Александра Рипли
Златните полета (41)

Четирийсет и първа глава

Войника умря, докато спеше на 10 февруари. По време на погребението му се изви снежна буря. Чес обясни на неутешимата Гъси, че дебелото, чисто, меко одеяло върху гроба му представлява начин, по който ангелите са се погрижили да му е топло и приятно.

За първи път от години Чес си спомни за гроба в Алъманс Каунти, където лежеше малкият й син, и се помоли тихата белота да покрие и него.

Жителите на Стандиш го нарекоха „нашествие“. През март пристигнаха вкупом управителите и чиновниците, представители на английските партньори от тютюневия бранш. Всички бяха лондончани и се чувстваха притеснени от насилственото си преместване в пустошта. Но когато видяха спретнатия, проспериращ град, страховете им изчезнаха. А след като научиха колко много земя и колко големи къщи можеха да купят със заплатите си, те и най-вече съпругите им страшно се зарадваха.

— Докато бяхме в Лондон, никоя от нас не ходеше в луксозни магазини, на театър или където и да било другаде — сподели една от жените с Чес. — Защо трябва тези неща да ни липсват тук? А в Лондон можехме да постигнем само част от къща на тъмна, опушена улица. Иска ми се да пея и да танцувам. Децата не знаят какво е да разполагаш с място за игра — живеехме далеч от парковете. Приличат на малки птички, пуснати от клетките.

Това бяха англичаните, които Чес никога не беше виждала в Лондон, представители на зараждащата се средна класа, гражданите, преобразяващи постепенно възгледите и законите на Великобритания. Чувстваха се удобно в Америка — страна, в която промените бяха нормалният стил на живот.

Чес се увери, че много от нещата, които знаеше за англичаните, не са верни. Общоизвестното схващане за неморалността не беше валидно. Напротив — тези мъже и жени бяха също толкова взискателни по отношение на езика и поведението си, колкото неотстъпни вата майка на Нейтан. Една жена осведоми Чес, че дори и сред благородниците с титли имало много, които подражавали на кралица Виктория и се отвращавали от ръководените от любовта към удоволствията навици и приятели на сина й.

Чес обаче се радваше, че е попаднала в кръга на Бърти, а не на майка му или на новопристигналите в Стандиш англичани. И все пак полагаше максимални усилия да ги накара да се чувстват удобно. Беше признателна на всички англичани, които се отнесоха добре към нея и Нейтан в Лондон. Представи ги на съседите си, организира малки събирания, за да разчупи леда, накара магазинера, при който пазаруваше, да добави към обичайните си стоки различни видове английски чай, конфитюри и бисквити. Спомни си колко много й се ядеше американска пушена сланина, докато се хранеше обилно със закуската, приготвена от Ескофие. А когато се запозна с Джими Уистлър, най-тъжното му оплакване беше, че му липсват соленките от царевично брашно на майка му. Кроасаните на нито една парижка пекарна не бяха в състояние да ги заместят в сърцето му. Носталгията, изглежда, се усещаше и със стомаха.

На церемонията през април по случай първата копка за новата фабрика националното знаме на Обединеното кралство се развяваше заедно с американския флаг, а оркестърът изсвири „Управлявай, Британия“ и „Осеяното със звезди знаме“^[1].

След официалното тържество Нейт и Чес си устроиха празненство в дома си. Отвориха бутилка шампанско и пиха, докато четоха докладите на хората си в Дърам и Ню Йорк за положението в Американската тютюнева компания. Бък Дюк бил поразен… ядосан… разгневен… Не вярвал, че Нейт ще спечели битката.

Но Нейт я спечели.

После се заловиха сериозно за работа, за да осъществят замисъла на Англо-американския търговски съюз и Нейтан все по-често избухваше вкъщи.

— До гуша ми дойде от осемте събрания на комитета, на които трябваше да се вземе решение по един съвсем незначителен въпрос — изкрещя той една вечер, докато се хранеха.

Гъси вдигна очи от чинията си и попита:

— Защо просто не им кажеш какво да правят, татко? Нали ти си шефът?

Нейт погледна към Чес, разсмя се и отвърна:

— Дори и едно малко дете е в състояние да ги управлява.

— Аз не съм малко дете — възпротиви се Гъси.

— Значи тогава си цар Соломон — заяви баща й. — Още утре ще се възползвам от мъдростта ти. Ще хвърчат глави. Това е по-добре, отколкото да се разсичат бебета на две. А и по-полезно.

Гъси се обърна към майка си за пояснение, но Чес се смееше прекалено силно, за да й отговори.

 

 

След няколко седмици Чес напомни на Нейтан за случката по време на вечерята, но този път не се смяха. Чес буквално пищеше от ярост.

В началото запази спокойствие. Вестта, която й донесе Нейтан, не беше нищо ново за нея.

— Чес, трябва да ти съобщя нещо, макар че предпочитам по-скоро да си отрежа езика, отколкото да го изрека. Бебето на Лили е от мен. Аз съм бащата. О, Господи, Чес! Ненавиждам се.

— Нейтан, ще ти повторя това, което казах на Лили, когато дойде наперено тук и ме уведоми. Няма никакъв начин да се докаже дали ти си бащата или Гидиън. А най-добре за всички би било да приемем, че е Гидиън.

— Тя е идвала тук? О, мили Боже, съжалявам.

Гласът на Чес стана по-остър:

— Престани да го повтаряш, Нейтан. Ако съжаляваш за нещо, то е за самия себе си. И аз те съжалявам, но не желая да идваш при мен с проблеми, които сам си си създал. Не си в състояние да изхвърлиш Лили от живота си. Аз го знам, както и тя, и никога не ми дава възможност да го забравя. Мислиш ли, че са ми приятни тези ужасни обеди при майка ти всяка неделя? Лили ми се усмихва престорено и говори почти като нея, докато започне да ми се повдига. Само толкова мога да понеса. Не искам обаче да чувам повече за неприятностите и за съжаленията ти.

Нейт хвана с ръце главата си и изстена.

— Сега е още по-лошо. Заради бебето.

— Да върви по дяволите бебето и край на историята.

Стана и се отдалечи от Нейтан, понеже се страхуваше, че ще го удари.

— Но то е момче, Чес.

Тя се обърна. Гласът й отново беше спокоен. Изрече думите съвсем точно:

— Какво означава това?

Нейт вдигна очи. Клепачите му бяха зачервени.

— Всеки мъж иска да има син — някой, който да продължи името и работата му.

Думите му я накараха да изпищи:

— Как смееш? Как смееш? Нима мислиш, че Гъси не може да се сравнява с момчетата? Кой ти каза как да се справиш с новата си компания, когато ръмжеше по повод на събранията? Нещо повече, кой ти беше съдружник, докато времената бяха тежки и трябваше да се работи денонощно? Някой мъж? Не, аз бях този човек. Цигарите „Стандиш“ са колкото твое, толкова и мое дело. Трудих се не по-малко от теб. А аз не съм мъж, Нейтан, макар че ти не забелязваш този факт. Аз съм жена. И дъщеря ти скоро ще стане жена. А тя притежава повече смелост и човечност от всяко момче, което познавам.

Как се осмеляваш да хленчиш за някакво бебе независимо дали си бащата или не, само защото е момче? Та ти си баща на едно чудесно дете, като Гъси, което те обича с цялото си сърце. Ако само за минута престанеш да обръщаш внимание на Гъси заради бебето на Лили, ще те убия, Нейтан. Чуваш ли?

Чес се задъхваше от напрежение, сърцето й биеше лудо, а лицето й беше силно пребледняло. Блестящите й очи бяха пълни с омраза.

Нейт погледна непознатата жена пред себе си и се уплаши. Чес беше изчезнала. Той се нуждаеше от нея. Досега не осъзнаваше колко много се нуждае от нея.

— Какво да направя? — смирено попита той. — Сбъркал съм.

— Махай се! Повдига ми се от теб.

Нейт излезе от стаята с наведена глава.

Чес се отпусна на пода, опря се на седалката на изящното кресло, покрито с гоблен, изобразяващ сцена на влюбени в градина, и се разплака.

Следобед отиде в кабинета на Нейт и влезе, без някой да извести за посещението й.

— Ще продължаваме да се държим така, сякаш нищо не се е случило, Нейтан. Гъси не бива да разбере. Задължен си ни.

— Да, наистина.

— Освен това не желая да носиш миризмата на тази жена в къщата ми. Откакто те познавам, винаги си се мил повече от всеки друг мъж. Прави го, преди да се прибереш.

Обърна се и напусна помещението.

Повече не плака.

 

 

Чес и Нейтан действително успяваха да се държат както преди. Гъси усещаше, че нещо не е наред, но не се притесняваше. В края на краищата най-малко три пъти се разделяха с най-добрата си приятелка Барбара Бофорт, а после отново се събираха.

Що се отнася до останалите, за тях Ричардсън бяха чудесно семейство — „толкова са близки и са радостни, че са заедно, повече от което и да било друго семейство в Стандиш“.

Лили стана по-предпазлива. Изчакваше благоприятния момент. Когато се срещаха в клуба в хиподрума, никога не говореше за бебето. Нашепваше му единствено думите, които го омайваха: „По-силно, Натаниъл, по-дълбоко Натаниъл, разкъсай ме, Натаниъл, нарани ме, Натаниъл, бележи ме Натаниъл, одери ме, Натаниъл, унищожи ме.“

На 20 май законът за подоходния данък, гласуван от Конгреса предишната година, беше обявен от Върховния съд за противоконституционен. В цяла Америка производителите и търговците ликуваха.

— Дори и Хенри е радостен — заяви Едит, — макар че не знам защо. Винаги когато събере четири хиляди долара, купува коне и им строи луксозни места за живеене. Междувременно аз купувам допълнително ведра, за да събирам водата, която се стича през покрива, когато вали. — Взря се в Чес. — Ти сякаш не си празнично настроена.

Чес поклати глава.

— Прочетох във вестника една много тъжна вест. Мой приятел в Лондон е в затвора.

— Това е ужасно. За какво?

— Не знам. Не разбрах нищо от статията. Като че ли е съдил някого и след като е загубил делото, са осъдили самия него.

— Може би не е платил на адвоката си.

— Може би.

— Близък приятел ли ти е?

Чес успя да се изсмее.

— Едит, ти си непоправима. Казах ти сто пъти — никакви подробности и никакви имена. Но този път ще ти отговоря. Не, не е любовникът ми, а просто един човек, когото много харесвам. Писател е и се казва Оскар Уайлд.

— Авторът на „Портрета на Дориан Грей“? Не е възможно. Той е прочут писател. Сигурно е бил в състояние да наеме добър адвокат и да му плати.

— Е, така или иначе нищо не зависи от мен. Хайде да говорим за весели работи. Започнаха ли да цъфтят розите ти?

Едит завъртя очи.

— Трябва да дойдеш следващата седмица. „Славата на Дижон“ е напъпила, а „Розата от Йорк“ вече има четири фантастични цвята…

Дълго й разказва. Чес издаваше звуците, които бяха подходящи за случая, но Оскар не й излизаше от главата.

Попита няколко англичанки дали не им е известно нещо за него, но те естествено й отговориха отрицателно. Но дори и да бяха запознати с историята, никога не биха отворили дума за нея, понеже беше твърде отвратителна, за да се обсъжда.

Не можеше и не искаше да занимава Нейтан. Разговорите им до такава степен бяха ограничени, че всъщност не споделяха почти нищо.

Най-накрая я уведоми Джеймс Дайк.

— Не е ли ужасно това, което се случи с Оскар Уайлд? — заяви той, когато тя влезе в книжарницата.

Чес му се оплака, че нищо не й е ясно. Джеймс я сложи да седне и й разказа цялата тъжна, противна история. Оскар се увлякъл в някаква любовна връзка и бащата обидил Оскар публично, като направил неприличен намек. Оскар завел дело за клевета.

Ответникът обаче доказал, че намеците му отговарят на истината, и следователно Оскар бил действал противозаконно. Арестували го, отправили му обвинение и го осъдили.

— Продължавам да не разбирам нищо, Джеймс. Според мен само библейските закони се противопоставят на любовните връзки, освен, разбира се, ако не става въпрос за развод.

— Чес, обвинили са Оскар в содомия. Връзката била с мъж, със сина на маркиза на Куинсбъри.

Стана й любопитно. Не знаеше какво точно означава содомия. Джеймс й обясни, като извърна очи.

— И са хвърлили Оскар в затвора? Нямат право. Това си е негова лична работа. Не е сторил зло на никого. Насилил ли е мъжа?

— Не. Изглежда дори другият се е гордеел с връзката. Написал е стихотворение, в което се казва: „Аз съм любовта, която не смее да се назове“.

— Горкият Оскар. Може ли да се направи нещо?

— Не, нищо. Приятелите му го предупредили да не завежда дело. Предложили му да му помогнат да напусне Англия, след като го загубил. Не ги послушал. Оставил се на любовника си да го съсипе.

Чес си мислеше за Нейтан, за себе си. Какво щеше да стане, ако Рандъл я беше помолил да остане? Толкова силно беше завладяна от чувствата си към него, че може би щеше да се откаже от брака си, даже и от Гъси.

— Понякога любовта е страшно нещо — промърмори тя.

— Да, наистина! — отвърна пламенно Джеймс.

За първи път Чес си помисли за любовните връзки на Джеймс. Смяташе, че не се занимава с подобни неща, понеже никога не го беше виждала с момиче. Сега, след като знаеше какво би могло да се случи, се чудеше дали и той няма любовник мъж. Ако имаше, очевидно се страхуваше да не бъде разкрит. Горкият Джеймс! Горкият Оскар! Не беше редно да съществуват закони, които наказваха хората, без да са навредили на никого.

— Защо са такива законите, Джеймс?

— Светът наказва всички, които са различни от останалите — отвърна мъдро той.

— Ще дойдеш ли на обяд у нас в неделя, Джеймс? Реших повече да не търпя гостуването в къщата на майката на Нейтан.

 

 

Чес написа дълго, мило писмо на Оскар. Не получи отговор. Не знаеше дали писмото е стигнало до него.

 

 

Дните, седмиците и месеците минаваха бавно и спокойно, като притъпяваха болката и спомените от миналото избледняваха. През октомври, когато Чес и Нейт отидоха на щатския панаир в Роли, една театрална група от Ню Йорк представяше драматизация на „Трилби“ в сградата на операта. Гледаха пиесата, харесаха я и разговаряха за нея, докато вечеряха в хотела. Чес вече беше в състояние да спомене за запознанството си с Джордж дю Морие в къщата на Оскар, без да е разстроена за трагедията на Оскар. Беше й добре и с Нейтан, почти както преди да се появи Лили.

Вярваше, че и Рандъл Стандиш не може да я накара да се чувства нещастна. „Той беше моят Свенгали — каза си тя — и даже не ме превърна във велика певица.“ Повтори думите пред Едит и двете се смяха дълго. Това й помогна.

 

 

На 7 ноември семейство Вандърбилт зарадваха сърцата на хората от целия свят, като организираха спектакъл, за който дни наред писаха вестниците и списанията. Чес грабваше всеки нов брой, веднага щом го получеха. Времето беше отвратително — студ, непрекъснат дъжд и вятър. За нея бе удоволствие да се сгуши до огъня, наметната с индийския си шал, който я предпазваше от течението, и да поглъща различните истории.

Повечето от тях бяха прекалено ласкателни в описанията си на брака на Консуело Вандърбилт с херцога на Марлборо. Разказваха за красотата на осемнайсетгодишната младоженка и за благородното потекло на херцога, за великолепието на фантастичния им дом, Бленъм Касъл.

Други бяха дребнави. Поставяха в центъра на статиите скандала от неотдавнашния развод на родителите на младоженката и на посредствения вид и минало на младоженеца.

Трети бяха определено неприятни. Излагаха подробностите по брачното споразумение, според което два и половина милиона долара се поставяха под попечителство, като приходите от тях да се изплащат на Марлборо пожизнено плюс издръжка от сто хиляди долара годишно за него и съпругата му.

„Ню Йорк Уърлд“ поместваше на цяла страница снимките на двайсет и седемте графа на Англия. Неженените, независимо от възрастта им бяха заградени с кръгчета. Над портретите имаше огромно заглавие: „Внимание, американски наследнички, какво ще предложите?“

Чес изчете с най-голямо удоволствие разказите за самата сватба. Беше чудесно и съвсем в стила на Вандърбилт. Прекалено много от всичко. Отделните публикации предлагаха нови факти и тя преглеждаше набързо нещата, които вече й бяха известни, докато стигнеше до описанието на някакъв удивителен сватбен подарък или на дантелите по бельото от даровете на младата херцогиня.

Три дни след сватбата новините започнаха да намаляват. Историята беше поместена на първата страница само на четири вестника.

Ричмъндският „Диспач“ съобщаваше: „МЛАДОЖЕНКАТА ЗАКЪСНЯВА ПЕТНАЙСЕТ МИНУТИ ЗА СОБСТВЕНАТА СИ СВАТБА.“ Чес се сгуши още по-надълбоко във възглавниците на стола.

„… Петдесет полицаи спират тълпата от две хиляди души пред къщата… Нужни са триста полицаи, за да удържат тълпата пред църквата… вътрешността на църквата покрита с цветя от купола до пода… осемдесет цветарки… сватбени подаръци, включващи перли, принадлежали на Екатерина Велика от Русия… диамантена диадема, портмоне от чисто злато с диаманти… колан, изработен от диаманти… десетки диамантени брошки… гривни, медальони… килим от венчелистчета от рози… оркестър от петдесет инструмента… хор от шейсет гласа… каймакът на обществото по пейките в църквата… губернаторът на Ню Йорк… британският посланик… американският пратеник в двора на Свети Джеймс…“

Очите й спряха, върнаха се назад и бавно се плъзнаха по тясната колона от букви. Откри го, беше го видяла добре. „… лорд Рандъл Стандиш…“

В Ню Йорк. В Америка.

Вестникът падна от ръцете й на пода. Колко часът беше? Само единайсет и десет. Можеше да стигне в Ню Йорк тази вечер. Не беше далеч и влаковете едва ли щяха да бъдат задържани от дъжда. Нямаше да си прави труда да събира багаж, понеже това само щеше да я забави. Той беше тук. В Америка. Толкова близо. Цялата й същност — тялото и душата — изпитваше болка. Подканяше я да задоволи крещящата нужда да бъде до него, да почувства отново дивия, всепоглъщащ глад и утоляването му.

Шестнайсетте месеца без него сякаш изчезнаха. Спомни си всичко така живо, като че ли само преди секунди се беше изтръгнала от прегръдката му. Пръстите й усещаха рошавата му коса, до устните й се докосваха меките му мустаци, устата й вкусваше неговата, ноздрите й бяха изпълнени с миризмата на тялото му, докато се любеха.

— Рандъл! — изстена на глас Чес.

Името му опари устните й и отекна в нелепото спокойствие на стаята, която й служеше за убежище.

Господи, как да понесе агонията? Беше толкова близо и нямаше да дойде да я види. Не й писа. Не искаше тя да се види с него в Ню Йорк. А градът изобщо не беше далеч.

„Смятах, че съм го преживяла — тъжно си мислеше тя, — че съм го забравила. Как можа да се случи нещо толкова жестоко? Защо не си е останал в Англия? Защо все още ме боли толкова много?“

Чес придърпа шала, за да се завие, но нищо не можеше да стопли леденото й отчаяние.

Зад нея вратата на сутрешната всекидневна се отвори. Нейт каза:

— Огънят изглежда приятно.

— Върви си — прошепна Чес, но той не я чу.

— Боже мой, замръзнал съм. Втресе ме и зъбите ми тракаха.

Разпери ръцете си пред огъня. Погледна я и ги отпусна до тялото си.

— Лошо ли ти е? Има инфлуенца. Хайде да ти помогна да се качиш горе.

— Не, Нейтан, не. Добре съм. Просто ме остави на спокойствие за малко.

Хвана студените й ръце. Неговите горяха.

„От огъня е“ — помисли си тя, но когато видя лицето му, разбра, че не е така. Кожата му беше бяла като тесто и луничките изпъкваха съвсем ясно. Чес се застави да се изправи. Издърпа ръката си и пипна челото му. Гореше.

— Ти си болният от инфлуенца, Нейтан. Ще ти помогна да се качиш горе.

„Прости ми, Господи, но се радвам — каза си тя. — Сега ще има с какво да се занимавам.“