В. С. Ендрюс
Градината на сенките (19)

Възмездие за греха

Обзеха ме пълно объркване, страх и ужас. Чувствах се излъгана, обидена и наранена. Въпреки всичко те се обичаха толкова много — но това беше греховна, прокълната от Бога любов. Кой беше причината за всичко? Аз ли бях сбъркала? Или пък похотливостта, наследена от Малкълм, най-после беше излязла наяве? Ту ме обземаше гняв, ту сърцето ми се късаше от съжаление към тях. Трябваше да кажа на Малкълм. Едва събрах сили да стана и да отпратя Джон Амос. После бавно влязох в стаята с лебеда, подпирайки се на стената, и с неузнаваем дори за самата мен глас наредих на Кристофър и Корин да дойдат в библиотеката на Малкълм след петнайсет минути. Корин се мъчеше да прикрие голотата си, като се свиваше зад Кристофър, който се беше загърнал в чаршафа. Очите и на двамата вече бяха зачервени от плач. Затворих тихо вратата след себе си и с леко олюляване тръгнах да търся Малкълм.

— Малкълм — рекох аз с отварянето на вратата. — Случи се нещо… нещо ужасно.

— Децата? О, Господи, не и този път! — извика Малкълм и скочи от мястото си.

— Синът на баща ти е съблазнил дъщеря ни! — съобщих му аз.

Неописуема мъка изкриви лицето на Малкълм. В него виждах отразени собствените си чувства, но докато ядът, мъката, омразата и любовта към дъщеря му се бореха надмощие, едно чувство ги надви и измести. Гняв. Гняв, какъвто досега не бях виждала.

— Малкълм — продължих аз, — трябва да запазим хладнокръвие. Трябва да преценим как да постъпим. Сега залогът е много голям, знаеш го не по-зле от мен. Те ще дойдат тук всеки момент. Моля те, Малкълм, моля те да намериш сили в себе си, за да сложим край на това ужасно падение.

Точно в този миг вратата проскърца и Кристофър влезе в библиотеката, прегърнал Корин, сякаш да я защити. Бяха намерили време само да се облекат, даже не си бяха закопчали всички копчета. Кристофър беше без обувки, само по чорапи. На горната площадка на стъпалата зад тях стоеше Джон Амос и ни гледаше с изражение на библейски съдник. С всяка изминала безмълвна секунда като че ли ставаше все по-висок и по-висок — той беше подозирал, винаги го беше усещал, но аз бях отказала Да му повярвам. В съзнанието ми изплуваха пророческите му думи: „Няма по-слепи от тия, които не искат да прогледнат.“

Сега вече знаех, че божият гняв се е стоварил безмилостно върху дома на Фоксуъртови. Всяка сянка, всеки призрак на предците ни в къщата стенеше. Оставаше ни само да чуем думите. Малкълм отиде зад тях и затръшна вратата.

— Татко — започна Корин, вкопчи се в ръката на Кристофър и двамата се приближиха към Малкълм. — Ние се обичаме. От доста време. Смятаме да се оженим.

Погледна към Кристофър за кураж. Той и отвърна с една от онези нежни и топли усмивки, които през последните три години бяха спечелили всички във Фоксуърт Хол.

— Кристофър и аз само чакаме да навърша осемнайсет. Мислехме да избягаме, защото не знаехме дали ще се съгласите. Но много бихме искали да направим венчавка в църква, за да благословим светостта на нашата любов.

Всяка дума на Корин забиваше кинжал в сърцето ми. Тя каза това, от което най-много се страхувах. Малкълм все едно не беше чул нищо. Гледаше Корин много особено. Като че ли виждаше не нея, а Алисия, или може би дори майка си. После лицето му отново се изкриви. Страните му пламнаха, а тялото му сякаш доби гигантски размери. Побързах да застана до него.

— Надявахме се да се зарадвате — каза, Корин с треперещ глас — и да ни дадете благословията си. Естествено ще ни бъде много приятно, ако решите да направим голяма сватба със стотици гости и прием тук, във Фоксуърт Хол. Искаме да сте толкова щастливи, колкото сме и ние — добави тя.

— Щастливи ли? — каза Малкълм, сякаш не беше чувал по-странна дума през живота си. — Щастливи! — повтори и избухна в глух, зловещ смях. Пристъпи към тях и вдигна обвинително показалец. — Щастливи ли? Вие сте извършили ужасен грях. Как може някой да е щастлив? Ти знаеш, че той ти е чичо, а той знае, че си му племенница. Стореното от вас е кръвосмешение. Няма никога да дам благословията си, нито пък бог ще ви я даде. Вие се гаврите с понятието брак — извика той, ръкомахайки, сякаш искаше да заличи любовта им.

— Не е кръвосмешение — поправи го Корин меко. — А нашата любов е твърде чиста и истинска, за да бъде греховна. Спират ни не божиите закони, а човешките. У много народи браковете между братовчеди и близки роднини дори се насърчават. Защо…

— Кръвосмешение! — кресна Малкълм с вдигнат във въздуха пръст. Тялото му се разтърси и кръвта нахлу в бузите му. — Грях! Падение! Проклятие! — викаше той. — Ти ме предаде! Предаде ме!

— Моля те, изслушай ме, Малкълм — обади се Кристофър. — Корин и аз изпитваме такива чувства един към друг от деня, в който пристигнах във Фоксуърт Хол. Това явно е предопределение.

— Юда! — изкрещя му Малкълм. — Спасих ти живота! Дадох ти надежди и възможности! Пръсках пари по теб, доверявах ти се, разчитах на теб! Отворих дома си за теб, а ти съблазни дъщеря ми!

— Не ме е съблазнил — намеси се Корин в защита на Кристофър. Дори се приближи плътно към него. — И двамата еднакво желаехме това, което се случи. Всъщност аз бях тази, която вървеше след него. Аз го преследвах, молех го да гледа на мен като на всяка друга жена. Във всеки свободен миг аз му досаждах с присъствието си, с бърборенето и смеха си, със своята любов. Той винаги е бил по-сдържан, казваше ми, че трябва да се съобразяваме с желанието на родителите си. Отначало ме беше страх, че няма да разберете, затова изчаквах да стана на осемнайсет. Не съм ви предала. Още ви обичам и искам да живея тук с Кристофър. Ще отгледаме децата си тук и…

— Деца ли? — Малкълм подскочи като ужилен при тази мисъл. По гърба ми полазиха ледени тръпки.

— Само ме изслушай — продължи Корин.

— Няма какво да слушам — прекъсна я Малкълм, а очите му се изпълниха с омраза. — Ти говориш за деца. Децата ти ще се родят с рога, с гърбици, с раздвоени опашки, с копита на краката. Те ще бъдат изроди.

Корин и Кристофър се свиха под заплахите му. Корин го погледна ужасена и се вкопчи още по-здраво в ръката на Кристофър, клатейки глава:

— Не, това не е вярно. Нищо подобно няма да се случи.

— Измамница — нахвърли се Малкълм върху нея. — Подла лъжкиня, похотлива съблазнителка, притворно създание!

Той крещеше и с всяка дума я караше да отстъпва назад.

— Искам и двамата веднага да напуснете дома ми, живота ми и спомените ми! Махайте се от къщата! — викна той и посочи вратата. — И отсега нататък да не сте се мярнали тук! За мен вие сте мъртви, също като…

Очите на Малкълм срещнаха моите и погледът ми го накара да замълчи.

— Не говориш сериозно — извика Корин, а сълзите се стичаха по бузите и треперещата й брадичка. Кристофър ме погледна с ням зов за помощ, но аз отвърнах очи. Чувствах се излъгана, точно както и Малкълм. Бях обикнала Кристофър като свое дете, а той ме беше измамил. И през всичките тези щастливи години, когато вярвах в неговата обич и привързаност към мен, той всъщност ги е давал на Корин. И той, като Малкълм, бе попаднал под магията на красотата. Вярно е, всички мъже са еднакви! Отвърнах му с леден поглед, който можеше да смрази сърцето му. Исках тук и сега да ги съсипя, като им съобщя истината, но една непозната досега хладна и трезва разсъдливост ми каза, че ще сломя единствено себе си.

— Говоря напълно сериозно — отвърна Малкълм най-после, а гласът му беше равен, студен и остър като нож. — Напуснете този дом и знайте, че ви лишавам от наследство. Нито ти, нито този Юда ще получите и петаче от мен. Проклинам ви, проклинам ви и двамата да водите живот, пълен с грях и ужас.

— Не можеш да ни прокълнеш — изправи се предизвикателно Кристофър. — Ще си отидем от дома ти, но няма да отнесем твоето проклятие. Ще го оставим на прага ти.

Изричайки тези думи, той приличаше на Малкълм повече от самия Малкълм.

— Не той ви проклина — обадих се аз, — а сам бог, за всичко, сторено от вас. Това е кръвосмешение и неговият плод ще бъде страшен.

Прорицанието ми изпълзи очите на Кристофър с болка. Сега той се чувстваше предаден от мен.

— Тогава ще си вървим — отвърна той. Дръпна Корин и двамата тръгнаха да излизат. Обърна се отново и ни хвърли предизвикателен поглед. Корин още плачеше — изглеждаше объркана и изплашена.

Малкълм даде воля на яростта си. Вдигна ръце нагоре и нададе вой, идващ от дъното на душата му. Това беше вой на животно в предсмъртна агония, непрестанно усилващ се вой, който разтърси Фоксуърт Хол, отекна по коридорите и смути сенките. Може би и духовете на предците му виеха с него. Изведнъж зазвуча хор от гласове, пропити с болка и мъка.

Внезапният му вик заглъхна бързо. Малкълм се обърна към мен, очите му бяха кървясали, едва си поемаше дъх. Размаха ръце, после се хвана за гърдите и се олюля. Строполи се на пода и в този миг усетих Джон Амос зад гърба си.

— Божият гняв се изсипа днес над този дом — рече той и застана до Малкълм, който лежеше проснат на пода. Джон го обърна по гръб и видяхме изкривената му уста. Дясната половина на лицето му беше безчувствена. Ъгълчето на устата му разкриваше стиснатите зъби. Очите му бяха обърнати нагоре, сякаш се мъчеше да погледне навътре в себе си. Опита се да каже нещо, но от устата му излезе само нечленоразделен звук.

— Извикай лекаря! — изкрещях аз.

 

 

Докторът настоя да вземе Малкълм в болница. Видях протеста в очите му — той поклати глава и безмълвно ме помоли да се противопоставя на съветите на лекаря.

— Разбира се, докторе — казах. — Искам да направите това, което е най-добро за съпруга ми. Повикайте линейка.

После разбрах как докторът споделил, че не познава друга жена, проявила толкова силна воля при подобни обстоятелства.

Санитарите дойдоха и отведоха Малкълм в болницата, където той прекара близо месец в отделна стая под денонощния надзор на лична медицинска сестра. Всеки път, когато аз или Джон Амос го посещавахме, той ни умоляваше да го приберем вкъщи. Отначало изразяваше молбата си само с поглед, защото беше получил удар, който бе парализирал цялата дясна половина на тялото му.

Когато го върнахме у дома, вече си бе възвърнал контрола върху някои мускули и можеше да издава странни, напомнящи думи, звуци. Понякога ми се струваше, че вика Корин.

Дните се нижеха монотонно. Сякаш самото време се беше разболяло и едвам се влачеше от час в час. Малкълм остана прикован в инвалидна количка и не можеше да ходи на работа. Аз трябваше да се заема с всичките му дела. Бях благодарна за всяко нещо, което занимаваше съзнанието ми и не ми оставяше време да обикалям из Фоксуърт Хол, да се измъчвам от спомените и да се чудя дали не съм могла да променя хода на събитията.

Къщата приличаше на гигантски гроб. Стъпките ни кънтяха в празнотата. Тракането на чинии и домакински съдове в кухнята се чуваше чак в преддверието.

Слугите си разменяха клюки, тъй като всеки дочуваше различни подробности — шепнеха си и непрекъснато надаваха ухо. Никой от тях не попита направо къде са Кристофър и Корин, но знаех, че Джон Амос им е съобщил нещичко, колкото да разпали любопитството им.

Вечерите ни приличаха на пантомима. Разговорите секваха, щом докарваха Малкълм до масата. Той се хранеше механично, вперил поглед пред себе си, гледаше през мен и със сигурност виждаше картини от миналото си. Бълнуванията му бяха като паяжина, която разкъсваше, докато се щураше из спомените си и търсеше опипом обяснение за предателството на Корин.

Дни наред не споменаваше името й, нито пък друг се осмеляваше да го стори в негово присъствие. Ако изобщо кажеше нещо, той винаги започваше с: „Когато това свърши…“ Представях си кошмарите му — кошмари, които хвърляха черна сянка над дните му. Призракът на красивото лице на Корин го беше впримчил и го въвличаше в безкрайни сънища за самота и поражение. Те оставяха отпечатъка си върху лицето му, докато накрая и самият Малкълм заприлича на привидение.

 

 

Джон Амос и аз поставяхме Библията върху гърдите на Малкълм и я отваряхме на страницата, която искахме да четем. С помощта на Джон и аз, като съпруга си, се преобразих. Вече знаех, че мога да се осланям изцяло на връзката му с бога, защото без дори да знае тайната за произхода на Корин, той инстинктивно прозря истината и се опита да отвори очите ми за нея, преди да е станало късно. Но аз действително бях заслепена. Реших, че никога няма да го допусна отново. Той често ме успокояваше:

— Оливия, неведоми са пътищата на бога, но винаги са прави. Знам, че той ще ти даде възможност да изкупиш ужасния грях на дъщеря си и чичо й.

Думите му смразиха сърцето ми.

— В бога е истината. На колене, жено, за да спасиш душата си.

— Не мога да се моля, защото не бях честна пред бога. Ти не знаеш цялата истина.

— Признай ми всичко, Оливия.

Коленичих до него и започнах:

— О, Джон, по-лошо е, отколкото допускаш — усетих как дяволът стисна гърлото ми, но силом прокарвах думите през пръстите му.

— Кристофър не е чичо на Корин. Той й е полубрат.

— Какво? Боже милостиви, как е могло да се случи това?

— Разбираш ли, Малкълм се влюби в Алисия, съблазни я и тя забременя от него след смъртта на Гарланд. Застави я да ни даде Корин. После тя си отиде. И никой не разбра, че аз не съм истинската майка на Корин.

Сведох поглед, изпълнена със срам. Не смеех да вдигна очи към Джон Амос.

— Стани — рече. — Ти знаеш колко е голям грехът ти. Сгрешила си, но повече са грешили по отношение на теб. Бог вече стовари меча си и порази съпруга ти. Същото ще сполети и неговите деца, уверявам те, същото. Сега трябва да бдим над Малкълм, Оливия, да се грижим за бизнеса му, да ръководим богохулния му дом и да го обърнем отново към бога. Да се молим, Оливия. Отче наш, който си на небето…

Изповедта ми като че ли донесе нова надежда на Фоксуърт Хол, защото говорът на Малкълм започна да се възвръща. Лекарят ми обясни, че дори да продължи да се подобрява, той никога няма да може да се възстанови напълно. Лицевите му мускули се бяха парализирали така, че той все едно непрестанно се усмихваше. По някакъв странен, призрачен начин, тази крива усмивка напомняше за чара и красотата на неговата младост. Като че ли някой беше направил порцеланова маска на предишното му „аз“ и я беше наложил завинаги върху лицето му.

Като знак на особено великодушие, понякога позволявах да го докарат с количката до бюрото му, за да разгледа документите и сделките, с които се занимавах. Отначало просто следвах установения ход на нещата, проучвах свършеното от Малкълм и вземах подобни на неговите решения. Но след време, когато добих достатъчно увереност, започнах да предприемам изцяло собствени ходове. Пренасочвах пари на борсата, промених процедурите в някои предприятия, продадох и купих недвижими имоти.

Отначало самостоятелната ми дейност го шокира. Той настоя да върна нещата в предишното им положение, но аз не му се подчиних.

Освен това осигурих голяма годишна заплата на Джон Амос и редовно прехвърлях средства в личните му сметки. Макар че беше болен, Малкълм се ориентира в обстановката много бързо. Размаха банковото извлечение под носа ми.

— Малкълм, трябва да разбереш, че нищо вече не е както преди. Бъди благодарен за това, което ти е останало, и не забравяй какво си навлече. Трябва да си благодарен, задето имаш мен и Джон Амос до себе си. Можеш ли да си представиш жена като Алисия или дори дъщеря си да се занимава с всичко това? Би ли била в състояние да поеме огромните делови отговорности? Щеше ли да движи нещата толкова гладко? Щеше ли да те търпи пред очите си такъв осакатен? Щеше да избяга с всичките ти пари — добавих аз гневно. Доближих се до бюрото и с лекота измъкнах банковото извлечение от ръката му.

Един ден, почти две години след удара, аз работех на бюрото на Малкълм, а той седеше в количката си срещу мен. Понякога исках да го докарват в библиотеката, докато работя, и му четях някои от взетите от мен решения и докладите за техния резултат. Знаех, че не желае да стои при мен, още по-малко пък да слуша за инициативите ми, но ми доставяше удоволствие, затова нареждах на сестрата да го докара.

Беше ранна пролет, слънцето грееше през прозореца и стопляше гърба ми. Малкълм вдигна очи към мен и аз видях, че на лицето му има ново изражение. Беше по-меко от обичайното. В очите му се четеше нежност, а в наситеното им синьо имаше топлота. Разбрах, че си спомня за нещо приятно. Спрях да работя и го загледах в очакване.

— Оливия — започна той, — има нещо, което трябва да науча. Моля те. Знам, че не храниш добри чувства към мен, но имай милост да изпълниш, поне тази моя молба.

— Каква е молбата ти? — попитах и се облегнах назад в стола. Той се приведе обнадежден.

— Наеми детективи да открият какво е станало с Кристофър и Корин. Къде са отишли? Какво правят? И… и… дали…

— И дали имат уродливи деца — додадох хладно. Той кимна. — Моля те — повтори и се наведе колкото можеше по-напред в количката си.

Много нощи бях прекарала будна, потънала в мисли за Корин и Кристофър, като се мъчех да затворя сърцето си за тях, но в едно тайно кътче, което може би дори Бог не виждаше, аз още ги обичах.

— Ти й каза, че тя е мъртва за теб. Ако я съживиш, това ще донесе само болка и страдание.

— Знам, но не мога да се примиря, че ще отида в гроба, без да съм разбрал размера на стореното от мен зло. Обещай ми само това. Умолявам те. И вече няма да искам нищо от теб, за нищо няма да настоявам, ще ти прехвърля всичко, което пожелаеш, всичко — отговори той. По лицето му се стичаха сълзи — явен признак за състоянието му. Често се разплакваше при най-малкия повод, но докторът ми обясни, че понякога и той самият не го съзнава. В моите очи беше достоен за съжаление.

Изведнъж се почувствах сломена, гледайки съсипания и измъчен мъж в инвалидната количка. За пръв път осъзнах, че нещо мое си е отишло. Някога имах силен, волеви съпруг, когото уважаваха и от когото се бояха и обществото, и деловите среди. Каквито и да бяха отношенията ни, аз все още бях Оливия Фоксуърт, съпругата на Малкълм Фоксуърт, който винаги вървеше начело. Сега пред мен имаше един жалък инвалид, сянка на предишния мъж.

Реално погледнато, Корин и Кристофър ни бяха причинили всичко това. Къде бяха сега? Как се справяха с живота? Дали бог, който наказа така сурово рода Фоксуърт, беше последвал и тях в изгнанието им?

— Добре — рекох аз. — Ще го направя.

— Благодаря ти, Оливия. Бог да те благослови.

— Време е да се прибереш в стаята и да си починеш.

— Да, да. Както кажеш, Оливия.

Той се обърна и направи жалък опит да задвижи сам количката си. Повиках сестрата и тя го отведе в стаята му. През цялото време той мърмореше:

— Благодаря ти, Оливия. Благодаря.

Веднага изпратих да повикат Джон Амос. Още от вратата му наредих:

— Искам веднага да отидеш в Шарлотсвил и да наемеш най-добрия детектив. Той трябва да открие къде са Корин и Кристофър. Искам да знам всичко за тях, и най-дребната подробност.

Джон се навъси.

— И за какво е всичко това? — попита, после видя гнева в очите ми и побърза да добави: — Щом така искаш, твоя воля.

— Така искам — срязах го аз и той кимна.

— Веднага тръгвам.

 

 

След малко повече от месец получихме първия подробен доклад. Джон Амос въведе детектива в библиотеката. Малкълм все още беше в стаята си. Нямаше да му казвам нищо, докато самата аз не науча всичко.

Детективът се оказа дребен грозноват човек, който приличаше повече на банков касиер. По-късно научих, че при неговата работа това било предимство. Никой не го забелязвал. Казваше се Крътърс и носеше неудобни очила с голям диоптър, които непрекъснато се плъзгаха по носа му, докато говореше. Нямах търпение, но се заставих да го изслушам.

— Живеят под името Долангенгър — започна той. — Затова ми отне известно време, докато ги открия.

— Не ме интересуват подробностите от вашата работа, господин Крътърс, а само фактите — прекъснах го аз.

— Да, госпожо Фоксуърт. Кристофър Долангенгър работи като рекламен агент в една голяма фирма в Гладстон, Пенсилвания. Доколкото разбрах, ползва се с голямо уважение.

— Рекламен агент ли? — повторих аз.

— Естествено, след като ти и Малкълм оттеглихте финансовата си издръжка, той не би могъл да продължи да следва медицина — обади се Джон Амос с усмивка. Крътърс го изгледа учудено.

— Продължавайте, господин Крътърс.

— Всички смятат госпожа Долангенгър за красива жена, за добра съпруга и майка.

— Майка ли? — сепнах се аз.

— Имат син, който е почти на две години. Казва се Кристофър.

— Какво разбрахте за него? — попитах внимателно. Сърцето ми щеше да се пръсне.

— Хубаво дете. Видях го. Златисти коси, сини очи. Изглежда умно.

— Не може да бъде! — казах и се облегнах назад. — Това не са същите хора. Може да са други Кристофър и Корин. Да, проследил сте не когото трябва — отсякох аз.

— Извинете, госпожо Фоксуърт, но няма съмнение, че това са те. Не забравяйте, че разполагам и със снимки. Видях и двамата достатъчно отблизо. Те са вашите Кристофър и Корин.

— Не са мои! — срязах го аз. Той погледна към Джон Амос и се умълча. — Какво още научихте за тях?

— Ами, госпожа Долангенгър пак е бременна — съобщи ми той внимателно.

— Бременна ли? — хвърлих поглед към Джон Амос. На лицето му се появи крива усмивка. Кимна, а аз прошепнах: — Този път детето ще е различно.

— Какво казахте, госпожо Фоксуърт? — попита Крътърс.

— Нищо. Искам да продължите да се занимавате със задачата и да ми докладвате в мига, в който госпожа Долангенгър роди. Искам да знам всичко за новороденото. Разбирате ли?

— Да, госпожо Фоксуърт. Ще продължа да ги следя. Тя трябва да роди скоро.

— Добре. Ще получите чека си с утрешната поща.

Махнах на Джон Амос да го изпрати. Трябваше ми известно време, докато преглътна новината. После станах и тръгнах към стаята на Малкълм. Спрях пред вратата.

Не, помислих си, още не. Не преди да сме разбрали какво е второто дете.