За щастие никой от старите слуги не беше обърнал внимание на това.

— Благодаря ти, Оливия — каза тя. Явно вече беше разбрала, че аз можех да й осигурявам дребни удоволствия и радост, както и да й ги отнемам.

Помогнах й да си разопакова дрехите. Малкълм се върна с по-големия куфар. Сложи го на пода и остана до вратата, загледан в нас.

— Това е всичко, Малкълм — отпратих го аз, както се отпраща слуга. Лицето му пребледня и той прехапа долната си устна. Прочетох гнева в очите му и долових неговото безсилие. Той се поколеба.

— Да не искаш да кажеш нещо? Може би да се извиниш?

— Не. Очевидно ти казваш всичко, което може да се каже — заяви той, обърна се и гордо излезе от стаята. Когато се обърнах към Алисия, тя ме гледаше изумена.

— Забранено му е да се доближава до теб, докато… докато си тук — казах й.

— Добре — въздъхна тя с облекчение.

— Аз обаче не съм толкова наивна, че да вярвам на всяка негова дума. Забелязах как те гледаше.

Тя се обърна към вратата, сякаш Малкълм още беше там и видът му можеше да потвърди думите ми.

— Той сигурно не би…

— Трябва да разбереш, скъпа, че затворена сама в тази стая, далеч от всички, ти си много уязвима. Дебелите стени заглушават всеки шум, така че не можеш да извикаш за помощ, а и не бива да издаваш присъствието си. Къде ще избягаш? На тавана ли? Това би било още по-лошо.

— Но ти ще разбереш, ако нещо…

— Нощем, когато заспя, той ще се промъква по тъмните коридори, ще пристъпва бос и ако дойде тук, ти няма да извикаш и да привлечеш нечие внимание към себе си. Представи си Кристофър да узнае, че ти си скрита тук.

— Ще заключвам вратата — увери ме тя бързо.

— Ти вече заключваше една врата, мила моя. Заключването на врати във Фоксуърт Хол не може да спре Малкълм Нийл Фоксуърт.

— Какво да правя? — запита тя обезумяла.

— Както вече ти казах, когато обсъждахме всичко това, трябва да промениш вида си, да се направиш непривлекателна за него, да не му напомняш за никого — заявих аз саркастично. Алисия се втренчи в мен. Аз сграбчих косата й. — Съжалявам, но няма друг начин.

— Сигурна ли си? Сигурна ли си?

— Да.

Тя тихо заплака.

— Сядай! — заповядах й аз. Тя погледна стола, сякаш беше ешафод, на който й предстоеше да се качи, после отиде до него и седна, отпуснала ръце в скута си, с насълзени очи.

Извадих голямата ножица от джоба си и застанах зад нея. Първо махнах фуркетите й и пригладих кичурите, за да легнат послушно. Бяха копринено меки и приятни при допир. Представих си как Малкълм лежи до нея и замечтано гали косата й часове наред. Моята никога не е била толкова мека, каквото и да правех, и нито веднъж при сексуалните ни контакти (не можех да нарека това правене на любов) Малкълм не я беше докосвал.

Стиснах снопче коса в лявата си ръка и го изпънах. Тя потръпна от силното дръпване. После затворих острието и започнах да режа, като гледах да кълцам колкото мога по-близо до черепа й и нарочно я правех неравна, за да израсте накриво. Докато режех, сълзите се стичаха по лицето й, но тя не издаде нито звук. Старателно прибрах кичурите в копринен шал, увих ги и ги вързах на възел.

След като свърших, тя притисна ръце към главата си и издаде един-единствен скръбен вопъл.

— Пак ще порасте, нали знаеш — казах й, стараейки се думите ми да прозвучат съчувствено. Тя се обърна и отново ме изгледа с омраза, но аз й се усмихнах. Подстригването промени коренно вида й. Сега приличаше повече на момче; короната на нейната красота беше снета. Сякаш бях угасила блясъка в очите й.

— Ако Малкълм те погледне сега, той няма да вижда вече същите неща, нали така?

Тя не каза нищо. Само се гледаше в огледалото. След малко проговори, повече на отражението си, отколкото на мен.

— Това е само лош сън. Утре ще се събудя и Гарланд ще бъде до мен. Просто сънувам.

Тя се обърна, а на лицето й играеше налудничава усмивка.

— Нали, Оливия? Нали е само сън?

— Страхувам се, че не, мила. Не бива да стоиш тук и да си фантазираш. Утре ще се събудиш в тази стая и ще трябва да погледнеш реалността в очите — настояща и бъдеща. На повечето от нас им се налага да го правят всеки ден. Колкото си по-силна, толкова по-малко ще зависиш от фантазиите си.

Тя кимна неохотно, а на лицето й се изписа пълно отчаяние. Почти можех да прочета мислите й.

— Гарланд би се чувствал нещастен, ако знаеше, че се е стигнало до това. Кристофър и аз бяхме светлината на неговия живот. Само като си помисля, че синът ми спи в тази къща, а не трябва да знае, че съм толкова близо до него. Твърде жестоко е, твърде жестоко!

Тя отново заплака.

— Въпреки това така трябва да стане. Сега си тръгвам. Утре ще дойда по-рано от обикновено, защото новите прислужници пристигат малко преди обяд.

Взех вързопчето с отрязаната й коса и се отправих към вратата.

— Оливия! — извика тя.

— Да, скъпа.

— Моля те, мога ли да си запазя една къдрица, само една малка къдрица от косата ми.

Благосклонно й подадох един блестящ кестеняв кичур.

— Ти не ме мразиш, нали? — запита тя уплашено.

— Разбира се, че не те мразя, Алисия. Мразя само това, в което си се превърнала, както, убедена съм, го мразиш и ти.

После отворих вратата и излязох. Затворих тихо зад себе си и превъртях ключа в ключалката. Хлипанията й заглъхнаха в мрака на коридора, когато угасих лампите. Сенките, държани досега встрани, нахлуха и вдигнаха черна стена между Алисия и нейното спящо дете, което я очакваше отвъд, в света на светлината и живота.

Вървях бързо по коридора, докато стигнах до ротондата. Дочух шум отдолу и разбрах, че Малкълм е още там, може би зад бюрото в библиотеката. Представих си го как седи и гледа, изпълнен с омраза, към вратата в очакване да вляза.

Но тази вечер не ми се говореше с него. Самата аз бях доста уморена. Тръгнах към спалнята си, но на вратата на трофейната зала се спрях. Сетих се за нещо, което би било прекрасно отмъщение и щеше да ме удовлетвори. Отворих вратата, светнах, и отидох до бюрото, на което Малкълм често седеше, когато се усамотяваше тук. Оставих шала с косата на Алисия по средата и отвързах възела, та купът красиви кестеняви кичури да се вижда.

Върнах се до вратата, погледнах пак отрязаната й коса на бюрото му, усмихнах се и угасих. Постоях там, заслушана в звуците на къщата. Тази вечер всяко проскърцване отекваше зловещо в цялата къща. Вятърът свистеше бясно и я притискаше в ледените си обятия. Колко ли топли летни дни ще са нужни, за да размразят стената от лед около този дом, запитах се аз. През цялото лято Алисия ще стои в мрачната, задушна стая под големия таван, чакайки раждането на едно дете, което не беше искала и чиято майка нямаше да бъде. Това наистина беше присъда за затвор, а аз действително бях тъмничар.

Ролята не ми харесваше, но Малкълм ме беше поставил в нея и знаех, че единственият начин да го надвия беше да я изиграя много по-добре, отколкото той би могъл да очаква. Зарекох се, че ще дойде ден, когато той ще съжалява за тази нощ, за всичко което ми е причинил и което ме заставя да причинявам на нея.

Отидох бързо в спалнята си и веднага потънах в сън — той беше единственото възможно бягство от лудостта на Фоксуърт Хол и по някаква ирония на съдбата това важеше с еднаква сила и за Алисия, и за мен.

 

 

Седмиците на Алисия минаваха така, както бях предрекла — бавно и болезнено. Всеки ден, още с влизането ми в стаята, тя почваше да ме моли да й доведа Кристофър.

— Ако не тук, нека поне застане пред прозореца ми, за да мога да надзърна и да го видя. Не мога повече да издържам!

— Кристофър най-после посвикна с отсъствието ти. Защо да го вълнуваме? Ако наистина го обичаш, ще оставиш нещата такива, каквито са.

— Да ги оставя така ли? Та аз съм му майка! Сърцето ми се къса. Дните стават все по-дълги. Една седмица тук е като година навън.

Сутрин се оплакваше, че й се гади. Следобед плачеше за Кристофър. Винаги беше уморена и най-често я намирах в леглото, с втренчени в тавана очи. Бузите й загубиха предишната си руменина и макар че настоявах да си изяжда всичко, лицето й измършавя. След два месеца в стаята около очите й се очертаха тъмни кръгове.

Обикновено покриваше главата си с шал. След като я заварих с него за кой ли път, аз я попитах защо го носи.

— Защото не мога да се гледам с тази коса — отвърна тя.

— По-добре покрий огледалото — посъветвах я аз. Знаех, че суетата е присъща на всяка жена, но такива като нея бяха много по-суетни от обичайното. Въпреки че нямаше никакви помади и косата й беше окълцана, предполагах, че все още сяда пред огледалото и си въобразява, че се намира в хубавата си спалня и се приготвя за излизане с Гарланд, или пък крои планове какво ще направи, когато косата й отново порасте и тя се измъкне оттук.

Най-накрая тя прие предложението ми и покри огледалото с един чаршаф. Загубата на красотата й беше част от жестоката реалност, а тя предпочиташе да я избягва. Когато влязох с подноса с храна, видях преметнатия чаршаф, но не казах нищо.

Тя беше в леглото. Вдигна към мен очи, изпълнени със сълзи на отегчение и гняв. Беше махнала шала — нямаше смисъл да го носи, след като беше покрила огледалото.

— Мислех, че си ми забравила вечерята — обвини ме тя. В думите й долових непозната досега острота. В яда си натъртваше на съгласните и гласът и бе така одрезгавял, че все едно говореше мъж.

— Вечеря ли? Алисия, та това е обядът ти! — отвърнах аз, а думите ми я изненадаха и ужасиха.

— Едва обед? — тя погледна малкия настолен часовник от слонова кост върху скрина. — Едва обед? — повтори и бавно седна в леглото, гледайки ме с вцепенени от страх сини очи. Знаех, че ме възприема като своя тъмничарка. Ако й хрумнеше да направи нещо ново, първо трябваше да поиска разрешение от мен. Вече не беше господарка на живота си.

— Как е моят Кристофър? Много ли му липсвам? Пита ли всеки ден за мен? — попита ме задъхано тя и зачака отговора, сякаш животът й зависеше от него.

— Понякога пита — казах аз. — Момчетата го разведряват.

Тя кимна в жалък опит да възстанови образа му в съзнанието си. Аз също си помислих за него — красивия златокос Кристофър, върху чието лице радостта и веселието бавно се връщаха, прогонвайки тъгата от първите два-три месеца без майка му. Очите му отново заблестяваха, когато преди сън му четях любимата приказка. Вече започвах да го приемам като едно от моите деца. Той и моите две момчета си играеха толкова хубаво в детската стая. Мал и Джоел го обожаваха. От него сякаш струеше цялото лъчезарие на майка му от дните на нейното щастие. Но в тази слънчева радост нямаше нищо изкусително и похотливо, тя беше весела и открита, състрадателна и невинна. Той беше по-гальовен от моите синове. Понякога се страхувах, че то е, защото Мал и Джоел носят във вените си кръвта на Малкълм. Всяка сутрин Крис изтичваше при мен с викове: „Искам сто целувки! Искам сто прегръдки! Искам!“ Вчера, когато го слагах в леглото за следобедния сън, красивите му сини очи се вдигнаха към мен и той попита: „Може ли понякога да ти викам мамо“? Не казах за това на Алисия, естествено. Върнах разговора към нея.

— Днес изглеждаш ужасно, Алисия. Трябва да се грижиш повече за себе си — упрекнах я аз.

Тя се извърна рязко към мен и процеди през зъби:

— Така изглеждам, защото съм затворена по цял ден в този… този килер.

— По-просторно е, отколкото в килер.

— И виждам слънцето единствено през прозорците тук и горе, на тавана. Вчера седях под лъчите, докато слънцето не се премести и ме остави в сянка. Чувствах се като цвете, което вехне в килера, жадно за слънчева ласка. Скоро ще изсъхна и ще умра, и ще можеш да си ме сложиш между страниците на някоя книга — завърши тя, а в гласа й имаше и яд, и самосъжаление.

— Няма да ти се наложи да стоиш тук чак толкова дълго. И едва ли ще ти е от полза по цял ден да подхранваш чувството си за безсилие — заявих аз сухо, което още повече я вбеси.

— Може би ще е възможно да изляза тайничко и да се разходя набързо. Ти можеш да изведеш момчетата от къщи…

— Алисия, ами прислугата? Какво обяснение бих могла да им дам, ако те видят? Откъде си се появила? Коя си? А ако момчетата разберат, представяш ли си? Това, което искаш, е невъзможно, абсолютно невъзможно!

Тя кимна. Аз продължих:

— Наистина ми е мъчно за теб. Надявам се, че разбираш. Нали? — Тя ме погледна изпитателно и кимна. — Създалото се положение не е приятно за никого, а най-малко за мен. Продължавай да мислиш за бъдещето и ще преживееш настоящето.

Изведнъж й хрумна идея, която явно й се стори много добра. Лицето й грейна от вълнение.

— А защо не дадеш свободен ден на прислугата? Остави ги да си починат само за уикенда. Имам нужда само от два дни на чист въздух. Моля те!

— Самата мисъл е абсурдна! Постарай се да се овладееш! — срязах я аз, събирайки решителност. — Така само ще се поболееш и може да загубиш бебето. Сега яж и нахрани детето, което носиш — наредих й аз и излязох, преди да може да ми отговори.

Когато й занесох вечерята по-късно същия ден, стори ми се някак променена. Беше се изкъпала и облякла хубава синя блуза. Седеше на леглото, сякаш пътуваше на задната седалка на автомобил. Когато влязох, тя каза:

— А, ето го и ресторанта. Какво ще си поръчаме?

Въобразяваше си, че е в колата с Кристофър. Изненадах се, но не казах нищо. Тя ме погледна в очакване, като явно се надяваше и аз да се присъединя към играта й. Оставих подноса и се загледах в Алисия, която продължи да си измисля случката. Стана и се доближи до масата, сякаш беше в ресторант. Изглеждаше по-ведра и щастлива от преди.

Обърна се към мен като към сервитьорка. Внезапно усетих, че във всичко това има нещо много странно. Тя не се преструваше само колкото да се позабавлява, а го преживяваше като истинско излизане. Продължи да бърбори, все едно изобщо не бях там, или пък й бях напълно непозната. Това не ми харесваше, но не знаех какво да правя. Тя ме освободи с думите:

— Вече можете да ги отнесете — и посочи към мръсните чинии.

Започна да храни въображаемия Кристофър и да му разказва, че като свършат, ще отидат в парка да видят животните и да се повозят на въртележката. Разбрах, че смята тавана за парк. Беше облечена в най-хубавата рокля, която й бях разрешила да си вземе. Коремът й още не беше толкова голям, че да не позволява да се напъха в нея. Беше откъснала парче от бежов комбинезон и го беше завързала в орязаната си коса като панделка.

— Добре ли си? — попитах я аз. Тя спря да говори и се обърна към празния стол до себе си.

— Извинявай, Кристофър, сервитьорката иска да ме пита нещо. Какво има? — попита ме тя напевно.

Стиснах устни и изправих гръб. На лицето й играеше налудничава усмивка. Да не мислеше, че и аз ще се включа в тази глупава игра? Не повторих въпроса си. Само взех подноса и тръгнах към вратата.

— Казва, че им се е свършил сладоледът — обясни Алисия на измисления си син. — Не се тревожи. Може да намерим сладолед в парка, но със сигурност вече няма да идваме в този ресторант, нали?

Когато затварях вратата, чух я да се смее. Луда е, помислих си, и за пръв път откак се върна във Фоксуърт Хол, очаквах с нетърпение да си отиде отново.

 

 

Фантазиите продължаваха. Стаята в дъното на северното крило стана измисленият свят на Алисия. Понякога, когато влезех, тя и въображаемият й син пътуваха с кола, понякога — с ферибота. На няколко пъти бяха на тавана. Тя пускаше грамофона и си представяше, че са отишли на куклен театър. Направи две кукли от чорапите си и използваше един шкаф за сцена.

Наричаше ме различно всеки път. Или бях сервитьорка, или разпоредителка в кукления театър, или механик на ферибота. Всичко друго, но не и Оливия. Вече не виждах страх в очите й, когато влизах. Тя ме гледаше и се усмихваше в очакване да види как ще приема поредната измислица.

Продължи така, докато един ден с влизането забелязах, че е свалила чаршафа от огледалото. Вече не се страхуваше да се оглежда, защото не виждаше истинския си образ, а това, което си измислеше. Стоеше пред огледалото с четка в ръка и я размахваше във въздуха, сякаш решеше разпилени по раменете си кичури.

Най-странното нещо беше, че тя възвърна свежия цвят на кожата си. Знаех, че някои жени се разхубавяват от бременността си. Аз не бях от тях, но красотата на Алисия не помръкна, когато беше бременна с Кристофър. Сега се получи същото, донякъде благодарение на илюзиите, с които тя се подхранваше.

— Какво правиш? — попитах я аз и тя се извърна от огледалото. Не ме беше чула, когато влязох.

— О, Оливия, Гарланд каза, че самата Венера едва ли има по-хубава коса от моята. Представяш ли си? Мъжете толкова се увличат в комплиментите си! Дори не знаят какво значи това за жената. Аз го оставям да си говори. Нали не вреди на никого? Е, поне не на Венера.

Тя се разсмя буйно и звънко, както когато Гарланд беше жив. Полудява, помислих си аз. Затворена в тази стая, бременна, тя полека губи ума си. Както и да е, не аз бях виновна за това. На Малкълм се падаше да бере греха за това. Може би е знаел, че ще стане така, може би дори го е очаквал. Тя щеше да му роди дете и той щеше да си го вземе. Но щеше да бъде толкова разстроена психически, че нямаше да може да й се повери такова голямо състояние. Всъщност можеше дори да се наложи да я приберат в лудница. И той щеше да получи всичко — и парите, и детето, а на Алисия — добър й път. Щяхме да осиновим Кристофър.

Този сценарий ме вбеси. Малкълм Нийл Фоксуърт пак щеше да получи своето и да победи всички, дори мен. Не можех да го допусна.

— Алисия, Гарланд е мъртъв. Не би могъл да ти каже нищо сега. Трябва да престанеш с тези абсурдни измислици, преди да са те подлудили. Чуваш ли ме? Разбираш ли какво ти казвам?

Усмивката не слезе от лицето й. Явно чуваше само онова, което искаше да чуе.

— Той ми купува каквото поискам, прави всичко за мен — каза тя. — Ужасно е, знам, но само да спомена нещо, което съм видяла или пожелала, и на другия ден вече ми го доставят вкъщи. Много съм разглезена, но какво да правя? Както и да е — продължи тя, обърна се пак към огледалото и почна отново да реши въображаемата си коса, — Гарланд казва, че му е приятно да ме глези. Твърди, че това му доставя удоволствие, което аз нямам право да му отнемам. Не е ли чудесно?

— Донесох ти дрехите за бременна, Алисия — прекъснах я аз. Реших, че като ги види, ще се върне бързо към действителността. Сложих купчината дрехи на леглото.

— Прегледай ги и ги подреди. Вече не можеш да носиш своите неща.

Тя дори не се обърна.

— Алисия!

— Снощи Гарланд каза… каза: „Алисия, не искай от мен луната, защото ще полудея, докато се опитвам да я взема за теб.“

Тя се засмя:

— Да му поискам ли луната, Оливия?

— Дрехите, Алисия — повторих аз. Тя все така не ми обръщаше внимание. Накрая излязох с надеждата, че тя сама ще види дрехите и ще осъзнае какво трябва да прави.

Вечерта, когато си легнах, дълго мислих за налудничавото й бръщолевене. Естествено беше измислиците й да са в сегашно време, заключих аз, но имаше нещо повече от лудост в начина, по който говореше за Гарланд. Звучеше свръхестествено, сякаш той наистина я навестява нощем.

Изведнъж ми хрумна ужасяваща мисъл. А ако Малкълм, въпреки забраната ми, е ходил при нея? Ако тя нарича него Гарланд? Ако той се възползва от лудостта й и се промъква при нея нощем, докато спя? Тя не би разбрала, че мъжът, когото прегръща, е Малкълм, а не Гарланд. Тази мисъл не ме остави да заспя.

По някое време през нощта ми се причуха стъпки в коридора. Докато изляза да проверя, Малкълм вече би могъл да е свил зад ъгъла и да е влязъл в северното крило. Върнах се в спалнята за халата и чехлите и тихо се измъкнах. Мислех да отида в северното крило и да отворя вратата, но ми хрумна по-добра идея. Ако той наистина беше там, не исках да му давам възможност да се измъкне от леглото й. Можеше да ме чуе, че идвам и да изчезне, преди да съм превъртяла ключа.

Тръгнах към предната част на къщата и оттам към тавана. Светнах лампата в малкото коридорче, затворих тихо вратата след себе си, сигурна, че нито Малкълм, нито някой от слугите ще ме чуе, и полека се заизкачвах по стъпалата. Смятах да мина през тавана до стълбата, която водеше в стаята на Алисия. Щях да ги погледам малко и тогава да се изправя пред тях.

Но когато стигнах до тавана, слабата светлинка от лампата в коридора внезапно угасна и ме хвърли в непрогледен мрак. Поспрях се, без да знам дали е по-добре да продължа или да се върна. Реших да следвам първоначалното си намерение и продължих опипом напред.

Мислех си, че имам ясен спомен за разположението и ще се справя и на тъмно. После вдясно от себе си чух шум. Обзе ме паника. Бях сигурна, че това са плъхове, и вече си представях как препускат през краката ми, спъват ме и пролазват по лицето и тялото ми. Толкова ми призля, че едва не припаднах. Главата ми кънтеше от топуркането им. Трябваше да се махна!

Обърнах се и видях някой, който се криеше в сенките! Едва се сдържах да не извикам — изведнъж разбрах, че това е стар шивашки манекен, но вече бях подскочила назад толкова рязко, че се препънах в някакъв сандък и паднах върху купчина стари дрехи. Подпрях се с ръце на пода, мъчейки се да стана. Докоснах нещо космато! Плъх! Побъркана от страх се втурнах напред на колене и лакти и съборих куп книги. Беше толкова горещо, че едвам дишах.

Изправих се на крака, но открих, че съм загубила представа за посоките. Накъдето и да се обърнех, все ми се струваше, че няма изход. Тъмнината ме обгърна и започна да затяга примката си, докато вече не можех да помръдна нито наляво, нито надясно. Вкамених се от ужас. Краката ми натежаха като олово и сякаш се завързаха един за друг. Исках да се раздвижа, но не бях в състояние да направя и крачка. Захлипах тихо.

Плъховете вилнееха наоколо, скачаха по мебели, влизаха и излизаха от сандъци и шкафове. Целият таван гъмжеше от ужасните гризачи. Представих си как мрачните сенки на предците на Малкълм се измъкват от стените, разбудени от уплахата ми. Тази къща не търпеше слабост и страх. Щом го подушеха, сенките се втурваха да унищожат слабия.

Отидох до най-близката стена и опипом тръгнах в посоката, в която се надявах да е предното стълбище. Блъсках се като обезумяла в стари мебели и птичи клетки, спъвах се в сандъци. Ръцете ми сграбчваха неща, които изведнъж се превръщаха в топли, пулсиращи живи създания, макар че дълбоко в себе си знаех, че докосвам само дрехи и облегалки на стари столове. После косата ми се заплете в отворената вратичка на една клетка и тя падна отгоре ми. Когато улових пръчката, на която се крепеше, тя се превърна в дълга черна змия. Всичко оживяваше и добиваше зловещи форми.

Не знам след колко време успях да се добера до стълбите. Мобилизирах цялата си воля, за да се успокоя и продължа. Най-после разпознах очертанията на стълбищната площадка и заслизах.

Доплака ми се от облекчение, когато накрая отворих вратата и пристъпих в коридора. Спуснах се към южното крило и се прибрах в спалнята си. Погледнах се в огледалото — имах вид на полудяла. Косата ми беше разрошена, а халатът — изпоцапан. По лицето ми също имаше мръсотия, а ръцете ми бяха целите почернели от праха. Бях убедена, че вече никога няма да се кача отново на тавана. Много пъти се озовавах там в кошмарите си, но самата мисъл да отворя вратата и да се кача горе, ме хвърляше в ужас.

Измих се и отново си легнах. Дълго се свивах под завивките, облекчена от топлината и спокойствието на собствената си стая. После си спомних за целта на излизането си. Не след дълго чух стъпки в коридора. Скочих и бързо отидох до вратата. Стори ми се, че Малкълм току-що е влязъл в стаята си. Ослушах се за щракването на бравата му, но не чух нищо.

Не бях успяла да го заловя на местопрестъплението и да се изправя срещу него с обвиненията си, както се надявах. Вместо това самата аз бях заловена в капана на онзи стар, ужасен таван, и се изправих срещу порочното минало на Фоксуъртови, което щеше вечно да ми се подиграва, задето избягах.

Тази къща сякаш имаше някакъв начин да защитава своите. Тя беше обвила Малкълм в безмълвие, докато се беше промъквал по коридора. Бях убедена в това. Стените знаеха истината, само че не искаха да ми я кажат.

Постоях още малко, после затворих вратата и се върнах в леглото. Заспах чак призори и скоро се събудих внезапно от шумните и нагли стъпки на Малкълм, който слизаше за закуска.

Когато се присъединих към него в трапезарията, опитах да позная по лицето му дали тази нощ е бил при Алисия или не. До този момент той беше удържал думата си и не ми беше задал нито един въпрос, свързан с нея — държеше се, сякаш тя вече не е тук.

Седеше на мястото си в другия край на масата и преглеждаше сутрешния вестник, без да забелязва присъствието ми, както обикновено. След като прислужницата ми наля кафето, аз запитах:

— Да си чул нещо странно тази нощ?

Той остави вестника и ме изгледа подигравателно.

— Странно? В какъв смисъл странно? — попита, сякаш това беше непозната за него дума.

— Например стъпки в северното крило. — Той впери непроницаемите си очи в мен, после се приведе напред и полугласно ме попита:

— Вратата е заключена, нали? Тя не може да се измъкне и да броди наоколо.

— Разбира се, че не може. Но това не значи, че някой не може да се вмъкне при нея — отвърнах аз тихо, но доста остро.

— За какво намекваш? — попита той и се облегна назад.

— Нарушавал ли си споразумението ни?

— Бъди сигурна, че не изпитвам нужда да си уплътнявам времето с потайно обикаляне из къщата. Надявам се, че и ти имаш по-важни занимания, отколкото да дебнеш за някакво „нарушение“, както се изрази.

— Не ми се налага да дебна. Понастоящем ме интересува една-единствена стая, в цялата къща — казах аз и усетих как лицето ми се изопва напрегнато.

Той се отвърна от острия ми поглед и поклати глава.

— Да не ти е казала нещо? Или си измисля? Жена в нейното положение, затворена по цял ден сама в онази стая сигурно вече бълнува — усмихна се той саркастично.

— Ти откъде знаеш, че бълнува? — изстрелях въпроса си аз.

— Моля те, Оливия, детинските ти опити да си играеш на детектив са смехотворни. Няма да намериш мои отпечатъци в стаята.

Взе отново вестника си и рязко го отвори, като преди да се скрие зад него, ми хвърли подигравателна усмивка.

— Надявам се да си прав — отвърнах аз. Ако е бил разтревожен, не го показа. Зачете се, както обикновено, привърши бързо със закуската си и отиде на работа, оставяйки ме да бъда болногледачка на лудостта, породена от неговата собствена лудост.