Александра Рипли
Златните полета

Първа глава

24 август 1875 година

Каруцата беше дървена, потъмняла, посивяла на места. Имаше високи ритли, седалка и четири големи колела с ръждясали железни обръчи и спици, по които още личаха следи от червена боя. Беше най-обикновена селска каруца — стабилна, непретенциозна, що се отнася до външния й вид. Изключение правеха червените петна, които загатваха за някогашен изблик на оптимизъм.

Приличаше на повечето каруци в Пийдмънт, селище в централната част на Северна Каролина.

Теглеше я набит, късокрак, сиво-кафяв кон — силен, добре гледан и красив.

Идеята да се боядисат в червено спиците сигурно е била на момчето, което държеше поводите. Загорялото му луничаво лице се открояваше с жизнеността и енергичността си, а очите му бяха изумителни — имаха ясния син цвят на слънчево лятно небе. Сякаш гледаха открито на света и харесваха това, което виждаха.

Момчето се казваше Натаниъл Ричардсън. Повечето хора го наричаха Нейт. Беше осемнайсетгодишен, но независимо от младостта му всички го смятаха за глава на семейството, което се возеше в каруцата.

Майка му седеше отпред до него, а брат му — от другата й страна.

Мери Ричардсън изглеждаше много по-стара за четирийсет и четирите си години. Така беше с повечето жени, които се трудеха на полето. Ранният брак, многобройните раждания и работата, която никога не свършваше, ги състаряваше преждевременно. Мери не беше висока, а приведените й рамене я правеха още по-дребна и караха сбръчканото й лице да се издава враждебно напред. В този късен летен ден обаче по него беше изписано по-скоро очакване, отколкото враждебност. Носеше най-хубавата си рокля от здрав черен габардин с бяла яка и черна сламена шапка с широка лента от релефна коприна, завързана на панделка върху предната част на периферията. От време на време кокалестата й ръка потупваше мъжа в тъмния костюм до нея. Той беше нейната гордост и радост — по-големият й син Гидиън.

Гидиън не обръщаше внимание на нежното потупване на майка си. Беше потънал в мисли. Дори възбуденото бъбрене на децата зад него не можеше да го разсее.

Другите членове на семейство Ричардсън пътуваха в задната част на каруцата при сандъците, кошниците и буретата. Джошуа, чичото на Нейт и Гидиън, беше мрачен, слаб мъж с дълга тъмна, прошарена брада и дървен крак. Жена му Алва беше двайсет и пет годишна — два пъти по-млада от Джош. Силните викове и изблици на смях идваха от децата им. Майка беше на осем години, а Сюзън — на четири. Имаха русата коса на Алва и сините очи на Джош.

Баща им ги погледна строго и шумът утихна. Нейт извика през рамо:

— След това нагорнище пътят непрекъснато се спуска. Вече сме близо.

— Не пришпорвай нещастния стар кон по надолнището, Нейт — каза майка му. — Не бих искала накрая всичко да се превърне в купчина от трески.

— Не се безпокой, мамо — усмихна й се Нейт. — Начис не обича да препуска. Моли се само да не спре и да не заспи. Като Гидиън.

Майка му изшътка и каза:

— Брат ти обмисля проповедта.

Нейт прехапа устни, за да скрие усмивката си. Вече самият той можеше да изрецитира словото. Гидиън се упражнява през цялата седмица, застанал на един пън до хамбара.

На върха на хълма Нейт спря коня. Искаше да се порадва на лекия ветрец. Чуваше се тиха музика. Започна да тактува с десния си крак. После удари коня с поводите и го подкани:

— Давай, Начис! Семейство Ричардсън е тръгнало на събор.

 

 

Чичо Джош се зае с разтоварването на каруцата. Имаше много желаещи да помагат и Нейт с радост остави всичко на тях. На тези събори той се срещаше с приятели, с които не се беше виждал цяла година. Съзря тримата братя от семейство Мартин в тълпата до естрадата и им извика:

— Хей, Били, Джим, Мат, какво ново?

Само Джим го погледна.

— Как я караш, Нейт? — отвърна му той и отново обърна глава напред.

„Какво ли е привлякло вниманието им?“ — чудеше се Нейт. Реши да провери сам. Проправи си път между Джим и Мат.

На пейката до естрадата седеше най-красивото момиче на света.

Нейт беше осемнайсетгодишен, енергичен, здрав, истински мъж. Тялото му моментално отреагира на гледката и на мислите му. Трябваше бързо да се обърне и да изтича, за да се скрие сред намиращите се наблизо борове. Молеше се никой да не е забелязал издатината отпред на панталона му. Трудно успяваше да се противопостави на пола си, който откликваше против волята му.

„Веднага я забрави — каза си той. — Тя е беля на два крака.“ Но не можеше да прогони от съзнанието си падащите по раменете й златисти къдрици, големите й, сини като метличини очи, заоблените гърди под спретнатата рокля с висока яка. Талията й беше тънка. Нейт беше готов да се обзаложи, че ще съумее да я обхване с ръце. После щеше да ги придвижи нагоре бавно и леко…

Нейт изстена.

Познаваше насладите на женското тяло. Беше се любил с много жени и те, както и той, твърдяха, че удоволствието е взаимно. Тогава защо момичето му действаше по този начин? Преживяването противоречеше на основния му принцип — да стои настрана от госпожиците. Те винаги се стремяха към брак, а и бащите им особено много държаха на това. Знаеше, че момичето не е омъжено — приличаше на същество, което очаква нещо, но не е наясно точно какво. Как би се радвал да й покаже!

О, не, приятелю. Не бива да влизаш в капана.

Направи усилие да мисли за жените, с които имаше връзка. Джули от магазина на моста на реката Хо. Нима не беше също толкова красива? Мили от кафенето на кръстопътя за Мибейн? Или съименницата й от кръчмата по шосето за Бърлингтън? Или която и да било от другите. А те съвсем не бяха малко.

Както повечето хора на събора, семейство Ричардсън отглеждаха тютюн. Но Нейт беше с една крачка по-напред. Не изнасяше листата на пазара, за разлика от по-голямата част от фермерите. Защо да ги предлага на някоя голяма компания, която да ги реже, да ги пакетира в малки торбички и после да продава всяка толкова скъпо, колкото струва двайсет фунта тютюн?

Майка му и леля му Алва стриваха листата и ги пресяваха, след като ги изсушаха и преработеха. После ги пакетираха в торбички, които Нейт продаваше. Също като големите компании разполагаха със собствен етикет: „Великолепният тютюн за пушене на Ричардсън от Северна Каролина“. Нейт беше щастлив, защото само за един сезон тютюнът им придоби известност и се търсеше в магазините.

Миналата година, когато за първи път пое с коня с дисагите, пълни с малките торбички, се чувстваше доста неспокоен. Никак не му беше трудно обаче да убеди собствениците на магазини да вземат по няколко за проба. Всички имаха различни марки тютюн за пушене, дъвчене и смъркане. Защо да не добавят към тях още една, при това взета от приятен млад мъж, който сам е отгледал тютюна, вместо от надутите търговски пътници, предлагащи марките на Бул Дърам и на „Лигит & Майърс“? Много от тях го канеха да пийне или да хапне, а дори и да подъвчат заедно тютюн. Нейт винаги приемаше, макар и вкусът на тютюна да не му беше приятен, понеже прекарваше по цял ден на полето с него, пък и на майка му щеше да й призлее, ако разбереше, че е пил алкохол. Но за него беше много важно да си създава приятели.

Сприятели се с много повече хора, отколкото очакваше. Скоро вече задоволяваше желанията на голяма част от съпругите на собствениците на магазини. Те бяха значително по-млади от съпрузите си. Преди да предложат на жената брак, мъжете трябваше да си пробиват път, да търсят начин да си изкарват прехраната, да създадат дом. Момичетата бяха готови да се омъжат и да раждат още на петнайсет години. На осемнайсет-деветнайсет години вече имаха по едно-две деца и жадуваха за нещо по-вълнуващо от чистенето, готвенето, шиенето и храненето на пилета и бебета. Половин час удоволствие в къщата, докато съпругът е в магазина, не вредеше на никого. Всъщност, както обичаше да си мисли Нейт, то правеше живота на всички доста по-весел. Та кой мъж не би предпочел жена му да се смее и да си тананика, вместо да се оплаква от изтощителната домакинска работа?

Докато пътуваше, Нейт непрекъснато се усмихваше и си пееше. Горещото слънце, студеният вятър и дъждът, прахът, пълнещ устата му, калта, в която затъваха ботушите му, бяха част от приключението, понеже шосето можеше да го изведе там, където никога преди не е ходил, ако човек имаше склонност към подобни преживявания. Или пък да стигне до някое място, където знае, че ще го посрещнат добре.

Накъдето и да поемеше, винаги вървеше напред, защото такава беше целта му. Не възнамеряваше цял живот да си остане фермер. Подобно занимание не му беше по вкуса. Щеше да си създаде по-различно, по-значимо бъдеще.

Нямаше да позволи на някое момиче да го отклони от целта му, дори и да беше най-красивото, което някога е срещал.

Нейт изпъна рамене. Беше взел решение. Щеше да избягва тълпите, особено ако са от мъже. Така навярно никога повече нямаше да я види. Съборът продължаваше три дни и щеше да има безброй други неща, с които да ангажира вниманието си. Тази година за първи път пред тях щеше да се изправи един наистина известен проповедник. Говореше се, че Дан Гаскинс може да те накара да почувстваш как огнените езици на ада пълзят под краката ти.

„Може би и аз ще усетя как Светият дух се вселява в душата ми — мислеше си Нейт. — Вероятно ще бъда спасен. Това ще направи мама по-щастлива от всичко на света. А и мен също. Дори и ако тази година не успея, тя няма да се отчая кой знае колко много. Гидиън ще проповядва, а аз знам, че ще се представи чудесно.“

По-големият брат на Нейт пет години отсъства от фермата. Върна се преди месец. В колежа „Тринити“ беше сред най-добрите, а по вероучение стана първенец. Впоследствие го поканиха в една църква близо до колежа в Рандолф Каунти. Дори няколко пъти му дадоха възможност да води проповедите. Превърна се в изгряваща звезда на методистката църква, както майка му казваше на хората, които имаха достатъчно търпение да я изслушат. Притежаваше истинска дарба. Това беше мечтата му и по Божията милост тя се сбъдваше. Нейт се гордееше с него не по-малко от майка си. Винаги се възхищаваше от по-големия си брат и искаше като Гидиън да бъде красив и сигурен в целта на живота си.

След като започна да продава „Великолепния тютюн на Ричардсън“, почувства, че е на прав път. Не беше толкова велик, колкото пътя на Гидиън, но Христос не призоваваше всеки. Пък и Нейт харесваше работата си.

Така както му харесваше да пее. Защо още стоеше в гората, след като вече се чуваше музиката на сутрешната служба? Затича се и заприглася:

Скала от памтивека, изсечена за мен…^[1]

Химните, които Нейт толкова обичаше, го съсипаха. Тази вечер присъства на най-хубавата служба в живота си. Преподобният Дан Гаскинс наистина отговаряше на всичко, което хората говореха за него. Когато гласът му гърмеше, а в очите му проблясваха светкавици, Нейт усещаше товара на греховете си. Чакаше Господ да го призове да ги изкупи и да спаси душата си. Но не стана така.

Изведнъж проповедникът сниши глас. Присъстващите в огромната палатка богомолци потънаха в мълчание.

— Братя и сестри — тихо промълви Гаскинс, — в живота ми настъпи блажен миг, който ще ви опиша с думи, защото знам, че изпълнените ви с любов сърца искрено ще ги почувстват. Представете си обичната ми съпруга как е страдала като всички вас, майки. Вие по-добре от мен познавате величието и агонията на болката, когато става чудото и на този свят се появява нов живот, нова душа. След раждането тя ме извика и аз видях, че крехкото й тяло няма сили да победи смъртта. Но Светият дух беше в нея и милото й лице грееше от щастие, макар че дните й на земята свършваха. Плаках и се молих да оцелее, въпреки че по Божията воля трябваше да я загубя. Щеше да потъне във вечността, където нямаше да се мъчи.

Вдигна ръка, за да ме успокои. И заради нея аз се успокоих, макар че сърцето ми стенеше от скръб.

Изведнъж в тишината долових звук. Беше толкова слаб, че се усъмних дали съм чул добре. Тогава скъпата ми съпруга изрече последните си думи: „Дар. Дар от небето.“

И аз видях чудото със собствените си очи — чудото на живота в присъствието на смъртта. В този момент ме зовеше моето бебе, дъщеря ми, чието име е Лили, понеже се роди на Великден, когато навсякъде цъфтят прекрасни лилии.

Помолих я сега да ви поздрави и да потвърди величието на любовта на Господ към всички вас. Той е тук и чака, за да ви поднесе този дар. Трябва само да разтворите сърцата си и да му помогнете.

Дан Гаскинс се отдръпна встрани. От тъмнината зад него пристъпи едно видение на красотата. Тълпата застина от учудване и облените в сълзи лица се озариха от усмивки.

Дребната фигура на Лили беше облечена в обикновена бяла рокля с дълги ръкави. От раменете й до пода падаше на дипли наметало. Не носеше украшения. Златистата й коса се спускаше на дълги лъскави къдрици. Кожата на хубавото й, с идеална овална форма лице беше млечнобяла, а очите й — сини като сапфири.

— Прилича на ангел — прошепна Гидиън в ухото на Нейт.

— Да — това беше всичко, което той успя да каже. В сърцето си усещаше невероятно блаженство и нарастващо вълнение. Не можеше да избяга, да се откаже. Беше изцяло отдаден на чувствата и на разума си, пленник на любовта.

Лили протегна ръце, сякаш за да прегърне всички богомолци. Започна да пее, а сопранът й беше ясен и красив като лицето й.

„За мен е радост да възпея

невиденото в небесата,

Христовата любов и с нея

Исусовата слава свята.

За мен е радост да възпея

най-чудната в света история

— фантазия, мечта бледнеят,

не, няма като нея втора.

О, радост е да я възпея

— в живота бе ми тя тъй важна,

че повод е това днес нея

на тебе да ти я разкажа.“

Нейт се свлече на пейката. Кой беше той, та да се осмелява дори да говори с ангел? Но все пак трябваше да я види, да си поприказва с нея, да я докосне, за да се увери, че е истинска. Беше петък. Съборът щеше да трае още два дни. Сигурно щеше да намери начин да осъществи намерението си.

В събота с мъка си проби път през тълпата от млади мъже, които се събираха навсякъде, където се появеше Лили. Момичето беше любезно с всички, усмихваше им се спокойно и изслушваше внимателно с леко отворените си сочни, червени устни онези, които се промушваха напред и изричаха по някоя дума. Нейт едва не си загуби ума, когато зърна малките й бели зъби и розовия й език.

Но не възнамеряваше да се прави на глупак както другите, които й предлагаха лимонада, питаха я дали не желае да я придружат до мястото, където се изпълняваха химни или се четеше молитва, и какво ли не още.

Наистина тя не отказваше лимонадата и позволяваше да я придружават, но цялата група от обожатели се навърташе наоколо, дори ако само един я водеше под ръка.

Нейт искаше да се усамоти с Лили. Беше абсолютно наложително. Не се отдалечаваше много от момичето, понеже не можеше да се откъсне от нея, но беше прекалено горд, за да постъпва като останалите. Надяваше се, че изражението на лицето му не е чак толкова глупаво, колкото на останалите момчета — те сякаш бяха цапардосани с лопата между очите.

Страхуваше се обаче, че навярно не е кой знае колко по-различен от тях.

Майка му го смъмри, когато зае мястото си до нея в събота вечер:

— Закъсня, при това за службата, на която ще проповядва брат ти. Къде беше? През целия ден не съм те виждала, а трябваше да свършиш някои неща.

— Извинявай, мамо — измънка той, но не посмя да погледне гневните й очи.

Взираше се в естрадата и се чудеше дали Лили отново ще пее. Помъчи се да слуша словото на преподобния Гаскинс, но не чу нито една дума. Предишната нощ момичето пя веднага след него.

Но не и тази нощ. Вместо нея се появи Гидиън, за да поучава богомолците. След проповедта му върху текст от Библията беше ред на някой мирянин да направи коментар, разсъждавайки върху посланието й, за да стане по-достъпна за хората. Свещеникът не можеше да го извърши, защото не беше обикновен човек.

Мери Ричардсън не успя да потисне въздишката на задоволство при вида на високия си, красив син, който стоеше на естрадата. Беше в нов тъмен костюм, безупречна бяла риза и завързана идеално синя вратовръзка. Сутринта тя самата подстрига косата му и по негова молба проследи внимателно дали подкъсява равномерно брадата си. Изглеждаше великолепно — един начетен и отдаден на Бога човек. Тя се отпусна удобно на пейката. Преживяваше върховния момент в живота си.

Усещаше Нейт до себе си, но не го гледаше, понеже знаеше какво ще види. Косата му беше сиво-кафява и винаги рошава. Не се подчиняваше на ножицата й. Беше луничав като птиче яйце и упорито отказваше да си пусне брада, за да скрие поне част от луничките. Никога нямаше да стане толкова висок, колкото Гидиън, нито пък толкова красив или даровит. Нейт се отличаваше единствено с трудолюбието си и с чистотата си. Винаги миришеше на сапун и всъщност само с това се приближаваше до светостта.

Гидиън започна да говори и сърцето й се сви. Не се чуваше нищо.

След няколко фрази гласът му укрепна, после се засили и накрая се извиси с цялата си мощ. Майка му отново въздъхна щастливо.

Нейт слушаше брат си, силно поразен. Не предполагаше, че гласът на Гидиън може да звучи по този начин. Думите не бяха от значение, понеже вече ги знаеше наизуст. Очите му обхванаха редовете, докато забеляза Лили, която седеше, вдигнала лице към брат му. Вероятно не й беше известно, че му е брат. В противен случай навярно би се впечатлила. Или пък, тъй като беше дъщеря на духовник, се интересуваше само от проповедниците, а не от братята им. Нейт се почувства така, сякаш някой го удари с юмрук в гърдите.

Всъщност нямаше смисъл да ревнува от собствения си брат. Гидиън беше стар — вече на двайсет и пет години — и се вълнуваше единствено от църковните дела. Откакто замина да учи в „Тринити“, не обръщаше внимание на момичетата. Не го беше зърнал да се навърта около Лили. Нейт можеше да назове всеки, който се беше приближил до нея. Помнеше какво е казал и отговора, който е получил…

Когато поздравяваше Гидиън след проповедта, похвалите и гордостта идваха от сърцето му. После се отмести, за да успее ръката на майка му да подкрепи своя син и да се порадва на възхищението на хората.

Нейт потърси Лили, но тя не се виждаше никъде. Прибра се и си легна. Нямаше смисъл да ходи при старите си приятели. Всички му бяха врагове, съперници. Не желаеше изобщо да ги вижда.

В неделя сутрин беше толкова нервен, че се поряза, докато се бръснеше.

Леля му Алва се изсмя тихо, когато го срещна пред палатката за закуска, и го подкани:

— Ела да ти измия брадата. Върху нея има прясна кръв. Горкият Нейт! Никога през живота си не съм виждал по-нещастен човек. Защо просто не си преряза гърлото, за да сложиш край на мъките си?

— Толкова много ли ми личи, Алва?

— Боя се, че да, миличък.

Докосваше го съвсем леко, докато го почистваше, а гласът й беше топъл. Прииска му се да я целуне, защото се държеше така естествено с него. Алва беше единственият човек, който му действаше толкова успокояващо, и той я обичаше. Тя му показа какво вършат мъжът и жената, когато са заедно. Научи го как да получава и да доставя удоволствие. Беше първата му любов. Той беше само на тринайсет години и не разбираше какво иска тялото му и как да се справи с това.

Дори му даде да разбере, че пламенната му любов към нея не е това, което той си мисли.

— Ще убия чичо Джош заради начина, по който се отнася с теб — закле се Нейт, когато за първи път видя синините по лицето й. — После ще се омъжиш за мен. Ще бъдем непрекъснато заедно и ще сме щастливи.

Тя му отвърна, че се лъже, и му обясни защо. За какъвто и да се смяташе, той все още беше момче и трябваше да почака, за да вкуси от живота, преди да се обвърже с която и да било жена. Пък и много скоро щеше да разбере, че в живота има и други неща, освен радостта от сливането на две тела. В момента преживяването беше ново за него, но скоро вече нямаше да му бъде толкова непознато.

— Приятно ми е и винаги с удоволствие ще те посрещам в леглото си, Нейт, защото самата аз те научих да правиш всичко, което ми харесва. Но да ти е приятно не е достатъчно. Съществуват още безброй различни усещания. А не бива никога да се задоволяваш с посредственото. Ще търсиш най-доброто. Ти си мъж и светът ти дава много повече шансове отколкото на една жена.

Нейт спори с нея, обеща й, че никога няма да погледне друга жена, освен нея.

Естествено Алва имаше право. Беше само с шест години по-голяма от него — тя на деветнайсет, а той на тринайсет, — но притежаваше мъдростта на жената. С времето момчето разбра това.

Само няколко дни след разговора им бащата на Нейт ги напусна. Веднага щом Гидиън се записа да учи в колежа „Тринити“, Изикиъл Ричардсън каза на семейството си, че заминава.

— Искам да се порадвам на малко свобода, преди да умра — заяви той. — Сега ти си стопанинът на къщата, Нейт. Гидиън никога не би се справил, но ти можеш.

После Нейт нямаше много време да остава насаме с Алва. Беше прекалено зает, за да води свой личен живот. Чичо му Джош работеше, но с дървения крак и с тежкия си характер не беше в състояние да управлява фермата. Пък и половината от земята принадлежеше на бащата на Нейт и момчето се превърна в неин собственик. Не беше в природата му да подарява нещо, което притежаваше. Джош не се опита да се разправя с Нейт, нито пък да се оплаква. Да поеме отговорността беше последното нещо, което би искал.

Петте години сякаш минаха незабелязано. Нейт почти не си спомняше времето преди да стане глава на семейството. Вече беше съвсем зрял мъж. Или поне си мислеше, че е така, докато Лили не го накара да се почувства непохватен и глупав като момче.

— Не знам какво да правя, Алва. Днес е последният ден от събора. Ще полудея, ако утре тръгна, без да съм се срещнал с Лили, без дори да съм я чул да ме назовава по име.

Алва държеше здраво брадата му с ръката си и го гледаше в очите.

— Нали ти е ясно, че не е нечия самотна съпруга, Нейт?

Нейт се вцепени. Предположението, че Лили можеше да бъде като другите жени, беше оскърбително.

— Знам какво е и какво не е, Алва. Няма да падне косъм от главата й. Искам да ми стане жена.

Алва понечи да каже нещо, но се взря в лицето на Нейт и спря. Целуна го по бузата и пусна брадата му.

— Ела с мен, Нейт. Младите момичета се грижат за бебетата, докато майките закусват и четат молитвата. Лили се съгласи да гледа моята Сюзън. Ще си я взема, а ти можеш да заведеш Лили на разходка.

— О, Алва, аз…

— Замълчи и тръгвай. Ако мислиш прекалено дълго, ще ти се върже езикът.

Езикът му наистина се върза. Алва толкова бързо ги отпрати, че Нейт почти нямаше време да поздрави Лили, когато й го представи. Докато вървяха, не се сещаше за какво да й говори. Близостта му с нея го парализираше. Беше още по-хубава, отколкото изглеждаше отдалече, и миришеше на всички цветя, които се срещала на земята.

Нейт се отправи към боровата гора, където никой нямаше да ги види. Лили го последва, без да каже нищо.

Накара го да спре, като го докосна за ръката. Нейт затаи дъх.

— Знам кой сте вие, Натаниъл Ричардсън — заяви тя.

— Така ли? — отвърна Нейт и усети, че му се зави свят.

Тя наклони глава на една страна и го погледна през ресниците си.

— Вие сте момчето, което, щом ме видя в петък, веднага ми обърна гръб и побягна. От подобно поведение момичета не се чувстват особено щастливи. Кажете ми, толкова ужасно ли изглеждам? И сега правите същото — препускате, а аз едва успявам да ви настигна.

— О, не! — той крещеше. — Не! — повтори по-тихо. — Мис Гаскинс, вие сте най-красивото момиче на света. Разбрах го веднага, щом ви зърнах.

— Това е по-добре — усмихна се тя. — А сега хайде да отидем сред дърветата, където има сянка.

Хвана го под ръка. Върхът на главата й едва стигаше до рамото му. Нейт беше готов да я пази от всичко. Чудеше се как да й го признае, понеже се страхуваше, че ще му се присмее. Ако му се присмееше, той щеше да се самоубие.

— Карате ме да се чувствам толкова сигурна и спокойна, Натаниъл. Нямате нищо против да ви наричам Натаниъл, нали? Мистър Ричардсън ми звучи така, сякаш се обръщам към възрастен човек. Вие, разбира се, ще ми викате Лили, ако ми позволите да ви назовавам Натаниъл. Но не пред хората. Татко ще си помисли, че сте нагъл и здравата ще ви напердаши — тя притисна до себе си ръката на Нейт. — Обичам да нарушавам нравилата.

Докато го гледаше в лицето, бузата й се допираше до ръката му. Червените й, леко отворени устни бяха влажни и предразполагащи, а близостта с нея — опияняваща. Нейт съвсем си загуби ума. Зарови ръка в гъстата й, мека коса и обхвана главата й. Вдиша парфюма, който се излъчваше от косата й. Сигурно така се чувстваше човек, когато е пиян. Нищо нямаше значение, освен това, че бе в плен на зашеметяващ екстаз. Не можеше да говори, но беше в състояние да покаже какво, желае да изрече. Притегли я към себе си и я целуна. Устните й бяха меки, дъхът й — сладък, а гърдите й — топли и твърди.

— Не! — възпротиви се Лили в мига, в който устните й го накараха да пламне.

Думата разсече огъня подобно на шпага. Той беше демон. Как можа да постъпи така с нея? Откъсна се от момичето, въпреки порива на сърцето си.

— Простете ми — заекна той. — Искам невъзможното. Аз съм най-обикновено момче. Сигурно ме ненавиждате. — Падна на колене и сведе глава. — Не заслужавам да целувам дори земята под краката ви. Но ви обичам толкова много. Това е единственото извинение, което имам. Обичам ви толкова много, че съм полудял.

Лили го бутна с пръста на малкия си крак.

— О, станете, Натаниъл. Ще се изцапате. А и се държите така, че и двамата изглеждаме като глупаци.

Той повдигна засрамено глава и я погледна, а очите му плуваха в сълзи.

— Искате да кажете, че ми прощавате?

— Само ако се изправите.

Сърцето на Нейт радостно се разтуптя. Повдигна края на полата й и го целуна. Когато отново я погледна, очите му се смееха.

— Известно ми е, че когато се кани да направи предложение, мъжът би следвало да постъпи по този начин — заяви той. — Кога мога да говоря с баща ви за сватбата?

Лили му подаде ръка.

— Станете оттам, Натаниъл. Няма да се омъжа за вас и вие го знаете.

Нейт забрави за ръката й и скочи на крака.

— Трябва да го направите — изрече той. — Обичам ви. Ще ви обичам, докато съм жив.

Лили бавно поклати глава.

— Поласкана съм, Натаниъл, и съвсем искрено ви благодаря. Но ако се омъжа за всички мъже, които ми казват, че ме обичат, молитвената палатка ще се окаже тясна за сватбата. Това не ми е достатъчно, Натаниъл. Пък и възнамерявам да сключа брак с брат ви.

— С Гидиън? Вие сте се сгодили с Гидиън? Никога не ми е споменавал.

— Все още не знае. Татко твърди, че е подходяща партия. Очаква го добро бъдеще. По-големите момичета вече са му хвърлили око.

Нейт залитна и направи крачка назад. Не му се искаше да повярва на думите, които чуваше.

— Не ме гледайте така — сопна му се Лили. — Изведнъж започнахте да се държите като дете. Бъдете разумен. Аз съм на шестнайсет години, Натаниъл, и цял живот пътувам с татко. Църква след църква, събор след събор. Вече е крайно време да се омъжа. До гуша ми е дошло да отсядам в чужди къщи и да показвам колко съм признателна за гостоприемството на хората. Вече не желая да виждам палатка. Мечтая си за дом с двор, пълен с цветя и място, където да закача дрехите си и да ги оставя там.

— Аз мога да ви осигуря дом.

— Какъв? Селска къща с олющена боя? И на мили наоколо да няма никой, с който да разменя две думи, а единственото голямо събитие в живота ми да бъде съборът веднъж годишно. Не, благодаря. Желая да живея в дом на енорийски свещеник в красив град с истински магазини, където хората ще се отнасят с уважение към мен, защото съм съпругата на проповедника. Искам да държа над главата си хубав чадър, докато вървя по улицата, да кимам надясно и наляво и да знам имената на всички.

Нейт не беше в състояние да й отговори. Само промълви отчаяно:

— Но… Гидиън не се интересува от брака.

Устните на Лили се изкривиха в тайнствена усмивка и тя заяви:

— Ще го накарам да се заинтересува. — Пристъпи към Нейт. — Сега можете да ме целунете още веднъж за довиждане. И ако споделите с Гидиън, ще ви нарека лъжец. Истината е, че ви харесвам много повече от брат ви. Ще ми се вие да сте подходящата партия. Сигурна съм, че умеете да се целувате далеч по-добре от него. Хареса ми, когато ме целунахте, Натаниъл. Направете го пак. После ще трябва да вървим.

— Не! Не си отивайте!

Ръцете на Нейт се сключиха около кръста й както в мечтите му и той я повдигна, за да я целуне дълго и страстно. Тя го прегърна и го притисна силно към себе си. Нейт усети, че Лили трепереше. Когато престанаха да се целуват, Нейт все още я държеше във въздуха.

— Омъжете се за мен, Лили. Обещавам ви, че един ден ще бъда богат и преуспял мъж. — Пусна я на земята. — Омъжете се за мен — повтори той. Целувката й го накара да загуби контрол над себе си. Сложи големите си ръце на гърдите й и изстена: — Обичам ви!

Ръцете и тялото му горяха. Лили тихо изпищя.

— Пуснете ме. Вие сте ужасен.

После се разплака. Нейт се отдръпна назад. Прималя му от срам и вина. Сякаш ръцете му действаха по своя собствена воля. Бяха осквернили ангела и искаха още. Нейт ги сви в юмруци и заудря близкото дърво. Почувства, че Лили го дърпа за рамото, но не й обърна внимание. Спря, чак когато усети мириса на кръвта, която струеше от ръцете му. Нуждаеше се от ръцете си, за да работи. Чу замаян стъпките на Лили, която тичаше.

Каза на близките си, че се е борил с някакво куче, което го е нападнало. Алва го превърза.

По-късно през деня Гидиън дотърча мри майка си и й съобщи, че преподобният Дан Гаскинс му предложил да го вземе пробно като пътуващ проповедник.

— Ще ходя навсякъде с него, мамо, и ще се уча. Той ще ми окаже помощта, от която се нуждая. Това е такава голяма чест за мен, че просто не знам какво да направя.

Нейт затвори очите си и запуши ушите си. Искаше му се да е мъртъв.

Втора глава

Пет години по-късно

24 август 1880 година

Чес забеляза мъжа отдалеч. Приближаваше се към нея по прашния път. Несъмнено беше пришълец. В провинцията всички се познаваха. По всичко личеше, че се чувства неудобно. Независимо от непоносимата горещина носеше тъмен костюм и градска шапка, плътно прилепнала към главата му. Наведе се, за да предпази с широката периферия на сламената шапка очите си от ослепителното слънце, което се беше спуснало ниско на небосклона. Стана й приятно, че вижда човек, на който му е по-топло, отколкото на нея. По врата й се спусна струйка пот.

Вдигна глава и примигна. Кой, за Бога, беше този човек? Тук рядко се появяваха странници, и то пеша. Дори и най-бедният изполичар притежаваше каруца и муле. Непознатият вече беше по-близо. Чес забеляза формата на вързопа, който носеше. Всъщност не беше вързоп, а лекарска чанта. Дали старият доктор Мърчисън не бе наел някой да му помага? Би било истинско щастие, ако е така. Той беше толкова стар, че Чес поемаше голяма част от задълженията му. Можеше да зашие рана дори по-добре от него, понеже очите на доктор Мърчисън бяха помътнели от старостта. Надяваше се, че е наясно какво върши, когато приготвя лекарствата на майка й.

Чес усети, че раменете й са приведени, и изправи гръб. За какво всъщност се мотаеше? Непознатият не я интересуваше, а времето напредваше. Почистването на извора отне повече време, отколкото предполагаше, макар че стоя в калта и нарежда на работниците как да действат. Чес погледна ботушите и гащеризона си. Бяха мръсни. Нуждаеше се от хладка баня. Трябваше да си измие и косата. Беше пъхнала плитките си под шапката, но калта сигурно бе успяла да проникне навсякъде.

Удари мулето по гърба с поводите. „Мързеливо си и не ставаш за нищо, както всяко друго същество в това забравено от Бога място — помисли си тя. — Все пак би ли ме закарало вкъщи? Имам да свърша още десет хиляди неща.“ Мулета направи няколко бързи крачки, а после отново забави ход. Чес се наведе напред и силно го удари по задницата с износения камшик за езда, чиято някогашна елегантност почти не личеше. Каруцата се люшна и подскочи зад уплашеното, тичащо животно. Чес вдигна брадичката си, за да усети раздвижването на въздуха върху зачервеното си лице.

Видя, че непознатият лекар е бос. Обувките му бяха завързани за връзките и висяха, преметнати през врата му. „Бива си го докторът — помисли си с презрение Чес, — след като не може да си позволи да смени подметките на обувките си. Страшно би подхождал на стария Мърчисън.“ Дръпна поводите, за да накара мулето да позабави ход, преди да се изпречи пред отворените ръждясали порти.

Докато завиваше, непознатият хукна и извика:

— Хей, мистър! Чакайте малко, моля ви!

Чес спря. Обърна се на широката седалка. Наблюдаваше го, докато тичаше. Обувките го удряха в гърди в такт с тупащите крака и от тях се вдигаха малки облачета прах в синхрон с пушилката, която извираше изпод ходилата му. Беше страшно енергичен. Очевидно не произхождаше от тази останала без сили част на света.

Когато стигна до каруцата, дори не се беше задъхал. Усмихна се и заяви:

— Вие сте първото човешко същество, което срещам от един час насам. Къде живее семейство Стандиш? Дали не съм отминал къщата?

Чес примигна.

— Ето го Хеърфийлдс^[2] — отвърна тя и посочи с камшика.

От двете страни на входа върху тухлените колони лежеше по един заек, издялан от камък.

Непознатият погледна заека, който се намираше по-близо до него. Чес го изучаваше. Беше гладко избръснат, за разлика от повечето мъже, които се гордееха с брадите си. Това го правеше да изглежда като момче. Но всъщност не беше така. Раменете му бяха широки и мускулестите му ръце опъваха шевовете на прашното му тъмно сако. Лицето и черните му вежди също бяха покрити с прах. Носеше разкопчана риза без яка. Чес видя силния му, мръсен врат и влажния кръг в основата му, който потта беше очертала и запазила чист. Странникът се обърна и се ухили:

— Да, хората ми казаха да търся два големи заека. Далеч ли е къщата? Може ли да ме закарате дотам?

Без да чака за отговор, той хвърли чантата си в каруцата зад калните лопати, стъпи на спицата на колелото и седна до Чес.

Тя беше толкова стъписана от непринудената му самоувереност, че не каза нищо.

Но не и непознатият.

— Горещо е. Не капна нито капка дъжд, а пътят от Ричмънд дотук е дълъг — протегна се, изпъшка и усмивката му изчезна. — Боже мой! — прошепна той. — Вие не сте мъж. — Усмивката отново се появи на лицето му. — Извинявайте, мадам. Отдалече…

Вдигна любезно шапката си, после я сложи на главата си, но този път я бутна доста по-назад. Чес се втренчи в силно зачервеното място на челото му, останало от стегнатата й лента. „Така му се пада! — помисли си тя. — Ще ме бърка с мъж!“

— Кой сте вие и какво желаете?

— Името ми е Нейт. Натаниъл Ричардсън. Идвам чак от Алъманс Каунти, Северна Каролина, за да се срещна с мистър Огъстъс Стандиш.

Съобщи го така, сякаш очакваше тя да му изръкопляска или да се учуди, че Северна Каролина е съседният щат на юг от Вирджиния — мястото, където се намираха. Нима я вземаше за глупачка? И защо постоянно й показваше големите си, бели зъби, ухилен до уши?

— Сигурно смятате, че съм страшно глупав, мадам, след като ви сбърках с мъж — продължи Нейт, бавно поклати глава и направи тъжна и виновна физиономия. — Мама винаги е твърдяла, че скачам, преди да съм видял къде ще се приземя.

„Но тя наистина прилича повече на мъж, отколкото на жена в този гащеризон“ — помисли си Нейт. Дори и отблизо разликата не беше особено голяма. Чес беше плоска и с груби челюсти, само че не толкова подчертани, колкото при мъжете. Ако я нямаше дългата, светла плитка, която се показваше изпод шапката й, щеше да реши, че е слаб, дори мършав мъж с тези хлътнали бузи и дълъг, тънък като нож нос. Беше много бледа.

Изглеждаше бясна, а наоколо не се виждаше друг човек. Нейт обаче държеше да получи отговори на някои въпроси. Ето защо трябваше да й се подмаже и по този начин да излезе от неловкото положение, в което изпадна.

Свали обувките от врата си и отбеляза:

— Страшно се изложих.

Усмихна се, за да я накара да направи същото. Но Чес отдавна беше загубила навика да се смее.

— До къщата има три мили — отвърна тя. — А и по всичко личи, че вие вече се возите с мен.

Подкани мулето и го удари с поводите. Нейт престана да се усмихва. Жената седеше права като дъска и гледаше напред. Нейт се озърна. Чудеше се как да продължи. Забеляза, че нивите са в добро състояние, макар и да се нуждаеха от напояване. На известно разстояние от пътя, по който се движеха, се виждаха запуснати бараки, разположени безразборно. В някои от дворовете играеха деца. Една жена събираше пране от въжето. Сигурно там живееха фермери арендатори. Питаше се къде са мъжете.

Изрече мисълта си на глас.

— При извора са. Почистват го — отвърна Чес. — Сега вече ще има достатъчно вода, за да се спаси реколтата, дори и да не вали дъжд.

Нейт погледна калните й ботуши и всичко му стана ясно. Налагаше й се да върши мъжката работа, защото нямаше съпруг. Човек би сметнал, че поне има брат. Но в битката с янките във Вирджиния загинаха много мъже и жените трябваше да се занимават с какво ли не. Горката. Нищо чудно, че беше толкова намръщена.

Размърда се на седалката и си протегна краката напред. Чувстваше се доволен, че не му се налагаше да върви. Пък и вече беше близо до целта си. Съвсем близо. Наведе се напред. Нямаше търпение да стигне в къщата.

Нейт не си даваше сметка за начина, по който въздействаше на спътницата си. Потискаше я не толкова тялото му, което заемаше място на седалката — мъжът не беше много едър, — а жизнеността му. От него се излъчваше невероятна енергия. Разпаленост. Смесена миризма на пот, прах и камфор, носеща се във въздуха от постоянните му леки движения, с които сякаш се опитваше да накара каруцата да върви по-бързо. Гласът му беше по-висок, усмивката му — по-широка, а очите му по-ококорени и по-блестящи, отколкото би било нормално. Жената се притесняваше.

Светът, в който Чес живееше, не беше „изхабен“, както си мислеше тя. Но хората и земята бяха изтощени. Наричаше се Тайдуотър и се намираше във Вирджиния. Беше тиха равнина покрай широката река Джеймс, място, известно с изтънчени маниери, несметни богатства, своеобразна красота, гостоприемство, пиршества, лов, танци, дуели, десетки движещи се безшумно роби, готови да задоволят всякакво желание.

Докато войната не сложи внезапен, кървав край на спокойствието. Оттогава минаха петнайсет години, но раните все още не можеха да заздравеят. Не възникна нов начин на живот, за да замени великолепните порядки, които все още не бяха забравени. Над земята тегнеше тъга. Безнадеждността забавяше крачките на онези, които оцеляха. Всичко представляваше един застинал свят, свят на спомени, свят на миналото, а не на настоящето.

Но този босоног лекар очевидно беше човек на настоящето. Едва ли притежаваше плантация. Личеше от непретенциозния костюм, който му стоеше зле, от дързостта и от нежеланието да покаже огорчението си от резките й отговори на въпросите му и от мълчанието й. За първи път срещаше такъв човек. Беше недодялан и обикновен, но това не го тревожеше. Чувстваше се добре. Преливаше от живот и сили сред последиците, до които беше довела смъртта. Стана й страшно. Нещо се събуди в нея, нещо потискано, което се бореше за право на съществуване.

— Да, мадам — заяви той, — нищо не може да се сравни с дъжда, когато е необходим за човешкото благоденствие. При нас в Алъманс Каунти миналия месец доста се бяхме отчаяли. Накрая заваля и светът изцяло се промени. — Нейт изчака за отговор, но не го получи, и продължи: — Посевите изглеждат много силни. Нуждаят се само от малко вода, за да се получи богата реколта. Постъпили сте правилно, като сте почистили извора.

Чес кимна, но не каза нищо.

Нейт погледна пред себе си. Прашните, спечени коловози сякаш бяха безкрайни. Времето напредваше. Обърна се към Чес и се помъчи да се засмее:

— Вижте, съжалявам, ако съм ви ядосал. Казвам ви го най-искрено. Бих се радвал, ако спрете да се сърдите и ми помогнете. Всъщност не познавам мистър Стандиш. Само съм слушал невероятни истории за него. Бихте могли да ми обясните кое е вярно и кое — не. Не ми се иска да се изложа и пред него.

Чес завъртя глава към него. Нейт забеляза, че лицето й беше станало още по-бледо. Очите й също сякаш избледняха. Бяха сиви и тъмните кръгове около тях ги караха да изглеждат по-светли. Не си спомняше досега да е срещал човек със сиви очи, макар и да знаеше, че съществуват. Бяха ясни и той имаше чувството, че гледа през тях като през бистра вода. Но не виждаше какво се крие зад тях. Не можеше да разбере какво си мисли тази бледа, мълчалива жена.

— Какво желаете да научите? — попита го тя.

Най-после проговори. Все пак началото беше сложено.

Нейт наведе поверително глава:

— Наистина ли този старец Стандиш е толкова умен? Чух, че можел да свърже сноп телове и колела и да ги превърне в механизъм, с който човек да вади вода от кладенеца, без да пипа с ръце. Или да направи часовник, който се навива само един път годишно. Или пък уред, който лющи грах, бере грах или сади грах, а дори и готви грах. — Гласът му преливаше от вълнение, а бузите му се бяха зачервили. Стисна силно ръце. Чес се стресна. — Някои хора смятат, че е способен да разреши всякакъв проблем, който му бъде поставен. Би било чудесно, ако е така. Говори се, че правел изобретения, намирал отговор на всякакви въпроси с помощта на колела, скрипци и въжета. На никого не е известна и една стотна от нещата, които е сътворил. Смятали го за магьосник. Вярно ли е?

Лицето на Нейт светеше от надежда. Беше сключил здраво пръсти. Чес усещаше бушуващата енергия в него и силата, която я удържаше. Погледна ръцете му, а после бързо извърна очи.

— Изобретател е — отвърна тя, — но не е магьосник. Две години работи върху машина за дъжд. Виждате какво излезе от нея.

Последните й думи би трябвало до известна степен да го охладят. Нейт поклати яростно глава.

— Не ме разбрахте — почти изкрещя той. — Не е възможно човек да сполучи при първия опит. Но ако успее два-три пъти, дори само веднъж, си струва. Да сътвориш нещо, което никой преди това не е направил, да помечтаеш… — Нейт спря, понеже не беше в състояние да изрази чувствата си.

Чес забрави, че е нервна. Любопитството й надделя.

— Какво се мъчите да изобретите, мистър Ричардсън?

— Нищо. Не е по моята част. Аз съм човек на делата, а не на мечтите. Но бих искал… О, всъщност няма значение. Държа да поговоря със стария Стандиш за една машина, за която чух. Смятате ли, че ще бъде отзивчив? Знам, че е побъркан старец. Всички го казват. Цялото семейство било странно, но на вас, предполагам, ви е известно. Вероятно сте запозната добре с историята.

Чес кимна.

— Дръжте се здраво. Хамбарът е пред нас, а мулето ще се затича, веднага щом усети мириса на къщата.

Нейт съумя да се хване точно навреме за ритлата на каруцата.

— Благодаря ви, че ме предупредихте — изсмя се той, след като беше стъпил здраво на земята в двора пред хамбара. — Ще ми позволите ли да се измия, преди да потърся стареца? Нося си сапун.

— Ей там — отвърна Чес и посочи помпата.

Докато сваляше сбруята на мулето и я почистваше, Чес надничаше над гърба му. Зяпна, когато Нейт съблече ризата през главата си, хвърли я до краката си и започна енергично да изпомпва вода. Наведе се напред и пъхна главата и раменете си под силната струя. Кожата му беше учудващо бяла, за разлика от загорелите му ръце и лице. Блестеше като мокра коприна. Пяната, която се спускаше върху гърдите му, накара Чес да почувства болки в пръстите. Издърпа рязко ръкавиците от ръцете си. Какво й ставаше? Прииска й се да докосне широкия гръб, да усети движението на мускулите под дланите си, да помирише мъжката му миризма отново, преди да я е отмил, а после да вкуси сапуна върху кожата му. Желанията й бяха порочни и тя се стресна. „Би трябвало да се срамуваш от себе си — каза си тя. — Не го гледай, престани да мислиш подобни неща.“

Но Чес не можеше да извърне очи. За първи път виждаше гол мъжки гръб и се изкуши да свърже съкровените си мечти с определен човек. Беше трийсетгодишна и никога не я бяха прегръщали, нито целували. Не знаеше какво се случва между мъжете и жените, с изключение на това, което четеше в книгите. Желанията я завариха неподготвена, объркаха я и я притесниха. За тях не се споменаваше в романите на Дюма или на сър Уолтър Скот.

Почувства, че й премаля, щом Нейт Ричардсън се изправи и се обърна. Мокрите, гъсти, тъмни косми лъснаха на гърдите му. Отклони погледа си от него.

Когато Нейт си връзваше обувките, Чес вече беше успяла да си възвърне спокойното изражение. Заведе го до „навеса на изобретателя“, загледана в дългата му сянка, която докосваше рамото й и следваше извивките на пътеката пред тях. Усещаше миризмата на сапуна му, носеща се от ризата, която извади от лекарската чанта.

— Цезар, аз съм, Чес. Водя ти един човек, който иска да поговори с теб.

До вратата се приближи прегърбен, с оредяла бяла коса мъж. Но сбръчканото му лице грееше по младежки.

— Близо съм — заяви той. — Знам, че съм съвсем близо. Трябва само да пригодя още някои неща… Маховикът се нуждае от цялостна преработка, но това е нищо. Той погледна над рамото й. — Кой е този човек?

— Натаниъл Ричардсън, сър, от Северна Каролина — Чес се втренчи в Нейт. Беше застинал в неестествена поза подобно на восъчна фигура. Усмихна му се. — Този „побъркан старец“ е дядо ми, мистър Ричардсън. Огъстъс Стандиш.

Наблегна на думите „побъркан старец“. Нейт трепна. После, изглежда, се съживи.

— Някой ден ще ми одерат кожата — отвърна той и се изхили гърлено. Сложи ръце на раменете на Чес и я отмести встрани. — Мистър Стандиш, сър, имам честта да се запозная с вас. Дошъл съм да си поговорим за Джеймс Бонсък.

— Джими? Чудесно момче. От добро семейство. Познавах баща му и дядо му. Влезте, млади човече, и ми кажете какво сте си наумили.

Нейт затвори вратата след себе си. Чес беше почти сигурна, че й намигна. Все още усещаше допира от ръцете му върху раменете си. Изтича към къщата.

Трета глава

Когато мистър Стандиш и Нейт излязоха от работилницата, летният здрач бързо се сгъстяваше. Нейт погледна към небето с опитното око на фермер и прецени, че наближава седем часа. Щеше да му се наложи да преспи в гората край пътя и на зазоряване да тръгне обратно за Ричмънд. Може би щеше да попадне на каруца, която да го закара до града, а не да върви пеша, както днес.

— Замръкнахте, Нейт — каза възрастният господин. — Ще вечеряте и ще пренощувате у нас.

— Благодаря, сър — отвърна Нейт.

Празният му стомах наистина го тормозеше от няколко часа, но той не му обръщаше внимание. Моделите на изобретенията на мистър Стандиш бяха очарователни, както и разговорът с него. Нейт беше омагьосан до такава степен, че дори за известно време успя да забрави за горчивото си разочарование. Налагаше се да се прави, че нищо не се е случило. Но по-скоро му се искаше да допълзи до някое място и да вие срещу луната.

Беше толкова близо до успеха, а загуби. Стана по-лошо, отколкото очакваше. Машината, изобретена от Джеймс Бонсък, обещаваше да предизвика истинска революция в тютюневата промишленост. От месеци Нейт слушаше за нея. Беше чул също, че съществуват известни проблеми, че надеждите може би щяха да се окажат напразни. Но много по-вълнуващи бяха пикантните слухове за някакъв луд старец, живеещ близо до Ричмънд, който изобретил по-добра машина от Бонсък. Преди Бонсък да получи патент. Никой не знаеше нищо определено. Навярно слуховете бяха измислени. Но ако излезеше, че са верни и ако можеше да открие стареца и да се добере до патента, това щеше да бъде шанса, който очакваше и за който работеше през последните пет години.

„Не разчитай на нищо — казваше си той. — Навярно изобщо няма никаква машина, или ако има, тя едва ли е по-добра от машината на Бонсък. Твърде е възможно дори да не съществува побъркан старец на име Стандиш край Ричмънд. Когато нещо звучи прекалено хубаво, за да е вярно, обикновено се оказва, че не е истина.“

Но той не можеше да убие надеждите си, преди да е проверил. Дори докато крачеше към Ричмънд, кроеше планове как най-ефикасно да използва машината на стареца и как да вземе патента от него.

 

 

Мистър Стандиш непрекъснато го смайваше. Първо, като го посрещна така топло. Един мъж от малка ферма в централната част на Северна Каролина не очакваше човекът, който притежава толкова грамадна плантация, че оградата й да отстои на три мили от къщата, да се отнесе с него по този начин.

После старецът се поинтересува за идеите, миналото и плановете на Нейт, свързани с търговията и бъдещето му. През целия си живот Нейт не беше разговарял с никого така, както с мистър Стандиш. Разказа му неща, за които се беше заклел, че по-скоро ще си отреже езика, отколкото да ги изрече.

— Вече ви опознах — заяви Стандиш. — Харесвате ми, Нейт Ричардсън. С удоволствие ще ви покажа това, за което сте дошли.

После свали един от многото сандъци на лавицата. Извади сложен дървен модел, дълъг и висок около два фута. Боровото дърво блестеше като сатен. Приличаше на старо злато. Когато докосваше задвижващото колело, миниатюрни палци се зацепваха, малки скрипци придържаха ситни брънки от вериги, тесни гумени ремъци и метални колела се движеха безшумно и плавно. Моделът представляваше истинско произведение на изкуството.

Пред очите на Нейт беше всичко, което се надяваше да види, дори надмина очакванията му.

— Джими Бонсък? — мистър Стандиш се усмихна широко. — О, да, с него разговаряхме многократно. Познавам го от дете. Беше и си остана умно момче. Казах му, че идеите му са чудесни, и не го излъгах. Но не споделих всичко, което знам — старецът му намигна. — Като една готвачка, която работеше у дома. С радост раздаваше рецептите си, но винаги забравяше да включи нещо, например щипка пипер и така нататък. И това правеше соса съвсем различен.

— Той запознат ли е с модела? — попита Нейт, защото му се искаше да бъде единственият.

— Да, разбира се. Аз съм суетен старец и обичам да се фукам. Слава Богу, ревматизмът ме удари в коленете, а не в ръцете. Смятам се за най-добрия дърводелец от времето на Гринлинг Гибънс^[3].

Името не говореше нищо на Нейт, но разбираше гордостта на Стандиш.

— Несъмнено е така, мистър Стандиш, сър — искрено заяви той. — Може ли да го пипна?

— Съжалявам синко, но ще ви откажа. Достатъчно здрав е, но е дяволски трудно да бъдат сложени на място отделните елементи — всички тези вериги и прочее, — понеже са толкова малки. Ако ги докоснете, веднага ще се откачат.

Нейт беше разочарован. Пръстите го сърбяха да пипне гладкото дърво, да завърти миниатюрните колела. И все пак не беше дошъл да си играе. Пое си дълбоко въздух.

— Не съм особено запознат с патентоването на изобретенията. Мисля, че трябва да изпратите модела в службата, която се занимава с издаването на патенти.

— Не, те предпочитат човек да не го прави, защото се налага да си размърдат мозъците и да го схванат. Томас Джеферсън би го разбрал за миг, а в следващия би го подобрил. Този човек беше роден за изобретател. Жалко, че си загуби времето, като стана президент. Извинете ме, синко, възрастните хора лесно се отплесват. Питахте ме за службата по патентите. Настояваха да им изпращам чертежи. Глупаци! Не че ги осмислят по-добре, а просто по-лесно ги съхраняват. Тази беше основната причина да се откажа от тях. Твърдяха, че моделите ми заемат прекалено много място, и държаха само на листовете хартия.

Нейт се хващаше за отделни думи от яростната реч на мистър Стандиш.

— Значи сте спрели да се занимавате с тях. Правилно ли ви разбрах? Искате да кажете, че не сте получили патент?

— Не, по дяволите!

Нейт се почувства така, сякаш го бяха съсекли с брадва. Не се осмели да разсъждава върху шока, който получи, понеже беше прекалено голям. Огъстъс Стандиш все още говореше, когато се пресегна и свали друг сандък от лавицата.

— А този модел беше свързан с един особено деликатен проблем. Самият Архимед навярно би се затруднил. Виждате ли, лостът няма достатъчно дълго рамо, за да повдигне целия товар. Какво можеше да се направи? Опитах един, два, двайсет, трийсет варианта. Бях на път да се откажа, когато най-неочаквано…

Нейт се наведе, за да погледне модела. Реши, че по-късно ще помисли върху неуспеха, защото за момента беше омаян.

На пода се наредиха повече от двайсет празни сандъка, преди мистър Стандиш да забележи колко много време е изминало.

Поведе гостенина си по една пътека през гъсталак от бамбук. Нейт се спря стъписан, когато стигна до сечището и видя къщата. В падащия мрак тя почти не се забелязваше — голяма безформена сянка, крепяща се на осем огромни бели колони, по-високи от дърветата във фермата на Нейт. Те пазеха просторната веранда. Далеч зад тях в прозорците проблясваха неясни светлини. Нейт си помисли, че прилича на Стейт Капитъл Билдинг в Роли — мястото, което беше виждал няколко пъти, но никога не се беше осмелил да влезе вътре.

— Заповядайте — покани го Огъстъс Стандиш.

Въведе Нейт през една странична врата, а после по тясно стълбище.

— Снаха ми става много зла, ако закъснея за вечеря — заяви той, — ето защо не би било лошо да побързаме.

Обясни на Нейт, че снаха му държи да се обличат официално за вечеря. Смяташе, че костюмът на един от неговите внуци ще му стане.

Ръкавите на сакото и крачолите на панталона бяха прекалено дълги. Мистър Стандиш си послужи с игли и с невероятното умение на сръчните си пръсти, за да ги приспособи. Прибави риза, яка и копчета за ръкавели и нагласи Нейт. С обувките обаче не можеше да направи нищо.

— Просто си дръжте краката под масата и всичко ще бъде наред.

Нейт беше длъжен да му повярва. Почувства се като издокараната мечка, изпълняваща най-различни номера, която преди години видя на един щатски панаир. Но и мистър Стандиш не изглеждаше по-малко глупаво, макар че дрехите му прилягаха. Освен това във въздуха се носеше миризма, от която устата на Нейт се пълнеше със слюнка. Беше страшно гладен.

Вечерята се оказа преживяване, което Нейт запомни за цял живот.

Стори му се, че масата е дълга колкото цялата къща. Стаята беше толкова голяма, че стените се губеха в тъмнината. Масата бе осветена почти като посред бял ден от трийсетина свещи, поставени във високи лъскави свещници. Но най-яркото нещо представляваше огърлицата на дамата, която седеше на единия край на масата. Тя беше снахата, която караше стареца да се чувства толкова нервен. Но съвсем не приличаше на жена, която би размахала юмруци и би крещяла, ако закъснееш. Беше красива, с прибрани назад светли сребристо златисти къдрици. Една от тях падаше свободно пред лявото ухо към шията и стигаше до голото й рамо. Нейт никога не беше виждал толкова много открита плът на жена, облечена с дрехи. Червената й рокля имаше големи набрани ръкави, които сякаш бяха я дръпнали надолу, за да оголят раменете й и голяма част от гръдта й. А гръдта й беше много хубава. Леко се издигаше над червената дантела по ръба на деколтето. На шията имаше още червено, но то се състоеше от рубини. Нейт беше сигурен в това. Не би могъл да се лъже. Непрекъснато се чудеше колко ли би струвал подобен накит. Беше готов да се обзаложи, че парите биха стигнали, за да се построи фабрика или мелница. Мислеше си за големите надежди, с които пристигна в дома на семейство Стандиш, и му се искаше да ревне като бебе.

„Едва ли е само защото съм гладен — каза си той. — Колко ли време ще седят тук, преди на масата да се появи някаква храна?“

— Мистър Ричардсън.

— Да, мадам — Нейт насочи вниманието си към великолепната жена.

— Яздите ли?

— Когато мога, мадам.

Все още усещаше топлината на пътя от Ричмънд върху ходилата си. Мисис Стандиш се усмихна. Имаше хубава усмивка, която озаряваше лицето й.

— Чудесно. Трябва да останете до следващия лов. Естествено ще ви дадем възможност да си изберете кон. По-големият ми син ръководи лова и ще се погрижи да прекарате добре.

Нейт не разбираше за какво говори тя. На масата нямаше и следа от сина й. Бяха само той, старецът, мълчаливата жена, която беше сбъркал с мъж, и дамата с червената рокля.

— Дъщеря ми изобщо не се интересува от лов — продължи тя. — Не е ли жалко? Непрекъснато й повтарям, че греши. Ездата е толкова подходяща за една жена.

Направи едва забележима закачлива физиономия и погледна към жената, която седеше безмълвно до стареца. Дали тя беше дъщеря й? Изглеждаше обратното. Дъщерята беше с безлично, изпито лице, слаба като върлина. Дори косата й по-скоро беше сива, отколкото сребриста като на майка й. Може би понеже беше събрана на кок на тила й, но Нейт се съмняваше, че това е истинската причина. Просто сивееше, както и кожата й. На всичко отгоре носеше сива рокля. Изглеждаше далеч по-добре в гащеризон.

Към масата се приближи възрастен чернокож мъж. Той също беше облечен в официален костюм. Бели ръкавици покриваха ръцете му, които държаха голям сребърен поднос със сребърни купички. Нейт вдиша успокоен. Най-накрая щяха да дадат храната. Впоследствие установи, че е сгрешил. Наблюдаваше ритуала и не вярваше на очите си.

За да се забавят още повече нещата, купичките не бяха сложени на масата. Подносът чакаше до лакътя на мисис Стандиш, а тя загребваше по нещо с лъжицата — Нейт не знаеше какво — и го слагаше в чинията си. После чернокожият измина разстоянието до дъщеря й, за да си вземе и тя от ястията. Подмина стареца, върна се покрай масата и предложи подноса на Нейт. „Каква загуба на време — помисли си той. — Досега вече щях да съм се наял.“ Храната беше обикновена и в големи количества, с радост забеляза Нейт. Натрупа големи купчини от грах и задушено месо, което приличаше на заешко. После напълни с царевична каша голямата лъжица, която беше сложена до чинията му.

— Любимото ми ястие, Катерин — каза мистър Стандиш. — Винаги съм се радвал на задушеното. Само по този начин старите ми зъби могат да се справят с дивеча.

Усмихна се на внучката си. Тя отвърна на усмивката му и за миг заприлича на майка си.

— Винаги изпитвам противоречиви чувства, що се отнася до дивеча — отвърна мисис Стандиш. — Сърните са толкова красиви създания. Но в същото време ми харесва вкуса на месото им. Просто смятам, че те са едни от опасните зверове, които унищожават всичките лилии, независимо от високата стена около градината.

— Навярно луковичките придават на месото специален аромат, мамо — заяви тихата жена. — Ето защо си струва човек да прежали цветята.

— Франческа, понякога мислите ти ме учудват. Не мога да си представя нещо по-важно от цветята.

В средата на масата между редовете от свещници имаше ваза в синьо и червено, пълна с цветя и клонки от бръшлян.

Нейт се съсредоточи върху чинията си, докато тримата членове на семейство Стандиш разговаряха. Ядяха бавно, защото приказваха прекалено много. Зареди отново чинията си от предложения му повторно поднос и изяде всичко, преди останалите да бяха стигнали до половината от порциите си.

Пълният му стомах го накара да се държи доста по-общително. Слушаше разговора и се усмихваше мило. Мисис Стандиш почти не млъкваше, а в устата й влизаше съвсем малко храна. Според Нейт в думите й нямаше никакъв смисъл, но другите, изглежда, я разбираха чудесно. От време на време Нейт се взираше в тъмнината в очакване на съпруга и синовете, които споменаваше. Те обаче не се появиха. Надяваше се, че са заминали някъде, а не са просто закъснели. Щеше да му бъде неприятно, ако дамата се разгневеше. След като старецът се страхуваше от нея, сигурно и той щеше да се стресне и да се почувства глупаво. Не знаеше защо, но тя вече го изнервяше.

Изведнъж жената се изправи. Мистър Стандиш и дъщеря й я последваха. Нейт бързо стана на крака.

— Господа, ще ви оставим да си изпушите по една пура с брендито — тя подаде на Нейт отрупаната си с пръстени ръка. — Лека нощ, мистър Ричардсън. За нас беше удоволствие, че ни посетихте.

Нейт също протегна ръка. За какво беше всичко това? Върховете на пръстите на мисис Стандиш докоснаха неговите и се отдръпнаха. Докато тя се отдалечаваше, Нейт видя, че носеше старомодна пола с кринолин, както и дъщеря й, която вървеше непосредствено след нея.

— Седнете, мистър Ричардсън — каза старецът, когато вратата се затвори. — Освен, че ви осигурих официален костюм, трябваше да ви предупредя за някои неща. Ще пиете ли уиски?

— Не, сър, благодаря.

— Е, на мен една чаша би ми се отразила добре. А може би две. Тази вечер Катерин беше непоносима. Когато видях червената рокля, разбрах, че ни очакват неприятности. Тя е сигнал за опасност, точно както червеното знаме. — Чернокожият се появи от тъмнината с гарафа и две чаши. Безшумно прибра чиниите от масата. — Благодаря, Маркъс. Ти напълнил ли си си твоята?

— Да, сър, до леглото ми е — чернокожият се изхили, докато излизаше с подноса с порцелановите съдове. — Сигурен съм, че ще спя добре.

Докато даваше на Нейт „нужното обяснение“, Мистър Стандиш изпи не две, а три чаши.

— Имах само едно дете, момче. По неизвестни причини втори път Господ не ни дари с рожба. Но франк ни стигаше. Беше силно дете и израсна силен мъж. Направи ни много щастливи.

Майка му умря от плеврит, когато франк беше в университета. Може би така стана по-добре. Сърцето й не би издържало на брака на сина ни с Катерин. Сватбата се състоя толкова набързо и толкова далеч. Разбрах, когато всичко беше свършило, франк се запозна с нея, докато обикаляше Европа, преди да завърши образованието си. Беше само на двайсет и три години. Мисля, че и вие сте горе-долу на тази възраст, нали?

Старецът не изчака за отговор. Гледаше в чашата си.

— Каза, че било любов от пръв поглед, някаква лудост. Франк си загубил ума. Оженил се за нея след по-малко от седмица. Церемонията извършил кметът на един малък град в Швейцария.

Нейт си помисли за Лили. Франк е имал късмет. Почти четири години Лили и Гидиън бяха съпрузи, а него все още го болеше. Предполагаше, че никога няма да му мине.

Мистър Стандиш продължи:

— Всъщност нямаше значение, че Катерин беше авантюристка и произходът й не се отличаваше с нищо особено. Тя беше добра съпруга на Франк, добра майка на децата, отлична стопанка на плантацията и красива, великолепна домакиня. Увеселенията в Хеърфийлдс бяха известни в околността, а за всеки коледен бал се говореше, докато дойдеше време за следващия. И най-същественото от всичко беше, че Франк никога не престана да я обича, а тя го правеше щастлив.

Разбира се не липсваха проблеми. Нима е възможно да съществува живот без проблеми? — Гарафата се удари в ръба на чашата. — След раждането на първото дете Катерин плачеше почти непрекъснато. Лекарят обясни, че подобно нещо се случвало често при младите майки. Но второто момче дойде доста скоро след първото и тя получи нервна криза, която продължи с месеци. За щастие лекарят й предписа опиева тинктура и тя се оправи. Всъщност Катерин винаги е била прекалено напрегната. Тази тинктура беше нейното спасение. Нед и Чарлс бяха добри деца, но момчетата вдигат шум, катерят се по дърветата и си чупят ръцете и краката, а също невинаги вършат нещата, които се искат от тях, а това действаше зле на нервите на Катерин.

Когато момчетата станаха съответно на седем и осем години, Франк заведе Катерин отново в Европа. Втори меден месец, както се изрази той. Винаги съм се чудил дали в действителност не замисли плана си, за да даде възможност на децата да растат на воля, без майка им да ги глези. Учителят им беше добър, с невероятен ум и силен като вол. Каквото и да е имал предвид Франк, всичко завърши много успешно. След две години, когато Франк и Катерин се върнаха у дома, Нед беше на десет, а Чарлс — на девет. Никога не сте виждали по-смели момчета. Във Венеция им се роди сестричка, по която бяха луди от първия ден, както и аз бях и все още съм.

Франческа. Така я нарече Катерин, но още от самото начало аз й виках Чес. Не обичам чуждестранните превземки. Всички възприеха името. То като че ли й подхождаше. С изключение на Катерин. На нея й харесваше Франческа. Твърдеше, че й звучи романтично.

Както и да я наричахме, Катерин боготвореше бебето. Казваше, че винаги си е мечтала да има малко момиченце и да го облича по свой вкус. Двете бяха невероятна гледка с красивите си рокли с волани и със сребристо златистите си, блестящи коси. Момчетата бяха тъмнокоси като франк, но Чес беше копие на майка си. Чувстваше се най-щастливото дете на света, непрекъснато се смееше или пееше, а понякога правеше и двете неща едновременно. Отличаваше се и с острия си ум. Научих я да играе шах, още когато беше на пет години. Обожаваше играта и смяташе, че е кръстена на нея^[4]. Обичаше всичко — кучетата, котките, конете, птиците, цветята, дори облаците на небето. Обичаше и хората, дори гувернантката си, която никой друг не можеше да понася. С Чес обаче тя беше съвсем различна жена. През целия ден в занималнята се чуваше смях.

Войната сложи край на смеха. Момчетата тъкмо бяха завършили университета. Заминаха с баща си, подобно на тримата мускетари. Чарлс умря в Уайлдърнес, а Нед — в Гетисбърг. Катерин не можа да повярва, че вече ги няма. Даже след като ги докараха и ги заровиха в семейното гробище, продължаваше да чака писма и постоянно се измъчваше, че са ужасно безотговорни, понеже не й пишат, за да й съобщят как се чувстват.

Тя дори се оплака на един от офицерите. Обвиняваше янките, че спират пощата.

Някои райони покрай реката пострадаха зле, но Хеърфийлдс остана незасегнат. Катерин канеше офицерите на вечеря. Бяха очаровани от нея и не позволяваха на войниците да вършат своеволия. Като се изключат говедата, прасетата и конете, не загубихме нищо друго. Докато не дойде денят, когато загубихме всичко.

Раниха Франк четири пъти, но нито веднъж не беше сериозно. Излезе от строя при обсадата на Питърсбърг, защото се разболя от малария и дизентерия. Прибра се вкъщи, за да укрепне, а после щеше да се прости с Лий. Колкото по-отчаяно ставаше положението, толкова повече Франк вярваше в правотата на каузата. Почти се беше възстановил, когато разбрахме, че Лий е отстъпил пред Грант при Апоматокс. Аз самият проклинах дълго, но Франк не каза нито дума. Сам си лъсна ботушите и си изчетка униформата. Излъска и копчетата. После отиде на гробището, където бяха заровени синовете му, пожертвали младия си живот за конфедеративната кауза, и захапа пистолета си.

Главата му представляваше кървава маса. Никога не бихме го разпознали, ако не носеше пръстена с герба на фамилията Стандиш.

Горката Чес, тя го намери. После седмици наред се събуждаше с писъци посред нощ.

Катерин не пророни нито една сълза, не прие факта, точно както беше постъпила вече с момчетата. Изолира се от всичко, от войната и последиците от нея.

Според нея при форт Съмптър нищо не се е случило. Все още е 1860 година, момчетата са на училище, а съпругът й ще се прибере вкъщи всеки момент. И ние участваме в играта. Това я прави щастлива. Може би е единственият истински щастлив човек в цяла Вирджиния.

Огъстъс Стандиш бутна стола си от масата.

— Мистър Ричардсън, благодаря ви за любезността и за търпението, с което изслушахте дърдоренето на стареца. Боя се, че още малко ще ви досаждам. Доста се напих. Ще ви бъда признателен, ако ми предложите ръката си, за да се облегна на нея, докато се качвам по стълбите.

Нейт скочи.

— За мен ще бъде чест, сър.

След като си легна, Нейт съжали, че не си пийна със стареца. Вероятно щеше да заспи по-лесно. Чувстваше се уморен, но умората не беше тази, с която беше свикнал. Трябваше да се върне в Ричмънд. Тогава изтощението би било обяснимо. А сега беше смазан от прекалено много мисли, от прекалено много неща, научени прекалено бързо.

Изведнъж намрази плантаторите аристократи. Чичо му Джош беше загубил крака си, за да могат те да задържат робите си. Никой от познатите му не притежаваше, нито пък се надяваше да притежава роби. Тази кауза не беше тяхна.

Но Нейт не можеше да намрази Огъстъс Стандиш. Изпитваше известна обич към стареца, въпреки че упорито беше отказал да получи патента, който означаваше всичко за Нейт. Единственият му син бе мъртъв, както и внуците му. И все пак старецът не се предаваше, фермата му продължаваше да съществува. Макар и да я наричаха плантация, тя беше най-обикновена ферма, състояща се от повече акри земя. А двете дами се намираха в безопасност, защитени от околния свят. Сигурно беше най-малко на осемдесет години. Как успяваше да се справи? Нейт би полудял, само ако трябваше всяка вечер да седи на масата и да слуша мисис Стандиш. Нямаше да издържи.

Говореше се, че благородниците са безхарактерни. Но не и мистър Стандиш. Като си помислеше човек, същото се отнасяше и за кльощавата Чес. И тя беше длъжна да седи на масата. А тази жена беше нейната майка. Нейт си спомни за своята майка и реши, че има късмет. Тя беше праведна, набожна, критично настроена, вечно недоволна от всичко, но не и луда.

Реши, че на връщане ще й купи подарък. Нямаше да го хареса и щеше да му се скара, че е похарчил пари, но това щеше да го накара да се чувства добре.

Щеше да тръгне на зазоряване. Изгаряше от нетърпение да се махне от Хеърфийлдс.

 

 

— Мистър Ричардсън… — Чес спря Нейт на вратата. — Закуската е готова, в кухнята е.

— Благодаря ви, мадам, но ми се ще да тръгна, преди да е станало горещо.

— Добре, но все пак елате с мен за малко. Щом не искате, не сте длъжен да ядете. Ще ви предложа сделка. Няма да ви отнеме много време да ме изслушате.

И този път беше облечена в сиво — най-обикновена памучна рокля. По бузите й бе избила червенина, която се открояваше върху бледата й кожа.

Нейт нямаше друг избор, освен да я последва.

Чес се хвана за облегалката на стола до голямата маса в средата на кухнята с покрит с тухли под. Столът се поклащаше леко върху неравната настилка.

— Може би ще е добре да седнете — продължи тя, — макар че не е наложително.

В гласа й се долавяше нервност.

— Не, благодаря.

— Така да бъде. Това, което ще ви кажа, е просто и кратко. Снощи, след като си легнахте, говорих с дядо ми. Известно ми е какво искате от нас… от него. Аз притежавам патента, мистър Ричардсън. Дълго време пращах молби и чертежи. Смятах, че все някога усилията ми ще бъдат възнаградени. В случая, от който се интересувате, мисля, че успях.

Нейт изкрещя. Беше му трудно да повярва на късмета си.

— Да, наистина — отвърна той и се усмихна толкова широко, че го заболя челюстта. — Колко струва? Нямам много пари в брой, но бихме могли да се споразумеем да ви изплащам известна сума всяка година. Бъдете сигурна, че няма да ви измамя. В състояние съм да ви представя препоръки.

Кокалчетата на пръстите й бяха побелели, докато стискаше облегалката на стола.

— Бих ви помолила да се ожените за мен, мистър Ричардсън, и да ме отведете със себе си в Алъманс Каунти, в Северна Каролина. Желая да имам съпруг и деца. Това е моята цена.

Четвърта глава

Ожениха се същата сутрин в малка епископална църква по пътя за Ричмънд. Свещеникът беше стар мъж, почти на възрастта на Огъстъс Стандиш. Подутите му ръце държаха внимателно сребърния потир, докато поднасяше причастието. На чашата имаше фамилен герб със заек над разделената на четири части древна емблема. Първият човек от рода Стандиш я беше дарил през 1697 година.

Огъстъс Стандиш предаде внучката си на бъдещия й мъж. Дребната възрастна съпруга на свещеника стана свидетел на бракосъчетанието. Чес се беше облякла в синя памучна рокля, която й стоеше зле. Дори и за Нейт беше ясно, че е била преправена собственоръчно от някаква старомодна дреха. На врата й висеше огърлица от един ред перли. Държеше букет от диви цветя, а главата й беше покрита с фина старинна дантела. Стискаше здраво челюсти под воала, но устните й трепереха. Зашеметен, Нейт отговаряше механично на въпросите на свещеника.

Върнаха се в плантацията с лъскавия черен кабриолет със седалки от напукана червена кожа, който беше изчистен набързо от праха. Теглеше го муле. Слухът вече се беше разнесъл. Когато чудатият екипаж стигна до ръждясалите порти, видяха, че прорязаната от коловози алея от край до край беше обсипана с цветя. Тъмнокожи мъже, жени и деца стояха наредени от двете й страни. Щом забелязаха кабриолета, започнаха да ги поздравяват.

— Бог да ви поживи, мис Чес! — викаха те.

Чес се разплака.

— Стани, дете! — подкани я Огъстъс Стандиш. — Дай им възможност да те зърнат за последен път.

Гласът му трепереше. Чес се изправи и се подпря на рамото му. Махаше и им се усмихваше през сълзи, като се обръщаше към всеки по име:

— Довиждане, Джулия… Благодаря ти, Фийми… И теб да те поживи Бог, Персей… Грижи се добре за бебето си, Силия… Довиждане, Пола… Джъстис… Делфи… Суки… Джеймс… Джейсън… Занти… Агамемнон…

— Винаги съм обичал класиката — промърмори мистър Стандиш на Нейт. — Повечето съм ги кръстил аз. Естествено не и децата. Те се родиха, след като робите станаха свободни.

— Довиждане, довиждане, довиждане… — Чес вече плачеше, без да се крие.

След като слязоха от кабриолета, Огъстъс Стандиш избърса лицето й с носната си кърпа.

— Ave atque vale, Caesar^[5] — изрече тя.

— Сигурна ли си, че постъпваш правилно, Чес?

— Разбира се — Чес повдигна брадичката си. В очите й имаше страх. Преглътна сълзите си. — Шапката за слънце е при другите ми вещи. Помогни ми да сгъна воала, моля те, и да го прибера внимателно.

— Ще се постарая — обеща дядо й.

 

 

Нейт тревожно гледаше кануто. Вече беше натоварено с огромния куфар на Чес и с лекарската чанта, както и със сандъка, съдържащ модела на изобретението, заради който беше дошъл тук. За него почти нямаше място, да не говорим за Чес. За съпругата му. Тази мисъл още повече го притесни, отколкото крехкия на вид плавателен съд. Държеше се здраво за неустойчивата пейка и следваше указанията на мистър Стандиш, докато пристъпваше вътре, за да седне. Водата застрашително се разплиска до планширите на лодката, след като тежестта му се прибави към товара. Никога не беше плавал с кану и идеята изобщо не му се нравеше. Затвори очи, когато Чес се качи, понеже очакваше кануто да се наклони или да се преобърне.

— Това е добре — чу я да казва зад гърба му. — Улучихме прилива.

Чес вече беше в кануто, макар че Нейт не усети да се е наклонило. Според него в случая имаха полза от факта, че е толкова слаба. Отвори очи точно навреме, за да види мистър Стандиш, който им махаше от късата пясъчна ивица под надвисналите клони на дърветата. Течението беше изтласкало кануто от брега, без Нейт да забележи. Движеше се бързо, носено от реката.

Нейт махна на стареца. Лодката леко се разклати и водата заля върха на обувката му. Хвана се за края на дървената седалка.

— Стой спокойно и не прави силни, резки движения — нареди съпругата му, която той не можеше да види. — Много пъти съм плавала по реката. Не се безпокой. След няколко минути ще свикнеш.

Ръцете й, пъхнати в ръкавици, държаха гребло и направляваха хода на кануто. Не се искаше нищо друго, само да се променя непрекъснато ъгълът му. Радваше се, че има за какво да мисли, освен за риска, който беше поела.

Дядо й каза, че Нейт Ричардсън е „разумен“. Одобри избора й с тъга, понеже предпочиташе внучката му да се омъжи за благородник, но без колебание.

— Заслужаваш да имаш свой собствен живот, моя скъпа малка Чес.

Това беше повече, отколкото очакваше, когато сподели с него намеренията си. Навярно не се е надявал, че Чес ще успее да го постигне. Тя самата също силно се съмняваше.

И все пак успя. А сега какво щеше да стане с нея?

Изучаваше гърба на Нейт и ужасната му шапка. Искаше й се да види главата му. „Ако ще прекарам останалата част от живота си с този мъж, мое право е да знам дали кичурът на върха на главата му е зализан“ — помисли си тя. От безсмислените разсъждения й идваше да се смее и да плаче. Къде отиде суровият реализъм, на който я бяха научили на толкова висока цена? Сега той й беше необходим. Купи си съпруг — нямаше как да отрече истината. Беше омъжена, колкото й невероятно да й изглеждаше, за мъж, много по-млад от нея, понеже той се оказа единственият й шанс, а тя беше отчаяна.

Чудеше се дали я мрази. Ако беше на негово място, Чес щеше да го мрази. Патентът изигра ролята на пистолет, насочен към главата му.

Можеше да каже не, а отговори утвърдително, ето защо навярно не я мразеше. Или поне не много. Ако Чес имаше късмет, щеше да започне да я харесва. За разлика от някои съпруги не възнамеряваше да го тормози. Щеше да работи усърдно. Бог й беше свидетел, че знае какво е да се работи.

Знаеше й други неща — всичко, на което учеха младите госпожици преди войната. Свиреше доста добре на пиано, бродираше безупречно, рисуваше акварели, четеше латински, говореше френски, играеше менует, яздеше, дори умееше да скача с кон, макар и не много високо…

Загреба яростно. О, да, цялата тази изтънченост страшно много щеше да й бъде от полза в Северна Каролина. Той дори не беше лекар, а беден фермер, както каза дядо й.

Яде с лъжица! Как можа да се омъжи за човек, който не се е научил да се храни с вилица? Вероятно трябваше веднага да се върне обратно у дома.

При какво? При робския труд и при преструвките, че светът не се е променил, след като всъщност се обърна с главата надолу и я изхвърли.

Не, това бе немислимо. Постъпи правилно. Съпругът й беше добър човек, ето какво означаваше „разумен“. Не беше непочтен или жесток. Щеше постепенно да го опознае и да го хареса. Любовта съществуваше само в книгите. Харесването продължаваше по-дълго.

Гърбът на Нейт, облечен в тъмното сако, изглеждаше голям и твърд като стена. За нея щеше да бъде лукс да има някой силен мъж до себе си, който да поеме отговорността. Тя вече нямаше да бъде нейно задължение.

Най-неочаквано в съзнанието й нахлу спомен. Същият гръб — гол, блестящ от облялата го вода и стичащата се сапунена пяна. Да! Тя искаше да разбере какво се случва между съпрузите. Желаеше да бъде прегръщана, дори целувана и… всичко останало. Изгаряше от нетърпение да научи какво е това „всичко останало“. Той сигурно знаеше. Мъжете бяха наясно с тези неща, а всъщност той съвсем не беше момче. Изглеждаше много млад, защото нямаше мустаци.

 

 

Нейт си потърка брадата. Използва самобръсначката на стареца, но тя не вършеше работа. Или по-скоро той не свърши никаква работа с нея. Ръката му трепереше толкова силно, че като по чудо не си преряза гърлото.

А може би трябваше да го стори. Колко налудничаво постъпи. Ожени се за стара мома. За много стара мома.

И още по-лошо — беше благородничка. Във фермата щеше да е полезна колкото крава без виме. Всъщност като се съдеше по външния й вид, самата тя едва ли имаше гърди на нормална жена.

Но Нейт притежаваше патента. Не биваше да забравя този факт. Дълго се стреми да го получи и най-накрая успя. Точно той му беше необходим, а не съпруга, но какво от това? Разбра, че тя желае да роди деца. У жените съществуваше нещо, което ги караше да искат да станат майки. Той щеше да й направи бебетата, от които се нуждаеше. Просто щеше да си затвори очите и да даде възможност на природата да се погрижи за всичко.

Поне да беше обикновена жена, а не благородничка. Не знаеше нищо за благородничките. Никога не беше срещал подобни създания.

Нейт приличаше на останалите мъже от неговата среда — те живееха с настоящето. Схващаше огромната разлика между обикновените жени и редките екземпляри, наречени благороднички. Дори жените ги разграничаваха, включително и самите благороднички.

Мъжете южняци поставяха дамите на пиедестал, смятаха ги за крехки и нежни, стараеха се да ги предпазят от суровата действителност, от изречените право в очите думи и от грозното лице на живота. Те трябваше да бъдат боготворени, защитавани и направлявани, понеже не знаеха нищо за реалния свят и за отрицателните му страни.

Като Чес. Какво име! Според Нейт нито една обикновена жена не би имала такова име. Беше живяла единствено в тази огромна плантация, където негрите са работели вместо нея и са покривали пътя й с цветя. Свикнала бе да й прислужват и да й поднасят храната в сребърни купички. Сигурно за да се позабавлява, се беше облякла в мъжкия гащеризон. Нищо чудно, че се държа толкова странно в каруцата. Навярно се срамуваше да погледне в очите непознат мъж. Горката. Би следвало да внимава да не се изпусне някога и да й го припомни.

Устните му потрепнаха. Беше много смешно. Но той никога нямаше да каже нито дума за това.

Нито пък за нещастната й майка. Вероятно нямаше да чуе нищо за нея от Чес. Беше длъжен да си мълчи и за баща й.

Изведнъж се оказа, че съществуват прекалено много теми, които се налагаше да избягва. И тогава за какво щяха да си говорят? Трябваше да се сети за нещо весело. Дълго време разсъждава, докато най-накрая се реши и подхвърли през рамо:

— Щатският панаир в Роли е през октомври и продължава цяла седмица. Тогава е по-хладно и парадното шествие си струва да се види.

— Добра новина — отвърна тя. — Много бих искала да присъствам на него. Никога не съм ходила на щатски панаир.

Нейт не можеше да зърне лицето й, но почувства скованата любезност в тона й. Не успя да измисли нищо друго. Какво щеше да предложи на такава дама? Къща, състояща се от три стаи, и купчина тютюн. Щеше да съжалява за сделката, която сключи толкова прибързано. Най-важното нещо беше да прехвърли патента на свое име.

— Пред нас е Ричмънд — заяви Чес. — Вече се забелязва димът от комините.

— Сериозно ли говориш? Вървях почти половин ден по пътя, за да стигна до плантацията. Откога сме в лодката?

— От близо час. Все още ни предстои да изминем известно разстояние. Димът се показва доста време преди самия град.

— Това е друго нещо.

— Да, наистина — тя се изкашля, за да се опита да отпусне стегнатото си гърло. — Пътят, по който си дошъл, е дълъг близо трийсет мили, но по реката от Хеърфийлдс до Ричмънд разстоянието няма и дванайсет мили. Ето защо срещаме толкова много лодки, когато се приближаваме до града. Цялата търговия… — гласът й заглъхна.

— Знаеш ли, много е трудно да разговаряш, след като не виждаш лицето на събеседника си — заяви бързо и високо Нейт. — Смятам, че можем да си поприказваме по-късно. Права си за кануто. Вече изобщо не се притеснявам, дори ми се струва, че останалата част от пътуването ще бъде удоволствие за мен.

— Идеята ти не е лоша — съгласи се моментално тя.

Помисли си, че Нейт е много тактичен. Беше мил. Всъщност вече започваше да й харесва.

 

 

Чес направляваше кануто през лабиринта от плавателни съдове към малкия пристан при Шокоу Слип. Беше идвала тук с дядо си много пъти. Тъй като имаше прилив, тя успя да завърже кануто, без дори да се протяга. Беше приятно да се изправи и да усети земята под краката си.

— Подавай ми багажа — каза тя на Нейт, — а аз ще го слагам на пристана.

Нейт повдигна куфара й, а после чантата си.

— Пази това.

Сандъкът с модела на машината не беше тежък, но много обемист.

— Хванах го — отвърна Чес. — Можеш да го пуснеш… Внимавай!

Беше обаче прекалено късно. Шапката на Нейт вече подскачаше на мястото, където той цопна в реката.

Когато се появи на повърхността, трима хамали го изтеглиха на сушата. Нейт плюеше и кашляше. Чес едва сега схвана смисъла на израза „бесен като мокра кокошка“. Събра се доста голяма тълпа, чуваше се говор и смях. Стана й жал за Нейт. Имаше лошо предчувствие, като съдеше по намръщеното му, зачервено лице.

После й се прииска да се засмее — нещо съвсем непривично за нея. Костюмът започна да му умалява. Наблюдаваше с нарастващ ужас как евтиният плат се свиваше. Виждаше как маншетите на панталона бавно се вдигаха нагоре към прасците му, а ръкавите — към лактите му.

Нейт се почеса по китката. Втренчи се в ръкава си. Наведе се, тропна с единия, а после с другия крак и се взря в чорапите си. Чес беше затаила дъх. Хората го сочеха и възкликваха високо:

— Погледнете го!

Нейт се изправи. Раменете му бяха свити и опъваха мократа дреха. Ухили се на насъбралото се множество, на спасителите си, на Чес.

— Какво ще кажете? Отдавна ми се иска да стана по-висок и накрая мечтата ми се сбъдна.

Отметна назад глава и са изсмя високо и искрено.

Чес усети как собственият й смях напира и не се сдържа. Беше чудесно. Дълги години не беше чувствала необходимост да се смее на каквото и да било.

В този момент се влюби в Нейт Ричардсън, в съпруга си, и му отдаде цялото си неспокойно сърце — безусловно и безрезервно.

Хората ги гледаха. Не само Нейт в свиващите се дрехи, но и Чес. Тя не знаеше, че смехът й е неповторим. Привличаше вниманието. Започваше дълбоко в нея, после бълбукаше в гърлото й, както шампанското, отворено прекалено бързо, внезапно се освобождаваше от плена на бутилката. В смеха й имаше истинска радост и игрива волност. Освен това излъчваше особен звук — звука на щастието, че се смее. Беше невероятен и някакво странно мъркане придружаваше смеха й. Сякаш кипящата наслада беше свойствена на природата й.

Нейт се стресна от смеха й и от внезапната промяна, настъпила в нея. Все още беше прекалено слаба и бледа, с безжизнена и безцветна коса. Роклята, която й стоеше зле, я правеше дори по-висока и по-слаба. Но широката усмивка, съпътстваща смеха й, разкриваше красиви бели и равни зъби и караше очите й да изглеждат по-тъмни и да искрят.

„Сега е жива — помисли си той. — Преди като че ли беше мъртва и се движеше с отворени очи.“

Нейт нямаше представа колко е прав. За първи път през живота си Чес се усещаше жива по някакъв необикновен и прекрасен начин.

Значи точно това са имали предвид поетите, когато възпяват любовта. Защо просто не пишеха, че цветовете стават по-ярки, че дрезгавите крясъци на чайките звучат като музика, че всяко камъче на земята прилича на безценна черна перла, че всяко листо на всяко дърво притежава своя собствена красива форма и структура, че на краката им се иска да танцуват, че светът е място на безброй щастливи възможности, понеже Натаниъл Ричардсън живее в него и го намира за смешен и добър.

Пета глава

Чес тръгна уверено към Нейт. Беше като замаяна от чувствата си, но не знаеше доколко й личи, ето защо беше спокойна. Пък и имаше нещо, с което можеше да му помогне.

— Ще трябва да съблечеш тези дрехи, преди да са те задушили — кротко заяви тя. — Ела с мен. В онази сграда са канцелариите на един приятел на баща ми. Там ще се изсушиш. Ще помоля някой служител да прибере на сигурно място багажа.

Нейт повдигна сандъка с модела.

— Ще го взема със себе си. Хайде да вървим.

„Алън & Гинтър“ беше написано с големи букви на стената на сградата. Очите на Нейт блеснаха. Беше чувал, че това е най-голямата компания за производство на цигари в Юга. Много му се искаше да я посети. Последва Чес. Някакъв мъж със сив костюм погледна Нейт ужасено, а Чес — озадачено.

— Мис Стандиш?

— Добро утро, мистър Гроган. Тръгнали сме към майор Гинтър.

Нейт гледаше жена си с интерес. Взираше се невъзмутимо в човека, който се смяташе за важна личност, и изразяваше желание да се срещне с един от най-прочутите мъже в тютюневата индустрия.

— Няма го, мис Стандиш. Заведе семейството си в Саратога.

— Страшно неприятно! Забравих за конните надбягвания. Е, просто отворете кабинета му, мистър Гроган и, моля ви, донесете малко горещо кафе.

Нейт се изуми. Гроган направи всичко, което му беше казано, докато Чес продължаваше да издава нареждания. След един час Нейт беше сух, освежен и облечен в най-добрите дрехи, които Ричмънд беше в състояние да предложи.

Нещо повече, намираше се в „Алън & Гинтър“.

— Бих искал да разгледам фабриката, докато съм тук — заяви той на удивителната си жена.

Тя се усмихна, като отново го учуди промяната в лицето й.

— След днешния ден мистър Гроган ще се прибере вкъщи и ще ритне кучето си — отбеляза тя. — Ще го помоля да ти уреди специална обиколка. Дядо ми разказа за теб. Шпионираш, нали?

Нейт призна, че е така.

— Много е забавно. Не му позволявай да те кара да бързаш или да пропусне нещо. Майор Гинтър е бил в полка на баща ми. Дори го наричам чичо Луис, макар че не ми е роднина. Познава ме от дете. — Изражението на лицето й стана сериозни. — Преди да извикам мистър Гроган, нека да се разберем за някои неща. Казах ти, че искам да родя деца, и това е вярно. Но днес осъзнах нещо. Мога наистина да ти бъда полезна, Нейтан. Бих желала да знам достатъчно, за да участвам в шпионирането. Причината да се ожениш за мен беше патентът. Ще ми се да мисля, че не си направил неуспешна сделка.

Предлагам да станем съдружници. Умея да водя счетоводство, да пиша делови писма и да се разпореждам със служители като мистър Гроган. Мога да върша много неща, ако ми позволиш.

Нейт не вярваше на късмета си. Подаде й ръка.

— Споразумението е сключено. Да си стиснем ръцете, съдружнико.

С тази спогодба беше в състояние да се справи много по-добре, отколкото с брака. Като дете ненавиждаше училището и най-много от всичко мразеше сметките. Ако той се занимаваше с деловите въпроси, а тя — с писмената работа, щяха да отидат много далеч. Всъщност вече бяха тръгнали.

Чес усети приятното докосване на голямата му, топла, мазолеста длан. Но не разреши на пръстите си да се задържат в неговите или да ги стиснат. Докато Нейт не подозираше нищо, щеше да го обича колкото си иска.

Облекчението, изписано на лицето му, не й убягна. Нейт се радваше, че бракът им изцяло е сделка. Чес щеше да се примири с положението. Нещо повече — щеше да му помага с радост да получи всичко, което желае. „Това би било достатъчно“ — каза си тя. И развълнувана от факта, че за първи път се е влюбила, си повярва.

 

 

На Чес й се стори, че Нейт от доста време е във фабриката. Всъщност така и беше. Напуснаха „Алън & Гинтър“. Мистър Гроган ги закара до гарата със своя файтон, за да не изпуснат влака, пътуващ на юг.

Когато влязоха в чакалнята, Чес попита Нейт какви открития е направил във фабриката. Той поклати глава, намръщи се и заяви, че никога не бива да говорят за работата си, освен когато са сами. Жената погледна хората, които забързано ги отминаваха, задълбочени в собствените си проблеми, и сметна предпазливостта му за безкрайно глупава. Двамата обаче също бързаха за влака и тя беше склонна да отложи обсъждането на резултатите от шпионската му дейност. От дете не се беше качвала на влак и с нетърпение очакваше началото на пътешествието.

Оказа се съвсем различно от преживяването, което си спомняше. Вагонът беше задушен. Тапицерията от росер проникваше през роклята й и я бодеше по гърба. Но най-лошото от всичко беше, че вагонът им се намираше точно там, където горещите сажди от комина влизаха през отворените прозорци, докато оптимистите и реалистите непрекъснато ги вдигаха и сваляха. Беше влудяващо. Както и постоянната миризма на тютюнев сок, идваща от плювалниците в двата края на вагона. От нея й призляваше.

— Ненавиждам тютюна — измърмори Нейт.

— Но нали това ти е работата?

— Обичам да работя и единственото, с което умея да се занимавам, е тютюнът — отвърна Нейт и се усмихна.

Слязоха в Уелдън, малък град с красива стара тухлена гара. Чес жадно поглъщаше свежия въздух. Имаше чувството, че цяла вечност е била затворена в някой ъгъл на ада. Пътуването от Ричмънд дотук продължи малко повече от три часа. Беше шест часа и четирийсет и две минути вечерта. Денят, в който се ожениха.

— Тук ли живееш… живеем? — попита Чес.

— Току-що минахме границата с Вирджиния. Предстои ни да изминем дълъг път. Според мен най-добре би било да тръгнем по улицата, да стигнем до хотела и да си починем. Влакът за Роли тръгва в десет, а ти си съвсем изтощена.

— А утре в колко часа е влакът за Роли?

— В четири без петнайсет.

Чес забеляза голямата тухлена сграда на две преки от мястото, където се намираха.

„ХОТЕЛ“

Табелата беше огромна.

Почувства, че се задушава от силната паника, която я обхвана. Очакваше първата й брачна нощ да бъде съвсем различна. Мечтаеше си да се омъжи и се опитваше да си представи какво следва след бракосъчетанието. Виденията й винаги бяха романтични. Щеше да се изкъпе в ароматизирана вода, а косата й щеше да бъде свежа, лъскава и парфюмирана.

Не така — уморена, потна, мръсна и вмирисана на влак.

Не можеше да го направи. Не можеше да отиде в хотел с мъж, дори и с мъжа, когото обичаше. Беше прекалено уплашена.

— В десет часа? — повтори Чес. — Малко остава дотогава. Мисля, че трябва да продължим. Всъщност и ти си на моето мнение, нали? В края на краищата току-що започнахме пътешествието и изглежда глупаво да спрем, преди да сме изминали колкото е възможно по-голямо разстояние.

Нейт за първи път чуваше в човешки глас да звучи подобни паника и неестественост. Веднага схвана същността на проблема. Дамите се страхуваха и отвращаваха от нещо толкова животинско, колкото секса, фактът беше общоприет. Самият той също не очакваше с нетърпение първата брачна нощ, но поне не я смяташе за ужасяващо събитие. Понечи да я потупа по рамото, за да я успокои, но се отказа, понеже се поеше да не я уплаши още повече.

— Идеята ти е добра, ако не си прекалено изморена. Ще купя билети. А после ще хапнем. Смятам, че е крайно време.

— О, да — отвърна Чес. — Умирам от глад.

След като отложиха консумирането на брака, тя осъзна, че наистина е много гладна.

Наядоха се до насита във вече безопасната столова на хотела. И двамата се чувстваха неловко, докато разговаряха за храната. След вечерята се разходиха. Вървяха бавно, защото Нейт настояваше да носи модела навсякъде. На главната улица на Уелдън имаше само три пресечки. Изминаха я и в двете посоки по три пъти.

— Стига толкова — заяви Нейт. — Хайде да отидем на гарата и да чакаме там.

Нямаше пейки, а само един празен вагон за багаж в посипаната с чакъл площадка пред чакалнята. Чакалнята беше заключена. Нейт остави сандъка на високия дъсчен под на вагона и сключи ръце. Чес стъпи на тях и той я повдигна, за да се качи. Двамата седяха, а краката им висяха навън. Един до друг, но не прекалено близо.

Падаше здрач. По главната улица лампите и фенерите вече светеха. Но гарата щеше да остане тъмна и спокойна, докато наближеше времето за пристигане на влака. Сякаш бяха сами на този свят. Нямаше нужда да се гледат, защото тъмнината ги обгръщаше отвсякъде. Нощта беше тиха, топла и приятна.

— А сега ми разкажи за фабриката — промълви Чес.

Чувстваше се сънлива. Нейтън погледна мрака наоколо.

— Не повишавай глас — отвърна той. — Не се вижда жива душа, но знае ли човек.

Докато говореше за разкритията си, думите му звучаха едва доловимо, поверително и проникновено. Разказа й, че обходил няколко огромни помещения с наредени една до друга маси, където сръчните пръсти на жените поставяли тютюна върху правоъгълни листчета хартия, навивали ги, залепвали ги и ги слагали в картонени кутии върху табли. Мъжете събирали таблите с колички и ги откарвали. Знаел как става, но никога не го бил виждал с очите си. Дотогава не можел да си представи, че само за десет минути се произвеждат толкова много цигари. Сега вече не се чудел защо „Алън & Гинтър“ е най-голямата компания за производство на цигари в Америка.

Чес беше озадачена. Какво толкова тайно имаше в това? Стига да пожелаеше, всеки човек можеше да го види, каза му тя. Майор Гинтър се гордееше много с момичетата си.

Нейт губеше търпение, но се въздържа да не извика. Всъщност целта му беше доста по-голяма. Успя да се осведоми колко хора са нужни за производството на даден брой цигари, както и с какъв вид хартия и лепило си служат. Не престоя толкова дълго само в работилницата. Надзърна и в помещенията, където се получаваха материалите и се експедираха готовите цигари, за да научи имената на доставчиците и пласьорите.

— Известно ти е предназначението на модела, нали?

— Нали „Чес“.

Почувства, че Нейт е не по-малко раздразнен от нея.

— Какво?

— Аз имам име и смятам, че би трябвало да го използваш. Възнамерявам да те наричам „Нейтан“. Знам, че е по-правилно да казвам „мистър Ричардсън“, но предпочитам личните имена. По-лесно е, а и така ще се обръщам към баща ти.

Чуваше собствения си глас, рязък и саркастичен. Какво стана? Само преди една-две минути разговаряха непринудено, а сега се дразнеха един от друг. Искаше да сложи край на това, да спре, но не съумяваше да го стори.

Той почти изръмжа:

— Нямам баща, а ти не се съобразяваш с нещата, които са важни в момента.

— Извинявай, Нейтан. Ще се опитам да се съобразявам. — Направи усилие тонът й да прозвучи спокойно. — Да, знам всичко за модела. Чичо Луис помоли дядо да го изобрети. С него се произвеждат цигари. Има фуния за тютюн и носачи на ролките хартия, както и устройство за лепене и нож накрая. Хартията се развива и се движи по лента, върху която се изсипва тютюнът. После всички колела и скрипци се задействат, тютюнът се обвива и се образува дълга тръбичка, която попада под гилотината, за да бъдат нарязани цигарите. Дядо беше много доволен. Твърдеше, че машината го кара да се чувства като Робеспиер. Но след като я завърши, не я изпрати на чичо Луис.

— Защо? Искаш да кажеш, че не работи? — Нейт я сграбчи за ръката и я разтърси. — Не работи ли? — изкрещя той.

— Разбира се, че работи. Престани да ми разтърсваш ръката. Но според дядо тя щеше да заеме мястото на всички момичета в работилницата, а той не можеше да постъпи така с тях. Те са добри момичета, знаеш ли, произхождат от семейства, които наистина се нуждаят от парите, припечелени от тях. А и чичо Луис се отнася мило с тях. Разполагат с общежития, получават добра храна и имат право на свободни дни, за да посещават семействата си. Какво би станало с тях? Чичо Луис изобщо не се разстрои. Няма особено високо мнение за произведените от машини цигари. Понеже те ще са прекалено евтини. Едва ли някой ще ги купува. Ръчно изработените цигари се ползват с по-голям престиж. Дядо твърди, че цигарите са евтини, независимо как са направени. Те са малко по-добри от тютюна за дъвчене. Единствено си струва да се пушат пури.

Нейт се почувства толкова облекчен, че коленете и лактите му омекнаха.

— Никога повече да не си посмяла да ме плашиш така — заяви той. — И двамата грешат — както „чичо ти Луис“ с фабриката си, така и дядо ти с няколкото милиона акра — гласът му беше студен и гневен, но отново тих. — Този дръвник от затънтения край на Северна Каролина ще го докаже. Ще произвеждам хиляди пъти повече цигари от чудесния ти „чичо“ и ще стана богат. Моля се на Господ никой да не ме изпревари. А сега… Чес… ще ти кажа най-голямата тайна, която според теб не би трябвало да се пази толкова строго. Онзи Бонсък вече има подобна машина. Хората говорят за нея и някой ще реши да я използва. Може би съвсем скоро. А аз съм длъжен да го направя преди него. Които започне първи, той печели. Ако видят модела или разберат за плана ми, ще ускорят нещата. В наши дни в тютюневата промишленост няма джентълмени. Борбата е безмилостна и най-добрият побеждава, което означава, че е най-издръжливият и най-безскрупулният. Възнамерявам аз да бъда този човек.

Шепотът на Нейт трептеше от разгорещеност. Звучеше пламенно и тайнствено в тъмнината. Чес никога не се беше сблъсквала с подобна необуздана амбиция или стремеж към власт, които се долавяха съвсем ясно в гласа на Нейт. Силната му, дива решимост го караше да изглежда някак си нечовешки, свръхестествено. Знаеше, макар и да не й го беше казвал, че ще унищожи всеки, който застанеше на пътя му. Включително и нея. Беше уплашена и очарована.

Той беше мъж, а не момче. Никога нямаше да се примири с нещата, които животът му поднасяше. Щеше да се бори със зъби и нокти, за да постигне всичко, което желаеше. У него нямаше меланхолията на Тайдуотър, нито копнеж по загубени каузи. Натаниъл Ричардсън беше прекалено жизнен и прекалено силен, за да си го позволи.

Постъпи правилно, като се поддаде на инстинктите си, премина в неговия свят и застана до него. Чес погледна осветената от газените лампи и фенери улица в далечината и й се прииска страшно много да бъдат в хотела. Проклинаше се безмълвно за страха си. Нима можеше да му го каже? Думите просто не излизаха от устата й.

Можеше обаче да му каже какво усеща, така че да я разбере.

— Ти ще бъдеш този, който ще спечели битката, Нейтан — тя посегна да хване ръката му. — Сигурна съм.

Макар и да говореше приглушено, в тона й имаше страст, която съответстваше на настроението на Нейт. Пръстите му стиснаха нейните. Той самият никога не се съмняваше, но досега не познаваше друг човек, който да му вярва.

— И то ще си остане нашата тайна? — промълви той с глас, пресипнал от завладялото го най-неочаквано дълбоко чувство.

— Да, нашата тайна — съгласи се Чес. Ръката му беше твърда и гореща. Усещаше топлината през тънката кожа на ръкавицата си и й се искаше и нейната ръка да бъде гола. — Сподели я с мен — настоя тя. — Защо точно цигари? Откъде научи за дядо ми?

Нейт се радваше, че му се удава шанс да говори. Събитията се развиха толкова бързо, че не беше успял да се наслади на победата си. Притежаваше модел на машина за производство на цигари, постигна невъзможното и отсега нататък и другите невъзможни неща щяха да се превърнат в предизвикателство за него.

— Ами ето как стана… — започна той.

Беше сигурен, че цигарите ще се наложат на пазара. Разбира се повечето мъже все още дъвчеха тютюн, но някои вече сами си свиваха цигари. Получаваше информацията от собствениците на магазини, на които продаваше тютюна си. Всички бяха в Алъманс Каунти — сърцето на родината на лъскавите тютюневи листа — и парите, които идваха от тютюна, осигуряваха съществуването им. По тази причина не изпускаха нищо, свързано с него. Непрекъснато се говореше за тютюна — колко добра е реколтата, колко лошо е времето, колко високи или ниски са цените по търговете, където фермерите го продаваха във вид на листа, вместо да го преработват.

На север тютюнът за дъвчене вече беше изместен от цигарите. А машинно изработените цигари бяха на път да заменят свитите на ръка. Човек съдеше за популярността им по мащабите на дейността на майор Гинтър. Един от майсторите във фабриката му каза, че миналата година са продали близо петдесет милиона цигари. Петдесет милиона! А още по на север количеството на произведените и пласирани цигари от другите компании беше почти десет пъти по-голямо. Едва смогваха да ги правят, за да задоволят нуждите на пазара.

Защо се получаваше така? Понеже не разполагаха с достатъчно опитни работници.

Машината беше в състояние да върши работата на няколко дузини работници, а навярно и повече. И беше в състояние да работи денонощно, без да се умори, за разлика от хората. Нейният „чичо Луис“ нека да си приказва, че хората не желаят да пушат машинно изработени цигари. Нейт не беше глупак. Предполагаше, че майорът е съгласен да предложи висока награда на всеки, който изобрети такава машина, след като дядото на Чес му е съобщил за неуспеха си.

Чес се интересуваше колко висока би могла да бъде наградата.

Седемдесет и пет хиляди долара.

Сумата я накара да затаи дъх. Само ако знаеше… Искаше й се да убие Огъстъс Стандиш. Бяха останали бедни заради високите му принципи. А е било възможно да разполагат с пари и да живеят като крале. Тя работеше по седем дни седмично петдесет и две седмици годишно, като доходът от плантацията в най-добрия случай беше от три до петстотин долара годишно. И всичките тези пари отиваха, за да се плати на прислужника на Огъстъс Стандиш и на камериерката на майка й, както и за да се покрият хонорарите на лекаря и стойността на опиевата тинктура. А можеха да си позволят готвачка и няколко слугини, можеха да поправят покрива, вместо да оставят неизползван третия етаж, можеха дори да боядисат къщата…

Но тогава Нейтан никога нямаше да хване пътя от Ричмънд за Хеърфийлдс. Чес безмълвно се молеше за прошка, защото си беше помислила толкова груби неща за дядо си. Какво й приказваше Нейтан? Не биваше да се разсейва, понеже не искаше да пропусне нито една подробност.

Той отново говореше за Бонсък. Чес се съсредоточи и се опита да си спомни откъслечни фрази от това, което спомена Нейтан, докато тя се беше отплеснала. От Роаноук, Вирджиния, ето какво всъщност беше чула. Нейтан го срещнал в Данвил на търг за тютюн.

— Та значи така разбрах за дядо ти — заяви Нейтан. — Хвалеше се на един свой приятел. Изрази увереност, че ще спечели наградата — близо четири години се занимавал с машината и тя вече почти проработила както трябва. Боял се обаче, че онзи старец мистър Стандиш е зает със същото нещо.

Тогава реших да намеря мистър Стандиш. Надявах се да се сдобия с машината му, преди Бонсък да завърши своята…

— И какво щеше да направиш?

Смехът на Нейтан беше тих, но изпълни мрака наоколо.

— Щях да се опитам да го накарам да ми я продаде. Ако ми откажеше, щях да му предложа да станем съдружници.

— Нямаше да се помъчиш да спечелиш наградата?

Ръката на Нейт се сви в юмрук и стисна пръстите й толкова силно, че тя почувства болка.

— Какво представляват купчина пари, получени еднократно, след като „Алън & Гинтър“ щяха да притежават машината? Моята цел е по-голяма… Господи, ще ти счупя ръката. Извинявай, Чес.

Разтвори пръсти, за да й даде възможност да издърпа своите.

— Изобщо не ме заболя — излъга тя и задържа ръката си в неговата. — Разкажи ми за тютюна.

— Той е най-труден за отглеждане — отвърна Нейт. — Фермерите го наричат тринайсетмесечна култура. Отвратително нещо. От него сълзи катран, който полепва по кожата, по дрехите, по косата. След като си работил тютюн, никога повече не се чувстваш чист.

Не си прави труда да ме питаш защо съм се захванал точно с него. От един акър тютюн се изкарват повече пари, отколкото от петдесет акра, засети с каквото и да било друго. След като прибере зелените листа в хамбара, където се оставят да изсъхнат, човек ги наблюдава как стават на злато. Ето каква култура е той — превръща се в злато.

Чес си помисли, че думите му са прекрасни. Сякаш й разказваше някакъв мит. Беше съвсем в стила на Нейтан. Поседя няколко минути мълчаливо. Разсъждаваше колко близо бяха един до друг, как се държаха за ръце и споделяха тайната си. Значи така изглеждаше щастието. Обостряне на възприятията за всичко наоколо — топлия мрак, влажния въздух, движението на този въздух, предизвикано от дишането на Нейтан. Щастието беше да е с него, да го обича. Всичко й се струваше необичайно и прекрасно.

Обърна глава и го погледна, но беше прекалено тъмно, и успя да види само неясната му фигура, очертана на фона на мрака. Искаше й се да чува гласа му, за да е сигурна, че наистина е там.

— А сега какво ще стане с машината на дядо, Нейтан? Защо не довършиш тайната?

„Странно — каза си той. — Тя сякаш чете мислите ми.“

— От известно време разсъждавам и по този въпрос. Не знам дали ще мога бързо да се възползвам от нея. Само ако имах повече пари, още утре щях да започна да изграждам фабриката. Но нямам, ето защо тайната трябва да се запази, докато съм готов да се заловя със строежа. Необходимо е първо да намеря подходящо място и да направя мелница. Да, тя би била най-доброто решение за момента.

Докато говореше, гласът му все повече се снишаваше и Чес разбра, че мисли на глас. Навярно дори не си даваше сметка, че тя е до него и че се държат за ръце. Изведнъж я полазиха тръпки. Усети, че я обзема разочарование. Искаше й се да бъде част от плановете, от мечтите му.

Но дори това, което получаваше, надминаваше очакванията й. Седеше до него, независимо дали той го осъзнаваше или не. А тя всъщност беше жизненоважна част от плановете му. Притежаваше патента. Той ги свързваше. Без нея Нейтан не можеше да осъществи мечтата си.

— Трябва да бъде близо до Дърам — измърмори той. — Там е началната гара за експедицията на цигарите, както и търговете и складовете за доставка на тютюневите листа. Но не прекалено близо. Не бих желал „Блакуелс“ или Бък Дюк да ме следят. Нищо чудно и те вече да възнамеряват да се захванат с производство на цигари. А аз не съм готов да се преборя с тях, преди работите ми да са потръгнали… — Изведнъж се обърна към нея: — Всичко ще е наред, Чес. Вярваш ли ми?

— Вярвам ти — отвърна тя.

Нямаше представа какъв е планът му, но беше сигурна, че ще успее.

Нейт се изкикоти:

— Толкова съм изпълнен с мечти за бъдещето, че се чувствам като балон. Сигурно ще се пукна, ако не изпусна няколко. Досега нямаше с кого да споделя тези неща. Предполагам, че ушите ти са хванали мазоли от постоянното ми несвързано дърдорене.

— Приятно ми е да те слушам, когато говориш.

— Май се изчерпих.

— Не спирай, моля те. Разкажи ми за семейството си. Имаш ли братя и сестри? Майка ти жива ли е или е мъртва като баща ти?

На Чес й се искаше да попита дали ще я харесат. Вече беше решила, че ще ги приеме, каквито и да са. Усети, че Нейт сви рамене.

— Доколкото знам, татко не е мъртъв. Просто ни напусна преди десетина години, когато вече бях достатъчно голям, за да се погрижа за семейството. Мама е добре. Занимава се с фермата и с всяко живо същество в нея — с хората и животните. Чичо ми, името му е Джошуа Ричардсън, но му викат Джош, живее при нас с жена си и с децата си, но в отделна къща.

— Колко деца има той?

— Три. Майка, той е тринайсетгодишен, почти мъж. Сюзън, тя ми е любимката, скоро ще навърши десет години. И бебето Сали, което в края на лятото ще стане на две години.

— Как се казва майка им?

— Алва. Ще ти хареса. Тя е една от най-прелестните жени, които Бог е създал. — Той спря и си пое дълбоко въздух. — Не мога обаче да твърдя същото за мама. Ще ти трябва време, за да свикнеш с характера й. — Чес почувства, че сърцето й се сви. Нейт говореше бързо и се запъваше. — Тя е чудесна жена и добра християнка. Само е малко упорита. И не обича изненадите. Просто не бива да й обръщаш внимание, ако е рязка с теб. Не мисли и половината от това, което изрича.

„Все по-лошо и по-лошо — разсъждаваше Чес. — Надявам се, че лелята ще ми помогне. Или може би…“

— Имаш ли сестри, Нейтан?

— Само една. Казва се Мери, също както мама.

Чес се усмихна за миг.

— Омъжи се за един човек от Ориндж Каунти — продължи Нейт. — Заминаха чак за Орегън, за да се сдобият с правото да ползват къща с ферма. Около една година след като се заселиха там, получихме вест, че са се устроили. Все още съм единственият мъж у дома. По-големият ми брат Гидиън е пътуващ свещеник (не е ли проповедник — нали имаше и книга с това заглавие?). Обикаля поверения му район, като изнася проповеди в градчетата, които са прекалено малки, за да разполагат със собствен свещеник. Много е добър. В състояние е да те накара да почувстваш как огнените езици на ада пълзят под краката ти. В момента работи в Джорджия, в най-югозападната й част.

— Към коя църква принадлежите?

— Към методистката естествено. Всички в Северна Каролина са методисти, или поне в областта, където живея… — Гласът му заглъхна. Стисна леко ръката й. — Ето в какво се състои проблемът, Чес. Мама силно вярва в Бога и знае наизуст Библията, но смята, че единствено методистите са истински християни. Всички останали са неверници или католици.

Чес се опита да се усмихне.

— Мисля, че аз ще съм една от католичките в нейните очи.

Смехът на Нейт беше по-убедителен.

— Това е далеч по-благоприятно, отколкото да си езичница. Радвам се, че този факт не те тревожи.

— Не, разбира се. — Беше благодарна, че е тъмно. — Разкажи ми нещо повече за Гидиън.

Нейт потисна болката, която го задуши. Защо трябваше да го пита? Защо го накара да си спомни за Лили, жената на брат му, и за Божията заповед, която непрекъснато нарушаваше, като желаеше да бъде негова? За Бога, той беше женен за една стара жена, докато Гидиън намираше Лили в леглото си, винаги когато се върнеше от обиколката си. Пламтящата омраза изсуши влагата в очите му. Ненавиждаше Чес, съпругата си, брат си и най-вече себе си заради проявената слабост.

— Гидиън е женен за дъщеря на проповедник. Изобщо нашето семейство е много религиозно.

Чес усети болката в гласа му. Стори й се, че го разбра. Майка му сигурно предпочиташе другия си син и не го криеше от Нейтан. От думите му остана с впечатлението, че е ужасна жена. „Само ако можехме да останем в Уелдън — вбесено си мислеше Чес — и никога да не ходим в Алъманс Каунти, да не ми се налага да виждам майка му. Ще направя всичко за него. Ще го обичам толкова много, че никога повече да не се чувства тъжен.“

В далечината се чу свирка на влак, която сякаш й се присмя.

— Влакът за Роли — заяви Нейт. Беше доволен, че има с какво да се заеме, за да спре да разсъждава. — Ще сваля куфара ти, а после ще ти помогна да слезеш.

Двама мъже тичаха откъм главната улица и се караха.

— Предупредих те да внимаваш за времето… — всеки крещеше на другия.

Газените лампи на гарата светнаха ярко, всичките врати се отвориха и билетното гише започна да работи, когато локомотивът изсвистя и изскърца, преди да спре.

Вагонът, в който се качиха Нейт и Чес, беше почти празен. Хората спяха на седалките. Светлината беше оскъдна и няколко прозореца бяха отворени, за да влиза свежият нощен въздух.

— Опъни се, доколкото е възможно — каза й Нейт. — Ще подложа нещо под главата ти.

Свали си сакото и го сгъна.

— Няма нужда, Нейтан. Изобщо не съм изморена.

— Замълчи и поспи. Чака ни дълъг път.

Нейт нагласи сакото така, че се получи дебела възглавница. По лицето му не се изписа съжаление за това, че съсипва най-хубавата дреха, която някога е притежавал. Нямаше следа и от силната изненада, която почувства при вида на бледото изпито лице на жена си. Докато разговаряха, беше забравил, че изобщо не е хубава.

Чес се взираше в него с такава тревога в очите, че сърцето му се размекна от жалост. Ухили се и се потупа по жилетката.

— На кого дължа тези дрехи? — попита той. — И колко струват? Забравих да се поинтересувам. Или трябва да съжалявам за въпросите?

Чес отвърна на усмивката му. Положи глава на неравния вързоп, който беше направил за нея.

— Те са сватбен подарък от чичо Луис. Оставих му бележка, в която му благодарих, заедно със сметката. Слава Богу, все още не му е известно, че се готвиш да го изместиш от пазара.

След няколко секунди вече спеше. Предишната нощ изобщо не мигна.

Нейт седеше безмълвно в тъмния вагон и се усмихваше. Чес непрекъснато му поднасяше изненади. Това му харесваше. А когато се смееше, както преди малко, не изглеждаше чак толкова стара.

 

 

Влакът пристигна в Роли по разписание в един часа сутринта. Въпреки че поспа, Чес беше пребита от умора. Препъваше се след Нейт, докато вървяха към коловоза, за да вземат следващия влак. Когато се добраха до Хилсбъро, минаваше три. За първи път през живота си Нейт похарчи пари за файтон, макар че хотелът беше само на няколко пресечки от гарата.

Остави Чес на една пейка в голямата приемна и качи сандъка с модела, а после чантата и куфара в стаята. Прихвана я през кръста, за да й помогне да се придвижи нагоре по стълбите.

— Къде ти е нощницата?

Чес стигна, залитайки, до куфара и я извади. Беше взела една от нощниците на майка си. Тежката коприна се плъзгаше в несръчните й ръце и едва не падна на пода.

— Искаш ли да ти развържа връзките на корсета? — предложи й Нейт.

Чес поклати глава. Корсетът също беше на майка й. Висеше на слабото й тяло, макар и стегнат докрай. Не беше трудно да разкопчае кукичките отпред. Нейтан се обърна с гръб, за да не се притесняват взаимно. Съблече се и окачи внимателно новия костюм и ризата. После се изми. След като отново напълни легена, понечи да подаде хавлията на Чес.

Чес вече спеше в леглото.

— Добре — въздъхна Нейт. Опъна грижливо чистата хавлия върху легена, за да не се напраши водата. После стигна до леглото и се пъхна под завивките. — Чес, трябва да се събудиш. Ще те заболи, а ако си заспала и не знаеш причината, ще се изплашиш повече.

Думите му бавно стигнаха до съзнанието й и тя отвори очи. Лицето му беше много близо до нейното. Чес се усмихна. Приятно й беше, когато усещаше Нейт до себе си.

— Обгърни с ръце врата ми, душичке, и се дръж. Обещавам ти, че ще свърша бързо.

Чес се подчини. В просъница осъзна, че Нейт вдига нощницата и разтваря краката й. После почувства тежестта му, пробождащата топла болка и изпищя.

— Тихо, душичке, тихо. Всичко свърши. Вече имаш съпруг. Можеш отново да заспиш.

Болката премина и тя се унесе. Нейт се взираше в тъмнината, докато умората надделя над тъгата и заспа.

Чес спа до късно. След като привърши със закуската си, Нейт й донесе чаша сладко кафе със сметана. Събуди я и сложи чашата в ръката й. Чес примигна, за да прогони съня от очите си, и каза:

— Благодаря ти.

Всъщност искаше да каже, че никога не се е събуждала толкова щастлива, но се срамуваше.

— Спомняш ли си какво се случи снощи, Чес? — Тя погледна към чашата и кимна. — Най-лошото мина. Отсега нататък ще бъде по-лесно. Изпий си кафето и се облечи. Трябва да тръгнем, преди да е станало прекалено горещо. Ще се помъча да намеря карета. Няма да се бавя.

Чес примигна още няколко пъти, докато вратата се затвори след него. Вече беше съвсем будна. Помъчи се да сдържи сълзите си.

„За какво плачеш? — укори се остро, докато си сваляше и сгъваше нощницата. — Какво всъщност очакваше?“

Куфарът й беше в пълен безпорядък. Подреди малкото неща, които беше взела от къщи — халат от избелял син вълнен плат, три чифта кюлоти и три долни ризи от муселин, две фусти, една басмена рокля, една тъмнокафява копринена пола и бяла ленена блуза, ръкавици, памучни чорапи, мек индийски шал, боти, гребен със сребърен обков, четка за дрехи и за коса. Сълзите й канеха върху книгите, които беше подбрала толкова внимателно от лавиците на прашната библиотека в Хеърфийлдс. „Идилиите на краля“. „Тримата мускетари“. „Сонети от португалски“. При тях беше и молитвеникът. Инициалите й бяха изписани с поизтрити златни букви върху обложката му от слонова кост. Вътре баща й беше написал:

„На многообичаната ми дъщеря Франческа Огъста по случай конфирмацията й.“

На Чес страшно много й се искаше майката на Нейтан да е заминала и да го е оставила, както баща му.

Изми и изсуши лицето, а после и тялото си. Изпитваше болка между краката си, но не беше много силна. Реши, че всъщност загадката, която представляваше бракът, не се отличаваше с нищо особено.

Все пак се омъжи, макар и отдавна да беше загубила всякаква надежда. И то за Нейтан, когото обичаше. Какво значение имаше, че за разлика от любовта съвкуплението не беше свръхестествено, преобразяващо преживяване. Чес отново се почувства замаяна и сърцето й заби лудо. Бързо се облече и за няколко секунди си приготви багажа. Нейтан всеки момент щеше да се върне, а тя повече от всичко на света искаше да го види.

Шеста глава

— Каретата, която намерих, не е нещо особено — Нейт предупреди Чес, докато слизаха по стълбите.

Беше майстор на сдържаните изказвания. „Каретата“ беше разнебитена двуколка, наклонена надясно, с престарял кон, който сякаш спеше.

За Чес това нямаше значение. Стигаше й, че ще бъдат заедно на хлътналата дървена седалка. Смееше се като момиче.

— Според мен е прекрасна. Ще бъде невероятно приключение.

Нейт се изсмя и заяви:

— Все още не знаеш цялата истина. Конят е сляп с едното око.

— Дано да е лявото. Тогава нещата ще се балансират.

Нейт все още хихикаше, когато влезе в хотела, за да вземе багажа и да плати сметката. Трябваше да признае, че не беше в природата й да се оплаква. Всъщност беше приятна за компания. Изненада се от факта, че е много приятно човек да има с кого да сподели тайните си. Що се отнасяше до външния вид и възрастта й, навсякъде където ходеше, срещаше млади момичета и повечето от тях бяха хубави. Хората щяха да се смеят зад гърба му, но той не възнамеряваше да им обръща внимание. Съществуваха по-важни неща, за които да се тревожи, от това, какво ще си помислят или дори ще кажат околните.

Хилсбъро беше красив стар град с улици, скрити под сенките на вековните дървета, които растяха покрай тях. Късната лятна горещина го блъсна като гигантски юмрук на открития прашен път. Все още нямаше осем часа.

— Взех шунка със солени бисквити и галон вода от хотела — заяви Нейт. — Прибрал съм ги в онази торба под седалката. Не си закусвала, ето защо не е зле да хапнеш. Аз самият след малко ще пийна вода.

Чес се учуди, че е гладна. Предишната нощ също беше гладна. Да бъде с Нейтан сигурно представляваше някаква магия, понеже от години не й се ядеше. Винаги беше прекалено уморена, за да се занимава с храна.

Или навярно е била нещастна, а сега щастието е възвърнало апетита й. Шунката беше вкусна, а бисквитите — намазани с ароматно масло.

— Истинско угощение, Нейтан. Няма ли да опиташ?

Нейт поклати глава.

— Сутринта изядох цяла дузина.

„За бога, тази жена наистина си похапва добре“ — помисли си той. Изглеждаше почти невъзможно някой да се храни толкова обилно и да бъде толкова слаб.

Конят се движеше бавно и неохотно, но Нейт не се опитваше да го пришпорва. Вероятно би било безсмислено, пък и той не бързаше да се срещне със семейството си.

— Разкажи ми за мелницата, Нейтан.

Той я погледна стъписано.

— Снощи като че ли говореше на себе си за нея, докато чакахме на гарата — добави бързо Чес.

— Един от лошите ми навици — Нейт направи гримаса.

— Да, наистина, за мъж, който има тайна. Не се тревожи. Никой не чу, освен мен. Искам да науча за нея. Мое право е да знам всичко. Аз съм ти съдружник.

Трябваше да внимава какво говори. Едва не изрече „съпруга“.

Нейт кимна и се усмихна.

— Добре, слушай тогава. Машината се нуждае от сила, която да я задвижва. А за бъдещата ни дейност са необходими пари, за да тръгне. Ето защо според мен мелницата ще свърши добра работа. Спестил съм известна сума. Парите не са много, но би следвало да стигнат. Ще намеря парцел до някоя рекичка и ще построя мелница. През деня ще меля зърно за хората срещу заплащане, а през нощта, когато никой няма да вижда какво става, воденичното колело ще задвижва машината. Ще сложа дюшек на тавана, за да може да се спи там.

Нейт беше отпуснал поводите, потънал в размисли за плановете си.

— Ще ни трябва огнище за готвене — заяви Чес, пресегна се и дръпна поводите.

Нейт ги сграбчи и удари с тях коня по гърба, но той вече беше потеглил бавно.

— Не говори глупости. Такъв живот не е за теб. В началото ще ми бъде трудно. Ти ще останеш във фермата. Когато започна да печеля пари, ще построя къща.

На Чес й се виеше от мъка, но отвърна спокойно:

— Не.

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа „не“. Няма да остана във фермата. Не би се получило нищо. Един човек не може да се справи сам с мелницата, а за машината за цигари са нужни двама души. Пък и от време на време ще е необходимо и да спиш.

Един мускул на челюстта на Нейт заподскача. Чес се взираше в него. Капчиците пот, избили на веждите й, се стекоха в ъгълчетата на очите й и солта започна да й смъди.

Челюстта на Нейт се отпусна. Чес изпитваше желание да си избърше очите, но се страхуваше той да не помисли, че плаче.

— Права си. Възнамерявах да наема някое момче да ми помага в мелницата, но сега разбирам, че никой не трябва да види машината. Ще издигна стени и ще преградя стая в единия край на тавана. Разбираш ли от мелене на зърно?

— Само съм виждала как става, когато съм ходила в мелницата. А ти?

— Горе-долу. Смятам, че не е кой знае колко трудно. Мелничарят в града, при когото ходим, има мозък колкото грахово зърно. — Чес чакаше. Изминаха няколко дълги минути, преди Нейт да каже: — Просто забравих. Отдавна правя всичко сам, а сега би следвало да свикна с мисълта, че имам съдружник.

Чес се отпусна.

— И аз. Не биваше да хващам поводите.

— Изобщо не забелязах — сви рамене Нейт.

Обърна глава и се усмихна, но всъщност се усмихваше на себе си. Чес се чувстваше така, сякаш плуваше над изпотрошената седалка на двуколката.

— Искаш ли вода?

— Да, мадам. С удоволствие бих пийнал малко.

 

 

Чес се изненада от броя на каруците, файтоните и хората по пътя. Нейт ги поздравяваше, като понякога им викаше по име.

— Има ли някой, който да не познаваш? — попита го Чес.

— Разбира се. Въпреки това ги поздравявам. Все някой ден ще се запозная с тях. Тази част на света не е много гъсто населена.

— Като гледам пътя, оставам с друго впечатление.

— Тук винаги е така. Хилсбъро е главният град на Ориндж Каунти. Всички правни и политически въпроси се решават в Хилсбъро. Скоро ще завием към Алъманс. Тогава ще стане по-спокойно. Малко ще си отдъхнем от прахоляка.

Чес пи вода. И тя щеше да е доволна, защото прахът се носеше из въздуха и беше толкова фин, че сякаш никога нямаше да се слегне. Тъмната й пола вече беше посивяла. Земята беше толкова гола, че й напомняше за песъчливата почва в Тайдуотър, но беше мръсна и до тях не стигаше хладният солен въздух от широката река, за да отблъсне палещата, прашна топлина.

За първи път почувства острата болка на носталгията. През целия си живот не се беше отдалечавала толкова много от родното си място.

Наклони каната и отпи няколко големи глътки. После я подаде на Нейтан.

Спряха по пладне, за да напоят коня при малкото поточе, което минаваше през горичка от високи борове. Чес и Нейтън си измиха потните лица и вратове, а после пиха с шепи от хладката вода.

Нейт се излегна върху нападалите по земята и меки като постеля борови иглички, а Чес седна, облегната на едно дърво, и започна да си вее с шапката.

— Вече сме на половината път — каза Нейт. — Ако конят беше свестен, щяхме да сме пристигнали.

— За мен това няма значение. Прекалено горещо е, за да бързаме.

Равното дишане на Нейт стана по-дълбоко и по-забавено.

Чес безшумно се приближи до него и го погледна така, както не се осмеляваше да го направи дотогава — без да крие любовта в очите си. Във външния му вид нямаше нищо особено — здрав млад мъж със загоряла кожа на фермер и едва забележими лунички. Блестящите му сини очи бяха затворени и без тях той й изглеждаше почти като непознат човек. Но миглите му бяха гъсти и достатъчно дълги, за да накарат всяка жена да му завижда. Досега не ги беше забелязала. Взираше се във всяко косъмче. После се удиви на сложната извивка на вътрешната част на ушите му. Ясно очертаните му устни й доставиха невероятна наслада. Устата й жадуваше за тях.

„Бързо се върни при дървото“ — заповяда си тя. И се подчини.

 

 

Нейт се събуди също така неочаквано, както беше заспал. Примигна на слънчевите лъчи, които се процеждаха през клоните на дърветата.

— Спах прекалено дълго — заяви той. — Сега през останалата част от пътя слънцето непрекъснато ще свети в очите ни. — Изведнъж за първи път, откакто бяха заедно, сякаш се почувства неудобно. Прочисти си гърлото. — Ще се разходя из гората, преди да тръгнем — той посочи наляво. — Ти искаш ли… — отново посочи, но този път надясно.

— Аз се разходих, докато ти спеше — отвърна Чес.

Насочи цялото си внимание върху ръкавиците си. Бяха мръсни, но тя се беше подготвила. В джоба си държеше още един чифт. Когато стигнеха до фермата, щеше да ги смени с чисти, преди да се запознае със семейството на Нейтан.

Ръкавиците бяха направени от бяла ярешка кожа — тънки и меки като коприна. В куфара имаше още десет чифта.

Ръцете на Чес бяха красиви — фини и изящни — едно от нещата, с които се гордееше. Знаеше, че е грозна, прекалено висока, прекалено слаба и прекалено стара. Мършава, безцветна жена. Но ръцете й бяха красиви и тя намираше утеха в тях. От години вземаше ръкавици от чекмеджетата на скрина на майка си, за да ги предпазва, когато й се налагаше да работи. Майка й не забелязваше липсата им, защото разполагаше със стотици чифтове, а никога не напускаше къщата.

— Готова ли си? — извика Нейт. — Ще впрегна състезателния кон, а ти напълни каната с вода.

 

 

Нейт спря двуколката и скочи.

— Ще отворя портата, а после ще я затворя, след като влезеш с двуколката. Спри и ме чакай.

Чес напрегна очите си, но слънцето беше слязло ниско и грееше точно пред тях. Не видя никаква ферма, а само ослепителен блясък. Взе поводите, които Нейтан беше оставил, и подкани коня, като го удряше с тях.

Когато Нейт се качи и седна, тя му подаде поводите и засенчи с ръце очите си.

После бързо смени ръкавиците. Нямаше желание отново да вдигне поглед.

Фермата на семейство Ричардсън представляваше купчина малки разкривени и посивели от времето дървени постройки, наредени покрай голямо прашно поле, осеяно с голи стволове и пънове на дървета, които изглеждаха като мъртви.

— Пристигнахме у дома — заяви Нейт.

 

 

— И как според теб да разбирам лекомислената ти постъпка, Нейт Ричардсън? — майка му нищеше като кукумявка. — Каза ми, че не можеш да дойдеш на събора, на който проповядва собственият ти брат, понеже ти се налага да пътуваш чак до Ричмънд, Вирджиния, във връзка с някаква сделка с тютюна. А сега се връщаш с нов костюм, струващ Бог знае колко пари, и с някаква непозната жена, която наричаш своя „съпруга“. Смятам да те изхвърля и да залостя вратата.

Завръщането вкъщи не вървеше добре.

Чес беше ужасена. От дребната жена със силен и гневен глас, с набръчкано лице, която приличаше на вещица от приказките. От пронизващата студенина на къщата, която щеше да бъде неин дом. И най-вече от опитите на Нейтан да успокои майка си. Къде остана мъжът, чиято увереност и сила въздействаше толкова вълнуващо?

Осъзна, че трепери, и се отврати от слабостта си. Защо трябваше да се бои? Беше зряла жена, а не дете, при това не обикновен човек, а член на семейство Стандиш от плантацията Хеърфийлдс.

Чес си спомни всички предразсъдъци и снобизма, на които я бяха учили като дете. Връхлетяха съзнанието й и накараха гърба й да се вдърви. Когато майката на Нейтан се приближи до нея, Чес погледна над острия си нос към Мери Ричардсън с ледено високомерие.

— На колко години си, момиче? — попита старата жена.

— На трийсет — рязко й отвърна Чес.

Мери Ричардсън се усмихна доволно. На лицето на Нейт внезапно се появи изненада.

— Седем години! — злобно възкликна майка му. — Със седем години по-стара.

Нейт мислеше, че са повече.

Майка му се обърна към него и сложи ръце на кръста.

— Винаги си бил пълен глупак, момче.

Чес му се притече се на помощ.

— Синът ви е производител и търговец, мисис Ричардсън — отчетливо произнесе тя. — Ожени се за мен, за да станем съдружници. Аз се омъжих за него по същата причина. На вас това не ви влиза в работата и никой не ви иска мнението.

Тонът й беше изпълнен с високомерие и презрение. Майката на Нейт се смая. В нейния свят майките имаха властта на диктатори. Никой не им отвръщаше, най-малко снахите.

Нейтан обгърна с ръка раменете й, за да я утеши.

— Всъщност, мамо, Чес е благородничка от Вирджиния.

Майка му нямаше никакво намерение да отстъпи. Откъсна се от прегръдката му и отново се нахвърли върху Чес.

— Християнка ли си? — думите й прозвучаха повече като обвинение, отколкото като въпрос.

— Да.

— Ходиш ли на църква?

— Да.

Възрастната жена се хвана за отговора й.

— В каква църква?

— В епископална.

— Ха! — от майката на Нейт се излъчваше превъзходство. Завъртя се на петите си и с широки крачки се отправи към люлеещия се стол до отворената врата. Разположи се на него като императрица. — Подай ми тавата с боба, който чистех, момче. Не мога да си губя времето с теб и с Чейс^[6]. Имам работа.

— Тя се казва „Чес“, мамо, а не „Чейс“.

— Каквото и да е, името й е езическо.

 

 

Чес беше разгневена. Но Нейтан я погледна, завъртя очи, а после й намигна. Изведнъж всичко си дойде на мястото. Майка му беше смешна.

Нейт сложи тавата с боба в скута на майка си и каза:

— Ще разведа Чес из фермата, за да й покажа всичко, преди да се е стъмнило — той й направи знак и тя изтича след него през отворената врата. — Трябва да нахраня и да напоя коня — продължи Нейт с висок глас. После промърмори на Чес: — Искам да скрия модела на машината, за да не може никой да го види.

 

 

Тези първи минути определиха начина на живот на Чес във фермата. Нейтан се превърна в неин спасител и защитник от положението, което беше непоносимо и можеше да я влуди. Всяка вечер след безвкусната храна, приготвена от майка му, той я водеше на едно тихо, обрасло с мъх сечище отвъд плиткия поток, който лъкатушеше през боровата гора зад къщата.

Нейт дялкаше сухи клони и майстореше малки водни колела. Двамата газеха в хладкия освежаващ поток, за да ги изпробват. Разговаряха за тайния си план за мелницата, докато крясъците на нощните птици не им напомнеха, че денят е свършил и е време да се връщат вкъщи.

Дългите горещи дни бяха търпими, понеже Чес разчиташе на вечерите. Във всяко друго отношение животът й беше нещастен. През първия ден оптимистично се надяваше, че лелята на Нейтан, Алва, ще й стане приятелка. Дъщерята на Алва, Сюзън, седеше пред вратата и играеше на „пляс, пляс, ръчички“ със сестричката си. Двете, изглежда, веднага я харесаха. С Алва беше по-различно. Тя поздрави Нейт, целуна Чес по бузата, но очите й бяха враждебни и почти не се опита да разговаря с нея.

По-късно, когато Чес се запозна с мъжа на Алва, Джош, и със сина й, Майка, те също я поздравиха бегло и моментално занареждаха на Нейтан за необходимостта да се поправи покривът на хамбара. Чес сякаш не съществуваше.

Не беше добре дошла в семейство Ричардсън. Майката на Нейтан го изрази с думи:

— За теб тук няма място, Чейс. Върни се там, откъдето си дошла.

— Знаете, че не мога да го сторя. Омъжена съм за сина ви и „вашите хора ще бъдат мои хора“. Сигурно знаете историята на Рут, мис Мери?

Мери Ричардсън я провокираше да дава израз на най-лошите черти от характера си. Чес бързо разбра, че старата жена се дразни, когато й цитира Библията, защото беше любимото й средство за защита. Наричаше я също така „мис Мери“, каквато беше традицията сред благородниците в Тайдуотър, просто за да подчертае аристократичния си произход, понеже Мери Ричардсън не правеше изключение от южняците, боготворящи и превъзнасящи знатните си предци.

Това бяха единствените оръжия, с които разполагаше. Нейтан не участваше в борбата между двете жени в къщата. По цял ден беше зает с тютюна. Прибираше се по пладне, за да се измие и да обядва, а после отново да се измие и да вечеря в шест часа.

След вечеря водеше Чес на любимото им място край потока и там раните й заздравяваха. До следващия ден.

Най-лошото от всичко беше, че Мери Ричардсън имаше право. Чес признаваше пред себе си, че мястото й не е тук. Преди се грижеше за плантация от десет хиляди акра, но не знаеше как да се справи с една ферма от четирийсет акра. Не се беше занимавала с доене на крава, с биене на масло, с хранене на пилета или с късане на главите им. По-голямата част от хранителните продукти в Хеърфийлдс се доставяха от арендаторите като част от наема. Умееше да готви, но Мери Ричардсън отхвърли с презрение предложението й да поеме това задължение.

— Никога няма да ти позволя да приготвяш храна за мен и за момчето ми. Ако го правиш така, както всичко останало, сигурно ще ни отровиш.

Мери постоянно я критикуваше. Очевидно се забавляваше и в очите на Чес тя придобиваше застрашителни размери.

Дори през нощта, когато Нейтан я водеше към леглото, Чес си мислеше, че чува гневното мърморене на мис Мери през тънката стена между двете стаи. Беше сигурна, че се вслушва в скърцането на старото желязно легло. Ето защо се радваше, че Нейт изпълнява брачните си задължения толкова бързо. После се изтърколваше от нея и моментално заспиваше. Чес допираше буза до силния му гол гръб и се отпускаше, мислейки за тайната им и за мелницата, където щяха да живеят заедно. Сами.

Седма глава

Три седмици след като пристигнаха във фермата, Нейт съобщи новината. Влезе в къщата, за да обядва, както обикновено миришещ силно на сапун, но вместо да седне и да започне лакомо да гълта храната, сложи ръце на устата си и извика „та-ра-та-ра“, сякаш свиреше на тромпет.

— Тази сутрин с Джош приключихме със сортирането на тютюна. Утре заминавам за Данвил с неколкостотин фунта от най-хубавите и най-жълтите листа, които някога сте виждали. Изготви ми списък на нещата, които трябва да купя, и не прави икономии. За тази реколта ще получим най-високата цена.

Широката му усмивка действаше като слънчев лъч на фона на силния дъжд, който валеше навън.

— Колко време ще бъдем в града, Нейт? — усмивката на Чес беше не по-малко щастлива.

Каква радост — да се махне от това място!

— Ти не можеш да ходиш там — отвърна Нейт и седна. — Търгът за тютюн не е за дами.

Чес го хвана за ръката.

— Моля те, Нейтан. Моля те, много ми се иска да дойда.

Мери Ричардсън сложи чинията със зеле и свински котлети пред Нейт и заяви:

— Нали го чу, Чейс, ти не си желана. Вземи си чинията, напълни я и веднъж поне се нахрани като хората, вместо да ядеш с неохота.

— Нейтан… Моля те…

— Е, добре… Не е зле да видиш как се чувства фермерът, който отглежда тютюн. Няма да бъде ваканция, така да знаеш, длъжни сме да се върнем колкото може по-скоро.

Чес отново се усмихваше.

— Благодаря ти, Нейтан — тихо отвърна тя.

През този следобед за първи път видя отблизо тютюн.

 

 

Нейтан й беше показал хамбара, където сушаха тютюна. Беше малка сграда, пълна с огромни жълти листа, които висяха от летвите, закачени на пръти, издигащи се до тавана. Приличаше на есента, събрана между четири стени. Миришеше й на нещо, което не познаваше — на плесен и на тръпчива сладост. Чес тръгна към средата на хамбара, за да потъне в опияняващата му екзотичност, но се отдръпна назад, веднага щом Нейт отвори вратата. Нейтан я спря на входа и заяви:

— Това са нашите пари за бъдещето. Не чупи нито едно листо.

Сухите златисти листа изглеждаха много крехки. Вътре беше непоносимо горещо. Върху пода горяха десет купчини въглища. Излъчваха червено сияние в тъмнината и приличаха на огромни очи на чудовище. От отворената врата ставаше течение и тютюневите листа, висящи над огньовете, прошумоляха. Чес успя само да зърне най-близките до вратата, а после Нейтан я затвори. Тя беше доволна. Вдигна машинално ръце към главата си. Преди време влезе в хамбара на един от арендаторите и подплаши огромно ято от прилепи, които висяха, заспали по гредите. Месеци наред имаше кошмари. Сънуваше как внезапно политат във всички посоки.

 

 

Сега държеше две златисти листа, които гордият й съпруг беше сложил в ръцете й. Галеше ги с пръсти, очарована от еластичността и жилавостта им, както и от крехкостта им.

— Приличат на красива жълта кожа! — възкликна тя. — Ще ми се да си направя ръкавици от тях.

Нейт се изсмя.

— Съмнявам се. Виж колко катран има по пръстите ти.

Беше прав. Целите й ръце лепнеха, сякаш беше пипала лепило.

— Върни обратно листата — каза му тя. — Искам да си измия ръцете. Цял следобед ще се занимаваме с тютюна.

— Не и Чейс — докато разговаряха, Мери Ричардсън се беше приближила до тях. — Тя може да се грижи за малката дъщеря на Алва и да не ни се пречка. Всеки глупак е в състояние да се справи с едно бебе.

 

 

Чес държеше на ръце неспокойната Сали и наблюдаваше това, което останалите вършеха. Страшно й се искаше да докаже на мис Мери, че не е права.

Джош. Алва, Мери и Сюзън седяха на пейката в голямата стая, която наричаха „фабриката“. Беше залепена за хамбара, но с отделен вход и доста по-ниска. Три прозореца на северната стена бяха отворени, както и вратата. Помещението беше добре осветено и прохладно. Вече не валеше и въздухът бе свеж. Човек би повярвал, че есента наближава, макар и септември често да беше най-горещият месец от годината в Юга.

Приведени напред, четиримата работеха с лекота. Вземаха по пет-шест листа от купчината пред себе си и бързо ги нареждаха в така наречената „ръка“. Чес беше омаяна от сръчността и красотата на действията им. Слагаха листата, като ги притискаха към коленете си, а после добавяха още едно, за да ги заравнят и свият. Най-накрая — тя едва смогваше да проследи движението — загъваха събраните листа с последното и пъхаха дръжката му между тях.

Мис Мери отново беше права. Тя не би могла да върши това.

— Хайде да вървим, Сали — прошепна Чес на детето.

Изчака пред фабриката, за да разбере каква е ролята на Нейтан. След малко двамата с Майка излязоха навън. Носеха дълга пръчка, върху която бяха грижливо подредени ръцете. Внимателно я поставиха в първите отвори на рамката в каруцата пред вратата. Имаше още много отвори, които трябваше да се запълнят.

— Ще седнем на стъпалата, Сали, и аз ще ти прочета една приказка, искаш ли?

„Дори и Сали да не иска, с удоволствие ще почета“ — помисли си Чес. „Герайнт и Инид“ й беше далеч по-позната, отколкото обработката на тютюна. Стискаше Сали, която се противеше. „Някой ден — мечтаеше си Чес — ще си родя собствено бебе. Бебето на Нейтан.“

 

 

Когато тръгнаха за Данвил, още беше тъмно. Всичко тънеше в тишина, земята почиваше, а съществата по нея спяха. Над главите им небето се простираше черно и безкрайно, обсипано с безброй звезди. Бледият, тънък сърп на луната висеше ниско над хоризонта. Пътят се виеше като помътняла сребриста лента. Скърцането на сбруята и на колелата й беше познато и й действаше успокояващо в смълчаната нощ. Топлината на Нейтан сякаш прогонваше мразовитостта на мрака.

Двамата бяха сами на своя остров, както на гарата в Уелдън. Невидима в тъмнината, тя можеше да го обича, без да се крие. Усещаше се безтегловна и свободна, весела и спокойна като малко момиче. В гърлото й бълбукаше щастие и тя се смееше по своя неповторим начин. Нейт беше забравил как смехът й кара всички около нея да се чувстват добре. Във фермата не я чуваше да се смее често. Тютюнът беше покрит с избелял брезент, опънат с обръчи над рамката.

— Сигурно приличаме на огромен призрак — каза Чес. — Ако някой фермер вече е станал, ще се изплаши до смърт.

— Сигурно — изхили се Нейт, — но не от призрак. Ще разбере, че Нейт Ричардсън кара тютюна си на пазара цял месец, ако не и повече, преди него.

— Това хубаво ли е?

— Да, ако товарът е като нашия. Най-първокласните лимонови листа. Наддаването ще стигне до тавана.

Нейтан бликаше от енергия. Говори дълго за чудото на покрития с брезент тютюн зад тях. Приказваше толкова бързо, че Чес едва успяваше да следи мисълта му.

… Тази година повечето фермери едва не загубили реколтата заради сушата през целия май и юни. Носели ведра с вода от потока и растенията израснали силни и прави. През юли, когато завалели дъждовете, тютюнът могъл да устои на силата им. Ако бил слаб, щял да бъде набит в земята… Видял нивите на свои познати, които представлявали печална гледка. От месеци се говорели, че ще има недостиг на качествени листа, а това означавали, че качествените листа щели да получат висока цена. А тези листа не били просто хубави, а най-първокласните, които някога е отглеждал. Пък и почти една трета от реколтата се състояла от такива листа.

Трябвало да признае, че Джош разбира от сушенето и сортирането повече от който и да било друг в Северна Каролина.

Бил в състояние да подлуди човек, понеже си карал постарому и не желаел да пробва нищо ново. Но що се отнасяло до сушенето, изпитаните начини бил най-добрите и Джош си разбирал от работа.

… Всичко опирало до температурата. Как да се затопли хамбара точно до деветдесет градуса^[7], после до сто, а накрая до сто и трийсет, дори понякога и до сто и четирийсет. През какъв интервал да се повишава температурата и кога да се отвори вратата, за да се даде възможност на влагата да проникне в листата. Кога да се сложат повече въглища и кога огънят да се намали. Някои хора казвали, че си има определена технология, но ако било така, лимоновите листа нямало да представляват толкова голяма рядкост. Тютюнът бил като магия, ако се отглеждал по метода на Джош.

— За какво служат лимоновите листа? — изтърси Чес, когато Нейтан спря, за да си поеме дъх.

Учуди се, когато мъжът й я прегърна бързо с дясната си ръка.

— Да ми прости Господ, Чес! Забравих колко много неща не знаеш.

Гласът му беше топъл, както и краткотрайната му прегръдка. Цялата омекна от блаженство и положи невероятни усилия да следи думите му.

Лимонов бил цветът на листата. Най-желаният цвят. Другите се наричали оранжеви и махагонови. А тези листа били най-хубавите и се използвали, за да се оформят блокчета тютюн за дъвчене, които се наричали „тапи“. Всяко растение имало по осемнайсет листа. Джош смятал, че така е най-добре. Някои фермери оставяли растенията с двайсет и четири, а дори и с повече листа, а други откъсвали върховете им, когато листата са само дванайсет. Най-долните били жълтеникаво-черни, понеже се опирали в земята, по-жилави и почти не стрували. Същото се отнасяло и за листата на самия връх. Ценни били само листата в средата, с най-приятния аромат. Обикновено ги режели или стривали. От тях се правел тютюн за пушене. В самия център се намирали листата с най-високо качество — онези, които служели за обвиване на тютюна за дъвчене. Било голям късмет, ако от едно растение се получат по две такива листа, защото трябвало да бъдат цели, без резки и без дупки, проядени от червеите. Тези дяволи били в състояние да изгризат листото по-бързо, отколкото човек може да сдъвче котлет. Ако се прибавел и фактът, че при сушенето в повечето случаи листата ставали оранжеви и махагонови, се добивала ясна представа какво означава каруца, пълна с лимонови листа.

Чес сметна, че засега е научила достатъчно неща за тютюна, но не каза нищо на Нейтан. Предпочиташе да запази спомена за прегръдката му. Обичаше го и всичко, свързано с живота му, я очароваше — дори и разказът му за миналогодишната реколта, както и за реколтата от по-предната година, за трудностите при събирането на семената от растенията и запазването им за следващата година, за споровете с Джош относно новата система за затопляне на хамбара при сушенето, за която много хора говорели.

— След като е нова, сигурно е по-добра, Чес. Просто живеем в такова време. Хората измислят нови неща, раждат нови идеи всеки ден. Чух, че тази година на щатския панаир щели да демонстрират електричеството. Имам предвид истинската електрическа светлина, а не онзи номер с уреда, който кара дланите ти да изтръпват. Миналата година приказвах по телефона с един приятел, който беше толкова далеч, че не го виждах. Телефонът вече действа, електрическата светлина — също. Светът е станал съвсем друг. Представяш ли си, сега затварят месо и зеленчуци в метални кутии, за да не се развалят и да се използват, когато не им е сезонът. После сигурно ще започнат да правят същото и с маслото, млякото и с какво ли не още. Знаеш ли, Чес, чудесно е, че живеем в подобно време!

— Да, така е.

Съгласието, което изрази, идваше от сърцето й. Наистина беше великолепно, че е жива точно в този миг, тук, при мъжа, когото обичаше. При своя съпруг!

Копринената й нощница лежеше в куфара до краката й. Беше си измила косата. Ако успееха да продадат тютюна на много висока цена, щеше да помоли Нейт да й купи малко шишенце парфюм. Щяха да преспят в хотел.

— Разкажи ми за Данвнл — подкани го Чес.

— Той е голям град — гласът на Нейт трептеше от възбуда, — единственото място, където бих живял, ако ми се удаде възможност. Би трябвало да го нарекат „Тъбакоутаун“^[8] понеже е точно такъв. Там се купува и продава повече тютюн, отколкото в който и да било друг град, даже и в Ричмънд. Просто не мога да повярвам, че не си чувала за Данвил — изсмя се Нейт. — Според мен страшно ще ти хареса. Той е отвъд границата на щата, във Вирджиния. Връщам те отново у дома, Чес.

Нейт започна да пее: „Заведи ме отново…“ Баритонът му беше чист и силен.

Чес му пригласяше: „… в старата Вирджиния…“

И двамата знаеха само първия куплет, ето защо го повториха няколко пъти. Гласовете им се сляха, докато каруцата се движеше бавно по пътя и слънцето озаряваше небето пред тях.

По пладне спряха, за да напоят конете и да хапнат от храната, която Чес беше приготвила. Слънцето грееше силно и по набраздения от дълбоки коловози път се вдигаше прах, покриваше дрехите и пълнеше гърлата им.

— Още само няколко часа — обеща й Нейт. — Вече сме близо.

На полето, където седнаха да починат, Чес видя надписи с ярки цветове по скалите: „НАЙ-ВИСОКИТЕ ЦЕНИ НА ТЮТЮНА“… „НЯМА ДА СЪЖАЛЯВАТЕ, АКО ОТИДЕТЕ ПРИ НИЙЛС“… „НАЙ-ИЗГОДНИТЕ ПРЕДЛОЖЕНИЯ“… В продължение на мили виждаше подобни реклами, които биеха на очи, поставени върху скалите и по стените на хамбарите, на навесите, дори и на къщите.

— Това са складовете, където се провеждат търговете — обясни й Нейт. — Непрекъснато се състезават помежду си кой ще привлече повече клиенти. Аз винаги ходя в „Биг Стар“. Някои от хората там ме познават. — Той се изправи и закрачи нетърпеливо. — Готова ли си да тръгваме?

— Готова съм и изгарям от любопитство — отвърна Чес. — Но ми обещай, че ще спрем още веднъж. Искам да се измия, преди да влезем в града.

— Идеята ти е добра — Нейт вече буташе назад единия от конете, за да го впрегне.

— Хайде да спрем тук — предложи Чес.

Вляво от тях до малко езеро имаше полянка, изпъстрена с диви цветя.

Когато влязоха в Данвил, венче от яркожълти цветя украсяваше сламената й шапка с широка периферия. Чес беше сменила прашната си синя рокля със снежнобяла ленена блуза и тъмна пола. На ръцете си носеше бели ръкавици.

— Наистина изглеждаш чудесно — отбеляза Нейтън и кимна одобрително.

Лицето й порозовя. Страшно й отиваше.

Данвил я очарова. Беше стар град в полите на Блу Ридж. Беше й позната само равнинната земя на Тайдуотър. Планините представляваха ново преживяване.

Благодарение на тютюна Данвил не беше пострадал от икономическата криза, която съсипа по-голямата част от Юга след Гражданската война. Нейт мина с каруцата по главната улица покрай внушителни къщи, построени в различни съвременни стилове, а после покрай поредица от магазини, чиито витрини бяха отрупани с примамливи стоки, до които се четяха табели „ДОБРЕ ДОШЛИ, ТЮТЮНОПРОИЗВОДИТЕЛИ!“. Целият процъфтяващ град беше просмукан от миризмата на изсушени тютюневи листа, която не можеше да се сбърка с нищо друго.

На Чес най-много й хареса широката река Дан, чиито води препускаха стремително напред. Приятната й миризма, която се носеше по застланата с обли камъни улица край брега, беше дори по-силна от аромата на тютюна. Тя вдишваше доволно със затворени очи.

— Приличаш на хрътка — каза Нейтан, но тонът му не беше укорителен, а само необичайно нервен.

Поведе конете по алеята край огромния склад „Биг Стар“. Миризмата на реката изчезна и Чес отвори очи. Под загара на Нейтан се долавяше бледност. Скоро щеше да разбере размера на печалбата, която се надяваше да получи. Всичко зависеше от нея. Само той знаеше колко мизерни са спестяванията, натрупани в продължение на години с упорит труд. Листата зад него бяха лимонови. Вярваше в това. Джош твърдеше, че е така, а той никога не се лъжеше. Но истината беше, че много малко хора бяха виждали подобни листа. Те представляваха идеалът, връхната точка, непостижимата мечта на всеки тютюнопроизводител.

Нейт спря конете.

Работниците от склада се струпаха покрай каруцата, за да му помогнат да я разтовари.

— Искаш ли кошове? — попита един от тях. — Десет цента на ден.

— Да, разбира се — отвърна Нейт. — Листата не бива да се допират до мръсотията на пода. Чакайте само да ги видите, момчета.

Скочи от седалката и започна да развързва брезента. Ръцете му трепереха.

След като повдигнаха покривалото, бъбрещите мъже изведнъж замълчаха. Това беше почит, отдадена от мъже, прекарали целия си живот сред изсушени тютюневи листа.

Нейт се ухили. Бръкна в джобовете си и наперено се облегна на каруцата. Вече не трепереше. Наблюдаваше разтоварването с неизпитано досега задоволство. Мъжете бяха прочути с бързината си, но сега разтоварваха тютюна внимателно, с бавни, премерени движения, които приличаха на първите крачки на прохождащо бебе. Нареждаха „ръцете“ в кръг, слой върху слой, с дръжките навън, в огромните плоски кошове. Когато свършиха, всички, включително и Нейт, гледаха безмълвно и прехласнато блестящите купчини.

— Ти си Нейт Ричардсън, нали? — попита го мъжът със снопче картонени етикети в ръка.

— Да.

— Това е квитанцията за каруцата и впряга.

Мъжът написа нещо на едно номерирано картонче, скъса го на две и даде на Нейт едната половина. Тръгна към каруцата, за да закачи другата на нея, но ръката му увисна във въздуха, когато видя Чес. Бързо свали шапката си и я поздрави:

— Добър вечер, мадам.

— Добър вечер — отговори Чес. — Бихте ли казали на мистър Ричардсън, че съм готова да сляза.

Нейт бързо се приближи до нея, за да й помогне, макар че през деня я видя четири пъти да слиза сама. Когато й протегна ръка, забеляза смеха в очите й и се изхили вътрешно. Браво на нея. Знаеше точно как да накара тези мъже да спазват правилата.

— Съпружеска двойка докарала товар от лимонови листа заслужава да получи съответното внимание — измърмори тя в ухото му.

Човекът с етикетите не разбра защо Нейт Ричардсън „изведнъж получи пристъп на неудържим смях“.

Миризмата на тютюн в склада изтощи Чес. Помещението беше просторно, с високи прозорци на двете стени и огромни капандури на високия таван. През тях струеше слънчева светлина и обливаше разположените нагъсто дълги редици от натрупани на купчини листа. Повечето от тях не бяха в кошове, а лежаха направо на земята.

— Останал е по-малко от половината — отбеляза Нейт.

— Никога не съм знаела, че може да има толкова много тютюн — прошепна Чес и се почувства ужасно невежа.

— Застани до задната стена — каза й Нейт. — Ще отида да видя как върви тегленето и определянето на качеството. После ще се ориентирам за цените и ще се върна.

Тръгна наперено. Чес се взря в сцената пред себе си. Видя много мъже, но нито една жена. В средата на помещението покрай купчините тютюн се движеха група хора. Един от тях пееше някаква странна песен, която тя не разбираше.

Нейт се върна и заяви:

— Средните листа вървят по дванайсет и половина цента на фунт. Миналата година бяха по четиринайсет.

Изглеждаше притеснен. Докато се отдалечаваше, вече не изглеждаше наперен.

Чес направи сметката наум. Ако приемеше за по-лесно по десет цента на фунт, това би означавало над четирийсет долара, тъй като в каруцата им имаше повече от четиристотин фунта. Сумата беше голяма. С нея можеше да обзаведе цяла къща или да се облече като кралица. Красивата пола и блуза беше най-разточителната й покупка и струваше по-малко от долар. Умираше от щастие, ако някоя от реколтите в Хеърфийлдс донесеше по десет цента на фунт, да не говорим за четиринайсет. Сега разбра защо хората отглеждат тютюн. Чудатият хамбар във фермата беше пълен с листа. Без да знае, Чес се беше омъжила за богаташ. Стана й много приятно.

— Защо се усмихваш?

Нейтан отново се беше приближил до нея. Чувстваше се напрегнат и враждебно настроен. Вниманието му беше привлечено от внасянето на техните кошове. Не се наложи Чес да му отговаря. Наблюдаваше как сложиха листата на Нейтан на пода, а после наредиха до тях пет купчини, които не бяха в кошове. Сравнението беше шокиращо. Лимоновите листа сякаш изцеждаха цвета от другите и те изглеждаха мътнокафяви.

— Какво ще кажеш за това? — каза си гласно Нейтан. Очите му блестяха, а лицето му беше озарено от широка усмивка, която не можеше да скрие. — Какво ще кажеш за това!

През следващия час тълпата около кошовете на Нейт непрекъснато нарастваше, фермери с големи бакенбарди и избелели гащеризони клякаха или се навеждаха, за да пипнат листата, дори и да ги помиришат. Накрая хората се отместиха встрани, за да пуснат мъжа със строгия черен костюм и лъскавите обувки. Тон се изправи, след като пристигна още един добре облечен мъж, а после й трети. Всички, и фермери и търговци, искаха да говорят с Нейт. Чес ги наблюдаваше от закътаното си място. Нейтан имаше толкова щастлив вид. Стори й се страшно красив, макар и да знаеше, че не е. Но беше много по-спретнат от останалите, дори и от търговците. Джинсите му бяха избелели от дългото носене, но дъното им не висеше. Синята му риза беше закопчана догоре и бельото му не се показваше, за разлика от останалите фермери. От нея очите му ставаха дори още по-сини. Но най-важното от всичко бе, че изглеждаше невероятно чист. Гладко избръснатото му лице и късите бакенбарди го отличаваха силно от мъжете около него. Чес сякаш усещаше миризмата на сапуна, с който се изми в езерото край града. Сърцето й се сви от любов, а после преля от радост.

Малко по малко започна да разбира бързия монотонен говор на човека, който водеше наддаването. Движеше се покрай дългите редици и се приближаваше към листата на Нейтан. Като че ли не приказваше, а пееше. Несвързаните му думи постепенно придобиха смисъл и тя чуваше цифрите.

— … ах, десет, десет и четвърт, десет и половина, сега единайсет, кой ще каже и половина, единайсет и половина, вече дванайсет, последна възможност, дванайсет и половина, не, тогава продадени на „Блакуелс“. А тук какво имаме? Средните листа на Уитбрет, двеста шейсет и три фунта. Десет ли чух? Десет и половина, единайсет, единайсет и половина…

Всеки развълнувано затаяваше дъх, докато гласът му непрекъснато се извисяваше и спадаше, а накрая изстрелваше отчетливо „продадени“.

От време на време спираше песента си и разговаряше с обърнатите към него купувачи, които наддаваха.

— А сега, господа, преминаваме към листата на Чарли Хендерсън. Всички познавате Чарли и си спомняте за неприятностите му. Къщата му изгоря до основи заедно с най-малкото му дете. Половин цент отгоре ще помогне много на семейството му да се сдобие с нов дом, а Господ ще ви благослови за това. Ще започна с единайсет… единайсет, единайсет и половина, дванайсет…

Или пък напомняше, че нечий тютюн от години е известен с добрите си качества, и не е нужно да се гледат листата в средата на купчината. Спомена, че Джо Уилсън е с два счупени крака и синовете му са прибрали реколтата, „макар че на най-големия още не му е поникнала брада“.

На Чес й се искаше да престане да звучи като вестник и да продължи да пее. Искаше й се също хората вече да не пипат листата на Нейтан. Докато им дойдеше редът, съвсем щяха да ги смачкат.

„О, хайде, давай — безмълвно се молеше тя. — Страхувам се, че ще изляза от кожата си.“

Осма глава

Останаха още само три купчини, преди човекът да стигне до първия кош на Нейтан. Чес толкова силно стискаше ръцете си, че ръкавиците й бяха хлъзгави от пот.

Вече не виждаше Нейтан. Беше някъде в безмълвната тълпа, която постоянно нарастваше с напредването на търга. Вече имаше над сто мъже и всички чакаха да се продадат лимоновите листа. Из Данвил се беше разпространил слухът, че е възможно всеки момент да се случи нещо забележително.

— … продадени…

— … продадени…

— … продадени…

Дойде моментът. Чес затаи дъх.

— А сега, господа, най-после настъпи мигът, който чакаме толкова отдавна…

„О, не — каза си Чес. — Стига приказки. Изпей си песента и ги продай. Не издържам.“

— … може би това са най-хубавите листа, които ще срещнете през живота си. Поне при мен от много години не са идвали такива. Производител е Нейт Ричардсън. Повечето от вас познават Нейт, а онези, които за първи път го виждат, ще го запомнят завинаги. Едва ли на някого е известно, че Нейт се е оженил. А сега, когато започнете да наддавате, бих желал да си спомните за собствените си съпруги и за непрекъснатата радост, която ви носят. А също и какви разходи имат. Да дадем най-високата цена на Нейт!

Чес чу началото на песента, която се извиси над бурния смях:

— … четиринайсет, четиринайсет и половина, петнайсет, петнайсет и половина…

Когато всичко свърши, веселите възгласи подплашиха скорците и те се изпокриха по гредите на високия покрив. Към шумотевицата се добави грачене и пляскане на криле.

Лимоновите листа бяха продадени на рекордната цена от четирийсет цента за фунт.

Чес се облегна немощно на стената. Нейт се ръкуваше с хората, приемаше поздрави, залиташе от приятелските потупвания по гърба.

След половин час търгът приключи. Самюъл Алън, собственикът на склада, извика всичките си служители, за да му помогнат да разпръсне тълпата и да се заловят отново за работа.

Приближи се с Нейтан до нея, за да й бъде представен. Целият плуваше в пот. Държеше в ръка шапката си.

Когато чу ясния акцент на Чес, характерен за Тайдуотър, той се поклони от кръста. Обясни, че баща му е имал честта да служи в Конфедеративната армия под командването на джентълмена от плантацията Боксуд.

— Разбира се. Искате да кажете мистър Арчибалд Макинтош — любезно отвърна Чес. — Когато пиша на близките си, ще ги помоля да предадат поздравите ви.

Мистър Алън изрази надеждите си, че мистър и мисис Ричардсън ще го удостоят с честта да им предостави апартамент в хотел „Плантърс“, докато са в Данвил. Щял да бъде безкрайно благодарен и щастлив.

Нейт се ръкува с него, за да засвидетелства признателността си.

Алън сграбчи малките куфари до краката на Чес. Настоя да ги качи в кабинета си. Там ги повери на един чиновник, за да бъдат отнесени в хотела. После връчи със замах чека на Нейтан.

— Никога не забравяйте, мистър Ричардсън, че в целия Данвил най-малко се чака в склада „Биг Стар“.

Нейт увери Алън, че няма да забрави.

— На вашите услуги, мисис Ричардсън.

Чес си подаде ръката. Изпита силно приятелско чувство към човека, който два пъти я назова „мисис Ричардсън“. Досега никой не я беше наричал така и обръщението й хареса.

Алън измърмори няколко благодарствени думи.

 

 

Докато вървяха по главната улица, хората постоянно ги спираха, за да поздравят Нейтан. Чес едва успя да му спомене за парфюма.

Той я увери, че след като вече е богат човек, тя можеше да си позволи една кварта, ако това е всичко, което иска. Но първо трябваше да отидат с чека до банката. Нейт се страхуваше да не избледнее мастилото и цифрите да се променят. Сто шейсет и два долара и пет цента. Никога през живота си не беше виждал накуп такава сума.

Самият управител на хотела ги придружи до апартамента. Тримата се изкачиха по стълбите. Всекидневната беше обзаведена по последна мода, с изящно резбовани мебели. В спалнята имаше махагоново легло с кувертюра от китайска коприна. Банята бе облицована с мраморни плочи и снабдена с малък бойлер, окачен над умивалника, вграден в махагонова поставка. Показа им как да го използват и как да палят газените лампи на стените.

Когато най-после излезе, Нейт застана в средата на стаята и разпери ръце.

— Който заслужава, получава — заяви той и погледна Чес, която отвърна на погледа му, и двамата едновременно избухнаха в смях.

За първи път им се удаде възможност да говорят, откакто отидоха на търга. Разбъбриха се. Сравняваха реакциите си, напомняха си кой какво е казал или направил, как са гледали хората.

„Спомняш ли си… видя ли… ами когато… помислих си, че ще умра от смях… искаше ми се да се развикам до небесата… можеш ли да повярваш?“ Преживяха отново всеки миг, превратностите, тревогите и вълненията. Много пъти.

Пресипнаха, слязоха долу, за да се нахранят. Едва бяха довършили супата, когато до тях се приближи спретнат мъж и се представи като репортер от ричмъндския вестник „Диспач“. Пожела Нейтан да му разкаже как е отгледал тютюна, за който всички приказваха.

— Ти си известен човек — пошегува се Чес, докато се връщаха в апартамента.

— Този нахакан младеж никога през живота си не е виждал ферма. Погледна ли краката му? Гети! Ще обърка всичко в статията си.

Но Чес забеляза, че изглежда много доволен от славата.

Тя също беше доволна. Репортерът обеща да изпрати броя от вестника в Хеърфийлдс. Дядо й щеше да бъде безкрайно щастлив.

Но едва ли толкова много, колкото нея. Никой друг в целия свят не можеше да бъде щастлив като нея. Този ден, тази нощ бяха по-красиви от най-красивата мечта, която някога е имала. Винаги щеше да си я спомня като истинската й първа брачна нощ. Така трябваше да бъде. Като магия. Луксозната обстановка, опияняващото вълнение, великолепното чувство да сподели най-драматичния миг в живота на Нейтан.

Мисис Ричардсън. Тя беше мисис Натаниъл Ричардсън.

 

 

Легнаха си късно. Голямата вана и течащата топла и студена вода предизвикаха невероятен възторг у двамата. Нейт беше дори по-увлечен от Чес. Прекара повече от половин час в банята. Чес го чуваше как долива топла вода. Когато се появи, обвит в една от огромните хавлии на хотела, кожата му беше порозовяла.

— Някой ден и аз ще имам такава баня — обеща тържествено той. — Тя е нещо по-добро от телефона и електричеството, взети заедно.

Веднага щом се потопи в топлата вода, Чес го разбра. Беше ароматизирала ваната обилно и до ноздрите й стигаше на талази приятната миризма на парата, която се издигаше от водата. Струваше й се, че е в състояние да остане завинаги там. Но Нейтан, съпругът й, я очакваше. А тя беше решила това да бъде първата й брачна нощ.

Разпусна кока, сипа разточително парфюм върху четката и я прекара през дългата си, права коса петдесет пъти — пет пъти повече от обикновено. Погали пухкавите кичури. Усети меката коприна на нощницата върху кожата си. Отвори вратата и пристъпи боса и смутена към леглото.

— Този парфюм наистина мирише добре — заяви Нейтан, който седеше на стола до прозореца.

— Чудесно е, когато една дама има богат съпруг — промърмори Чес и се пъхна в леглото.

— Знаеш ли кое е най-хубавото, Чес?

— Кое?

— Дибрел купи тютюна ми. Той е представителят на „Лигит & Майърс“. Човекът, който не се отказа до края и непрекъснато го караше да наддава, беше момчето на Дик Рейнолдс. Преди съм продавал на него. Но мистър Дибрел е доста по-взискателен, защото „Лигит & Майърс“ са най-голямата и най-реномираната компания. Тютюнът им е във всеки магазин, във всеки град на тази страна. Листата ми може да стигнат чак до Калифорния. Какво ще кажеш за това?

„А какво ще кажеш за мен?“ — помисли си Чес, но не го изрече.

Нейт стана и започна да гаси лампите. Устройството го очарова.

— Хайде бързо в леглото, Нейтан — заяви Чес. — Вече е късно.

Когато си легна, той вдигна копринената й нощница и се отпусна върху нея. Чес обви с ръце врата му. Усещаше топлината на гърба му по дланите си.

— Точно така, душичке, просто се дръж. Ще свърша бързо.

Чес отвори крака, за да го посрещне.

После той беше в тялото й, толкова близо. Бяха заедно, всеки един — част от другия. Чес почувства силно желание да обхване с крака кръста му, да го притегли към себе си, да задвижи тялото си с неговото, за да се слеят напълно.

Но Нейт беше свършил и се отдръпна. „Прегърни ме — искаше й се да извика. — Беше страшно приятно сутринта, когато ме прегърна. Целуни ме. Целуни ме, моля те. Обичай ме. Аз те обичам.“

Кръстоса ръце и обгърна раменете си. Имаше право само на толкова — да бъде с него, да се нарича мисис Ричардсън и би следвало да се задоволи с него. Беше длъжна. Ако настояваше за повече, щеше да го отблъсне. Нейт повече нямаше да я уважава, ако разбереше какво си мисли. Чес се ненавиждаше.

Най-накрая заспа.

Девета глава

Пазаруването беше забавно. Добавиха бонбони към пакетите за Алва и за мис Мери.

— Не е задължително да си дете, за да обичаш сладко — заяви Нейт и си облиза устните.

Докато теглеше пшеничното брашно, бакалинът се хвалеше, че е най-прясното и най-доброто. Всяка седмица ходел в мелницата, за да пълни варелите. Нейт и Чес се спогледаха многозначително. Нейт все още беше известна личност. Хората искаха да се ръкуват с него, да му задават въпроси, да му разказват за собствените си успехи във фермерството. Това забави пазаруването. Собствениците на магазините се опитваха да им продадат най-скъпите си стоки. Някои дори изтичваха навън и се опитваха да ги привлекат.

— Докато се приберем вкъщи, ще се стъмни — отбеляза Нейт, когато най-после потеглиха.

— Няма значение.

— Как да няма? Какъв ден!

— Какви листа!

— Биваше си ги, а?

Двамата отново започнаха да си спомнят подробности от търга.

— С нетърпение очаквам следващия — каза Чес. — Знам, че няма да бъде като този, но независимо от всичко е много вълнуващо. Сигурна съм, че тютюнът ти пак ще бъде най-добър. Може би мистър Алън отново ще ни настани безплатно в хотела. Вероятно няма да е в апартамент, но би следвало стаите също да са добри.

— Не си прави илюзии.

Нейт бързо прекъсна мечтите й. Складът на Алън вземаше четири процента комисиона от продавачите. Всъщност плащаше за апартамента половината от това, което получаваше от Нейт. Но тъй като Алън притежаваше и хотела, нощувката им не му струваше и толкова.

Нейт продължи да руши надеждите й. Изобщо нямаше да ходят повече в Данвил.

— Не продаваме останалата част от тютюна. Защо „Блакуелс“, Бък Дюк или който и да било друг да печели от преработката? Извършваме я сами.

Описа й процеса. След като Джош и Майка изсушавали докрай тютюна, жените се разполагали на масите във фабриката. На първата Сюзън изрязвала изсушените жилки на листата и ги стривала. На втората Алва ги счуквала на малки парченца в голям хаван. На третата майка му прекарвала тютюна през метално сито, докато стане на прах.

Вечер всички шиели малки торбички и ги пълнели с тютюн.

— Всички жени ли?

— Естествено. Джош и Майка трябва да следят температурата на сушене. Освен това орат. Нивите се преорават и наторяват, преди да хване студът. През зимата студът сковава почвата.

Чес забеляза, че е стиснала юмруци. Вече си представяше картината. Щеше да бъде ужасно несръчна във фабриката и мис Мери щеше да й го натяква стотици пъти на ден. Не беше нужно Нейтан да й го казва — тя знаеше, че останалите го вършат от години и са придобили опит.

Но Нейтан й го каза.

— Преработката наистина е тежка. Има над пет хиляди фунта тютюн, а на мен всяка седмица са ми нужни по няколко хиляди торбички, за да ги разнасям и да ги продавам. Преди да е станало невъзможно да се придвижвам по пътищата, обхождам по четири окръга.

— Значи през цялото време не си у дома?

Беше по-лошо, отколкото си представяше.

— Това ми е работата. Оттам идват парите. Сама можеш да направиш сметка. Лимоновите листа не са много, а от другите получаваш по четиринайсет цента за фунт, ако ти провърви. Така че преработваш един фунт и го разделяш на осем малки торбички по две унции, които продаваш по три цента, а в магазина го предлагат по пет. Ето какво представлява търговията. — Беше забелязал свитите й юмруци. — Не се притеснявай, Чес, ще имаш достатъчно работа. Ще видиш зор с бебето на Алва.

Гласът му звучеше мило, но снизходителността му беше непоносима за нея, след като толкова много надежди рухнаха. Нямаше право да иска или да очаква любов от него, но можеше поне да я уважава. Удари с юмрук по коляното си.

— Чуй ме, Нейтан. Дойде ми до гуша всеки да ми вири нос, само защото не съм се научила да работя в четирийсетакрова тютюнева ферма. Не съм някакво безполезно, беззащитно цвете, отгледано в плантацията. Бил си само веднъж в Хеърфийлдс. Вечеря, на сутринта се оженихме и мислиш, че знаеш всичко за него и за мен. Никога не си направи труда да разбереш, нито пък да попиташ какво представляваме. Е, сега възнамерявам да ти обясня и ще ти бъда признателна, ако ме изслушаш.

Аз управлявах къщата, всичките десет хиляди акра земя и трийсет и осемте семейства на фермерите и се справях чудесно. Знаеш ли как? С тези две ръце.

Тя размаха пръстите на белите си ръкавици пред смаяното му лице и продължи:

— Кой смяташ, че сготви вечерята, която ти яде? Аз. Готвех всичко в тази къща. Ставах преди да се е съмнало, за да запаля кухненската печка. После започвах да приготвям закуската, като междувременно чистех стаите на първия етаж. Поднасях на майка си закуската в спалнята, а на дядо си — в столовата. Моята също, понеже Огъстъс Стандиш винаги искаше да се водят оживени разговори, докато се храни. Но това е само началото, защото и слугите трябваше да ядат. О, да, ние имахме слуги. Двама. Камериерката на майка ми и Маркъс, когото ти видя. От момче служи на дядо ми. Маркъс е толерантен човек, дори изпълнява ролята на иконом и сервира вечерята. Но през останалото време държи на достойнството си. Грижи се за дрехите и за стаята на дядо. Но аз бях длъжна да му готвя, както и на Даяна, камериерката на мама. Даяна се чувстваше прекалено изискана, за да се храни с Маркъс в кухнята, ето защо ми се налагаше да сервирам на нея три пъти на ден на поднос.

Никой не ми помагаше за подносите, нито и миенето на съдовете. От мен се искаше да осигурявам пари, за да плащам всяка седмица заплатите на слугите, да им купувам дрехи.

Никога не съм се карала с Маркъс и Даяна. Мама и дядо не можеха без прислужници, пък и на мен ми беше трудно да играя пиесата без тях. Видя майка ми. Тя се преоблича по четири пъти на ден и всеки път трябва да й се прави косата. За нея времето е спряло точно преди войната. Според нея баща ми и братята ми ще се приберат у дома утре или вдругиден. Дори не успя да забележи, че вече съм жена, а не момиче. Само старите, предани слуги биха понасяли това, независимо от заплатата. Не съм се карала с тях, а с теб и с цялото ти свято и трудолюбиво семейство.

Нейт спря каруцата край пътя.

— Разкажи ми и останалото. Работеше ли на полето?

Чес поклати глава. За миг не можа да продължи, тъй като беше прекалено развълнувана. Ядът й премина. Нейтан искаше да слуша — какво щастие. Никога досега не беше имала с кого да говори, за да сподели истината за живота си. Беше длъжна да играе, дори и с дядо си, както и с външните хора. Фасадата не биваше да се разрушава. Всичко беше наред и всеки беше доволен. Прокашля се, понеже нямаше търпение да довърши.

— Не съм се занимавала с фермерство, а само управлявах и планирах. Посещавах фермите всеки ден и изслушвах проблемите на хората. Купувах семена за посев и тор и ги разпределях. Грижех се за мулетата, ралата, браните и каруците и ги раздавах по график, който сама съставях. Наблюдавах растящите култури и подканвах работниците да ги плевят, да късат върховете им, да ги разреждат и да вършат всички други неща, за които ги мързеше. Естествено хранех и лекувах мулетата и чистех оборите. Когато реколтата беше готова, се пазарях и я продавах. После изчислявах дяловете и плащах парите. Водех счетоводството всеки ден, защото ми дължаха суми за някои разходи, а трябваше и да отчислявам от тях за хранителните продукти, които ми доставяха.

Три пъти в седмицата провеждах учебни занятия с децата. Ако имаше сватба, заемах на булката дантеления воал и осигурявах храната и напитките за тържеството.

Нейт я гледаше смаяно. Беше видял воала, който би подхождал за принцеса.

— Не е било нужно да носят воала на майка ти.

— В действителност на прабаба ми — изведнъж Чес се засмя. — Не бива да се шокираш толкова много, Нейтан, но, знаеш ли, винаги съм смятала хората от Хеърфийлдс за едно семейство, което включваше и нас, обитателите на голямата къща. В ония дни никой не знаеше истината. Навярно баща ми и дядо ми са били отговорни за много бебета, родени в негърските колиби. Те вече са големи и някои може би работят като арендатори в Хеърфийлдс.

Нейт я гледаше с отворена уста. Една дама не би трябвало да е посветена в подобни неща. А ако случайно ги е научила, в никакъв случай не биваше да говори за тях!

— О, Нейтан, затвори си устата, защото някоя муха ще влезе в нея. Детето е най-любопитното същество на земята. Чувах много неща, които не бяха предназначени за моите уши. Когато бях малка, у дома имаше двайсет слуги и те непрекъснато си приказваха.

Нейт представляваше странна гледка. Чес беше доволна, че го е накарала да се стъписа. Разказът й наистина му направи впечатление. След като за малко си изпусна нервите, вече се чувстваше значително по-добре. Не се осмеляваше да му каже, че го обича. Но фактът, че даде воля на гнева си и се развика, й помогна много. После си спомни за мис Мери, която непрекъснато изпитваше злоба и не го криеше. Майката на Нейтан беше вещица. Не би следвало и жена му да се държи така.

— Извинявай, че ти се разкрещях, Нейтан, нямаше причина да го сторя. Наистина съжалявам.

Той й се усмихна.

— Причината е, че трябваше да ми бъде даден урок. Искаш ли да разбереш какво научих? Научих, че знаеш да вършиш неща, които аз не мога, например да водиш сметки и да управляваш работници. Когато тръгне производството на цигари, двамата ще бъдем идеални съдружници. Оказва се, че денят, в който те срещнах, е бил най-щастливият в живота ми.

Чес му се усмихна признателно. Беше доволна не само от думите му, а и от искреното възхищение в неговите очи. Както и от уважението. А тя се нуждаеше от уважението му може би повече, отколкото от любовта му.

Нейт отново подкара каруцата. Докато пътуваха, й разказа за живота в тютюневата ферма през есенните месеци.

— След около две седмици ще отидем в Плезънт Гроув, където всяка година се отслужва благодарствена литургия след прибирането на реколтата. Мисля, че ще прекараш добре. Той не е Данвил, но въпреки това е един красив малък град. Там си получаваме пощата и ходим на ковач и на лекар. После, през октомври, ще се състои щатският панаир в Роли. Страшно ми се иска да видя електричеството. Но нищо чудно и да се наложи да го пропусна — зависи от много неща. Докато пътувам, за да продавам тютюна, ще търся подходящо място за мелницата. Не забравяй, че трябва да го пазиш в тайна. Не смятам да казвам на другите, преди да стане време да се местим.

Ще се помъча да се прибера във фермата през първата седмица на ноември. През ноември най-близките ни съседи си колят свинете. Старата Ливи Олдърбрук гледа прасета и продава малките. Всички ходят на клането. Има трап за печене на месо. Сервира свинското със специален сос, който пази в тайна. Кани цигулари и черпи с домашна бира. Толкова е весело, че тържеството е единствено по рода си.

Чес беше очарована. В Хеърфийлдс не съществуваше никакъв социален живот. Толкова много неща щяха да се случат, че вече почти нямаше нищо против да се върне във фермата при мис Мери. В крайна сметка двамата с Нейтан скоро щяха да я напуснат. Той просто трябваше да намери подходящо място. Спечели достатъчно пари на търга, за да купи земята и да изгради мелницата. Като се добавеха и приходите от малките торбички с тютюн, щеше да успее да направи машината за цигари и да започне производството им. Вече наистина бяха близо до целта си.

 

 

Беше забравила за останалите членове от семейството. Когато стигнаха във фермата, всички се събраха в къщата на мис Мери, за да разтоварят хранителните продукти от каруцата и да си разделят парите, спечелени от продажбата на лимоновите листа.

„Съвсем справедливо е — каза си Чес. — Джош наистина би трябвало да получи половината. Той е човекът, който знае тайните на сушенето на тютюна.“

Дори след като Нейтан раздели наполовина своята част с майка си, Чес отново реши, че е справедливо. Той живееше в къщата й, а тя работеше във фабриката и в крайна сметка му беше майка.

— Това е добре, Нейт — заяви Мери Ричардсън. — Когато отидем в Плезънт Гроув, ще изпратя парите на Гидиън. Той чака бебе, а и голяма част от дейността му е мисионерска.

Не беше честно. Гидиън не работеше с тях. А Нейтан изглеждаше така, сякаш старата жена го беше ритнала в ребрата.

 

 

Чес си купи листа и пликове от Данвил. Когато се качи в каруцата, за да отиде с останалите в Плезънт Гроув, носеше писмо за дядо си. Беше пълно с лъжи за красивата и голяма ферма на Нейтан, за чудесната къща под сянката на дърветата и за милото му семейство, в което са я посрещнали радушно. Цезар обичаше да научава весели неща.

Мис Мери преливаше от радост, доколкото беше възможно това за жена като нея. Щеше да изпрати пари на любимия си син, а и се надяваше в града да е пристигнал проповедник и в църквата да се състои служба с изпълнение на химни. Чес разбра, че предишната година е имало.

Джош се държеше почти приятелски — нещо, което Чес смяташе за абсурдно. Дори й се стори, че в гъстата му и дълга старозаветна брада се криеше едва забележима усмивка.

Майка и Сюзън трепереха от вълнение. Момчето се хвалеше, че ще победи всичките си връстници в борбите. От миналата година досега беше израснал с три инча и мускулите му бяха укрепнали. Сюзън изстреля десетина имена на момичета, които щяха да бъдат там, както и на местата, заслужаващи да бъдат посетени. Веднъж видели дори маймуна с малка червена шапчица. А шествието било „най-хубавото нещо в целия свят“.

Алва и Нейтан се съгласиха с нея. Плезънт Гроув разполагаше с духов оркестър с големи барабани. Музикантите бяха в яркочервени униформи, а човекът, който ги водеше, можеше да се премята през цялото време, докато оркестърът преминаваше през града.

Вече почти бяха стигнали, когато забелязаха рекламата.

— Погледни! — възкликна Нейт.

На стената на голям хамбар беше нарисуван огромен черен бик, а под него пишеше: „ИСТИНСКИ ТЮТЮН ЗА ПУШЕНЕ, ПОТЪРСЕТЕ «БУЛ». ПРОИЗВЕДЕН В СЕВЕРНА КАРОЛИНА И НЕНАДМИНАТ ПО КАЧЕСТВО.“

— Това е „Блакуелс“ — продължи Нейт. — Чак тук, в най-затънтеното място. Истинска напаст. Изглежда на всяка сграда по главните пътища е изрисуван бик. Дори и на някои от магазините, където продавам тютюна си. Бул Даръм като че ли е решил да завладее пазара. Всъщност до голяма степен вече е успял. — Лицето му беше загубило празничното си изражение. Но когато направиха следващия завой, той се засмя. Върху хамбара пред тях имаше друг надпис: „PRO BONO PUBLICO“^[9]. „НАЙ-ДОБРИЯТ, И ТОЙ НЕ Е «БУЛ».“ Нейт се ухили. — Старият Уош Дюк май е започнал да кара Блакуел да се озорва. Обзалагам се, че Бък е на дъното на всичко.

— Не изричай думи като „обзалагам се“, Нейт — прекъсна го майка му. — Хазартът е грях.

Нейт се намръщи и намигна на Чес. Тя едва успя да скрие усмивката си. Вече беше сигурна, че денят ще е приятен.

 

 

„Беше чудесен ден“ — сънено си помисли Чес. Участва във всичките забавления, които й бяха обещали. Чувстваше се великолепно. А в пощата я чакаше писмо от дядо й. Но най-много й харесаха хората. Естествено всички знаеха коя е. В провинцията новините се разпространяваха бързо. Взираха се втренчено в ръкавиците и перлите й, но в погледите им се четеше любопитство, а не враждебност. И селяните, и гражданите бяха мили и приветливи с пришълката от Вирджиния. Главата й се напълни с имена на нови приятели.

На първо място се нареждаше жената, която Нейтан наричаше „Старата Ливи“. Лавиния Олдърбрук беше известна почти на всички с това прозвище, но никога не се обръщаха така към нея. Както сподели с Чес, тя никога не се замисляше за възрастта си и не беше нужно да дава възможност на останалите да й напомнят, че е стара.

Изглеждаше толкова стара, колкото планините. Лицето и ръцете й бяха кафяви и набръчкани като изсушени ябълки. Но високото й, слабо тяло беше изправено и гъвкаво, а ослепителната й усмивка — „нейна, а не купена от магазина“. Твърдеше, че зъбите й са здрави от домашната бира, която си сипваше в сутрешното кафе. Наричаше я „подсладител“.

— Или може би — разсъждаваше тя — причината е, че не се омъжих и не съм раждала. Всъщност с моя помощ на този свят се появиха над сто и двайсет деца. — Старата Ливи беше известна акушерка. Взе Чес под крилото си в момента, в който се запознаха. — Винаги съм харесвала момчето. Той се нуждаеше от силна жена, която да го обича, защото заслужава да получава любов. От нито едно младо момиче нямаше да излезе добра съпруга за него, понеже не би издържала Мери Ричардсън. Когато киселата й физиономия стане непоносима, идвай ми на гости, Чес. Живея нагоре по пътеката, отвъд потока. Лесно ще ме намериш. Едва ли има и една миля, а разходката в гората е приятна.

Старата Ливи се отнасяше презрително към въпроса за възрастта, харесваше Чес и ненавиждаше майката на Нейтан. Съвсем естествено Чес я обикна повече от всички останали.

„Ще отида при нея съвсем скоро — обеща си тя. — Веднага след като спрат дъждовете.“ Единственото нещо, което помрачи празника, се прояви на залез-слънце, когато от дългоочакваните облаци, покрили небето, изведнъж се изсипа силен дъжд и осуети фойерверките, предназначени за финал на празника. Дъждът беше лек и хладен, а не проливен и с гръмотевици. Очевидно лятото свършваше.

Повечето хора си мислеха, че е крайно време. Горещините продължиха прекалено дълго.

Не знаеха, че студеният дъжд постави началото на незапомнено тежка зима.

На следващата сутрин Нейт закуси и отиде при майка си във фабриката. Върна се сам. Носеше стари дисаги.

— Вече има достатъчно торбички, за да ги напълня. Още днес ще тръгна, за да започна да продавам тютюна. Моля те, Чес приготви ми един пакет от онези вкусни бисквити. Аз ще си взема самобръсначката, чорапите и другите необходими неща.

Чес знаеше, че се кани да заминава, но моментът я свари неподготвена. Замеси тесто, разточи го и наряза бисквитите. Вече ги беше сложила във фурната, когато Нейт се върна от спалнята в кухнята. Дисагите висяха на рамото му. В ръката си държеше пистолет. Усещаше се остра миризма на оръжейно масло.

— Защо си го взел? Дори не съм разбрала, че имаш пистолет.

— Държа го заключен в едно сандъче, за да не го намерят малките. Нуждая се от него, само когато продавам. На хората им е известно, че търговският пътник носи нари в себе си.

Изведнъж Чес си представи нагледно засада, поставена на безлюден селски път, и каза:

— Да, така е.

Нейтан пътуваше от години и тя трябваше да му повярва, че е наясно какво върши.

— Надявам се, че си направила цяла тава. Не съм ял по-вкусни бисквити от твоите. Същото се отнася и за останалите ти ястия и сладкиши. Нещата наистина се промениха благоприятно, откакто се зае с готвенето.

— Не го казвай пред майка си. Тя се съпротивлява дълго, но беше длъжна да отстъпи, понеже е много заета във фабриката. Не е особено доволна.

— Но аз съм.

Чес отвори фурната и издърпа тавата. Не можеше да погледне Нейтан. Страхуваше се, че ще се разплаче и ще започне да го моли да внимава. Беше глупаво да си позволява подобна слабост.

— Съществуват и други начини да се готвят разни неща, освен да се варят, докато се превърнат в каша, и да се слага по парче сланина за вкус — отвърна тя.

Нейт се изсмя. Обясни й, че ако успее, ще се прибере след една седмица или най-много след десетина дни. Но ако собствениците на магазини откажеха да купуват тютюна му, пътуването навярно щеше да му отнеме повече време. Приближи се до нея и гласът му стана тих:

— Или ако открия подходящо място за мелницата. В случай че ми излезе късметът, имам пари да дам капаро.

Чес бързо опакова бисквитите. Вече нямаше търпение да го изпрати.

Скоро съжали от сърце, че не е тръгнала с него, дори и пеша, ако се наложеше. Дотогава не знаеше какво е да си истински самотен. Макар и изолирана от света, плантацията Хеърфийлдс не можеше да се сравнява с тази затънтена ферма в Северна Каролина.

В Хеърфийлдс бяха дядо й и фермерите арендатори, хората, на чиято обич се радваше и с които разговаряше. Там се чувстваше необходима и вършеше отговорна работа.

Във фермата на семейство Ричардсън тя беше никой. Всъщност по-лошо от никой — външен човек, когото не обичаха, а дори ненавиждаха. И нямаше нищо полезно, с което да се залови.

Чес четеше и препрочиташе книгите си. Приготвяше все по-сложни ястия. Научи се да дои кравата и да къса главите на пилетата. Обливаше със сълзи възглавницата си, за да не даде възможност на Мери Ричардсън да изпита задоволство от нещастието й.

Десета глава

Копитата на коня се подхлъзнаха на заледения път. Предните му крака попаднаха в дупка и ледената вода се разплиска по крачолите на Нейт. Обувките му бяха просмукани от влага.

Почти не обърна внимание на случката. Цялото му тяло беше мокро и студено. От небето падаше студен дъжд, а от ледените висулки на боровете и от подгизналата му шапка се стичаше вода. Ако не успееше някак си да се стопли, щеше да премръзне. Трябваше да спре.

Чувал беше, че наблизо има развалини от къща. Хората приказваха, че домът на семейство Мълинс е обитаван от духове. Цялото семейство — десет души — беше изчезнало. Никой не знаеше как, защо и точно кога. Беше се случило много отдавна, когато дядо му е бил дете. Говореше се, че храната все още стояла на масата, леглата били покрити с юргани, а над камината висяла пушката. Когато някакъв съсед се отбил, нямало жива душа, като се изключат мишките, гризящи превърналата се в камък кора на хляба. После се носеха слухове за движещи се в прозорците светлини и за странни звуци. Никой не ходеше там и земята беше обрасла с дървета.

Нейт потрепери от студ, а навярно и от страх заради призраците. Но ако не намереше подслон, щеше да умре. Слезе от коня и го поведе през гъсталака, който заобикаляше къщата. Беше гладен, премръзнал и изпълнен с лоши предчувствия. При нормални обстоятелства би използвал израза „обладан от дух“, а после би прогонил със смях мисълта за него. Но сега беше съвсем потиснат.

Никога не беше изпадал в такова състояние, дори когато баща му просто каза „довиждане“ и замина. Тогава беше сигурен, че може да поеме отговорността и да стане стопанин на къщата. Не се съмняваше, че ще върши всичко, и то както трябва. Винаги вярваше в това и никога не се излъга.

Кога загуби вярата си? Защо?

Нейт видя останките от къщата на семейство Мълинс. Покривът беше пропаднал в единия край, но другата му част изглеждаше здрава и повечето комини бяха запазени. Потупа коня по гърба.

— Хайде, Начис.

Ако му провървеше, щеше да се намери достатъчно място за него и за коня. Нужна му беше топлината на Начис.

Провървя му повече, отколкото очакваше. Под рухналия покрив бяха натрупани дърва. Не след дълго в огнището гореше буен огън, а пред него се сушаха мокрите му дрехи. Нейт извади самун хляб от дисагите и тенекиено канче. Напълни канчето с дъждовна вода. Вече беше дал овес на Начис. От гърба на коня се вдигаше пара и леко се въртеше от слабото течение, предизвикано от топлината на огъня.

След като се нахрани, Нейт се опъна на пода. Опря глава на седлото и се взря в променящите се цветове на животоспасяващите пламъци.

Не беше свикнал да се отдава на съзерцание. Винаги имаше прекалено много работа, за да се замисли върху това, което вършеше, и върху неговия смисъл, нито пък беше суетен, за да се отдава на разсъждения за собствената си същност.

Но сега не биваше да заспива. Трябваше да поддържа огъня, за да си спаси живота. Ако се отпуснеше, може би щеше да заспи завинаги. Нямаше друг начин да прекара времето буден, освен като ангажира ума си.

Би следвало да се замисли как да се пребори с пълната безнадеждност, която го беше обзела. Тя го плашеше много повече от вероятността в порутената къща да се появят призраци.

Не успяваше обаче да проумее къде и кога го обзе отчаянието, а мислите му го правеха още по-мрачен.

Ето защо реши да се насочи към плана си. Той беше смисълът на живота му, и то от дълго време. Разбра, че и това няма да му помогне, и още по-дълбоко потъна в преживяванията си, които беше нарекъл „злочестини“.

Патентът. Притежаваше патент за машина за производство на цигари. Този факт го превръщаше в най-щастливия човек в Божието царство. Щеше да мисли за него, за да прогони злочестините.

Мисълта за патента неизбежно го насочи към Чес… Съпругата, с която се беше сдобил, без да е подготвен за брак. Съпругата, която беше по-възрастна от него и изглеждаше дори по-стара, отколкото е в действителност. Представляваше трън в очите на майка му и в собствените му очи. Имаше прекалено изискан вид с ръкавиците си, с превзетостта си и с акцента си. Беше товар, който го притискаше към земята.

Тя нямаше сърце. Нейт се съгласи да й направи деца и изпълняваше дълга си, но и двамата не изпитваха удоволствие от половото общуване. На нея това не й пречеше, понеже беше дама. Всички знаеха, че дамите са принудени да го понасят. А Нейт изпитваше радост от съвкуплението. Нещо повече — сливането на телата в едно му носеше неповторимо усещане и удоволствие. Обичаше жените с техния различен начин на мислене, говорене и преценка за нещата. Те му носеха щастие и той им отговаряше със същото. Общо взето, животът му беше щастлив.

Докато се ожени. Защо някое обикновено селско момиче не притежаваше патента? Или след като собственичката беше благородничка, защо поне не се оказа млада жена? Тогава може би щеше да се опита да научи Чес на някои неща. Не смееше да й предложи нещо толкова просташко като например игривото полово общуване.

Но той беше сключил сделка, а истинският мъж винаги държеше на думата си. Дори и баща му. Остана с майка му, докато Нейт порасна достатъчно, за да се залови с работата във фермата, и чак тогава замина. През всичките тези години беше вързан за семейството си, без да има свой живот, освен отглеждането и обработването на тютюна.

Нейт ненавиждаше тютюна. Противната му миризма. Катрана, лепнещ по кожата, по косата и по дрехите. Работата, свързана със засяването, отглеждането, брането и продажбата, която сякаш нямаше край. И вечната зависимост от капризите на времето, от маната и от червеите.

Единственият начин да се отърве от него беше като започне да произвежда цигари. И други го правеха. Но той сякаш закъсня прекалено много. Собствениците на магазините щяха да приемат торбичките с тютюна му, само ако намалеше цената наполовина. „Не се търсят“ — заявяваха му те.

— Трябва да ги рекламираш като Бул Даръм. Същото вероятно щеше да е валидно и за цигарите, а той нямаше пари, за да си го позволи.

Как да надмине гиганти като „Блакуелс“ или „Алън & Гинтър“? „Чичо Луис“. Как можа да се забърка с жена, която наричаше най-големия производител на цигари във Вирджиния „чичо“? Той не беше в тази група и никога нямаше да бъде, дори и планът му да се окажеше съвършен. Ако очакваше това, Чес щеше жестоко да се разочарова.

Какво всъщност очакваше тя? Каза, че желае да станат съдружници. Съдружници в какво? Нейт едва ли някога щеше да открие необходимата за строежа на мелницата земя, камо ли да постигне успех.

Въпросите се нижеха един след друг и го дърпаха все по-надолу във водовъртежа на яростната безнадеждност. Подклаждаше непрекъснато огъня, макар че от време на време опасно го изкушаваше мисълта да заспи и никога повече да не се събуди.

Когато пукнатините в стените посивяха, той събра топлите си, изсъхнали дрехи. Не можеше обаче да се облече, без да се измие. Излезе гол навън, за да събере лед и да го стопи. Студът го накара да затаи дъх. Поне дъждът беше спрял. Вече не духаше и вятър.

Чу шум от вода. От течаща вода. В крайна сметка нямаше да му се наложи да топи лед. Нейт се втурна, плъзгайки се, по замръзналата земя и стигна до потока зад къщата. Мътната вода се носеше стремително напред. Беше толкова студена, че изгаряше кожата му, но той си наплиска лицето и тялото. По-скоро щеше да замръзне, отколкото да остане мръсен. Ако не се миеше, докато е жив щеше да усеща катрана от тютюна, полепнал по себе си.

Когато Нейт хвърли последния наръч дърва, огънят избумтя в комина. Топлината на мекото вълнено бельо и на другите му дрехи беше приятна.

Но най-приятната топлина, съживителният огън на решимостта и надеждата идваха от леденостудената мътна вода на потока. От седмици Нейт търсеше това, което случайно откри, точно когато щеше да признае провала си. Запуснатото имение, което никой не притежаваше, устремената напред вода, която не замръзваше.

— Благодаря ти, Господи! — Нейт изрече проста, прочувствена молитва.

Злочестините изчезнаха. Вече виждаше ясно своя път. Беше готов да направи първите крачки към изпълнението на плана си, а после и всичко останало, което сметнеше за необходимо.

Нямаше търпение да сподели с Чес. Тя беше единственият човек, пред когото можеше да си позволи да говори. Вярваше в плановете му и му беше съдружник.

Единайсета глава

— Престани да мърдаш, защото в противен случай няма да отидем никъде — строго каза Чес на Сали.

Или поне си мислеше, че е в състояние да се държи строго. Двегодишното момиченце не забеляза остротата на тона й, но все пак се усмири. Искаше да иде у Старата Ливи и да си поиграе с прасенцата. Жената имаше десет прасенца, точно колкото пръстите на ръчичките й. Чес й беше показала една игра с прасенца и пръстите. Сали й позволи да загърне шала плътно около двете.

Чес ходеше на гости на Старата Ливи, винаги когато времето беше хубаво. Не й се случваше често — понякога два пъти седмично, ако й провървеше. Разходката не я затрудняваше. Пътеката беше закътана сред дърветата, които я предпазваха от поройните дъждове, и по нея не се образуваха локви, нито пък гъста кал.

Ливи им се радваше всеки път, когато я посещаваха. Беше гостоприемна жена и в дървената й колиба, която се състоеше от една-единствена стая, Чес се чувстваше уютно. Помещението се отопляваше от желязна готварска печка. От ярките цветове на килимчетата на пода, изработени с игла от вълнени лентички върху основа от зебло, и от покриващия леглото юрган, съшит на зигзаг от различни парчета плат, също се излъчваше топлина. Както и от присъствието на Ливи. Настроението на Чес се подобряваше в мига, в който прекрачеше прага на дома й.

Две малки прасенца на черни и бели петна спяха в коша до печката. Сали се отправи директно от вратата към тях.

— Откъде знаеш, че ще дойдем? — попита Чес.

— Дъждът спря преди един час — отвърна старата жена и се усмихна гордо. — Сипи кафе.

Ръцете на Ливи бяха заети с новото килимче, което работеше.

Чес напълни две чаши от чайника върху печката, добави сметана и захар, както и „подсладител“ за Ливи. Горещите чаши затоплиха студените й ръце и тя още повече се отпусна.

— Нямаш ли никаква вест от Нейт?

— Не, никаква.

Чес подаде на Ливи специално приготвената за нея чаша, седна и започна да отпива от кафето си. Не беше нужно да казва повече. Ливи вече знаеше колко силно се тревожи. Нейт отсъстваше вече трета седмица, а беше обещал да се върне след една седмица. Старата жена не се опитваше да я успокоява с банални думи. Нищо не можеше да накара Чес да се почувства по-добре, освен появяването на Нейтан невредим у дома.

— Трябва да ме научиш как да правя това нещо — каза Чес.

— Като се изключи готвенето, няма с какво друго да се занимавам. Струва ми се, че ще полудея. В плантацията бях толкова заета, че не ми оставаше време да мисля. Не съм свикнала да бездействам.

Сали се приближи до Чес и я дръпна за ръкава.

— Какво има, скъпа? Искаш ли да си изпиеш млякото?

— Прасенца — отвърна Сали. Държеше с малките си ръчички двете прасенца. Едното започна да квичи. Момиченцето клекна, пусна ги на пода и те побягнаха. После протегна пълничките си длани към заинтригуваната старица. Палчетата й бяха свити. — Още прасенца? — попита тя.

Старата Ливи се засмя. Прегърна през кръста малкото момиченце със свободната си ръка.

— Много си умна, госпожичке. Е, трябва да се задоволиш с двете. Голямата стара свиня ще ме разкъса на парчета, ако не й оставя нито едно. Когато си тръгвате, ще върнем тези при братчетата и сестричките им. Тогава ще видиш всичките прасенца. Може ли?

Сали кимна доволно и подгони прасенцата, за да ги хване.

— Ето с какво ще се занимаваш, Чес. Ще учиш момичетата на Алва. Майка няма да издържи, но Сюзън съвсем лесно ще се справи с четенето и писането. Тя е много интелигентно дете и схваща бързо.

— Но, Ливи, Сюзън скоро ще навърши десет години. Никога ли не е ходила на училище?

— Нито ден. Джош не е съгласен.

Чес се втрещи. Нима някой можеше да се противопоставя на образованието? Смяташе, че децата в семейство Ричардсън са ходили на училище поне по няколко години. Естествено пътуването до Плезънт Гроув отнемаше време, но тя знаеше със сигурност, че селските деца го правеха. Нейтан й разказа, че е яздил зад брат си, седнал направо на гърба на коня, който използвали при орането. Навярно Ливи грешеше. Тактично посочи факта на възрастната жена.

Ливи се намръщи.

— Точно по тази причина Джош се възпротиви, глупак такъв. Видя какво причини на брат му образованието на Гидиън. Всъщност Гидиън го прогони от къщи. Гидиън и начетеността му.

Пулсът на Чес се ускори. Пак този Гидиън. Братът на Нейтан беше пълна загадка. Мис Мери постоянно говореше за него. Според нея Гидиън беше олицетворение на съвършенството. Нейтан изобщо не го споменаваше. Тя го молеше да й разкаже за брат си, но той й отвръщаше, че няма нищо специално за разказване. Гидиън работеше като проповедник, пет години не се беше завръщал у дома и толкоз.

Точно начинът, по който казваше „и толкоз“, я караше да мисли, че има много повече. Седеше тихо, готова да слуша. Ливи си изпи кафето и вдигна вълнена лентичка плат, уви я около голямата игла от кост с кукичка накрая, а после сложи лявата си ръка под опънатото върху рамката зебло. Чес чакаше.

— Мъчех се да пресметна коя година беше — продължи Старата Ливи. Гласът й започна да звучи сякаш отдалече, почти напевно. Обикновено разказваше по този начин. — Изикиъл и Мери се ожениха през 1846-а, преди повече от трийсет години. Тя беше красиво дребно създание, току-що навършило петнайсет години, доста наперена. По баща се казва Мери Оукс. Родена е близо до Рийдсвил. Тогава беше на гости на своя братовчедка в Плезънт Гроув. Зийк се оказа добра партия. Притежаваше ферма, и двамата с брат му я работеха след смъртта на родителите си. Вече бяха мъже. Зийк — на двайсет и пет, а Джош — с пет години по-малък от него. Джош беше женен от три години. Една от онези любовни връзки, при които бракът е наложителен, защото момичето забременява. Двамата с Или имаха едно дете и чакаха второ.

Наскоро и Мери забременя. Двете с Или се носеха по пътеката, за да ми покажат коремите си и да ми задават разни въпроси за раждането. Разбира се, Или вече знаеше, но не желаеше да отговаря на Мери, понеже се страхуваше да не я уплаши. Първото й раждане беше тежко.

Второто беше по-леко, както обикновено. Момиченцето се роди по Коледа и беше с коса като свила. През януари Мери роди момче, което излезе от утробата й със страхотен рев. Зийк заяви, че никога не е чувал подобен шум, освен на религиозни сборища.

Но не за това Мери го нарече Джон Уесли^[10]. Беше религиозно момиче от семейство, в което християнството се изповядваше истински. В Рийдсвил имаше църква, която беше отворена през целия ден.

На следващата година дойде Чарлс Уесли, за да се присъедини към брат си. Или също роди, но нещастното дребосъче беше мъртво. И през декември, точно преди Коледа, тя умря. Не успя да си възвърне силите след раждането.

Мери взе двете деца на Или при себе си. Беше грижовна майка на четирите деца. И на следващите. Роди се момиче, Мери, а после Гидиън, след него още едно момиче — Лусинда.

Къщата се разпадаше от лудориите на седемте малки деца. Зийк възнамеряваше да построи още една стая. Но преди да започне, се оказа, че не е нужно. Дойде дифтерията. Беше нещо страшно. Оживя единствено Гидиън.

Чес зяпна. Знаеше колко крехък е животът на децата. В Хеърфийлдс често умираха деца на фермери. Но никога шест от една къща.

— Мери се обърна към Господ за утеха — продължи Ливи. — И към Гидиън. Детето беше непрекъснато в ръцете й. Една година по-късно роди момче. Нарече го Джон Уесли, също като първото, но с определена цел. По този начин се отблагодари на църквата, че й е помогнала да преживее трагедията.

Не забравяй, че все още беше млада, само на двайсет и една години. И силна. Макар и дребна, можеше да работи на полето наравно със Зийк и Джош. През следващите четири години роди още четири деца. Къщата отново се напълни. Сега имаше шест. Но любимецът й си остана Гидиън. Казваше, че й е дарен от Бога.

Когато започна войната, Гидиън беше на единайсет години, а Нейт, най-малкият, на пет. Естествено Джош и Зийк заминаха да се бият. Мери прибра реколтата с помощта на съседите. После, точно след Нова година Нейт почука на вратата ми. Плачеше. Всичките деца били болни, а майка им стояла в ъгъла, клатела се напред-назад и се молела. Нейт ужасно се давеше и аз разбрах, че страда от магарешка кашлица. Взех го на ръце и побягнах като луда. Тогава краката ми бяха много по-млади.

Старата Ливи потърси червени лентички в торбата.

— Колко умряха? — прошепна Чес.

— Половината. Гидиън беше много зле, но се възстанови. Според Мери беше станало чудо. Сякаш не забелязваше, че малката й дъщеря Мери и другият й син също са живи. Нещастните дечица почти нямаха майка, докато Джош се ожени за Алва, след като се върна от войната през лятото на 1865 година. Алва ги дари с всичката си любов — беше сладко момиче, само на петнайсет години. Ако във войната не бяха загинали толкова много мъже, сигурно щеше да си намери по-добър съпруг от Джош. Той беше ранен в стомаха и едва оцеля. Оттогава болката никога не го напуска. Не изпитва никакво удоволствие от живота, откакто сачмите му надупчиха корема. Алва остаря по-бързо, отколкото природата беше решила.

Но все пак, за утешение, имаше деца. Синът и дъщерята на Мери и нейните собствени, когато се родиха.

Но Изикиъл Ричардсън не можеше да си намери място. Когато се прибра вкъщи, Мери се беше побъркала от набожност. Отдаваше цялото си внимание на Гидиън. Той беше единственото същество, от което се интересуваше. Винаги съм си мислила, че го направи малко смахнат. Непрекъснато му разказваше, че Бог го е избрал измежду всички останали, за да го спаси от дифтерията, а после и от магарешката кашлица. Момчето беше на тринайсет години, когато изпадна в екстаз, според учението на методистката църква. Ако човек наистина вярва, че Исус Христос му е опростил греховете и че е неговият спасител, Господ ще влезе в сърцето му и той ще почувства екстаза от сливането с него.

Това е нещо, за което човек се надява и се бори, но малко хора го усещат. При Гидиън се получи. Може би той смяташе така. Или поне го твърдеше. Мери обаче беше сигурна. Държеше момчето на всяка цена да получи образование, за да стане истински проповедник. Постоянно тормозеше Зийк да сее и да отглежда повече тютюн, за да плаща за квартирата, храната, книгите и изисканите дрехи на Гидиън. Най-после го ръкоположиха. Точно тогава Зийк замина. Даде й единственото нещо, което тя искаше, като едва не се погуби, а после предостави на Нейт единственото нещо, което имаше — половината от фермата. И замина, за да потърси малко щастие, преди да умре.

— Какво се случи с него?

— Никой не знае. Дано поне малко да е щастлив. Дъщерята направи същото — напусна родния дом, веднага щом намери мъж, който да се ожени за нея и да я отведе надалеч. Религията на Мери отрови въздуха в къщата. Още се чудя как Нейт успя да се съхрани. Той е добър и щедър мъж. Алва съумя да го предпази от злото. Жал ми е за Мери. Но трудно може да бъде обичана, каквото и да казва Библията. Тя опозори религията. Нейната вяра се състои само от „недей“ и „няма“. Не я обичам. Тя е единственият човек, за който казвам подобно нещо.

Старата Ливи погледна през рамо и заключи:

— Хубава картина ти описах.

Напевността в гласа й беше изчезнала. Чес проследи погледа й. Сали и прасенцата спяха в коша.

— Май е време да отнесеш детето вкъщи, Чес — подкани я Ливи. — Започна да се здрачава.

— Знам. Права си. Кажи ми само още едно нещо. Как изглежда съпругата на Гидиън?

— Лили е красива като ангел. Не ми е известно обаче какъв е характерът й. Баща й е известен спасител на души, следователно тя би трябвало да бъде добра съпруга за един проповедник. Виждала съм я само два пъти на съборите. И пее като ангел. — Възрастната жена се усмихна дяволито на Чес.

— Забелязала съм, че не се е претрепала да посещава Мери. Нито пък праща Гидиън. Може би в ангелската й външност се крие жена.

Чес целуна кафявата сбръчкана буза на Ливи.

— Благодаря ти. Накара ме през целия следобед да забравя тревогите за Нейтан.

— Идвай винаги, когато можеш.

Сали спа спокойно по обратния път към къщата. Чес й беше признателна, понеже имаше много неща, за които да си мисли.

Първо, със сигурност не беше справедлива в преценките си за семейството на Нейтан. Трагичният им живот направи така, че собствените й минали неприятности да изглеждат незначителни. Трябваше да се отнася по търпеливо и по-любезно с тях. Особено с мис Мери. Не можеше обаче да й прости за начина, по който се беше държала с Нейтан. Нито навремето, нито сега.

На следващия ден, докато Сали спеше, Чес отиде във фабриката, където Алва и Сюзън работеха заедно с мис Мери. Беше опекла сладки с меласа. Все още бяха топли и меки в кошничката. Знаеше, че Мери обича сладкиши.

Направи им съвсем деликатно предложението си.

Вместо през нощта да шият поотделно в двете къщи, можеха да вечерят в дома на мис Мери. Джош и Майка също. След вечеря щяха да бъдат заедно, да шият торбичките и да ги пълнят. Така Алва и Сюзън нямаше да губят време да готвят и щяха да правят повече торбички.

След като привършиха вкусното задушено от дивеч и похвалиха Майка за успешния лов, се заловиха за шиенето. Беше приятно и спокойно. Чес сложи Сали в леглото си да спи, а после се върна с книгата „Идилиите на краля“.

— Защо не чета на глас вместо наум? — небрежно попита тя. — Историята ще прогони скуката.

Мис Мери се възпротиви.

— Езически истории. Аз няма да участвам в подобно нещо.

Алва и Сюзън заявиха, че с удоволствие биха слушали.

Мис Мери си запуши ушите с тампони от муселин.

След седмица вече слушаше с увлечение сказанието за рицарите на крал Артур и търсенето на Свещения граал. А Сюзън оставаше още един час, след като майка й отнасяше Сали вкъщи, за да се учи да чете сама.

Чес беше признателна на Старата Ливи за съвета. Уроците и четенето на глас й отнемаха по няколко часа на ден. Но все още й оставаше много време и тя все по-силно се тревожеше. През ноември земята беше скована от студ. Всеки, който замръкнеше на пътя, когато температурите спаднеха под нулата, можеше да умре от измръзване.

Ако някой крадец вече не беше убил Нейтан заради коня и дисагите.

Дванайсета глава

— Чес, къде е мама?

— О, Нейт, слава Богу, ти си невредим! Толкова се притеснявах…

— Къде е мама, Чес?

Чес побесня. Отсъства повече от месец и тя едва не се побърка от тревога. Нима това беше всичко, което можа да каже?

— Във фабриката. Къде другаде?

— Добре! Имам да ти разправям толкова много неща, че ще се пръсна. Запали печката и направи кафе. Ще заведа Начис в обора, за да го нахраня, и веднага ще се върна.

Чес трябваше да седне, понеже коленете й омекнаха. Той беше жив. Толкова жив. Повече от всякога. Никога не го беше виждала по-възбуден, дори и в Данвил, и изгаряше от нетърпение да й разкаже за вълненията си. Как можа да се ядоса така?

Искаше кафе. И силен огън. Тя скочи. Нейтан сигурно умираше от глад. Някоя от кокошките беше забравила, че е зима, и снесе едно яйце. Чес щеше да нареже хляба на дебели филии, както той ги обичаше. На кокала беше останало и малко сушено месо. Докато го изядеше, тя щеше да свари каша.

Кашата извря и загоря в тенджерата, но нямаше значение. Нейт изпитваше нужда повече да говори, отколкото да яде.

— След като огледах седем места и установих, че не са подходящи или пък са прекалено скъпи, бях готов да се откажа и тръгнах насам. Обзе ме истинско отчаяние. Тогава отново заваля, задуха вятър и всичко замръзна. Ако не намерех къде да се подслоня, щях да умра от измръзване. Единствената възможност беше тази обитавана от духове къща. Ей, Чес, нали не вярваш в призраци? Не, разбира се. С твоето образование. Реших, че ще отида там, каквото ще да става, ето защо…

Тя искаше да го обгърне с ръце, да го притисне към себе си, да почувства, че се е върнал и че е щастлив с нея. Но го подканяше да говори, понеже той желаеше това.

— … Идеално е. И е евтино, защото го мислят за обитавано от духове. Купих сто акра. Трийсет около къщата и седемдесет от другата страна на потока. Там ще построим мелницата. Бреговете на потока са доста стръмни на завоя и лесно ще се направи мост. А пътят води направо към Дърам. Дотам са само пет мили. Мястото е по-добро, отколкото се надявах да намеря. Градът кипи от живот, Чес. През последните пет години се е разраснал пет пъти. Бул Дърам е там, както и Бък Дюк. Има и железница. Някои казват, че Уинстън се разраства по-бързо благодарение най-вече на Дик Рейнолдс, но той е по на запад. Според мен ние трябва да бъдем в средата на тютюневия район, а не в края. Първо ще построим мелницата, както сме планирали. Наблизо няма друга, която да ни конкурира. От меленето на жито ще печелим пари, с които да живеем, докато сложим началото на производството на цигари. Но основното е, че мелницата ще ни дава енергията, с която да движим машината. Веднага щом продажбата тръгне, ще построим фабрика и ще преместим машината в нея. После ще инсталираме машини…

От умората под очите му се бяха образували тъмни кръгове. Изведнъж в тях се появиха радостни сълзи.

— О, Чес, ние наистина ще успеем. Започваме. Всъщност вече сме започнали. Не съм сигурен, че ще съумея да запазя тайната. Иска ми се да викам, докато ме чуе целият свят. — Нейт отметна назад глава, сви премръзналите си ръце във фуния пред устата си и изкрещя: — Хей, свят, пази се, ние тръгваме!

— Тихо!

Чес се смееше толкова силно, че с мъка изрече думата. Нейт я хвана през кръста. Преди да разбере какво става, силните му ръце я повдигнаха високо във въздуха. После дълго я въртя. Когато отново я сложи на земята, й се виеше свят.

— Сега вече знаеш как се чувствам. По-хубаво е, отколкото да си пиян.

— О, да, да, Нейтан.

— Бях сигурен, че ще те зарадвам. Цяла нощ яздих този нещастен уморен кон. Просто трябваше да се прибера у дома, за да разкажа на някого, иначе щях да се пръсна на милион парчета.

Изведнъж изражението му стана сериозно. — Все още е тайна, Чес. Повече от всякога. Мама и Джош няма да разберат, дори и да минат хиляда години. Не бих искал никой да ме тормози. Не и сега. Прекалено съм щастлив, за да позволя всичко да рухне. А и съм прекалено уморен, за да се боря.

Лицето му отново светна.

— А сега, нека да ти разкажа за адвоката в Хилсбъро. Наложи се да наема адвокат, за да разбера как мога да купя земята. Имението беше изоставено и нямаше собственик.

Е, този мистър Кларънс Монтгомъри ме заведе в Окръжния съд. Всъщност не беше точно така. Първо ми взе пет долара и после ме заведе в съда. Оказа се, че щатът е собственик на земята, но никога не й е обръщал внимание. Та добрият стар мистър Монтгомъри си сложи пръста отстрани на носа, ей така… — Нейт повтори жеста на изпечения затворник. — … и каза: „Сблъскали сте се с много интересна ситуация, мистър Ричардсън.“

Гласът на адвоката избоботи в гърдите на Нейт.

— Не съм чак толкова голям дръвник, че да не разбера за какво става дума. Опитваше се с хитрост да ме измами в сделката.

И аз си отворих устата. Като истински селянин, сякаш имах сено в главата: „Да не би да смятате, че заради призраците струва повече? Не бих платил за нещо, което не мога да видя. През нощта там се чуват странни звуци.“

Погледна ме сериозно, за да разбере дали не го будалкам.

Нейт присви очи, а после ги ококори.

— Взрях се в него като онемял. Призраците бързо го накараха да си промени решението. За един-единствен ден прерови купчина документи в четири различни канцеларии и мина през съда. Преди да се стъмни съвсем, вече бях собственик на сто акра първокачествена земя с течаща вода, която никой не може да „отклони с бент или с други прегради“. Всичко ми струваше толкова, колкото бях отделил за капаро плюс пет долара.

По петдесет цента за акър, можеш ли да си представиш Чес? Само за петдесет цента мечтата ми се сбъдна.

Нейт чу стъпките на майка си и млъкна. Докато влизаше, Мери Ричардсън помириса въздуха в стаята.

— По някакъв специален повод ли си прегорила вечерята, Чейс.

— Аз се върнах, мамо.

— Крайно време беше. Двете с Алва едва не си извадихме очите от шиене, за да подготвим достатъчно тютюн за продан, а ти дори не си направи труда да дойдеш да го вземеш. Предполагам, че си бил на оня езически щатски панаир.

— Не, мамо. Ледът по пътищата ме забави.

На Чес й се прииска да удари майката на Нейтан със загорялата тенджера, която държеше.

— Нейтан се беше запътил към леглото, мис Мери. Обещах му да го събудя за вечеря. — Усмихна й се мило. — Десертът ще бъде пай от батати.

Думите й накараха мис Мери да се укроти.

Остана сърдита, докато Нейт й подаде пощата, която беше прибрал от Плезънт Гроув. Имаше писмо за нея от Гидиън.

Пристигаше с Лили и децата за Коледа във фермата.

— Легни си — каза Чес на Нейтан.

Лицето му беше пепелявосиво от изтощение.

 

 

След два дни Нейт натовари другия кон и отново тръгна. Начис беше прекалено изтощен, за да пътува дълго. Нейт водеше кобилата с тежкия багаж по края на замръзналия път, свил от студ рамене. Изсъхналите плевели също бяха замръзнали, но по тях се вървеше по-лесно, отколкото по хлъзгавия лед на пътя.

Изненада се много. Мислеше, че цялата купчина писма са за Чес. Най-горното беше от Огъстъс Стандиш, както и най-долното. Не му дойде на ума да разкъса връзчицата и да погледне в средата.

Едва ли би имало някакво значение. Така или иначе Гидиън щеше да пристигне на Коледа. С Лили и децата.

Не, нямаше да мисли за това. Щеше да разсъждава върху стоте акра земя и мелницата, която щеше да построи там. Беше толкова щастлив. С дни не се сещаше за Лили. Можеше и трябваше отново да продължи така. Беше длъжен да се съсредоточи… Нейт затвори очи и направи отчаян опит да си възвърне доброто настроение.

Кобилата се подхлъзна и едва не го хвърли от седлото. Нейт леко дръпна поводите.

— Спокойно, Миси, просто спри за миг да си отдъхнеш — наведе се и я погали по гърба. — Хайде, момиче, всичко е наред. Нищо не се е случило. Никой не пострада. Знам, че се уплаши. Но лошото мина. Вече няма причини да трепериш. Хайде, миличка, хайде…

Когато започна да се стъмва, бяха изминали само три мили. Прекара нощта във фермата на един свой познат. Спа в обора, сгрян от кравите и конете. Посред нощ някой прошепна „Нейт“ и той се събуди. Люби се с жената на фермера с толкова страст, че тя изпищя, когато стигна до връхната точка на удоволствието. Нейт извика силно, след като се облекчи в топлината й. Нямаше нищо против съпругът й да чуе. Това беше без значение. От куршума би го заболяло по-малко, отколкото от спомена за Лили.

 

 

След като Нейтан замина, Чес отвори писмата. Не искаше да губи нито секунда от времето, прекарано с него, дори и за да научи новини от дома.

Усмихна се, а после тихо се засмя. Огъстъс Стандиш беше също толкова безцеремонен и забавен в писмата си, колкото и в приказките си.

Сила, която сега беше постоянната им готвачка, била още по-твърдо решена да го отрови, отколкото през онези две седмици на престоя си в Хеърфийлдс, когато Чес боледува от грип. Но вече действала по-прикрито, пишеше с възхищение Огъстъс Стандиш. Не слагала нерафинирана захар във всяко ядене, както преди. Тази захар имала удивителен ефект върху ряпата. Навремето й го бил споменал. В настоящия момент подслаждала храната с мед. Не с мед от детелина, който лесно би бил забелязан, когато е залепнал върху едно най-обикновено говеждо ребро. Не, Сила направила потресаващо ентомологично откритие — вид пчела, която смучела нектар от някакъв магарешки бодил. Тази пчела влъхва била толкова висша, че можела да включва самите трънчета в състава на меда си, за да се забиват в гърлата на хората, които впоследствие го консумират. Уви, усещането не се подавало на описание от перото му, чиято фантазия била толкова бедна…

„Какъв мил, стар шмекер си“ — помисли си Чес. Знаеше, че Сила е отлична готвачка. В началото на кариерата си край кухненската печка Чес вземаше уроци от нея, но не успя да постигне съвършенството на соса за говеждото, който Сила приготвяше.

 

 

Второто писмо беше по-прозаично. В него се коментираха възторжените думи на Чес в писмото й до него с простото: „Браво!“ Може би я поздравяваше заради избора на съпруг или пък заради умението й да прикрива истината.

Прибави написаните с гъсти редове писма към първото, което беше получила от него. Много отдавна, както й се струваше сега, в топлия ден на празника в Плезънт Гроув. Всъщност оттогава беше изминал само един месец.

Колко странно нещо беше времето. Понякога имаше чувството, че винаги е живяла във фермата. Или пък си мислеше, че е спряла за кратко по пътя си към някакво все още неизвестно място.

„Предпочитам да е второто — реши Чес. — И е точно така, с изключение на факта, че вече ми е известна крайната цел на пътуването — някъде около Дърам, край бърз поток. Там скоро ще построим мелница и машина за производство на цигари.“

Копнежът по Нейтан сякаш й нанесе неочакван удар. Искаше й се отново да я вдигне на ръце и да я завърти. Колко щастлив беше този миг. Вярваше, че ще се повтаря многократно. През последните два дни той беше затворен в себе си и необщителен поради тежката умора. „Господи, не му разрешавай да язди по цяла нощ в кучешкия студ — молеше се тя. — Накарай го да се подслони в някое топло място.“

 

 

През ноември Нейтан се връща във фермата още три пъти. За Чес пристигането му винаги беше едно и също. Забуленото с облаци небе се проясняваше, а тясната и бедна къща се превръщаше в уютно гнездо, където тя беше щастлива, че усеща близостта му.

Първоначалната радост обаче не трая дълго. Нейтан беше угрижен. Често изобщо не чуваше какво му говори. Почти не се хранеше, макар че Чес се опитваше да приготвя всяко ядене вкусно независимо от ограничените запаси от хранителни продукти през зимата.

— Започваш да ставаш придирчив като Чейс — оплакваше се майка му. — Ако не се пазиш, ще се разболееш и тогава ще трябва да се сърдиш на себе си.

Чес най-много се страхуваше, че може би е болен. Нейтан ядеше здраво, дори когато ястията бяха много по-непривлекателни от нейните. Самата тя никога не обръщаше внимание на храната. Спомни си някои специални случаи, предимно с Нейтан, но, общо взето, не й правеше впечатление дали е яла или не. В Хеърфийлдс често прескачаше времето за ядене, освен ако не се налагаше да се преструва, че се храни, когато беше на масата с дядо си.

За нея това беше нормално, но не и за него. Той се нуждаеше от сили за дългото обикаляне в студа. Сърцето й се свиваше от тревога, докато го наблюдаваше да товари големите пакети с тютюн на гърба на коня. Но му махаше за довиждане с широка усмивка на лицето. Тя беше единственият подарък, който можеше да му даде.

През декември не издържа.

— Не заминавай, моля те. Не би било срамно, ако останеш. Никога зимата не е била толкова сурова. Дори Ливи Олдърбрук го казва. Тази година за първи път не успя да устрои тържество по случай клането на прасето.

— Не би било срамно, но няма да има и пари. Длъжен съм да обикалям, докато продам всичкия тютюн.

Дори не й се разсърди. Сякаш беше случаен човек за него.

Когато Нейтан тръгваше, Чес се разхлипа на рамото му. Той носеше лопата и вървеше пред натоварения кон, за да разчиства снега, който беше започнал да вали сутринта.

Чес се страхуваше, че никога повече няма да го види.

Старата Ливи й се скара.

— Нали обеща да се върне за празненството на Коледа? Щом е казал, значи ще го направи. Нейт Ричардсън е човек, който държи на думата си.

— Ами ако го застигне буря? Може да замръзне.

— Нейт Ричардсън е прекалено издръжлив, за да умре. Щом е казал, ще си дойде.

 

 

Нейт слезе от коня. Пътят отново беше затворен от преспа. Напълни торбата с храна и я закачи на врата на кобилата. После развърза лопатата. Нямаше нищо против да почисти снега. Яркото слънце напичаше раменете му. А и работата щеше да му отнеме време. Не бързаше да стигне до фермата. Може би Гидиън и Лили вече бяха там. До Коледа оставаха още два дни.

Заби лопатата в искрящия сняг. Нямаше как да се измъкне, трябваше да се срещне с брат си… и със съпругата му. Знаеше, че е в състояние да го направи. Мъжът намираше сили да се справи с всичко. В противен случай не би бил никакъв мъж.

Работата беше в това, че не се чувстваше мъж. Отново се превърна в момчето на събора, което видя най-красивото момиче на света. Защо споменът беше толкова ясен? И, о, Боже, защо ръцете му още усещаха меките й гърди и тънката й талия? Нейт изстена. Устните му горяха както в онзи миг, когато се допряха до нейните.

Нима беше възможно да е в една стая с нея, без да я докосне, без да притегли тялото й до себе си и да придвижи нагоре ръце? Съпругата на брат му.

Как щеше да гледа Гидиън в очите, след като имаше желание да извърши грях спрямо него? Как да престане да мрази собствения си брат, когато вижда ръката на Гидиън, обхванала кръста на Лили?

Сърцето на Нейт зовеше Бога да му повярва, че не желае да се подлага на тези мъчения, на тези преживявания. Но те бяха по-силни от него.

Лопатата непрекъснато загребваше снега и най-накрая пътят беше чист. Преведе кобилата през коварния заледен участък, прибра празната торба и отново върза лопатата на мястото й. Дълго стоя облегнат на топлия хълбок на Миси. После се качи на гърба й. Този път нямаше начин да избегне срещата с Лили и Гидиън. Успя да уреди нещата така, че да не присъства на сватбата им и на съборите. Но не беше възможно да измисли оправдание за отсъствието от собствения си дом по Коледа. Всички щяха да се чудят. Не би го понесъл, ако някой се досетеше как се чувства. Срамът щеше да го убие.

Когато влезе в къщата, Нейт видя приведения гръб на някакъв мъж, който седеше сгушен до огъня. Издигащата се от замръзналите дрехи пара замъгляваше очертанията на главата му. Отначало си помисли, че е Гидиън. Насили се да се усмихне.

— Какво ще кажеш да споделим топлината, братко?

Мъжът се обърна. Беше непознат.

Когато чу гласа на Нейтан, Чес изтича в стаята.

— Добре дошъл у дома. Иди по-близо до огъня. Да ти представя Джим Мънроу. Свали си палтото и шапката, понеже са мокри, и ми ги дай да ги изсуша до печката. И вие, мистър Мънроу. Без тях по-бързо ще се сгреете.

Застана до Нейт и тихо продължи:

— По-живо. Майка ти си легна и не ми позволи да я утеша. Мистър Мънроу пристигна преди няколко минути с вестта, че Гидиън няма да дойде, защото пътищата са в много лошо състояние. О, Нейтан, колко жалко! През последните дни мис Мери прекарваше с часове до прозореца, духаше на стъклото и правеше дупки в скрежа. Очакваше Гидиън.

Чес не спомена, че и тя го е вършила, но е чакала него.

— Хайде, Нейтан. Бързо се ръкувай с госта и иди при майка си. Вече сложих кафето да се вари. Ще ви го донеса след малко.

Нейт с радост се подчини. Чувстваше се толкова слаб от облекчението, което изпита, че имаше нужда да седне, дори и на ръба на леглото на майка си. Необходимо му беше време да се съвземе. Не биваше да му проличи колко е благодарен на Господ, че Гидиън и семейството му няма да пристигнат за Коледа.

Джим Мънроу преспа, а после остана за коледните празници, а също и за да помогне на полето през януари. Беше вдовец. Минаваше четирийсетте, и по собствените му думи нямаше „ни дете, ни коте“. С удоволствие се залови за работа в замяна на вкусните ястия на мисис Нейт, на сламеника до огъня и на историите, които тя така увлекателно четеше от книгата си.

Накрая всичкият тютюн беше пакетиран в малките торбички. Алва и мис Мери кърпеха дрехите, които им се бяха насъбрали, вместо да шият торбички. Чес четеше за втори път „Идилиите на краля“, а Сюзън поглеждаше през рамо и учеше нови думи.

Нейт не остана вкъщи да слуша. След като Джим пое неговия дял от работата във фермата, спокойно можеше да натовари последните две хиляди торбички и да тръгне да ги продава.

— Ще отида и до мястото — каза той на Чес на четири очи. — Нужно ми е да знам какъв е пътят през зимата и дали потокът не е замръзнал. Ако някой се интересува защо отсъствам толкова дълго, изтъквай като причина тежкото състояние на пътищата.

— Няма да ми се наложи. Всички са наясно, че времето е по-лошо от всякога.

Дъждът и суграшицата бяха покрили дебелия декемврийски сняг с леден слой. Но студът вече не беше толкова опасен. Чес не се страхуваше за Нейтан, както преди. А и компанията на Джим Мънроу й беше много приятна.

Както се изрази Нейт с подчертано възхищение, Джим беше „шампион по проклятията“. Мери Ричардсън постоянно го упрекваше, че осквернява Божието име. Джим все обещаваше да се поправи, но не успяваше. Чес се забавляваше от сърце.

 

 

Джим беше и трудолюбив човек. През късите мразовити дни на януари, винаги когато дъждът и суграшицата спираха, той се присъединяваше към Джош и Майка. Тримата започваха да вършат убийствената работа — почистваха района, определен за лехите, където щяха да засеят семената за новата реколта. Изсичаха дърветата и ги нацепваха. После изравяха дънерите, заравняваха почвата, нареждаха цепениците върху скара и ги палеха. По този начин изгаряха семената на плевелите и насекомите. Ако завалеше дъжд, се налагаше отново да палят огньовете. След като привършеха с един участък, изтегляха с огромни метални куки скарата до следващия, а Майка добавяше още дърва.

В края на януари, когато Нейтан се върна, почистването приключваше. Беше в превъзходно настроение.

— Дните стават по-дълги, а пътищата вече са кални и покрити с тънък лед. Точно на границата на окръга видях нещо, което приличаше досущ на червеношийка.

Присъедини се към останалите мъже. След два дни семената на плевелите и насекомите в лехите вече бяха изгорени. После още два дни се трудиха с мотиките и греблата и приключиха. Почвата беше рохкава и готова за сеитбата.

Нейт посети за кратко Ливи Олдърбрук. Върна се с кана от домашната й бира, която мъжете включително и Майка си подаваха от ръка на ръка. Струваше си да се отпразнува завършъкът на работата.

Джим с неохота спомена, че вече е време да си ходи. Освен ако, с надежда добави той, нямаха нужда от помощ при сеитбата, а дори и при орането на дяволски замръзналата земя в тази тяхна сатанинска ферма. Ще изкарам потта на всеки проклет кон, който Бог е изпратил на земята.

— Не би могло да бъде по-хубаво, Чес! — възкликна Нейт. — Той е като ангел, слязъл от небето. Това означава, че ще съм в състояние незабавно да се заловя със строежа на мелницата. Трябва да остана само за сеитбата. Ще се наложи да си поговорим с Джош, понеже чух за някакъв нов метод, а той ще се бори със зъби и нокти да не го използваме. Но каквото и да става, сеитбата ще ни отнеме само един-два дни. После се изпарявам към Ориндж Каунти.

Иска ми се да видиш мястото, Чес. Прекарах две денонощия там. Обходих всеки инч. Сто акра. Има достатъчно дървета, за да се построи цял град. А потокът… Препуска около онзи завой. Образуват се чудесни малки бързеи. Звукът им прилича на песен.

Открих и оголена скала. Ще разполагаме със солидна основа, която и гигант няма да успее да помръдне. Също и с килер, а дори и с ледница, ако ни е нужна. Сърбят ме ръцете да започна.

И точно това ще направя. Ще кажа на мама, че Джим остава във фермата. После ще участвам в сеитбата. Тогава ще си разкрия картите. Ще събера всички и ще им съобщя за плановете ни.

Естествено не цялата истина. Цигарите ще продължат да бъдат нашата тайна. Достатъчно е да им обясня, че се каня да се заловя с мелничарство, понеже мразя фермерството. — Намръщеното му лице ясно го показваше. После се усмихна и то се озари от щастие. — Напускам. Цял живот съм го искал. Мили Боже, нима не е чудесно!

— Можеш да наемеш този Джим Мънроу, след като си решил, Нейт — заяви Мери Ричардсън. Гласът й беше рязък. — Не бих живяла под един покрив с богохулник. Ако той остане, аз ще се махна. Избирай — или той, или аз.

Тринайсета глава

Нейтан излетя от къщата. Не беше нужно Чес да пита какво се е случило. Острият тон на мис Мери проряза вратата, сякаш беше изработена от мрежа.

Чес се изпречи на пътя му. Той вдигна ръка, за да я отблъсне, а после я отдръпна с очевидно усилие.

— Пази се, Чес. Трябва да уволня Джим Мънроу, докато е все още светло, за да може да пътува.

— Пет минути не са от голямо значение. Хайде да отидем във фабриката. Моля те, Нейтан. Сигурно ще успеем да измислим нещо заедно.

Отне им много повече от пет минути, но те наистина успяха.

По-точно Чес успя. Убеди Нейтан, че не е нужно да остава, понеже двете със Сюзън можеха да свършат част от мъжката работа, работата на Джим.

След като Нейтан се съгласи, че си струва да опита, всичко си дойде на място. Щеше да се наложи да заведе Джим у Ливи Олдърбрук, където да го изчака, докато Нейт е готов да тръгне. Двамата с Нейт щяха да се заловят със строежа на мелницата.

Чес щеше да започне да пътува всяка седмица до Плезънт Гроув, за да му изпраща сведения за положението във фермата. Ако се окажеше, че е необходим, Нейт щеше да се върне.

— Ти също ще ми изпращаш сведения. Ще пускаш писмата, когато отиваш да вземаш моите.

Взира се в него, докато най-накрая той отстъпи.

 

 

„Никога няма да разбереш от външния му вид, че очаква нещо да се случи“ — помисли си Чес. Нейтан просто трябваше да внимава. Майка му се разкряка като квачка за Джим Мънроу. Какво ли щеше да стори, след като Нейтан й съобщи, че напуска фермата завинаги? А и другите. Беше сигурна, че Джош ще се разгневи страхотно.

Но Нейтан се усмихваше, дори се смееше на гневните протести на Сали, вързана с каишка за едно дърво близо до лехата.

Нейт свърши със сеитбата. Чес гледаше очарована. Семената на тютюна бяха толкова малки. Нима беше възможно от тези дребни зрънца да израснат растения с листа, по-големи от чиния?

— Една супена лъжица семена дава десет хиляди растения — каза й Сюзън, горда, че има възможност да научи на нещо учителката си.

Грациозните движения на Нейтан действаха хипнотизиращо. Семената се размесваха в торба с пясък. Той бъркаше в нея, завърташе в полукръг ръката си, докато вървеше по дължината на лехата, а после правеше същото в обратна посока. Крачеше напред-назад и хвърляше семената. Беше красиво. Когато свърши, на нея й се прииска да му изръкопляска.

Джош също държеше торба. Независимо от дървения си крак, той изпълняваше същия изящен ритуал, като кръстосваше лехите перпендикулярно на Нейт.

Чес застана в редицата на края на лехата. Бавно, много бавно, всички поставяха внимателно краката си един пред друг, петите до пръстите, по цялата дължина на засятата леха. После се връщаха обратно. Пристъпваха и утъпкваха пръстта.

Нейтан се изсмя на Сали. Всички го последваха. Това накара прецизната им работа да не изглежда толкова досадна.

След като свършиха, краката на Чес трепереха под басмената й рокля. Искаше й се да седне там където беше, независимо, че земята извън лехите все още беше замръзнала. Вдигна очи към Нейтан, надявайки се да получи комплимент. Нима току-що не доказа, че е в състояние да свърши работата не по-лошо от Джим Мънроу?

— Развържи нещастното бебе — каза й Нейт — и го отведи със себе си. Свари голям чайник с кафе. След като наторим земята, заслужаваме да изпием по чаша.

Джош и Алва вече носеха на раменете си миризливите торби от зебло.

Чес се върна с чайника, чаши, лъжица, захар и сметана, които беше сложила в тенекиена тава. Сали вървеше по петите й и носеше кошничка с намазани дебело с масло и посипани със захар филии хляб.

Мис Мери, Алва, Сюзън, Джош и Нейтан пресичаха лехите и ръсеха сух, счукан на прах конски тор. Чес положи усилия отново да върже Сали, докато момиченцето си беше отвлякло вниманието с филия сладък хляб. Благодареше на Бога, че не участва в торенето. Миризмата не й пречеше. В Хеърфийлдс често миришеше на тор. Но трябваше да носи ръкавици, а после трудно щеше да ги изпере…

Не, не биваше да мисли така. Нали сама се съгласи да работи?

Изтича до къщата, върна се с ръкавиците и попита:

— Може ли да ви помогна?

— Няма да се справиш — сопна й се мис Мери.

Чес седна унило до Сали и заяви на момиченцето, което не схвана думите й.

— След като сега ми е сърдита, представям си как ще се разгневи, когато чуе това, което Нейтан ще й каже.

 

 

— Надявам се, че готвиш нещо вкусно — отбеляза Нейт.

Беше сложил Сали на коленете си, хапваше от хляба и се наслаждаваше на кафето. Всички бяха седнали на земята до лехите.

— Горещото кафе наистина ни се отрази добре — подхвърли Алва и й отправи една от редките си усмивки.

Беше станала много по-приятелски настроена към нея, откакто Чес започна да учи Сюзън да чете. Сюзън се приближи до Чес и прошепна:

— Хлябът, който печеш, не може да се сравнява с никой друг.

Момичето я боготвореше като героиня. На Чес й харесваше, тъй като досега никой не я беше обожавал. Нейтан се наведе и й зашепна в ухото, за да не чуе Сюзън. Това също се хареса на Чес. Усещаше топлия му дъх на бузата си, а рамото му се докосваше до нейното.

— Дай на Джош още хляб — каза й той. — След като се нахраним, ще си имаме малка разправия. Ще ми се да не бъде груб.

— А защо да не обядваме сега? — Чес не смяташе за нужно да говори тихо, понеже от начина, по който всички излапаха хляба, стана ясно, че са гладни.

— Защото не сме свършили — Нейт разкърши рамене. — Хайде, мис Сали, връщай се при дървото си.

В крайна сметка се оказа, че ръкавиците потрябваха на Чес. Цялото семейство, с изключение на пищящата Сали натрупаха над лехите купчини от покрити с шипове сухи клонки.

— Прави се, за да не ги тъпчат животните — обясни й Алва, когато Чес попита какво е предназначението им. — Гората е пълна с лисици, елени, миещи мечки и опосуми. През нощта бродят из фермите.

След като им поднесе гъстото и пикантно задушено, което готви цяла сутрин, Чес научи, че клонките се поставят и по друга причина.

— Прочетох нещо полезно в един вестник, който излиза в Дърам — подхвърли небрежно Нейтан. — Ще го опитам. Лехите се покриват с муселинов плат, който се затиска с пръчките, за да не го отвее вятърът. Наричат го „платнище“. Не знам защо, но там пише, че прогонва мухите.

— Глупости — веднага отвърна Джош. — Няма нищо под слънцето, което е в състояние да предпази разсада от мухите. Всяка година се губи най-малко една четвърт. Било е и винаги ще бъде така. Понякога пръскането с газ помага. Въпреки това мухите се появяват, веднага щом се покажат първите стръкчета.

— Купих платнище и ще го използвам — заяви Нейт и остави лъжицата.

— То ще предпази разсада от дъжда. Тогава ще го загубим целия.

Джош пусна лъжицата и извади нож от горния джоб на гащеризона си. После взе блокче тютюн, отряза парче от него и го пъхна в устата си. Започна да го дъвче и отмести настрани чинията. Не беше изял и половината от задушеното. Не изпускаше от очи Нейт.

— Струва ми се… — намеси се Майка.

Джош вдигна ръка и момчето млъкна. Довърши яденето, без да откъсва поглед от чинията си подобно на жените. Чес не можа да хапне. Искаше да вдигне очи, но възникналото напрежение не й позволяваше.

Мина доста време. Сосът върху месото на Джош замръзна. Нейт бутна назад стола си и заяви:

— Хайде да вървим.

Чес погледна Нейт, а после Сюзън и Алва. И двете се бяха втренчили в Нейтан.

— Да тръгваме — подкани ги тя. — После ще измия чиниите.

Изправи се и се усмихна на Нейт. Той се отправи към вратата, а тя го последва, като откачи шала си от закачалката.

Успяха да покрият лехите, преди да залезе слънцето. Всички взеха участие, даже и Джош. Нейтан се шегуваше по повод акробатическите опити на Сали да се освободи от каишката си, което предизвика смях у останалите. Изглеждаше така, сякаш изобщо не е имало спор.

Но Чес знаеше, че след като Нейтан замине, ще бъде нейна грижа платнището да си остане на място. В крайна сметка, ако се съдеше по днешния ден, може би нямаше да бъде чак толкова лошо, когато Нейтан им кажеше, че напуска. Усети силата, която се излъчваше от него, и непоколебимата му решителност. Беше й се случило и преди — през първата нощ на гарата в Уелдън. И сега се развълнува, дори повече. Нейт не би позволил на никого да застане на пътя му. Животът им щеше да бъде чудесен.

— Държа се като истински съдружник на масата — заяви й Нейт, когато си лягаха.

Чес преливаше от щастие. Дори си представяше, че я люби по различен начин, макар и все така кратко. Усмихваше се в тъмнината, дълго след като той заспа.

 

 

Събуди я преди изгрев-слънце и прошепна:

— Тихо, всичко е наред. Просто трябва да свърша нещо и искам да ми помогнеш. Облечи се дебело и излез на пръсти от къщата. Ще те чакам до вратата.

Отидоха във фабриката. Безцветната чезнеща светлина на луната беше зловеща, а студът хапеше. Когато влязоха вътре, Нейтан запали газена лампа и я подаде на Чес. Издърпа стар куфар с метални ленти от най-тъмния ъгъл и го довлече в средата на помещението.

— Повдигни светлината — каза й той.

Чес чу звука от изщракването на ключа. Нейтан отвори тежкия капак. Лакираният сандък от борово дърво на Огъстъс Стандиш блестеше като златен. Нейт прокара дланите си по него и промърмори:

— Красив е.

Дишаше тежко. Извади блестящият боров куб и го сложи на земята.

— През цялото време да знаеш, че е тук, и да не можеш да го видиш… Страхувах се, че си измислям, че изобщо го няма. Сънувах го.

Откопча месинговите ключалки и отмести капака. Показа се моделът на изобретението на Огъстъс. Нейт въздъхна доволно толкова силно, че едно от малките колела се задвижи и тънката дървена ос мръдна напред, нагоре, а после надолу.

— Магия! — промълви Нейт. — Прилича на магия.

Пламъкът на лампата се отразяваше в очите му, размазан от влагата. Чес затаи дъх. Никога през живота си не беше виждала подобна искрена радост и любов. За нея моделът не представляваше нищо повече от ентусиазма на дядо й, превърнат в подобен на играчка уред. За Нейтан беше нещо съвсем различно. Чак сега разбра защо го пази в тайна и настоява тя да не казва на никого. Не можеше да разговаря за магия с чичо си. Джош не вярваше на Нейт за каквото и да било. С останалите беше почти същото. Вярваха само в познатите неща. Неговото виждане за бъдещето, за собственото му бъдеще, за магията, която чакаше да бъде претворена в действие, беше непонятно за тях. Щяха да му се подиграват или да се отнесат с презрение към него.

— Ще го пазя, Нейтан.

Гласът й го стресна, понеже беше далеч от малкия навес. Слезе на земята.

— Вътре има още нещо.

Пъхна внимателно голямата си ръка покрай модела и извади плоска лакирана кутия от орехово дърво. Когато я отвори, Чес едва се сдържа да не извика.

— Мое е — заяви тя. — Дядо я направи за мен. Дръж лампата, Нейтан, искам аз да ти я покажа.

Кутията представляваше шахматна дъска, пълна с фигури. Чес ги вадеше една по една и ги обръщаше.

— Ето лицето на баща ми върху царя. Царицата е майка ми — сълзите я задавиха. — Конете са братята ми, а аз съм тук, върху това, момичето на прозореца на замъка. Бях само на десет години, когато дядо я изработи за мен. Офицерите са с лика на мистър Бондърънт, свещеника в църквата. Помниш го, нали? А всички пешки са зайци. Не знаех, че го е сложил в сандъка. Не съм му благодарила. Колко мил и внимателен е старият Цезар. Веднага ще му пиша. Ти ще пуснеш писмото.

Чес съвсем забрави за модела.

— Почакай — отвърна Нейт. Тонът му беше делови. — Извади играчките си, защото ще заключа сандъка, и трябва да си сигурна, че никой няма да има достъп до него.

Беше толкова ядосан, че ръцете му трепереха и пръстите му бяха несръчни. Изпусна ключа на куфара и съвсем се разгневи. Как можеше Чес да се държи като дете? Бъдещето, възможностите и рисковете бяха в модела, а тя се интересуваше от някаква сложна, изискана игра, която беше част от миналото. Спомените, за които се разбъбри, прекъснаха мечтата му, точно когато беше в състояние да я докосне с ръце. Мисълта за модела не му излизаше от ума. Чака толкова дълго момента, в който щеше да го погледне, да го пипне, да изследва сложния му механизъм, да вкуси от радостта, че го притежава. Тя разруши всичко, разби го на пух и прах. В този миг на яростно безразсъдство той я мразеше.

Но Нейт потисна яда си, понеже силните чувства щяха да му попречат да извърши необходимото.

— Виж къде ще скрия ключа — заповяда той на Чес. — В куфара има и пари, ако ти потрябват спешно.

Затвори капака на боровия сандък, а после и на куфара. Мечтата му щеше да почака. Искаше му се моментът да е идеален, а Чес го съсипа.

Чес се помъчи да забележи и да запомни мястото, но го правеше машинално. Вътрешно преживяваше спомените, света, в който красивите й родители бяха царя и царицата на големите тържества в къщата. Енергичните й братя яздеха любимците си, избрани измежду четирийсетте буйни чистокръвни коне в конюшните. А за многообичаното и разглезено малко момиченце беше съвсем естествено да се учи да играе древната игра от строгия си дядо, който не й отказваше нищо.

Носталгията стегна като с железни клещи сърцето й. „Но ти тъгуваш за времето преди двайсет години — каза си тя, — а не за времето, когато работеше като вол в жалката плантация с арендаторите. Живей в настоящето. Ти си с мъжа, когото обичаш, и пред вас има милион утрешни дни. Мисли за тях!“ Усмихна се на Нейтан и отново му обеща:

— Ще го пазя.

Той не й отговори и Чес остана разочарована. Реши, че сигурно си мисли за патърдията, която майка му щеше да вдигне.

 

 

Оказа се, че почти нямаше реакция, когато Нейт обяви, че заминава. Всички се слисаха.

Съобщи им и тръгна пеша, с торба на гърба. Джош и Майка се нуждаеха от конете във фермата.

Чес го изпрати до пътя. Надяваше се, че ако никой не ги гледа, ще я целуне за довиждане.

Джим Мънроу беше на пътя и чакаше Нейт. Тя им маха, докато се отдалечиха.

Храстите край пътя едва забележимо се бяха раззеленили. Макар и много студена, зимата свърши.

Четиринайсета глава

Нейт и Джим изминаха разстоянието от фермата до Дърам, без да спират на мястото, където щяха да започнат строежа на мелницата. Преди да се заловят за работа, им трябваха инструменти, муле и каруца. Пътуването им отне повече от седмица. Приятното затопляне превърна пътищата в кални локви, които често стигаха до коленете. Отначало приемаха поканите да се возят, но след като за пети пъти помогнаха на поредния доброжелател да извади затъналата в дълбокия трап каруца, решиха, че ходенето е „дяволски по-лесно, а и по-бързо“, както се изрази Джим.

Ужасяващият рев толкова много стресна Джим, че той се опита да побегне и да се скрие в дърветата край пътя. Залитна, извика и падна. Нейт избухна в смях.

— Стани, човече. Воят би трябвало да прозвучи като музика в ушите ти. Това означава, че сме близо.

Когато се дотътриха до града, той показа на Джим източника на звука. Бикът на Дърам беше огромно животно, черно и лъскаво, с искрящи червени ноздри и свирепи, ослепително бели очи. Беше петнайсет фута висок и двайсет фута дълъг, нарисуван на метални листове, закрепени помежду си и за стената на най-голямата сграда в малкия град, представляваща Тютюневата компания на Уилям Т. Блакуел. Джим беше обзет от страхопочитание, но вече не от бика, а от дома му. Никога не беше виждал по-грандиозна сграда от пететажната тухлена фабрика. Издигаше се върху петнайсет акра заградена земя точно в центъра на града. Мястото беше избрано подходящо. Намираше се в сърцето на търговската част на Дърам и беше станало причина за удивителното му прерастване от село в град.

Фабриката беше най-голямата в света за преработка на тютюн за пушене. „Бул“^[11] произвеждаше хиляди пъти повече от това, което Нейт и близките му правеха в стаята под навеса, като използваше машини, управлявани от наемни работници. Тютюнът си смилаше на прах и се пакетираше в торбички или в сандъци за продажба на едро, които се експедираха до големите гари с помощта на железопътна линия, собственост на фабриката. Марката „Бул Дърам“ беше известна, продаваше се и се пушеше в целия свят. Всеки ден, с изключение на неделя двайсет и пет хиляди фунта тютюн напускаха гигантската фабрика.

Близо петстотин работника се съобразяваха с механичния, произвеждан от енергията на парата рев на „Бул“ при отварянето и затварянето, както и през обедната почивка. Звукът му се чуваше на десет мили разстояние. Беше подходящ символ на безумната, нескривана гордост на жителите на Дърам. За десет години селището се беше превърнало от кална спирка на железопътната линия с население двеста петдесет и осем души и главна улица с четири мръсни кръчми в оживен град с разкаляни улици и почти три хиляди жители — една квадратна миля площ, застроена с фабрики, складове, дървени сгради, магазини, мелници, църкви и величествени къщи с кули, куполи и просторни веранди. Вече имаше седем кръчми, но ги наричаха барове.

Случваше се това, което беше характерно за цяла Америка, където промишлеността означаваше прогрес, а прогресът пораждаше гордост. Старите крайбрежни градове вече не държаха монопола над търговията. В Батъл Крийк, Мичиган, се произвеждаха готови каши за закуска… В Равена, Охайо, правеха овесени ядки… В Индианаполис, Индиана, се приготвяха лекарства под ръководството на младия ветеран от Гражданската война Илай Лили… В Кливланд, Охайо, предлагаха бои в кутии… В Сан Антонио, Тексас, предоставяха на клиентите бодлива тел… В Минеаполис, Минесота, в мелниците на Чарлс Илсбъри преминаха от каменни колела към стоманени валяци, за да увеличат добива на брашно…

Младите хора рискуваха, опитваха да вършат нещата по нов начин, разработваха нови методи, нови продукти, нови подходи. Бъдещето криеше неограничени възможности и вече беше започнало.

— За Бога, та това е мистър Лимоново листо! Как си, Нейт?

— Благодаря, добре, Бък.

Нейт се усмихна на високия червенокос мъж, който го спря до тезгяха на „Анджиърс Дженеръл Стор“. Вратът на Нейт се схвана, когато погледна нагоре, а и Бък Дюк нарушаваше душевното му равновесие. От години непрекъснато се срещаха случайно. Бък продаваше тютюна за пушене, който семейството му произвеждаше, на същите магазини, където Нейт предлагаше своя. Нейт отрано разбра, че му е сериозен съперник. Бък работеше не по-малко усърдно, беше запознат не по-зле с тютюна и всички посрещаха със същата радост доброто момче от Юга. Беше амбициозен като него — Нейт го чувстваше. Беше напълно сигурен, че и Бък има подобно усещане за Нейт. Двамата много си приличаха. Нейт трябваше да внимава с този мъж. Бък беше умен и се намираше в по-изгодно положение от него, защото имаше преднина. Вече не се занимаваше с фермерство. Заедно с баща си и брат си притежаваха прилична по мощност фабрика. Не беше „Блакуелс“, но красивата тухлена сграда на главната улица с машини и работници произвеждаше, както тъжно изчисли Нейт, хиляда фунта дневно. Освен това Дюк беше започнал да рекламира продукта си…

В Дърам съществуваха дванайсет фабрики за преработка на тютюн, фабриката на Дюк не беше най-голямата, но точно тя го притесняваше, понеже самият Бък пораждаше тревога у него.

— Колко време смяташ да останеш в Дърам, Нейт? Бихме могли да обядваме заедно… Предполагам, че все още не пиеш.

„Господи, и аз го притеснявам! — помисли си Нейт. — Не, не бих желал да ме следи изкъсо.“

— Дошъл съм само да напазарувам някои неща и заминавам. Може би още не си разбрал, че преставам да се занимавам с тютюн. Смятам, че е добре човек да се откаже, когато е изпреварил останалите. Едва ли ще успея да получа втори път толкова хубави лимонови листа. Освен това се ожених и съпругата ми не иска непрекъснато да съм на път.

Дюк се изкикоти. И двамата знаеха какви изкушения предлага пътуването.

— Ще строя мелница на земята, която купих — продължи Нейт. — Намира се само на пет мили оттук. Често ще идвам тук. Жена ми копнее за градския живот. Родена е близо Ричмънд.

Вероятно Дюк вече беше чул за Чес. Хората, занимаващи се с тютюн, си имаха свой собствен свят, в който слуховете се разпространяваха бързо. Нека си мисли, че Нейт е под чехъл. Този факт щеше да го накара да се успокои и да задоволи любопитството му.

Двамата съперници се поздравиха също толкова сърдечно при раздялата, колкото при срещата. Нейт беше доволен, че е успял да измами Дюк. Докато след един час разбра, че Дюк е започнал да прави цигари.

— Да, сър, това е най-голямата сензация, след като пожарът изгори половината сгради на главната улица — каза му човекът, който продаваше мулета. — Докара стотина евреи от Ню Йорк. Специалисти. Само да ги видите. Бледи са като корема на рибите. Веднага става ясно, че през целия си живот са работили във фабрика. Едва ли ще се задържат дълго тук. Дори не говорят добре английски… Ето едно хубаво животно. Може да изтегли каруца, затънала в кал, дълбока десет ярда…

Нейт чуваше ударите на собственото си сърце. Изоставаше с времето. Дюк едва ли дълго щеше да свива ръчно цигарите. Особено ако машината на Бонсък проработеше и той съумееше да сложи ръка на нея.

Нейт плати за мулето повече, отколкото му се искаше. Сега времето беше по-важно от парите. След час двамата с Джим потеглиха към мястото, където щяха да построят мелницата.

— За Бога, Нейт, нали каза, че ще пренощуваме в Дърам? Щеше ми се да чуя още веднъж онзи дявол да прозвучи с пъкления си рев.

— Ако вятърът духа към нас, ще го чуеш и там, където отиваме. Предстои ни да свършим много работа.

Петнайсета глава

Чес внимателно сгъна писмото на Нейт, сякаш по този начин щеше да намали ефекта от лошите новини. Помисли си, че би следвало да е с него. Плачеше й се. Не биваше да остава сам, понеже нямаше с кого да си говори. Получи се даже още по-лошо — Джим беше с него и той трябваше да си дава вид, че нищо не се е случило.

Искаше й се да яхне кобилата, да замине при Нейтан и да не се връща във фермата. Но не можеше. Беше длъжна да работи.

Всъщност нещата не стояха чак толкова зле. Както писа на Нейтан, данданията около напускането му премина само за няколко дни и вече всичко беше съвсем спокойно. Беше започнала да чете вечер на глас друга книга — „Тримата мускетари“ — и майка му сякаш с удоволствие насочи гнева си към кардинал Ришельо, католика.

През деня наблюдаваше настъпването на пролетта. Дърветата и храстите напъпиха, а слънцето стопяваше образувалия се през нощта скреж, докато се издигнеше наполовина на хоризонта.

Лехите все още не се бяха раззеленили. Трите с Алва и Сюзън махаха платнището, за да не спира топлината през деня, а после отново го слагаха преди залез-слънце, за да защитят семената от мраза.

По полето се забелязваха зелени петна и Джош и Майка незабавно разораха земята. На Чес й се виждаше страшно забавно, че фермерите наричаха тютюна „плевел“, тоест опитваха се да предпазят плевела от плевели.

Не разбираше защо Нейтан се безпокоеше, че тя трябваше да заеме мястото на Джим Мънроу.

Това, което вършеше, едва ли можеше да се нарече работа. Особено посещенията й в Плезънт Гроув веднъж седмично, за да му изпраща сведения за фермата. Беше й безкрайно приятно да гледа как гората се съживява. Пътят не беше тежък, понеже яздеше по края и избягваше калта. А в малкия град винаги срещаше познати. Обичаше да общува с хора. Радваше се и на гостуването си у Ливи Олдърбрук. Почти всеки ден ходеше при нея.

Животът й във фермата беше по-щастлив от всякога. Въпреки че Нейтан го нямаше.

Месец март изневери на навиците и пристигна хрисим като агънце. Вече нямаше никаква опасност да се образува скреж. Чес и Алва сгънаха платнището и го прибраха.

Пълнеха ведра с вода от потока и поливаха лехите. Не падна нито капка дъжд. Всички им помагаха, дори и мъжете. Периодът, през който никнеше разсадът, беше най-важен за целогодишното отглеждане на реколтата.

Когато се появиха крехките зелени стръкчета, Чес извади скрития си запас от захар и опече кейк с глазура.

На следващия ден заваля. Чудесен пролетен дъжд, спокоен и продължителен. Въздухът замириса на нещо свежо и ново.

Чес започна да учи Сюзън да пише. Сюзън усвояваше всичко много бързо и Чес я заподозря, че седмици наред се е занимавала сама.

— Ще те науча и на още нещо — заяви тя. — На една красива игра с царе, царици и коне.

— Като „Идилиите на краля“ — задъхана от изненада отвърна Сюзън.

Когато видя кутията с шаха, тя си изми грижливо ръцете, преди да пипне фигурите. После дълго разглежда всяка поотделно и накрая заяви:

— Никога през живота си не съм виждала нещо по-красиво. Носи твоето име. И е като теб.

Чес силно притисна момичето към гърдите си. Беше се превързала много към Сюзън. Не се изненада, че Сюзън запомни ходовете само за един час, понеже вече й беше известно колко интелигентна е дъщерята на Алва.

Но след три дни, когато момичето едва не я победи, Чес беше удивена.

— На мен ми беше нужно много повече време, за да се науча да играя толкова добре — призна тя.

Искаше й се да играят по-често, защото умът й се нуждаеше от упражнения.

В замяна на това тялото й се натоварваше достатъчно. През април тютюневите растения вече бяха високи шест инча. Настана време да се пресадят в нивите.

Ужасът започваше.

 

 

Джош и Майка отново разораха земята в двете посоки, докато се образува мрежа от бразди. Там където браздите се пресичаха, се образуваха ниски купчинки, които те наричаха „хълмчета“.

Докато мъжете оряха, жените донесоха вода от потока. Оставиха пълните ведра до лехите и взеха дървени табли от фабриката. Бяха със странна конструкция. В ъглите им стърчаха колчета, над които беше опънат хлабав покрив от памучен плат. Коренчетата на разсада трябваше да се пазят от слънцето.

— Чес, започни внимателно — каза Алва. Правеше усилия да се държи любезно. — Изливай по един-два черпака във всяко хълмче.

Чес потисна въздишката си. Вече я болеше главата от тежкото ведро, което едва довлече. „Не забравяй — каза си тя, — че след време ще ти бъде по-лесно.“ Залови се пъргаво за работа. Ведрото се изпразни на двайсетото хълмче. Погледна към нивите. Имаше стотици хълмчета.

А когато се върна при лехите, забеляза, че и стръкчета бяха стотици.

Пресаждането се състоеше в следното. Напръскваха обилно част от лехата с вода. После изскубваха внимателно всяко растение от пръстта. Беше много важно да не се пречупят крехките бели коренчета. Поставяха бързо растенията в покритите табли. Носеха пълните табли на нивата и една от жените ги слагаше стръкче по стръкче до всяко мокро хълмче. Друга издълбаваше дупка в средата на хълмчето с късо дървено колче и пъхаше растението в нея. Трета вървеше след нея и зариваше с почва коренчето и долната част на стъблото.

Към края на деня Чес научи всички етапи на саденето. Жените се сменяха. Преди да свърши седмицата, вече работеше почти толкова бързо, колкото Сюзън. Алва правеше всичко точно и експедитивно без видими усилия. Заниманието й беше познато още от времето, когато е била по-малка от Сюзън.

Мис Мери се прибра вкъщи, веднага след като напълниха ведрата. Кръстът й не издържаше да бъде постоянно в наведено положение. Пък и някой трябваше да готви.

— Чес вече няма да има време за това.

Чес живееше, замаяна от схващането и болките, които непрестанно я измъчваха. Когато разбра, че не всички пресадени стръкчета се хващат и болните и изсъхналите се нуждаят от замяна, тя загуби контрол и изстена:

— Но ние още не сме ги насадили до края за първи път.

— Обикновено свършваме за шест-седем седмици — обясни й Алва. — А ако не вали, ще се наложи да ги поливаме.

Чес толкова силно захапа устната си, че от нея потече кръв. После се наведе, за да изскубне безжизненото стръкче. Щеше да издържи. Беше длъжна, понеже обеща на Нейтан.

„Пресаждането върви добре — писа му тя. — Приятно е човек да стои на чист въздух през пролетта.“ Внимаваше сълзите й да не падат върху листа. Разсадът беше прекалено крехък, за да се пипа с ръкавици. По зачервените й ръце имаше мръсни петна, които не изчезваха, колкото и да ги миеше. Калта се беше смесила с катрана от листата на малките растения.

Чудеше се дали и неговите писма не са пълни с лъжи. Нейтан й съобщи, че каменната основа е готова, а скелетът се издига със скоростта, с която дъскорезницата в Дърам прави талпи от трупите.

Дори и да бяха пълни с лъжи, писмата му, които пристигаха всяка седмица, бяха смисълът на живота й. Даваха й сила да издържи. Благодареше на Бога, че се сприятели с мисис Хендерсън, на чиято веранда се помещаваше пощата. Жената разрешаваше на Чес да идва за писмата в неделя, когато мис Мери забраняваше да се работи във фермата.

 

 

— Господи, колко е приятно! — възкликна Алва.

— Да — съгласи се Чес.

Свали прашната сламена шапка и вдигна потното си лице към небето, веднага щом дъждът закана. Слава Богу, този ден нямаше да се налага да поливат. Наведе се, за да зарине коренчето, което беше сложила в дупката. Гърбът вече рядко я притесняваше, понеже постоянната болка й се струваше толкова позната, че сякаш винаги беше живяла с нея.

— Последното стръкче на таблата — заяви Алва, след като засади растението. — Сюзън, донеси ни малко вода под дървото.

Дъждът вече валеше по-силно. Щеше да изрови коренчетата, които току-що бяха сложили. Чес знаеше, че ще се наложи да ги пресаждат отново — беше се случвало и преди. Приемаше факта с мрачно примирение, както всичко останало, което изискваше тежката и непрестанна работа.

Големите клони на бора с дългите иглички ги запазваше от дъжда и под сянката му беше прохладно. Чес пи жадно. През април беше топло, както през лятото, ако човек работеше в полето.

Погледна развълнувана към нивите независимо от умората. Редичките със зелените растения бяха прави като стрели. Засадените най-напред коренчета бяха станали два пъти по-високи. Почувства се горда.

— Мамо, може ли да отида вкъщи да почета, докато спре дъждът? — попита Сюзън.

Алва кимна и момичето изхвърча. Чес се гордееше, че беше учителката на момичето.

— Тя е добро дете — каза тя на Алва.

— Погледни краката й. Не е справедливо, че младите никога не се изморяват. Моите тежат като дънери.

Свали си обувките, вдигна полата до коленете си и изля малко вода на подутите си глезени.

— Добра идея — отбеляза Чес и направи същото. — Много е приятно.

Заедно с дъжда се повяваше и лек ветрец, който изсушаваше потта, сплъстила косата на слепоочията й, и тя му беше признателна.

Беше признателна и заради почивката, и на Алва заради компанията й. Бяха започнали да се държат непринудено една с друга. Говореха си, докато работеха. Понякога Алва й разказваше за детството на Нейт и на сестра му, когато и двамата са имали същите задължения. Никога не споменаваше Гидиън.

— Той ли? — изръмжа веднъж Алва, след като Чес я попита за него. — Мери го изкара от полето, веднага щом получи вдъхновението. Непрекъснато четеше и учеше Библията. Мамино синче. Вагабонтите ми ги остави на мен да ги отгледам.

Чес възприемаше Алва като приятелка. Макар и между тях да не съществуваше близост, свързваха ги дългите часове на полето и омразата им към Мери Ричардсън. Чес се мъчеше упорито да се отнася със съчувствие към майката на Нейтан заради трагедията й. Но не можеше да се насили да я обикне.

Силният дъжд се спускаше като завеса около чадъра, образуван от клоните на старото дърво. Чес и Алва бяха изолирани от фермата, от работата, от останалите. Алва придоби смелост.

— Умееш ли да пазиш тайни, Чес?

Чес се усмихна на себе си, понеже много я биваше за подобни неща, и отвърна:

— Да, разбира се.

Алва й довери, че се кани да изпрати Сюзън на училище в Плезънт Гроув. А после и Сали, когато порасне. Не я интересувало мнението на Джош. За първи път в живота си възнамерявала да му се противопостави. Момичетата й трябвало да получат образование. Сюзън сякаш станала друг човек, след като се докоснала до магията на книгите. Била безкрайно щастлива. Сърцето на Алва едва не се пръскало от радост.

Чес не знаеше какво да й каже. Алва я гледаше с насълзени очи. Когато жената се обърна към дъжда, на Чес й олекна.

— Странно е, че точно ти ми донесе толкова много радост — продължи Алва. — Миналото лято, когато пристигна, изобщо не бях въодушевена. Реших, че това е краят на единственото ми удоволствие, което получавах от Нейт.

Беше само на девет години, когато дойдох във фермата — много сладко момче. Дори и да си наумеше някаква лудория, никога не таеше злоба. И беше страшно забавен — понякога ме караше да се смея до пръсване. Държахме се като деца, макар че бях с шест години по-голяма от него. Поведението на сестра му Мери се отличаваше с повече зрялост от моето, макар че и тя беше по-малка, с четири години.

В присъствието на Джош аз естествено бях сериозна. Знаех какви са задълженията ми към моя съпруг. Тогава не се шегувахме и не се смеехме.

Нейт беше ужасно нещастен, когато започнаха момчешките му тревоги. Майка става злобен, гласът му постоянно се променя и пишката му щръква без какъвто и да било повод. А Нейт никога не беше злобен, дори и в това състояние. И когато му показах какво да прави, какво вършат мъжът и жената, беше безкрайно щастлив, сякаш заби лопатата в пръстта и откри златна мина. А и аз самата като че ли намерих злато, щом го научих как да доставя удоволствие както на жената, така и на себе си. Често прекарвахме в гората по два-три часа и го вършехме по няколко пъти. Нейт е невероятен мъж, така както беше невероятно момче. Винаги ме наричаше „душичке“.

Съвсем естествено той се разшета из околността като петел, но аз никога не престанах да получавам своя дял. Наричах го пред себе си „времето на душичката“. През всичките тези години го чаках да се върне у дома. И когато пристигна със съпруга, разбрах, че всичко е загубено. Остана ми само Джош, който го прави като всички съпрузи — задъха се отгоре ми, когато реши, че е на кеф, и щом свърши, захърква.

Та, Чес, беше ми тежко, че ми отне Нейт, но това, което даде на Сюзън, означава много за мен. Майката се интересува повече от детето си, отколкото от себе си. Иначе не би била истинска майка… Какво има?

Чес повръщаше, но в стомаха й нямаше нищо, което да изхвърли. Издаваше страхотен шум.

— Пийни си малко вода — подкани я Алва.

Чес изби черпака от ръката й. Изправи се с мъка на крака и хукна към гората. Надалеч. Където и да било. Просто надалеч.

Уморените й крака не я държаха и тя падна. Усети меката, дебела възглавница на нападалите борови иглички. Не знаеше къде се намира. Мислеше, че е тичала дълго. Но вече нямаше сили. Чувството, от което бягаше, я завладя. Разпери ръце и започна да вие, докато не й остана глас.

Чес беше изпитвала почти всички емоции, които направляваха човешките същества. Завистта, гневът, отчаянието, щастието, гордостта, срамът й бяха добре познати. Дори любовта я изненада със силата си. Но никой не я беше подготвил за ревността, от която си изповръща червата.

Беше физически изтощена, но ревността я изпълваше с ярост и й създаваше илюзия, че е силна. Караше я да се усеща като гигант. Искаше й се да смачка Алва, да изтръгне ръцете й от ставите, да разрани лицето й, да напълни с кал устата, гърлото, очите й… Да заглуши гласа й и да зарови нещата, които знаеше.

Енергията бушуваше в кръвта й тя избяга от Алва. В противен случай щеше да я убие.

Понеже Нейтан я обичаше. Беше й доставял удоволствие. А с нея се държеше като съпруг. Както Джош с Алва.

Но Нейтан вече не й доставяше удоволствие. Чес се сети за тази мисъл, която й послужи за защита. След като се ожениха, тон нямаше нищо общо с нея. Абсолютно нищо от този род. Беше верен на брачния си обет.

— Искам да имам същото, което е давал на нея! — крещеше Чес към дъждовното небе.

„Но не го получавам — призна си вътрешно тя. — Трябва да съм благодарна и на това, което притежавам. То е повече, отколкото съм очаквала.“

Бавно седна. Болеше я цялото тяло — от главата до пръстите на краката.

Изведнъж с изненада осъзна, че е боса. Сигурно беше ужасно раздърпана. Не биваше да допуска да я видят така. Никой не би следвало да подозира, че изпитва ревност. Беше длъжна да се преструва, че бракът й е идеален. Никой никога нямаше право да я съжалява. Не би го понесла.

Носеше името Стандиш, а всички от рода Стандиш държаха главите си високо изправени. Не виеха, не се самосъжаляваха.

Докато си чистеше косата и роклята от боровите иглички, Чес се чудеше как да постъпи. Изложи се, като повърна под дървото като болно куче. Ако Алва направеше връзка между откровението си и състоянието й, ако се досетеше, че думите й са станали причина за него?

„Ще кажа, че е от мазната закуска на мис Мери — мислеше си Чес. — Алва не разбра, че не съм яла. Ще обясня, че съм изтичала да повръщам настрани, за да не ме гледа, а после съм отишла в къщата на Ливи, за да ми даде от билката си. Всички знаят, че прекарвам с часове при нея. Дори й да съм стояла дълго там, едва ли на някого ще му се стори странно. Всъщност би било напълно нормално.“

Когато беше малка, я възпитаха добре. Запомни, че най-важното нещо в живота е да се запази приличието.

— Господи, дете, приличаш на удавен плъх! Влез да се изсушиш. — Ливи Олдърбрук издърпа юргана от леглото и зави с него Чес. — Все още не е толкова топло. Подгизнала си. Ще се разболееш. Сега ще ти сваря кафе. Ще стане бързо.

Чес потъна с признателност в уюта, който Ливи създаваше с присъствието си. Тук имаше истинска приятелка. Не като Алва… Не, не трябваше да мисли за случилото се, а да направи това, за което беше дошла, и да се върне във фермата. Ако дъждът сиреше, може би щяха да успеят да пресадят коренчетата от последните табли.

Изведнъж се оказа, че за нея е страшно важно да довърши пресаждането.

— Изпий го. Сигурно си изморена. Известно ми е колко тежка е работата. Май вече съвсем си останала без сили. Не съм те виждала от месеци. Компанията ти ми липсваше. Щях да дойда, но ми е ясно, че няма време за приказки, докато не се засадят нивите.

Нежността на старата жена беше дори по-топла от силното й, подсладено кафе.

— И на мен ми беше мъчно за теб — отвърна разпалено Чес. После се засмя. Надяваше се, че думите й прозвучаха естествено. — Но дойдох за лек, Ливи, а не просто за да те видя. Според мен любовта на мис Мери към мазнината става все по-силна. Тази сутрин закуската й ме накара да повръщам.

Ливи сложи мазолестата си ръка на челото на Чес.

— Нямаш температура, значи не те е отровила. Махни юргана, за да ти видя корема. Стои до печката, там е по-топло.

Чес търпеливо се подчини.

— Не викаш, следователно не е апандисит. Слава Богу, защото не мога да режа. Кога за последен път ти дойде менструацията?

Чес беше смутена. Никой никога не й беше говорил за менструацията и тя не знаеше, че трябва да й идва всеки месец. Години наред не се хранеше добре и цикълът й изобщо не беше редовен.

— Не си спомням — каза тя на Ливи.

— Така си и мислех! — радостно възкликна старата жена. — Не можеш да виниш Мери Ричардсън. Доколкото схващам, ще имаш бебе около празника Вси светии. — Тя намигна на Чес. — Сигурно Нейт се е усмихвал щастливо, когато си го изпратила на път.

Чес сложи ръце на плоския си корем. Не чувстваше нищо.

— Сигурна ли си, Ливи?

Беше прекалено хубаво, за да е вярно.

— Та нали съм акушерка още от времето, преди да си била родена. Ако съществува нещо, за което знам всичко, това са бебетата.

Чес я гледаше зашеметена. Ливи й обясняваше за състоянието й. Трябваше да започне веднага да яде, понеже беше много слаба, и да пие много мляко — но цяло ведро на ден, като разбива по едно яйце в млякото преди всяко ядене.

— И не ходи боса — заповяда й Ливи. — Нали не искаш бебето ти да се роди с тения?

Чес я прегърна и избухна в плач.

— Толкова съм щастлива! — хлипаше тя на кокалестото тяло на Ливи. — Толкова съм щастлива!

— Не казвай на никой — поръча й Чес, когато си тръгваше. — Бих желала Нейтан да научи първи.

— Съвсем скоро ще започне да ти личи.

— Има още време, нали? Дотогава ще бъде наша тайна, Ливи. Обичам тайните.

Шестнайсета глава

Когато разбра по дишането й, че мис Мери е заспала, Чес тихо се приближи до шкафа, където държаха млякото и яйцата. Използва тенджера, за да приготви сместа. Реши да я нарече „бебешка напитка“. Изнесе я на пейката пред къщата. Нощта беше ясна, високо в небето ярко светеха звездите и луната. Старият й вълнен халат я пазеше от хладния въздух.

Следващият ден беше неделя. Писа на Нейтан, но не му спомена нищо за бебето. Може би Ливи грешеше. Чес изобщо не се чувстваше по-различно и не намираше никаква промяна в корема си. Не вярваше, че е бременна. Липсваше й убеждението, което идваше от сърцето.

Изпи млякото. Отне й много време, понеже непрекъснато й се гадеше. Следващия път щеше да го подслади. Щеше да го пие, щеше да прави всичко, което й каза Ливи. Защото Ливи може би беше права. Погледна към загадъчната красота на далечното небе над главата си и прошепна:

— Благодаря.

Чудеше се дали Нейтан още е буден. Вероятно гледаше същото небе. Не, това беше романтична глупост, тя нямаше да пропилее този специален миг с подобни щуротии. Стигаше й просто да стои, докато бебето му растеше в нея, и да го обича с цялата си душа.

Утре щеше да получи писмото му със сведения за строежа на мелницата. Дори и да бяха добавили само още една дъска, новината щеше да е добра. С всеки изминал ден времето, когато щяха да бъдат заедно, наближаваше.

Нейното писмо също съдържаше добри новини. Към средата на следобеда дъждът спря и меката земя лесно се обработваше. Приключиха с пресаждането.

Времето, когато работеше рамо до рамо с Алва, беше отминало.

— Ще вземем каруцата, Чейс — бузите на мис Мери бяха зачервени от възбуда. — Докато си бъбрехте със Старата Ливи Олдърбрук, дойде някакъв човек, за да ни съобщи, че в Плезънт Гроув е пристигнал пътуващ проповедник. Днес ще се състои служба.

Чес също усети как лицето й се затопли от възбуда. Това означаваше, че ще прекара целия ден там, а не просто да отиде и да се върне, колкото е възможно по-бързо. Щеше да има много хора… музика… живот… веселие.

Сложи си най-хубавите дрехи и перлите.

Погълна лесно млякото с яйцата, подсладено с три лъжици захар. Каза на майката на Нейтан, че е стимулиращо средство, предписано й от Ливи, понеже е доста отпаднала. Мери Ричардсън изсумтя:

— Разполага се доста свободно с чуждите крави и кокошки.

В забележката й обаче нямаше злоба. Вече си тананикаше любимия си химн.

Вечерта, когато се връщаха у дома, цялото семейство пя химни. Чес викаше не по-малко от останалите. Трябваше да признае, че методистките химни са много по-мелодични от епископалните. За нейна изненада църковната служба обаче беше почти същата. Текстът на молитвеника й напомняше за онзи, който използваше в малката църква до Хеърфийлдс. Не възразяваше детето й да бъде възпитано с методистката религия.

Ако имаше дете. Днес се моли с цялото си сърце Ливи да е права.

Устната хармоника на Майка радостно им акомпанираше.

„Напред, воини на Христа…

Подкрепяйте Христа, вие войници на кръста…

Скала от памтивека, изсечена за мен…

Удивителна благодат! Колко сладък е звукът…

Остани при мен…

Пред Царя ни небесен прекланяй се ти само

И с благодарна песен възпявай любовта Му —

Той щит ни е челичен и твърдина довека,

Облечен във величие и хвала като с дреха.“

Нейтан пишеше, че мелницата е готова. Двамата с Джим почваха да правят колелото.

 

 

Чес повдигна дебелото листо и се наведе, за да го погледне отдолу. Слава Богу, всичко беше наред. Нямаше червеи.

Мразеше ги. Бяха по-дълги от най-дългия й пръст и по-дебели от палеца й. Телата им бяха разчленени и когато се движеха, изглеждаха така, сякаш имаха гърбица. В повечето случаи стояха скрити под листото, което ядяха, а яркозелените им тела бяха със същия цвят, както долната част на листата. Закрепваха се с отвратителните си малки, подобни на кукички крака, по четири на всеки сегмент. Кукичките и лепкавият катран ги държаха здраво за листото. Най-големият ужас я обхващаше, когато успееше да откъсне червея и той се увиваше около пръстите й, сякаш бяха тютюневи листа, и не се пускаше, хапеше и ядеше. Тогава се виждаха рогцата, които стърчаха върху главата му.

Тютюневият червей беше чудовище от някакъв зелен ад. Когато за първи път видя такъв червей, Чес изпищя.

Мачкаше ги с крака, след като ги изтръгнеше от листата. Тъпчеше ги яростно с отвращение и омраза. Понякога продължаваше, дори след като престанеха да скърцат, а започваха да се размазват.

И Сюзън ги тъпчеше. Останалите хващаха червея с четирите пръста и разпорваха корема му с палеца. Така ставаше по-бързо, но Чес знаеше, че ще се разпищи, ако докоснеше червея с гола ръка. Ръкавиците й бяха почернели от катрана, но все пак я пазеха.

Повдигна следващото листо. Ето го. Гърлото й се сви от погнуса и тя едва си пое въздух. Хвана червея и го дръпна. Пред нея Сюзън правеше същото. Всички преглеждаха едно по едно листата на растенията. До нея вървеше Майка, но я беше изпреварил с няколко ярда.

Джош и Алва прекопаваха лехите.

Шест дни седмично четиримата бяха на полето. Понякога мотиката се падаше на Чес. Тя я предпочиташе, но и другите също, ето защо се редуваха. На всеки се падаше да маха червеите.

Това едва ли някога щеше да свърши. Когато изчистиха последните редове, първите отново бяха нападнати от плевели и червеи. Щяха да продължават, докато оберат листата, до август. А сега беше само краят на май.

Вече беше сигурна, че е бременна. В корема й нямаше промяна, но гърдите й се заоблиха. Харесваше ги. През целия си живот беше плоска, липсваше й каквато и да било женственост. Талията й напълня и бедрата й се наляха. Може би се дължеше на млякото и яйцата, но тя предпочиташе да вярва, че причината е в бебето.

През нощта слагаше ръце на корема си. Ливи й каза, че бебето скоро ще започне да рита. Заспиваше обаче веднага, колкото и да се опитваше да стои будна, за да забележи движението. Реши да пише на Нейтан и да му съобщи за бебето, веднага щом го усетеше.

Щеше да бъде най-щастливата жена на света, ако Господ не беше създал тютюневите червеи.

 

 

В началото на юни Чес се събуди посред нощ. Нещо мърдаше под дланите й.

„Най-после“ — помисли си радостно тя и се усмихна в тъмната стая.

— Здрасти, малко бебче — изрече Чес.

Блаженото усещане продължи повече от половин час. Чес не разбра нищо. Не разпозна контракциите. Осъзна, че нещо не е наред, чак когато започна парещата, режеща болка. После изпищя.

След като пометна, Мери Ричардсън се държа мило с нея.

— Знам какво е да загубиш дете. Сега спи, Чес. Докато спиш, за малко ще забравиш.

Само тогава мис Мери прояви някакво съчувствие по женски към снаха си, отказа се от враждебността и от преднамерената грешка, която правеше с името й.

Ако Чес не беше вцепенена от мъка, може би щеше да забележи и да й отвърне. Но тя нямаше абсолютно никакви усещания и не се интересуваше от нищо. Отчаянието се изправи като стена между нея и света.

Седемнайсета глава

На следващия ден погребаха мъртвороденото бебе. Ливи Олдърбрук подкрепяше Чес от едната страна, а от другата — Мери Ричардсън. Джош прочете надгробната молитва.

Чес не можеше да гледа. Взираше се в калните си обувки. И мислеше трескаво: „Не трябва да забравям да си купя връзки… Цветята миришат много хубаво… Ще сложа малко във ваза и ще ги занеса вкъщи… Дядо сигурно смята, че съм станала ужасно невъзпитана, понеже не съм му писала толкова време… Виж сойката как пляска с криле… Иска да се изфука… Толкова е горещо… Душа давам за ледения крем карамел, който приготвяха за рождения ми ден като малка… Нямам никакво оправдание, че съм оставила обувките си да заприличат на нищо. Ще открадна от специалния сапун… Каква ли трева слага Ливи във водата, с която плакне косата си?… Мирише толкова свежо… Защо изведнъж всички запяха? Този химн въобще не го знам…“

„О, Господи, подкрепа наша прежна.

И упование през бъдните години…“

Ливи я стисна за ръката. Чес вдигна глава.

— Искаш ли да кръстиш сина си, Чес? Джош ще издълбае името на надгробната плоча.

— Какво? Име? Да, бих желала да го нарека на баща си. Франсис Стандиш. Не, нека да бъде Франк. Всички му викаха Франк, Франк Стандиш. И той е мъртъв.

Ливи погледна Мери Ричардсън. И двете си мислеха едно и също нещо. Никак не беше добре, че Чес не проля нито една сълза.

— Никой не знаеше, че чака дете — каза по-късно Мери на Старата Ливи. — Трябваше да сподели с мен. Щяхме да намерим начин да не излиза на полето през най-горещата част на деня.

— Не е съобщила и на Нейт. Аз ще му пиша. В такъв момент би следвало да е до жена си. Когато съпругът й я прегърне, сигурно ще може да си поплаче.

— Това не е нормален брак, Ливи, а по-скоро сделка.

— Щом като е забременяла от него, значи е съвсем нормален.

 

 

Никой не караше Чес да се залови за работа на полето толкова скоро, но тя настояваше.

— Наложително е да бъда заета, не разбирате ли? — изкрещя Чес.

Чистеше плевели, когато теглената от мулето каруца се появи пред портите. Не вдигна глава. Не прояви никакво любопитство. Вече не чувстваше нищо. Нищо, освен болка.

— Чес! — извика Нейт, докато тичаше към нея. — Чес! Чес! — Вдигна я на ръце. — О, Чес, не бива да си на слънце. — Лицето му беше обляно в сълзи. — О, Чес! — Внесе я в къщата, без да обръща внимание на поздравите на роднините си. — Иди на гости на Старата Ливи, мамо — каза той на мис Мери, когато я видя. — Вземи със себе си Сали.

Нейт сложи Чес на един стол и коленичи до нея. Хвана с ръце лицето й и потърси очите й.

— Трябваше да споделиш страданието с мен — заяви тихо той. — Беше син и на двама ни. Хайде да тъгуваме заедно, Чес.

От очите му бликаха сълзи. Беше достатъчно силен мъж, за да плаче, без да се срамува.

— Нейтан — прошепна Чес.

Разтрепери се, а после се разплака. Той я обхвана с ръце и я притисна към себе си.

 

 

— Какво гледаш, момиче?

Мис Мери се беше върнала. Съобщи им, че Старата Ливи ще дойде по-късно, за да се види с Нейт и да вечеря с тях. Майката на Нейт белеше картофи и гледаше към Чес. Тя стоеше като статуя до отворената врата и не обръщаше внимание на Сали, която я дърпаше за полата.

— Чудя се какво правят още на полето? — отвърна Чес.

Виждаше Нейтан, който ръкомахаше и говореше с Джош, Майка и Алва. Сюзън беше далеч от тях. Прекопаваше лехите и чистеше плевелите.

Алва се смееше навярно на нещо, което беше казал Нейт, и Чес се измъчваше от ревност. Когато се смееше, Алва изглеждаше много по-млада и дори красива. Широкополата й шапка за слънце висеше на гърба й.

— Сали, престани да ме тормозиш! — извика Чес. — Остави ме на мира.

Детето се разплака.

— Не издържам повече затворена вкъщи — заяви Чес. — Излизам.

Трябваше да разбере какво става навън.

Щом я видя, че се запъти към тях, Нейтан тръгна да я посрещне и я спря:

— Стой вътре.

Беше отчаяна. Той предпочиташе да е с Алва. Стисна здраво ръце, за да не го хване за рамото.

— Вече не е толкова горещо.

Стана й неприятно, понеже гласът й прозвуча умолително.

— Повече не желая да се занимаваш с тютюн — отвърна Нейт. Беше ядосан. — Мразя тютюна и би следвало и ти да го намразиш.

— Тогава защо си застанал сред него?

Защо не успя да се овладее? Защо започна спора? Защо не си замълча? Беше безпомощна, пленница на чувствата си.

— Хайде, Чес, бъди разумна. Върни се в къщата. Двамата с Джош не можем да се разберем за кършенето.

— Какво е това? — упорстваше Чес.

Имаше желание да чуе повече, да разбере причината за смеха на Алва, но нямаше как да попита. Искаше само да го задържи при себе си, да го слуша тя, а не Алва, дори и да знаеше, че го вбесява.

— Боже Господи, жено! — Нейт беше ужасно раздразнен. Пресегна се и откъсна връхчето на едно тютюнево растение. Чу се рязък шум, подобен на далечен изстрел. Пъхна бледозеленото връхче в ръката й. — Ето какво е. Вече е готово да пусне ново листо и трябва да се махне, за да не попречи на растежа на останалите. Според мен би следвало кършенето да започне след една седмица, но Джош смята, че е по-добре след две.

— Но вие се смеехте. За какво?

— Откъде да знам? Какво има, Чес?

Чес смачка зеленото напъпило листо в дланта си. Лепнеше. Крайно време беше да спре. Държеше се като глупачка.

— Извинявай. Просто ми стана любопитно. Ще отида да помогна на майка ти. Ливи Олдърбрук ще дойде на вечеря.

Чес се отдалечи, като внимаваше да не се препъне. Коленете й трепереха. „Никога повече не бива да го правиш — каза си тя. — Гониш го, преди да си му благодарила, че е дошъл. А единствено това е от значение. Пристигна, за да те успокои. Да върви по дяволите! Не трябваше да ме оставя в момента, в който майка му се появи, макар че отдавна бях престанала да плача.“

— Много се радвам, че дойде, Ливи — заяви ухилено Нейт.

Вдигна чаша, за да я поздрави. Беше наполовина пълна с домашната бира, която тя донесе. Другата половина беше в стомаха му и го караше да се размеква. Мис Мери се мръщеше. Не одобряваше алкохолните напитки.

— Вдигам тост за мелницата на Ричардсън — отвърна на поздрава му Ливи. — Кога смяташ да завъртиш колелото?

Нейт доста се беше хвалил.

— Скоро. — Обърна се към Чес: — Ще успееш ли да си събереш багажа утре? Ще взема единия от конете, за да обиколя хората и да се сбогувам с тях. В такъв случай ще тръгнем вдругиден.

Цялото семейство се беше събрало на масата на мис Мери. Чес почувства силно желание да погледне към Алва. Отвърна му:

— Ще бъда готова.

 

 

Нейтан издигна покрив от брезент над седалката на каруцата. Съжаляваше, че остави Чес да работи във фермата. Не биваше да пропуска факта, че е дама и се нуждае от защита.

Чес преливаше от радост, понеже се беше запътила към новия си дом и към бъдещето им. Искаше да остави зад гърба си самотата, убийствената работа и тютюневия катран, който цапаше и се полепваше навсякъде.

Но най-много от всичко искаше да остави ъгъла от стаята, където трябваше да бъде люлката, и усещането за пълнота, което понякога имаше, когато забравяше, че скъпоценният живот в утробата й вече не съществува.

Възприемаше бебето толкова реално, сякаш го беше износила, родила и държала на ръце. Болеше я за нещо, което не се беше случило, и понякога се страхуваше, че повече не е в състояние да се прави на човек, възстановил се напълно от загубата.

Франк. Съжаляваше, че го е кръстила на баща си, защото ужасните спомени за смъртта му и за самотата, след като я напусна, се съживиха.

Никога нямаше да нарани свое дете. Чес пиеше два пъти дневно бебешката напитка, която й предписа Ливи, за да бъде здрава и силна и да даде на следващото си дете силата и здравето, които му бяха нужни, за да оцелее.

Това беше бъдещето и тя нямаше търпение да се срещне с него.

Притесняваше я обаче отдавна изграденият й навик да се чувства отговорна. Никога не беше оставяла задълженията си неизпълнени докрай. Ето защо попита Нейтан какво ще стане с Джош и с другите.

Той се изсмя и отвърна, че Джош ще продължи постарому да си върши работата. Повече нямаше да се трудят във фабриката, понеже тютюна щеше да се продава на листа. А и мухите щяха да унищожат една четвърт от разсада веднага след като поникнеше.

Посочи с палец назад през рамото си към модела на Огъстъс Стандиш. Беше завит в няколко слоя муселин. Джош нямаше да използва платнището и той го взе.

Не биваше да се тревожи. Джош беше добър фермер, а парите от тютюна щяха да им стигнат, за да се издържат. Нейт прехвърли своя дял на Джош.

Само един луд човек би пожелал да остане до края на сезона. След като откъснеха върховете, там където листото се захващаше за стеблото, се появяваха издънки — дебели филизи. Трябваше да ги чистят на ръка, но те отново поникваха.

— Червеите също стават повече.

— Мразя ги.

— Предполагам, че си ги мачкала, а не си ги изкормила — ухили се Нейт.

Чес си призна.

— Когато бях момче, аз им отхапвах главите, за да ги убия. Така доказвах, че съм мъж.

Чес изстена. Догади й се само при тази мисъл.

Но не за дълго. Имаше по-добри неща, за които да си мисли — за мелницата, за машината и за Дърам, истинския град, пълен с хора и живот. Там беше пощата. Само на пет мили разстояние, а и пътят беше добър. Вече беше писала със закъснение на Огъстъс Стандиш. Щеше да пусне писмото в Дърам.

Нямаше търпение да пристигне.

 

 

Пътуваха четири дни. Междувременно чуха, че президентът Гарфийлд е бил застрелян. Току-що беше започнал втората година на управлението си.

Това се случи чак във Вашингтон и според Нейт нямаше никакво значение за тях. Убиецът беше мъж, очаквал правителствена служба и не я получил. Нейтан твърдеше, че мъж, който разчита на подаяние, би трябвало да бъде застрелян, а не самият той да стреля.

Осемнайсета глава

— Не е ли адски приятна гледка, Чес? Добре дошла в Дяволската дупка — ето как наричам аз тази проклета огромна мелница, в която отвратителният ти мъж ми взе здравето от работа.

Джим Мънроу помогна на Чес да слезе от каруцата. Държеше я като чуплив порцелан, понеже знаеше за помятането.

Чес стискаше ръката му. Радваше се да види познатото му, усмихнато лице и й се искаше той да го разбере.

— Благодаря ти, Джим. Много ми е приятно, че пак сме заедно. Липсваше ни — освен на мис Мери.

Имаше желание до го прегърне, но не беше прилично, пък и Джим се стесняваше.

След като разбра какъв подарък й е приготвил, тя наистина го прегърна и го накара да се изчерви. Докато Нейт отсъстваше, Джим беше поправил покрива и стените на старата, обитавана от духове къща. През цялото време живяха в нея с Нейт, но не обръщаха внимание на необходимостта от ремонт. На преден план беше мелницата. Сега постройката беше здрава и спретната. А мулетата бяха под навеса, изработен от материалите, останали от срутения й край. Докато спяха заедно в една стая, двамата не се притесняваха, но Джим реши, че би следвало да стегне къщата заради Чес.

Джим беше почистил и ремонтираната част. Измитият под светеше. До камината стоеше кресло, сковано от груби талпи.

— Чувствай се като у дома си — подкани я Джим да влезе.

— Джим, всичко е много красиво! — излъга Чес.

Мебелировката се състоеше от импровизирана маса — поставени върху магарета дъски, две трикраки столчета, по чиито крака все още стоеше кората на клоните, и купчини плява, покрити с одеяла. Имаше много работа за нея.

Но първо искаше да види мелницата.

Постижението беше забележително и Чес даде на Нейтан да разбере, че е впечатлена. Двамата с Джим се опияняваха от похвалите й.

Основите бяха изградени от тежки сиви и кафяви камъни. Постройката върху тях представляваше висок правоъгълник от дърво, добито от високите борове, които растяха нагъсто зад мелницата. Капаци покриваха големите квадратни прозорци, а пред входната врата се издигаше каменна веранда, чиито широки стъпала водеха към земята. До нея в потока беше потопено огромното водно колело. Препускащата вода го караше да се върти бавно, тежко и величествено, и, уловена в подобни на корита перки, образуваше дъги на слънчевата светлина.

— Високо е четирийсет и осем и половина фута — заяви Нейтан, без да проявява каквато и да било скромност. — Готово е да се свърже с мелничните камъни, веднага щом ги взема.

— Ще стане съвсем скоро — добави Джим. — Цели три седмици не е валяло. Още една седмица и от другия поток край пътя няма да остане и локва. Тогава онзи глупав кучи син, мелничарят, ще си загуби и ризата от гърба и Нейт ще получи проклетите камъни, без да даде нито едно пени. Ще се наложи да сковем пустата шейна, за да ги довлечем дотук. Едва ли ще се намери достатъчно здрава каруца, която да издържи тези дяволски камъни.

Чес поклати глава, очарована от красноречието на Джим, от находчивостта на Нейтан, от моста със солидни, широки греди, който бяха издигнали над потока, за да издържи на натоварените със зърно каруци или на шейната с огромните, тежки мелнични камъни.

— Двамата заслужавате най-добрата вечеря, която съм в състояние да сготвя. Кой ще застреля някакъв дивеч? Другият може да извади ведро с вода от потока и да запали огъня в къщата.

На следващия ден отидоха в Дърам за продукти. Чес сбърчи нос при миризмата на тютюна, носеща се над града, но остана приятно изненадана от спретнатите къщи, всяка от които разполагаше със собствена градина, заобиколена от бяла варосана ограда от колове. Големите къщи с железни огради изобщо не й направиха впечатление. В сравнение с имението Хеърфийлдс те изглеждаха съвсем дребни. Ревът на „Бул“ по обяд я накара да сложи ръце върху ушите си. Когато най-после спря, тя изръкопляска. Дърам много й хареса. Не приличаше на Ричмънд, понеже все още беше малко градче. Но прашните непавирани улици кипяха от живот, а дъсчените тротоари гъмжаха от народ.

Най-хубавото от всичко беше, че собственикът на смесения магазин се държеше любезно, и тя намери всичко, което й беше нужно за обитаваната от призраци къща. Избра най-необходимите неща и обеща на продавача, че скоро пак ще дойде да пазарува. Каза му името си.

Внимателно постави пакетите в каруцата. За нея те бяха скъпоценни като рубини, защото щеше да започне да стяга свой собствен дом.

Чес се представи и на служителите в пощата, докато изпращаше писмото на Огъстъс Стандиш. Обещаха й да бъдат особено грижливи с кореспонденцията, която пристигаше за мистър и мисис Ричардсън.

— Вече сме пълноправни жители на града, Нейтан — заяви тя, след като излязоха от сградата. — Трябват ни само крава, няколко кокошки и петел. Когато се приберем у дома, ще засея семената, които купихме. — Харесваше й звученето на израза „у дома“. — Ще си произвеждаме сами житото и ще го мелим в собствената си мелница. А аз ще пека най-вкусния хляб, който някога си ял.

— Дотогава сигурно страшно ще огладнея, Чес. Надявам се, че си взела и малко брашно, с което да караме на първо време.

Върнаха са в мелницата без Джим. Беше хвърлил око на някакво момиче, обясни им старателно той. Пропусна да спомене, че работи като „домакиня“ в една кръчма, всъщност в бар.

Джим се върна след три дни. Чес му сипа чаша кафе и добави малко от домашната бира на Ливи Олдърбрук, която старата жена им даде на раздяла. Докато той си пиеше кафето, Чес му правеше компания със сместа от мляко, яйце и захар.

 

 

С всеки изминал ден небето ставаше по-ясно и слънцето грееше по-ослепително. Нейт отиде на зазоряване до съседната мелница, за да види тайно нивото на водата в потока.

— Доста е спаднала от вчера — каза той, когато се върна.

Усмивката му беше като на хищник. Провери техния поток, убеди се, че продължава да препуска стремително напред, и се ухили.

Най-после в средата на юли прецени, че е дошло времето да предприеме решителната крачка. Сутринта прескочи до другата мелница. Прибра се и извика на Джим:

— Впрегни мулетата в шейната.

Наложи се два пъти да ходят с още двама мъже, наети да помагат, докато преместят мелничните камъни. Бяха с диаметър над четири фута, четиринайсет инча дебели. Здрачът вече започваше да се спуска, когато свършиха работата.

— Дай на момчетата да пийнат малко от „подсладителя“ на Ливи, Чес — изхихика Нейт. — Ще съберат сили, за да се приберат вкъщи. А аз ще направя още един тур с каруцата. Купих и всичките варели. Ще можем да ги продаваме, когато хората не си носят своите, за да слагат смляното брашно в тях.

Върна се, когато и последната дневна светлина изчезваше. Заедно с варелите докара и голяма, красива маса от борово дърво със струговани крака.

Чес прокара ръката си по гладката й повърхност, после наведе глава и я целуна.

— Вече няма да има трески в супата. Какво блаженство!

На следващата сутрин си изми косата, изглади блузата, която беше изпрала предишната вечер, и се приготви за работа в мелницата.

— Цялата ще се засипеш с брашно — предупреди я Нейт.

— Няма значение. Искам да съм хубава през първия ни работен ден. Хайде още веднъж да ми обясниш какво ще правя.

— Добре. Пристига фермерът с чувалите със зърно. Джим му помага да ги разтовари. Аз се качвам при големия прозорец на тавана и спускам куката с въжето. Джим завързва чувала, закача куката за връвта, а аз го изтеглям с макарата. Когато всичките чували са горе, Джим влиза в мелницата. Дърпа лоста, за да задвижи механизма, и колелата се завъртат, докато аз изсипвам зърното във фунията. След като свършим с меленето, Джим спира машината, а ти изгребваш брашното и го слагаш във варела на фермера или в нашия, който ще му продадем. А после претегляме брашното и фермерът ни плаща. Проста работа.

— Наистина е проста — съгласи се Чес.

Докато вървеше през моста към мелницата, крачките й бяха леки, сякаш танцуваше. Вечерта, когато се прибираше в къщата, краката й тежаха като оловни. Никой не дойде да мели зърно. Тримата с Нейт и Джим стояха и чакаха. След това провериха механизмите. Почистиха излъсканите воденични колела и блестящия под. Когато за пореден път се заловиха за машината, Нейтан го настрои съвсем точно, за да подобри начина, по който зъбните колела се зацепваха, и отново го изпробваха.

На Чес й се стори, че денят продължи сто часа.

След вечеря Джим каза, че възнамерява да иде до Дърам. Още беше светло. Искало му се да се разтъпче. Обеща да се върне на разсъмване, за да започне работа рано.

— Смяташ ли, че наистина ще си дойде навреме? — попита Чес Нейтан. — Преди отсъства цели три дни.

Нейт му вярваше.

— Джим е добър човек — отвърна той.

Занесе сандъка на масата и го разопакова.

Чес се залови да измие чиниите от вечерята. „Не е честно — беснееше вътрешно тя. — Не е честно. Толкова много се е трудил. Не е негова вината, че нищо не излезе. Сигурно е на път да се отчая.“

След като прибра съдовете, Чес отиде при куфара си. Служеше й вместо скрин. Извади статията за лимоновите листа на Нейтан. Евтината хартия беше започнала да пожълтява.

— Виж какво намерих, докато си подреждах вещите — каза тя.

Пресече стаята и я показа на Нейт. Когато я видя какво държи, той се засмя.

— Нали не ми намекваш, че отново искаш да се захванеш с тютюна? Сега червеите са най-много.

Изражението на лицето й му даде отговора.

— Не съм си мислел подобно нещо. Не се притеснявай за мен, Чес. Един ден все още не значи нищо, освен че понякога постъпвам като първокласен глупак. Когато с Джим пристигнахме тук, обиколих всички ферми, съобщих за строежа на мелницата и получих обещанието на фермерите, че ще идват при мен. За Бога, не знам защо реших, че е достатъчно. Непрекъснато трябва да напомняш на хората кой си и какво можеш да им предложиш, да им го набиеш в главите.

Първата ни работа утре сутринта, след като Джим се прибере, ще бъде да сложим знаци на всяка скала и стена по пътя. Ако случайно някой се появи, докато ни няма, Джим ще се справи сам. Ако се наложи, и един човек е в състояние да свърши всичко.

Хвърли този стар вестник на боклука, Чес. Сложих край на тази част от живота си. Интересува ме само бъдещето.

Нейт внимателно докосна модела. Миниатюрният механизъм се задвижи.

— Това е гениално творение. Когато пишеш на стареца, предай му какво съм казал.

— Не е необходимо. Огъстъс Стандиш никога не се е съмнявал в гениалността си.

— Много ли ти липсва родният дом?

— Как е възможно да ми липсва, Нейтан? Моят дом е тук.

Нейт обхвана с очи стаята.

— Понякога си мисля, че не си свикнала с подобна обстановка.

Чес възкликна нетърпеливо и грубо:

— Пфу! Не се нрави на малоумен. Когато станеш цигареният крал на Северна Каролина, ще ми построиш къща като Хеърфийлдс.

— В Северна Каролина? — изръмжа Нейт, като се преструваше, че е ядосан, а всъщност се смееше. — Малко по-широко гледай на нещата, жено. Трябваше да кажеш най-малкото в цяла Америка. — Докосна пак модела и продължи, вече без да се шегува: — Ще го постигна. В края на седмицата ще се разплатя с Джим, ако вече не ни е напуснал.

— Нейтан, как така ще го уволниш? Той ти е приятел.

— Какво общо има приятелството с работата? — отвърна й той и се втренчи в нея, сякаш беше изрекла нещо на чужд език.

Нейт отново започна да разглежда модела. Чес го наблюдава известно време, после извърна очи. „Изобщо не го познавам, а съм омъжена за него — помисли си тя. — Обичам го, но нищо не ми е известно за душата му. Чудя се дали някога ще престане да ми поднася изненади. Надявам се, че не.“

 

 

— Реших да се преместя в града — заяви Джим, когато се прибра.

На Чес й олекна.

— Ще ми липсваш — отвърна му тя.

— Изчакай до утре — каза Нейт. — Днес с Чес имаме работа и ще си ми нужен в мелницата.

— Добре, нямам нищо против да е утре — съгласи се Джим и се усмихна свенливо. — Ще бъдеш добре дошла винаги когато пристигнеш в Дърам, Чес. Намерих си работа в магазина на мистър Анджиър.

А тя се тревожеше, че Нейтан се кани да го уволни. Чес си даде сметка колко малко знае за деловите отношения между хората.

Когато по пътеката към моста завиеше каруца, те я чуваха от къщата и я придружаваха до мелницата. Чес винаги чувстваше облекчение, понеже спестяванията на Нейтан се топяха застрашително бързо.

От друга страна, Нейт все повече се дразнеше от увеличаващия се брой на клиентите. Беше изцяло погълнат от работата, с която се занимаваше вкъщи.

Правеше машината за производство на цигари изключително старателно. Изобретението на Огъстъс Стандиш се възпроизвеждаше в четворен размер.

Чес обичаше да го наблюдава особено вечер, когато газената лампа хвърляше меки сенки по вдлъбнатините на врата и лицето му. Беше толкова съсредоточен, че изобщо не я забелязваше. Тънките, бледи стърготини се къдреха под ножа му и се сипеха безшумно по пода като падащи звезди. Миризмата на дървото беше свежа и приятна. Не се чуваше никакъв звук, освен песента на щурците навън и приглушените крясъци на кукумявките, които долитаха до тях от време на време. Поглъщаше като шампанско задушевната атмосфера.

Сутрин измиташе стърготините и ги събираше в чувала, който беше ушила от муселина, използван първоначално за покриване на тютюневите лехи. Когато Нейтан свършеше машината, щяха да разполагат с дюшек, вместо с купчина слама. Тогава щеше да му каже, че иска да имат бебе.

За разлика от Нейтан Чес тичаше нетърпеливо към каруците. Мелницата й доставяше удоволствие, както и всичко, свързано с нея. Високите тавани и големите прозорци правеха помещението просторно и светло. Меленето я очароваше. Тежките камъни тракаха, докато се въртяха, и караха дървения под да се тресе под краката й, а хвърчащите люспи образуваха фигури, които й напомняха за малките вълни на реката в Хеърфийлдс.

Усещаше брашното като коприна върху пръстите си. Те оставяха бели отпечатъци върху всичко, до което се докоснеше. Харесваше й чистият, посипан с прах под в края на деня, сякаш беше грехота да го измете, а после да го измие. Но се гордееше от девствения вид на сградата, когато отвореше на първия клиент, и беше сигурна, че по тази причина с всяка изминала седмица имаха все повече работа. Спомняше си миризмата на кисело в мелницата до Хеърфийлдс. Навремето се отвращаваше от мисълта, че трябва да отиде там.

Повечето фермери стояха отвън при каруците си, но някои проявяваха желание да гледат, понеже се съмняваха дали ще получат всичкото брашно, смляно от зърното им. На Чес й беше приятно да води разговори на висок глас заради шума, който се вдигаше при меленето. Подканяше клиентите следващия път да доведат и съпругите си.

— Едва сега започвам да опознавам хората — викаше тя. — Иска ми се да се сприятеля с много жени.

Един ден през октомври се прокле вътрешно за проявената любезност, фермерът беше висок, слаб мъж с руса коса и дълъг, крив нос. „Някой друг е победил в боя“ — помисли си тя, след като го видя.

Когато камъните спряха, той пресече по пода с разпилените люспи и застана до Чес, която загребваше брашното и го изсипваше във варела му.

— Извинявайте, мисис Ричардсън, но ми се ще да ви попитам дали не сте от Вирджиния. Личи по акцента ви.

Гласът му беше приятен, говореше като образован и възпитан човек, съвсем различно от фермерите в Северна Каролина. Чес го погледна с любопитство.

— От Тайдуотър съм — отвърна тя и се зачуди дали името му говори нещо.

Мъжът се поклони от кръста.

— Ще ми позволите ли да ви се представя, мадам? Казвам се Хенри Хортън. Може би познавате братовчед ми Хортън Бартън?

— Разбира се! Боя се, че аз бях ужасното малко момиченце, което го бутна в реката на шестия му рожден ден. Как е той?

Чес почувства радостна възбуда, все едно че срещна стар приятел.

Смехът на Хенри Хортън беше като звука на свирка на парен локомотив — остър, силен и стряскащ. Спираше също така внезапно, както започваше, което също я стряскаше.

— Знаете ли, че до ден-днешен изпитва страх от водата?

Очите му светеха весело. Чес се усъмни, че Хенри Хортън не обича особено братовчед си. Подаде му побелялата си от брашното ръка.

— Приятно ми е, мистър Хортън. Държах се страшно невъзпитано. Би следвало веднага да ви се представя, Франческа Ричардсън. Моминското ми име е Франческа Стандиш.

— Ваш покорен слуга, мисис Ричардсън. — Хортън пое ръката й, докосна я леко с устни и се поклони. Извърши всичко съвсем изискано. — Какво щастливо съвпадение! Сигурен съм, че жена ми ще пожелае да се запознае с вас, ако не възразявате. Плантацията ни е наблизо. Надявам се, че в най-скоро време ще имаме удоволствието да ви поканим с мистър Ричардсън у дома.

— Чудесно, мистър Хортън — усмихна се Чес. — С нетърпение очаквам да ви дойдем на гости.

Сърцето й се свиваше, докато говореше с него. Нямаше подходящи дрехи. Носеше най-красивите, с които разполагаше, и те се бяха протрили от всекидневното пране. Ужасно й се искаше да си намери приятели, но само такива, от които не би се притеснявала. Нейт слезе от тавана.

— Идва друга каруца. Ще разтоваря чувалите и ще ги вържа.

Чес взе метлата, за да измете мелничния камък и да го приготви за следващия клиент. „Каква глупачка съм, че се разтревожих — помисли си тя. — Нейтан никога не би оставил работата си по машината, за да иде на гости… О, Боже, забравих да дам брашното на мистър Хортън.“

— Естествено, че ще отидем, щом сме получили покана — отвърна Нейт, след като Чес му разказа за Хенри Хортън. — Чувал съм за него. Притежава повече от три хиляди акра и по-голямата час от земята му е засята с пшеница и царевица. Спокойно бихме могли да преживяваме само от неговото зърно.

— Но аз не мога, Нейтан. Нямам подходяща рокля.

— Ще купим от Дърам. Ще купим дори две. Нали ми спомена, че жена му ще дойде у нас? — Нейт обхвана с очи стаята. — Нали не искаш да разберат как живеем? Съвсем нормално е да й напишеш бележка и да й обясниш, че си много заета. Ще я занеса, когато карам брашното.

Чес имаше желание да го удари.

— Нищо не разбираш, Нейтан Ричардсън. Изобщо не ме интересува дали ще направя впечатление на семейство Хортън или не. Ако дойде, нека ме види такава, каквато съм, в собствения ми дом. Но щом ще ходим у тях, трябва да съм подходящо облечена. Такива са изискванията.

— Ще я поканиш тук?

— Естествено — Чес се огледа. — Най-добре ще е да избърша праха. Всичко е засипано с брашно.

Нейтан поклати учудено глава.

— Чес, ти си истинска дама. Наперена си, но винаги намираш начин да се измъкнеш от затрудненото положение.

 

 

И Едит Хортън беше истинска дама. С нищо не показа, че съществува нещо нередно в начина, по който живееха — в една стая, и пиеха кафе от тенекиени чаши. Заяви на Чес, че обича да се фука с розите в градината си, и я попита дали семейство Ричардсън ще отидат на обедния й прием на осемнайсети октомври. Ако времето се задържеше хубаво, мисис Хортън се надявала да нареди масите на открито, в градината.

Чес прие вежливо.

— Едит Хортън е истинска дама — сподели по-късно с Нейтан тя. — Даде ми две седмици, за да намеря какво да облека, и реши тържеството да е през деня, понеже съобрази, че последното нещо, от което се нуждая, е официален вечерен тоалет.

Нейтан се засмя.

— Добре че си имам работа само с мъже. Дори и най-трудният е по-откровен в сравнение с вас, дамите.

— Млъкни. Кога ще отидем до Дърам?

Деветнайсета глава

Времето беше разкошно — меко сиромашко лято, топло, но не горещо. Много от розовите храсти бяха цъфнали за втори път и подухващият ветрец разнасяше аромата им. На Чес й се искаше приемът никога да не свършва.

За първи път носеше рокля, ушита специално за нея, а не преправена от гардероба на майка й. Знаеше, че изглежда добре. Та как иначе би могло да бъде? Джим Мънроу я изпрати при една шивачка в Дърам, която пазаруваше от магазина на мистър Анджиър и получаваше журналите си направо от Европа. Мис Маккензи осведоми Чес за някои подробности в модата. Чес си беше сложила за първи път и собствен корсет, съвсем съвременен, с дълга, тясна кройка, наречен „кираса“ като бойните брони, носени в миналото. Беше страшно подходящ за високи, слаби жени, а караше ниските и пълните да изглеждат смешни. Чес изпитваше огромно удоволствие, докато се сравняваше с останалите гостенки на обеда.

Роклята й на сиви и бели райета я изпълваше с достойнство. Отличаваше се с изяществото на принцеса, което не всяка жена беше в състояние да постигне. Райетата го подчертаваха, както и черната кадифена лента, която обточваше острото деколте върху корсажа от преплетени бели копринени ивици. Бяла дантела украсяваше бухналата отзад пола тип „полонеза“ с елегантни волани. Върху бялата плисирана фуста под воланите имаше черна кадифена панделка.

Чес беше обута и с боти по последна мода — от дебела черна кожа с тънки токчета, високи един инч, и лъскави черни копчета отстрани.

Беше сменила копчетата на белите си ръкавици от ярешка кожа с черни.

Чувстваше се като кралица с мекия индийски шал на баба си и със семейните перли.

Всички се отнасяха с нея като с кралица. Пристрастеността на южняците към историята им и загубеното им величие бяха превърнали дребното дворянство на Тайдуотър в аристокрация — единствената, за която Америка можеше да претендира. Чес олицетворяваше тази аристокрация и едва не я боготворяха.

Надяваше се, че Нейтан я забелязва и се гордее със съпругата си. Тя със сигурност се гордееше с него. Изглеждаше много добре в костюма, получен в Ричмънд като сватбен подарък, и с прическата, направена му преди два дни в Дърам, съвсем различна от обичайното подстригване, което той сам майстореше вкъщи с ловджийския нож. По всичко личеше, че се забавлява, както и другите трима мъже, с които разговаряше. Смееха се от сърце. В сравнение с него събеседниците му бяха бледи и обикновени.

Нали би било чудесно, ако поднесяха шампанско с десерта? За Нейтан виното щеше да е съвсем подходящо, защото освен времето, розите и удоволствието от общуването с гостите денят беше специален. В четири часа сутринта Нейтан довърши последната дървена част, необходима за машината за производство на цигари. Би трябвало случаят да се отбележи с шампанско.

И наистина имаше шампанско на края на обяда, който се състоеше от седем блюда. Преди края на тържеството Чес вече усещаше как корсетът я стяга.

Призна си пред Нейтан по обратния път към къщи. Той се смя в продължение на повече от една миля. Беше невероятно доволен от посещението. Не от изисканата храна, понеже половината от нещата, които сложи в устата си, му бяха непознати, а от факта, че новите му познати — трима членове на законодателната власт в града — с радост изслушаха приключенията му в Хилсбъро. А освен това беше събрал доста новини за нещата, които се случваха зад кулисите в деловия свят на Дърам.

Сподели всичко с Чес, чак когато се прибраха у дома и платиха на двамата мъже, които бяха наели да работят през деня в мелницата. Разказа й, че Джеймс Бонсък приключил с машината си за цигари и отново я патентовал, описвайки я като „усъвършенствана“. Ангажирал компания, която да се занимава с пласмента й.

— Не би постъпил така, ако не действаше нормално, Чес. Чувствам как ме настига. „Алън & Гинтър“ я изпробват.

Тя го прекъсна:

— Довечера ще пиша на дядо. Той ще разбере всичко от чичо Луис.

— Тъкмо се канех да те помоля да го направиш. Но да предположим, че работи нормално. Какво означава този факт за нас? Нужни са ни най-малко четири месеца, за да пуснем нашата, а после ще възникне проблемът с покупката на тютюна и на другите материали, както и с продажбата.

— В Дърам няма ли търгове? Не, не ми отговаряй. Зададох ти идиотски въпрос. Ще те познаят веднага. Ами ако…

Говориха с часове. Търсиха решения, изработваха планове, изчисляваха разходите и евентуалните приходи от мелницата, опитаха се да предвидят затрудненията, водиха си бележки каква информация трябва да съберат, преди да пристъпят към окончателни действия.

Нейт отдели с преграда един ъгъл от единствената стая в мелницата — направи стените и вратата по-дебели. Вратата се затваряше с желязно резе с катинар. Носеше ключа, закачен на кожена връв на врата си, скрит под ризата. Моделът беше сложен на поставка зад вратата. Нейт нареди частите, които беше издялал, на пода.

Чес пишеше писма, с които се интересуваше за ролките хартия за цигари.

Сега машината трябваше да се сглоби. Тайно. През нощта. А през целия ден се занимаваха с мелницата. След като приключеха с монтирането, щяха да разберат дали работи. Моделът действаше. Без хартия и без тютюн. Все още не беше машина, а само идея.

— Нейтан, така не може. Претоварваш се прекалено много.

Очите на Чес бяха зачервени и под тях имаше кръгове от умора. Газеният фенер се люлееше в ръката й.

— Моля те, дръж светлината по-стабилно, за да виждам.

Независимо от нощния мраз Нейт се потеше от усилията да сложи частта на мястото й.

— Няма да виждаш — отвърна рязко Чес и остави фенера на пода.

Дръжката дървена фуния се изплъзна от ръката на Нейт.

— За малко не те убих! — извика той.

— Точно сега щеше да ми направиш услуга. Стига толкова за тази нощ, Нейтан. Скоро ще се съмне, а ние изобщо не сме лягали.

Той въздъхна дълбоко, почти изстена.

— Права си. Започнах да греша. Хайде да си лягаме. Но първо подръж за миг лампата, за да прибера някъде тази фуния. Ооох, забравих, че е толкова тежка. Май трябваше да я изтъня повече в долната част.

— Пусни това нещастно нещо на пода и да вървим.

Убийствената работа действаше зле и на двамата. Недостатъчният сън нощи наред не беше най-големият проблем. Налагаше се Нейт да рендосва и да заглажда всяка основна част, за да влезе на мястото си, което ги изтощаваше много. Работеше вече шест седмици като луд, а машината все още беше само един скелет. Дойде декември и по негова преценка не би било възможно да свърши, преди настъпването на пролетта.

Междувременно навсякъде наоколо по хамбарите, скалите и дърветата се появяваха надписи, които превъзнасяха достойнствата на машинно изработените цигари „Дюк ъф Дърам“. В града се носеше слух, че Дюк е внесъл от чужбина ръчни валяци, че вече е произвел над девет милиона цигари и че е успял да ги продаде.

Единствената добра новина дойде от Огъстъс Стандиш. Машината на Бонсък толкова често се чупела, че „Алън & Гинтър“ отказали да я купят. В крайна сметка момичетата на масите се оказали по-бързи.

Старецът пишеше още подробности, изпълнени с хаплив хумор.

„Сигурно си чула за нещастието, сполетяло първата машина на Джими Бонсък. Докато я прекарвали към фабриката на Луис Гинтър, се наложило да я оставят през нощта в складовете на Линчбърг, в щата Вирджиния. Запалила се и изгоряла цялата при неизяснени обстоятелства.

Скъпа Чес, не четеш Андерсен, нали? Много ми е мъчно, само като си представя, че внучката ми върши черната работа на Пепеляшка, вместо да е интересна героиня като Малката русалка.“

Нейтан я попита какво иска да каже с това Огъстъс Стандиш.

— Чуди се дали ние не сме изгорили машината на Бонсък. — Изведнъж Чес погледна Нейт. — Ти да не би…

— Естествено, че щях да го направя, ако знаех, че е там. Но не съм ходил в Линчбърг. Пък и нищо не спечелихме от провала. Бонсък измайстори друга. И постижението му е далеч по-добро от моето, понеже аз още не мога да сглобя нашата за първи път.

Стандиш нескромно добавяше, че неговият модел съвсем не е толкова неустойчив, колкото модела на Бонсък.

— Слабостта идва от мен — тъжно отбеляза Нейт. — Но ще ги изпреваря, дори и ако се наложи да заплатя с живота си.

Единайсети декември беше най-тежкият ден за мелницата. Навярно защото беше неделя. Единствено мелницата на семейство Ричардсън беше отворена в почивния ден — практика, която предизвика силно недоволство, но в същото време им докара много клиенти.

Чес почувства как към края на деня усмивката й ставаше все по-престорена и се зарадва на ранния залез. Небето червенееше, когато тя каза довиждане на последния фермер. Слепоочията й пулсираха от главоболието. Откакто се съмна, не й остана време да спре и да хапне. Изпи прилежно млякото с яйцето, но вечерята са състоеше от претоплени останки от обяда. На Нейтан не му направи впечатление. Продължи да дялка и да рендосва, дълго след като Чес си легна. Когато най-после и той се пъхна в леглото, очите му се затвориха, преди да сложи глава на възглавницата.

След половин час седна в леглото. Чес също се събуди, но не виждаше лицето му в тъмнината. Дали нещо не беше наред? Нейт сложи ръката си върху носа и устата й.

— Не издавай никакви звуци — прошепна в ухото й той.

После свали ръката си, за да й позволи да диша. От тихия шум, който вдигаше, Чес разбра, че Нейтан си обува джинсите и взема пистолета. Не различи другия звук — тъпи удари, които долитаха откъм мелницата. Свали си краката на студения под.

Шепотът на Нейтан я накара да подскочи. Не усети кога се е приближил до нея.

— Дръж пистолета — каза й той и го пъхна в ръцете й. Цевта му беше толкова студена, че отначало сякаш я опари. — Легни зад дюшека и насочи оръжието към вратата. Ако някой се опита да влезе, стреляй. Няма значение къде ще го уцелиш. Ако съм аз, ще те повикам по име.

Чес затаи дъх, докато пред очите й в мрака затанцуваха цветни петна. Отново започна да диша, след като чу изстрелите. Тряс! Тряс! Тряс!

Ръцете й бяха хлъзгави. Чудеше се как е възможно да се поти така на ледения въздух. Цялото й тяло я болеше от напрежението, докато се вслушваше в тишината.

После чу стъпки по моста. Приближаваха много тихо. Изтри една след друга дланите си в нощницата и вдигна пистолета на височината на рамото си. „Ненавиждам изстрелите — разсъждаваше тя. — Когато излизат, куршумите удрят рамото ми.“ Изпита налудничаво желание да се изхили.

— Чес!

Почти беше готова да пусне опасния куршум, когато тялото й подскочи от звука.

Нейт бързо влезе и хвърли малко дебели подпалки върху сивеещите въглени в камината. Моментално се запалиха. Пукането им като че ли беше прекалено силно. Когато сложи отгоре цепеница, се разхвърчаха искри.

— Следващия път, когато тръгна посред нощ да преследвам някого, моля те да ми напомниш да си обуя обувките.

Той се смееше, но на светлината на огъня усмивката му беше странна.

— Какво стана? Всичко наред ли е?

— Свали този пистолет. Станаха прекалено много…

Нейт се преви на две, сякаш почувства непоносима болка.

— Ти си ранен!

Чес пусна пистолета на дюшека и хукна към него.

Нейт вдигна ръка, за да й попречи да се приближи.

— Не съм ранен. Не им позволих да го направят. О, Боже… — думите излязоха от устата му като отчаян вик, като молба за прошка. — Бяха двама. Единият държеше юрган върху вратата на стаичката, където е машината за цигари, а другият се мъчеше да разбие резето с брадва. Дори не ме видяха, Чес. Застрелях ги в гръб.

Погледна я така, сякаш го обвиняваше. Лицето му беше изкривено от срам.

— Как иначе можех да постъпя? Да ги предизвикам на дуел? Прострелях ги, сякаш бяха невестулки или скунксове, защото се държаха точно така. — Очите му бяха премрежени. — За първи път убивам хора.

Тялото му се разтресе силно. Чес го прегърна. С лявата си ръка притегли главата му до гърдите си.

Почувства странно спокойствие и силна обич към този мъж. Затвори очи и се опита да го накара да се отпусне.

След като пристъпът отмина, Нейт изтри лицето си в нощницата й и промълви:

— Прости ми.

— За какво, Нейтан? Гордея се с теб, понеже направи необходимото против волята си. Как ще действаме по-нататък?

— Вече ги хвърлих в потока. Течението ще ги отнесе към Роли. Утре ще измия пода, когато е светло.

— Ще ти помогна.

Вече не успяха да заспят. Чес свари кафе. Започнаха да говорят. Първата загадката беше как са узнали за машината. Сигурно търсеха нея. Парите в касата стояха. Чес беше толкова изморена, че забрави да ги прибере.

Втората загадка беше кой и защо ги е изпратил. Да крадат? Да рушат?

Накрая Нейт се отказа да гадае. Никога нямаше да разберат. Но който и да беше в дъното на тази работа, никога нямаше да научи какво им се е случило. По-важното беше, че на някого му е известно за машината и смята за нужно да бъде извършено нападение през нощта.

— Спомняш ли си Бонсък? — попита Чес. — Неговата я запалиха в Линчбърг.

— Спомням си. Дали пък в двата случая не е замесен един и същи човек? Както и да е, оттук нататък трябва да сме изключително предпазливи. Ще ми се наложи да отида в Дърам и да се поослушам.

След като изтъркаха пода и го посипаха с брашно, следите от кръвта изобщо не се забелязваха. Убийството си остана в тайна.

Но нощите на Чес се изпълниха със сънища — старите сънища, които се надяваше, че рече никога няма да се върнат. Беше млада, през пролетта, в краката й цъфтяха цветя, а над главата й — дървета. Дърветата бяха кучешки дрян, а белите им цветчета летяха надолу, носени от ароматния ветрец. Надолу, надолу към мократа червена маса, която ги оцветяваше в аленочервено. Наблизо имаше изцапана с червено-сива шапка, мокро червено палто със златисти точици и протегната ръка със златен пръстен на най-малкия от дългите, тънки пръсти.

Отново се върна кошмарът, свързан със смъртта на баща й. Само че сега простреляните тела бяха две, а кръвта — много повече. Образуваше червена река, която ги отнасяше в далечината, а след тях оставаше миризмата на смърт, примесена с аромата на напръскано с кръв брашно.

Слава Богу, когато се събудеше, не помнеше съня. Знаеше само, че е доволна, когато се събудеше, макар и изобщо да не се чувстваше отпочинала.

Нейт й каза, че ще наеме човек, който да работи в мелницата. Най-едрият, който можеше да намери, с най-зловещата външност.

— Мисля, че ще е по силите му да ме замества във вторник и четвъртък. Така ще имам време да дооформя частите на машината тук, вкъщи, и да прескачам до Дърам.

Плащането на надницата нямаше да ги затрудни. От мелницата падаха пари и те ги спестяваха.

— Преди да го вземеш, искам да го видя — каза Чес. — Все пак аз ще работя с него. Бих те помолила да ми отпуснеш един свободен ден, когато вие двамата ще сте в мелницата, а аз ще си стоя у дома. Длъжна съм да свърша някои неща и да почистя къщата. Заприличала е на кочина. Пък и се нуждая от малко развлечения. В мелницата се запознах с доста жени, а и четири дами, които присъстваха на обяда у Едит Хортън, са оставили визитните си картички, докато не съм била у дома.

— Защо просто не се минали по моста, за да те видят в мелницата?

— Понеже посещението е било неофициално, Нейтан.

— Пак с твоите правила на поведение, а?

— Не се притеснявай. Просто си избери един следобед, когато ще работиш с онова чудовище в мелницата, и остави къщата на мен. О, щях да забравя. Донеси ми малко хубава хартия за писма от Дърам. Хората трябва да знаят кога съм у дома.

Чес посещаваше жените, които живееха най-близо до тях в четвъртък. Само най-жестокият студ можеше да я спре, толкова зажадняла беше да общува с приятели и да води нормален живот. Постепенно кошмарът започна да я напуска.

Във вторник Нейт ходеше в Дърам. Седмичният вестник „Тъбакоу Плант“ излизаше в понеделник следобед. Още при първото си пътуване разгада една мистерия. Джак Бърлингтън, началникът на пощата, го поздрави като стар приятел.

— Здрасти, Нейт. Толкова отдавна не сме те виждали, че се чудехме дали не си заминал за Калифорния да търсиш злато.

Лицето на Бърлингтън с двойната гуша беше червено. Смърдеше на уиски и на тютюн за дъвчене в десет часа сутринта. В очите му, под които имаше големи торбички, се четеше любопитство.

Нейт скри отвращението си, присъедини се към веселия му смях, предизвикан от собствената му шега. Повече от двайсет години се говореше за златото в Калифорния и само най-големите наивници вярваха на приказките. Различни хитреци продаваха акции в несъществуващи мини на доверчиви фермери, спечелили парите си от продадения тютюн. Нейт запомни обидата. Вътрешно си каза, че ще дойде денят, когато Джак Бърлингтън ще го нарича мистър Ричардсън и ще му сваля шапка.

— Някаква поща за мен? — попита той, след като спря да се смее.

— Цяла купчина — отвърна Бърлингтън. Коледните поздравления винаги натоварваха пощенските служби. Сложи връзка писма на тезгяха пред Нейт. — Най-отгоре имаше плик, надписан на машина, от Компанията за производство на хартия „Еланси“. — Ваши роднини произвеждат материали за тютюневата промишленост? — попита той. — Откакто започнаха да навиват онези странни тръбички, „Блакуелс“ непрекъснато получава пакети от „Еланси“.

Насочи струя от тютюнев сок към плювалника до крака си. С действието си показа, че истинските мъже изпитват презрение към мамините синчета, които пушат цигари.

— Съпругът на сестра ми — отвърна Нейт.

Дори и Бърлингтън да му повярва, което беше съмнително, Нейт знаеше, че вече е прекалено късно да спре приказките. Неканените гости в мелницата го доказаха.

Нейт разбра защо го бяха посетили. Убеди се, че и „Блакуелс“ — „Бул“ — вярват в бъдещето на машинно изработените цигари. Времето наистина изтичаше.

Почувства се така, сякаш железен юмрук го удари в гърдите. С нищо не показа пред началника на пощата какви мисли му минават през главата, нито пък, че си пилее ценното време, като обсъжда с него различни подробности, свързани с хората от тютюневия бранш. Дългите разговори бяха задължителна част от всяка сделка. Бързането караше хората да се чудят и да пускат слухове.

Нейт пъхна писмата в джоба си, без да ги прочете. За разлика от разговора с Джим Мънроу те можеха да почакат. На Джим му бяха известни неща, които не се публикуваха във вестниците. Смесеният магазин, където работеше, беше подходящо място за научаване на новини. А барът на неговата Дорина дори го надминаваше и докато бяха в леглото, тя споделяше всичко с него.

Джим беше чул, че и „Блакуелс“, и Бък Дюк се пазарели с хората на Бонсък. Не спомена нищо за жители на Дърам, изчезнали мистериозно от града, което означаваше, че навярно Нейт никога нямаше да разбере кого е убил.

Обядва с Джим свински пържоли и салата от ряпа в бара на Дикси. Дорина им сервира препълнените чинии. Нейт си размени любезности с нея, съгласявайки се, че зимният студ отваря апетита, а Коледа идва много бързо и винаги заварва човека неподготвен. Добави също, че Джим е започнал да се облича елегантно, откакто се е хванал на работа в магазина.

— Приятна жена — изкоментира Нейт, след като Дорина се отдалечи от масата им.

— Ти го каза! — възкликна Джим. После се наведе напред и продължи: — Една приятелка с удоволствие би се запознала с някой мой човек, Нейт. Казва се Джули. Дяволски хубаво момиче, красива е като кукла и е голяма чистница.

— Благодаря ти, Джим, но не ме търси за тази работа. Когато един мъж се труди усърдно, забравя за жените.

— Проклет да си, Нейт, ти ми разказваш най-тъжната история, която някога съм чувал през скапания си живот.

— Знаеш, че имам съпруга.

Джим се изчерви. Чес винаги го караше да се изчервява.

Нейт скри усмивката си, но настроението му се развали. Не беше справедлив с Чес. Обеща й бебе, а почти шест месеца не направи нищо.

След като се наобядваха, той й купи подарък от магазина на Анджиър — коледна картичка, нарисувана с ярки цветове, която според Джим беше страшно модерно нещо.

— Сложи я в кутията с бонбоните — каза Нейт. — В онази, която е със сцената с яслата.

По-късно през нощта той й вдигна нагоре нощницата. Чес си отвори краката, за да го приеме.

— Сложи си ръцете на врата ми, душичке. Не си забравила как, нали? — промърмори Нейт.

Чес го отблъсна и извика:

— Не ме наричай „душичке“! Никога. — Чуваше замечтания, изпълнен със спомени глас на Алва. — Мразя тази дума, Нейтан.

Той не разбра какво я накара да се разгневи толкова много. Помисли си, че може би се страхува, след като загуби Франк.

— Не искаш ли друго бебе, Чес?

Усети загрижеността в тона му и по осветеното му от луната лице.

— Искам, но ме наричай по име.

— Хвани се за врата ми, Чес. Обещавам ти, че няма да те нараня.

Тя обхвана с ръце врата му и си затвори очите, за да почувства по-силно няколкото мига на близост, през които беше неин.

 

 

За Коледа тя му подари готовия дюшек с дървените стърготини. Беше чист и миришеше приятно, само техен и Алва беше забравена.

Двайсета глава

Името на огромния недодялан човек, който започна работа в мелницата, беше Боби Фред Хамилтън. Нейт го наричаше „Войника“. Имаше гъста посивяла брада, от която изглеждаше още по-едър и по-страшен. През първия ден при тях той разбра, че Чес е дъщеря на човек, който е служил в армията на Робърт Е. Лий, и й стана галантен прислужник.

Боби Фред се беше бил под командването на Нейтан Бедфорд форест и пресилваше, докато разказваше за смъртта на своя генерал през 1877 година. Но гласът му звучеше съвсем ясно, когато преживяваше славните дни на кавалерийските нападения срещу проклетите янки, „извинете, мадам“, в хълмовете на Тенеси. Чес седеше с часове до него на каменните стъпала, огрени от слабото зимно слънце, и го слушаше. По моста идваха много малко каруци. Отминаха празниците, когато жените печаха усилено хляб и сладкиши, полето беше замръзнало, пътят — заледен и опасен за конете. Боби Фред идваше пеша на работа от фермата на братовчед си, която беше на три мили разстояние от мелницата. Когато пристигаше, на брадата му имаше венец от скреж.

Чес се тревожеше за него — не беше млад и го бяха ранили в гърдите във Виксбърг.

Боби Фред се тревожеше за нея. Една изискана дама, чийто баща е бил офицер при Марс Робърт не би трябвало да изгребва брашно и да мие пода.

Бързо станаха верни приятели.

— Бих дал живота си за мисис Ричардсън, Нейт — заяви старият войник. Отказваше да се обръща към Чес на малкото й име, но бащата на Нейт не беше направил нищо забележително през войната.

— Вярвам ти, Войнико. За мен е утеха да го чуя.

Нейт не обичаше да плаща, когато нямаше работа, но Хамилтън се ползваше с репутацията на храбър боец и отличен стрелец. Струваше си парите като предупреждение за всеки, който имаше лоши намерения спрямо собствеността му.

— Сигурно ще изплаши всички, след като времето се затопли и хората започнат да идват — засмя се Чес. — Представям си как ще пришпорват конете и ще бягат.

— Това няма да е от значение, защото тогава вече ще произвеждаме цигари — уверено й отвърна Нейт.

Чес се молеше да е прав. Работата му по машината все повече се превръщаше в мания. Цялото му сърце и ум бяха насочени към нея.

В средата на февруари дойде време да я изпробват.

 

 

Възникнаха проблеми. Машината се свързваше с водното колело подобно на мелничния камък, а то я караше прекалено бавно.

Но осите се движеха и зъбните колела се зацепваха добре, улеят към фунията се отваряше и затваряше, колелата, върху които се поставяше хартията, се въртяха и брезентовият ремък се придвижваше равномерно под четката на празния контейнер за лепило към ножа, дрънчащ по подложката и режещ бавно празното пространство.

Чес и Нейт се взираха онемели един в друг. Когато мечтата се превърне в реалност, единствената възможна реакция е отказ да се повярва. Само много малките деца наистина бяха убедени, че е нещо естествено.

— А сега какво? — прошепна Чес.

 

 

Нейт отиде с каруцата чак до Ричмънд, за да достави материали — специално лепило, ролки цигарена хартия, хартия и картон за опаковка. Куни листа тютюн в малки количества от различни складове. Избягваше фабриката „Алън & Гинтър“. Едва ли щяха да го познаят, но сега, когато беше близко до целта, се опитваше да се държи по-предпазливо.

По дългия обратен път към мелницата спа в каруцата с пистолета под ръката си. За първи път от близо двайсет години дни наред не се изми.

Чес слушаше с половин ухо историите от войната, които Боби Фред й разказваше, и гледаше към пътя.

 

 

Нейт се върна през нощта, за да не види Войника товара в каруцата. Боби Фред едва не го застреля — криеше се в гората, за да пази Чес.

— Да благодарим на Господ за луната — каза той на Нейт. — Ще ти помогна да разтовариш.

Даде честна дума като „конфедеративен войник“, че няма да разкрие пред никого това, което е видял.

Нейт се разтревожи, а Чес — не.

Все още имаше много работа. Тютюневите листа трябваше да се изчистят от жилките и да се нарежат, водното колело — да се настрои, а компанията да се назове и да се регистрира в съда в Хилсбъро.

— Ще я наречем Цигарена компания „Стандиш“, по името на машината на дядо ти — заяви Нейт. — Но ще го свършим най-накрая, след като сме произвели и продали цигарите. В противен случай, веднага щом подадем документите в съда, ястребите ще ни нападнат.

На първи април Войника помогна на Нейт да натовари петстотинте картонени опаковки в каруцата. Всяка опаковка съдържаше сто пакета с по десет цигари.

— Най-добрият ден да се направиш на глупак — засмя се Нейт. Чес видя познатия поглед в очите му. Нейтан обичаше да рискува. — Тръгвам за Дърам. Там Бул Дърам и Бък Дюк са най-силни. Ще ги изпреваря, преди да успеят да ме ударят.

Първата каруца със зърно пресече моста, точно когато той излизаше на пътя. Със затоплянето на времето работата в мелницата все повече се увеличаваше.

„Поне ще бъда заета — с признателност си помисли Чес. — Така чакането няма да ми тежи толкова много.“

Загребваше брашното, когато видя Нейтан на входа. Ръката й се наклони и брашното се разсипа. Не беше минал и половин ден. Питаше се какво се е случило.

— Продадох всичките! — извика той. — Чес, продадох ги всичките, до една. Наех адвокат, който да попълни документите за регистрирането на компанията, открих сметка в банката на Морхед и докарах пълна каруца нарязан тютюн. Запази самообладание, работата тръгна. — Чак тогава забеляза клиента. Беше от съседна ферма. — Алек — изрече високо Нейт, — дай да ти стисна ръката. Днес мелиш безплатно. Аз съм дяволски щастлив и желая и на теб да ти провърви.

— Благодаря ти, Нейт.

Когато се прибра вкъщи, Алек каза на жена си, че онзи човек Ричардсън съвсем се е побъркал.

Причината за бързата разпродажба беше проста. Цигарите „Стандиш“ струваха страшно евтино. Ръчно изработените цигари на Бък Дюк, Бул Даръм и „Алън & Гинтър“ се продаваха по цени на едро по пет долара за хиляда броя, а цената на Нейт беше три долара и седемдесет и пет цента.

— Тъкмо бях купил проклетите бандероли и отидох при Джим, за да ми помогне да ги налепим. Търговският представител на чичо ти Луис беше в магазина на Анджиър и изкупи цялото количество. Ще ги пласира, докато пътува. Навярно ще продава цигарите без бандерола, но това не ме засяга. Аз получих квитанция от акцизната служба и съм си чист. Джим полудя, защото не получи нищо. Надявах се, че ще вземе една-две хиляди. Тъй като не стана, сега иска пет хиляди. — Нейт извика на Боби Фред: — Слез долу, Войнико, предстои ти да бъдеш повишен. — Когато огромният мъж се смъкна от стълбата, той го потупа по гърба. Беше общоприета мъжка проява на уважение. — Войнико, ще наема още един човек, който ще работи за теб. Отсега нататък ти си шефът на мелницата. Двамата с мисис Ричардсън ще сме заети със строежа на цигарената фабрика.

Изхвърча, преди Чес да успее да му зададе някакъв въпрос. Погледна към Боби Фред, който сви рамене. После и двамата се засмяха. Да се въртиш във вихрушката на Нейт беше истинско удоволствие.

Пускаха машината за цигари, винаги когато нямаше клиент за мелене на зърно. Нейт изключваше мелничния камък и включваше машината.

Мърмореше заради оскъдното производство — само пет хиляди цигари.

— Стигат, за да изпълниш поръчката на Джим, Нейтан. Пък и го свършихме бързо, ако не се смята времето за превключване на механизмите.

— Нима не виждаш? Ако непрекъснато правим цигари, едва ли ще произвеждаме повече от петдесет хиляди дневно, което означава близо двеста долара. Като извадим по долар и седемдесет и пет цента за акциза и разходите за материалите и тютюна, печалбата е петдесет долара. Всеки ден, Чес. За по-малко от седмица ще имаме повече, отколкото получих от лимоновите листа.

— Не искам да те разочаровам, Нейтан, но ти не знаеш със сигурност дали ще успяваме да продаваме по петдесет хиляди цигари на месец, да не говорим на ден. Известно ми е обаче, че от мелницата изкарваме почти по двайсет долара месечно. Това са много пари.

— Да не би да съм казал, че ще спрем да мелим брашно? Споменах само, че ще построим фабрика за производство на цигари. Разполагаме с повече от четиристотин долара в банката, мадам. Ако желаем, можем да си построим дворец.

Коленете на Чес омекнаха и тя се стовари на пода. Четиристотин долара? Сумата беше невероятна. Всъщност не би трябвало да бъде толкова изненадана, защото в крайна сметка двамата с Нейт пресметнаха всичко, а после определиха цената. Но тя боравеше с цифри „на хиляда“. Как е могла да не схване смисъла на количеството от половин милион цигари в задната част на каруцата? Дойде на себе си, а умът й работеше трескаво.

— Ще наемем хора, които да построят водното колело за фабриката. Двамата с Джим го правихте почти два месеца. Според мен фабриката би следвало да е тухлена, а не дървена, понеже пожарът би бил пагубен за нея.

В този момент много приличаше на съпруга си. Изражението в очите им беше еднакво.

 

 

Шерифът на Дърам пристигна три дни по-късно с помощниците си, въоръжени с пушки. Докато двамата пазеха, той връчи на Нейт съдебния иск. Обвиняваха го в нарушение на патентното право. Компанията „Бонсък“ го съдеше за нанесени щети в размер на петдесет хиляди долара.

Шерифът закова вратата на мелницата и остави страж да пази.

— Помещението не трябва да се използва, докато приключи процесът — заяви той. — Тази измишльотина тук ще послужи като доказателство.

Войника изрече провлечено на най-добрия си акцент от Тенеси:

— Не ми харесва идеята да оставя лисица да пази кокошарник. Ще наглеждам момчето със значката.

— Мерете си приказките, мистър — изломоти единият от помощниците на шерифа.

Погледна предизвикателно Боби Фред. Само за няколко секунди. После извърна очи и явно разклати дръжката на бравата, за да се убеди, че вратата е закована.

Нейт вкара Чес в къщата и нетърпеливо я подкани:

— Намери патента. Ще отидем при Пийт Бингам, адвоката от Дърам, за който ти споменах. Хайде, не му вярвам аз на този шериф. Изобщо няма работа тук. Ние сме в Ориндж Каунти, а не в Дърам Каунти. Нали ти казах, че ястребите ще ни налетят. Няколко души в Дърам наистина са обезпокоени.

— В иска пише, че е Бонсък.

— Някой от Дърам му е подсказал. Роаноук е много далеч. Пийт ще го уреди незабавно. Машината на дядо ти е патентована по-рано и този факт би трябвало да сложи край на спора.

— Не съм сигурна. Остави ме да помисля малко.

Машината на Бонсък непрекъснато се чупеше — бяха го разбрали от писмото на Огъстъс Стандиш, докато моделът на Огъстъс работеше добре. Следователно сигурно бяха различни. Съществуваше вероятност да спрат Бонсък, като покажат своя патент, който беше издаден по-рано. Но не би ли било по-уместно да оставят конкурентите си да използват машината на Бонсък с всичките й дефекти? Ако се явяха в съда, машината на Стандиш щеше да послужи за доказателство и адвокатите на ищеца щяха да имат право да я разгледат отблизо и да разберат защо е по-съвършена от машината на Бонсък.

— Ти не би ли изпратил някой инженер, който да се представи за адвокат? Защото аз бих го направила. Той може да мери и да чертае колкото си иска. Според мен обаче най-добре би било да отидем при Бонсък и да се споразумеем да не го закачаме, ако той самият ни остави на мира. В такъв случай ще избегнем всички адвокати.

Нейт разсъждава известно време върху думите й, а после отвърна:

— Думите ти не са лишени от смисъл, съдружнико. Само че би трябвало да се погрижим за още едно нещо — да се уверим, че шерифът няма да вземе нашата машина или пък да доведе човек, който да я разгледа. Имам идея.

След малко Чес излезе от къщата с прясно сварено кафе. Ароматът беше съблазнителен.

— Стана ми жал за вас двамата — извика тя. Когато подаде чашата на Боби Фред, тя прошепна: — Откажете ми и идете при Нейтан. Той е отзад при колелото.

Докато Чес си бъбреше и отпиваше от кафето с помощника на шерифа, Нейт и Войника яхнаха големите лопатки на колелото и се качиха на площадка до прозореца на тавана. Боби Фред завърза края на въжето около кръста си. Нейт прекара другия му край през механизма на колелото, което не се въртеше, и се спусна надолу с боси крака. Войника го държеше здраво.

Чес се смя и приказва, докато гърлото я заболя. Спря, чак когато Нейт разглоби всичко, освен рамката на машината и изпрати частите горе при Войника във варели за брашно, вързани за въжето.

След като се изкатери до площадката, Нейт слезе долу с помощта на колелото. Войника му свали варелите, освободи се от въжето, пусна го в ръцете на Нейт и се присъедини към него. Засипаха варелите с листа в гората.

— Не съм се забавлявал толкова много, откакто бях разузнавач в армията — избоботи с ранените си гърди Боби Фред.

 

 

— Мистър Бонсък, мисля, че сте разговаряли няколко пъти с дядо ми. Той се казва Огъстъс Стандиш и живее в плантацията Хеърфийлдс.

Чес изглеждаше много елегантна в роклята на сиви и бели райета, подобния на броня корсет и сламената шапка, която беше взела на кредит от Джим Мънроу. Новата сметка в банката на Морхед беше замразена като доказателство по делото.

Адвокатът на Бонсък се опита да се обърне към него, но Нейт го посъветва да си държи езика зад зъбите.

— В момента говори съпругата ми, мистър. Не бихте се показали толкова невъзпитан, че да прекъснете една дама, нали? Пък и мога да го сметна за обида.

— От изражението ви разбирам, мистър Бонсък — продължи Чес, — че знаете какво ще ви съобщя. Не би следвало обаче да се тревожите…

За по-малко от час постигнаха споразумение.

Нейт придружи адвоката до съда и заяви:

— Бих искал да се уверя, че ще прогоните кучетата, и то завинаги.

Всъщност най-вече го интересуваха имената на кучетата.

— Както си мислех — сподели по-късно той с Чес, — бяха Бък Дюк и Бул Даръм заедно с чичо ти Луис.

Тя зяпна.

— Но той знае, че ти се ожени за мен. Освен това е приятел на дядо.

— Както вече ти казах, Чес, в деловите среди няма място за приятелство. Всеки върви напред с рогата и се спасява поединично.

Когато се върнаха в мелницата, Нейт и Войника наеха десетина мъже, които да патрулират на смени. Чак тогава Нейт сглоби отново машината, смени стария катинар и сложи още два.

— Вече можем да се заловим за работа — заяви той. Очите му блестяха от радостно предчувствие. — А сега тези копелета нека да се пукнат от яд. Те първи се опитаха да ни накарат да се чувстваме така.

Двайсет и първа глава

Чес се притесняваше, че никой няма да докара зърното си в мелницата, защото помощниците на шерифа връщаха каруците, докато не беше оттеглен съдебният иск.

Тъкмо обратното. Всеки ден от зори до здрач се нижеха каруци и се налагаше да чакат, но никой не протестираше. Обстановката беше празнична.

— Не е ли чудесно, Нейтан? Уморена съм до смърт, но не ми прави впечатление. Всички искат да ни подкрепят.

Нейт се изсмя на наивността й.

— Всички искат да видят престъпниците, Чес. Много от тях водят целите си семейства. Не знаят какво сме извършили, но смятат, че сме се отървали, което ни превръща в герои. Хората не обичат шерифите. Законът обикновено се бърка в работите им, без да са го молили. На никого не му се нрави подобна намеса, особено в Юга.

Нейт всеки ден ходеше в Дърам, понеже имаше работа — поръчваше тухли за фабриката, макар и да обясняваше, че са за новата къща, която се кани да строи. Достави и петте хиляди цигари на Джим Мънроу. Занесе мостри — опаковки от по сто пакета в други магазини и баровете.

— За проба пари не вземам — казваше той. — Вие самите опитайте и предложете и на клиентите си. Ако впоследствие решите да поръчате, ще ги продавате по пет цента и на всеки десет кутии ще печелите по едно пени и четвърт.

Най-вече държеше да се среща с хората, и то с онези, които се занимаваха с търговия с тютюн. Нека да го виждат, че се усмихва, че е по-силен, отколкото предполагат, че е победителят. Специално се извини на Юджин Морхед, управител на банката, заради „неудобството, което предизвика грешката“.

Прие извинението на Морхед заради затрудненията и неудобствата, които самият той беше понесъл.

Когато излезе от банката, се чувстваше висок десет фута. Нейт Ричардсън от Алъманс Каунти влезе в банката и беше поздравен от управителя й. Мечтаеше за подобно нещо и то стана действителност. И това беше само началото.

— Хей, Нейт! Ти ли си?

Нейт се обърна и видя брат си Гидиън. Зарадва му се.

— Хей, братко! Изглеждаш добре.

Каза му истината. Гидиън беше елегантен, загорял и мускулест. Градският костюм му стоеше добре. Носеше жилетка и часовник със златна верижка. Личеше си, че е преуспял.

„Като мен — помисли си Нейт. — Момчетата от семейство Ричардсън са победители.“ Потупа Гидиън по гърба. Чудеше се дали няма да иска да обядват заедно. Може би проповедниците бяха длъжни да избягват места като бара на Дикси. Преди да успее да го попита, Гидиън му отговори:

— Трябва да хвана влака. Ако знаех, че си тук, щях да си подредя нещата по друг начин. Страшно се радвам, че те срещнах. Имаш ли някакви вести за мама и останалите? Обикалям от два месеца и съвсем съм загубил връзка с тях.

Нейт запелтечи, когато започна да му обяснява колко много е зает и как не го бива в писането на писма.

— И аз съм същият. Лили е по-добра от мен. Пише редовно на мама всеки месец.

Лили. Нейт почувства как сърцето му подскочи. Всъщност беше успял да я изхвърли от съзнанието си. Работата, плановете, машината за цигари я бяха изместили в мислите му. Видя златната й коса, натежалият от тютюнева миризма въздух изведнъж сякаш се изпълни с топлия, сладък аромат на кожата й. Получи ерекция. Беше болезнено, тъй като тесните джинси го стягаха. Притесни се да не му проличи, да не разбере брат му, че изпитва страст към съпругата му. Прииска му се да пребие Гидиън, понеже Лили беше негова.

— Влакът няма да ме чака — заяви Гидиън. — А и трябва да се прехвърля в Роли, ето защо е по-добре да тръгвам. Бог да те поживи, Нейт.

Нейт гледа брат си, докато се отдалечи. После с натежали крака се отправи към бара на Дикси.

— Нейт! Всички в града говорят за теб. Предполагам, че ти е известно — Дорина се беше напарфюмирала и намазала, сякаш щеше да се продава. Нейт се измъчваше като си представяше чистата и невинна красота на Лили, закръглените й гърди, тънката й талия, нацупените й меки устни.

— Къде е приятелката ти Джули, Дорина? Бих искал да се запозная с нея.

 

 

Чес сипваше кафе на Едит Хортън. Беше четвъртък и тя си беше „у дома“ в импровизираната си къща, която се състоеше от една стая. Седеше на едно от столчетата, а полата, на най-хубавата й рокля на сиви и бели райета беше разпиляна около нея. Едит беше заела високия стол.

— Сметана и захар?

— Не, благодаря. Отвратително ми е, но трябва да отслабна малко. Ти си толкова щастлива, Чес. Стройна си като момиче.

Едит се превръщаше в приятелката, за която Чес винаги си беше мечтала. С нея можеше да разговаря за лични, женски неща.

— Само да ме беше видяла преди няколко години, Едит. Приличах на дръжка на метла. Изпих сума кварти мляко. Иначе щях да си остана толкова слаба, че фигурата ми нямаше да хвърля сянка. Не съм по яденето… Макар че напоследък сякаш непрекъснато съм гладна. Знаеш ли дали става така, когато жената чака бебе?

— О, Чес, колко вълнуващо! Кога ще раждаш?

— Не знам. Дори не съм сигурна дали съм бременна. Менструацията ми винаги е била нередовна.

— Трябва да отидеш на лекар. Мен винаги ме преглежда доктор Артър Мейсън в Роли. Най-добрият е в цяла Северна Каролина. Ще му пиша. Не, ще накарам Хенри да му изпрати телеграма от Дърам. Всъщност така всички ще разберат. Боже мой, цялата се разтреперих. Ще му пиша, за да видя дали още практикува, кога приема и така нататък. Нали знаеш, че най-малкото ми дете, Джеси, е вече почти на дванайсет години. Съвсем съм загубила връзка с доктор Мейсън. Как си със стомаха сутрин?

Следобедът мина бързо и приятно в разговор за бебета, за децата на Едит, за доктор Мейсън, за евентуалното име, ако се роди момиче или момче. Никога през живота си Чес не беше прекарвала толкова хубаво времето си.

Освен когато бяха заедно с Нейтан. Но това беше съвсем различно нещо. От него излизаха искри на енергия, на рискове и приключения. Караше я да се чувства по-жива, предизвикателно жизнена.

С Едит всичко беше спокойно, приятно, лесно.

„Аз съм щастлива, щастлива жена — реши Чес. — Имам и двамата.“

Работата на машината за цигари беше шумна, но лека. Нейт сипваше тютюна във фунията, слагаше тежестта на дългата лента от хартия и я завърташе. Машината се задвижваше, дрънчеше, режеше и изсипваше цигарите в кутията под гилотината. Чес ги оправяше, за да оформят равномерни пластове, и непрекъснато сменяше кутията, след като се напълнеше.

Нейт изключваше машината и двамата преглеждаха цигарите, за да отделят онези, които не бяха качествени. После ги нареждаха върху картонени квадрати, разположени в средата на по-големи листове хартия, завиваха ги в хартията и слагаха пакетите в картонена кутия.

В четвъртък вечер, докато приготвяха пакетите, Чес каза на Нейт, че е бременна.

— Боже мой, Чес, не трябва да опаковаш цигари, а да седиш. Иди вкъщи и си почини. Аз ще довърша останалите. Ще те изпратя и ще се върна.

На Чес й стана приятно и забавно, както на всяка жена.

— Не се вдетинявай — отвърна тя. — Ако се изморя, ще ти кажа.

Засмя се и Нейтан разбра, че всичко е наред и се почувства добре. Смехът й винаги му действаше по този начин.

 

 

Огъста Мери Ричардсън се роди на десети октомври 1882 година на истински пухен дюшек в приличната спалня на втория етаж на спретнатата тухлена къща с най-съвременните удобства и варосана ограда от колове, заобикаляща предния и задния й двор. Доктор Артър Мейсън-младши пристигна от Роли, за да акушира при раждането. Мисис Натаниъл Ричардсън можеше да си позволи всичко.

Съпругът й беше богат мъж.

В задната част на къщата до потока имаше друга тухлена постройка. Големите прозорци оформяха стъклена лента на трите стени близо до покрива. Прозорците бяха защитени с железни решетки. Четвъртата стена служеше за основа на огромно дървено водно колело, по-голямо от колелото на мелницата на отсрещната страна на потока.

Над вратата пишеше: „Мелница Ричардсън“. Върху тухлената сграда големи черни букви гласяха: „Цигарена компания Стандиш“. Под тях с по-малки букви беше добавено: „Н. Ричардсън, собственик“.

Тухлената конструкция без прозорци недалеч от фабриката беше почти готова. По височина можеше да се сравни с огромната купчина от въглища до нея. След като я завършеха, тя щеше да съхранява съоръженията за изгарянето на въглищата и за отвеждането на газта, добивана от тях. Къщата и фабриката щяха да се осветяват с газ. Тръбите вече бяха поставени до медния бойлер в чудесната баня в къщата. Помещението беше облицовано с мрамор, точно както в хотел „Плантърс“ в Данвил.

Чес спря да работи на машината за цигари заедно с Нейт две седмици, преди да се роди бебето. Доктор Мейсън-младши беше изключително съвременен лекар. Караше я да се разхожда и й забрани да носи корсет.

Чувстваше се по-добре от когато и да било и видът й го показваше.

Все още изглеждаше съвсем обикновена жена. Просто съдбата й беше отредила да бъде такава — бледа, когато розовината по бузите се смяташе за признак на красота, с безцветна коса, която падаше назад от високото й чело, а в момента на мода бяха къдравите бретони. Тънкият й аристократичен нос беше прекалено дълъг и прекалено остър, за да бъде наречен хубав. А сивите й очи с тежки клепачи почти не се забелязваха върху бледото й лице заради сребристо златистите вежди и мигли. От изпъкналите й скули бузите й сякаш бяха хлътнали, а голямата й уста беше с доста тънки устни. Но кожата й светеше, сребристо златистата й коса и сивите й очи блестяха от здраве. Върху дребните й кости имаше стабилен слой плът, която много й отиваше. Щастието представляваше естествена козметика, която я преобразяваше неузнаваемо.

И цигарите „Стандиш“ бяха по-хубави. Хартията, в която ги опаковаха, носеше марката „Касъл“ и рисунка, изобразяваща шахматната фигура тур. Под нея стояха името на компанията, изписано с дребни букви с малки корони над началните букви „С“ и „К“ на „Стандиш“ и „Компания“, както и адресът — Дърам, Северна Каролина. Същата информация се съдържаше и върху канцеларските бланки, формулярите за поръчки, фактурите и чековете.

Пласьори на цигарите „Стандиш“ бяха „М. Е. Макдауел и компания“ от Филаделфия. Изкупуваха цялата продукция и се молеха за още.

През последните шест месеца се случиха много неща.

Още повече бяха планирани за следващите шест. Нейт преливаше от енергия и идеи. Чес имаше желание да спре за малко, да се порадва на това, което бяха постигнали за толкова кратко време, но подобно нещо не беше в природата на Нейтан и тя не си правеше труда да го споменава. След повече от две години брачен живот се надяваше, че го познава добре.

— Иди на щатския панаир, Нейтан — каза Чес към края на месеца. — Пропусна последните два. Не е нужно да пропускаш и този. С мен всичко ще е наред, както и с Огъста. Боби Фред и Бони ще се грижат за нас.

Сега Войника живееше в старата им къща. А Бони, жената на един фермер, която бяха наели да помага в домакинството, спеше при тях в собствена стая, докато Мейсън-младши се произнесеше, че Чес е готова да се залови за обичайните си задължения.

Раждането беше трудно и продължи повече от деветнайсет часа. След като й подадоха бебето, Чес забрави за мъките. Знаеше, че Огъста е доста грозна — мекият й череп още не се беше възстановил напълно от големия форцепс, който лекарят използва, за да улесни раждането. Но сърцето й виждаше само съвършенство и тя гледаше със страхопочитание на чудото, което й беше подарено. Отново изпитваше благодарност към доктор Мейсън-младши заради напредничавите му идеи. Баща му беше настоявал децата на Едит Хортън да имат кърмачка. На Чес се падна невероятното удоволствие да държи Огъста на гърдата си.

 

 

Роли беше окичен със знамена. Улиците около сградата на щатския законодателен орган бяха претъпкани с хора, които се взираха в масивния му, облицован с мед купол, или се възхищаваха на глас от стоките, изложени на витрините. Нейт си проправи път до края на улицата. Искаше да гледа отпред парада. Беше сигурен, че никога няма да престане да се вълнува от музиката по време на парада, дори и да доживееше до стогодишна възраст. Краката му подскачаха, когато маршируващите оркестри се приближаваха, и той ги поздравяваше шумно, докато минаваха покрай него. Бяха седем — с два повече от последното му посещение на панаира.

Украсените платформи също бяха хубави, но не можеха да се сравняват с оркестрите. „Блакуелс“ имаха натруфена платформа с голяма статуя на бик, застанал до пирамида от папиемаше и палми от изсушени тютюневи листа. Говореше се, че търговските представители на „Блакуелс“ били сложили реклама на Бул Дърам на един от онези триъгълници в Египет. Нейт беше склонен да вярва на слуха. Той се гордееше с „Бул“, както всички жители на Северна Каролина. Стига само „Блакуелс“ да се ограничаваха до рекламирането на тютюна си за пушене, а машинното производство на цигари да си останеше незначителна странична дейност за тях.

Може би един ден и той самият щеше да реши да включи в парада своя собствена платформа. Чес сигурно щеше да измисли нещо. Идеята за марката „Касъл“^[12] й дойде изведнъж. Вероятно щеше да си представи с голям замък с момиче, което наднича от някой от най-високите му прозорци, както Огъстъс беше издялал тура в комплекта й за шах.

Нейт се радваше, че най-после тя роди бебето, което толкова много желаеше. То я правеше щастлива и Натаниъл беше доволен. Чес изобщо не се оплакваше, когато времената бяха тежки за тях. Сега той щеше да се погрижи жена му да получи всичко, което иска.

Сигурно в панаирните палати щеше да види нови неща, модерни изобретения като пресата за изцеждане на пране, която се задвижваше с манивела, или машината за белене на картофи. Нещата, които хората сътворяваха, никога нямаше да престанат да го учудват. След парада палатите бяха най-хубавото нещо на панаира.

Нейт се включи в тълпата и стигна до панаирната площ. Почти всички вървяха в крак с музиката, която предвождаше шествието. Когато оркестърът засвири „Дикси“^[13], въздухът се изпълни с бурни крясъци.

Нейт подскочи от пронизителния шум в ухото си. Намръщи се, когато разбра, че идва от някакво момиче.

— Не съм предполагал, че подобно малко същество като теб е способно да вдигне такъв голям шум — каза усмихнат той.

Момичето беше много красиво.

Хвана го под ръка, а тъмните й очи го гледаха през кестенявите букли на бретона й.

— Понеже съм червенокоса. Тези хора по природа са доста по-буйни от останалите.

— Тогава ще те наричам „Червенокоска“ — заяви Нейт.

По-късно тя си вдигна полата зад сергията, където човек можеше да спечели ръчно изрисувана ваза, ако успееше да нахлузи три халки на гърлото й. Мъжът на Червенокоската ръководеше играта.

После Нейт прекара часове в палатата „Електричеството в дома“. Имаше преси за гладене, въртящ се вентилатор, лампи, полилеи, уред за печене на филии и меден чайник. Хората отдавна говореха за електричеството и Нейт често четеше за него във вестниците, но изобщо не беше подготвен да го посрещне като факт. Приказва си с механиците, които отговаряха за големия генератор, дълго след като се стъмни.

 

 

— Само да беше видяла светлината, която произвежда, Чес! По-силна е от дневната. От мен да го знаеш, това е най-голямото чудо на света.

Нейт не можеше да говори за нищо друго. В Ню Йорк вече цели сгради се осветяваха с електричество, а в Лондон — и цели улици.

— Защо не вземеш влака за Ню Йорк и да отидеш да ги разгледаш?

— Няма нужда да ги разглеждам, аз искам да имам електричество. И съвсем скоро желанието ми ще се сбъдне. Тогава фабриката ще работи денонощно. Електрическият ток ще движи и машините — пет, десет, сто, ако пазарът поеме производството. Как смяташ, Чес, не е ли време да разширим дейността си?

— Не съм изненадана — усмихна се тя.

На следващата сутрин, след като накърми бебето в шест часа, Чес стана от леглото. Бони й се скара, понеже според лекаря трябваше да минат шест-седем седмици от раждането, а тя издържа само три.

— Ако не започна да върша нещо, ще полудея, а на Огъста няма да й е нужна такава майка, нали?

Чес си облече стария развлечен кариран халат. Налагаше се да си поприказва с Нейтан, преди да е отишъл във фабриката, в Дърам или където й да било другаде.

 

 

Разговаряха оживено повече от час. Смееха се, всеки довършваше изреченията на другия, споделяха ентусиазма си. Решиха да вложат всяко пени, за да разширят дейността си и да се включат в живота на Дърам.

Нейт и Войника щяха да изработят гипсови отливки на частите на машината на Стандиш, да ги занесат в различни ковачници и леярни и да сглобят пет метални машини за производство на цигари.

Докато правеха копията, трябваше да построят жилища за бъдещите механици, които щяха да управляват машините, както и смесен магазин, където да пазаруват.

— Първо магазина — настоя Нейтан. — Всички фермери, които чакат да си смелят зърното, ще установят, че е много удобно да купят от него макара въже, сандъче пирони или торба тор.

— Или няколко пакета „Касъл“ — добави Чес. — Ще са ни нужни и повече каруци, за да караме цигарите до железницата, но тях ще ги оставим последни. Междувременно би следвало да разширим оборите и да потърсим коняри, товарачи и работници в конюшните — мъже, които постоянно ще са на разположение.

— В момента ми е необходим файтон. Не върви да ходим в неделя на църква в града с голямата каруца.

Заради Огъста и заради Нейтан, превърнал се в уважаван производител и търговец, беше наложително да се посещава средището на обществения и политическия живот — методистката църква на Дърам.

— И аз ще се чувствам по-добре. С дядо ходехме на църква всяка неделя. Струваше ми се доста неестествено, когато престанах да го правя… Естествено ще трябва да си набавя дрехи, но аз така или иначе възнамерявах да се погрижа за това. Вече всичко ми е отесняло. Ще уредя и кръщенето на Огъста. Едит ми каза, че за нея ще бъде чест да й стане кръстница. Ами кого да изберем за кръстник? Би ли искал да пишеш на брат си и да го поканиш?

— Не! — отговорът на Нейт беше моментален и гневен. Бързо се съвзе и спокойно й обясни, че Гидиън е прекалено далеч, че винаги е зависим от благоволението на епископите. По-скоро би помолил Войника.

— Великолепно! — възкликна Чес. — Веднага му кажи, Нейтан. Би било добре да свършим тази работа възможно най-бързо. Наближава ноември и зимата ще попречи на всичко.

— Когато Чес си науми нещо, никой не бива да застава на пътя й — изкоментира Нейт пред Войника. — Ще отскоча до града и ще купя красив файтон. А ти иди в къщата, за да изслушаш наставленията.

— И да видя кръщелницата си — отвърна с усмивка Боби Фред.

Очите му блестяха подозрително за един закоравял ветеран от кавалерията на форест.

Докато караше към Дърам, Нейт разсъждаваше усилено. Предстоеше му да се справи с толкова много задължения — да разговаря със строителите, да потърси леярни, да обсъди въпроса за магазина с Джим Мънроу. Налагаше се да се отбие и в банката, а после и в къщата, където беше настанил любовницата си Джули. Щеше да й даде пълно с пари портмоне и билет, за да напусне града. Беше жалко, защото се чувстваше удобно с нея, когато посещаваше Дърам. Но Джули много обичаше уискито и той не можеше да й вярва, че някой ден няма да се появи в църквата и да направи сцена пред хората.

Е, имаше много жени като Червенокоската.

Прибра се у дома в лъскава черна „Виктория“ — карета, а не файтон. Събираше не двама, а четирима души, и коженият й покрив се прибираше, когато времето беше хубаво.

Преди да спре пред къщата, запали лъскавите газени лампи с месингов обков. Хората отскоро ги използваха, а навън вече почти се стъмваше.

 

 

На деветнайсети ноември, събота, най-задната пейка на методистката църква в Дърам беше заета от Едит и Хенри Хортън, Боби Фред Хамилтън, Натаниъл и Франческа Ричардсън и мис Огъста Мери Ричардсън, на възраст пет седмици и четири дни. Неделната служба траеше дълго, състоеше се от много химни, изпълнявани пламенно от многобройните посетители. Мис Ричардсън спа като ангел цял час и четирийсет минути.

След службата преподобният Сандърс покани богомолците да останат и да приемат още едно семейство в братството на методистката църква „Света Троица“.

Много от тях го направиха, включително и цялото семейство Дюк и един от партньорите на „Блакуелс“ — сивокос господин на име Джул Кар.

По-късно Нейт сподели с Чес, че е усещал очите им като ножове, които се врязвали в гърба му.

След кръщенето мистър Сандърс изпрати Огъста и близките й по пътеката до входа на църквата. Съпругата му се втурна от вестибюла да погука на бебето. Огъста се размърда и зарита с крачета в дългата си копринена кръщелна роба.

— О, Боже, каква красива бродерия, мисис Ричардсън! — изчурулика мисис Сандърс. Опипа с пръсти робата. — Вие ли сте я изработили?

— Не — кротко отвърна Чес. — Не успях да се науча да бродирам равномерно върху атлаз.

Искаше й се да удари мисис Сандърс. Огъста се гърчеше и лицето й се беше изкривило. Всеки момент щеше да се разпищи.

Едит Хортън намери изход от положението.

— Мисис Сандърс, извинявайте, че ви прекъсвам, но се канех да ви попитам за цветята на олтара. Откъде са тези великолепни хризантеми?

Хвана съпругата на свещеника под ръка и я отведе настрани. Огъста размаха малките си юмручета, пусна едно мехурче и се успокои.

Чес се усмихна и отправи любезни думи към потока от доброжелатели. Нейтан и Боби Фред също преминаваха през подобно изпитание, продиктувано от добри намерения. Чес чуваше подобния на локомотивна свирка смях вдясно от себе си.

Денят беше хубав — слънчев и свеж. Носещият се из града мирис на тютюн беше приятен и напомняше за есента. Чес беше много щастлива. Те вече бяха част от тези мили и гостоприемни хора. Щеше да притежава всичко, за което си беше мечтала, да създаде на Огъста най-добрия, най-бурния, най-щастливия живот, който се полагаше на едно малко момиченце.

Едит и Хенри ги поканиха на обяд в един пансион, известен с превъзходния си готвач, а Чес използва специално запазената стая, за да накърми и да преоблече Огъста. После всички отидоха до ателието на пътуващия фотограф, който беше в Дърам за една седмица.

Направи им семеен портрет — Чес седеше с бебето на ръце, а съпругът й стоеше прав зад нея.

После се снимаха Едит и Хенри.

Чес настоя да има снимка на Боби Фред с Огъста.

Продължиха с портрети на Чес и на Едит. Те щяха да бъдат за визитните картички, които възнамеряваха да си поръчат. Според мис Маккензи, шивачка и гадателка, визитните картички с портрети току-що бяха излезли на мода в Дърам.

Последна мода бяха и големите, сложни турнюри върху роклите им. „Турнюрите се върнаха! — викаше с пискливия си глас на клиентките си мис Маккензи. — И то по-големи от всякога.“ Чес все още трудно понасяше подпората от железни обръчи, която беше завързана около кръста й. Тежеше, не беше закрепена добре и сякаш се мъчеше да наклони назад тялото й. Непрекъснато поглеждаше през рамо, за да се увери, че си е на мястото, понеже се страхуваше, че сложните, украсени с преплетени панделки плохи на кафявото кадифе ще се изплъзнат на една страна.

Стегнатият й, украсен с ширит жакет не й създаваше проблеми — можеше да дърпа острите му краища, за да останат на място върху набраното отпред кадифе на полата. А пищното жабо от кремава коприна край деколтето му й харесваше много. Нейтан й беше купил брошка с формата на полумесец, изработена от филигранно злато, която блестеше достатъчно ярко, за да подхожда на строгия костюм.

Обичаше изяществото на новите дрехи, приумиците на модата, непознатите удоволствия, които богатството поднасяше. Според нея стегнатите корсети и железните обръчи на модата все пак можеха да се изтърпят.

Двайсет и втора глава

Зимата дойде късно. През ноември и декември скреж покриваше земята, но дните бяха слънчеви и топли, както през есента. Чес се възползва максимално от хубавото време.

Графикът, по който хранеше Огъста, я държеше близо до дома, но тя нямаше нищо против. Започна да разбира какво е да си свободен — преживяването беше съвсем ново за нея. Наблюдаваше как растат къщите и магазинът, съставяше списъци на необходимите неща, които искаше Джим Мънроу да поръча за магазина, пишеше дълги писма за Огъста и ги изпращаше с копие от семейния портрет на мис Мери и на дядо си. Играеше си с бебето, къпеше го, гласеше го, решеше рядката, златиста коса с меката четка със сребърен обков.

И четеше — най-голямото удоволствие за нея. Поръчваше си книги, списания, вестници и ги поглъщаше жадно. Гостната на малката къща толкова бързо се задръсти, че се наложи да накара един от дърводелците да направи лавици на всички стени в стаята за гости, за да подреди съкровищата си. Бони продължаваше да идва всяка сутрин, за да бърше праха, да мете и да мие, но вече не оставаше да спи при тях.

След вечеря газената светлина й даваше възможност да чете до късно. Понякога Нейтан се задълбочаваше в „Сайънтифик Америкън“ и в другите пет-шест списания, посветени на тютюна, докато Чес се смееше на остроумието на Марк Твен. Единствените звуци в стаята идваха от шумоленето на страниците, от бавното бълбукане на лампите и от тихия шепот на пепелта върху решетката на камината. Тя слагаше пръста си на мястото, докъдето беше стигнала, затваряше очи и се наслаждаваше на безбурното щастие.

Войника гледаше бебето в неделя сутрин, докато Нейтан и Чес ходеха в града на църква. Това беше друг вид щастие. На Чес й харесваше музиката, пеенето, празничното настроение пред сградата след службата. Научаваше имена, разпознаваше мъже и жени, за които беше чела в „Тъбакоу Плант“, и решаваше с кого да се сприятели, дали може да бъде от полза за Нейтан, или да представлява опасност за него.

По обратния път към къщи те сравняваха впечатленията си. Често пееха. Винаги разговаряха за бъдещето. Нейт нямаше търпение то да дойде.

Когато са готови новите машини… Когато завършат строежа на къщите… Когато отворят магазина…

Нейт нае едно момче да върши работата на Чес. То оправяше цигарите, за да оформят равномерни пластове, и непрекъснато сменяше кутията, след като се напълнеше. Експедираха по двеста хиляди броя на седмица и печелеха близо по двеста долара. Човек с неособено високи претенции би се задоволил, но не и Нейт. Той харчеше по сто и петдесет долара на седмица, понеже разширяваше дейността си.

Чес знаеше всичко това, защото водеше счетоводството. Банковата им сметка постоянно се топеше.

Бък Дюк пристигна в сряда след Коледа. Чес скубеше кокошката, за да я сготви за вечеря, и пееше някаква смешна песничка на Огъста, която лежеше в кошчето в кухнята. Отвори вратата и каза здрасти. Чес толкова се стъписа, че изпусна кокошката.

— Здрасти! — отвърна гневно тя. — Вероятно смятате, че сте си у дома.

— Първо почуках. Сигурно не сте ме чули, понеже пеехте. Може ли да вляза?

Сега Чес още повече се разгневи. После осъзна, че се държи невъзпитано, и се насили да се усмихне.

— Да, разбира се.

Дюк си наведе главата, докато влизаше през вратата. Беше много висок и много чаровен. Вдигна кокошката, седна и започна да я скубе.

— Аз съм Бък Дюк.

Усмивката му беше необичайно приятелска.

— Знам. Виждала съм ви в църквата. Сега вече можете да ми подадете кокошката, мистър Дюк.

— Предпочитам да я оскубя аз, докато извикате съпруга си. Бих отишъл сам, но едва ли ще му е приятно да връхлетя във фабриката.

Присви очи, сякаш искаше и тя да се включи в шегата.

Естествено беше прав. Чес му кимна бързо.

— Ще го извикам.

— Бихте ли ми разрешили да попея на бебето? Не съм много музикален.

— Тя не прави голяма разлика, така че, давайте.

Когато Нейт и Чес влязоха в кухнята, Бък спря да пее и се изправи.

— Хубаво семейство имаш, Нейт — заяви той любезно. Кокошката почти беше изчистена. — Дойдох да обсъдим някои делови въпроси. Къде можем да поприказваме?

— Ще останем тук, Бък. Моята съпруга ми е съдружник в работата. Седни.

Дюк повдигна вежди. Погледът, който отправи на Чес, беше и преценяващ, и изпълнен с възхищение. Седна. Нейт го последва. И Чес.

— Ето каква е причината за посещението ми — започна Бък.

— Чух, че разширяваш прекалено много дейността си. Дошъл съм да купя машината ти или да ти предложа да станем съдружници — както предпочиташ.

Говореше бавно и тихо. В думите му прозираше сила, която той само отчасти успяваше да скрие. Във въздуха трептеше неизречената заплаха.

Нейт се облегна ухилен на стола.

— Ти се шегуваш, Бък. Не би трябвало да вярваш на приказките. Хората невинаги разбират всичко. На мен един глупак ми каза, че онези валяци, които докара от Ню Йорк, ги хванала носталгията и решили да те изоставят.

Сякаш се кръстосаха копия. Чес погледна Нейтан, Бък, а после пак Нейтан. Страшно много си приличаха. Зад усмивките беше стаено желанието да побеждават, без да се спрат пред нищо.

— Мога да направя сметка, Нейт. Щом отказваш, ще чакам да си разпродадеш имуществото, за да си платиш дълговете.

— Ще ти се наложи да чакаш, докато адът замръзне.

Дюк сви рамене.

— Скоро ще свие студ — отвърна провлечено Дюк. — Всеки момент. — Изправи се и се усмихна на Чес. — За мен ще бъде удоволствие да се срещнем отново, мисис Ричардсън. Довиждане, Нейт.

И Дюк излезе от кухнята.

Чуха тропота от копитата на коня му по пътя. След като шумът утихна, Нейт хвана с ръце главата си и каза:

— Като че ли се поувлякох. Притеснявам се, Чес.

Чес затаи дъх. Когато проговори, в гласа й имаше твърдо убеждение:

— Не бъди глупав, Нейтан. Знам, че ще спечелиш битката.

— Тази година Бък е продал девет милиона ръчно изработени цигари.

— Следващата ние ще продадем двайсет милиона.

Нейт вдигна очи и тихо се изсмя.

— Звучиш страшно категорично, съдружнико. — Изправи се и се протегна. После напълни с вода умивалника и си изми ръцете. — Ще се освободя от катрана — промърмори той, — но едва ли ще е толкова скоро, колкото ми се иска. — Гърленият му смях прокънтя в стаята. — Тъжното е, че може би пропуснах шанса си да изплаша истински стария Бък. В момента, в който кракът ми стъпи в кухнята, стомахът ми се сети, че е гладен. През цялото време, докато траеше престрелката, се притеснявах, че червата ми ще започнат да протестират.

Чес записа в дневника: „18 февруари 1883 г. Работят вече две метални машини на Стандиш. В къщите живеят четири негърски семейства. Магазинът е открит и за него се грижат Джим Мънроу и съпругата му Дорина. Днес бяха произведени сто хиляди цигари. Кризата е преодоляна.“

Остана само една незапълнена страница в дневника. Чес реши да се отпусне и да купи няколко нови — по един за мелницата, за фабриката, за магазина и за наемите, събирани от къщите. Но този винаги щеше да й бъде любимият. Обърна на първата страница.

17 юли 1881 г. Мелницата започва да действа

Няма работа

18 юли

Пишем обяви по скалите

19 юли

Постъпления 14 цента

20 юли

Постъпления 22 цента

Усмихна се. Наистина сякаш беше минало много време оттогава. Усмивката й стана още по-широка, докато прелистваше страниците и четеше записките за наемането на Боби Фред, за избирането на името на компанията, за построяването на къщата, за раждането и кръщаването на Огъста Мери. Да, това определено щеше да бъде любимият й дневник. Щеше да открие сигурно място, където да го съхранява, и да го даде на Огъста, когато порасне.

Чес не отбеляза в дневника една друга повратна точка — отби Огъста и ако искаше, можеше да отсъства от къщи през целия ден. Бони с удоволствие помагаше срещу заплащане по няколко часа в домакинството.

Визитните картички бяха извадени от кутията и Чес следеше времето с особен интерес. През топлите дни пътуваше с „Викторията“ до пет-шест плантации в околността и посещаваше домакините. Къщата на Едит се намираше най-близо и тя винаги отскачаше първо до нея. Едит често я придружаваше при останалите визити. Жените бяха близки, на възраст между трийсет и петдесет години. Спомняха си дните преди Гражданската война и полагаха усилия да поддържат някакво подобие на стария изтънчен начин на живот в огромните рушащи се къщи на съпрузите си.

Твърде често разговорите се израждаха в тъжни истории за „отминалите дни“ сравнени с днешния свят, където новобогаташите завладяваха всичко с парите си, спечелени по вулгарен начин. Това я нараняваше жестоко, понеже Нейтан беше един от тях. Когато се стигнеше дотам, Чес започваше да демонстрира, че е от Тайдуотър. В крайна сметка, нима някой от Северна Каролина беше чувал за изисканата Вирджиния?

Независимо от всичко й беше приятно с Дарси Андрюс, Луела Симс, Хариет Трулъв и Бет Фийлдинг. Но Едит Хортън й остана най-близката и най-старата приятелка.

 

 

Манталитетът й на плантаторка стана причина за първата голяма схватка между Чес и Нейт. Беше провокирана от Джим Мънроу.

— Дорина е издокарала страхотно горния етаж на къщата — похвали се той, когато Нейт се отби в новия магазин. — Никога не си виждал толкова дяволски много мили ресни в целия си проклет живот. Защо не дойдете с Чес и с бебето на вечеря и да го видите?

— Няма да отида — заяви Чес на Нейтан. — Как можа да приемеш? Не ме интересува, че Джим ти помогна да построиш мелницата. Не ме интересува, че поправи старата къща за мен. Не ме интересува, че ще си изплаче очите, ако не идем. Тази Дорина е боклук. Плеска си лицето и смърди на парфюм. Ако отидем, ще трябва и ние да ги поканим, а аз не искам това долно създание да стъпва в къщата ми.

Чес се тресеше от гняв. Нейт й отговори спокойно. Призна, че е сгрешил, като не е отказал на Джим. Говорил, без да мисли. Но тъй като вече обещал, вечерята нямало да им навреди кой знае колко много. Чес не била длъжна да ги кани. Той щял да обясни на Джим.

— И ще се извиниш заради лошите ми обноски, предполагам.

— Не смятах, но след като го спомена, може би ще го направя. Не заради Дорина. Но ти си права. Тя не е подходяща компания за една дама. И все пак струва ми се, че прекаляваш с тези маниери на плантаторка. Налага ми се твърде често да се извинявам заради теб.

— Ти? Извинявал си се заради мен? И пред кого, ако не е тайна?

— „Пред кого“ — повтори той с подигравателен фалцет. После изкрещя: — Пред наемателите, ето пред кого. Начинът, по който се носиш наперено, задаваш им въпроси и ги потупваш по главата, ме кара да се срамувам заради теб.

— Как смееш? Когато ти си ходил бос след мулето в тютюневата нива, аз се грижех за наемателите негри. Кой си ти, та да се срамуваш от мен?

— Не ми дръж такъв език, Чес, и не си вири носа, сякаш съм пръстта под краката ти. На такива като теб им мина времето. Отдавна, преди двайсет години, и ти, Едит Хортън или която и да била от другите ти приятелки не можете да направите нищо, за да го върнете.

Истината, която изрече, изгърмя в ушите на Чес като изстрел. Очите й се напълниха със сълзи. Страшно се ядоса на себе си. Сълзите обаче потекоха и тя започна да плаче.

— Боже Господи! — изрева Нейт. — Отивам у Джим. Вече не издържам.

 

 

Чес продължи да плаче. Крясъците — нейните, както и неговите — я ужасиха.

Нейт изтрополи по пътеката към къщата на Джим. Сълзите й го разстроиха силно. Не си спомняше, преди да е плакала. Сълзите й я превърнаха в съвсем непозната за него жена.

Нейт знаеше, че греши по отношение на Дорина. Що се отнася до наемателите обаче, беше сигурен, че е прав.

Чес също беше уверена, че е права.

И двамата бяха прави, и двамата грешаха, ако се вземеха предвид негърските семейства в новите къщи. Наемателите представляваха бивши роби или деца на бивши роби от Феърлон, най-голямата плантация в Пийдмънт, Северна Каролина.

За Чес, отгледана в духа на покровителственото отношение на плантаторите, те бяха отговорност, както децата.

Нейт израсна във фермата. Спомняше си освободените чернокожи работници, които се бореха със същите врагове — с времето, с мухите и с червеите по тютюна. Някои успяваха да се справят, други — не, също като белите фермери. И черните, и белите или губеха, или побеждаваха. Той уважаваше победителите и не се замисляше за губещите, нито пък им дължеше нещо. Работниците, които беше наел, живееха в неговите къщи. Или щяха да работят добре, или щеше да ги уволни. Или щяха да плащат наем, или щеше да ги изхвърли.

Чес искаше те да бъдат щастливи и никога не си даваше сметка, че притежават гордост.

Нейт уважаваше чувството за собствено достойнство у усърдните работници. Останалите им емоции не го засягаха.

Що се отнасяше до наемателите, те бяха едно цяло, тъй като споделяха едни и същи преживявания и една и съща кръв. Поколения от роби във Феърлон се бяха женили, раждали деца и задомявали рожбите си. На някои им липсваше сигурността, която им даваше проявяваното към тях внимание, и приемаха нормално отношението на Чес. Други ценяха свободата повече от спокойствието и презираха загрижеността й. Всичките знаеха, че белите са ги направили роби, после някои от тях им обещаха свобода, впоследствие превърната в зависимост, изразяваща се в нископлатен наемен труд — друга форма на робство.

Използваха уменията, придобити през годините на робство. Даваха на белите мъже и жени очакваните отговори. Но се разкриваха само пред себеподобните си и криеха своите тайни от белите, понеже не им вярваха.

Нейт и Чес се скараха жестоко заради хора, които изобщо не познаваха.

 

 

— Съжалявам — каза Чес, когато Нейтан се върна вкъщи. — Не биваше да изричам всички тези ужасни неща.

— И аз съжалявам — отвърна Нейт. — Знам, че Дорина е непоносима.

Никой не спомена за наемателите. Чес вече посещаваше къщите им по-рядко, но не се отказа съвсем.

Нейт купуваше тухли само от един чернокож търговец, наречен Ричард Фицджералд, тъй като те бяха най-добри. Когато говореше с Войника или с Джим, наричаше негрите, които работеха при него „черни“.

Когато Огъста навърши шест месеца, Чес реши да я заведе в Хеърфийлдс.

— През последните няколко месеца почеркът на дядо стана страшно нечетлив, Нейтан. Страхувам се, че здравето му се влошава, макар и да отрича. Знаеш, че е много стар. Според мен за него би било голяма радост да види правнучката си, която носи неговото име.

Погледът на Чес беше мрачен.

— Ако наближава краят му, трябва да се погрижа за майка си и за управлението на плантацията. Не знам кой и как ще го направи, но е наложително. Може би мистър Пери ще ми даде някакъв съвет. От години е адвокат на Цезар… Дано само да не е умрял или вече да не практикува. — Тя въздъхна. — Въпреки че предпочитам да си остана вкъщи.

Нейт й отвърна, че е длъжна да го стори веднага и да приключи въпроса.

— Ще пътуваме с влак и ще вземем Бони Уилсън да ти помага за бебето. С удоволствие ще се срещна със стареца. Бог ми е свидетел, че му дължа поне едно благодаря. Бих искал също да разбера подробности за сегашните му творения. Какво ще кажеш да прекараме няколко дни в Ричмънд? Мисля да започна търговия на едро с една фирма, но преди да реша окончателно, ми се ще да поговоря с тях.

— С удоволствие! Ричмънд е истински град, а не кална купчина от къщи като Дърам. Има тротоари, улици с тухлена настилка и чудесни магазини. Преди гледах стоките по витрините, но никога не можех да си позволя да си купя каквото и да било.

— Нещата сега са малко по-различни.

— Малко! Ти си страшно богат, мръснико, и отлично го знаеш.

— Не казвай „мръснико“, защото кожата веднага ме засърбява.

— Парите са спечелени от тютюна, Нейтан.

— Ти си абсолютно безмилостна. Ще поръчам малко тютюневи червеи и ще ти ги пусна в гърба.

Чес се престори, че трепери от страх.

— Предавам се и си вземам думите назад. Ние сме съвсем чисти, поразително свежи новобогаташи. И на мен това много ми харесва.

— В Ричмънд ще бъде прекрасно.

Двайсет и трета глава

— Виж, Огъста, тук се ожениха мама и тати, в тази малка църква — Чес вдигна бебето към прозореца. Нейтан направи всичко възможно, за да пътуват добре, като нае елегантна тъмнозелена карета, карана от изпълнен с достойнство възрастен чернокож мъж, облечен в тъмнозелена униформа на кочияш и висока черна шапка от боброва кожа. — Погледни, скъпа, големите каменни зайци. Ние сме у дома. Това е Хеърфийлдс.

Чес не предполагаше, че ще се почувства така. За нея домът й беше спретнатата тухлена къща в Ориндж Каунти, Северна Каролина. Но влакът наближи Ричмънд, замириса й на реката и тя усети, че Хеърфийлдс зовеше сърцето й. Връхлетяха я спомени от детството, когато светът беше красив, подреден и безопасен. Пред очите й беше обвитата в глициния люлка, висяща от вечнозеления дъб. Не беше забравила как седеше на специалната ниска маса на огромната морава с френските си кукли, всяка в отделен стол, облечени в дантела и коприна, и им поднасяше чай, сандвичи и сладки. Нито пък книжките с картинки и прекрасни истории, които четеше, разположила се удобно на плетения стол на широката веранда. Чуваше музиката, която се носеше от балната зала. Виждаше дамите с бижутата, които се движеха, придружени от красиви мъже, покрай процепа на вратата, където тя надничаше, макар че отдавна трябваше да е в леглото.

Глицинията сигурно вече беше цъфнала и навярно имаше прилив, понеже се долавяше силна солена миризма. Сърцето й биеше и сякаш й казваше: „Бързай, бързай, бързай да си отидеш вкъщи.“

Каретата влезе през портите и изведнъж се появиха много хора, които тичаха към алеята, фермерите наематели в Хеърфийлдс. Мъже, жени, деца. От полето, от къщите, тичаха и я викаха по име, приветстваха я с добре дошла у дома. Чес не можеше да ги отмине. Беше прекалено щастлива, че ги вижда.

— Спрете! — каза Чес. — Спрете каретата! — Сложи бебето в скута на Бони и се опита да отвори вратата, но не успя. — Аз пристигнах! — извика тя и слезе на обраслата с трева пътека.

— Сила! — обърна се към готвачката, която разпозна. — Аз съм мис Чес и все още не съм се научила да правя соса както трябва. Какво е станало? Нещо не е наред ли?

Тичащите хора виеха, а по лицето на Сила се стичаха сълзи. Прегърна Чес.

— Горкото дете — хлипаше жената, — горкото сираче! Тях вече ги няма. Стария мистър Огъстъс и майка ти. Свещеникът не знаеше как да те намери. Преди три дни ги погребахме, мис Чес.

Чес се притискаше към силното тяло на едрата жена.

— Не! — изкрещя тя.

Звукът се загуби сред високите писъци на жените, сред басовите стонове на мъжете, сред накъсаното хлипане на децата. В каретата Огъста започна да плаче.

Раменете й бяха обхванати от здрави ръце.

— Кажете ми какво се е случило? — обърна се Нейтан към Сила. — Аз съм съпругът на мис Чес.

Той притегли Чес в прегръдките си. Сила се люлееше напред-назад.

— Пожар — изстена тя. — В къщата. През нощта. Небето се освети така, сякаш беше по пладне.

Скри лицето си в престилката и продължи да плаче.

Чес отблъсна Нейт.

— Трябва да видя — гласът й беше глух и безжизнен. — Длъжна съм да видя. — Сложи си крака на стъпалото на каретата и изкрещя на кочияша: — Да ви вземат дяволите, пришпорете тези коне и ме отведете вкъщи. Длъжна съм да видя.

Нейт я хвана за лакътя и я стовари на седалката. Турнюрът на роклята й се изкриви и се получи доста гротескна гледка. Прехвърли се в кабината на кочияша и грабна поводите.

— Пристигнахме! — извика мъжът. — Махнете се оттук.

Звукът на камшика беше като изстрел на пистолет.

До този момент Нейт нямаше представа колко голяма е била къщата. Овъглените руини се простираха върху площ от четвърт акър. Бяха се запазили шест комина подобно на гигантски черни траурни символи. Вятърът разнасяше отломъци и пепел. Сякаш участваха в някаква ужасна игра — танц на смъртта.

Чес стоеше неподвижна и безмълвна като комините. Пръстите й бяха сключени, а лицето й — бледо като белите ръкавици. Взираше се в останките от миналото си, без да забелязва вихрушката от пепел, плача на детето си, присъствието на мъжа си.

Най-накрая се обърна. Погледът й срещна очите на Нейтан.

— Вече го видях — бавно каза тя — и би трябвало да повярвам. Никога няма да си простя, че толкова дълго отлагах посещението. Моля те, заведи ме в Ричмънд, Нейтан. Налага се да се срещна с мистър Пери.

Двайсет и четвърта глава

Семейство Гинтър настояваха Чес, Нейт и бебето да отседнат в къщата им. Мисис Гинтър се помоли на Нейт да убеди жена си, но той й обясни, че не е в състояние.

После Луис Гинтър реши, че би било добре да им предостави един етаж от хотела, който притежаваше. Нареди на служителите си да оставят празни всички незаети стаи и да обърнат особено внимание на апартамента, където се настаниха семейство Ричардсън.

Съпругата му изпрати шивачката си да вземе мярка на Чес за траурните дрехи. Доставиха кутии с черни воали, чорапи, шал, халат, палто, шапка и носни кърпички.

Преди да е готово черното й облекло, Чес носеше светлосинята копринена рокля, която си беше купила за пътуването, докато преглеждаше документите и разговаряше с мистър Пери. Нейт седеше тихо до жена си и слушаше подробностите около нещастието в Хеърфийлдс.

Огъстъс Стандиш беше прехвърлил фермите на наемателите срещу редовни доставки на храна, а в случая със Сила — срещу службата й като готвачка, докато е жив.

В завещанието си беше включил наставления снаха му да бъде настанена в Конфедеративния дом за вдовици и сираци в Ричмънд.

Оставяше къщата в Хеърфийлдс и заобикалящите я десет акра земя на внучката си Франческа Стандиш Ричардсън.

Не бяха плащани данъци върху собствеността за 1881 и 1882 година.

— Нека щата да ги поеме — заяви Чес. Нейтан се канеше да й обясни, че сумата не е голяма и той с удоволствие ще я плати, но тя го изпревари. — В крайна сметка за мен тук няма нищо.

Чес разгледа надгробните паметници и избра прости гранитни плочи с надписи в римски стил.

— Не знам рождените дати на Маркъс и Даяна — каза тя. — Ще сложа само датата на смъртта. Искам да преместят гробовете им. Би следвало да почиват при другите членове на семейството.

— Рубините на майка ти навярно не са изгорели — отбеляза Нейт. — Огърлицата сигурно ще може да се възстанови.

Чес поклати глава и отвърна:

— Бяха изкуствени. Истинските ги продадохме още през шейсетте години. Мама така и не разбра. — После даде странно нареждане на адвоката: — Настоявам да се засадят дръвчета около гробището. Кестени — не от местните, нискостеблените, мистър Пери. Ще трябва да потърсите от истинските. Вярно ли е, че никой няма право да закача гробището, независимо чия е собствеността?

— Да. Но тези дървета…

— Не желая да обсъждаме повече въпроса, мистър Пери. Увеличете хонорара си, за да е в съответствие с трудната задача.

 

 

Късно през следващата нощ Нейт разбра причината. Огъста се събуди от някакъв сън и повика майка си. Чес отиде при нея. Нейт я последва за всеки случай, ако се наложеше да помага.

Чакаше, без да бъде забелязан в мрачната стая, докато Чес седеше с бебето на скута си на лунната светлина, която струеше през големия прозорец.

Чес успокояваше уплашеното дете, като го галеше по косата и непрекъснато му говореше:

— Толкова си хубава, ангелче мое. На лунната светлина косата ти е златиста със сребрист блясък. Косата на баба ти беше същата. Понякога ми позволяваше да я реша с гребените й от слонова кост. Спускаше се по гърба й и стигаше до пейката, на която седеше. Беше като сребристо златиста коприна. Галех я така, както правя сега, за да усетя меката и гладка повърхност.

Обичаше да решат косата й, а на мен ми беше много приятно. Тя затваряше очи и ми разказваше чудни истории за времето, когато двамата с баща ми били млади и заминали с големия кораб за Европа. Танцували в Париж на кейовете, когато цъфтели кестените, в двореца на краля в Лондон, когато розите изпълвали въздуха със сладката миризма на мускус, и в руините на Рим, когато цветовете на магнолиите били като луни по тъмните храсти.

Тя ме напусна, когато имах нужда от нея, Огъста. Заживя със спомените си и ме остави съвсем сама. Но аз никога няма да те оставя, никога, никога. Винаги ще те обичам и ще те закрилям, за да не се чувстваш самотна или уплашена.

Обичах я много, а сега вече я няма. Толкова е тъжно…

До момента Чес не беше плакала за Хеърфийлдс. Но докато говореше на малкото момиченце, по бузите й се стичаха сълзи. Безцветното й лице блестеше като сребро на бледата светлина на луната.

Нейт излезе тихо от стаята, за да й даде възможност да си излее мъката.

 

 

— Затруднен съм, Чес. Ще ми помогнеш ли?

Наложи си да изглежда заинтригувана. Но докато Нейтан й описваше проблема си, у нея се разгоря истински интерес.

Нейт беше прекарал по-голямата част от деня при „Джос. Баркър & синове“, търговци на едро на тютюневи изделия. Баркър искаше цигари „Касъл“, само, при условие че Нейт започне усилено да ги рекламира.

— Ето в какво се състои проблемът — може да си велик и никой да не те забелязва. Ниските цени наистина помагат много при продажбата, но това вече не е достатъчно. Човекът, който пуши, би следвало да търси твоите цигари, а не нечии други. Този факт е известен на конкурентите ми. — Нейт подаде на Чес купчината от вестници, които беше взел от Баркър. — „Бул“ са най-гръмогласни, откакто Блакуел продаде компанията на Джул Кар. Прибавят и по една връзка хартия към всяка торбичка с тютюн, така че мъжът да може да си свива и цигари, а не само да пуши лула. И сами го разгласяват от единия край на света до другия.

Чес бързо прегледа новините от цяла Америка. Гигантските афиши на „Бул“, високи сто и петдесет фута, бяха залели Ню Орлиънс и Мексико, Сиатъл и Сан Франциско, Бостън и Квебек. Бикът се беше вдигнал на задните си крака или гледаше злобно от рекламите, заемащи половин страница в списанията и вестниците, издавани в големите градове.

— Сигурно харчи цяло състояние — учудено отбеляза тя.

— Меко казано. А от продажбата изкарва два пъти повече от парите, вложени в рекламата. И ние трябва да се включим в кампанията, Чес. Другите се изпопребиват кой да бъде първи. Погледни тук — „Лигит & Майърс“ са заели на практика една страница в този чикагски вестник. „Ричмъндс Джеймс“ са в списанието „Сатърди Ивнинг Поуст“. Би следвало и ние да се размърдаме. Ти измисли името „Касъл“, рисунката и всичко останало. Изцяло по твоята част е.

Чес мислеше трескаво.

— Ще ми е нужна помощ. Не знам в кои градове излизат вестници, а списанията, доколкото ми е известно, са петстотин. Страшно забавно! Естествено, че ще го свърша. Или поне ще се опитам.

— Добре казано. Ще уведомя Баркър, че ще си платим, стига да намери някой, който е наясно по тези въпроси.

Чес отново започна да чете изрезките. Бавно. По бузите й изби червенина. Трагедията в Хеърфийлдс вече не изпълваше съзнанието й.

— Добро утро, мисис Ричардсън, аз съм Доктор Фицджералд.

Чес погледна озадачено много високия и много слаб млад мъж.

— Мисля, че сте сбъркали етажа, докторе. Слава Богу, всички се радваме на добро здраве.

Той се засмя доволно.

— Вижте какво, мисис Ричардсън, вие просто направихте погрешна асоциация. Аз всъщност съм рекламният директор, от който се нуждаете. Нямам нищо общо с медицината. „Доктор“ е собственото ми име, така съм кръстен. Вие обаче съвсем естествено предположихте, че е титла. Някои хора веднага ми показват къде точно ги тормози лумбагото. Може ли да вляза? Предстои ми да свърша много работа.

Чес пристъпи назад, за да му даде път да мине, повлечена от бързия поток от думи, които той изрече, и от изумителната му самоувереност. Нямаше време да отреагира по друг начин.

Току-що й бяха демонстрирали тайната на успешната реклама. В случая Доктор Фицджералд беше както специалист по рекламата, така и нейно творение.

— Поръчах на рецепцията да донесат кафе и бисквити — заяви той. — Докато си хапваме, аз ще ви разкажа за себе си, а вие — за цигарената компания „Стандиш“. Къде да седнем? В тази очарователна дневна ще бъде приятно. Моля… — мистър Фицджералд й посочи един стол. — Разполагайте се.

 

 

— И аз седнах — докладва Чес по-късно на Нейтан. — Едва ли можех да постъпя по друг начин. Бях смаяна. Когато пристигнаха бисквитите и кафето, не споменах нищо за яйцата, пушеното месо, овесената каша и наденицата, които също бяха на подноса.

Нейтан, няма да повярваш на очите си, когато видиш как яде този мъж. Готова съм да се закълна, че изобщо не дъвче, нито пък преглъща. Храната просто влиза в устата му и изчезва, докато той продължава да говори.

Роден е в Хайланд Каунти, Вирджиния, високо в планините. Седмият син е в семейството. Баща му също е бил седмият син. Затова са го нарекли Доктор. Предполага се, че след като за втори път е седмо поред дете, има някакви специални способности като например ясновидство. Е, той наистина е надарен. Би могъл спокойно да приказва, докато стените на Йерихон се превърнат в прах. Изобщо не му е нужен тромпет.

Успях все пак да кажа няколко думи. Попитах го за квалификацията, практиката и образованието му. Така станах причина да се отприщи хвалебствен химн, посветен на самия него и съставен от няколкостотин стиха.

Накрая се оказа, че е учил класически езици в Университета във Вирджиния и аз леко се смутих. Но когато абсолютно невъзмутимо заяви, че са го хванали в измама и са го изключили, ми стана ясно колко подходящ е за съвета и рекламата, от която се нуждаем.

Чес се изсмя. Дълбокото, щастливо мъркане в бликащия й смях подсказа на Нейт, че всичко е наред. Щеше да наеме този човек Доктор дори само за това. Той беше накарал Чес отново да се смее.

— Поканих го да дойде утре сутринта да се запознае с теб — продължи тя, смеейки се. — Наспи се добре, понеже ще са ти необходими сили.

 

 

— Ох, този Доктор не се търпи — изпъшка Боби Фред.

Чес се изсмя.

— Неслучайно го изпратих да живее при теб. Беше се запътил към стаята за гости на горния етаж, но аз веднага се усетих. Не се притеснявай, няма да е тук за дълго. Утре тръгва да обикаля всички крупни производители и търговци на цигари, а докато се върне, къщата му ще бъде завършена.

От изгрев до залез-слънце постоянно се чуваха звуците на каруците, трионите, чуковете, брадвите и крясъците на работниците. Нейт разширяваше предприятията си едновременно в три направления.

Строежът на цигарената фабрика „Стандиш №2“ беше в разгара си надолу по течението на потока, дъскорезницата на Ричардсън бе наполовина готова нагоре по течението на потока, а десет мъже сечаха дървета в гората зад мелницата, за да разчистят пространството за пътя, който щеше да започва от края на моста.

Парите отново изтичаха от касата два пъти по-бързо, отколкото влизаха в нея.

— Това е стилът на татко ти, Огъста — обясни Чес на детето. — Съвсем скоро нещата отново ще се уталожат, поне за известно време.

Беше благодарна, че оставиха непроменен дървения мост. Отначало се тревожеше, че на Нейт може да му хрумнат грандиозни идеи, понеже преливаше от възбуда, докато разказваше за завършения неотдавна мост на едно място в Ню Йорк, наречено Бруклин.

Всъщност предната седмица се качи на влака и отиде да го види. Чес не знаеше кога ще се върне. Надяваше се, че щатския панаир най-вероятно ще го изкуши. Нямаше търпение да заминат. Сигурно щеше да усети невероятно спокойствие след общуването с Доктор Фицджералд.

„Наистина ни провървя, мислеше си тя, — че хората в «Джос. Баркър» решиха да се отърват от него, като го изпратиха в хотела. Вече беше напълнил лавиците със списания и вестници с таксите и графиците за поместване на реклами. Щяха да продължат да заемат половината място в столовата, докато завършеше строежът на новата фабрика. Кабинетът на Доктор щеше да бъде там.“

Както и на Нейтан, макар че едва ли щеше да прекарва много време в него. Обичаше да се движи, да обикаля и да се уверява с очите си докъде са стигнали нещата.

И да измисля нови. Когато Чес го попита за какво му е дъскорезница, той й отговори така, сякаш тя беше пълен глупак.

— За да произвеждам дървен материал. Къщите на десетте работника ще струват над петстотин долара всяка, а почти половината от парите ще отидат за дървен материал. Ако не го плащам, ще успея да построя два пъти повече къщи.

Чес реши да не се интересува за какво щяха да служат останалите къщи. Наистина Доктор се нуждаеше от място за живеене, но за друг не се сещаше.

 

 

По Коледа намери отговор на въпроса. Нейт ги закара с Огъста по новия път до една лъскава бяла къща подобна на сложно гарнирана торта, която беше видяла на витрината на една пекарна в Ричмънд.

Беше на три етажа, с голяма кръгла кула, издигаща се още на едно ниво, и мансарда с капандури и арки. Цялата беше украсена с ажурна дърворезба, която приличаше на дантела, включително и широката люлка на просторната веранда и сандъчетата за цветя под прозорците.

— Нейтан, тя е огромна! И красива. Защо не ми каза? Можехме да прекараме Коледа в нея. Вратите щяха да изглеждат чудесно с венчетата от зеленика. Пък и обзалагам се, че вътре има място за грамадна елха. Хайде да влезем.

— Още не. Всъщност защо да не го направим? Бих желала да чуя мнението ти. Цветните стъкла за прозорците още не са пристигнали и вътре е студено и ветровито…

Чес повдигна вежди.

— Не е само това, нали?

— След като отвори дума… Възнамерявах да прекарам електричество, но ще сме в състояние да изградим електроцентралата чак през лятото. Динамото трябва да бъде конструирано в Ню Йорк и превозено с влака дотук.

— Ясно — тя се разсмя. — Моля те да ми обещаеш, че няма да пристигне и Бруклинският мост. Понеже от теб мога да очаквам всичко.

Нейт се усмихна.

— Чух, че някои хитреци пробутвали идеята на наивниците, но не попаднаха на мен. Поне този път.

Незавършената къща беше най-интересната тема на тържеството, което Чес и Нейтан устроиха в малкия си дом. През целия следобед столовата и гостната бяха претъпкани с хора. Идваха и си отиваха — семейства, които притежаваха наблизо плантации, фермери, редовни клиенти на мелницата и магазина им, даже Дорина, Джим и работниците, живеещи под наем в къщите. Една от каруците на фабриката беше снабдена с пейки специално за случая. Боби Фред и Доктор се редуваха да карат гостите по новия път до бъдещата им къща. На вратите й имаше венци, а от подобната на дантела дърворезба на широкото стълбище се спускаха ледени висулки.

Когато си тръгваха, всички поздравяваха Чес и й благодаряха. Нейт беше зает с Огъста и някакъв твърд бонбон. Казваше на гостите довиждане от столовата.

Дорина сграбчи Чес за ръката и я изтегли през вратата на верандата. Чес разбра, че беше пила от пунша, приготвен за мъжете. Опита се да се изскубне.

Джим хвана Дорина.

— За Бога, Дори, стегни се! — процеди през стиснатите си зъби той. — Извинявай, Чес.

Дорина раздруса ръката на Чес.

— Джим настоява да ви благодаря за това, че ни поканихте. Но аз му обясних, че не желая да ме слагат в една и съща категория с черните.

Чес трепна, след като чу грозната дума.

— Съжалявам, че сте се почувствали така, мисис Мънроу. Моето семейство винаги е оказвало гостоприемство на наемателите си.

Не беше работа на никого да знае колко жалко беше гостоприемството в Хеърфийлдс и колко малко приятели имаха, като се изключеха наемателите.

— Стига сте се фукали — усмихна се подигравателно Дорина. — Гостоприемство, а? Ето какво можете да предложите. Нищо чудно, че съпругът ви се приюти при Джули.

— Да бъдеш проклета, жено! — извика Джим. — Няма ли да си затвориш устата? — Удари я по лицето. — Пияна е и не се чува какво приказва.

Дорина протегна напред врата си. Дебелият слой червило се беше размазало от плесницата.

— По дяволите, така си мислиш! — изръмжа тя. — Заради тази кучка Нейт накара онова симпатично малко момиче да напусне града. И сега Джули умира от туберкулоза. Можеше да остане в бара на Дикси и всичко да бъде наред.

— Пуснете ръката ми или ще ви убия — изрече Чес.

Гласът й беше тих, студен и злобен. Дорина се отдръпна назад и залитна. Джим я поведе надолу по стълбите.

Чес се подпря на една от колоните на верандата. „Не мога да дишам — помисли си тя. — Корсетът ми е прекалено стегнат. Лошо ми е.“ Съзнанието отказа да приеме това, което току-що беше чула. Тялото й веднага отреагира. От носа и устата й потече топла, кисела струя. Наведе се над парапета навреме, за да не изцапа роклята си.

Извади от джоба си носна кърпичка и се избърса. Гостите все още бяха вътре. Насили се да се усмихне.

— Мама — извика радостно Огъста.

Чес не можеше да погледне щастливото лице на детето, докато беше в скута на баща си.

„Имам гости — каза си Чес. — Трябва да се усмихвам и да говоря, колкото и да ми е трудно. Дори и да ми е страшно трудно.“

Двайсет и пета глава

Чес беше забравила колко силна е болката. Сега, когато отново я разкъсваше, тя си спомни. Спомни си гласа на Алва и жестоките й, изречени съвсем небрежно думи „той ми доставяше удоволствие“, които й причиниха страшни мъки. Вдигна ръце и се опита да стигне до гърлото си, което се свиваше и й пречеше да диша. Конвулсиите преминаваха надолу към сърцето, стомаха и червата. Цялото й тяло беше обхванато от непоносима болка. Железните клещи на ревността я стискаха и болката я раздираше.

Този път беше по-лошо от преди, по-лошо, отколкото можеше да си го представи. Чес си мислеше за онази курва Джули, о, да, тя беше курва. Знаеше какво представлява барът на Дикси. Доказателство за това беше Дорина.

Да я укорява подобно създание! Колко унизително. Една такава жена не би трябвало изобщо да се осмелява да й говори, дори да й казва добро утро.

Как е могъл Нейтан да докосва толкова долно същество? Дали и на нея й е „доставял удоволствие“? Боже мой, какво ми има на мен, та е бил принуден да ходи при една курва? Не му ли стига, че всяка нощ се мъчим да направим бебе? Мразя я. Дано наистина да е болна от туберкулоза. Моля се на Господ да се задуши от собствената си кръв, така както аз се задушавам от болка. Измамена съм. Нейтан ме измами.

Сърцето й изгаряше от обида.

Едва си наложи да се примири с това, което знаеше за Нейт и Алва. Успокояваше се, че се е случило преди сватбата, преди той да й стане съпруг. Сега беше хиляди, милиони пъти по-лошо. Отвратителна измама.

Огледа гостите в стаята. Защо не си отиваха? Нима не усетиха нищо, нима не го почувстваха във въздуха? Не разбираха ли, че е в ада, че страда от мъките на прокълнатите?

Не. И по-добре, че не подозираха нищо. Така поне щеше да си запази гордостта, която да й даде сили да издържи.

Чес говореше, смееше се, пълнеше чашите с пунш…

Не се отпусна, докато не си тръгнаха всички гости. Нахрани Огъста, изкъпа я, сложи я в леглото, после легна до нея, прочете й приказка и я целуна за лека нощ.

Заслиза бавно надолу по стълбите. Държеше се здраво за парапета, за да не падне. Болката беше непоносима и все пак трябваше да я изтърпи.

— Тържеството беше чудесно, Чес — заяви Нейт. — Очите им щяха да изскочат, когато видяха новата къща, забеляза ли?

— Да, забелязах. — Изведнъж се успокои и стана хладнокръвна. Помисли си, че сигурно човек се чувства така, когато умира. — За Джули ли я построи, Нейтан?

Усмивката му застина, а после грейна още повече.

— За какво, по дяволите, говориш?

Гневът прогони спокойствието и хладнокръвието.

— За Бога, Нейтан, поне не лъжи. Достатъчно е, че си ми изневерил. Не бъди и лъжец на всичко отгоре.

Нейт сви рамене. Вече не се усмихваше.

— Предполагам, че Дорина се е раздрънкала. Права си, не бива повече да ги каним с Джим. Съжалявам.

— Съжаляваш? Само това ли ще кажеш? Така ли според теб ще се оправят нещата? „Съжалявам“ би бил подходящ отговор, ако счупиш чиния или закъснееш за вечеря, но не и при твоята постъпка.

— Боже мой, Чес, защо толкова се палиш? Не си дете, знаеш, че мъжът има нужди, физически нужди, за които дамите нямат представа. Всички мъже са такива, аз не съм единственият. Ти самата ми каза за баща си и за робините, с които е поддържал връзки. Не схващам защо си толкова разстроена.

Беше раздразнен, но не и ядосан. Просто смяташе, че се е сблъскал с нелогичната, неразбираемата страна на женската природа. Трябваше само да прояви търпение и да изчака тази глупост да отзвучи. Беше му мъчно, че Дорина е притеснила Чес. Съжаляваше също, че Джим се ожени за Дорина. Но вината не беше негова. Не смяташе, че е длъжен да се чувства виновен, понеже е мъж.

Чес беше ужасно опечалена. Тежеше й. Изведнъж я налегна страшна умора. Но поне убийствената болка премина и на нейното място дойде тъгата. Какво можеше да каже? Че и баща й не е имал право да постъпва така, че майка й сигурно също е страдала, а тя е била сляпа и коравосърдечна, за да не го забележи? Вече нищо нямаше значение. Нейтан не го интересуваха нито родителите й, нито самата тя.

Опита се да го накара да разбере.

— Ти не си ми баща, а съпруг, и ми причини болка.

Сега той наистина се ядоса.

— Никога с нищо не съм те наранявал, Чес. Как се осмеляваш да ми говориш по този начин? Това, което съм вършил с онази жена, няма нищо общо с теб. Ти си ми съпруга. Почитам те така, както един мъж би следвало да почита съпругата си. На всичко отгоре те уважавам и ти се възхищавам, което повечето мъже не правят. Двамата с теб сме не само съпрузи, а и пълноправни съдружници. Струва ми се, че прекали. Ще отида до фабриката, за да видя дали са доставени материалите. Надявам се, че когато се върна, ще си дошла на себе си.

Чес се отпусна на един диван. Почит… уважение… възхищение… Но не и любов. Тя винаги го е знаела, защо сега така я заболя? Чувстваше се като глупачка, която се е заблуждавала, че е попаднала в рая. Бяха толкова щастливи и тя го отдаваше на факта, че той я обича. Смяташе, че и Нейтан е щастлив, а не само тя.

Спомни си как се смееха, как се шегуваха, как крояха планове, как заедно се впускаха в приключения, как прекарваха спокойно вечерите в гостната в четене. Несъмнено Нейтан беше щастлив. Просто не я обичаше.

Никога не я беше обичал и все пак тя бе щастлива. Трябваше да изхвърли Алва и Джули от съзнанието си и да продължи да живее. Можеше отново да бъде щастлива. Щеше да го постигне.

 

 

През нощта сънува как баща й разкопча униформената куртка и брича си. На една кушетка се беше опънала гола жена и протягаше ръце към него. Усмихваше му се нежно с отворена уста. После изпищя, когато той се наведе, за да я прегърне. Шапката покриваше кървавата маса на главата му, която беше без лице.

Чес се събуди с вик. Болката я стисна за гърлото и я накара да се сгърчи. Вдигна колене към гърдите си, за да облекчи напрежението.

Нейтан я чу и сънено попита:

— Какво става?

— Спазъм — отвърна тя.

Болеше я, докато говореше, и гласът й едва излизаше от гърлото.

Нейт седна в леглото.

— Юрганът е паднал и ти си измръзнала — оправи завивката и я пъхна под раменете й. — Хайде, спи.

Той веднага заспа отново. Чес сложи ръка на гърба му и се опита да диша заедно с него — бавно, равномерно, дълбоко, докато накрая и тя самата заспа.

На следващата сутрин се чувстваше скована и неотпочинала. Не помнеше съня си, но не беше забравила, че ще положи усилия да бъде щастлива.

„Зависи от мен — разсъждаваше тя. — Бях не само глупава, а и слаба. Само едно слабохарактерно същество би преценявало живота си и себе си от гледна точка на това, колко често някой му се усмихва, какво му казва и дали е доволен от него. Толкова много се притеснявах дали Нейтан ме уважава. Ако аз самата не уважавам себе си, защо е длъжен той или който и да било друг да го прави? А аз всъщност не изпитвам уважение към себе си, след като се държа като пале, което моли за внимание, сякаш проси да му дадат трохи от масата. Притежавам толкова много — всичко, което исках, дори и повече. Копнеех за съпруг, за бебе, за собствен дом и сега те са реалност. На всичко отгоре сме богати — нещо, за което дори не съм и мечтала. От четиринайсетгодишна възраст свикнах с бедността. Сега мога да разполагам с всичко, което пожелая. За бебето си, за себе си, за къщата си. Романтиката се среща в книгите, но не и в истинския живот. Загубих прекалено много време, като вярвах в нея и се стремях към невъзможното. Аз съм в по-добро положение, отколкото съм се надявала, че ще бъда.

Двамата с Нейтан сме съдружници, трудим се заедно, за да си осигурим стабилна работа и добър живот. Имам повече от останалите жени. Нормално е да се подчинявам, да върша каквото ми каже моят съпруг и да му поднасям яденето, винаги когато той поиска. За какво, по дяволите, се самосъжалявам? Срамувам се от себе си. Длъжна съм да спра. Веднага. Съществуват по-сериозни неща, с които да запълня времето си.“

 

 

Едит Хортън с удоволствие щеше да прекара десет дни с Чес в Роли. Дори осигури двуколка и кочияш. Чес пък се погрижи за останалото. Зае се с обзавеждането на новата къща, като поръча всичко по образците и каталозите, с които разполагаха най-луксозните магазини в столицата на щата.

Купи всевъзможни неща. Подбра завеси и пердета за прозорците, пъстри килими, резбовани мебели с плюшена тапицерия, огледала със златни рамки, оригинални картини с маслени бои със скалисти пейзажи, вази с цветя и купчини от плодове с мъртви птици, поставени артистично в основата им.

Посъветвана и окуражена от Едит, поръча пълни комплекти от порцеланови сервизи с четири различни шарки, тежки сребърни прибори за дванайсет и за двайсет и четири души, както и прибори за сервиране на туршии, маслини, сардини, сирена, сосове, супи, пунш, пай, кейк, сандвичи, сладкиши, пудинги, салати, риба, котлети, печено месо, шунки, пастети, пушена сланина, наденици, дивеч, сладоледи и костенурка. Добави към тях по десет дузини от ленените чаршафи, калъфки за възглавници, покривки за маси, кърпи за хранене, хавлии за лице и ръце.

— Нейтан няма ли да побеснее? — попита Едит.

— Ни най-малко — отвърна Чес. — Толкова е погълнат от работата си по електроцентралата, че не обръща внимание на нищо. Възнамерявам да обзаведа изцяло къщата, докато пусне електричеството.

Едит се намръщи.

— Хенри забелязва, ако сложа нови свещи. Винаги иска да знае точно колко съм похарчила. Ти имаш страхотен късмет, Чес.

— Знам и съм признателна за това.

„А също съм и щастлива — припомни си негласно Чес. — Да си богат е много, много хубаво.“

Пет машини на „Стандиш“ произвеждаха по четвърт милион цигари дневно през шест дни от седмицата. Мелницата работеше неспирно от зори до здрач шест дни седмично, а за някои клиенти и в неделя. Магазинът беше толкова натоварен, че се наложи Джим да наеме момче да му помага. Затваряше чак в осем часа вечерта.

Доларите се сипеха и те харчеха, без да се притесняват.

По това време беше прекрасно човек да живее в Америка и да се занимава с производство и търговия, тъй като те управляваха страната, и то с най-голяма скорост. Железниците се простираха във всички посоки, във всички щати, пресичаха целия континент. Заявките за изобретения заливаха патентните служби и нови продукти се появяваха всяка седмица, за да направят живота по-лек, по-изискан, по-забавен. Израстваха фабрики, които създаваха градове там, където на времето се пресичаха селските пътища. Навсякъде младите мъже трупаха богатства. Нейт Ричардсън беше само един от хилядите.

Парите поддържаха прогреса. Парите бяха навсякъде. Нужни бяха само решителност и упорита работа, за да ги спечелиш за много кратко време. Хората идваха от целия свят в Америка, където улиците бяха покрити със злато.

Страната се разрастваше във всяко едно отношение — по население, по богатство, по възможности. И всичко се дължеше на производството и търговията. Производителят и търговецът бяха новите аристократи, а семейство Вандърбилт — новите благородници. Само преди едно поколение член от рода Вандърбилт отглеждаше зеленчуци на някакъв остров до Ню Йорк. Миналата година синът и снаха му организираха тържество, което им струва двеста и петдесет хиляди долара.

През 1884 година да живееш в Америка беше изключително вълнуващо.

Двайсет и шеста глава

На 30 април Бък Дюк монтира машината за цигари на Бонсък във фабриката си на улица Прат в Дърам. През следващите шест години Дюк беше неразделна част от съществуването на Чес и Нейт.

Животът не спря, докато се бореха с Дюк. Беше активен, интересен и изпълнен с промени. Завършиха електроцентралата, наскоро след като машината на Бонсък пристигна, и през цялото лято хората изминаваха големи разстояния, за да видят ярките светлини в прозорците на фабриката, мелницата и магазина. Приличаше на панаир с построени набързо сергии, където се предлагаха бисквити с шунка, барбекю, варена царевица, пай, кейк, плодове, зеленчуци, яйца и какви ли не други домашни лакомства. Продавачи на лекуващи всякакви болести еликсири пристигаха с боядисани в ярки цветове каруци и с магически обещания. Цигулари и фокусници изнасяха представления и си подаваха шапките за монети.

Чес и Нейт станаха най-търсената двойка за всички основни социални прояви в Дърам. В силно осветената нова къща всяка седмица се организираха тържества. Поканиха Нейтан да стане член на клуба „Комънуелт“, където се събираха най-влиятелните производители и търговци на града. Чес се присъедини към литературното дружество. Имаха собствена ложа на една от трибуната на хиподрума в Блакуел Парк.

В малкото им селище беше открит магазин за галантерия и железария, както и ковачница с конюшня за коне под наем. Производители и търговци разговаряха с Нейт за наемане или купуване на сгради, съоръжени с електричество. Той разшири дъскорезницата.

После построи фабрика за памучни платове. След две години отвори банка, която предлагаше услуги, включващи ипотеки и заеми, на разрастващата се общност. През гората зад мелницата прекараха улици. Нейт нарече най-широката Ричардсън Авеню.

Но когато населението стана почти хиляда души и построиха поща, градът получи името Стандиш, Северна Каролина. По това време работеше и втората фабрика на цигарената компания „Стандиш“. Беше построена сграда с канцеларии за управителите на двете фабрики, на мелницата и на дъскорезницата, както и складове, хамбари, конюшни и навеси за каруците. И по-голяма електроцентрала.

Чес измерваше времето с растежа на Огъста, а градът сам се грижеше за собствения си растеж. Когато навърши четири години, Огъста откри удоволствието да язди пред Боби Фред и да издава бойни викове, докато Войника нападаше с кавалерия янките, които представляваха високите плевели. Боби Фред я наричаше „Гъси“ и момиченцето възприе галеното име. Нейтан заяви, че й подхожда. Най-накрая Чес трябваше да отстъпи.

Гъси не се размина с детските болести, цицините, раните, охлузените лакти и колене. Чес беше много радостна, когато в Стандиш се установи да живее за постоянно лекар.

Нейтан премести семейството си от Алъманс Каунти в Стандиш и по този начин Гъси се сдоби с баба и две братовчедки, едната, от които беше само четири години по-голяма от нея.

Когато я записаха в Девическото училище в Дърам, Сали беше там в пети клас, и й помагаше да свикне, а Сюзън работеше като учителка по четене и краснопис. Чес изпитваше безкрайно щастие, че Сюзън живее близо до тях. Липсваше й приятното момиче, което остави във фермата, и се гордееше със спокойната млада дама, в която се беше превърнала Сюзън.

Чес мечтаеше за красива като кукла дъщеря с къдрици и набрани копринени рокли. Обожаваше Гъси — безразсъдното упорито, луничаво, палаво момиченце с дебели рошави сребристо златисти плитки. Както и Нейт. Когато стана на пет години, й купи коза и каручка и я научи да я управлява. Две години по-късно, когато се появиха велосипедите, докара два — за Гъси и за себе си — и караше заедно с нея, като непрекъснато падаше, докато свикне.

Познатите им смятаха, че семейството на Натаниъл Ричардсън е получило всички блага, с които беше в състояние да ги дари щедрото провидение.

В действителност зад затворените врати на библиотеката в модерната си луксозна къща те се бореха да оцелеят в безмилостния свят.

 

 

— Машината на Бонсък не работи — злорадстваше Нейт, когато Бък Дюк я монтира. — „Алън & Гинтър“ я изпробваха и тя се счупи. Бък купи Бруклинския мост. Знаеш ли каква сделка е направил Бонсък? Дава под наем машината си заедно с механика, който я управлява. Бък плаща наем, както и заплата за купчина ламарини.

Доктор Фицджералд се намръщи.

— Това не променя нещата. Дюк произвежда и продава над двеста хиляди ръчно изработени цигари на ден. Продава ги — ето какво е важното. Търговският му представител се казва Смол^[14]. Името му е Смол, но замисълът му е голям. Той е гений, но и аз съм такъв. Говоря като човек, който разбира.

По време на една обиколка спрял в Атланта и разбрал, че градът се вълнува от един френски фарс, игран в централен театър, както и от главната изпълнителка, мадам Рия, облечена в рокля с дълбоко деколте. Убедил я да използва афиша със снимката й пред сградата на театъра. Възпроизвел го, като поставил пакет цигари „Дюк ъф Дърам“ в ръката й. Всеки магазин за продажба на цигари в Атланта сложи този афиш на витрината си. Той се появи и върху половин страница във вестника. Порядъчните хора бяха скандализирани, а клиентите започнаха да търсят цигарите „Дюк ъф Дърам“.

— Сигурно има и други актриси — каза Нейт. — Как да ги открием, Доктор?

— Не — бързо се възпротиви Чес. — Ако подражаваме във всичко на Дюк, ще го разгневим, а и винаги ще бъдем на второ място. Трябва да измислим нещо по-различно и по-добро.

— Какво например? — попита Доктор.

— Не знам — призна Чес.

Тримата обсъждаха въпроса близо седмица. Нейтан намери отговора.

— Класа! — изрева той. — Ето какво ни е нужно. Онези, които пушат машинно изработени цигари, вместо да си ги свиват сами, обикновено са от града. А повечето от тях са фермери, точно като мен и като Бък. Приятно им е да се смятат за изискани, но продължават да се чудят дали произходът им не личи. Ще им кажем, че ако пушат цигари „Стандиш“, хората ще ги възприемат като истински представители на висшата класа.

Доктор страшно се запали.

Нейтан се захили.

— Допитвай се до Чес, Доктор. Тя наистина може да ти бъде полезна, защото е дама.

Чес ги накара да зяпнат.

— Трябва да наблегнем на секса — разсъждаваше на глас тя.

Нейт и Доктор бяха шокирани. Една дама не би следвало да знае тази дума, камо ли да я изрича.

 

 

Първият афиш на „Касъл“ представляваше рисунка на недодялан мъж в елегантно вечерно облекло, но без цилиндър върху гъстата си коса, която не беше намазана с брилянтин. Седеше на стълбите на замъка Вандърбилт — сграда, известна на всички американци от вестниците и списанията. Доста пищна жена с голи рамене се беше облегнала на ръката му и го гледаше възхитено в очите. В протегнатата й ръка с дълга бяла ръкавица имаше пакет „Касъл“.

Под рисунката пишеше: „Не забравяй тези, Стандиш, аз обичам мъж, който пуши «Касъл».“

Афишът беше с два инча по-дълъг и по-широк от афишите, които Дюк разпространяваше из цялата страна. Останалите производители на цигари вече късаха афишите на Дюк на Кини или на „Алън & Гинтър“, за да закачат своите. Нейт не беше единственият, който се бореше. Той обаче просто лепеше своите афиши върху другите.

По късно „Стандиш“ се появи и в яхтата си, на конните надбягвания, в луксозна двуколка, винаги придружен от прелестна спътница. С времето името започна да символизира американската мечта за мъжественост. Кръщаваха новородените момченца Стандиш, появиха се романтични герои Стандиш, момичетата наричаха привлекателните ергени Стандиш.

Афишите обаче бяха само малка част от арсеналите на Дюк.

 

 

Шест месеца след като машината на Бонсък беше инсталирана в Дърам, Бък Дюк се премести в Ню Йорк.

— Принудихме го да избяга — тържествено заяви Чес.

— Не се самозалъгвай — отвърна й Нейтан. — Бък не е малодушен човек. Отиде там, където са парите. Всички големи играчи са на Уолстрийт. Той е много амбициозен.

През следващата седмица новината заля клуба „Комънуелт“. Машината на Бонсък произвеждаше по сто хиляди цигари дневно. Какъвто и проблем да е имало, те бяха се справили с него.

А Дюк вече разполагаше с канцелария и фабрика в Ню Йорк, за да завладее пазарите на Севера и Запада. Беше поръчал още машини за Дърам и Ню Йорк.

Цигарите, произведени с машината на Бонсък, се наричаха „Крос Кътс“. В пакета се съдържаше картонче с цветна снимка на пищната актриса Лилиан Ръсел.

— Трябва да имаме свои собствени средства за увеличаване на продажбите — заяви Доктор. — Това не е работа на търговеца на едро, а аз не мога да ходя непрекъснато от град на град, за да разнасям афишите, както досега.

— Тогава са ни нужни повече пари — отвърна Нейт. — Търговските пътници би следвало да получават възнаграждение.

— Ще започнем производството на нова марка, която ще продаваме по пет цента, както постъпват всички останали. „Касъл“ ще си запазят старата цена от четири цента.

— Ще са ни необходими и още машини — съгласиха се всички.

 

 

Цигарите „Найт“ се правеха в плъзгаща се картонена кутия вместо в хартиена опаковка. Под името стоеше шахматната фигура^[15]. На вътрешната страна на вадещата се част от кутията беше нарисувана Венера Милоска, за да се скрие голотата й от онези, които лесно се шокираха.

 

 

Нейт уволни служителя, когото залови да преписва през нощта данните за продажбите и имената на клиентите.

Чес уволни прислужницата, която Гъси завари да подслушва на ключалката на вратата на библиотеката. После смъмри детето и му обясни, че е невъзпитано да клевети, и то по време, когато трябва вече да си е легнало и да е заспало.

Доктор с неохота престана да посещава прекалено любопитната млада жена, чиято компания беше удоволствие за него, винаги когато спираше в Сейнт Луис при обиколките си.

Нито един от тях не се изненада. Тютюневият бранш винаги беше плодородна почва за измамници, шпиони и доносници, за манипулиране с цените и за фалшифициране на кантарите — за всички подли трикове, които човешкият ум е в състояние да измисли. Нейт имаше свои хора във фабриките на Бък Дюк, както и в „Алън & Гинтър“, в компанията на Кинли, на Гудуин и на У. С. Кимбъл — „четиримата големи“. Непрекъснато ги посещаваха репортери. Плащаха им в срок от двайсет и четири часа. Всичко това беше естествена част от сделките.

 

 

Седмица след седмица, месец след месец, година след година войната продължаваше. Построиха нова фабрика, за да сложат в нея още машини на Стандиш. Нейт отвори собствена печатница, за да произвежда афиши и картички по-бързо и в по-големи количества.

Дюк също пускаше все повече и повече машини на Бонсък.

Нейт правеше още машини на Стандиш.

Още машини на Бонсък… Още машини на Стандиш… Още… Още…

Дюк въведе марката „Камея“ в плъзгащи се кутии. Предимство обаче беше на „Стандиш“.

Започна да плаща подкупи на основните си пласьори. Поръчките за „Стандиш“ намаляха.

Доктор също плащаше подкупи. В злато. Поръчките се вдигнаха рязко.

Продажбите на цигари в САЩ растяха изумително бързо. Най-дребните производители се разоряваха.

Дюк въведе програма с премии. Търговците на едро, които поръчаха по хиляда пакета „Крос Кътс“ получаваха по един дървен сгъваем стол.

— Този отвратителен предмет ме прещипа на едно място, което не бих се осмелил да спомена в присъствието на дама — изстена Доктор.

Столовете на „Стандиш“ бяха тапицирани.

Дюк слагаше талони в кутиите с цигари. В магазините на клиентите се предлагаха безплатни албуми, където да ги залепват. Изпълнените албуми се събираха и разменяха срещу премии — неизменния сгъваем стол, часовник за лавицата над камината, джобен часовник, а за петстотин албума — стенен часовник.

„Стандиш“ не остана по-назад от Дюк и добави порцеланови сервизи за чай, кристални фруктиери, рисувани легени и глинени кани.

— Нека съпругите и майките да започнат да насърчават мъжете да пушат — хилеше се Чес. — Сега пращат нещастните дяволи да го правят навън, независимо от лошото време.

Харесваше й интелектуалната битка, която водеха. Когато производството и търговията се разраснаха много, счетоводните книги бяха грижа на опитни специалисти. Но от време на време Чес все още с удоволствие преглеждаше цифрите и се възхищаваше от това, което двамата с Нейтан бяха постигнали. Цената на битката с Бък беше потресаваща, но тя се радваше на позицията си на стратег. Сега в нея участваха предимно двамата с Доктор, тъй като Нейтан беше зает с нов план. Искаше да построи железница от Стандиш до Дърам, за да улесни транспортирането на готовата продукция.

— И да си поиграеш с нея — пошегува се Чес.

Нейт призна, че е така с момчешката си усмивка, и сърцето на Чес се обърна. Често се чудеше защо все още й действа по този начин. Реши, че за любовта не може да се намери обяснение. Нейтан се отнасяше с нея повече като с мъж и приятел, отколкото като с жена. Освен в леглото… О, защо не можеше да забременее? Той не я обичаше, а просто я харесваше. Защо тогава тя продължаваше да го обича? Нямаше смисъл да се пита — това беше просто факт.

 

 

Никой не очакваше картите да свършат такава работа. Но те се превърнаха в съществен фактор. Хората се ориентираха към дадена марка цигари, тъй като искаха да притежават картата, която е в кутията.

„Стандиш“ започнаха да използват картите веднага след Бък Дюк. За да отвърне на неговата Лилиан Ръсел, Чес настояваше за Сара Бернар в ролята на Дамата с камелиите, като обясни, че героинята, известна проститутка, се разболяла, понеже роклите й били с големи деколтета.

„Алън & Гинтър“ скоро се включиха с едно момиче от Флорадора.

„Касъл“ преминаха на Елеонора Дузе, веднага щом Чес видя портрет на младата актриса в „Харпърс Базар“.

Така беше сложено началото на надпреварването. Дюк добави Лили Лангтри, мадам Рия и още седем други актриси, за да направи комплект от десет. Колекционирането на пълния комплект стана новата мания на хората.

Доктор беше неутешим. Стенеше жално, че е трябвало пръв да се сети.

— Стига! — рязко каза Чес. — Не мога да мисля при целия този шум. Няма достатъчно прочути актриси, а аз не бих приела полуразголени жени без талант. Хайде да опитаме нещо друго. Ако държат на колекционирането, всяко нещо би могло да свърши работа, стига да се среща в десет разновидности. Дори ако са повече, още по-добре. Нищо не ни пречи да подарим на всеки албум, след като събере пълния комплект. Ще уредим да се раздават в магазините.

Скоро страната беше пометена от виелица от карти. Президентите на САЩ. Кралете и кралиците на Англия. Велики композитори. Известни реки. Различни карети, коне, кучета или птици. Компаниите за производство на цигарите се мъчеха да не изостанат от конкурентите си.

Доктор беше страшно доволен от себе си, че е надминал всички, когато вестниците писаха за Джак Изкормвана, а цигарите „Касъл“ гордо въведоха серията си за Великите убийци, начело с Брут и Юлий Цезар.

Скоро след това Бък Дюк отново дойде да се види с Нейт.

 

 

Появи се в къщата, а не в канцеларията на Нейтан. Точно както първия път. Направи комплимент на Чес за красивата й дъщеря, както навремето, когато Огъста беше бебе.

Всичко останало беше различно. Дюк носеше невероятно елегантен костюм, намекващ за „големия град“, и скритата сила, която Чес беше почувствала, сега се проявяваше съвсем ясно.

— Изпратих един човек да извика Нейт — заяви той. — Имам да му съобщя нещо, на което той би трябвало най-благоразумно да обърне внимание.

— Иди да потърсиш Войника, Огъста — каза Чес на момичето. — Ще те изведе да пояздиш понито. Заповядайте в библиотеката, мистър Дюк. Със съпруга ми водим деловите разговори там.

Не предложи кафе на Бък Дюк.

 

 

Дюк стоя прав, докато Нейтан дойде. После пристъпи напред и му подаде ръка.

„Сякаш той е домакинът“ — възмутено си помисли Чес. Докато наблюдаваше как двамата мъже се ръкуват, й мина през ума, че цивилизоваността наистина е нещо страшно интересно. Далеч по-естествено би било, ако веднага започнеха да се бият. Може би забраняването на дуелите съвсем не беше чак такъв напредък, както се твърдеше.

— Би ли седнал, Бък?

С тези думи Нейт показа, че той е собственикът, и че Дюк се натрапва, а не е желан гост. Седна на любимия си стол. Чес зае съседния, който беше малко по-назад. За Бък остана модерното, твърдо, покрито с росер канапе. Не обърна внимание на неудобството. Беше вбесяващо спокоен.

— Искам да ви поздравя за картите с „Великите убийци“ — заяви той. — През последните няколко седмици вашите „Касъл“ се продават почти два пъти по-добре от моите „Крос Кътс“. Приятелят ти Доктор кара моите момчета да подскачат.

Нейт чакаше мълчаливо.

— Смятам, че това нещо трябва да спре — провлечено продължи Дюк. — Струва ни прекалено много пари, които бихме могли да вложим в някои по-добри начинания.

„А кой беше първи, лицемер такъв?“ — помисли си Чес.

— Аз започнах, за да накарам хората да забележат моите марки и да отстраня дребните производители. Сега вече останахме само шест, а двамата с теб сме на върха. Докато ни се присмиваха, настигнахме Кини, Гудуин и Кимбъл. Две момчета от Юга показаха на нюйоркчаните защо почти спечелиха войната, която бащите им водеха. Разбраха го дори и най-добрите.

— Не бих искал да се оплетеш, докато се биеш в гърдите, Бък — прекъсна го Нейт. — Защо не караш направо?

Дюк се усмихна.

— Ти ме хвана натясно, Нейт. Да, аз наистина се опитвах да те размекна. Забравих, че и ти също сам си продаваше навремето тютюна.

„Внимавай, Нейтан — безмълвно го предупреди Чес. — Той се мъчи да те омагьоса.“

Бък леко се размърда й се наведе напред, като престана да се усмихва.

— Събирам хората. Няма да бъде поглъщане, а просто обединение, за да не харчим толкова много пари в опитите си да се надвием. Ако шестимата се обединим, ще завладеем изцяло производството на цигари и търговията с тях. Ще можем да определяме цените такива, каквито ги искаме, — и на цигарите, и на тютюна. Можем също така да намалим постепенно премиите, като накараме пушачите просто да купуват цигари и да ги пушат, както беше преди.

— Ходът ти изглежда хитър — отвърна Нейт и кимна одобрително. После попита: — А кой ще оглави сдружението, Бък?

— Всички ще притежават дялове според процента на инвестициите, активите и размера на продажбите.

Нейт се ухили и заяви:

— Много умно. Възхищавам ти се, Бък, наистина ти се възхищавам. А каква е другата възможност? С какво заплашваш хората, които не желаят да се съгласят с теб?

— Не е нужно да ги заплашвам. Те си знаят, че ще фалират. На компанията на Кинли вече й се наложи да затвори фабриката си в Балтимор, понеже не продават достатъчно цигари, за да си покрият разходите по производството им. Остана им само фабриката в Ню Йорк. Преди пет години бяха най-добрите в страната.

Нейт се изправи.

— Хубаво, Бък — изрече той провлечено с преднамерено изразен провинциален акцент. — Нямам намерение да влизам в сдружението, нито пък да се разорявам. Обзалагам се, че не си струва да си правиш труда да слагаш моето унищожение в началото на списъка си. Поне докато си уредиш сметките с „съдружниците“ си. Дотогава известно време ще бъдеш доста зает. Аз наистина имах работа, когато твоето момче дотърча при мен, сякаш земята под краката му се беше запалила, и ми каза да дойда тук за нещо важно. Затова трябва да вървя. Пожелавам ти приятен ден.

Нейт си протегна ръката. Бък Дюк се изправи, ръкува се с него, кимна на Чейс, обърна се леко към вратата и отвърна:

— След като някой начертае линия в пръстта и ме подкани да я прескоча, аз се чувствам длъжен да го послушам.

Очите им се срещнаха. Двамата се гледаха известно време.

— Аз постъпвам по същия начин като теб. Само че разходите ми са близо два пъти по-малки от твоите, понеже разполагам с място, където да произвеждам цигарите.

— Пази се — отбеляза Бък и излезе.

Останаха безмълвни, докато външната врата не се затвори. После Чес попита:

— В състояние ли е да го извърши? — попита Чес.

— Да ме разори? — Нейтан сви рамене. — Сигурен съм, че би могъл. Но той не го знае. Пък и ще му е нужно доста време, независимо дали ще спечели, или ще загуби. А Бък като че ли не разполага с много време. Обича да удря жестоко и да побеждава бързо. Както му обясних, не си струва да си прави труда. Ние сме в благоприятна позиция.

Очите му играеха.

— Приятно си прекарваш времето, Натаниъл Ричардсън!

— Няма що. С всичките тези хитри игри от разстояние бях забравил какво е да си разкриеш картите очи в очи с противника. Това ме изпълва с енергия.

 

 

Американската тютюнева компания беше създадена официално на 31 януари 1890 година. Беше регистрирана по силата на справедливите закони на Ню Джърси. Неин президент стана Джеймс Бюканан Дюк.

Цигарената компания „Стандиш“ моментално пусна нова марка, която беше в първокласна опаковка — в голямата кутия, която се плъзгаше, имаше и кибрит. Опаковката беше на черни и бели квадрати, върху които се четеше името „Чек“^[16], написано с червени букви. Казваха на купувачите, че ако съберат десет празни кутии, ще получат безплатно комплект шах и книга с упътвания за играта.

Двайсет и седма глава

Чес държеше ножицата и чакаше оркестърът да завърши изпълнението си със звън на чинели. После преряза широката червена лента, чинелите се чуха отново и железопътната гара Стандиш по линията Стандиш — Дърам бе открита официално.

Малката сграда беше изключително очарователна, нещо като затворен осемстенен павилион с цветен навес, който се спускаше от напомнящия за пагода покрив. Ъглите му бяха украсени със сандъчета с ярки мушката, а до входната врата имаше ажурни железни пейки. Чес участва в изготвянето на проекта. Харесваше вида й, но в същото време се чувстваше странно тъжна, понеже съвсем новата и модерна сграда стоеше на мястото на старата, обитавана от призраци къща.

Толкова много неща се случиха от деня, в който тя и Нейтан се заселиха в единствената й стая, където духаше от всякъде. Сякаш бяха минали хиляда години, а всъщност се оказа, че са по-малко от десет. Доктор си беше заминал. Нов вид служба, наречена „рекламна агенция“, го ухажва и успя да го спечели на своя страна. Нямаше го и Джим Мънроу, а Боби Фред вече беше остарял. Същото се отнасяше и за мелницата. Трябваше скоро да построят нова.

„Чудя се — помисли си изведнъж Чес — точно кога престанах да дружа с жените на фермерите. Идваха в старата къща на кафе, докато брашното се смелеше. А навярно и в новата, макар че не съм сигурна.“

Усмихна се. Не можа да си спомни кога за последен път пи кафе сама в кухнята си. Чес насочи усмивката си към фотографа. Вестникът на Дърам подготвяше голяма статия за железницата на Нейтан и за вагона, който направи за лично ползване.

Играчките на Нейтан! Е, вече имаше железница. Покани духовия оркестър, който беше дългогодишната му мечта. Миналата седмица откриха и пощата. Беше сигурна, че в най-скоро време ще прекара и телефони. След като си наумеше нещо, никой не биваше да застава на пътя му.

Фотографът се появи изпод черното платно.

— Благодаря ви, мисис Ричардсън.

— И аз ви благодаря. Надявам се, че ще дойдете с нас на излета.

— С удоволствие, мадам.

Сега Чес вече можеше да се присъедини към празнуващите. Обърна се, усмихна се, без да мърда от мястото си, и даде възможност на хората да се приближат към нея и да я поздравят.

Докато Стандиш растеше, тя стана нещо като грандамата на града. Всички се отнасяха с уважение и с леко страхопочитание към съпругата на собственика на различните видове промишленост, които даваха живот на селището. Това караше Чес да се чувства много стара.

Но в същото време в някакво още неизследвано ъгълче на сърцето си усещаше приятен трепет. Като дете й внушаваха, че е специална, аристократка, по-добра по рождение от всички други, освен от онези, които са като нея — крупни земевладелци от много поколения. Възхищението и завистта на хората, ползващи се с по-малко привилегии, й изглеждаха естествени и тя се отнасяше с тях както я бяха учили — снизходително и леко надменно.

Когато се качваше в зелената двуместна каляска с надписа със златни букви „С & Д“ отстрани, Чес прие помощта на управителя на банката. Златните ресни на зеления й покрив се поклащаха свободно, докато пътуваха към Ричардсън Парк, където Нейтан и дъщеря й участваха в излета. Зад себе си чуваше шумния марш на оркестъра, който отвеждаше тълпата от гарата към още по-голямата тълпа в парка. По-късно следобед оркестърът щеше да изнесе концерт, както всяка седмица в неделя следобед и в четвъртък вечер от април до октомври. Стандиш бе много приятно за живеене място. Ричардсън Авеню, широката главна улица отвъд моста, беше покрита с обли камъни и имаше тухлени тротоари, пазени през лятото от слънцето от сенниците на магазините от двете страни на трите й пресечки. Началното училище разполагаше с голямо затревено игрище. Баптистките църкви за белите и за по-многобройните чернокожи богомолци бяха почти завършени, а преди няколко седмици определиха терена за методистката църква.

Вътре в себе си Чес желаеше методистката църква никога да не бъде построена. След изграждането на железницата пътуването до Дърам в неделя щеше да бъде лесно. Всичките им приятели в Дърам ходеха в църквата „Света Троица“. Предполагаше, че ще бъдат принудени да се присъединят към богомолците от Стандиш. Гъси нямаше да има нищо против, тъй като най-добрата й приятелка в града Ели Уилсън щеше да посещава неделно училище с нея… Какво си беше наумил Нейтан? Позволяваше на Гъси да пече прасетата в трапа за барбекю! Момиченцето можеше спокойно да падне върху въглените.

Чес подаде поводите на протегнатите най-близко до себе си ръце и се затича да спаси детето.

 

 

— Естествено, че беше бясна, Едит — каза Чес на най-близката си приятелка — не можа да понесе, че й попречих да се претрепе. Знаеш каква е.

— Е, нали в крайна сметка е жива, Чес? Значи може би все пак е била права.

— Не ми е приятно, когато се опитваш да разсъждаваш логично. Би трябвало да се съгласиш с мен.

— Тогава разговорите ни биха били много скучни, нали?

— Предпочиташ да си приказваме за родословието на конете.

— Грубиянка! Чес, как можеш да нараниш едно нещастно и беззащитно същество като мен по този начин?

Съпругът на Едит, Хенри, отглеждаше и тренираше състезателни коне от четири години, след като продаде по-голямата част от плантацията си на Нейт. Беше изцяло погълнат и безкрайно щастлив от работата си. Това го правеше ужасно скучен, освен за другите мъже, които се занимаваха с коне, и Едит постоянно се оплакваше на Чес.

На свой ред Чес споделяше отегчението си от поредното увлечение на Нейтан. Периодът на изграждането на железопътната линия беше изключително изтощителен. Според Чес Нейт знаеше имената, дължината и главните спирки на всяка една от няколкостотинте железопътни линии в Америка и двамата с Гъси имаха по един модел на локомотив. Прекарваха с часове на верандата, като тикаха играчките възможно най-бързо и имитираха звуците на локомотивите.

Обърна очи към бащата и дъщерята, които подаваха чиниите с апетитно месо и салата от зеле на опашката от гладни весели излетници. Забавляваха се чудесно. По някаква причина почти никой не гледаше със страхопочитание на Нейт.

— Може ли да пътуваме с вашия вагон, когато отиваме на конните надбягвания? — попита Едит. — Нямам търпение да се опъна на леглото.

— Разстоянието се изминава само за петнайсет минути, Едит — засмя се Чес. — Петте мили не са Северният Пасифик.

— И все пак само така бих могла да разбера какво е да се возиш в Ориент Експрес. Кога ще заминете с Нейтан на някое забележително място? Във Флорида? В Калифорния? В Саратога? Напоследък Хенри страшно много говори за Саратога.

— Сигурно ще е забавно. Смътно си спомням, че родителите ми си приказваха за Саратога. Ще спомена пред Нейтан, за да видя какво ще стане.

— Но никакво пътуване с вашия вагон до Дърам, а?

— Защо не? Някой от конете на Хенри ще участва ли в надбягванията?

— Знам ли? Страхувам се да го попитам, понеже ще ми разкаже за всичките майки и бащи чак до двойката, която Адам и Ева са яздели, когато са избягали от рая.

 

 

Стана така, че семейство Хортън и Ричардсън наистина отидоха с частния вагон в Дърам, но чак в края на лятото, на последните конни надбягвания за сезона в Блакуел Парк. Макар и Едит да не се опъна на голямото легло в стаята в задната част на вагона, тя се чувстваше невероятно приятно, докато седеше в облицованите с кадифе въртящи се столове в салона.

Както обикновено, всички прекараха чудесно на конните надбягвания. Трибуните бяха претъпкани и празнично украсени. Тъкмо преди последното надбягване направиха съобщение. Следващите състезания щяха да бъдат специални, защото се очакваше да са последните. Паркът и хиподрумът бяха дарени на тази най-достойна институция, колежа „Тринити“, от известния и многообичан покровител на прогреса и изкуствата мистър Джулиан Шекспир Кар. Сега всички щяха да имат честта да чуят няколко думи от мистър Кар…

— Старият Джул може да говори с часове — промърмори Нейт. — Ще се поразходя малко.

Стана и се отдалечи. Чес и семейство Хортън дори не разбраха, че ги остави. Хиподрумът се затваряше! Това щеше да сложи край на дейността на Хенри, свързана с отглеждане и трениране на коне.

„Ще се преместят в Саратога — помисли си Чес. — А аз какво ще правя без Едит? Тя е единствената ми близка приятелка тук. Никога няма да намеря друга като нея.“

— Хенри — каза Едит, — нали ми спомена, че в последното надбягване ще има неизвестен кон? Заложи на него от мое име и от името на Чес.

Тонът й беше спокоен, малко несериозен за една дама, която се преструваше на лукава. Не звучеше като жена, чийто свят току-що се беше срутил. Дамите не изпадаха в нервни кризи на обществени места.

Чес хвана Едит под ръка и леко я стисна, сякаш искаше да й изкаже възхищението си заради куража и сдържаността й.

След надбягванията двете двойки се разходиха в парка покрай хиподрума — обичайно занимание за такива дни. Едит и Чес държаха здраво украсените с панделки слънчобрани, кимаха и поздравяваха познатите, усмихваха се и разговаряха, като се съгласяваха с всеки, че преместването на колежа в Дърам ще увеличи значително възможностите за интелектуалното развитие на града.

Нейт заведе Хенри до едно тихо ъгълче зад трибуните, за да си пийнат от шишето, което беше купил и напълнил по време на разходката си.

Докато се връщаха обратно в Стандиш в частния вагон, вече не беше нужно да спазват благоприличието. Едит сложи глава на рамото на Чес и се разплака. Хенри беше решил на всяка цена да се напие.

— Това на нищо не прилича — заяви Нейт, след като пътуваха мрачно пет минути. — Жена ми и съседът ми не проявиха и най-елементарна любезност да ме поздравят за късмета ми. Блъсках си ума как да направя така, че железницата „С & Д“ да стане печеливша, и изведнъж всичко си дойде на мястото. Ще купя още един пътнически вагон. Двата, които притежавам, няма да поберат хората от Дърам, желаещи да посетят конните надбягвания на бъдещия хиподрум, чийто проект вече съм замислил.

Звучният смях на Хенри проглуши ушите на останалите трима.

Чес хвърли крадешком изпълнен с подозрение поглед към Нейтан. Разсъжденията му бяха пълни с дупки подобно на чорапите на Гъси, след като през целия ден се е катерила по дърветата. Изражението му беше невинно и невъзмутимо.

По-късно вечерта, когато бяха сами, тя му каза колко му е признателна за проявената щедрост към Едит и Хенри.

— Няма такова нещо — възпротиви се той. — Аз съм производител и търговец, а не наивен филантроп. След като докарам жителите на Дърам в Стандиш и им покажа колко бързо и леко е пътуването, те веднага ще започнат да се местят заради чистия въздух. Пък и ще им спестя речите, които Джул Кар ще им държи три пъти дневно. Непрекъснато ще предлагам парцели, ипотеки и дървен материал.

В думите му имаше смисъл. И все пак Чес се чудеше дали тази беше истинската причина.

Нейтан си нави часовника, затвори капака и го пъхна в джоба на жилетката си. После си сложи сакото, като размърда рамене, за да го намести.

— Изглеждаш много елегантен — отбеляза Чес. — Къде си тръгнал толкова издокаран в новия си костюм?

— Може би пак ще отида при този шивач в Роли. Харесва ми кройката на саката му. А сега ще ида да видя мама. Когато чуе за хиподрума, ще вдигне страхотна врява. Искам да приключа въпроса веднага.

— Желая ти успех.

— Изключено е да ми провърви чак толкова.

Чес се изхили. Горкият Нейтан! Мис Мери изобщо не се беше смилила, дори и след като синът й я устрои с красива къща, икономка, кон, карета и кочияш. Продължи да бъде също толкова своенравна, както навремето, когато се блъскаше в тъмната, порутена селска къща в Алъманс Каунти.

Не притесняваше много Чес. Освен че я критикуваше, защото е оставила Гъси да „подивее“, не й говореше почти за нищо друго. Пестеше неизчерпаемата си енергия за волностите на Нейтан, и най-вече за разточителството му.

„Като например къщата и слугите й“ — помисли си Чес, но не посмя да го изрече. Даже и пред Нейтан. Той все още беше такъв признателен и изпълнен с уважение и почит син, че Чес имаше желание да го ритне.

Но трябваше да признае пред себе си, че не можеше да се оплаче от роднините на съпруга си. В неделя цялото семейство отиваше в Дърам да присъства на църковната служба, а после да обядва в пансиона на мисис Мати Браун, където храната беше близка до селската и се харесваше на мис Мери. През другото време тя рядко ги виждаше. Алва бързо си намери приятели, Сюзън и Сали също. Джош и Майка бяха заети да наглеждат работата във фермата, която Нейтан купи, за да отглежда свой собствен тютюн за цигари.

Те нямаха никакво място в живота й. Ревността й към Алва сега й изглеждаше като глупава реакция на малко момиче. Вече почти я забрави. Собствената й позиция като съпруга на Нейтан си оставаше непоклатима. Чес беше съвсем сигурна, че в живота му има жена, и то не само една. Навярно в Роли, понеже ходеше често, за да търси подкрепата на разни политици по един или друг въпрос.

Отказваше да мисли за това. То не беше свързано с нея.

Вместо да разсъждава върху този проблем, тя отделяше време на „малката си тайна“, както я наричаше. Беше безкрайно щастлива. След като премина вълнуващото напрежение на войните с Дюк, усети, че е потисната. Почти нямаше с какво да се занимава. Но тези дни отминаха.

Повече никаква меланхолия. Никакво чувство за безполезност. Вече всичко беше хубаво. Повече от хубаво, всичко бе прекрасно.

 

 

Чес пътува с влака до Дърам, а после продължи за Роли. Беше сама, нещо доста непривично за една дама, но тя не се притесняваше. Тръгна със специална мисия, прекалено съкровена, за да я сподели с някого, дори с Нейтан. Все още не.

Щеше да отиде на преглед при доктор Артър Мейсън-младши. След всичките тези години на разочарование най-после щеше да има бебе.

Чес се усмихна на отражението си в изцапания със сажди прозорец и веднага извърна очи. О, Боже, беше неприлично стара, за да става отново майка. Гъси щеше да се огорчи — това беше нейната нова дума и Чес от все сърце желаеше момичето никога да не я беше научило. От седмици всичко я „огорчаваше“.

Денят беше чудесен. Високо в синьото небе се виждаха бели пухкави облачета, въздухът беше топъл и свеж, подухваше лек ветрец. Чес реши да отиде пеша до кабинета на доктор Мейсън-младши. Не му писа, за да си запази час, понеже всички щяха да разберат от адреса върху плика с отговора му. Вярваше, че ще го открие на работното му място. Този прекрасен ден всичко трябваше да е наред.

Вече два месеца нямаше менструация. Ако изчисленията й бяха точни, догодина по Великден Гъси щеше да има брат или сестра.

 

 

— Съжалявам, мисис Ричардсън, но не сте бременна — в гласа на доктор Мейсън-младши се долавяше съчувствие. Най-добрият начин човек да съобщи лошата новина е да действа бързо, а после да се опита да причини колкото е възможно по-малко болка.

— Не ви вярвам. Вече два месеца нямам менструация. Години наред не бях редовна, но това беше много отдавна. Откакто се роди Огъста, съм точна като часовник.

— Усещате ли гадене… спазми… главоболие… безсъние…

Разпитва я двайсет минути.

— Не, докторе, не. Казах ви, че всичко е наред. Просто съм бременна. Сигурно грешите. Може би ако дойда следващия месец…

Накрая доктор Мейсън й обясни, че всичките признаци говорят за климактериум.

— Не е възможно! През юли навърших четирийсет години. Никоя жена не претърпява подобна промяна на тази възраст.

Лекарят я увери, че макар и много рядко, все пак се случва. Чес не искаше да му повярва, но той беше съвсем убедителен. А най-убедителното нещо беше съчувствието му.

— Ще ви оставя сама в кабинета си за малко, мисис Ричардсън. Бабешките лекове понякога са най-добрите, по-ефикасни от нашата съвременна наука. Поплачете си.

Сложи голяма чиста носна кърпа върху бюрото си до ръката й.

Тя не можеше да плаче. При такива лоши новини плачът беше просто лекомислена постъпка. Животът й като жена приключи само десет години, след като беше започнал. Възнамеряваше да се прибере вкъщи с подаръци за Нейтан и Гъси, с които да отпразнува добрата новина. Нямаше добра новина, но нищо не й пречеше да купи подаръците за тях. А също и за себе си. Нуждаеше се от нещо, което да я развесели.

Двайсет и осма глава

Обвиняваше Нейтан. Ако не отсъстваше толкова често… Ако не работеше дълги часове, които го изтощаваха и отслабваха спермата му… Ако не беше спал с всичките онези жени и не беше разпилявал спермата си за тях… Напълно невежа по въпроса, Чес измисляше причини за катастрофалните думи, изречени от лекаря. Никога нямаше да има бебе.

Беше прекалено стара.

Когато се прибра, Нейтан и Гъси караха велосипеди на поляната. Следващата пролет тя щеше да бъде покрита с кафява мъртва трева вместо с новородена свежа зеленина. Вината беше у Нейтан. Всичко, което се проваляше, бе по вина на Нейтан.

Изтича на горния етаж в спалнята им и започна да изпразва чекмеджетата на скрина върху леглото си. Първо дрехите, после обувките. Непрекъснато си обещаваше, че няма да плаче.

— За Бога, Чес, какво правиш? Пролетно почистване през септември?

Нейт стоеше на входа, сините му очи бяха широко отворени, а по устните му играеше усмивка. Беше по риза, преметнал сакото и жилетката си през рамо, закачени на палеца му. Приличаше на момче. Не беше честно.

— Местя си нещата в ъгловата стая в задната част на къщата — отвърна тя. Гласът й беше делови и Чес се гордееше с това. — Днес ходих на преглед при лекаря и той ми каза, че повече не мога да имам деца. Оттук нататък няма причини да споделяме една и съща стая.

Очите на Нейт помътняха, усмивката му изчезна.

— Не разбирам.

— Нали така се бяхме споразумели? Ожени се за мен, за да ми дадеш деца в замяна на патента. Направи го. Имам Гъси. Но вече не съм способна да раждам, ето защо е безсмислено да спим заедно.

Нейт си помисли за топлата и приятна близост, която чувстваше, докато спеше и се събуждаше до нея. Беше му толкова позната. Сигурно човек би следвало да усеща така дома си. Никога не му беше минавало през ума какво й е било на Чес. Чак сега разбра. През всичките тези години се е примирявала, само за да роди деца. Като пълен глупак той беше забравил, че е дама.

— Защо не накараш прислужниците да го свършат? — попита той. — Имаш много вещи.

Имаше много вещи, прекалено много. Чес реши, че почти всяка дреха е старомодна. В последните списания, турнюрите бяха изчезнали. Никой в Северна Каролина изглежда не го забелязваше, но в този забутан край едва ли можеше да се очаква нещо друго. Дърам се смяташе за съвременен град, само защото притежаваше улични лампи и дъсчени тротоари. Човек все още залиташе по камъните, поставени по калните и покрити с прах улици, за да ги пресече, без да си изцапа обувките и ръба на дрехата. Замина за Ричмънд, където улиците бяха павирани и модата по-съвременна. Впусна се в безразсъдно пазаруване и накрая се почувства изтощена, потисната и с повече вещи от всякога.

— Какви са тези набори? — попита я с любопитство Гъси.

— Това се казва полуофициална следобедна рокля — отвърна й Чес. — Всички модерни дами ги носят, когато пият чай.

Гъси избухна в неудържим смях.

— Специална рокля за чаша чай? Не съм чувала по-глупаво нещо.

Притежаваше отчайващо безкомпромисната логика на осемгодишно дете.

Чес погледна гневно дъщеря си. После против волята си започна да се смее. След няколко минути вече се смееше неудържимо като Гъси.

— Ела и ме прегърни, ужасно дете.

— Уф! — Гъси се задуши от падащата на богати дипли дантела.

Чес трябваше да признае, че тези рокли претърпяха пълен провал. Независимо от всичко продължи да посвещава свободното си време, от което имаше в изобилие, на самоусъвършенстването. Сложи високи вази с паунови пера в ъглите на предната веранда и огромни восъчни цветя, покрити със стъклени похлупаци, в задната, а средата на масата в столовата украси с голяма мраморна фруктиера на три крака, пълна с плодове. Замени мебелите в новата си спалня с подходяща гарнитура от палисандрово дърво с резбовани позлатени бръшлянови клонки. На голямата тоалетка бяха подредени нови комплекти от четки и гребени, прибори за маникюр, като всичките дръжки и капаци бяха позлатени и гравирани с бръшлянови листа.

След Нова година убеди Джеймс Дайк да премести книжарницата си от Дърам в Стандиш. Градът растеше като гъба, точно както беше предсказал Нейтан, и в него спокойно можеше да се открие книжарница. Чес обожаваше Джеймс Дайк. Невероятната му ерудиция обаче я плашеше. Не бе сигурна дали не се притеснява от него. Беше се преместил в Дърам преди години, понеже суровите бостънски зими представляваха заплаха за крехкото му здраве. Изглеждаше блед и някак си отпуснат. Чес обичаше енергичните мъже. Като Нейтан. Чувстваше се нещастна заради отчуждеността между тях. Не можеше да посочи някаква определена промяна, но усещаше, че съществува, и не знаеше какво да направи. Той непрекъснато имаше работа, както и тя.

Дайк беше нетитулуваният водач на литературното дружество на Дърам. Чес сметна, че е съвсем естествено да организира подобна група и в Стандиш. Скоро десет, после четиринайсет и най-накрая двайсет жени се събираха веднъж седмично на предната й веранда, за да обсъждат книгата, която всички четяха. Серията от книги на Тролъп за английската политика и общество обещаваха да ги очароват и да ангажират вниманието им с години.

През лятото беше открит хиподрумът на Нейтан. Този път Едит Хортън преряза лентата, понеже Хенри го проектира и беше президент на клуба „Грийн & Голд“. Членовете му имаха ложи на трибуните.

С месеци Стандиш представляваше кошмар от шумни звуци. Удължиха Ричардсън Авеню, прокараха нови улици през гората и построиха просторни викториански къщи от двете им страни. По Ричардсън Авеню се появиха още магазини, за да задоволяват нуждите на заселилите се тук хора. Когато дойде Празникът на благодарността, Стандиш вече разполагаше с градска управа, затвор и театрална трупа, която представяше съкратени и цензурирани версии на пиесите на Шекспир. Двойната гостна на Чес беше отворена, за да се преустрои в театрален салон.

Продаваха билети на хората. На част от хората. С появяването на железницата Стандиш се превърна в истински град. Линията минаваше между пътя и потока, край мелницата до гарата, а после се разклоняваше към товарните гари на фабриките и на другите мелници. Къщите на работниците, първият магазин и сградите от предишните разширения останаха от другата й страна.

Районът беше много активен и Чес се превърна в царицата на кошера — работеше непрестанно, често даваше приеми, постоянно се смееше и говореше. Доказваше на себе си, че не е стара и безполезна.

Коледното тържество на семейство Ричардсън през 1891 година беше най-голямото и най-богатото, което гостите бяха виждали. Гъси и най-добрата й приятелка Ели с дни не се чувстваха добре от сладкишите и от шампанското, изпито тайно.

Нейт подари на Чес великолепен комплект бижута от перли и камеи — огърлица, две гривни, брошка, обици и украшения за косата. Тя се престори на страшно изненадана, сякаш двете с Едит не ги бяха избрали предварително. Удоволствието й обаче не беше престорено, когато намери време, за да се порадва на подаръка от Джеймс Дайк — абонамент за „Странд“, английско месечно списание. Героят на разказа, който поместваха, се наричаше Шерлок Холмс.

— Ще ги печатат във всеки брой — обеща й Джеймс. — Според един мой приятел в момента Холмс е много модерен в Англия.

— Напълно обяснимо — отвърна Чес. — Разказът е толкова умно написан, че дори и мъжът ми може би ще го хареса, макар и да чете предимно за сделки и изобретения.

— Ще поръчам няколко книги за вас — усмихна й се Джеймс Дайк. — Чували ли сте за Жул Верн?

Чес реши, че Джеймс Дайк й харесва много. Съвсем не беше чак такъв интелектуалец. Тя с нетърпение очакваше четенето през зимата.

 

 

— Чес, трябва да говоря с теб — каза Нейт.

Чес се напрегна. Дали щеше да се оплаче, че приемите й струват прекалено много пари? Или се дразнеше от тълпите от хора, които непрекъснато бяха в къщата? Е, нека го направи. Къщата беше и нейна, нали?

— Бък Дюк е приготвил оръдията — заяви той.

Чес бързо затвори вратата на библиотеката.

От основаването на Американската тютюнева компания бяха минали две години. През това време неговите хора му докладваха, че между съдружниците се водели спорове и борби, като Дюк винаги бил победителят. Служителите бяха претърпели драстично съкращение на работните места и сега съществуваше само по един търговски, финансов и административен отдел. А и, както забелязаха Нейт и Чес, премиите и подкупите намаляха, а после съвсем изчезнаха.

— Сега вече започва да си служи с натиск — мрачно продължи Нейт. — Възнамерява да постави ултиматум пред търговците на едро и на дребно. Ако продават по-евтини цигари от онези, произведени от компанията, ще бъдат включени в черния списък и няма да получават цигари от нея.

— Значи има предвид „Касъл“, нашите цигари, които вървят най-много.

— Точно така. Трябва да помислим как да постъпим.

Чес знаеше, че би следвало да е притеснена, дори объркана. Всичко, за което бяха работили, беше в опасност. Но единствено я занимаваше фактът, че отново са заедно. Нейтан се нуждаеше от нея. Съдружничеството им не се беше разпаднало.

Говориха до късно през нощта.

И на следващия ден, както и на следващата нощ. Нова марка — не. „Касъл“ се продаваха най-добре. Да им увеличат цената — не. Хората щяха да се ядосат, и то напълно основателно.

Минаха толкова много часове и толкова много идеи бяха обсъдени, че когато намериха отговора, никой не можеше да се сети кой е стигнал до него. Кутията на „Чек“ беше с размери, по-големи от нормалните. Щяха да направят същата опаковка и за „Касъл“. И цигарите — по-дълги. Щяха да запазят името и да ги рекламират като „кралски“ размер. Нали кралете живееха в замъци? И цената щеше да стане пет цента, както на цигарите на Американската тютюнева компания.

Промените в машината на Стандиш щяха да бъдат минимални. Единственият проблем беше в хартията. Трябваше да намерят нов производител, някой, който не е известен на хората, занимаващи се с тютюн, за да не стигне отговорът им на заплахата на Дюк до ушите му, преди първата цигара от този вид да е излязла изпод гилотината.

— Страшно хитро, нали, Нейтан? — изхили се Чес. — „Кралят и гилотината“.

Затананика „Марсилезата“.

За миг Нейт се намръщи, после схвана шегата и се засмя.

Най-после. Не се бяха смели заедно толкова дълго. Чес почувства как невидимите сълзи се сляха със смеха й. Нейт беше страшно щастлив, че отново чува бълбукащия й смях.

Накрая решиха, че единственият им изход е сами да си произвеждат хартията. Нямаше време да строят фабрика за хартия. Нейт започна да търси фабрика с подходящи машини, които могат да се приспособят към нуждите им. Не биваше да е свързана с производството на цигари.

— Няма да се пазаря, а направо ще я купя — лицето му светна.

— Как смяташ, Чес? Навярно фабрика за преработка на дървесна маса? Стандиш може да си позволи да издава вестник.

 

 

Чес толкова много го обичаше. Струваше й се, че сърцето й ще се пръсне.

Както обикновено, когато се заловеше за нещо, Нейт действаше бързо и енергично и изходът беше успешен. На 1 май 1892 година афиши и вестници из цяла Америка разтръбиха новината. В буквалния смисъл на думата. Рекламите заемаха цели страници. Облечени с ливреи пажове надуваха дълги рогове, от които висяха знамена. Съобщението с рисунката на новата опаковка „Касъл“ беше върху знамето. В по-големите градове музиканти с ярки костюми надуваха по ъглите на улиците истински месингови рогове със знамена, а млади жени, облечени в привлекателни рокли на млекарки, раздаваха безплатно мострени пакети.

Доктор им изпрати поздравителна телеграма:

„Невероятен успех точка Дори и без мен точка Великолепно точка Браво точка Липсвате ми точка Доктор“

Чес му написа дълго, мило писмо. Сложи в плика и първия брой на вестника на Стандиш „Куриър“. „Само от четири страници, но ти познаваш Нейтан — надраска набързо тя над заглавието. — Върни се у дома и бъди нашият Джеймс Гордън Бенет^[17] — само че по-добър, разбира се.“

„Обилно угощение точка Пристигам на 2 юни точка Доктор“

Първото издание на „Куриър“ под ръководството на Доктор беше със заглавието „Една стачка и си вън!“ На първата страница беше поместен пълният текст на речта на Нейт пред работниците от всички предприятия на Стандиш. Седяха на трибуните на хиподрума. Той се беше облегнал на оградата на хиподрума с подпрени на парапета лакти.

„Преди пет-шест години един човек на име Гомпърс изказа мнението, че ако достатъчно хора се съберат, ще успеят да накарат останалите да им дадат всичко, каквото поискат. Би трябвало да се казва Стомпърс^[18], понеже точно такава беше целта му — да смаже собствениците на предприятията. Не с ботушите си — през подобен вид борба всеки от нас е минал по едно или друго време. Мистър Стомпърс се бори с помощта на нещо, което сам е измислил и е нарекъл «профсъюз». Ето как действа то. Някои хора без какъвто и да било друг ангажимент, освен да служат на мистър Стомпърс обикалят и говорят хитро на онези, които работят. Насърчават ги да се обединят и да се откажат от задълженията си. Така шефовете им щели да се уплашат, че фабриката няма да може да си изпълни поръчките, и ще им дадат два почивни дни — не само неделя, но и събота, — както и два пъти по-голяма надница и други дребни неща, които биха желали да притежават. Това се нарича «стачка».

Мистър Стомпърс не работи, както й сътрудниците му. И знаете ли как си изкарват прехраната? Ще ви кажа. Всеки член на техния профсъюз плаща вноски от собствения си джоб заради привилегията да принадлежи към него и да върши всичко, което мистър Стомпърс му нарежда. Познайте къде отиват парите.

Аз няма да поискам от вас да си бръкнете в джоба и да ми дадете от парите си, спечелени с тежък труд. По-скоро на следващите конни надбягвания ще ви накарам да заложите на кон, който е без шанс да победи. По този начин ще спечеля дори повече, а аз обичам да получавам колкото може повече.

Досега момчетата на мистър Стомпърс не са идвали при нас. Били са в Канзас, Илинойс, Ню Йорк и неотдавна в Пенсилвания. Един от стачниците стреля по мистър Фрик, шефа на тамошната фабрика. Не го уби, но мистър Фрик наистина се чувства нещастен. Не бих желал никой да стреля по мен, нито пък работниците ми да стачкуват. Ето защо реших да си поговоря с вас, преди момчетата на Стомпърс да са започнали да ви шепнат приятни думи. Един профсъюз в действителност би представлявал лоша идея. Първо, ще ви се наложи да плащате членски внос, вместо да се наслаждавате на конните надбягвания в събота вечер. Второ, по закон Стомпърс е длъжен да съобщи на шефа на фабриката имената на всички работници, членуващи в профсъюза. След като се сдобия със списъка, хората, включени в него, ще бъдат уволнени. Както виждате, много е просто. Наблизо има безброй мъже, работещи във фермите, които с радост ще заменят седемдневната работна седмица и заплащането в края на сезона, ако им провърви, с вашите работни места, за да получават плик с надницата всяка събота, независимо дали ще настъпи суша, ще падне слана или ще се появи напаст от бръмбари.

Не мисля, че ще отидем толкова далеч. Вие сте достатъчно разумни. Но аз не обичам да отлагам нещата и затова сметнах за необходимо да сваля картите си, преди да се е стигнало до някакво недоразумение.

Нямам какво друго да кажа. Всеки, който би желал да ми зададе някакви въпроси, може да се срещне по-късно с мен.“

 

 

— Нейт, станал си многословен като Джул Кар — оплака са Доктор. — Канех се да поместя на първата страница дълга статия за блестящия нов редактор на „Куриър“, а ти ми зае всичкото място.

— Не се занасяй, Доктор — отвърна Нейт. — Една мизерна първа страница не би те задоволила и ти го знаеш.

— Добре че си отново при нас — добави Чес. — Имам обаче лоша новина за теб. Гъси е решила да се посвети на журналистиката.

— Шегуваш се. Смятах, че се готви за локомотивен машинист.

— Много си изостанал, Доктор. Пропусна и етапа, когато настояваше да бъде жокей. Сега на дневен ред е Нели Блай. Гъси обаче иска да подобри рекорда й. Възнамерява да обиколи света само за петдесет дни. Или пък да стане президент на САЩ. Всичко зависи от настроението й в момента.

— Страшно ме изплаши. Къде е сега безстрашната мис Ричардсън?

— На гости у приятелката си Ели Уилсън. Семейство Уилсън имат вила в планината.

— Може би ще срещне Джордж Вандърбилт и ще го убеди да се ожени за нея.

На всички беше известно последното и най-голямо разточителство на Вандърбилт. Джордж, трийсетгодишен ерген, беше купил хиляди акри земя в западната част на Северна Каролина и строеше къща, която щеше да бъде най-голямата в света.

— Господ да му е на помощ на горкия Джордж — каза Нейтан.

Но вътрешно беше сигурен, че дори и един Вандърбилт не е достатъчно изгодна партия за Гъси.

Когато тя се върна у дома заради надбягванията, концерта и фойерверките на 4 юли, първите й думи бяха за Джордж Вандърбилт.

Майка й и баща й бързо се спогледаха и съвсем я озадачиха със смеха си.

Страшно ядосана, тя изхвърча нагоре по стълбите към стаята си.

— Ще отида да поискам извинение — заяви Чес.

Преди да излезе от гостната, видя изражението на лицето на Нейтан и се усмихна на себе си. Гъси говореше за огромните машини на строежа на Вандърбилт, издигнали цял град едва ли не за едно денонощие, за да се осигурят къщи за работниците, които щели да се заловят с основния проект.

„Предполагам, че Нейтан ще прескочи вдругиден до Ашвил“ — помисли си Чес.

Сгреши с двайсет и четири часа. Нейт замина още на следващата сутрин.

Същия следобед Чес стоеше на верандата и спореше с Доктор, който крачеше напред–назад пред нея и отказваше поредната статия за Шекспировата драматична трупа.

— Мамо…

Гъси стоеше в основата на стълбите, които водеха към двора. Лицето й беше сиво-синкаво и плуваше в пот.

Чес скочи на крака.

— Скъпа…

Гъси проплака от болка и се свлече на колене. После повърна с такава сила, че струята от несмляната храна и жълто-зелената течност изхвърча на земята на три фута пред нея.

Чес изтича и изкрещя на Доктор:

— Иди да извикаш доктор Камбъл! Бързо!

Двайсет и девета глава

Чес отнесе на ръце малкото си момиченце в стаята му на горния етаж. Едва я удържа, понеже Гъси беше почти десетгодишна, тежеше, а освен това се гърчеше от спазмите, гадеше й се и повръщаше.

— Извинявай… — задъхано промълви тя, а после отново започна да се задушава.

— Замълчи, миличка, всичко е наред. Тихо, скъпа, мама ще ти помогне да се почувстваш по-добре. Тихо, миличка, ангелчето ми, свидното ми детенце…

Чес остави Гъси на леглото. Сложи ръка на челото й, за да провери дали има температура. Но кожата на детето беше студена. Мъртвешки студена.

— Мамо…

Чес се опита да прогони ужаса, който изпитваше момиченцето.

— Да, ангелчето ми, мама е тук. Доктор Камбъл ще дойде всеки момент и ще ти даде лекарство.

Гъси проплака, притисна корема си и отново повърна рядка, тъмна течност. Чес прехапа устни. Трябваше да запази хладнокръвие. Да бъде силна, за да даде сили на Гъси и да я освободи от страха. О, Боже, какво да направя? Дали да я изкъпя? Тя се е простудила и може би сега това е най-лошото нещо за нея. Или да я прегърна, за да я затопля? Обви с ръце Гъси, но тя изхленчи и леко я отблъсна. Чес я пусна.

Отиде бързо до умивалника и намокри с вода една кърпа. По устата на Гъси се беше спекла мръсотия. Би било добре да я избърше, понеже от миризмата сигурно още повече й се гадеше.

Гъси виеше слабо като животно, докато Чес й миеше лицето. Очите й бяха ужасени и в същото време изпълнени със съжаление и признателност.

— Всичко ще бъде наред, миличка — каза й Чес. — Ей сега. В момента се чувстваш зле, но съвсем скоро ще ти олекне.

„Моля те, Господи, помогни й“ — повтаряше негласно Чес.

Арчи Камбъл прескачаше по две стъпала, докато се качваше към втория етаж. Беше млад и здрав. Умираше от страх какво ще завари горе.

Доктор остана във вестибюла само колкото да каже на прислужниците да почистят верандата и килима на стълбището, а после да продължат да се занимават със задълженията си. След това изтича до стаята на Гъси. Неприятната миризма го накара да спре на входа. Видя Чес в изцапаната и смърдяща рокля с посивяло от ужас лице, но с убедителна, нежна усмивка. Доктор Камбъл се беше надвесил над детето, което лежеше на леглото.

— Не те ли боли тук, Гъси?… тук?… тук?… тук? — Отново й се повдигна, чу се силен, мъчителен звук. Повърна малко, а течността закапа от брадичката й. Доктор Камбъл я огледа внимателно. — Жадна ли си, Гъси?

Детето произнесе някаква неразбираема дума.

— Вода, с лъжичка — рязко каза на Чес младият лекар.

Ръката й толкова трепереше, че се наложи да я подпре с другата, преди да поднесе лъжицата до устните на Гъси. Малкото момиченце жадно я изсмука, после още една и още една. Изведнъж отново повърна.

— Мисис Ричардсън — обърна се към нея доктор Камбъл, — моля ви да наредите да донесат топла вода. Искам да изкъпя Гъси.

— Аз ще го направя. Позволете ми… — Чес вдигна очи и видя Доктор на входа. — Кажи на прислужниците.

„Да ми прости Господ — помисли си Доктор, — но съм доволен, че ще се махна.“ Беше съзрял лицето на Гъси. Кожата й изглеждаше синя.

Долу нямаше никой. Къде бяха прислужниците? Как трябваше да постъпи? Доктор стоеше, парализиран от паника. Чу гърлен глас, идващ откъм задната страна на къщата, и шум от тежки ботуши, които бързо се приближаваха.

Войника го отмести и се качи по стълбите. Доктор се вторачи в него. Беше абсурдно — възрастният мъж се опитваше да стъпва на пръсти, обут с масивните си, износени работни ботуши. По някаква необяснима причина видът му накара паниката на Доктор да изчезне. Незабавно се отправи към кухнята, за да предаде разпорежданията на лекаря.

Младият лекар се мъчеше да успокои Чес, но му личеше, че е неуверен.

— Има всички симптоми, за които сме учили. Почти съм сигурен, че е холера. Тя започва така внезапно и рядко трае дълго. Най-много двайсет и четири часа…

Спря прекалено рязко. Чес разбра какво премълча. Два дни до настъпването на смъртта.

— Пуснете стария войник да види малкото си момиченце — високата слаба фигура отмести категорично Чес встрани и се отпусна на колене до ниското легло. — Хей, боецо — каза тихо на Гъси. Взе малката й ръчичка в своята. — Разбрах, че те боли коремчето. Старият Нейтан Бедфорд предпочиташе цял тон картеч пред болката в корема. — Обърна глава към Чес. Очите му сякаш се опитваха да кажат на младия лекар да си върви. — Малката има холера, мисис Ричардсън. Всеки момент ще започне разстройството. Дайте чаршафи и кърпи. Виждал съм много болни от холера. Двамата ще трябва да я спасим.

— А, да, диарията е вторичен симптом на… — пелтечеше доктор Камбъл.

Войника го погледна злобно и го накара да млъкне.

— Носите ли опиум? — Камбъл посегна към кожената си чанта. — Дайте на мисис Ричардсън една шепа хапчета и десетина прахчета — заповяда му войника. — После изчезвайте. — Когато занарежда на Чес, гласът му беше кротък. — Сложете си чиста рокля, мисис Ричардсън. Да бъде в приятен цвят, за да ви гледа Гъси.

После отдаде цялото си внимание на малкото момиченце. Повдигна главата и раменете й с едната си ръка, а с другата изсипваше в отпуснатата й уста вода лъжица по лъжица.

Чес се върна в стаята за по-малко от пет минути, облечена в розов копринен халат, който Гъси много харесваше. Отдолу имаше само камизолка и фуста. Отказа се от корсета, понеже искаше да се движи свободно.

— Подредих всичко в моята стая, Боби Фред. Леглото е по-високо и по-лесно ще я стигаме.

Войника кимна одобрително. Чес беше спокойна и сдържана, готова за битката.

Гъси проплака, тялото й се сгърчи от спазми и от ануса й изтече порой от черна течност и мека каша на бучки.

— Помогнете ми да я съблечем — каза Войника, — а после ще я преместим.

Досега не беше забелязала колко големи са ръцете на Боби Фред. Мисълта й хрумна внезапно, за да я разсее. Сякаш Господ я изпрати, за да отвлече вниманието й от ужаса, на който ставаше свидетел — мъртвешки бледото лице и тяло на детето й, страхът и болката, изписани върху малкото лице.

— Никога не си обичала тази рокля, Гъси. Не се ли радваш, че не беше облечена в гащеризона, който толкова ти отива?

Гласът й прозвуча топло, дори леко развеселено. Сега беше много по-лесно да я успокоява, след като Войника стоеше неотклонно до нея.

 

 

Чес беше постлала десетина чаршафа върху леглото, сгънати на две, за да се махат по-бързо, след като се изцапат. Един час Гъси непрекъснато се превиваше от болка и изхождаше тъмна воняща течност. По-голямата част от чаршафите бяха натрупани във вестибюла пред вратата на спалнята, преди да се изпразни стомахът на детето. Войника държеше нежно в прегръдките си Гъси, докато Чес я къпеше и подсушаваше. Мокрите кърпи и изцапаните парчета от плат образуваха още по-голяма купчина. Детето изглеждаше по-зле, отколкото ако беше мъртво. Сякаш се беше разложило. Очите й бяха хлътнали и заобиколени от сини кръгове. Всичките й кости изглеждаха остри и щръкнали, покрити само от студената й кожа. Плътта й се беше свила и обезводнила. Пулсът й не се напипваше. Единствено глухото, стържещо, нередовно дишане показваше, че все още е жива.

Гъси вече беше прекалено слаба, за да преглъща. Чес се отказа от опиума. Наблюдаваше как непритъпената болка напада любимото й малко момиченце.

„Дай на мен болката, Господи — молеше се безмълвно Чес. — Нея бих могла да понеса това. Не и това.“

— Скъсайте една кърпа — каза й Боби Фред. — Ще й направя биберон като на бебе.

Пъхна внимателно с мазолестите си пръсти усукания навлажнен край на кърпата в устата на Гъси и започна да изцежда водата капка по капка.

Временно успокоена, Гъси сведе очи.

Защо трябваше да бъде в съзнание? Защо опиатът не я приспа? Защо не й даде малко почивка? Чес безполезно стискаше юмруци и едва се сдържаше да не завие. После разтвори пръсти и погали челото на Гъси.

— Ей сега, миличка — изговаряше напевно тя, — скоро ще се почувстваш много по-добре. Ти си храбра, по-храбра от Нели Блай или от който и да било друг човек.

— Чакайте малко, мадам — прекъсна я Боби Фред. — Дори и боецът не може да бъде по-храбър от генерал Нейтан Бедфорд Форест.

Гъси се опита да се усмихне. Сърцето на Чес се късаше.

— Започна да се успокоява — заяви тихо Войника. — Компресът със синап ще я затопли.

— Ще се върна веднага, скъпа — каза Чес на Гъси. Наведе се, целуна я по челото и прошепна в ухото й: — Ти си по-храбра от който и да било стар генерал.

Когато Чес разстла потопения в жълта течност ленен плат върху корема на Гъси, детето потрепна. Тя затаи дъх. Молеше Господ повече да няма болка. Момиченцето страда достатъчно.

За известно време всичко беше спокойно, с изключение на страховитото слабо и затруднено дишане. После Гъси отвори широко очи и простена. Левият й крак подскочи.

— Спазъм — обясни Войника. — Разтрийте го.

Не след дълго и другият крак беше засегнат и той се отказа да й дава вода, за да може да масажира стегнатите мускули. Краката на Гъси изглеждаха много малки в големите му възлести ръце, с белези и мазоли от дългогодишната тежка работа. Но те разтриваха коравия мускул с такава нежност, че на Чес й изглеждаха като ангелско докосване. Тя самата правеше всичко възможно да повтаря движенията на Войника.

Стенанията на Гъси приличаха на скимтене на малко животинче. Часове по-късно те спряха.

„Тя е мъртва.“ Чес чуваше думите в душата си. Кракът на Гъси беше отпуснат и студен в ръцете й, но тя продължаваше да го разтрива, сякаш се опитваше да върне топлината и живота в него.

Боби Фред сложи тежката си ръка на рамото й и каза:

— Можете да спрете.

— Не! Няма да спра.

Войника я хвана за китките и издърпа ръцете й.

— Няма нужда да го правите. Тя спи. Страшното мина. Къде е юрганът, за да я завия?

Чес не му вярваше. Изтегли ръцете си, докосна леденото лице и студените, отпуснати ръце и крака на Гъси. После видя, че хлътналият гръден кош на детето се повдигаше и спадаше бавно и равномерно. Обърна се към Войника и прошепна:

— О, Боби Фред! — Обхвана го през кръста, подпря глава в гърдите му и изля насъбралия се страх със силни, разтърсващи тялото й ридания. Той я държеше здраво. Когато вече остана без сили, тя го погледна с измитите си, блестящи очи и промълви: — Благодаря ви, стари приятелю.

Войника се усмихна. Изглеждаше изтощен, но видът му беше победоносен.

— Покрийте я, дете, и идете да си измиете лицето. Ще продължите да капете вода в устата й, докато отида да потърся уиски.

 

 

Нейтан се прибра натоварен със статистически данни за конструкторските чудеса край Ашвил. Остана поразен, след като чу какво се беше случило.

— Никога повече няма да оставям Гъси сама, дори и за един час — заяви той.

Разтрепери се, когато видя колко слаба е дъщеря му. Чес се изсмя.

— Забравяш как изглежда Гъси, когато е здрава. До обед ще останеш съвсем без сили.

Чес вече можеше да се смее. Гъси се възстановяваше учудващо бързо, едва ли не с всеки изминал час.

Но все още беше много слаба. Често и лесно заспиваше. Трябваше да я хранят с кремове и с млечни напитки, които Чес й приготвяше. Беше отпусната и предпочиташе други да й четат. Посещенията на приятелките и близките й очевидно я изтощаваха. Сякаш слабостта й отне години. Най-много обичаше Чес да й разказва любимите истории от времето, когато беше много малка. Историите за Хеърфийлдс. Отново и отново.

— Мамо, разкажи ми за времето, когато си била малко момиченце.

Чес се настани на ниското столче до леглото й.

— Когато бях малка… — започна тя. Гъси се отпусна върху натрупаните възглавници и въздъхна доволно. — … живеех в една голяма къща близо до красива широка река. Имах люлка, обвита с глициния…

— Също като моята — отговаряше Гъси.

— Също като твоята. И аз се люлеех с часове под сянката на голямото дърво. А после устройвах тържество, на което канех куклите си на чай…

— Кукли! — Гъси определено не можеше да измени на характера си, дори и когато беше слаба.

Чес се усмихна.

— Поднасях им малки сандвичи и сладки. Птичките се спускаха към тях и ги кълвяха. После се правех на разтревожена от факта, че и куклите са изпохапани.

— Била си много глупава.

— Да. Бях много глупава. И много щастлива. Качвах се в балната зала, протягах ръце и се въртях по лъскавия, намазан с восък под. Пързалях се и се смеех. После, ако наоколо нямаше никой, се спусках по перилата чак до долния край на стълбището.

— Разкажи ми за стълбите.

— Наричаха ги „летящи стълби“. Бяха закачени за стената само от едната страна. А другата, там където бяха перилата, сякаш висеше във въздуха. Издигаше се все по-нагоре и по-нагоре, извиваше и образуваше големи кръгове, от които ти се замайваше главата, когато ги погледнеш.

Бяха много, много високи и стигаха до покрива, където имаше прозорец с формата на огромно яйце. Стъклата му бяха скосени и когато слънчевите лъчи преминаваха през тях, се образуваха цветни дъги.

Гласът на Гъси вече беше сънен.

— Като нашия прозорец с цветята от цветно стъкло?

— Не, скъпа, беше различно. Нямаше цветя. Кое от цветята в нашия прозорец ти е любимо?

Гъси винаги отговаряше „ирисът“ и Чес й казваше, че „Ирис“^[19] е богинята на дъгата. Но не и сега, понеже Гъси беше заспала.

Чес отметна тежката коса от бледото чело на детето си. После целуна неподвижната и приятно топла малка ръка.

Дълго се взира в най-голямото съкровище в живота си — в своето малко момиченце. После излезе внимателно с тихи стъпки от стаята. Навън валеше слаб дъжд и хладен ветрец развяваше дантелените пердета на прозореца. Всичко беше спокойно.

Чес бавно се спусна по пищно украсеното масивно стълбище на къщата и излезе на верандата. „Вещи! — каза си гневно тя. — Всичките тези вещи! Няма място къде да се обърне човек. Нищо чудно, че е горещо и задушно.“ Дръпна настрани слоевете от завеси, пердета и сенници и отвори тежкия прозорец от оловно стъкло. Един от дебелите копринени пискюли, който украсяваше завесите, я удари по рамото и тя си спомни спора с продавача, когато настояваше да ги направи в специален нюанс на зеленото, а не такова, каквото имаше в магазина. Беше прекарала времето си в търсене на разни вещи. Какво я караше да мисли, че изобилието от вещи е толкова съществено?

Нейт влезе и попита:

— Как е тя?

— Добре е. Отново заспа. Това е най-доброто лекарство за нея. Изяде почти целия яйчен крем.

— Смятам да се кача и да поседя малко при нея. Нищо чудно да се събуди и да поиска нещо.

— Хубаво — отвърна Чес.

И двамата все още чувстваха необходимост да бъдат често с Гъси.

 

 

Нейт наблюдаваше заспалата Гъси и сърцето му се свиваше от страх. За първи път осъзна колко е уязвим. Не беше склонен към самоанализи. Притесняваше се, защото усещаше колко дълбоко може да се вълнува, и се опитваше да не мисли за това. Но не беше достатъчно силен. Ръцете му трепереха, понеже се опитваше да ги контролира. Искаше му се да сграбчи Гъси и да я притисне към себе си, за да я пази, за да застане тялото му между нея и опасностите, които дебнеха навсякъде, както вече се убеди.

В семейството на Нейт никой никого не докосваше. Не му бяха познати прегръдките, целувките, проявите на обич, докато чичо му не доведе Алва във фермата. Сега се смущаваше, че изпитва необходимост да прегърне дъщеря си. Детските й прегръдки и целувки винаги му доставяха удоволствие, но никога не ги беше възприемал като нещо повече от възбуденото желание на някое малко кученце да го лизне по лицето. Сега неясно осъзнаваше, че цени даровете, които му поднасяше дъщеря му, повече от всичките си богатства.

Умът му не приемаше думата „обич“ като подходяща за случая. Тя беше съвсем обикновена. Хората „обичаха“ прасковите, някоя песен или цветята. Това, което той чувстваше, нямаше име, или ако имаше, на него не му беше известно. Не измисляше лесно думите. Знаеше само, че усеща слабост и безпомощност пред силите, които едва не му отнеха детето. Беше сигурен, че ще жертва живота си заради нея, ако тези сили отново се върнат. Тя владееше сърцето му.

Протегна неволно ръка и пръстите му докоснаха дланта й. Без да се събуди, Гъси ги стисна здраво, както навремето, когато беше бебе. Усмихна се в съня си.

Дъхът на Нейт спря. По бузите му бавно се затъркаляха едри сълзи.

Трийсета глава

Невероятната жилавост на младостта само след още две седмици превърна Гъси в енергично и шумно същество. На Чес и на Нейт не им оставаше нищо друго, освен да я оставят да бъде такава, каквото е.

И милостивата способност на човека да забравя, която го предпазва от лошите спомени, изтри страха, който държеше и двамата в ноктите си.

Но Чес непрекъснато си мислеше за историите, които Гъси искаше да слуша, и за собственото й щастие като дете в Хеърфийлдс. Сега къщата беше по-реална за нея, почти както по времето, докато живееше в нея.

Един късен есенен ден, когато пораждащият спомени мирис на горящи листа изпълни улиците на Стандиш, тръгна да търси Нейтан. Той току-що се беше прибрал у дома. Седеше на люлеещ се стол на верандата и четеше уводната статия на Доктор за необходимостта да се павират всички улици в Стандиш.

— Прегледа ли „Куриър“? — попита той Чес. Хилеше се. — Този мързелив глупак твърди, че доказателство за нивото на цивилизацията е в чистите обувки, следователно ние живеем в пустошта.

Чес се усмихна. Все още не беше простила на Доктор, че избяга, когато Гъси припадна. Извини й се, призна й колко се срамува заради собствената си слабост, наказа се словесно с горчиво красноречие. Но тя вече не го чувстваше толкова близък.

— Ще ми се да направя нещо, Нейтан. — Той затвори вестника. — Да построя отново Хеърфийлдс. Тук, за да живеем ние в него. Винаги съм съжалявала, че Гъси не успя да го види.

Нейт не проумя желанието на Чес, но това не беше от значение, след като тя настояваше. На следващия ден двамата се разходиха по нападалите златисточервени листа в спокойната гора извън града и избраха едно място на върха на нисък хълм. Гъси ги придружи, като непрекъснато тичаше напред и се връщаше, за да ги подканва да побързат. Нямаше търпение да започнат строежа. Искаше да се спусне надолу по парапета на стълбите.

 

 

И майката на Нейт имаше желание да направи нещо. Съобщи го в неделя на масата, докато се хранеха. Всички членове на семейството вече бяха част от богомолците, посещаващи методистката църква „Бетъл“ в Стандиш. Веднага щом тя отвори врати, седмичните пътешествия до Дърам и обедите в пансиона на мисис Браун останаха в миналото.

В неделя обядваха в къщата на мис Мери, макар че столовата на Нейт беше доста по-просторна и семейството разполагаше с постоянна готвачка.

— Тя е стара жена — отвърна Нейт на протестите на Чес. — Ще й се нещата да стават по нейната воля. Пък и така ще бъде заета с нещо.

Чес разбра, понеже самата тя обичаше да бъде заета и да се чувства полезна. Ето защо се насили да яде безвкусните, преварени ястия и се опита да подкупи и Гъси да я последва.

— Ще трае само около час. Освен това трябва да проявиш дължимото уважение към баба си. Ако се държиш прилично, после ще си хапнеш сладолед у дома.

Мис Мери направи съобщението си, веднага щом Джош приключи с благословията на храната.

— Ще те помоля за нещо, Нейт, защото ми омръзна да те чакам сам да го свършиш, без да те подканям.

— Какво е то, мамо?

— Искам да изградиш кула на църквата. Не е справедливо да нямаме църква, която да се извисява нагоре към небето.

— Мери, Нейт вече подари орган на църквата — отбеляза Алва.

Мери Ричардсън махна с ръка, сякаш не обърна внимание на забележката.

— Ти си богат човек, Нейт, и при това грешен с хиподрума си и с кръчмата край железопътната линия, която продава уиски. Би следвало да паднеш на колене и да молиш Бога за милост. Щях да се страхувам, че вечно ще се печеш в ада, ако брат ти не се молеше за душата ти. Желанието ми е да издигнеш тази кула с камбани, които ще зоват хората да идват в църквата. Настоявам тук да има всичко необходимо, за да докараме Гидиън да проповядва от амвона.

Нейт постъпи както винаги — остави горчивите думите на майка му да влизат през едното му ухо и да излизат от другото. Изведнъж обаче осъзна, че трябва да я слуша по-внимателно.

Гидиън. И Лили. Всичко в него крещеше: „Не!“

— Ще видя какво мога да направя, мамо — търпеливо отвърна той. — Би ли ми сипала още малко от тези батати?

Не беше подготвен заради Чес да застане на страната на майка си. Когато се прибраха, тя започна да говори за вероятността братовчедките на Гъси да дойдат да живеят наблизо. Прииска му се да се разкрещи. Гидиън и Лили имаха две дъщери — Мери и Марта. Снимката им заемаше почетно място на масата в гостната на мис Мери, точно до Библията.

— За Бога, Нейтан, не ти ли е любопитно отново да се видиш със собствения си брат? Колко години минаха, откакто пътищата ви се разделиха?

— Не помня. Срещнах го в Дърам. Оттогава сигурно са минали четири-пет години.

Не беше виждал Лили от седемнайсет години.

Изненада се, след като направи сметката. Никога не беше броил годините.

Чес го попита защо се смее.

— За камбанарията — отвърна Нейт. — Надявам се, че ще успееш да опазиш Гъси да не се катери по нея.

Не се притесни от факта, че я излъга. Беше прекалено весело настроен. Защо през всичките тези години се страхуваше, че ще види едно шестнайсетгодишно момиче? Сега тя вече беше жена на средна възраст.

 

 

Едит Хортън не подкрепи идеята на Чес да възстанови Хеърфийлдс.

— Защо, по дяволите, ще строиш големи, проветриви, стари стаи, след като притежаваш нова къща, пълна с красиви и уютни помещения?

Къщата в плантацията на семейство Хортън обаче оказа на Чес безценна помощ. Подобно на Хеърфийлдс и тя беше останала непроменена от времето преди Гражданската война. Никога нямаха пари, за да я подобрят или осъвременят. За трийсет години боята се лющеше, коприните и кадифетата се бяха протрили и избелели, покривът течеше и стените бяха на петна, а подовете на горния етаж — изгнили. По толкова много неща приличаше на Хеърфийлдс. Чес разпозна дървения материал и стиловете на мебелите, които приемаше за нещо нормално във Вирджиния. Едит знаеше какви са. Чес научи за Шератон, Чипъндейл, Хепълуайт и за братята Адам.

Книжарницата на Джеймс Дайк й предостави томове справочници за осемнайсети век и за Паладио. Дайк също така познаваше някакъв архитект от Бостън, който бил специалист по „антични“ къщи.

Чес му пишеше писмо, когато Нейт пристигна от кабинета си с посетител.

— Това е Дик Рейнолдс, Чес, и аз искам от теб да присъстваш на разговора ни. Трябва да отидем в библиотеката.

Мъжът я очарова. Нейт й беше разказвал за Рейнолдс. Знаеше за него и интересни клюки от жените в Дърам, чиито мъже се занимаваха с тютюн. Ричард Джошуа Рейнолдс, също като Нейтан и Бък Дюк, беше човек рискувал и направил състояние от обработката на тютюн. Специалността му бе тютюнът за дъвчене, а не цигарите.

На двайсет и четири години построи фабрика от едно помещение, живя в тавана над него и работи със силна амбиция, която за осем години го издигна на върха.

Успехът му превърна селото Уинстън в малък град с нова железница. През 1891 година в центъра му се простираше шестетажната фабрика на Рейнолдс, заемаща цяла пресечка.

Сега, през 1892 година, беше атакуван от Американската тютюнева компания на Бък Дюк.

— По някакъв начин ти успя да го победиш, Нейт. Искам да ми кажеш как го постигна.

Чес с мъка откъсваше очи от него. Дик Рейнолдс беше със странна тясна и остра брада, която се движеше, докато говореше. А какви истории се разправяха за него! Не беше женен, но бе станал баща на безброй деца. Смятаха женкарството му за скандално — дори назоваваше някои марки тютюн с имената на любовниците си. Говореше се също, че играел покер с такива високи залози, че чак от Ню Орлиънс идвали мъже, за да опитат майсторството си на масата му. Обикновено губели.

— Мислех, че вие, производителите на цигари, сте луди, като си пилеете парите за рекламата и за онези щури сгъваеми столови и така нататък. Моето мото беше: „Думата има човекът, който дъвче тютюн.“ А сега съм затънал до уши. Бък е решил да ме довърши, Нейт. През февруари купи голяма машина за производство на тютюн за дъвчене в Луисвил, през април — още две в Балтимор. Сега го продава без печалба. Казва на търговците на едро, че ще получат цигари от него, само ако поддържат идеята, че неговата марка „Батъл Акс“ е по-добра от всички останали видове тютюн за дъвчене.

Нейт отвори бутилка уиски.

— Ще пренощуваш у нас, Дик. Трябва да обсъдим много неща. Пък и съм чувал, че си човек, който издържа на пиене. Струва ми се, че ще се нуждаеш от алкохол.

— Ще изпратя да доведат Доктор — каза Чес.

На следващия ден Доктор замина с Рейнолдс, за да започне нова война с Бък Дюк.

— Мислиш ли, че ще победят? — попита Чес Нейт.

— Не знам. Дик е достатъчно издръжлив, а Доктор страшно обича да си служи с измама и изнудване. Но Бък си е Бък. Доволен съм, че е взел на мушка производителите на тютюн за дъвчене. Поне за малко ще престана да се озъртам всяка минута от деня.

Чес кимна.

— Според мен това означава, че в най-скоро време ще имаме телефони.

Нейт се засмя.

— Познаваш ме, няма що. Патентът на Бел изтича на 3 март следващата година. Ако се размърдам, ще можем да свържем проводниците в нула часа и една минути сутринта на 4 март.

 

 

На 1 март Гъси направи първата копка за новата къща Хеърфийлдс. Родителите й я гледаха, изпълнени с гордост.

На 4 март тя говори с приятелката си Ели Уилсън по телефона.

На 7 март се запозна с леля си, чичо си и братовчедките си. Беше прекалено развълнувана, за да забележи, че баща й изглеждаше блед като призрак.

Когато „С & Д“ спря на гарата, свистящият облак от пара обхвана вагона на Нейт. Той погледна през него, а на лицето му беше изписана гостоприемна усмивка, предназначена за семейството на брат му.

Лили стоеше на отворената врата, цялата облечена в бяло. За миг Нейт отново се превърна в несръчното, изпълнено със страхопочитание осемнайсетгодишно момче.

— Здравей, Натаниъл — каза Лили и си подаде ръката. — Няма ли да ми помогнеш да сляза?

Трийсет и първа глава

— Тя е толкова досадна — изплака Гъси. — Непременно ли трябва да отида там?

— Да, скъпа. Марта ти е първа братовчедка, градът и е непознат и все още не си е намерила приятели. Дай и възможност. Може би е срамежлива.

— Но аз ще играя на държави с Войника. Обещах му.

— Искаш да кажеш, че той ти обеща, след като го убеди да отстъпи. Бях там, забрави ли? Може би ще научиш Марта как се играе тази игра.

— Ха! Тя ще изпищи и ще избяга в момента, в който види ножа. Харесва й да стои като светица и да играе на табла.

Много е досадна.

Чес й съчувстваше. Самата тя намираше роднините си за доста досадни. Гидиън се интересуваше единствено от това, как да спечели повече богомолци за „Бетъл“, а Лили се държеше толкова мило, че я караше да настръхва. „Досадни“ беше точната дума за цялото семейство. С изключение на петнайсетгодишната Мери. Да се каже, че Мери е досадна, би прозвучало като комплимент. Тя беше толкова тиха, че се сливаше с мебелите и изобщо не се забелязваше.

Мис Мери беше на седмото небе, защото любимият й син отново се завърна при нея. Поне тя бе щастлива. Що се отнасяше до Нейтан, той не обръщаше внимание на нищо. Човек би помислил, че не е разбрал за пристигането на брат му в града.

Нейт беше в дома на енорийския свещеник и преживяваше мъките на прокълнатия. Лили седеше на твърдото, покрито с кадифе канапе в гостната. Сините й като тинтява очи бяха широко отворени и блеснали от непролетите сълзи.

— Страхувам се, че ме смяташ за ужасна, понеже ти изпратих тази бележка.

Гласът й трепереше.

— Не, ни най-малко. За какво искаше да говориш с мен?

Чувстваше се така, сякаш езикът му е надебелял в изсъхналата му уста. Не можеше да погледне Лили в очите. Беше толкова красива. Златистата й коса бе прибрана под бялата дантелена шапка, но отделни кичури падаха на меки къдрици по слепоочията и врата й. Миришеше на рози.

— Много се притеснявам, че ни отбягваш, Натаниъл. Чес и Гъси идват непрекъснато, но ти нито веднъж не си ни посетил. Обидила ли съм те с нещо?

Наложи се да я погледне. Отново усети порива на сърцето си, както преди толкова много години. Беше сляп за леките белези на възрастта. Дланите му се потяха от потребността да докосне млечнобялата кожа. Ненавиждаше са заради силното желание да оскверни чистотата й. От гърлото му не излизаше никакъв звук.

Лили сложи ръката си върху неговата. Сякаш го удари ток.

— Обещай ми, че няма да ме мразиш, Натаниъл. Подобно отношение би ме направила още по-нещастна.

От дясното й око се отрони една-единствена сълза. Нейт изгаряше от нетърпение да вкуси солта от нея с езика си.

— Аз те харесвам — успя да каже той — и не искам да си нещастна.

Лили изхлипа леко, сякаш се задушаваше. Дантеленото жабо върху заоблените й гърди потрепна.

— Не си виновен ти, Натаниъл. Опита се да ми обясниш, но аз не те изслушах. Не биваше да се женя за Гидиън. Трябваше да те изчакам. Беше любимецът ми. Нали ти признах? — Беше обърната към него и очите й търсеха неговите. — Спомняш ли си какво стана между нас? Аз не съм забравила — пръстите й бяха върху китката му. Движеха се нагоре под маншета на ризата му, докато се спряха върху ускорения му пулс. — Непрекъснато мисля за теб — прошепна тя и тялото й се наклони към него.

Устните й бяха меки, розови, леко отворени и съвсем близо до жадната му уста.

Нейт загуби самообладание. Притегли я към себе си и устните му се впиха в нейните в изтощителна, отчаяна целувка, с която засмука езика й в устата си. Той докосна зъбите и езика му, плъзна се, стрелна се и взриви страстта в цялото му тяло. После устата му нетърпеливо се придвижи към гърлото й. Кръвта удряше силно по врата й. Усещаше пулса й върху устните си. Ръцете й обвиха раменете му, пръстите заопипваха врата му и го сграбчиха за косата.

— Аз исках… — промълви тя — Аз никога не съм знаела какво искам, но е било това. Искала съм теб. Винаги… Винаги… Всеки ден… Да, о, да, Натаниъл, ето какво искам аз. — Ръката му намери гърдата й и се изпълни с меката плът. Зърното й беше твърдо и напираше под роклята й.

От гърлото на Лили се изтръгна стон, пръстите й освободиха косата му. Плъзнаха се като светкавица към предницата на роклята й и започнаха да разкопчават малките копчета.

— Целуни ме, Натаниъл, тук.

Разтвори роклята, обхвана с ръце белите си гърди и му ги поднесе. Устните му се впиха в едрото червено зърно.

Устата й беше до ухото му.

— Никога, никога не съм го знаела… Никога не съм го чувствала… Никога досега не съм го нравила. О, чудесно е, цялата горя и имам желание да ме изядеш. Лижи гърдите ми, любими мой, сучи от мен, нарани ме, разкъсай плътта ми и ме бележи като своя, защото винаги съм била твоя.

Дъхът й беше горещ и избухваше леко в ухото му. Обхвана талията й и я притегли към себе си. Отблъсна ръцете й и погали меките гърди, които изпълваха сънищата му толкова много години.

После Лили сграбчи главата му и я отдръпна от гърдите си, като го принуди да я погледне.

— Искаш ли ме?

Гласът й беше дрезгав.

— Да, за Бога, искам те.

Тя го целуна, като все още държеше главата му. Езикът й дразнеше неговия. Ръцете му галеха гърдите й.

Малките зъби на Лили захапаха долната му устна, дръпнаха я, а после я пуснаха.

— Трябва да се срещнем някъде, Натаниъл. Това е лудост. Всеки момент някой може да влезе. Ще бъда опозорена.

Хвана ръцете му и ги притисна върху тялото си.

— Не ме интересува къде — прошепна тя. — Не ме интересува, че ще бъда опозорена. Никога досега не съм се чувствала така. Не мога да се спра.

Думите й проникнаха през червената мъгла, обхванала мозъка на Нейт, и той се отдръпна ужасен. Беше длъжен да запази Лили, независимо от протестите й и от силата на желанието си. Заопипва несръчно копчетата на роклята й. Опитваше се да ги закопчее. Тя дишаше тежко и ръбовете на роклята непрекъснато се изплъзваха от ръцете му.

Нейт я погледна със смирена молба. Очите на Лили бяха полузатворени, устните й подути, раздалечени, разкриващи розовия й език. Той се задвижи и пробегна по устните й, които заблестяха от влагата. Нейт беше зашеметен от страст.

С мъка се изправи на крака, като откъсна очите си от нея.

— Време е да си вървя.

Това беше най-трудно изпълнимата задача, която си беше поставял. Трябваше да го направи. Заради нея.

Лили закопча бързо роклята си. Стана и пристъпи към него.

— Сещаш ли се за някакво място? Ще умра, ако не те видя отново.

Нейт стисна с ръце главата си, опитвайки се да я проясни, да помисли.

— В клуба — най-накрая отвърна той. — Затворен е, с изключение на дните, когато има конни надбягвания.

— Ще се срещнем в парка. При трибуните.

— Да, да. Така става. Все едно че те развеждам из града.

— Утре?

— Да.

Разкъсваше се — трябваше да си тръгне, но не му се искаше, усещаше я до себе си като нагорещено желязо, страхуваше се да я погледне, за да не загуби слабия контрол върху непреодолимото си желание да я притежава. Сега.

Лили сложи ръце на раменете му.

— Не можеш да излезеш в този вид. Целият си раздърпан.

Приглади реверите на сакото, вратовръзката, оправи жилетката. Хълбокът й се докосна до болезнената издутина на пениса му. Гореща струя бликна в панталона му и потече по вътрешната страна на краката му.

 

 

Архитектът на новата къща се казваше Ланселот О’Брайън. Когато Джеймс Дайк за първи път й спомена за него, Чес заяви, че никога не би се занимавала с човек, чието име е Ланселот. Щеше да се изсмее в лицето на нещастния човек.

Но когато видя снимки на други сгради в класически стил, които беше проектирал, тя промени мнението си. Срещаха се почти всеки ден или в Дърам, където беше студиото му в един апартамент в новия хотел „Каролина“ или в стаята за гости в къщата. Чес я беше преустроила в работна стая специално за Хеърфийлдс. В нея имаше лавици, пълни със справочници, две дълги маси, върху които разглеждаше материалите, и чертожна маса за О’Брайън. Беше погълната от работата. Ден след ден разучаваше чертежите, които О’Брайън правеше по описанията й на Хеърфийлдс. През нощта сънуваше, събуждаше се и записваше подробностите от сънищата си.

Изминаха седмици, преди да осъзнае промяната в Нейтан. Изглеждаше изпит. Изведнъж Чес с ужас си спомни за Гъси, когато беше болна от холера.

— Нищо ми няма — упорстваше Нейт.

 

 

Всъщност се намираше в ада. Винаги когато Гъси го прегръщаше набързо или Чес повтаряше колко щастлива е заради новата къща, вината и срамът стискаха сърцето му като с клещи.

Нейт никога не се беше притеснявал за верността. Ако изобщо се замисляше за нея, тя му изглеждаше смешна. Имаше една любовница в Роли и още една в Джорджтаун, Южна Каролина, където беше фабриката му за хартия. Освен това често приемаше поканите на жените, с които се срещаше случайно по време на пътуванията си. Но те не бяха близо до дома му и съществуването им не пречеше на живота му в Стандиш. Ако обаче бъдеше разкрита, връзката му с Лили щеше да притесни и дори да унижи цялото му семейство. Те просто не го заслужаваха. Нейт беше позор за тях.

Хората от тютюневия бранш се забавляваха с последните събития от живота на Дюк през пролетта. Бък беше изцяло запленен от една изискана разведена жена от Ню Йорк, някоя си мисис Лилиан Флечър Маккреди. Посветените в тайната говореха, че дори напускал жизненоважни делови срещи, когато Л.М. му телефонирала. Бък, хищникът, се беше превърнал в Бък, воден за носа. Историята беше неизчерпаем източник на груби шеги в клуба „Комънуелт“.

Нейт знаеше, че положението му не е по-завидно. Лили управляваше живота му, владееше мислите му и изпълваше сънищата му. Той съществуваше заради тайните им срещи. Беше напълно завладян от чувствата си. Лили му признаваше, че той я кара да желае шокиращи неща. Срамуваше се да си признае, че умът й е способен дори да си ги представи. Но когато беше с него, полудяваше. Загубваше си ума, защото го искаше силно, искаше да му принадлежи изцяло, с всяка част от тялото си. И така, направляван от нея, той вкарваше пениса си, пръста си, езика си във всяка гънка, извивка, във всеки отвор на бледата й, нежна плът.

Беше се любил с много жени. Нежно, игриво, вълнуващо. Доставяше удоволствие както на тях, така и на себе си. Но никога не се беше държал с жена така, както Лили го молеше. Никога не бе изпитвал засилващия се трепет да причинява болка или унижение. Никога не бе отприщвал животинското в необятните дълбини на духа си.

Ненавиждаше се. И беше ненаситен.

 

 

ПАНИКА.

Във всеки вестник заглавията крещяха думата с огромни букви. На 27 юни сделките на фондовата борса спаднаха рязко, помитайки богатството, вложено в ценни книжа, на хиляди хора.

— Какво означава това, Нейтан? — попита Чес. — Нюйоркският вестник твърди, че банките са изложени на опасност, както и железниците и фабриките. Ние застрашени ли сме?

Нейт поклати глава.

— Застрашени са онези, които вярват в хартията. Аз влагам парите си в тухли и машини. При нас всичко е наред. Вероятно ще пострада банката — хората желаят да държат парите си в ръка, когато се страхуват да не ги загубят. Но аз вече предупредих момчетата да плащат с усмивка. Нещата бързо ще се уталожат и после всички отново ще внасят парите си.

— Да спра ли работата по Хеърфийлдс?

— Продължавай да си строиш къщата, Чес. Ако искаш, направи я по-голяма. Според мен цените на материалите съвсем скоро ще започнат да падат.

— Сигурен ли си, че сме добре?

Чес си мислеше, че паричните затруднения може би са причина за болния вид на Нейтан.

Той се изсмя и за миг й заприлича на предишния Нейтан.

— Когато изпаднат в паника, хората пушат повече. И ние ще ставаме все по-богати и по-богати.

Всичките предвиждания на Нейтан се сбъднаха. За кратко време от банката в Стандиш бяха изтеглени големи суми. За по-малко от две седмици положението се нормализира. В страната като цяло бяха затворени над шестстотин банки, без да оставят някаква надежда за вложителите, че ще си получат обратно спестяванията. Седемдесет и четири железопътни компании се разориха, включително и гигантските „Юниън Пасифик“, „Рединг“ и „Санта Фе“.

Преди края на годината петнайсет хиляди фирми обявиха фалит.

Всяка седмица вестниците в големите градове съобщаваха за самоубийството поне на един от известните си жители.

Чес наблюдаваше как Нейтан снове и става все по-тревожен. Един неделен следобед отиде в административната сграда и прегледа счетоводните книги. Търсеше причината, но не можа да я открие. Системата на двойното счетоводство беше трудна, а и взаимоотношението между различните видове дейност й изглеждаше като загадка.

Притеснението на Чес растеше. Едит Хортън й казваше да не бъде толкова глупава. Според нея би трябвало да започне да се плаши, чак когато Нейтан престане да изглежда тревожен.

— Като Хенри. Вече няма достатъчно разум, за да се разтревожи. Ако купи още един жребец, за да го тренира, ще го убия. Изобщо не си задава въпроса дали хората, които преди купуваха състезателни коне, все още имат пари, за да си го позволят.

Боби Фред, чиито мъдри стари очи виждаха повече, отколкото очите на другите хора, също я убеждаваше, че не бива да се разстройва. Мислеше си, че той достатъчно се тревожи и за двамата, и се надяваше, че това което тя не знаеше, вероятно ще отмине, преди да я е наранило.

 

 

— Натаниъл, няма към кого друг да се обърна. Ще ми помогнеш ли? Опитвам се да спестявам по малко всяка седмица от парите за домакинството, но Гидиън не е наясно колко скъп е животът, особено с две големи деца. Марта желае да взема уроци по пиано, а аз нямам представа как ще се справя. Домът на енорийския свещеник дори не разполага с пиано.

На следващия ден Нейт връчи на Лили плик, в който имаше хиляда долара.

Тя го остави в чекмеджето на елегантното си писалище, което се заключваше. Един от енориашите вече беше обещал да даде пиано на дъщерята на проповедника, а учителят по музика с удоволствие щеше да я учи безплатно. Красивата уста на Лили се изкриви в гневна гримаса, когато погледна в чекмеджето. Чековата книжка от банката в Савана вече не струваше нищо. Нейните девет хиляди сто двайсет и седем долара и четирийсет цента бяха загубени. Банката беше затворена. Всички онези мъже в различните църкви през годините, всички тайни дребни „подаръци“ изчезнаха.

Всъщност нямаше значение. Парите сами по себе си не бяха съществени. Какво щеше да направи с тях? Съпругата на свещеника беше като плячка, наблюдавана зорко от жените с орловите очи от паството. Всяко разточителство или задоволяване на собствените желания се забелязваше моментално. Парите просто бяха още един начин да държи във властта си глупаците, които й ги даваха, доказателство, че ще сторят всичко, което тя поиска.

Навярно Натаниъл беше нещо съвсем различно. Имаше толкова много пари, много повече от останалите. И все още се опитваше да стои настрана, не се поддаваше на контрола й. Каква победа би представлявало за нея да го накара открито да измени на жена си и на собствения си брат! И колко много би ги наранил!

Лили извади плика от чекмеджето. Реши да му го върне и да каже, че току-що е разбрала за подареното пиано и за безплатните уроци. Не трябваше да си мисли, че може да я задоволи с няколко долара, понеже това беше прекалено лесно за него.

 

 

Чес направи усилие гласът й да прозвучи весело.

— Днес мистър О’Брайън ми съобщи една невероятна новина, Нейтан. Каза ми, че мистър Вандърбилт инсталирал някакви машини в онази къща в Ашвил, които ще я затоплят през зимата и ще я охлаждат през лятото. Не ги ли видя, когато беше там? Има ли някакъв начин да се разбере какви са те? С тях Хеърфийлдс би станала идеално място за живеене.

Погледна към бродерията, която беше объркала съвсем. Не можеше да вдигне очи към Нейтан. По природа Чес не беше прикрит човек и щеше веднага да й проличи по лицето, че се опитва да събуди у него интерес към нещо ново. Никога досега не се беше случвало за по-дълго от една седмица да не се запали силно по някой проект. Никога до тези последни месеци.

— Не мога да си представя такива машини — отвърна Нейт.

В гласа му се долавяше любопитство. Чес реши да рискува и да го погледне.

Мръщеше се леко и очите му бяха отнесени.

Чес стисна палци за късмет като дете.

— Ако ще ходя там, най-добре е да замина утре — промърмори Нейт. — В планината скоро ще завали сняг, ако вече не е покрил земята.

Надяваше се, че ще е паднал сняг. Снегът притежаваше някаква неповторима чистота. А и въздухът в планината беше пречистващ. Проникваше до плътта и събуждаше желание за живот. Огромна шир. Мили открито пространство, само планини, гори и небе, докъдето стигаше човешкият поглед. В студения, ясен, чист планински въздух имаше свобода.

 

 

Чес водеше Гъси от стая в стая в Хеърфийлдс. Все още не бяха стаи, а само дървени конструкции за стените.

— Това ще бъде сутрешната всекидневна, понеже е обърната на изток и слънцето влиза в нея. Ще закусваме на маса в отсрещния й край. На малка маса, която ще е достатъчна само за нас, а не като голямата маса в столовата, с много столове, които да ни правят компания… Погледни тук. Мини насам, Гъси. Ето я оранжерията. Майка ми отглеждаше портокалови и лимонови дръвчета, за да си приготвяме оранжада и лимонада, щом пожелаем. Както и цветя през цялата година. Чакай да видиш как мирише жасминът, когато цъфне, а всичко навън е замръзнало. А през тази врата…

— Кога ще сложат стълбището? Вече ставам прекалено голяма за бебешки неща, каквото е плъзгането надолу по парапета.

Чес вдигна вежди.

— Нима смяташ, че човек може да е прекалено стар за тази лудория? Аз ще излетя надолу в момента, в който ги поставят.

— Мамо, сериозно ли говориш?

— Честен кръст.

Гъси стисна с ръце майка си през кръста и й изкара въздуха.

— Обичам те, мамо.

— Обичам те Гъси.

Чес затаи дъх. Надяваше се, че детето няма да си счупи врата на стълбите. Какво я накара да спомене подобно нещо?

Може би понеже беше толкова щастлива. Нейтан отсъстваше вече повече от седмица. Машините на мистър Вандърбилт сигурно наистина са го заинтересували.

 

 

Лили дъвчеше грубия край на нокътя си. Изобщо не й харесваше това, което се случваше. Неведнъж си беше намирала извинения да не се вижда с някой мъж достатъчно дълго, за да го подлуди и да го накара да пълзи пред нея. Натаниъл се оказа по-голямо предизвикателство. Би било вълнуващо да го принуди да пълзи.

 

 

Лицето на Нейт беше почервеняло от вятъра и усмивката му изглеждаше много лъчезарна.

— Прекарал си добре — заяви Чес.

— Чудесно… През цялото време Джордж Вандърбилт повтаря тази дума. „Чудесно“. Странна птица е, но иначе е свестен. Има задълбочени технически познания. Водната система, която инсталира…

Чес научи всичко за много неща. Хеърфийлдс щеше да бъде даже по-сложна, отколкото си я представяше Ланселот О’Брайън. А той имаше много богато въображение.

Нейтан си пое дълбоко въздух и каза:

— Мислих доста, докато бях в планината.

Чес усети игривостта в гласа му. Очевидно беше доволен от себе си. Видя го и в очите му. Припомни си, че трябва да покаже въодушевление, независимо какво е намислил. Но беше хубаво, че отново е у дома и пак е същият.

— Смятам — провлечено изрече Нейт, засилвайки напрежението, — че не би било лошо ти, аз и Гъси да направим малка екскурзия през лятото. Какво ще кажеш за Лондон.

— За Лондон? — Чес беше слисана. — Лондон. Нейтан Ричардсън, бих си продала душата, за да отида в Лондон и бих заложила и твоята.

Трийсет и втора глава

Замислите на Нейтан бяха смели, но с проста логика. Разсъждаваше така: английските компании за производство на цигари внасяха основната част от тютюна си от Северна Каролина и Вирджиния, произвеждаха цигарите в Англия и изнасяха по-голямото количество в чужбина. Биха могли да премахнат два скъпоструващи етапа, като комбинират действията си с него. Той отглеждаше тютюна си, докато техните представители трябваше да се съревновават на търга. А фабриките в близост до суровината правеха пакетирането и транспорта излишни. Все още се налагаше готовият продукт да изминава големи разстояния, но железниците в Америка осигуряваха достъп до Тихи океан. Оттам пътят към многобройните английски пазари в Ориента беше пряк.

Същото важеше и за английските памучни фабрики. Нейт възнамеряваше да поговори и с техните собственици. Но тютюнът беше най-важен.

— На практика откакто започнах, непрекъснато отбивам ударите на Бък Дюк. Това в никакъв случай не би накарало човек да се чувства щастлив. Не е достатъчно да се съпротивляваш. Аз искам да победя. Ако се обединим с англичаните, Американската тютюнева компания ще заприлича на джудже.

— Мислиш ли, че можем да го постигнем, Нейт? Съществува вероятност никой в Лондон да не знае къде е Северна Каролина.

— Тогава ще се наложи да им кажем. Толкова им е тясно на техния остров, че ще се надпреварват да идват тук, когато разберат колко много място има.

Предстоеше му да свърши много неща. Трябваше да купи повече земя — много повече земя — за отглеждане на тютюн и на памук и да си направи сметката. Колко струваше преработката на тютюна и памука в Англия и колко щеше да излезе според неговите планове? Би следвало да помисли и върху правните процедури, както и върху търговските спогодби между страните… Нейтан беше наелектризиран от възбуда.

Чес бе зашеметена. Лондон. Нещата, които беше чела, спомените от разказите на майка й, наследството на собственото й семейство. Всичко беше английско. Чувстваше, че до известна степен Лондон вече й е познат. Но да го види! Улиците, по които е вървял Шекспир… и Шерлок Холмс. Беше прекалено вълнуващо, за да го възприеме.

През лятото щяха да завършат Хеърфийлдс. Предоставяше й се възможност да постъпи както първите членове на рода Стандиш — всичките мебели в Хеърфийлдс са били донесени от Англия през 1780 година, когато къщата е била построена.

Тя също имаше да свърши много неща. Да проучва, да си спомня, да мечтае. Забрави за студа зад пердетата и тежките завеси. Мислено се пренасяше в голямата, висока приемна в Хеърфийлдс, където пролетните ветрове с мирис на вода превръщаха тънките пердета на големите прозорци на верандата в балерини. Светлината и сенките бяха нежни, стените — млечносини като яйцата на пъстрите птици в покрито с пух гнездо. Отново щеше да бъде така. Спокоен живот с елегантно загатната красота. Това щеше да бъде нейният подарък за Гъси — съвършен живот за едно малко момиченце.

 

 

Както винаги, коледните празници бяха весели и изтощителни. Приеми в Дърам, приеми в Стандиш, приеми у дома. Песни и кошници с храна за бедните. Коледно шествие в църквата. Чорапи. Подаръци под елхата. Дарове, които трябваше да се опаковат и изпратят. Храна, много храна. Богослужение през нощта срещу Коледа и празненство на Рождество Христово. Музика, песни, хорове, духовият оркестър, свирещ на Ричардсън Авеню.

Две важни събития изпъкваха на фона на останалите. Сюзън се изчерви, докато съобщаваше на семейството за годежа си с един млад учител в колежа „Тринити“. А Гъси коравосърдечно смени приятелката се Ели Уилсън с нова.

Барбара Бофорт беше червенокоса пакостница на единайсет години като Гъси. Баща й Уолтър неотдавна се беше преместил в Стандиш, за да открие застрахователна компания. Той и жена му Франсес бяха от прочути семейства в Уилмингтън, стария град в Северна Каролина, близо до Атлантическия океан, който в миналото е бил важно морско пристанище. Дядото на Уолтър беше известен в целия Юг с подвизите си като човека, който най-успешно се е измъкнал от блокадата през Гражданската война.

През нощта преди Богоявление Нейтан молеше Чес да направи нещо, за да поохлади приятелството.

— Винаги когато се опитам да ти се обадя от работата, телефонът е зает — оплака се той. — А докато не съм на работа, Барбара, изглежда, постоянно е у дома. Никога не съм си представял, че смехът може толкова да дразни.

— Франсес твърди, че Уолтър има същите проблеми, Нейтан. Гъси им гостува не по-малко, отколкото Барбара на нас.

— Тогава защо непрекъснато си приказват по телефона?

— Според мен изобщо не си приказват. Доколкото съм в състояние да чуя, само се кискат.

Нейт вдигна очи към небето.

— Дай ми сили да изтърпя, Господи!

Чес се изхили.

— Малкото ни момиченце расте, Нейтан. Не се ли запозна с останалите членове на семейство Бофорт в църквата? Синът им беше там, страшно горд с униформата си. Учи в някаква военна академия близо до Уилмингтън.

— Онзи войник с месинговите копчета?

— Точно той. Казва се Бо. И е по-възрастен мъж. На тринайсет години.

Нейт страшно се разгневи. Чес сигурно лъжеше.

— Не и Гъси! — настояваше той.

Чес просто се усмихна.

 

 

В началото на годината Нейт често отсъстваше от къщи, понеже събираше информация как да се сдобие със земя за английското си начинание.

Лили недоволстваше. Две седмици след като той слезе от планината, тя го срещна уж случайно във влака за Дърам. Уговориха се да се видят в една стая в хотела до гарата. Нейт отново се почувства запленен. Но погълнатостта му от работата беше по-силна от властта, която Лили упражняваше над него. Жената побесня.

Един следобед почука на вратата на кабинета на Гидиън и влезе.

— Скъпи, имам толкова радостна новина, че не издържах да те дочакам да си свършиш работата. Лекарят ми каза, че вече не ме грози никаква опасност и спокойно мога да родя. Ще ми станеш ли отново съпруг?

Гидиън се изправи, бързо се приближи до нея и я прегърна. Веднага отидоха в спалнята. От години беше жаден за тялото й.

Лили не му показа нито една от хитрините си, с които държеше Нейт в плен. Но знаеше как да го направи по-щастлив, отколкото самият той смяташе, че заслужава.

Още същия ден спря да пие горчивата течност, която някаква жена в Ню Орлиънс я беше научила да приготвя. После караше Нейт да се срещат в клуба почти всеки следобед.

 

 

Когато разбра за намеренията на Чес и Нейт да заминат за Англия, толкова се ядоса, че си отскубна кичур от косата. Силната болка я успокои за известно време.

Когато Чес влезе в книжарницата, помещението беше празно. Джеймс Дайк побърза да я посрещне и да я поздрави.

— Току-що прочетох една книга, която се притеснявам да ви препоръчам. Но е толкова хубава, че не ми се иска да я пазя в тайна.

Чес много се зарадва да види приятеля си така жизнен. От месеци беше мрачен, дори носеше черна траурна лента на ръкава си, понеже в декемврийския брой на списание „Странд“ Шерлок Холмс загина.

Литературата беше основната сила, която поддържаше пристрастеното към книгите съществуване на Джеймс. Чес изгаряше от любопитство да види това ново, съживяващо произведение.

Романът се казваше „Портретът на Дориан Грей“. Прочете го два пъти, а после го скри на една висока лавица в гардероба си. Гъси растеше, но не беше достатъчно голяма за тази ужасна, очарователна история на Оскар Уайлд.

Даде на Гъси пътеводителя „Бейдикър“ на Лондон, който Джеймс беше поръчал за нея. Чес не се разделяше със своя екземпляр. От него стърчаха краищата на лентичките, с които си беше отбелязала разни неща. Искаше да види всичко.

— Скъпа Чес, започваш да ставаш най-досадната жена в Ориндж Каунти — каза й един ден Едит. — Знаеш колко много те обичам и наистина се радвам за теб, но ако думата „Лондон“ още веднъж излезе от устата ти, ще ти я затворя с „Бейдикъра“. Кажи ми нещо интересно, просто за разнообразие. Точно колко тоалетни ще има в новата къща? Твърдо съм решила да яхна най-бързия кон на Хенри, когато ми се приходи по нужда.

Чес се нацупи.

— Четири. Но ще ги заключа. Ти си отвратителен човек. Въпреки всичко ще ми липсваш — добави тя.

Впуснаха се доволно в разсъждения за скандала, който всекидневно беше водещ материал във вестниците. Мисис Вандърбилт съдеше мистър Вандърбилт. Порядъчните хора не се развеждаха току-така.

— Разбира се, приятелката на Бък Дюк е разведена — заяви Чес. — За никого не е тайна.

— Но нима тя е порядъчна? — погледна я злобно Едит.

Както всички жени, придържащи се към традициите, двете с Чес обичаха да разговарят за „подобни жени“.

В случая с развода на семейство Вандърбилт с особено удоволствие обсъждаха мисис Вандърбилт. Тя ли беше организирала бала, струвал четвърт милион долара? Дали наистина притежаваше яхта със седемдесет прислужника на борда? Вярно ли беше, че имала златен сервиз за двеста души и достатъчно голяма столова, за да го използва целия?

— Жалко, че Нейтан е мъж — въздъхна Едит. — Прекара толкова дълго време при Вандърбилт в Ашвил и не донесе нито една клюка.

Ланселот О’Брайън също съжаляваше, че Нейт се е застоял при Джордж Вандърбилт. Промените, които искаше да направи в Хеърфийлдс, означаваха огромно количество допълнителна работа.

 

 

Последните проби на тоалетите на Чес и Гъси бяха на 4 април. Всичко друго беше готово. Билетите за кораба се съхраняваха в сейфа в банката. Там бяха и кредитните писма. Уредиха Чес да разполага със стюардеса на кораба и с опитна камериерка от персонала на „Савой“ за осемте седмици на престоя им.

— Никога досега не съм имала лична прислужница и в никакъв случай няма да се съглася да наема жена за Лондон. Непрекъснато ще ми се пречка из краката — заяви твърдо Чес.

Предпочиташе също и сама да си приготви багажа. Така щеше да знае кое къде е.

— Повечето куфари ще отидат в трюма на кораба — обясни тя на Гъси за десети път. — Ето защо трябва много да внимаваш да сложиш любимите си рокли в куфара, който ще остане в каютата. Не е ли вълнуващо? Всяка вечер ще се докарваме, точно както Пепеляшка, която отива на бал.

Гъси се опита да се усмихне, но устните й се сгърчиха и тя се разплака неудържимо. Чес се ужаси.

— Какво има, скъпа? Лошо ли ти е?

Гъси положи глава в скута на майка си и изхлипа:

— Не искам да идвам с вас в Лондон. Предпочитам да си остана у дома. Бони ще се грижи за мен.

Чес не можеше да повярва.

— Не искаш да дойдеш в Лондон? Защо, Гъси?

Пипна челото й, за да провери дали няма температура. С хълцане и реки от сълзи Гъси си изля мъката. Не я интересували картините, църквите и парковете, заградени със стени. Знаела, че ще бъде нещастна, ако трябва да свърши всичко, написано в пътеводителя.

Не желаела да напусне училище цял месец преди края на годината и да не играе Пък в „Сън в лятна нощ“.

Мечтаела да стане шаферка заедно със Сали на сватбата на Сюзън през юни. Предпочитала да замине с Барбара и майка й в Уилмингтън. Щели да отседнат при бабата на Барбара в къщата й на самия бряг на океана и всеки ден щяла да има възможност да плува.

— Предполагам, че Бо също ще бъде там — заяви Чес.

Гледаше с подозрение на прекалено емоционалния изблик на Гъси.

— Не знам. Но там е океанът. Раците се опитват да те ощипят по пръстите на краката, обаче ти ги хващаш и ги пускаш във вряща вода.

„В крайна сметка не е чак толкова голяма“ — с обич си помисли Чес.

— Ще говоря с баща ти и ще видя какво мисли той, Гъси.

Предварително знаеше какво ще каже Нейтан. Той се ужаси, когато тя спомена за паметниците и музеите в Лондон. Но не желаеше Гъси да остане с впечатлението, че вечно ще се налага с прочувствените си сълзи.

Гъси прегърна необуздано Чес.

— О, благодаря ти, мамо. Благодаря ти много.

„И тя знае какво ще каже баща й — помисли си Чес. — Но аз все пак ще си изиграя коза.“

 

 

Изчака да дойде време за вечеря, за да разговаря с Нейтан. Когато не излизаха или нямаха гости, Гъси сядаше на масата с тях. Чес беше сигурна, че още една емоционална криза би й се отразила зле, ето защо не обръщаше внимание на многозначителните погледи на дъщеря си. Хранеше се бавно и се преструваше, че е спокойна.

— Иди в стаята си, Гъси — каза тя, след като приключиха с десерта. — Искам да разговарям насаме с баща ти.

Тръгна към библиотеката. Нейтан я последва. Чес заключи вратата. Нейтан се засмя.

— Какво става? Да не си измислила някакъв хитър заговор срещу Бък Дюк?

— Просто не желая Гъси да нахълта тук. Седни. Трябва да ти разкажа какво се случи днес следобед.

Както очакваше, Нейтан беше на страната на дъщеря им.

— Аз самият винаги съм мечтал да отида на океана. Може би догодина ще направим пътешествие дотам.

— Днес следобед се случи още нещо, Нейтан. Лили ми се обади и ме посъветва да се разведа с теб. Твърдеше, че си влюбен отчаяно в нея. Не е ли глупаво?

Чес беше измислила и повторила всичко, което щеше да каже, включително и насмешливия тон. Нейтан щеше да се изхили и да отвърне, че „глупаво“ е най-точната дума. Той обаче отвърна с пепеляво лице:

— Ще й извия врата!

Чес се вслуша в себе си. Странно. Не откри разбито сърце. Нямаше нищо, само кухина, изпълнена с мрак.

— Настояваш ли да се разведеш?

Това беше нейният глас. Тя го позна. Макар че звучеше необичайно, той нямаше никаква връзка с нея.

— За Бога, не, Чес! Милион пъти не. Заслужавам ти да искаш да се разведеш с мен, заслужавам най-лошото нещо, което може да бъде причинено на един мъж. Но не желая да загубя теб и Гъси. Двете с нея сте моят живот. — Очите му бяха втренчени, сякаш виждаше някакъв дух, някакво чудовище. — Не мога да го обясня, нито да го разбера. — Изправи се с мъка на крака, после коленичи пред Чес. Потърси жалост по лицето й, но не я откри. — Тя ме държи в ръцете си и аз не успявам да се откъсна, да избягам от нея. Бог ми е свидетел, че съм опитвал. Но тя ми шепне, Господ да ми е на помощ, такива неща, че съвсем се обърквам. Чувствам се като в ада. Пека се на огъня му, но въпреки всичко не мога да спра.

Сложи ръце на коленете й и опря глава в скута й. Стисна я болезнена и се разтрепери толкова силно, че разлюля цялото тяло на Чес.

„Каквато дъщерята, такъв и бащата — помисли си тя. — Готови са да си изплачат очите в скута ми. Но този път няма да отстъпя.“

Виждаше презрителния поглед на Лили, чуваше смеха й. И думите й: „Според мен изискана дама като теб би трябвало да прояви повече гордост, вместо да се държи като удавник за мъж, който не я иска.“

 

 

След три седмици мистър и мисис Натаниъл Ричардсън и багажът им, който се състоеше от двайсет и три парчета, стигнаха с вагона си до пристана „Кюнард“ на река Хъдсън в Ню Йорк.

— Ако мога да се махна от нея — каза Нейт, — ще съумея да дойда на себе си. Сигурен съм. Когато отидох в планината, се чувствах добре. Помогни ми, Чес. Нуждая се от помощта ти.

— Ще се опитам — отвърна Чес.

Първо щеше да разгледа Лондон, а после да реши какво да прави. При предишните два случая с Алва и Джули изпитваше силна ревност и мразеше жените. Сега се страхуваше, че намрази Нейтан.

Трийсет и трета глава

„Кампания“ беше последна дума на модата и лукса, с махагонова ламперия, завеси и дамаска от коприна, мраморни колони, кристални полилеи, обюсонски килими и огромни огледала с позлатени рамки, за да отразяват величието на пътниците му.

Нейт и Чес бяха настанени в апартамент, който се състоеше от всекидневна, по-малка столова с копринени тапети, две спални и три каюти за прислужниците. Нейт зае празната спалня, която беше предназначена за Гъси, и я превърна в кабинет. Държеше там куфара с документите и я заключваше постоянно.

Чес беше замаяна от потрепващия солен въздух — беше много по-остър от соления въздух, който се носеше от реката Джеймс, когато имаше прилив. Първата вечер в голямата столова тя не можа да се нахрани, понеже беше прекалено заета да разглежда дамите с елегантни тоалети и скъпи бижута, придружени от кавалерите в официално облекло. Точно така й каза майка й преди толкова много години. Всички изглеждаха красиви, щастливи и самоуверени. Подозираше, че видът й е неугледен и старомоден, макар и леденосинята й рокля да беше оригинален модел на „Уърт“, поръчан в „Лорд & Тейлър“, един нюйоркски магазин. Беше с модерните, удивителни буфан ръкави, а за украсата на дантелената гарнитура под формата на пеперуда не бяха щадили перлите и кристалите. Носеше огърлица от диаманти и сапфири — подарък, с който я изненада Нейтан. Един господин от „Тифани и компания“, облечен в редингот, го донесе на кораба, преди да отплуват. Независимо от всичко тя знаеше, че й липсва финесът на жените, които я заобикаляха. Роклите сякаш им стояха по-добре. Това нямаше значение. Тя беше доволна, че има възможност да ги гледа.

Нейтан си беше Нейтан. Изобщо не обърна внимание колко различни са другите мъже, колко по-добре им прилягат фраковете на раменете, а шапките — на главите. Както обикновено, той си беше същият и не се притесняваше. Тревожеха го единствено отчуждението между двамата и срамът му, предизвикан от вината.

— Сега ще бъде по-различно, Чес — заяви откровено той. — Избягах и отново ще бъда добре. Ще наваксаме пропуснатото.

Чес не искаше да мисли за Лили, за Стандиш или за каквото и да било друго. Имаше желание да се наслаждава на магията на движението.

— Всичко остана зад нас, Нейтан — отвърна тя. — Хайде да го забравим, да се престорим, че никога не се е случвало. Няма да позволя нищо да развали пътуването.

Нейт въздъхна облекчено. „Това е повече, отколкото очаквах — помисли си той, — и, Бог ми е свидетел, повече, отколкото заслужавам.“ Но като че ли не се изненада особено. Беше убеден, че сексът не означава нищо за Чес, и следователно пристрастеността му към Лили едва ли би била от голямо значение за нея. Трябваше да си държи устата затворена и да не казва нищо на Чес. Тогава всичко щеше да бъде наред. Сега с радост щеше да се вслуша в съвета й и да се прави, че нищо не се е случило. Насочи вниманието си към очарованието на новите неща, които щеше да научи за пътуването по море. Съсредоточи се за кратко върху едва доловимото движение на кораба и върху вибрациите на огромните двигатели далеч под тях. Утре щеше да потърси инженер, който да му покаже всичко. Реши, че виното е хубаво. У дома на вечеря също можеха да пият вино.

— Чудя се какво грозде би следвало да отглежда човек.

— Един вид грозде не е достатъчен. Пък и можем да го купуваме бутилирано от търговеца в Ричмънд.

Чес си спомни за хладните, влажни изби в Хеърфийлдс. Когато беше дете, слизаше в тях през лятото, ако й станеше много горещо. Как можа да забрави? Още утре щеше да пише на Ланселот О’Брайън и да го накара да включи изба в новата къща Хеърфийлдс. Щеше да пусне писмото, когато стигнеха в Ливърпул.

За съжаление „Кампания“ попадна в буря и писмото така и не беше написано. Чес се събуди преди изгрева на слънцето. Помисли си, че се е отровила.

Страда от морска болест през останалото време, докато пресичаха Атлантическия океан. Стюардесата, която се грижеше за нея, увери Нейт, че Чес няма да умре. Обясни му, че знае как да накара жертвите на болестта да се чувстват колкото е възможно по-удобно.

Нейт разучи всяко чудо на техниката, което предлагаше „Кампания“, сприятели се с огнярите, с механиците, с капитана и с повечето пътници от мъжки пол, които не бяха повалени на легло от морската болест.

Когато слезе от „Кампания“, Чес беше много бледа и едва се държеше на краката си. Струваше й се, че дългоочакваната суша под краката й се повдига и спада. Съживи се във влака за Лондон, но само отчасти. Клатушкащото се купе твърде много й приличаше на каютата в кораба.

Както и файтонът от гарата до хотела. Чак на следващата сутрин се възвърна желанието да се храни и да пътува. Лондон! Най-после пристигнаха.

Хотел „Савой“ беше разположен на брега на река Темза. Когато дръпна пердетата и отвори прозореца, Чес видя ширналата се вода, която отразяваше розово-златистото небе на изгрева, подуши миризмата на нефт, въглища, риба, дим и подправки, идваща откъм пристанището, чу крясъците от десетината различни по големина кораби, а после и приятно отекващите от близо и далеч камбани на църквите.

Протегна ръце, за да прегърне всичко това, а после изтича да се облече.

Репутацията на „Савой“ като хотел с ненадминато обслужване се оправда. Когато Чес излезе от банята, прислужничката й я чакаше с халат в ръцете.

— Казвам се Елис — каза тя и бързо се поклони. — Навярно мадам предпочита да закусва тук? Столовата е отворена от седем часа.

Бронзовият часовник над камината показваше шест без десет.

— Да, моля. Благодаря, Елис.

— Ако мадам желае да погледне… — Елис се приближи до някакъв предмет на стената, който приличаше на тромпет. — Ето тръбата, по която можете да се обадите по всяко време на денонощието, ако ви потрябва нещо.

— Не го демонстрирайте тук, Елис. Съпругът ми ще иска да го види. Той е във всекидневната. Използвайте тръбата, която е там.

 

 

Закуската беше необичайна и вкусна. Включваше три различни вида риба, всяка в гъст ароматичен сос, и нещо, което приличаше на пушена сланина, но сервитьорът го нарече „бекон“. Бърканите яйца бяха с непозната подправка, сервирани в подобно на разцъфнало цвете кора от маслено тесто. Имаше и рохки яйца, заобиколени от трептящо желе с венчелистчета от истински цветя точно под повърхността. Някакво кълцано месо стоеше в средата на пръстен от зеленчуково пюре, което беше толкова ароматизирано, че само зеленият му цвят показваше от какво е направено. Малки печени птички бяха сложени върху препечен хляб, намазан с крем от гъби. Чес беше очарована, но от възбудата не можа да яде почти нищо. Лондон бе там, отвъд стените на хотела, и тя изгаряше от желание да го види.

Всичко беше уредено. Бяха ангажирали по пощата опитна екскурзоводка от „Интърнешънъл Лейди Куриърс“, препоръчан в „Бейдикъра“. Щеше да дойде в девет часа, а все още нямаше осем. Чес крачеше нетърпеливо между прозорците на всекидневната и спалнята. Слънцето грееше и Темза блестеше.

— Хайде да се разходим край реката, Нейтан. Виждам хубав, широк, павиран тротоар.

— Излез сама, ако искаш. Трябва да си подредя документите в бюрото.

Чес преглътна гневния отговор. Нейтан прекрасно знаеше, че дамите не се разхождат сами в големия град. За Бога, това не беше Стандиш, Северна Каролина.

Изкушението обаче бе прекалено силно. В крайна сметка кой щеше да я види? Не познаваше никого в Лондон, а и беше толкова рано, че едва ли щеше да има хора навън. Обеща си, че оттук нататък ще спазва всички правила на доброто възпитание. Но сега… Не можеше да чака.

Извади елегантната и скъпа шапка от кожената пътна чанта и я сложи на главата си. Широката периферия беше украсена с пера от бяла чапла и копринени рози. Нуждаеше се от много голяма игла, за да я закрепи. Чес я закопча със свирепост. Как можеше Нейтан да се залови веднага за работа, след като Лондон чакаше да бъде разгледан?

Настроението й се подобри, когато приглади ръкавиците от ярешка кожа с цвят на слонова кост, които подхождаха на спортния й костюм. След всичките тези години за нея беше удоволствие да притежава ръкавиците, които обичаше. Ръцете й все още бяха много красиви, независимо от възрастта. Човек никога не би помислил, че е чистила тютюна от червеите или че е изгребвала смляното брашно. Винаги се беше придържала към принципа, че „дамата се познава по ръцете“.

Както и баща й. Не й позволяваше да се качва на коня, ако не носеше тежките ръкавици за езда.

Чес поклати глава и раздвижи перата на шапката си. Щеше да си спомня за родителите си по-късно, след като посетеше местата, за които й бяха разказвали. Това беше нейното време, нейният Лондон.

Погледна часовника върху ревера на жакета си. Наближаваше осем. Трябваше да побърза. „Движещата се стая“ беше прекалено бавна. Щеше да се спусне по стълбите.

Миризмите и звуците на реката я заобиколиха, веднага щом излезе от хотела. Отправи се бързо към тях, като увеличаваше скоростта с всяка крачка. Ето за какво беше пристигнала тук. Лондон. Темза. Добрата кралица Бес, Шекспир, Дик Уитингтън, Ричард Лъвското сърце — всеки от тях може би беше стъпвал точно по тези места, където тя вървеше. Със сигурност са минавали оттук, по реката, в лодки и шлепове, и са усещали същия свеж, миришещ на риба ветрец, който развяваше перата на шапката й. Чес вдигна лице към него, усмихна се и го поздрави.

Очите й проследиха елегантните арки на моста Ватерло, възхитиха се на шумното и оживено движение, което задръстваше широкото му платно. Същото беше и в началото на пътеката, по която се движеше тя. Наблюдаваше бързия поток от товарни платформи, файтони и двуколки по крайбрежната улица, докато съзря пролука. Вдигна полите на роклята си и изтича до отсрещния тротоар.

Вдясно се виждаше „Иглата на Клеопатра“. Знаеше всичко за нея, беше разглеждала офорти, чела описания. Но действителността я завари неподготвена. Беше много висока, изглеждаше невероятно нежна и удивително розова. Наведе назад глава, за да проследи елегантните, стесняващи се очертания на обелиска до заострения му връх.

— О, Боже! — извика на глас тя. — Какво ли щеше да бъде, ако човек можеше да се изкачи до горе и да го докосне с ръка. По-древен паметник, отколкото можеше да си представи, камък, видял египетските фараони, пирамидите и сфинкса. А той беше тук. Точно пред нея.

Чес отново вдигна полата си и се затича. Усети топлия гранит под дланите си. Свали си ръкавиците и проследи с пръсти издълбаните загадъчни символи. Не можеше да повярва, че тя, Франческа Стандиш Ричардсън наистина е тук и докосва послание от минали векове. Навярно беше най-щастливата жена на света.

Изведнъж топлият розов камък под пръстите й загуби цвета си. Чес вдигна очи към облаците, покрили небето. Свежият вятър стана студен. Всички истории, които беше чувала за времето в Англия, сигурно бяха истина. Надяваше се, че ще успее да се прибере в хотела, преди да завали. Ръкавиците й бяха паднали на земята. Нямаше значение, щеше да ги остави там. Имаше достатъчно.

Крачеше бързо, докато се връщаше обратно към „Савой“.

Близо до входа започна да върви по-бавно. Сигурно беше доста разрошена от вятъра. Какво ли щеше да си каже официално облеченият портиер? Англичаните така или иначе гледаха отвисоко на американците — всички го знаеха. Не желаеше да допринася за задълбочаването на лошото мнение на хотелския персонал.

За Бога, за какво се тревожеше тя? Да си мислят каквото си искат. Тя не беше обикновена американка, а мис Стандиш от Хеърфийлдс. Вдигна високо глава и влезе царствено във внушителното фоайе от мрамор и злато.

— Стандиш! — извика мъжки глас.

Чес моментално се огледа. Кой я позна? Защо се обърна към нея с моминското й име, и то по толкова странен начин? Разглеждаше лицата в движещата се тълпа около себе си и се опитваше да открие този, който беше проговорил. Сигурно го познаваше, но кой беше той?

Изведнъж дъхът й спря. Видя призрак, призрака на баща си.

После здравият разум надделя. Не вярваше в призраци. Пък и никой не би назовал една дама само по фамилията й, без „мис“ или „мисис“. Мъжът сигурно й беше далечен роднина, някой от онези хора от рода Стандиш, които живееха в Англия. Знаеше, че има такива. Когато били в Англия, родителите й посетили оригиналното имение Хеърфийлдс.

Трябваше да му се представи. Беше й братовчед, член от рода. Какъв невероятен късмет! Чес бутна човека пред себе си и го отмина, без да му се извини, преследвайки непознатия.

Когато го настигна, беше останала без дъх от вълнение. Брадата му беше по-къса, мустаците — малко по-гъсти, но лицето бе на баща й. Разговаряше и се смееше, като се навеждаше, за да чуе думите на по-ниския си приятел. Придвижваше се към някакъв вход и се отдалечаваше от Чес. Хвана го за ръката, за да спре. Той се обърна.

Ръката му, облечена с ръкавица, учтиво докосна периферията на шапката му, за да покаже, че я е забелязал.

— С мен ли искате да разговаряте, мадам?

Чес с ужас осъзна, че го стиска с гола ръка за ръкава. Рязко я отдръпна. Какво правеше? Опитваше се да заприказва един напълно непознат мъж. Но все пак… името… същият тънък нос… Трябваше да разбере. Вече се беше изложила, защо да не стигне до края?

— Вие ли сте мистър Стандиш?

Тъмните му вежди се вдигнаха.

— Да.

Очакваше да получи обяснение за безпокойството.

— Стандиш от Хеърфийлдс? — отчаяно продължим Чес. Чувстваше се така, сякаш всички се взираха в нея.

Мъжът поклати отрицателно глава.

— Нямам тази чест.

Усети как я заля вълна от срам. Когато отново си отвори устата, вече заекваше:

— Съжалявам. Моля да ме извините.

Изтича отчаяно към близкото стълбище и от бързане се препъна.

— За Бога, какво става? — попита приятелят на високия мъж.

— Нямам представа — отвърна Стандиш.

— Скъпи човече, със седмици ще разправям тази история. Ще казвам, че Стандиш определено е загубил чара си. Сега вместо прелестни млади актриси го спират американки на средна възраст. Беше американка, нали? С този окаян акцент.

Стандиш се изхили.

— Да, така е. Но не това е най-странното. Не забеляза ли, Уембли? Жената се изчерви като ученичка. От десетилетия не съм виждал подобно нещо.

— Имаш предвид факта, че прелестните жени не се изчервяват?

— Те карат мен да се изчервявам, Уембли. Точно тази им способност ги прави прелестни.

 

 

— Бях смазана — изстена Чес. — Как можах да постъпя така, Нейтан? Сигурно съвсем съм обезумяла. Никога през живота си не съм изпитвала подобно унижение.

Нейт я потупа по рамото, доволен, че е свела надолу глава и не вижда лицето му. Не можеше да не се засмее, поне малко. Не някой друг, а Чес. Господарката на имението Чес. Самата мис Аристократка Тайдуотър. Реши да приключи с въпроса.

— Изхвърли го от съзнанието си, Чес. Градът е много голям. Най-големият в света, нали така ми обясни? Съмнявам се, че някога отново ще срещнеш този човек. А ако се страхуваш, че някой е станал свидетел на случката, просто махни отвратителната шапка и той няма да те свърже с дамата, която е видял. Едва ли са забелязали лицето ти през перата.

Чес вдигна очи и се насили да се усмихне.

— Не знаех, че не ти харесва шапката ми.

— Прилича на лисица, хваната в кокошарник.

Чес започна да се смее, независимо от смущението си.

— О, Нейтан, ти наистина ме накара да се почувствам по-добре. Благодаря ти.

— А сега тихо. Направи същото и за мен… Кога пристига онази малка старица?

— Боже мой! Колко е часът? Трябва да си измия лицето и да се приготвя.

Скочи на крака и се втурна към банята. Докато бързаше натам, хвърли парижката си шапка в кошчето за боклук.

Нейт се усмихна. Господи, Чес отново се смееше! Толкова отдавна не беше чувал този щастлив, мъркащ, бълбукащ звук. Всичко щеше да е наред. От плещите му сякаш се смъкна огромен товар.

Трийсет и четвърта глава

Мис Луиза Фърнклиф беше топчеста. Лицето й представляваше кръг с пълни, розови бузи върху невероятно гладката й кожа. Над тях се намираха сините й като китайски порцелан очи и бретон от къси сиви букли. Шапката й беше страшно демодирана с кръгла като купа форма, а не по-малко демодираният й турнюр образуваше кръгла издутина отзад, завършваща с панделка. Носеше стегнат корсет, но независимо от всичко беше пълна. И ниска — не стигаше даже и до рамото на Чес.

„Милото малко лоено топче — помисли си Чес, докато жената й се представяше. — Надявам се, че няма да бърбори прекалено много. Ако бърбори, ще се наложи да й напомня, че съм я наела, за да изпълнява каквото й кажа. Никакво дрънкане.“

— Разгледах пътеводителя си и смятам, че би следвало да караме наред, като започнем с катедралата „Свети Павел“. Достатъчно близо е и разходката ще бъде приятна.

— Точно така, мисис Ричардсън, ще я оставим за по-нататък.

Красивите сини очи на мис Фърнклиф се вдигнаха към Чес. Личеше си, че са на човек, свикнал да му се подчиняват.

Чес си пое дълбоко въздух. Беше длъжна да уточни веднага кой ще се разпорежда.

— Лондонските файтонджии — продължи спокойно мис Фърнклиф — заплашват със стачка. Целият град говори за това. Ако наистина изпълнят заканата си, ще стане изключително трудно да пътуваме на далечни разстояния. Следователно сами ще си съставяме маршрутите. Като начало препоръчвам Лондонската кула. Има логика тя да е първият ни обект, понеже е най-старата и най-известната от историческа гледна точка. Младата кралица Елизабет, както знаете, е била затворничка там, преди да се качи на престола. И, разбира се, обезглавяванията са много интересни. Безспорно кралските регалии ще ви доставят удоволствие.

„Е, добре — помисли си Чес, — тя наистина приказва доста. Но не бих казала, че дрънка.“

— Напълно сте права, мис Фърнклиф — отвърна тя. — Да започнем с Лондонската кула. Изгарям от нетърпение да я видя. В Америка няма много стари неща.

Мис Фърнклиф се усмихна доволно. Бузите й заприличаха на ябълки.

 

 

След като се настаниха удобно във файтона, мис Фърнклиф седеше тихо. Чес местеше очи като обезумяла от единия към другия прозорец, очарована и възбудена от всичко, което виждаше. Улицата беше пълна с какви ли не превозни средства, тротоарите — претъпкани с най-различни хора, а витрините — отрупани с пъстри изкушения. Когато файтонът спря, мозъкът й сякаш беше задръстен. Чувстваше се така, като че ли страда от някакво умствено разстройство.

Мис Фърнклиф подаде няколко монети през отвора на покрива, за да плати на файтонджията.

— До входа има ресторант, в който се сервира чай — каза й тя. — Може би ще хапнем, за да се запознаем, преди да започнем обиколката.

Чес кимна.

— Много сте предвидлива, мис Фърнклиф. И много опитна, както виждам. Идеята ви е добра.

С изненада осъзна, че от закуската беше минало много време. Докато Чес ядеше препечените питки с масло, мис Фърнклиф отпиваше от чая и разказваше историята си.

Доколкото разбрала, американците не били засегнати от формалността, която карала англичаните да странят един от друг. Била дъщеря на армейски офицер, полковник в четвърти гвардейски драгунски полк. Бил убит при Балаклава.

— Поемата на лорд Тенисън направи известна леката кавалерия — каза мис Фърнклиф със сдържано подсмъркване, показващо презрение. — Баща ми беше в тежката кавалерия. Тях никой не ги помни. Но те отблъснаха руснаците. Леката кавалерия просто тръгна съвсем глупаво към собственото си унищожение.

Един от лейтенантите под командването на баща й трябвало да стане съпруг на мис Фърнклиф. Денят за сватбата бил определен и даровете на младоженката — готови. Той също загинал за Крим. Обясни делово, че никой не могъл да се сравнява със спомена й за лейтенанта и затова не се омъжила. Получавала малка пенсия от полка на баща си и не била зле материално.

Учила при мис Флоранс Найтингейл в училището й в болницата „Сейнт Томас“ и работила там много години като сестра. Един ден решила, че е прекалено стара, за да се справя добре. Все още от време на време се грижела за самотни дами и господа, които били в процес на възстановяване след някакво заболяване, но много повече й харесвало да се занимава с екскурзоводство. Болничните стаи по същество били еднакви, докато посещенията на забележителностите на Лондон винаги се отличавали с разнообразие.

Мис Фърнклиф преброи монетите, с които трябваше да платят сметката си. Чес се радваше, че не е длъжна да си служи с объркващата валута. Всичките разноски и възнаграждението за придружителката й щяха да бъдат поети от банката на Кутс от сметката на Нейтан. Последва я кротко, доволна, че може да се остави в ръцете на тази забележителна по-възрастна дама. Само като си представеше — Флоранс Найтингейл!

— После отидохме в един много натруфен ресторант, където сервираха и чай, за да обядваме. След това изминах тристата мили в Британския музей, като подскачах, за да не изоставам от тази малка, миловидна, сивокоса старица. Никога не съм се уморявала така от онова лято, когато помагах при отглеждането на тютюна.

Нейт се засмя.

— Смяташ ли, че ще успееш да докуцукаш до концерта на духовия оркестър?

— Ако трябва, ще пълзя. Обичам Лондон и не искам да пропусна нищо.

Нейтан се усмихна зад кърпата за хранене. Чес приличаше на лакомо дете. За първи път през всичките години, прекарани заедно, се чувстваше по-възрастен от нея. Разбираше вълнението й, но не и когато се отнасяше за музеи и разкази за мъртви крале и кралици. Съвременният Лондон беше нещо съвсем различно. Не познаваше друго място, което да е толкова оживено, нито пък пълно с такива чудеса от гигантски мащаб. Железница само за града, претъпкана с хора, които се придвижваха по-бързо, отколкото можеше да бяга състезателен кон. И по-голямата част от нея — под земята, с тунели, високи като сгради. Всичко изглеждаше така, сякаш бъдещето е станало настояще.

Механиците в хотела бяха най-умните мъже, които някога е виждал. Разказаха му за чудесата на прогреса в цялата сграда, дори и за онези под партера. Докато ги слушаше, човек би помислил, че няма нищо специално в големия колкото хамбар генератор, или в машините, управляващи грамадните асансьори, или в оборудването, което правеше, забележете, не поддържаше, а правеше стотици фунтове лед всеки ден. За Нейтан това беше като магия, но мъжете просто свиха рамене. Нищо ново за тях. Очакваха деня, в който хората щяха да разговарят по телефона през океана и да измислят как да летят.

Боже Господи, беше истинско щастие човек да живее в подобни времена!

 

 

Някакъв човек, с който Нейтан се сприятели на кораба, му каза, че находчивостта в сделките би трябвало да заема второ място след добрата кройка на дрехите му, когато преговаря с президентите на английските компании. Ето защо на 2 май, сряда, той отиде в едно шивашко предприятие, което му бяха препоръчали.

Чес също излезе да пазарува, но със съвсем друга цел. С нетърпение очакваше да се подаде на изкушенията на един истински голям град. Мис Фърнклиф изрази с удоволствие желанието си да й помогне.

— Улица „Риджънт“, в края на Пикадили — каза тя на човека, който караше файтона.

Чес беше поразена. Купи подаръци на всичките си близки — това свърши лесно. Но богатият избор от платове и прибори за Хеърфийлдс я зашемети.

— Не мога да реша — въздъхна тя. — Няма нищо старинно. Възнамерявам да започна от мебелите. Но всичко е съвременно.

— Скъпа моя мисис Ричардсън, ние живеем в ерата на прогреса. Скоро ще навлезем в двайсети век. Никой не желае неудобни, отживели времето си, парадни премени за дома си.

— Искам мебели на Хепълуайт — настояваше упорито Чес — и на Чипъндейл. Те са ги правили в Лондон. Сигурно някъде ги има.

Мис Фърнклиф се опита да изглежда мила, но свитите й усти я издаваха. Беше съвременна жена със съвременни виждания. На Чес й стана жал и заяви:

— Утре бих желала да посетя Художествената галерия.

 

 

Решението се оказа сполучливо. Четвъртъкът беше дъждовен и димът от хилядите комини, които го изпускаха даже и през лятото, не можеше да се издигне през надвисналите облаци. Влажният въздух сякаш хапеше. Беше съвсем подходящо денят да се прекара на закрито.

Чес си купи пътеводител на входа на масивната сграда и въздъхна дълбоко. Британският музей изглеждаше малък в сравнение с Художествената галерия. Чес влезе вътре и застина. Никога не си беше представяла, че нещо може да бъде огромно, богато украсено и красиво. Мраморни стени и колони в зелено, розово, жълто. Стълби, широки като къща и високи като най-високото дърво. Обзе я страхопочитание.

— Това е Гейнсбъро — чуруликаше професионално мис Фърнклиф, — а онова там е Рейбърн… Лорънс… Рейнолдс…

Чес никога не беше виждала известна картина. В Хеърфийлдс висяха семейни портрети, пейзажи, офорти на римски руини и митологични сюжети. Всички бяха приятни, но нито една не бе известна. Забрави за пътеводителя в ръката си, докато следваше мис Фърнклиф от зала в зала, без да забелязва коментарите й. Гледаше, гледаше до насита.

Италианските шедьоври й изтръгнаха сърцето с нежните си мадони, изостриха любопитството й с очарователните си лица, накараха я да се усмихне на закръглените розови и сини коне.

— А сега погледнете фламандската колекция — каза мис Фърнклиф, — призната от специалистите за най-голямото богатство на галерията.

Чес зяпна пред стената срещу себе си. После, сякаш притеглена от магнетична сила, се приближи до картина, изобразяваща мъж и жена в стая, толкова пълна със светлина, че погледна нагоре, за да разбере откъде идва. Но тя беше в самата картина. Светлината в залата бе мрачна, по прозорците се стичаше дъжд.

Мис Фърнклиф извика. Чес насочи вниманието си към нея, за да я попита какво иска. Но дребната усмихната жена с розови бузи не беше споменала нейното име.

— Лорд Рандъл — извика отново тя. — Добро утро.

Недалеч от Чес някакъв мъж разглеждаше една картина.

Свали си цилиндъра и се обърна, за да отговори на мис Фърнклиф.

Чес поклати глава. Не, това не можеше да се случи. Не, беше прекалено ужасно. Видя мъжа, на когото се натрапи във фоайето на хотел „Савой“.

— За мен е удоволствие да се срещна с вас, лорд Рандъл — бъбреше мис Фърнклиф. — Как е скъпата лейди Хърмайъни? Вероятно си спомняте, че се грижех за нея, докато се възстановяваше от инфлуенцата.

Лорд Рандъл се усмихна и намръщеното му лице вече не изглеждаше толкова застрашително. Но не и за Чес. Тя започна бавно да се отдръпва встрани. В края на голямата зала имаше врата.

— Мис… Фърнклиф, така ли беше? Колко добре изглеждате! С радост ще ви съобщя, че снаха ми също е добре. Ефектът от грижите ви беше отличен и продължителен. Ще й кажа, че сме се срещнали. Сигурен съм, че би искала да ви благодаря отново от нейно име.

— Беше отлична пациентка — изрече мис Фърнклиф. — Заговорих ви, защото според мен придружавам дама, свързана със семейството ви. Мисис Ричардсън ми спомена, че моминското й име е Стандиш. Имението на родителите й се е наричало Хеърфийлдс.

— Наистина ли? — лорд Рандъл погледна към Чес. Тя беше с гръб към него. — Мис Фърнклиф? — той вдигна вежди.

Нямаше как да избяга. Чес застина от докосването и от гласа, който я викаше по име. „Ако Бог е милостив — помисли си тя, — подът ще се разтвори и ще ми даде възможност да падна през него.“

Луиза Фърнклиф я потупа по лакътя.

— Позволете ми да ви представя лорд Рандъл Стандиш.

Чес потърси подигравката, изписана по лицето на мъжа.

Но то беше напълно спокойно и върху него се четеше смесица от вежливо любопитство и незаинтересована учтивост, каквато предполагаше подобна среща. Вероятно не си спомняше нищо. Поклони й се и измърмори:

— Мисис Ричардсън.

Наистина много приличаше на баща й. Очите му бяха с цвят на лешник, изглеждаха почти бронзови на неясната светлина. А тъмната му коса също беше склонна да се накъдря от влагата и тя си спомняше как майка й се шегуваше с баща й по този повод. Мустаците на лорд Рандъл покриваха горната част на устните му. Може би челюстта му беше квадратна, но късо подстриганата брада криеше приликата.

Взря се в него, а после бързо и притеснено извърна очи.

„Боже мой! Жената отново се изчерви — помисли си Стандиш. — Сигурно има смущение в кръвообращението.“ Независимо от всичко, беше длъжен да й окаже поне малко внимание.

— За мен ще бъде чест, ако ми позволите да посетя вас и съпруга ви — заяви той. — Къде сте отседнали?

Нима беше възможно? Наистина ли не си спомняше? Чес си подаде ръката.

— Ще се радваме много. В хотел „Савой“ сме.

Стандиш пое ръката й и се поклони.

— Тогава до скоро виждане?

Кимна на мис Фърнклиф и се отдалечи.

— Толкова е елегантен — отбеляза бившата възпитаничка на Найтингейл. — Брат му изобщо не може да се мери в това отношение с лорд Рандъл. Но, разбира се, ще наследи титлата, ето защо не е нужно да бъде елегантен.

По настояване на Чес тя се разбъбри за семейство Стандиш, за брата на Рандъл, Дейвид, за неговата съпруга Хърмайъни, за децата им… Сложните английски благороднически титли толкова объркаха Чес, че тя се усъмни дали някога ще е в състояние да ги схване. Лорд Рандъл бил вторият син на Едгар Стандиш, маркиза на Хеърфийлд, когото наричали лорд Хеърфийлд, а за приятелите — просто Хеърфийлд. Братът на Рандъл, Дейвид Стандиш, бил виконт Уилбрук, наричан лорд Уилбрук, а от приятели — просто Уилбрук, докато наследял титлата. После щял да бъде Хеърфийлд, а най-големият му син — Уилбрук. За по-малкия син на маркиза лорд Рандъл Стандиш била „титла, дадена му от любезност“. Подчинените му и непознатите го наричали лорд Рандъл, а близките и приятелите му — Стандиш.

— Някой казва ли му Рандъл? — отчаяно попита Чес.

Струваше й се, че в този свят кръщаването на дете е загуба на време.

Мис Фърнклиф се усмихна като човек, който знае най-съкровените тайни на семействата.

— Близките му го наричат така, както и любовниците му. Не е женен. — Гласът й премина в шепот: — Говори се, че най-добрите му приятели го наричали Мефистофел заради приликата му с дявола. Надявам се, че имат предвид само тъмната коса и заострената му брада.

Чес се опита да обясни всичките имена на Нейтан, но страхотно се обърка. Спомняше си само, че трябва да използват „лорд Рандъл“, когато братовчед й им дойдеше на гости.

Нейтан се изсмя.

— Предпочитам да го назовавам „Дявол“ и толкоз… Не се притеснявай, няма да го направя. Жалко, че не сме взели от „подсладителя“ на Старата Ливи, за да му го предложим. Мама винаги го наричаше „дяволско питие“. Алва ми каза, че погребението на Ливи било най-дългото и най-шумното от всички, които някога е виждала. Оставила цяло буренце, наречено за случая.

 

 

Лорд Рандъл Стандиш най-примерно посети семейството следващия следобед. Отдавна беше стигнал до извода, че е най-лесно човек незабавно да се освободи от поетото задължение, а после да забрави за него.

Любезно отказа на предложения му от Чес чай, а от Нейт — питие. Законите на лондонското общество постановяваха, че едно посещение не би трябвало да продължава по-дълго от петнайсет минути. А в случай че приемеше да пийне нещо, гостът беше длъжен да остане три четвърти час. Нейт заинтригува Стандиш. Англичанинът имаше много познати и приятели американци, но никой от тях не се занимаваше с производство и търговия. Нейт беше нова порода.

Стандиш обаче отиде при тях, изпълнявайки семейно задължение. Ето защо се обърна към Чес. Обясни й, че си е спомнил след срещата им в галерията колко са били развълнувани всички от посещението на родителите й в Хеърфийлд.

— Баща ми, който се нарича Стандиш от Хеърфийлд, ми разказа за това по-късно.

Чес усети как лицето й почервеня. Значи той наистина не беше забравил сцената, която тя направи. Прииска й се да изтича в другата стая и да заключи вратата. Но нейният братовчед й се усмихваше, сякаш двамата споделяха някаква приятна тайна. Клепачът на дясното му око трепна и той й намигна. Очевидно смяташе, че нищо неприлично не се е случило. Може би беше прав. Чес се надяваше, че е така. Радваше се, че ги е посетил, един истински английски братовчед. Говореха за семейството, за нейното семейство, за нейните родители.

— Тогава учех в университета и не се видях с тях — продължи лорд Рандъл. — Брат ми и баща ми се влюбили отчаяно в майка ви, както разбрах от тях по-късно.

Чес се изсмя. Забавляваше се прекалено много, за да се тревожи за грешката, която беше направила.

— Нищо чудно. Когато янките дойдоха, за да плячкосват Хеърфийлдс, мама толкова ги очарова, че ни оставиха на мира.

Мъркащият, бълбукащ смях на Чес омая Стандиш. Никога не беше чувал подобно нещо, а непознатите преживявания бяха рядкост в живота му. Беше творение на привилегиите и техен пленник и, макар че имаше по-широки интереси и се занимаваше с повече дейности от по-голямата част от себеподобните си, и той като тях постоянно се бореше със скуката.

— Мистър Ричардсън, промених решението си относно питието, ако предложението все още остава в сила.

— Чудесно! — Нейт се приближи до тръбата. — Много ми е приятно да използвам това нещо. Един от механиците ми обясни как да я инсталирам в новата къща. Какво ще пиете?

— Уиски със сода, моля. — Стандиш се усмихна на Чес. Искаше му се да чуе отново смеха й. — В нашето семейство се разказва историята, че когато заминал за колониите, първият представител на рода Стандиш нарекъл земите си Хеърфийлдс вместо Хеърфийлд, тъй като собствеността била два пъти по-голяма от бащината му. Знаете ли дали е вярно, мисис Ричардсън?

Чес само се усмихна и поклати глава. Заяви, че историята е много интересна, но никога не е слушала за нея. Попита го дали е ходил в Америка. Лорд Рандъл й отвърна отрицателно и добави, че с удоволствие ще го стори някой ден.

Сервитьорът, обслужващ стаите, пристигна с подноса с напитките. Стандиш се примири с допълнителното време от половин час. Реши, че е направил грешка. Вирджинският клон от семейството сигурно доста се беше разпрострял, вметна небрежно той, понеже името било свързано и с марка цигари.

— Но това сме ние! — възкликна Чес. — Да не искате да кажете, че са стигнали чак дотук? На теб известно ли ти е подобно нещо, Нейтан?

Лорд Рандъл страшно се изненада и се засмя.

— Значи вие сте причината за всичките ми неприятности. Приятелите ми в Америка изпращат копия от рекламите за мъжа на име Стандиш на хората в Англия. Месеци наред бях обект на закачки. Н. К. В. постоянно ме питаше защо съм толкова свидлив и не му дам няколко от замъците си, след като имам толкова много.

Чес погледна към идеалната, типична за англичаните спретнатост и си спомни добре облечения фермер от рекламите. Засмя се.

— Нещастният човек! — заяви тя и отново се засмя.

Не успя да се сдържи, макар че осъзнаваше колко невъзпитано постъпва.

Не знаеше, че доставя удоволствие на лорд Рандъл Стандиш. На него му се искаше тя никога да не престава да се смее.

— Ще ви изпратим няколко кашона „Касъл“, лорд Рандъл — заяви весело Нейтан.

Вече си мислеше за късмета, който кацна на рамото му. Елегантният братовчед на Чес може би току-що установи нов стил по отношение на цигарите на Стандиш. Той би представлявал добра карта в ръката му, когато започнеше преговори с английските производители на цигари. Ако пуснеше писмото тази вечер, то щеше да стигне до фабриката за една седмица. След още една седмица цигарите щяха да бъдат в Лондон.

В пощата приемаха писма до седем и половина. Ако успееше да се отърве от този човек и да напише писмото веднага…

— Защо не дойдете да вечеряме заедно, лорд Рандъл? Сигурен съм, че Чес би желала да зададе милион въпроси за другите си братовчеди.

Преди Стандиш да откаже, Чес го направи вместо него:

— Съжалявам, но не е възможно. Ще ходим на театър.

Искаше й се да хвърли нещо по Нейтан. Тъкмо се беше успокоила. Насили се да се усмихне. Прикривайки гафа на съпруга си, тя ядосано се чудеше защо Нейтан постъпи така.

Стандиш попита любезно коя пиеса ще гледат.

— „Дамата с камелиите“ — отвърна тя на лорд Рандъл. — Нямам търпение. Винаги съм обичала Дюма.

— Имате късмет. Според отзивите Елеонора Дузе била великолепна. Трудно се намират билети.

Стандиш погледна бързо часовника. Остави наполовина изпитото уиски на масата до себе си. Нямаше нищо по-неприятно от това да бъдеш в компанията на двойка, която е пред скандал. Щеше да си тръгне.

Но се оказа недостоен противник на Нейт. Без да разбере как точно стана, в крайна сметка той трябваше да заведе братовчедката си на театър, вместо съпруга й. Уговориха се да я вземе в седем часа.

След като изпрати Стандиш до асансьора, Нейт се върна при разярената си жена.

— Можеш да ми говориш за недостатъците ми по-късно — благо заяви той. — Сега ми се налага да напиша писмо.

Обясни на Чес какво е намислил по отношение на Стандиш и цигарите „Касъл“.

Чес също имаше някакви идеи. За момента успя да овладее гнева си.

— Нейтан, ти не разбра кой е всъщност приятелят на Стандиш. „Н. К. В.“ означава Негово кралско величество, принца на Уелс, следващия крал на Англия. Длъжни сме да направим ето какво…

Писмото беше занесено навреме в пощата, за да бъде натоварено през нощта на кораба за Ню Йорк. В него Нейт се разпореждаше да изпратят две кашона плюс още два, които да съдържат специални кутии от цигарите „Касъл“. Върху всяка кутия над фигурите на лъва и еднорога трябваше да бъде поставен надписът: „Изработени специално за Н. К. В., принца на Уелс.“ Под кралските животни щеше да има още един ред: „Подарък от приятеля му Стандиш“.

Англичаните бяха луди по кралското семейство. Ако цигарите стигнеха до двореца, Нейтан щеше да бъде посрещнат с разтворени обятия от хората, с които искаше да сключва сделки.

 

 

Чес благодари на лорд Рандъл за това, че ще я е придружи на постановката на „Дамата с камелиите“. Не се извини за изнудването от страна на съпруга й, понеже неловката ситуация щеше да стане още по-смущаваща. В каретата на Стандиш говореха за Дюма — баща и син и за факта, че до театъра се стига бързо.

Когато пристигнаха, шумът, предизвикан от радостната възбуда на очакването, завладя Чес с магията си. След като завесата се вдигна и пиесата започна, тя забрави за всичко останало. Никога не беше гледала професионални актьори, само представленията на Гъси в училище и пиесите на карнавала по време на щатския панаир. Играта им я завладя изцяло.

Стандиш гледаше по-скоро лицето й, отколкото сцената. Имаше нещо омайващо в прехласнатата вглъбеност на Чес в пиесата. Беше спонтанна, непресторена, ентусиазирана и простодушна. Пълна противоположност на всичко в неговия живот.

След като завесата се спусна, Чес обърна към него обляното си в сълзи лице и му се усмихна лъчезарно и боязливо.

— Великолепно! — въздъхна тя.

Нима беше възможно тази най-обикновена жена да е станала красива? На какви други изненади беше способна? Стандиш се чувстваше невероятно приятно.

Чес си избърса очите с носната кърпичка и стана от стола. Докато слагаше наметалото на раменете й, лорд Рандъл забеляза две жени в съседната ложа. Изследваха него и Чес с театралните си бинокли. Наведе глава, за да ги поздрави, и те моментално свалиха биноклите.

— Искате ли да се запознаете с една херцогиня? — попита той Чес.

Беше сигурен, че херцогинята с удоволствие ще се запознае с нея. В ограничения свят на лондонското общество клюките бяха основната форма на забавление. Би представлявало страхотен удар, ако първи научиш чие е новото лице, видяно до Стандиш в театъра.

— Интересна ли е? Прекалено ми е приятно, за да позволя на някакъв досаден човек да помрачи радостта ми.

Още една изненада. Всички бяха убедени, че американците обожават титлите.

— Вие сте забележителна жена, мисис Ричардсън.

— В крайна сметка ние сме братовчеди, лорд Рандъл. Наричайте ме Чес.

— Забележително име. Обичате ли играта?

— Съкратено е от „Франческа“. Играя слабо.

— А вие бихте ли ме наричали Рандъл? С удоволствие бих изиграл една игра с вас.

Стандиш приемаше за дадено, че Чес умело схваща и отвръща на двусмислиците в изтънченото му флиртуване. В неговите кръгове любовните връзки през Сезона^[20] бяха нещо обичайно.

Избухна в смях, когато след театъра го покани на вечеря, влезе в спалнята си и се върна не преоблечена в халат, а с кутия, която съдържаше необикновен комплект за шах.

— Какво е толкова смешно? — попита го тя.

— Мисля, че светът се е побъркал — неопределено й отвърна той. — Съпругът ви няма ли да вечеря с нас?

— Не, разбира се. Той спи дълбоко. Сигурно е ял четири пъти, откакто излязохме. Много обича да използва тръбата. А аз я мразя, защото сякаш говоря на призрак, който се намира сред бушуваща буря. Бихте ли поръчали, моля?

— Какво ще желаете?

— Без значение. Храната тук е много хубава. А сега ми кажете за какво се смеехте.

— Главният готвач на „Савой“ е Ескофие, най-известният в света майстор на кулинарното изкуство. Ако знаеше, че някой нарича произведенията му „много хубава храна“, щеше да си пререже гърлото с един от кухненските ножове.

Чес се засмя. Лорд Рандъл никога не си беше представял подобно нещо. Непринуденото й гърлено мъркане беше уникално. Да я съблазни би представлявало възхитителна авантюра. Може би щеше да се смее и докато се люби. Ядоха омлет, приготвен в сребърен тиган на спиртна лампа от безстрастен сервитьор, който не обръщаше внимание на разговора им. Пиха шампанско.

Чес му обясни колко много съжалява, че няма да може да обядва с него на следващия ден. Мис Фърнклиф щеше да я вземе в девет часа, както обикновено, за да продължат с разглеждането на забележителностите.

Стандиш се изненада от разочарованието, което изпита. Както и от радостта. Прекалено лесните победи бяха най-скучни. Предложи й да отидат до Хампстед в неделя, когато всички музеи са затворени, и Чес прие, като му благодари. И от името на Нейтан.

След вечерята играха шах и тя го матира. Лорд Рандъл Стандиш не беше доволен. Ако неделята не му харесаше, щеше да изостави тази провинциална братовчедка и да насочи вниманието си към жените от собствената си класа, които играеха игрите на ухажването по правила, разбираеми от него.

Трийсет и пета глава

След като Стандиш си тръгна, Чес седя много дълго във всекидневната. Почти във всяко отношение беше по-наивна, отколкото изглеждаше. Независимо от усиленото четене животът я беше изправял пред много малко сложни ситуации.

Но не беше глупава. Веднага щом Стандиш изрази желание да я види отново, антените й се включиха. Дойде им на гости като проява на любезност. Нейтан го изнуди или го накара с хитрост да я придружи до театъра, което също й беше понятно.

Защо обаче я канеше на обяд? Любезността не го изискваше, дори и в случая с една далечна братовчедка. Да не говорим, че стигна до втора покана, след като тя отказа първата.

Флиртуваше ли с нея? Каза си, че е абсурдно. Беше четирийсет и три годишна. Но даже и да оставеше настрана възрастта, никой мъж досега не беше флиртувал с нея. Не беше жена, която привлича мъжете.

Тогава защо? Дали му беше приятно да се смее на провинциалната й липса на изисканост? Но той не я караше да се смята за глупава и невежа.

Напротив — караше я да се чувства приятно. Като се изключи краят на вечерта, когато усети неудобство по някакъв странен, различен и вълнуващ начин. Стори й се, че й се възхищава.

„Не, бъди честна, Чес. Почувства се така, сякаш той те желае. Ето кое беше вълнуващото.“

Но какво би могъл да иска един такъв мъж от нея?

Непрекъснато си припомняше отделни моменти, разговори, изрази и все повече се объркваше.

Все повече се изкушаваше да си поиграе с огъня. Рандъл Стандиш беше най-светският мъж, когото познаваше, определено и най-хубавият. Чудеше се как е възможно тялото му да е толкова слабо и все пак да създава такова впечатление за мъжественост. Не беше младеж. Косата на слепоочията му сивееше, а от ъглите на очите му излизаха ясно очертани бръчки.

Тези топазени, подобни на тигрови очи.

Чес потисна опасната, трепетна отмалялост, което пълзеше по вените й.

Приятелите му го наричаха Мефистофел.

Но ако се предположеше, просто ако се предположеше, макар и да бе лишено от всякакъв смисъл, че я намира привлекателна?

Какво я топлеше фактът, че й беше приятно да е привлекателна и желана? За първи път й се случваше. Да, тя го желаеше и нима това беше грях? Само веднъж да повярва, макар й за малко, че някой има желание да я притежава.

„Зная, че не е така, но само ако можех да го почувствам, дори и да не е истина. О, да, много бих искала. В крайна сметка нищо нямаше да се случи.“

 

 

В събота мис Фърнклиф разведе с равномерна крачка Чес из сградата на Парламента, после обядваха и посетиха Уестминстърското абатство. На Чес й идваше да легне върху гроба на Джефри Чосър и да се моли за милост. Беше спала много малко предната нощ.

Когато се върна в „Савой“, вече си влачеше краката. Изстена на поздрава на Нейтан „добре дошла вкъщи“. За първи път откакто стана зрял човек, Чес спа един час следобед.

Докато вечеряха, Нейт й разказа за успешния разговор с банкера си.

— Утре заминавам за Манчестър. Уредиха ми среща следващата седмица с четиримата собственици на най-големите памучни фабрики.

Чес си изпусна чашата с виното. Докато тримата сервитьори почистваха следите от инцидента, Нейтан я уверяваше, че не бива да се тревожи. Все още имаше много музеи, които можеше да посети с мис Фърнклиф, а следобед той се беше срещнал с братовчед й. Стандиш го уверил, че с радост ще я наглежда, докато Нейт се върне.

— Значи ще отидеш на опера и ще гледаш онези пиеси. Дори няма да разбереш, че ме няма. Ще отсъствам само няколко седмици.

 

 

В неделя Стандиш сам караше каретата си „Станхоуп“ — малка, спортна, яркозелена, с червена кожа на седалката, достатъчна за двамата. Чес трябваше да си сложи краката на плетената кошница, която той беше взел.

— Денят е невероятно красив и слънчев — каза Стандиш. — Ще спрем да се нахраним в Хийт.

Когато отвори кошницата, Чес се изсмя.

— Приготвили сте храна за цяла армия. Рандъл, какво има?

— Абсолютно нищо.

Въздухът беше свеж и ободряващ. Ухаеше приятно на смола.

— Решила съм да ям като прасе — заяви Чес. — Какво препоръчвате най-много от този банкет?

— Опитайте от всичко — усмихна се Рандъл. — Това е най-правилният подход към живота.

Тя последва съвета му. Повечето от нещата в кошницата й бяха непознати. Малки яйца, за които Стандиш й обясни, че са от вид гълъб. Още по-малки черни яйца от рибата есетра, студен фазан и щипки от омар. Смеси от меса и подправки в печени пайове…

— Имате троха в ъгълчето на устата си — промърмори Стандиш. — Ще я махна.

Преди да успее да се отмести, устните му докоснаха леко нейните. Бяха меки и топли. И мустаците му бяха меки и тя се изненада. Подстриганите косми би трябвало да бъдат остри.

Вероятно си въобразяваше. Случи се толкова бързо и целувката беше съвсем бегла.

Но устните й като че ли бяха докоснати от огън. Пулсираха от топлина. Пипна ги с пръсти.

— Никога ли не те е целувал мъж с мустаци?

Гласът на Стандиш беше шеговит. Чес го погледна леко замаяна. Слънчевата светлина сякаш трептеше върху листата на дърветата и образуваше ореол около главата на Стандиш.

— Никога не ме е целувал мъж.

Лорд Рандъл се готвеше да се засмее, но изражението на лицето й го стисна за гърлото. Не беше възможно думите й да са верни. Разбра обаче, че не го лъже.

— Скъпа моя Чес! — прошепна с пресипнал глас той.

Може би за първи път в живота си не знаеше какво да каже.

В този момент тя се изсмя. Тихо. Щастливо.

— По-добре късно, отколкото никога. Ще ме целунеш ли още веднъж, Рандъл? Много ми хареса.

Той клекна до Чес, обхвана с двете си ръце главата й и се наведе, за да я целуне. Предпазливо, със затворени, ненатрапчиви устни. Предчувстваше приятно ново изживяване с тази странна американка. Но това, което се случваше, не беше просто ново, а напълно непознато. Чудеше се дали наистина не се страхува.

— Благодаря ти — каза Чес.

Стандиш прокара показалците си по скулите, надолу по страните на лицето, покрай челюстта и стигна до устните. Златистите му очи наблюдаваха реакцията й. Дишането й се учести, сивите очи се замъглиха и клепачите се затвориха. Устата й чакаше целувката му.

Свали ръце и седна на петите си. Можеше да я има, знаеше как да го направи. Не знаеше обаче какви ще бъдат последиците за Чес. Или за него самия.

— Известно ти е докъде ще доведе тази пътека, Чес.

Замечтаните й очи се отвориха и станаха замислени.

— Едва ли, Рандъл. Сексът никога не ми е доставял особено удоволствие. Не искам да спя с теб.

Стандиш отметна назад глава и силно се изсмя. Нима тази жена нямаше да спре да му поднася изненади?

— Във всяко отношение ти си най-забележителната и най-великолепната жена, която познавам.

„И аз ще променя схващанията ти за удоволствията в леглото.“ — обеща негласно той.

— Тогава ми кажи какво искаш — подкани я той.

— Много целувки. И да разгледам Лондон, а не само нещата, които са написани в „Бейдикъра“. Ти си лондончанин. Ще ми го покажеш ли?

Стандиш я увери, че ще й даде всичко, за което тя го помоли.

Първо отидоха до Хайд Парк и се включиха в процесия от карети върху широкия непавиран път в южната му част.

— Това се нарича Ротън Роу^[21] — обясни и Стандиш. — Социалистите доста спекулират с името, както можеш да си представиш. — Той вдигна шапката си и се поклони на една дама в открития файтон, който ги отмина. Жената му се усмихна и завъртя слънчобрана си. Стандиш се обърна на другата страна, отново се поклони и така, докато изминаха цялата претъпкана, дълга алея. Покланяше се и говореше на Чес:

— Рано сутрин алеята се използва от ездачи и от известен брой дами. По обяд дамите карат сами, като кочияшът е зад тях. В пет часа сцената се променя и по нея се появяват по-големи карети и по-сложни облекла, а кочияшите возят дамите. Виждаш ли там, под дървото, онези зелени столове? Могат да бъдат взети под наем от хората, желаещи по-скоро да наблюдават зрелището, отколкото да се включат в него.

Чес се поинтересува защо е всичко това. Ако искаха да се разходят, съществуваха райони като Хампстед Хийт, където въздухът беше чудесен и имаше много място.

— За да виждат и да бъдат видени. За да напомнят на обществото за съществуването си. За да се отнасят пренебрежително към околните, да флиртуват, да показват новите си коне или костюми. За да разполагат с нещо, за което да клюкарстват. Тази вечер ние ще бъдем темата на стотици разговори, понеже не те вози кочияш и никой не те познава. Те са бъдещите ти лондонски приятели, Чес. Ще ме попитат коя си, а после ще започнат да те посещават и да те канят на гости.

След известно време Чес го помоли да се качат на омнибус.

— Когато споменах пред мис Фърнклиф, получих отказ, изразен с изсумтяване. Още от първия ден ми се иска да седна там и да гледам движението отвисоко.

Караните от коне омнибуси бяха червени, кафяви или жълти, със спираловидни стъпала, които водеха към откритата горна част с дървени пейки, наредени край стените и по средата. Служеха за превозни средства на работниците и лорд Рандъл никога не се беше качвал на омнибус. Но беше обещал да задоволи любопитството на Чес. Оставиха коня и каретата на грижите на един портиер в „Савой“ и Стандиш придружи Чес по Странд към спирката.

Омнибусът беше почти пълен, но хората се сместиха на пейката, за да им направят място да седнат един до друг. Чу се звънец и превозното средство потегли.

— Не е ли забавно? — попита Чес. — Виж колко надалече се вижда. Според мен суматохата е страшно вълнуваща.

Дори и в неделя Странд беше претъпкан с товарни платформи, файтони, карети, пресичащи рисковано пешеходци, омнибуси, стадо кози, карани Бог знае къде, и ездачи, които си проправяха път, като криволичеха опасно, спираха и тръгваха. Приличаше на огромна сцена, на която се играеха едновременно десетки драми.

Стандиш винаги възприемаше движението като пречка. Никога досега не се беше включвал в него, наблюдавайки го от високо. Не след дълго бъркотията го очарова. Чудеше се дали това означава „забавно“? Англичаните не използваха думата с такова значение.

Останалите пътници бяха в празнично настроение. Слънцето беше топло, а небето — синьо и до следващия ден нямаше да им се налага да ходят на работа. Едно момче с карирана шапка извади хармоника от джоба си и започна да свири популярни мелодии от вариететата. Приятелите му — и момичета, и момчета, запяха радостно. Накрая по стълбите се изкачи кондукторът и им каза да спрат.

— Жалко — оплака се Чес. — Не правеха нищо лошо и на мен ми харесваше.

— Знаеш ли, Чес, според мен ти имаш сърце на бохем.

— Какво означава бохем?

— Утре ще ти покажа.

Стандиш беше поканен на вечеря, ето защо върна Чес в „Савой“, след като се повозиха на омнибуса.

— Ще дойда да те взема в четири часа. Ще пием чай с няколко мои приятели, а може би и ще вечеряме. Те са напълно освободени от предразсъдъци.

Когато Чес му подаде ръка, той се наведе и я целуна. После я обърна и целуна дланта й.

По цялата й ръка пробягна топла вълна и тя затаи дъх.

— Утре — каза лорд Рандъл.

— Утре — прошепна като ехо Чес.

 

 

— Стандиш, какво търсеше на Ротън Роу днес? Притесних се. Помислих си, че тази нощ може да се появиш в рокля и да се присъединиш към масата на Агата.

Домакинът потупа лорд Рандъл по гърба, който щеше да го накара да залитне, ако не го очакваше. Графът на Лепуърд, известен като „Бингс“, винаги подсилваше по този начин поздравите си към своите приятели.

— Мефистофеле, коя беше удивителната ти спътница?

Графинята направи жалко усилие да прикрие злобата си — беше всеизвестна снобка.

— Една моя американска братовчедка, Агата.

— О, американка! Какво друго може да се очаква? Такова съвършенство на лошия вкус, че чак зяпнах от изненада.

Стандиш ловко се изплъзна от нея и се придвижи до голямата група от лондонския елит, притежаващ титли. Спираше, говореше, отминаваше, отново спираше и говореше, докато обявиха, че вечерята е готова. Дамата, която му бяха определили, беше една от дебютантките на Сезона. Не беше изненадан. Красивият петдесетгодишен ерген с приличен доход все още представляваше добра партия за всяко момиче, недостатъчно красиво или богато, за да се надява на съпруг с титла. Рандъл се държеше любезно с пълното, мълчаливо, младо момиче. Дори веднъж докосна коляното й със своето, случайно или нарочно — нейно право беше да реши кое й е по-приятно. Човек се досещаше, че обича конете и лова. Раменете и ръцете й бяха мускулести. Ето защо той бъбреше осведомено за местности и ловджийски кучета във вилите на хора, които бяха негови приятели, както и на родителите й. Когато сервираха третото блюдо, тя се съвзе от стеснението. Стандиш си беше свършил работата, за която го поканиха.

После графинята пое ролята му и той имаше възможност да разговаря с дамата от другата си страна. Беше му стара приятелка. Само преди две години се бяха наслаждавали взаимно на остроумието и на телата си, и спомените им бяха приятни. Стандиш се усмихваше искрено доволен.

— Клариса, великолепна си. Кой е щастливият мъж?

— Скъпи мой Мефистофеле, нали не смяташ, че би се намерил някой равностоен на теб, който да заеме мястото ти?

Беше стандартна вечеря, по-добра от някои други, но не особено забавна.

Без никакви изненади.

 

 

Улиците изглеждаха по-различни от всички останали, които Чес беше виждала. Къщите и вратите бяха боядисани в ярки сини, червени, дори пурпурни цветове. Имаше цели постройки с яркожълти или зелени стени.

— Очарователно е! — възкликна тя. — И толкова различно.

— В това се състои същността на света на бохемите — отвърна Стандиш. — За изкуствата различно означава по-добро. В някои случаи даже се оказва, че е така. Нервна ли си?

— Трябва ли да бъда нервна?

Рандъл вдигна брадичката й и я целуна с бързата си, подобна на леко докосване целувка.

— Ти самата си доста различна от другите, скъпа моя. Всеки ще те обикне.

Файтонът спря, преди Чес да отговори. Стандиш слезе и помогна на Чес. Задържа ръката й, докато вървяха към отворената задна врата на ослепително бялата къща.

Когато влязоха, към тях се обърна висок, едър мъж. Беше облечен в свободно сако, обточено с тюркоазен кант. На Чес й се стори, че месестото му лице изглежда печално. Но когато видя Стандиш, усмивката изтри тъгата от него.

— Мефистофеле, ти си страшно подходящ за този слънчев ден. Страшно се обезсърчихме от липсата на застрашителни облаци… И изведнъж кой пристига? Чирак на дявола, силно се надявам.

Стандиш дръпна напред Чес.

— Мисис Ричардсън, позволете ми да ви представя Оскар Уайлд.

Оскар Уайлд. Ужасяващият, великолепен автор на „Портрета на Дориан Грей“. Чес беше омагьосана. Без да мисли, тя му се поклони, и когато се изправи, заяви:

— Много харесвам книгите ви, мистър Уайлд.

Уайлд стисна раменете й с големите си, добре поддържани ръце.

— Мефистофел ли ви накара да ми го кажете? Не, от искреното ви, открито изражение разбирам, че не е. Обожавам американците. Но рядко съм срещал някой с такъв изтънчен литературен вкус. Скъпа моя, направете още една крачка и се запознайте с отчайващо посредствените ми приятели.

Прегърна я през рамо и я въвлече в най-фантастичното преживяване в живота й.

Стаята представляваше разточителство от цветове. Лъскавото червено дърво трептеше на фона на жълтите като нарциси стени, ярки размазани картини висяха на падащи от тавана сини въжета. Той беше боядисан в тъмносиво със златисти елементи в мавритански стил.

В стаята имаше повече от десет души. Имената им бяха трудни за запомняне, понеже Уайлд ги включваше бързо в разказа си за скандалните им биографии и в коментарите си. Дрехите на другите мъже не бяха толкова екстравагантни, колкото на Уайлд, но по-малко традиционни от облеклото на Рандъл, който носеше редингот и сив, тесен панталон. Две от жените бяха облечени в падащи свободно копринени рокли с жълтеникаво-зелени шарки, а косите им стигаха до раменете. Едно красиво момиче беше с дълга кестенява плитка, която се спускаше надолу по гърба му.

Всички говореха постоянно, но никой не успяваше да надприказва Оскар Уайлд. Разменяха си обиди с невероятно удоволствие и се нападаха имена, които Чес не знаеше, с красноречиви ругатни. Бяха страшно бързи и невероятно забавни. Чес се смя, докато я заболя коремът.

Уайлд придърпа настрана Стандиш.

— Сигурно осъзнаваш, че смехът на братовчедката ти би трябвало да бъде уловен и затворен в ковчеже от лапис-лазул със скъпоценни камъни и да се тачи като безценно съкровище.

— Оскар, аз самият не бих могъл да се изразя по-точно — гласът на Рандъл беше спокоен.

— Дявол! — Усмихнаха се един на друг. — Съвсем сериозно, Рандъл, ти си престъпник, защото й позволяваш да се облича толкова окаяно. Волани с цвят на праскова. Призлява ми.

— Препоръчваш жълто-зелено, нали? Тя не е от твоите привърженици естети, Оскар.

— Не е честно, Мефистофеле. В състояние съм да разпозная уникалността. Тя прилича на творба на Пиеро де ла Франческа. Но спазва предписанията на някой ужасен арбитър на модата подобно на отвратителната жена, която ласкае богатите във вестникарската си колона. Заведи я при моя приятел Лутър Уитсъл. Искаше да стане художник и не успя, ето защо се занимава с платове и десени. Ще я преобрази. Знаеш ли, би й харесало да е красива. Всички жени го желаят.

Стандиш се замисли.

— Предпочитам да не е красива — заяви той. — Вече наруши душевното ми спокойствие.

Устните на Оскар потрепнаха.

— Какъв жалък дявол си ти — лукаво отвърна той. — Аз самият ще й препоръчам Лутър.

Уайлд се отдалечи с широки крачки, за да поздрави някакъв мъж, който току-що беше влязъл, без да даде възможност на Стандиш да отреагира.

— Джордж, как смееш да си покажеш лицето! Не ти ли казаха? Джими Уистлър пристигна от Париж за една седмица.

Чес не схвана разменените груби реплики и смеха, който ги последва. След като си тръгнаха, Стандиш й обясни. Преди години Джордж дю Морие бил студент по изобразително изкуство в Париж и споделял студио с още няколко студенти, между които един американец на име Уистлър. След успешна кариера на карикатурист в хумористично списание, наречено „Пънч“, Джордж решил да стане писател и да илюстрира собствената си книга.

— Ще ти дам коректурите. Може би ще ти хареса. Историята е измислена, но дава идеална картина на младежта на Париж и на света на изкуството преди трийсетина години. За съжаление Джордж дълбоко нарани Уистлър, особено в една неприятна малка илюстрация, и той забавя публикуването на книгата повече от година, понеже съди нещастния Джордж, че го е опозорил. Джими е свадлив човек, но е гений. Не знаех, че е в Лондон. Иска ми се да те запозная с него.

— И по тази причина ли си тръгнахме? Каза, че вероятно ще останем за вечеря.

Стандиш разсъждаваше. Наистина ли се притесняваше от шивача, който беше приятел на Оскар? Не одобряваше постъпката си. Какво го прихвана?

— Предпочитам да приемам бохемството в малки дози. Ще ядем у дома.

— Остатъци от храната, приготвена за излета?

— Може да се каже и така.

Стандиш беше решил. Трябваше да притежава Чес, да изучи тялото и ума й, и чак тогава да разбере и да овладее неспокойствието, което тя предизвикваше у него.

Но Чес му отказа, като се извини, че е изморена и иска да се върне в „Савой“.

Стандиш осъзна, че и той е уморен. Споделянето на ентусиазма на Чес изтощаваше мъжа.

Трийсет и шеста глава

Чес изобщо не беше изморена, а уплашена. Бохемите я развълнуваха и я накараха да се отпусне по начин, който я озадачаваше. През цялото време всичко беше толкова жизнено и толкова лесно. Прие атмосферата на презрение към сивотата на ограничаващите обществото забрани, прославата на свободата, посланието, че човек би трябвало да върши всичко, каквото желае, стига да го прави изискано.

Не предполагаше, че Рандъл е такъв човек. Беше толкова сдържан в облеклото и маниерите си.

Освен когато я целуваше.

Вече не беше сигурна дали е безопасно да си играе с огъня. Страхуваше се от факта, че ярката топлина толкова я привлича.

Чес хапна малко в апартамента, а после чете своя „Бейдикър“. На следващия ден мис Фърнклиф щеше да я води в музеите в южната част на Кенсингтън и тя искаше да се подготви. Непрекъснато си спомняше деня, в който мис Фърнклиф я заведе в Националната галерия и я запозна с Рандъл.

Вечерта той щеше да я заведе на театър, за да гледат някаква комедия. Каза й, че му харесва да я слуша как се смее.

Чес се съсредоточи върху пътеводителя, „… отделение за хор от резбован дъб от катедралата в Улм от Йорг Сирлин (около 1468 г.)…“

До следващата вечер сякаш имаше сто години. Струваше й се, че ще чака толкова дълго.

 

 

Както предсказа лорд Рандъл, докато Чес беше навън и се правеше на бохем, в хотела се бяха получили визитни картички за нея. Една от графинята на Лепуърд и две от графа.

Мис Фърнклиф остана силно впечатлена.

— Графинята постоянно дава приеми. Там ще се запознаете с най-различни личности. — Беше добре информирана екскурзоводка. Единствената картичка от графинята представляваше покана само за Чес, а двете на графа — за Чес и за съпруга й. Мис Фърнклиф се ужаси, когато видя визитните картички на Чес със снимката. — Няма значение, че са модерни в Америка. В Лондон трябва да имате обикновена картичка в бяло или в слонова кост, върху която да е изписано името ви с наклонени букви. Нищо друго не става. Веднага ще отидем в „Саутудс“. Най-известните хора си поръчват картичките там.

Чес се съгласи с готовност.

— Докато пазаруваме, искам да отидем на Тийболдс Роуд. Един приятел ми препоръча някакъв шивач, чието ателие е на тази улица.

Бележката на Оскар Уайлд пристигна преди закуска. Заключи я в кутията си с бижута при диамантената огърлица.

Лутър Уитсъл беше нисък, як, пъргав, нервен млад мъж с къдрава коса с неприемлив оранжев цвят. Ужаси мис Фърнклиф и очарова Чес.

Ателието му представляваше голям таван в пететажна сграда. Сякаш беше взет от приказка от „Хиляда и една нощ“. Топове и рула във всички възможни цветове бяха натрупани върху дълги маси, върху всички столове и върху голяма част от пода.

— Оскар ми каза за вас — заяви весело мъжът. — Както винаги беше съвършено, поразително точен. — Да, да, великолепие, драматизъм, линия, непременно линия, пищност. Виждам ви в мораво, в най-наситеното среднощно черно, в гранат, а не в нещо толкова обикновено, колкото е рубинът.

Чес се наслаждаваше на всяка минута от трите часа, които Лутър прекара във вземане на мерки, чертане, нагъване на дипли и набори от цвят върху нея. Когато си тръгваше, не разбра какво точно ще изработи за нея, но вярваше, че ще е различно от всичко, което притежаваше.

Докато стигнаха до южната част на Кенсингтън, мис Фърнклиф излъчваше презрително неодобрение. Закусвалнята в зелено и златисто беше тъмна и й подейства успокояващо, както и паят с кълцано месо и бъбреци.

Чес си блъскаше главата какво да каже. Най-накрая заяви:

— Страшно много ми се искаше да видя мястото за хора от катедралата в Улм.

Мис Фърнклиф беше щастлива.

 

 

След приключението в ателието на Лутър Уитсъл светлосинята вечерна рокля на Чес бледнееше. Но беше най-подходящата, с която разполагаше. Раменете й изглеждаха като алабастър, а огърлицата й блестеше почти толкова ярко, колкото огърлиците от представлението на „Дамата с камелиите“.

Елис подреди косата й на модерни тежки вълни, прибрани назад и нагоре. Машата приличаше на инструмент за мъчение, но Чес искаше да изглежда колкото е възможно по-добре. Когато камериерката пъхна червени рози отзад в косата й, ефектът беше поразителен. Чес държа главата си съвсем неподвижна, докато прислужникът пристигна, за да съобщи, че лорд Рандъл Стандиш я чака долу.

Елис намести копринено вечерно наметало, което падаше на вълни върху раменете на Чес, и каза:

— Мадам изглежда красива.

— Благодаря ви, Елис. Ще се върна късно от театъра, ето защо вечеряйте и си починете, докато ме няма. Когато съм готова да ме съблечете, ще ви повикам.

Чес си помисли, че се представи доста успешно. Възвишен каприз, типичен за англичаните от Ротън Роу. Вкъщи тя се събличаше сама.

— Не беше ли прекрасна пиесата, Рандъл? Щях да се пръсна от смях.

— Разбрах. Беше ми приятно. — Въздухът във файтона натежа от неизречени мисли. Стандиш взе ръката на Чес в своята и бавно разкопча ръкавицата, оголвайки китката. Докосна пулса й с устни. — Гладен съм. С удоволствие бих изял един от следтеатралните омлети на Ескофие.

Сърцето на Чес се удряше диво подобно на птичка в стените на клетката и се мъчеше да излезе от нея.

— Не знам…

Стандиш закопча ръкавицата й.

— Знаеш.

Стоеше много близо до нея на седалката в затъмнения файтон. Чес усещаше миризмата на сандаловото дърво и на колосаното му бельо.

Изведнъж ярките светлини под арките на „Савой“ изпълниха файтона и тя видя лицето му. Приличаше на мефистофелско. Беше мрачно, уверено, опасно, хипнотизиращо. Чес потрепери.

— Студено ли ти е? — попита я тихо Рандъл. — Нека да… — придърпа наметалото към гърлото й. Пръстите му докоснаха шията и ушите й.

След като вратата на апартамента се затвори зад тях, Рандъл остави шапката и ръкавиците си на масата. Обви с ръце раменете й, за да развърже наметалото. Когато дрехата се отпусна назад, Стандиш я целуна отстрани по шията. Устните му се плъзнаха надолу към лявото, а после към дясното й рамо. Усещаше топлината на ръцете му върху кръста си.

— Обърни се, скъпа моя — прошепна той в ухото й. Дъхът му беше топъл и влажен. — Искам да целуна устните ти.

Чес се завъртя в прегръдката му и вдигна устата си към неговата. Ръцете му бяха силни. След като я целуна много пъти, Рандъл обхвана главата й и пръстите му я галеха, докато сваляха гребенчетата и фуркетите. Тежките букли се плъзгаха по раменете и гърба й.

— Толкова е красиво — промърмори Стандиш. — Завеса от златиста коприна. Никога повече не позволявай машата да се докосва до нея.

Целуна я. Чес чу шумоленето на полата си, когато Рандъл я вдигна на ръце и я сложи на леглото.

— Не — тя желаеше да каже точно това, но звукът излезе като тихо, умолително скимтене.

Ръцете му смъкнаха надолу ръкавите и корсета и напипаха гърдите й. Чес извика, когато тръпката премина по тялото й. Гърбът й се изви, за да се притисне по-силно към ръцете му.

— Скъпа моя — каза със смях Рандъл, — според мен ти си една истинска сладострастница. Обещавам ти, че ще те направя щастлива.

 

 

Чес тънеше в забрава, летеше, кожата й беше живо същество, отделено от нея гореше, трепереше, пищеше и желаеше ръцете му, устните му, горещата му кожа. Тялото й се изпъваше, обръщаше, подлагаше се на допира му. Задъхваше се. Чуваше как въздухът свисти в ушите й.

Рандъл я дразнеше, възбуждаше, възпламеняваше. Доведе я до невероятен и неразбираем екстаз.

А после бавно и нежно започна отново, като докосна леко устните й със своите.

— Не мога — задъхано изрече Чес.

— Можеш, скъпа моя великолепна сластолюбке — отвърна Стандиш. — Ще стигнеш сто, хиляда пъти до звездите.

Цифрите не я интересуваха, а само въртящото се, страстно извисяване в аленото безумие на задоволеното, крещящото, разтърсващо и изгарящо я желание.

Рандъл донесе студена вода, повдигна главата й и поднесе чашата към изпохапаните й устни. Тялото му беше хлъзгаво и лъщящо от пот, а черните му къдрици се бяха сплъстили.

— Никога не съм знаела — каза немощно тя.

— Пий, любима. После — поспи. След това отново ще се любим.

Преди да успее да му отговори, я обхвана приятен мрак и тя заспа.

 

 

Беше зашеметена. Разбра, че е открила тайната на живота, причината, заради която е дошла на този свят — да бъде прегръщана, докосвана, целувана, обичана. Беше поразително жива. Всеки цвят, мирис, полъх, слънчев лъч, всяка капка дъжд представляваше малко чудо, на което се наслаждаваше заради съвършенството му. Всичките й сетива придобиха неестествена острота и чакаха да бъдат изследвани в прегръдката на Рандъл. Ако можеше, щеше да се люби всеки ден по двайсет и четири часа. Но това беше невъзможно и часовете, които прекарваше без него, бяха още по-приятни, защото засилваха предчувствието за времето, когато отново щяха да бъдат заедно и да се любят.

Когато не бяха сами, страстта, която ги свързваше, беше като искрящ син електрически ток, толкова силен, че тя го възприемаше като нещо видимо.

Отидоха в зоологическата градина и тя си мислеше, че животните се обръщат към тях, понеже усещат тока. Какви животни! Чес беше очарована. Странните пеликани и камили я накараха да се засмее. Свирепата красота на леопардите и ягуарите я разплака. Стандиш избърса с целувки сълзите й в един усамотен ъгъл. Не разгледаха останалите животни, за да отидат в дома и в леглото му.

Живееше в Албърт Маншънс, нова сграда от червени тухли с апартаменти, големи колкото повечето къщи. Неговият апартамент се отличаваше с интелектуалната си атмосфера. Беше ведър, с ниски етажерки за книги върху всяка стена, древни картини и археологични фрагменти в пространството над тях.

Изключение правеше единствено спалнята, боядисана в тъмносиньо с разпръснати по тавана и стените сребристи и златисти звезди. Леглото беше огромно. Всяка от четирите му колони имаше размери на високо дърво с резбовани по него фигури на гръцки и римски божества. Сандалите им бяха със златни каишки.

Чес се запозна с брата на Рандъл, също неин братовчед, и със съпругата му. Понеже беше част от семейството, научи за мъчителното, продължило с години чакане, докато титлата и земите са им били дадени.

Срещна се и с Джеймс Уистлър. Тъй като и той беше американец, й разказа за болката да си чужденец в страната, в която живееш, и за предразсъдъците към американците.

Оскар Уайлд я посети в хотела в зелено всекидневно сако и я направи известна.

Протежето му Лутър я облече толкова умело, че всяка жена, която я видеше, я молеше да й разкрие името му.

Свикна с етикецията, що се отнасяше до визитните картички и посещенията, и почти всеки следобед ходеше на гости или посрещаше хора в хотела. Обръщаше се към благородниците с титли с малките им имена.

Това беше животът, който майка й е водила, и би следвало да е и неин, ако не беше Гражданската война. Чес се опияняваше от него.

Една вечер гледаха „Кармен“ в „Ковънт Гардън“ заедно с мистър и мисис Бирбом Трий и мисис Патрик Камбъл. Ходеха на прием в семейство Аскуит и Ротшилд.

Рандъл винаги я прегръщаше — в края на деня, по обяд или сутринта, когато все още беше потен от едночасовите занимания по фехтовка.

Разполагаше с времето си, за да се отдаде на откритието на страстта, файтонджиите обявиха стачка веднага след като преспа с Рандъл, и тя освободи мис Фърнклиф. Сега, две седмици по-късно, се чудеше защо в началото реши, че непременно трябва да посети всяка забележителност, включена в „Бейдикъра“. Лондон беше за любов и за удоволствията на Сезона. Виждаше, че всички го възприемат по този начин. След като радостта да улови погледа на Рандъл на някое събиране и да почувства връзката между тях й стана позната, Чес забелязваше същото и при останалите двойки в стаята. Любовта движеше живота навсякъде, или поне в Лондон през месец май.

 

 

Чес закъсня. Рандъл я чакаше във фоайето на хотела. Но беше длъжна да се преоблече. Новите й приятели щяха да бъдат неприятно изненадани, ако се появеше със същия костюм, който носеше сутринта. Ако посрещаше гости, й се налагаше до го смени още веднъж. По-късно си слагаше вечерна рокля.

Или оставаше гола. Дишането и се учести. След изложбата на цветя може би щяха да имат време да се любят, преди да отидат на чай в дома на Дейзи Мъртън. Вечерта не бяха канени никъде. Това означаваше, че с часове ще прекарат прегърнати.

 

 

Сами по себе си Темпъл Гардънс изглеждаха великолепно. Сега, с изложените от Кралското дружество по градинарство цветя на масите пред окичените с рози храсти, цветовете, ароматът и красотата действаха омайващо.

Изложбата се провеждаше под покровителството на херцогинята на Файф.

— Ваше величество и поклон — прошепна Рандъл в ухото на Чес. Херцогинята се приближаваше към тях, придружена от още две дами.

— Лорд Рандъл, изненадана съм да ви видя тук. Приветствам находчивостта ви. Как отглеждате цветя в каменния двор на Албърт Маншънс?

Беше дребна, пълна жена на възраст между двайсет и трийсет години, с весел нрав, който компенсираше липсата на хубост.

Поклонът на Стандиш беше изискан.

— Карам цветарката да ги оставя на стълбите и сам ги качвам нагоре по стълбите.

Херцогинята се усмихна широко.

— Знаех, че ще кажете нещо остроумно. Предупредих приятелките си.

Двете дами, които я придружаваха, го гледаха замечтано. Бяха ужасно грозни.

— Ваше величество, позволете ми да ви представя братовчедката си от Америка — заяви Стандиш.

Чес се държеше така, сякаш през целия си живот се е движила сред височайши особи.

Принцеса Луиз беше дъщерята на принца на Уелс, обясни й по-късно Рандъл. Познавал я, откакто била бебе. Всички твърдели, че Файф е добър човек, и Стандиш се надявал да е така. Луиз била много сладко момиче.

— Заради мен ли се хвалиш, Рандъл?

— Донякъде. На теб това прави ли ти впечатление?

— Донякъде. — Токът между тях течеше неудържимо. — Хайде да се върнем пеша в хотела. Съвсем близо е.

— Не, ще идем вкъщи. „Савой“ ще е пълен с хора, пристигнали заради изложбата на цветя.

По пътя към дома на Рандъл попаднаха в задръстване на движението. Тон страшно се подразни.

— По дяволите! Забравих, че днес има прием в двореца.

— Хайде да слезем и да повървим малко, Рандъл. Когато се върнем, каретата няма да е мръднала от мястото си.

На следобедния прием представяха на кралицата млади дами от висшето общество. Всички бяха облечени официално и носеха пищни огърлици, брошки, гривни, обици и диадеми или корони. Натруфените карети, превозващи нервните млади момичета оставаха с часове пред двореца, излагайки на показ нещастните същества, за да ги видят тълпите от обикновени граждани, събрали се заради зрелището.

— Това е неописуема простотия, не мислиш ли, Чес?

— Да, но не ме интересува. Погледни, Рандъл. Дали смарагдите в тази огърлица са истински? Големи са колкото яйца.

— Неспасяема си. Какво ще правя с теб?

Чес го погледна в очите и се изсмя.

— Държиш ли да ти отговоря на публично място?

 

 

По-късно, след като се любиха и се отпуснаха, Рандъл я попита дали би искала да бъде представена на кралицата.

— Знаеш ли, не е само за млади момичета. Ако имаш достъп до двореца, ще мога да те придружа на бала, който се провежда там. Сигурен съм, че Хърмайъни ще организира представянето ти.

— Нека да си помисля. Да зяпаш, е много по-приятно, отколкото да зяпат теб.

— Трябва бързо да вземеш решение. Хърмайъни не е много пъргава.

— За разлика от мен. — Чес се качи отгоре му и го захапа за ухото. — А сега да видим дали можеш да ме настигнеш.

— Ненаситна развратница.

Чес се изсмя.

 

 

Чес се смееше, а Рандъл се опитваше да отключи апартамента й в хотела. Изведнъж вратата рязко се отвори.

— Здравейте — каза Нейт. — Заповядайте.

Трийсет и седма глава

Чес сякаш забрави, че Нейтан съществува. Откакто той замина преди близо три седмици, живееше извън времето и реалността, запленена като Пепеляшка от развлеченията на Сезона, завладяна от откритието на плътските наслади. В първия момент не разбра кой стои на входа.

Спусна се от височината на фантазията с трясък. Този ухилен, луничав дивак беше нейният съпруг. Прииска й се да заплаче. Сънят свърши.

Усети как по бузите й изби издайническа руменина. Дали щеше да познае? Подозираше ли нещо? Вдигна автоматично ръце към косата си, за да се увери, че не е разрошена. О, Боже, сигурно миришеше силно на сапуна на Рандъл с аромат на сандалово дърво. Винаги се къпеше, преди да се облече. Нейтан беше прекалено умен, за да бъде измамен. Какво щеше да направи? А какво трябваше да му каже тя?

Стандиш излезе с лекота от положението.

— Добре дошъл, Нейт. Жалко, че не беше с нас тази вечер. Гледахме великолепна пиеса. Как мина пътуването? Оказа ли се успешно? Чес ми обясни, че ще сключваш някаква сделка.

Хвана Чес и я отведе във всекидневната. Държеше я здраво, за да не се олюлява.

— Не получих това, заради което заминах — отвърна Нейт. — Но не съжалявам. Там строят канал за кораби, който е единствен по рода си. Знаете ли…

Преливаше от възбуда, докато говореше за невероятните постижения на техническата мисъл, които беше видял.

Чес го слушаше, гледаше кипящото му от енергия лице и го мразеше толкова силно, че чак я боляха костите. Как можа да съсипе живота й? Защо се върна? Защо не остана в Манчестър при скъпоценния канал, за да прекара тя още малко време в небето?

Защо я накара да чака толкова дълго, за да научи истината за сексуалното блаженство?

Искаше й се да е мъртъв. Точно такова наказание заслужаваше.

Стандиш наблюдаваше внимателно Чес. И предпазливо — не повече, отколкото любезността го изискваше.

Беше притеснен. Жената нямаше опит в измамите. Знаеше също колко бурно и спонтанно реагира на всичко. Именно в това се състоеше част от невероятния й чар, но при тези обстоятелства подобно поведение би било катастрофално.

За щастие след половин час Нейт заяви, че е прекарал деня в път.

— В Манчестър не се говореше много за стачката на файтонджиите, ето защо останах изненадан. Наложи ми се да си влача багажа пеша от гарата дотук. Омнибусите бяха претъпкани.

Възнамеряваше да се изкъпе и да си легне, ако двамата не възразяваха.

— До утре сутринта, Чес. Ще ти разправя всичко за памучните фабрики. Наистина са внушителни.

— Лека нощ, Нейт — каза Стандиш.

Погледна към Чес, молейки я негласно да не загуби самообладание.

Вратата още не се беше затворила съвсем, когато тя полетя към Рандъл.

— Какво ще правим? — проплака Чес и го обгърна с ръце.

— Шшшт, тихо. — Тонът му беше успокояващ, но я хвана здраво за ръцете и ги сложи до тялото й. — Нищо не се е променило, любов моя. Просто ще е необходимо малко повече предпазливост от наша страна. Съвсем нормално е братовчед ти да се погрижи да прекараш добре в Лондон. Ще продължим да ходим на разни места. Ще намерим време да бъдем заедно. Повярвай ми, няма да е чак толкова трудно.

Нещата могат да се объркат, единствено ако допуснеш някаква глупава грешка. Самопризнанието няма да помогне на душата ти или на каквото и да било друго. Длъжна си да се владееш, разбираш ли?

Чес плачеше, сякаш сърцето й беше разбито.

— Целуни ме, Рандъл. Не съм в състояние да живея без целувките ти.

— Спри! — Гласът му беше студен. — Ти си зрял човек, а не дете.

Чес се стъписа и млъкна. Никога досега не й беше говорил грубо. Погледна строгото му лице и очите й изразиха болка и страх да не го ядоса.

— Сега е по-добре. Не бих желал да те изгубя толкова скоро, Чес. Можеш ли да правиш каквото трябва, за да продължим връзката? — Тя кимна. — Сигурна ли си?

— Да.

— Чудесно. Утре в един часа ще дойда да те взема. Ще отидем в Кралската академия, за да разгледаме тазгодишната изложба на картини. Покани съпруга си да дойде с нас. Ще се помъчим да се държим като щастливи роднини. След като се запознаем с разпределението на времето му, ще изработваме своя план. Чес, много е важно да не настъпи промяна в отношенията между двама ви. Абсолютно наложително е.

— Разбирам.

— Добро момиче. В един часа ще бъда долу във фоайето. — Стандиш се усмихна дяволито. — С по-голяма карета.

Взе си шапката и ръкавиците и се приготви да си тръгне.

— Рандъл! — Той вдигна вежди. В мимиката му се четеше въпрос и предупреждение. Чес сниши глас: — Рандъл, не искаш ли да ме целунеш за лека нощ?

Стандиш остави вещите си на масата.

— Повече от всичко на света — тихо отвърна той. Взе я в прегръдките си и устата му се впи в нейната. Отново я въвлече във вихъра на страстта. — Не забравяй, скъпа моя, че няма да загубим нищо, ако сме предпазливи.

Когато той излезе, все още й се виеше свят.

Спа лошо. Избяга от действителността, но не и от сънищата си. Събуди се трудно, изпълнена от страх, че й предстои да се сблъска с променения свят. И с Нейтан.

Той четеше вестник и пиеше кафе.

— Добро утро, поспаланке. Закусих преди един час. Какво искаш да хапнеш? Ще поръчам по тръбата.

Чес се срамуваше от себе си. Когато животът на една жена е съсипан, тя не би следвало да има апетит. Но беше гладна. Предишната нощ двамата с Рандъл пиха шампанско и ядоха ягоди. Нищо друго.

— Печени яйца и задушена сьомга, препечен хляб, но ги помоли да го намажат с масло в кухнята.

Какъв късмет. Разговаряше с Нейтан без затруднение, сякаш нищо не се бе променило, понеже той си беше същият. Блестеше от свежест и чистота. Оказа се, че е забравила за лъскавината на кожата и косата му. Все още кипеше от енергия и главата му се пръскаше от планове.

Не можел да отиде да разгледа картините. Предполагал, че костюмите му са готови, и се налагало да се отбие при шивача си, както и да купи всички останали английски дрехи, от които се нуждаел.

— Искам да съм издокаран, за да се заловя с тютюневите компании от понеделник. Утре ще си подреждам документите и ще правя сметки. Сблъсъкът ми с памучните фабрики не беше напразен — разбрах как сключват сделките си англичаните. Или според мен по-скоро как не ги сключват. Във всеки случай схванах за какво трябва да внимавам и къде си струва да натисне човек момчетата от тютюневия бранш.

Както ти казах, идеята за Манчестър не беше лоша, макар и да не сполучих. Този канал! Можеш ли да си представиш, построили са канал, дълбок осем фута в открито корито. Издига се нагоре и минава над някои железопътни линии и шосета. Над тях, Чес. Осем фута вода. Ако не го бях видял със собствените си очи, никога нямаше да повярвам.

Той се засмя и продължи:

— Знам какво си мислиш: „Ето го пак Нейт с нов проект.“ Не се притеснявай, нямам намерение да пусна потока по виадукт над „С & Д“. Просто си струва да се види. А ти какво ще кажеш, Чес? Прекара ли добре, докато ме нямаше?

Сърцето й спря. Когато отново започна да бие, разтърси гърдите й. Изненада се от факта, че чашите не издрънчаха в чинийките. В главата и звукът от собствения й пулс беше оглушителен.

— Забавлявах се страхотно. Преди стачката мис Фърнклиф ме заведе в Уестминстърското абатство и в няколко музея. Единият от тях е пълен с машини. Може би ще ти е интересно да го разгледаш. Старинни локомотиви и първата парна машина на Уат.

Усети се, че бърбори прекалено много. Отпи няколко глътки от кафето си, за да млъкне.

— Звучи заинтригуващо — мило й отвърна Нейтан, въпреки че не прозвуча особено убедително. За него старите машини бяха просто отживели времето си и нищо повече. — Роклята ти е много красива. Обичам лилавия цвят.

Чес се усмихна.

— Нарича се „морав“, Нейтан. Имам нов шивач, който е толкова необикновен, че посещението в ателието му е истинска атракция. Оскар Уайлд ми го препоръча.

Нейт изглеждаше необичайно съсредоточен.

— Оскар Уайлд, Нейтан! Световноизвестен писател. Рандъл ме заведе на чай в дома му. Запознах се с художници и с още някои други писатели. Дори притежавам копие на книга, която още не е издадена. Ще я прочета, преди повечето хора по света да знаят за съществуването й.

Нейтан вече беше наистина заинтригуван и впечатлен. Четеше предимно статии за открития или сделки, но дълбоко уважаваше писателите. И те като изобретателите бяха творци, макар и произведенията им да не се отличаваха с такава практическа насоченост.

— Може ли да видя книгата? — попита той. — Явно е нещо специално. Какво представлява авторът?

Чес му описа външността, маниерите и юридическите затруднения на Джордж дю Морие. Колкото повече говореше, толкова по-приятно й ставаше да си припомня онзи фантастичен следобед. Не след дълго вече се кискаше за бохемския начин на говорене, обличане и прекарване на времето. Удоволствието, което Нейтан изпитваше от разказа й, засилваше нейния собствен възторг.

— Надявам се, че няма да боядисаш комините у дома в червено — ухили й се той. — Намери ли нещо от това, което търсеше? Имам предвид мебелите и другите вещи.

Чес не можа да се насили да отговори, а само поклати глава. Беше забравила за Хеърфийлдс.

Когато думите отново бяха в състояние да излязат от устата й, тя каза:

— Никъде няма стари мебели. Бе следвало да попитам Рандъл. Просто досега не съм се сетила.

— Приятен мъж. Грижеше ли се за теб?

— О, да.

Усети, че се изчервява. Нейтан сигурно щеше да забележи.

Той наистина забеляза. Нейт не пропускаше нищо. Помисли си, че руменината по бузите й е израз на смущението й от факта, че не е успяла. Що се отнасяше до пазаруването, Чес никога не се проваляше. Изобщо не му мина през ума, че е създала любовна връзка с Рандъл. Никога не беше показала, че се интересува от секса, освен по време на рекламните кампании. А и на всичко отгоре беше дама. Според Нейт за дамите сексът беше неприятен, дори отвратителен.

Спокойната му увереност сякаш се предаде и на Чес. Червенината изчезна от лицето й.

Стандиш притежаваше елегантна тъмносиня „Виктория“ с кочияш и лакей в униформи в тъмносиньо и виненочервено. Обясни на Чес, че това е ливреята на фамилията Стандиш. „Виктория“ била на брат му Дейвид.

Присъствието на прислужниците представляваше заплаха за тях. Рандъл трябваше да напряга слуха си, за да чува Чес.

— Не е нужно да ходим на изложбата, а направо в апартамента ти.

— Първо ще посетим Кралската академия. — Той се опита да говори тихо. — Длъжна си да познаваш картините, ако се наложи да говориш за тях.

— Виждала съм репродукции в „Илюстрейтид Нюс“. Ужасни са.

Стандиш се усмихна.

— Права си, скъпа. Ти си добър познавач на изкуството. Но всички ходят на изложбата и говорят изключително компетентно — понеже са прегледали каталозите. Следователно и ние би следвало да я разгледаме. — Той стисна ръката й. — Престани да се цупиш. Следобедът е пред нас.

Ограниченото време, с което разполагаха, накара Чес да се люби още по-ненаситно и по-страстно. Попита Стандиш дали и той се чувства така.

— Разбира се — отвърна той. Прокара върховете на пръстите си по ребрата й. — Това е една от причините подобни връзки да носят толкова удоволствие. Опасността да не бъдат разкрити прибавят още повече вълнение. Добре ли се справяш?

— Да. Сигурна съм, че Нейтан не подозира нищо.

— Продължавай в същия дух. — Стандиш я целуна по рамото. — Купих ти сапун от „Флорис“. За тук и за хотела… Между другото бих искал да ме поканите с Нейт на вечеря утре. В „Савой“ ще има галапредставление, което не бива да пропускаме.

Разказа й, че щели да участват големите примадони. Пати и Мелба като оперни изпълнителки, а от театралната сцена — Бернар, Режан и Дузе. Всичките били отседнали в „Савой“.

— Появяването им в столовата ще накара „Ковънт Гардън“ да бледнее. Всяка от тях се смята за най-великата звезда и е решила да го покаже. Още по-забавен ще бъде нещастният Цезар Риц, който смята, че се нуждае от специално внимание.

Чес се изхили.

— Двамата с Нейтан ще ми разкажете подробностите.

— Какво имаш предвид? Ти сама ще видиш всичко. Не ми обяснявай, че си загрижена за благоприличието. Една дама може и да не се храни в обществен ресторант, но когато е отседнала в хотел, той се превръща в неин дом. Естествено, че няма нищо нередно в това, да отидеш в ресторанта в „Савой“. — Стандиш се поправи: — Със съпруга си. А аз ще бъда негов гост.

 

 

Когато лорд Рандъл изпрати Чес до вратата на апартамента, Нейт стоеше там, заобиколен от кашони. Повечето съдържаха новото му облекло. Четирите най-големи бяха пълни с цигари.

Стандиш беше зашеметен.

— Вече съм убеден, че вие, американците, действате бързо. — Цигарите, направени специално за принца на Уелс, го накараха да избухне в смях. — Веднага трябва да се погрижа за представянето ти. Запази си свободен утрешния ден. В неделя Бърти винаги скучае. Цигарите ще бъдат идеално развлечение, ако не е извън града. Ще ви уведомя дали срещата ще се състои.

На следващия ден следобед „Виктория“ на Стандиш откара лорд Рандъл, Нейт, Чес и пълната с цигари махагонова кутия с овлажнител като дар за кралската особа в Марлборо Хаус, лондонския дом на Негово кралско величество Албърт Едуард, принц на Уелс.

Нейт и Стандиш бяха облечени безупречно в новите си, модерни, къси рединготи, панталони на райета и ослепително бели ленени ризи. Рандъл видя имената върху кутиите в апартамента, преди да уреди посещението. Нейт си беше Нейт. Отказа да си намаже с брилянтин косата. Твърдеше, че му приличал на тютюнев катран. Чес също носеше нов костюм — специален следобеден „костюм за разходка“ с буфан ръкави и къс шлейф. И той също беше комбиниран с ленена блуза с широка яка и стегнати широки маншети. Цветът беше гранатов, а материята — индийски кретон. И двете нямаха нищо общо с муселина в пастелни цветове, който се срещаше навсякъде в обществото. Ръкавиците й и малката сламена шапка бяха бели и без украшения — още едно крещящо различие. Изглеждаше елегантна, сдържана и нетрадиционна.

— Скъпа моя мисис Ричардсън, ще бъдете ли любезна да ми кажете кой е създал този очарователен костюм? — попита принцеса Александра.

Държеше слуховата тръба до ухото си.

— Името му е Лутър Уитсъл, мадам. Всички се интересуват, но вие сте първият човек, на когото го съобщавам.

Александра сложи пръст на устните си.

— Никой няма да научи от мен. Моля ви да ми напишете адреса. Придворната ми ще донесе лист и писалка.

След като подариха цигарите, следобедът беше много спокоен. Принцът настояваше да се ръкува с Нейт и да го потупа по гърба.

— Значи вие сте човекът, който в продължение на две години превърна Стандиш в посмешище. Моите поздравления, мистър Ричардсън! Той се нуждаеше от някой, който да му смачка фасона. — Негово кралско величество намигна на Стандиш. — Харесва ми приятелят ти, Мефистофеле. Ще го представим във вторник, за да имаме време да се опознаем по-добре. Пънсънби ще го уреди. — Отново насочи вниманието си към Нейт: — Стреляте ли, Ричардсън?

— Само по дивеч и врагове, сър.

— Отговорът ви ми се понрави. И на мен ми се иска да го кажа, но враговете са забранени за лов през цялата година. Срещат ли се много фазани по вашите места?

— Не. Предимно пъдпъдъци.

— Много са вкусни. Страшно ги обичам. — Очите на принца се насочиха към стоящата наблизо жена. — Беше удоволствие за мен да се запозная с вас, Ричардсън.

Нейт разбра, че го отпраща, и отстъпи назад, за да му „освободи терена за ловуване“, както по-късно се изрази, докато описваше сцената на Чес и Стандиш.

— Как ти се видя бъдещият ни крал?

— Съвсем нормален човек. Но не би ми се искало сам да се уверя дали в действително е такъв.

— Проницателен си, Нейт, няма що.

За разлика от Нейт и Чес, Стандиш осъзнаваше, че през този час, прекаран в Марлборо Хаус, станаха свидетели на интимния кръг на принца — семейството му и няколко приятели. Присъстваха около двайсетина души, трите му дъщери, принцеса Александра с кошничката с ръкоделието в скута й и двете кученца, които се молеха да получат останките върху подноса за чай.

— До края на живота си ще се хваля за това гостуване — отбеляза Чес. — Но се радвам, че приключи. Реших да се откажа от официалния прием, Рандъл.

— Какъв официален прием? — попита Нейт. Чес му обясни. Той се изсмя силно. — Бог да поживи Америка. Права си, като се отказваш.

Лорд Рандъл си прочисти гърлото и заяви:

— Страхувам се, че нямаш избор, Нейт. Ще бъдеш представен във вторник.

— Какво? — Чес не можеше да повярва. — Нейтан в копринени кюлоти? Никога не би се съгласил.

Жената избухна в смях.

Смехът си остана за нейна сметка.

— Защо не? — отвърна Нейт. — Купих си всякакви маймунски костюми. Хората от тютюневия бранш може и да бъдат впечатлени. — Погледна към Стандиш. — Ти си от известна фамилия, Рандъл. Ще ти го кажа, понеже си член на семейството. Съвсем съм неопитен в този свят. Разбрах го в Манчестър. Ще се радвам, ако ме посъветваш какво си струва да се направи и какво — не. Известно ли ти е нещо за производството на цигари във вашата страна?

— С готовност бих се осведомил. Но първо искам да те предупредя, че сутрешният прием за мъже не е по желание. Негово кралско величество държи да присъстваш. Думата му означава заповед за нас.

Нейт се вцепени.

— Не обичам да ме командват.

— Никой от нас не обича — отвърна Стандиш. — Понякога обаче се налага да се приемат и неприятните страни на живота.

Нейт се ухили.

— Мисля, че схванах за какво ми говориш. Къде да намеря тези специални кюлоти?

— Утре ще те заведа. Аз самият винаги вземам под наем официално облекло за подобни приеми. Не се използва много често. Ако това ще те успокои, длъжен съм да те придружа, макар че ненавиждам тези събирания.

„Каква мила двойка!“ — помисли си Чес, но беше смутена. Съпругът и любовникът й не би трябвало да бъдат приятели.

 

 

Драмата, предвидена за вечерята, отговаряше на предсказанията на Стандиш. Всяка от звездите разполагаше с внушителен антураж и се смяташе за особено важна личност.

Сара Бернар беше облечена в рокля, осеяна с толкова цветни скъпоценни камъни, че би могла да стои права, без да има някой в нея.

Елеонора Дузе носеше бели оранжерийни камелии, там където бяха скъпоценните камъни на Бернар. Полата на бялата й рокля от шифон беше покрита с цветя, а върху широката като лента огърлица от диаманти също бе прикрепена камелия. Искаше да покаже успеха си като Дамата с камелиите в пиесата на Дюма.

Нели Мелба, която през следващата седмица щеше да пее в „Травиата“, отговори на предизвикателството. Ролята й в операта беше същата, както в пиесата на Дюма. Носеше бяла копринена газена рокля с шлейф, дълъг четири фута и избродиран с перли, които пресъздаваха бели цветя. Двама пажове в бели сатенени дрехи крепяха шлейфа. Бижутата й бяха от перли. От врата й висяха осем гердана с различна дължина, стигащи постепенно до талията й, която беше обхваната от колан, изплетен от нанизи от перли. Държеше огромно ветрило от щраусови пера. По някакъв начин едно от тях се откъсна, когато управителят на „Савой“ я водеше покрай масата, където вече се беше настанила Дузе. Перото заплува свободно в пространството и привлече очите на хората, докато се рееше над главата на Дузе. Актрисата не го виждаше. Когато най-накрая стигна до пода зад стола й, залата сякаш въздъхна облекчено.

Странстващото щраусово перо от ветрилото на Мелба като че ли намали ефекта от дългото наметало от паунови пера на Аделина Пати. Но Пати не беше само оперна примадона, а и италианска оперна звезда с присъщите на класата си екстравагантност и блясък. Когато отметна назад наметалото към протегнатите ръце на удивително красивия италиански младеж, се оказа, че и роклята й е от паунови пера. Само че тези пера не бяха истински, а изработени от миниатюрни мъниста от тюркоаз, лапис-лазул, смарагд, рубин и топаз. Първото ястие й беше сервирано предварително. Представляваше печен паун, украсен с истински пера.

Френската актриса Режан не влезе, а буквално изтича в столовата, като се смееше, бъбреше на френски и от време на време надничаше през рамо, сякаш се мъчеше да избяга от преследвачите си. Роклята й беше направена изцяло от сини щраусови пера, а стволовете на перата бяха обсипани със сапфири и диаманти. Гривните със същите скъпоценни камъни стигаха от китките до лактите й.

Лорд Рандъл беше запазил маса, поставена стратегически зад саксия с палми, така че можеха да гледат, без да бъдат забелязани. Замисълът бе добър, понеже очите на Нейтан се напълниха със сълзи от непрекъснатия смях.

— О, небеса! — извика Стандиш. — Чашата на търпението на Риц преля. На входа е Лили Лангтри.

Чес протегна врат.

— Тя не е ли…

— Беше любовница на Негово кралско величество по-дълго от всички останали — отвърна Рандъл. — Когато царуването й отмина, той уреди да стане актриса.

Мисис Лангтри, както всички останали звезди, се отличаваше с изключителна красота. За разлика от тях обаче не беше облечена пищно. Но цветът на червеникавозлатистата й коса бе достатъчно шокиращ, а роклята й от черна дантела — с толкова голямо деколте, че опасно откриваше приказните й гърди.

— Не мислите ли, че ще изпаднат? — прошепна Чес.

Нейтан и Стандиш се намръщиха. И двамата, разбира се, си зададоха същия въпрос, както и всички останали в залата. Но мисис Лангтри целеше точно това.

Нито един от хората, които се храниха тази вечер в „Савой“, не си спомняше какво точно е ял.

Случаят беше включен във фолклора на хотела, театъра, операта и десетките лондонски вестници. Специалитетите на Ескофие, създадени и назовани за всяка от звездите, с години се приготвяха от готвачите по целия свят. Прасковите „Мелба“ дори се появиха в менюто на един граничен град в Тексас, който се казваше Лили Лангтри.

Трийсет и осма глава

Чес осъзнаваше, че е глупаво да се сърди на Нейтан. Вината не беше негова, че принцът на Уелс настояваше да присъства на драматичния прием. Но независимо от това беше сърдита. Нейтан щеше да бъде два дни с Рандъл, през които Рандъл не можеше да бъде с нея.

Понеделникът беше израз на настроението й. Валя — не един от онези краткотрайни дъждове, с които свикна в Лондон, а равномерен, тежък, мрачен порой.

Пожела късмет на Нейтан, когато момчето се качи, за да му каже, че лорд Рандъл го чака долу, а после написа дълги писма на Гъси и Едит. След като свърши, захвърли писалката. Знаеше, че трябва да напише още писма, но те щяха да почакат. Чувстваше се прекалено неспокойна, за да продължи да стои на едно място.

Искаше да бъде с Рандъл. Вчера за първи път след като връзката им започна, не се любиха, и желанието да бъде с него я влудяваше.

А днес? А утре? А през всичките следващи дни? Кога щяха да бъдат отново заедно? Беше непоносимо.

Крачеше из апартамента като лъв в клетка, докато не й съобщиха, че каретата, за която мистър Ричардсън беше помолил, е пристигнала. Щеше да бъде на тяхно разположение за остатъка от престоя им.

— Нека кочияшът да почака — каза Чес на прислужника. — След малко ще сляза.

Независимо от дъжда, изпитваше необходимост да излезе. Посъветва се с портиера къде може да потърси стари мебели. Той й даде списък на осем антикварни магазина, в които вероятно щеше да намери желаните неща. Веднага се почувства по-добре. Прибра се в ранния следобед с главоболие, почти отчаяна. Повечето от старинните предмети бяха френски, при това позлатени, и всеки собственик на магазин й повтаряше едно и също. Никой не търсел английски мебели от миналия век, ето защо не се предлагали за продажба. Било изключено да намери нещо.

Нейтан се беше върнал. Стори й се, че страшно се забавлява от преживяването си при шивача, който даваше костюми под наем.

— Трябва да хапнеш нещо — каза Нейт. — След като главоболието ти мине, ще решим какво да правим с тези — той посочи към кошницата, пълна с големи бели правоъгълни пликове.

Новината за поканата им в Марлборо Хаус се беше разпространила мълниеносно. Получиха още осемнайсет покани за приеми, събирания на чай, вечери.

— Боже мой! — възкликна Чес. — Най-добре е да се нахраня бързо и да се преоблека. Струва ми се, че днес ще ме посетят доста дами.

Дойдоха трийсет и седем. За щастие правилата бяха много строги. Границата беше точно петнайсет минути. Дамите идваха и си отиваха. Столовете във всекидневната бяха непрекъснато заети.

Докато отговаряше на въпросите кой друг е бил в дома на принца и какви дрехи е носела принцесата, Чес успя да вмъкне и собствения си въпрос за старите английски мебели. Една дама й каза, че е чула нещо за лелята или сестрата на бабата на Дейзи Полинджър, не беше съвсем сигурна, но във всеки случай Дейзи наследила огромно количество старомодни вещи, от които искала да се отърве. Не, Дейзи не живеела в града. Никога не идвала в Лондон. Била много сладко създание, но доста побъркана.

Часът за официални посещения беше строго определен — от три до четири. Към четири и петнайсет главоболието на Чес отново се появи. А и направи ужасна грешка. Спомена, че на следващия ден Нейтан ще присъства официално на сутрешния прием.

Непрестанното бърборене доведе поне до три имена на магазина, в които можеше да намери столове в стил Чипъндейл.

— Доста слаб резултат, но все пак е нещо — каза тя на Нейтан. — Ще изляза сутринта. Следобед, докато обикаляте из двореца, ще ходя на гости, вместо да посрещам посетители. Отнема повече време, но не е толкова изнервящо.

Вече беше решила да отиде у Хърмайъни Стандиш. Изпитваше необходимост да споменава името на Рандъл, да усеща думата върху устните си, а се страхуваше да говори за него с Нейтан. Попита го само дали Рандъл ще вечеря с тях. Надяваше се, че не й пролича колко е отчаяна, когато получи отрицателен отговор.

— Защо отново не отидем да се нахраним в ресторанта? — предложи Чес.

Вече не се интересуваше дали е прилично или не. Навярно щеше да успее да седне на стола, където Рандъл седя снощи. Нуждаеше се да почувства по някакъв начин връзката с него, понеже в противен случай щеше да полудее.

— Добра идея — отвърна Нейт. — Сигурно пак ще има атракция.

 

 

Нямаше столове в стил Чипъндейл. Когато се върна в „Савой“, Чес беше оклюмала и отново с главоболие.

Там завари Рандъл и всичко й мина.

— Нейт е почти облечен — предупреди я той.

После я целуна бързо, докато пръстите му галеха гърдите й. Когато Нейт влезе във всекидневната, Стандиш беше в най-отдалечената й част, а Чес седеше на дивана. Беше в зелени копринени кюлоти, украсени със сърма, бели чорапи и велурени обувки, с лъскави катарами, обсипани с изкуствени скъпоценни камъни.

— Чувствам се като магаре с панделка на ушите и опашката — заяви той.

Рандъл му подаде дълго наметало. Пищното облекло на Рандъл също беше покрито с наметало. Чес не забеляза, че приличаше на д’Артанян. Опитваше се да се въздържи да не изтича през стаята и да се хвърли в прегръдките му. Да бъде близо до него и да не е в състояние да го докосне беше по-лошо, отколкото изобщо да не го вижда.

Като част от несполуките през деня Хърмайъни не беше вкъщи.

Чес нареди на кочияша да я разхожда където иска, докато стане четири часа, а после да я върне вкъщи. Сгуши се в ъгъла на ландото и се разплака.

— Защо са ти червени очите? — попита Нейтан.

Отговори му, че са й влезли сажди, и се поинтересува:

— Прекарахте ли добре?

— Не. Поне аз. Това, че изглеждах като маймуна, не беше най-страшното. Негово кралско всемогъщо величество ми създаде още неприятности. „Желае“ да играем карти в клуба му тази вечер.

Чес се почувства така, сякаш краката й се отлепиха от пода. Беше сигурна, че веднага щом Нейт излезе, Рандъл ще дойде при нея. Бог да поживи принца на Уелс!

Любиха се на тясното легло в една от малките спални за слугите, които бяха част от апартамента.

— Не знаеш колко ми липсваше — призна й Рандъл, след като свършиха.

— А ти ми липсваше десет пъти повече — прошепна Чес в устата му и се притисна към него в очакване да получи още ласки.

Но той се изправи на крака.

— Трябва да се възползваме от възможностите, скъпа моя, но не и да се държим безразсъдно. Ела утре при мен. Кажи, че ще ходиш да пазаруваш. Тръгвам, а ти се изкъпи. Миришеш на любов.

— Харесва ми да мириша на любов, на теб — отвърна Чес, но осъзнаваше, че е прав.

А и скоро щеше да стане утре.

 

 

През следващите дни Чес се убеди колко точни бяха думите на Рандъл. Измамата и опасността да бъде разкрита придаваха допълнителен трепет на срещите им.

Заедно с всички останали хора в Лондон двамата с Нейтан отидоха на дербито, най-важните конни надбягвания за годината. Хиподрумът в Епсъм Даунс беше претъпкан от зрители. Графове общуваха с улични метачи, а графини — със сервитьорки в кръчми. Всички се забавляваха чудесно, въпреки че през целия ден валя.

Нейт намери някакъв сандък, върху който Чес се покачи, а едрото му тяло я предпазваше от махащата и крещяща тълпа. Тя издаде силни радостни възгласи, когато жребецът на лорд Роузбъри победи. Хиляди се присъединиха към поздравите й. Красивият нов министър-председател все още не беше направил нищо, с което да засегне хората, и на тях им харесваше начело на правителството да е човек, интересуват се от спорта.

По-късно следобед Стандиш си проправи път през тълпата, за да се срещне с тях. Когато го видя, че се приближава, Чес се почувства най-щастливата и най-привлекателната жена на света, понеже явно не можеше да стои далеч от нея. Поклонът и беглата му целувка по ръката бяха всичко, което позволяваха обществените норми. Но през ръкавицата тя усети силното стискане на пръстите му. Докато Рандъл се смееше и разговаряше с Нейтан, тя се наслаждаваше на играта си да изглежда заинтригувана само от това, което приказваше съпругът й, без да обръща внимание на докосването на рамото му, докато тълпата ги блъскаше.

Стандиш донесе лоши новини на Нейт. Негово кралско величество щял да бъде доволен, ако Нейт отново посети клуба „Марлборо“ вечерта в единайсет часа, за да играят бакара.

Предишната нощ играта много се харесала на принца. Повече от седмица Нейт почти всяка нощ ходеше в клуба, винаги в късните часове и оставаше едва ли не до зазоряване. Тогава Рандъл идваше при Чес. Сутринта Чес отиваше при него. Ставаше все по-изкусна в лъжите за несъществуващи магазини, в които липсваха търсените от нея неща.

Все повече се изморяваше, понеже следобед приемаше посетители или ходеше на гости, а всяка вечер двамата с Нейтан присъстваха на някакво събиране. След приема поканите се увеличиха.

Нейт беше изтощен, защото прекарваше дните в разговори с големите производители на цигари, опитвайки се да ги убеди да вземат участие в компанията, която беше организирал.

— С радост бих убил братовчед ти за това, че ме въвлече в живота на клуба „Марлборо“ — заяви й той, — ако двама от най-крупните представители на бранша в Англия не идваха там. Тогава заедно с Бърти се мъчим на всяка цена да загубим — той се изхили, но смехът му прозвуча уморено. — Никак не е лошо, когато едно момче, израсло в тютюнева ферма в Алъманс Каунти, може да си позволи да нарича следващия крал на Англия „Бърти“.

На Чес й дожаля за него. Стана й неприятно, че й се налагаше да го лъже. Беше сигурна, че той никога не я е лъгал.

Но бе обхваната от невероятно силно чувство, а неговият фокус беше Рандъл, ръцете му, устата му, тялото му. Страстта изцяло направляваше постъпките й.

 

 

Най-неочаквано на 11 юни стачката на файтонджиите приключи. Преди улиците й изглеждаха претъпкани. Сега обаче се оказа, че й трябва два пъти повече време, за да стигне до апартамента на Рандъл, което я изнервяше двойно повече. На следващия ден той й каза, че заминава за края на седмицата.

— И аз не искам да се разделям с теб, моя любов, но Негово кралско величество ми нареди да бъда на яхтата му за кралската регата по Темза. Знаеш, че не мога да откажа. Става дума само за два дни, Чес, затова не бива да драматизираш нещата.

— Защо Нейтан не отиде вместо теб? Нали на него може да се разчита да загуби на карти?

Стандиш се изсмя.

— Обяснил е на Негово кралско величество, че страда от морска болест.

— Няма такова нещо.

— Умен мъж е твоят съпруг.

На Чес й се стори, че Рандъл наблегна на последните две думи. Ядосан ли беше? Или вече е започнала да му омръзва? Спомни си прекалено любезната оживеност на една дама на някакво тържество:

— Скъпа, вие сте ужасно щастлива, че сте спечелили благоразположението на Мефистофел през този сезон. Идеален е като любовник, докато не му стане скучно.

През двата дни преди края на седмицата Чес повече не се оплакваше и се държеше весело.

Съботата и неделята бяха спокойни. Чес не осъзнаваше, че се нуждае от почивка, докато не й се отдаде възможност да разбере колко добре й се отрази тя. Двамата с Нейтан се разходиха из градините край реката, ядоха сладолед, ходиха на концерт. И говориха. От седмици нямаха време за непринудени разговори.

Нейт се надяваше, че ще привлече един от производителите на цигари към компанията. След като се направеше първата крачка, щяха да го последват и други.

Беше ли й го казал? Споделяше ли всичко с нея след срещите си с тютюнопроизводителите? Тя не си спомняше.

За първи път Чес се почувства виновна заради връзката си с Рандъл. Нейтан не я обичаше. Никога не се любеше с нея. Но я превърна в пълноправна партньорка в най-важната част от живота си — зараждането и разрастването на производството и търговията му. Дори даде на предприятията си нейното име, Стандиш.

От разговорите си с други жени знаеше, че мъжете им не им даваха нищо, освен името си, а понякога и леглото си. Беше много по-щастлива от тях. Заради Нейтан. Не биваше да го мами по този начин. Колкото и луда да бе по Рандъл, би следвало да се интересува от нещата, с които се занимаваше, и от успеха му.

— Видя ли това? — Нейтан й подаде съботния брой на „Илюстрейтид Нюс“, светски седмичник. Беше заградил с кръг някаква реклама.

Величаеха с големи букви цигарите „Фул Дрес“. С по-дребни букви се съобщаваше на хората, че могат да ги намерят във всички магазини за продажба на цигари. Още по-дребни букви сочеха производителя: „Кини Брос, Н. Й.“.

— Една от фирмите, които Бък Дюк погълна — каза Чес. — Какво търсят в Лондон? Смяташ ли, че той знае какво си замислил, Нейтан?

— Навярно, но не съм сигурен. Тези англичани са толкова затворени, че дори не си казват имената, когато разговаряш с тях. Сякаш самоличността им е тайна, да не говорим за сделките им. Струва ми се, че биха отрязали езика на всеки свой служител, ако сподели нещо с момчетата на Бък или с който и да било друг.

— Смяташ ли, че Американската тютюнева компания ще започне война за цените тук? Това е специалитет на Дюк, нали?

— Сега той се занимава с тази работа у дома. Само че се е захванал с тютюна за дъвчене, а не с цигарите. Но води борбата безмилостно. Днк Рейнолдс няма много пари в банката, но „Лигит & Майърс“ са в състояние да намалят цените заедно с Бък, без този ход да им се отрази зле за дълго време. Просто сме уцелили момента. Бък е зает в собствената си област. Зарадвах се на обявата за „Кини“. Бих могъл да я използвам, за да сплаша хората, с които се пазаря.

Чес го погледна с укор:

— Нейтан Ричардсън, ти ли даде рекламата да се помести във вестника?

— Мислиш ли, че съм способен да извърша подобно подло и мръсно нещо?

Очите му бяха весели. Чес си помисли, че не е толкова изморен и отново си е същият. Обеща пред себе си, че отсега нататък ще му бъде по-добър партньор.

Но в понеделник Рандъл ги посети. Донесе добра новина. Цигарите, изработени специално за Негово кралско величество, имали голям успех на яхтата. Бърти възнамерявал да ги въведе официално в клуба „Марлборо“.

— Там всички пушат пури — мрачно отвърна Нейт. — Няма да му е трудно.

— Но ти ще поръчаш още, нали? — настояваше Стандиш.

— Вече го сторих. До края на месеца ще пристигнат десет кашона. Дотогава остават само дванайсет дни.

Чес изхълца шумно. Веднага се извини, като се оправда със стомашно неразположение. В действителност не искаше да повярва, че времето е минало толкова бързо. Не би го понесла. Резервацията им за Ню Йорк беше за 2 юли. Не можеше да се раздели с Рандъл. Нямаше да го направи.

Погледна го с безумен поглед. Неговите очи я предупредиха да внимава.

— Не би било зле още тази вечер да започнеш да насърчаваш мъжете в клуба да преминат от пури на цигари, Нейт — заяви Стандиш с гримаса на състрадание. — Негово кралско величество ми поръча да подновя поканата.

Чес се втренчи в коленете си, за да скрие радостното изражение на лицето си. Щеше да прекара нощта с Рандъл.

До началото на юли оставаха още две седмици. За две седмици можеше да се случи всичко. Не беше изключено преговорите на Нейтан да се проточат, принцът да го заведе да играят комар на континента и какво ли не друго — бяха възможни милион неща.

Щеше да живее заради моментите, в които тялото на Рандъл е до нейното. Нищо друго не я интересуваше.

Трийсет и девета глава

През тази седмица щяха да се състоят конните надбягвания в Аскот. Лондон не се обезлюди, както в деня на дербито. Аскот беше за благородниците, а не за всички хора. Ротън Роу беше празна, но не и Странд. Чес гледаше с раздразнение препускащото движение.

Всичко в живота й я дразнеше. Нейтан заяви, че не желае да ходи в Аскот — Епсъм Даун му стигал, за да добие представа за конните надбягвания в Англия. Доколкото му било известно, през останалата част от годината на собствения им хиподрум щели да се проведат достатъчно надбягвания.

Рандъл не можеше да я придружи. Щеше да ходи на събиране в някаква вила край Уиндзор и да присъства на състезанията с другите гости.

— Всички отиват в провинцията — заяви той. — Предполагах, че и вас ще ви поканят някъде.

— Да, но не ни поканиха. И сега няма да те видя цели три дни.

Той докосна устните й.

— Помисли си какво те очаква, когато се върна, след като три дни сърцето ми е жадувало за теб… Така ще бъде още по-добре.

Пръстите му се придвижиха до падащата й свободно коса, за да я хване, да притегли лицето й и да започне да я целува.

Но това се случи преди два дни. А и тя се държа отвратително, въпреки че се закле да не го прави — цупеше се и капризни чеше, вместо да е нежна и весела. Сега се измъчваше от историите, които беше чувала за подобните събирания на село. Те, изглежда, не бяха нищо друго, освен внимателно подготвени сбирки за прелюбодеяние с разпределение на стаите, за да не се изненадват взаимно двойките, които ги обитаваха.

Кой ли заемаше нейното място до Рандъл?

— Не можете ли да се движите по-бързо? — извика тя на кочияша, макар и да знаеше, че върши всичко, което му е по възможностите.

Искаше й се нещастните файтонджии никога да не бяха приключвали ужасната си стачка. Тогава човек можеше да стигне безпрепятствено там, закъдето беше тръгнал.

Лутър Уитсъл беше безкрайно щастлив, че го посети. Подскачаше на пръсти, свали коприната от един стол и я настани с елегантен жест.

— Само ми прошепнете желанието си и то веднага ще бъде изпълнено — заяви прочувствено той. — Пола от крила на пеперуда? Шал от лунни лъчи?

Чес се засмя против волята си. Не възнамеряваше да се откаже от начумереността си, но не устоя на приповдигнатото настроение на Лутър.

— Балът на херцогинята от Девъншир — отвърна Чес.

Лутър размаха ръце и падна безразсъдно на колене.

— Събитието на Сезона — заяви той. — Длъжен съм да надмина себе си.

Дръпна оранжевата си коса с дългите си пръсти.

Чес забеляза тясното легло и малката маса с газов котлон върху нея, които би трябвало да останат скрити от погледите на хората зад паравана в ъгъла на стаята. „Какво самодоволно прасе съм — помисли си тя. — Ако бях дала адреса на всички, които ме питаха откъде съм си набавила дрехите, бедният Лутър вече щеше да е постигнал нечуван успех. Предполагам, че принцесата се поинтересува просто от любезност. Лутър е прекалено авангарден за нейното положение в обществото. Тъй като ще става следващата кралица, едва ли би си разрешила да бъде различна.“

— Виждам изящната ви алабастрова кожа като лунна светлина в мрака на тайна градина — изрече Лутър.

Чес му отдаде цялото си внимание. Поканата за бала представляваше свидетелство за възхода в обществото. Беше слушала много за дами и господа, които отчаяно се опитвали да се доберат до него. Нямаше значение, че тя щеше да присъства главно поради приятелството на Нейтан с принца. Това лекуваше нараненото й честолюбие, понеже не беше включена в събиранията на село.

— Не бива да бъда много натруфена, мистър Уитсъл — предупреди го Чес. — В средата на юли е доста горещо.

Отказваше да приеме факта, че тогава вече нямаше да е в Англия.

— А и залата се осветява от хиляди свещи — въздъхна блажено Лутър. — Сигурно ще е ад.

Сивата стена на мъглата я обхвана, докато слизаше по многобройните стъпала от ателието на Лутър. Отначало се изплаши. Не виждаше каретата. Чуваше приглушени стъпки, но не можеше да различи никакви хора. За първи път й се случваше да попадне в такава гъста мъгла.

Веднага щом разбра, я обхвана силен трепет. Беше чела за нея. Мрачната фигура, която едва се забелязваше, можеше спокойно да бъде герой от разказите за Шерлок Холмс.

— Хей! — извика тя. — Тук ли е каретата на Ричардсън?

Кочияшът, който седеше отзад, си проби път до нея и я заведе бавно до ландото.

— Откарайте ме на улица Бейкър — каза му тя.

— Къде, мадам?

— На улица Бейкър — повтори Чес. — Номер 221 В.

Кочияшът внимателно подбираше думите си. Обясни й, че мистър Холмс не е действителен човек.

— Знам — засмя се Чес. — Пък и вече е мъртъв. И все пак искам да отида.

Гледаше през прозореца, докато каретата пълзеше по обгърнатите от мъглата улици. От време на време изплуваше лице, кон, пощенска кутия, електрически стълб, а после също изчезваше внезапно. Звуците бяха необичайни и долитаха изопачени от влагата. Веднъж Чес чу песен, друг път хлипане.

Беше много странно и невероятно красиво.

Чес обиколи пресечката, където беше измисленият дом на Холмс. Не видя входа, понеже той не съществуваше. Не забеляза и надпис върху сградите. В една от тях може би се е помещавал научният апарат на белия детектив. В този свят на издигаща се като вихрушка сивота.

Налагаше се да се опира в стените, за да не се загуби, както разтревожено предположи кочияшът. Пълзеше по-бавно и от охлюв. Там където имаше издадено навън стълбище, трябваше да го заобиколи внимателно от трите страни, докато стигне до здравите стени.

Беше странно и великолепно приключение.

 

 

— Притесних се да не се загубиш — заяви Нейтан, когато тя се прибра в хотела.

— Наистина се загубих за около час — отвърна Чес, — но го направих нарочно.

Разказа му за невидимите сгради на улица Бейкър.

— А аз едва не паднах в реката — засмя се Нейт. — Мислех, че се движа по Странд. Излезе обаче, че съм свил по една странична улица вдясно от нея. Ако някакъв малък джебчия не се беше опитал да ме ограби, щяха да се превърна в храна за рибите. Когато ме събори, успях да видя под слоя на мъглата. Тя сякаш непрекъснато се издига и се спуска. Ако знаех, че е така, щях да се наведа надолу, за да се ориентирам.

— Искаш ли да опитаме?

— О, да!

Препъваха се, хванати за ръка, през градините на хотела към крайбрежната улица.

— Вдига се — тъжно отбеляза Чес. — Виж, вече се забелязват части от небето.

— После бързо се спуска, преди да изчезне. Говорят, че подобно нещо рядко се случва през лятото.

Тя клекна, а после се излегна на чакълестата пътека. Носът й почти докосна няколко карамфила. Миризмата им беше силна и сладка.

След миг усети, че Нейтан я хвана за ръката.

— По-добре стани, понеже някой ще те види и ще повика линейка. Мъглата се разпръсква бързо.

Чес се подчини с неохота. От години не си позволяваше да се забавлява толкова ексцентрично. Дотогава не беше забелязала колко невероятно красиво може да бъде едно малко розово цвете.

Вечеряха в апартамента. Нейтан заяви, че не желае да се издокарва в колосаните си дрехи. Чес се съгласи с него. И за нея щеше да бъде добре за разнообразие да си сложи свободен корсет и домашна дреха.

След вечеря почетоха. Нейтан разполагаше с купчина отчети от фабриките. Чес извади коректурите на романа на Джордж дю Морие, които Рандъл й беше дал. Спомни си как върховете на пръстите му докоснаха нейните, когато сложи листовете в ръцете й, и усети приятен краткотраен трепет. Той скоро щеше да се върне.

Романът беше бохемски. Не след дълго текстът погълна Чес. Героинята беше модел на млад художник от Париж и се казваше Трилби. Държеше се шокиращо. Позираше гола, псуваше, спеше едновременно с няколко мъже, без да чувства вина, и пушеше цигари.

Чес престана да чете, за да разкаже на Нейтан за пристрастеността й към тютюна.

— Може би всички развратни жени пушат. Трябва да изпратиш някой в онази част на града, където се навъртат те, за да провери. Ако е вярно, нищо чудно да продадеш там много цигари.

Нейтан изръмжа неопределено и обърна страницата. Вече му беше известно, че някои проститутки пушат. Посети няколко пъти един публичен дом, който му препоръчаха, но предпочиташе непушачки. Ненавиждаше миризмата на тютюна.

След като Нейтан си легна, Чес стоя до късно. Омагьоса я някакъв луд учител по музика и прелъстител, наречен Свенгали, който хипнотизирал нещастната Трилби и я превърнал в своя робиня.

Направил я също и най-великата певица в Европа. Очарована от Свенгали, гласът й станал толкова невероятно чист и ясен, че публиката падала в краката й, които винаги били боси.

Чес изчиташе дългите листове евтина хартия и ги пускаше на пода. Беше се събрала голяма, разбъркана купчина, когато стигна до мястото, където Свенгали получава сърдечен удар и умира зад кулисите в една концертна зала в Лондон. Трилби е на сцената. Загубва гласа си в мига, в който настъпва смъртта му. Чес потрепери възбудено и започна следващата страница.

Плака щастливо, когато Трилби пропадна, разкая се и отново стана порядъчна жена. Покъртителната сцена, когато Трилби си възвръща гласа и умира, пеейки, накара Чес да се разхълца.

„Колко хубава, жестока книга!“ — помисли си тя. Подреди страниците. Щеше да ги занесе в Стандиш и да ги даде на Джеймс Дайк. Той естествено едва ли някога щеше да притежава подобна книга. Не възнамеряваше да я предложи за четене и обсъждане в литературното дружество. Изхили се на хрумването си и си легна. Самата тя се почувства като бохем. Познаваше мъжа, написал „Трилби“. В него нямаше нищо бохемско.

 

 

В понеделник вестниците бяха пълни с големи заглавия: „Убит е президентът на Франция“ и „Роди се кралят принц“. Бърти стана дядо и охраната на Бъкингамския дворец беше подсилена.

Чес обичаше да наблюдава грандиозното зрелище при смяната на стражата. Понякога си тръгваше по такова време от апартамента на Рандъл, че да успее да я хване по обратния път към „Савой“. Този понеделник обаче не отиде при него, понеже още не се беше върнал от Уиндзор.

Поне й изпрати бележка, че ще си бъде вкъщи чак следобед. Останалите вести в бележката бяха достатъчно вълнуващи, за да компенсират разочарованието й.

Една от гостенките била Дейзи Полинджър, дамата, която според слуховете желаела да се отърве от старомодните си мебели. Стандиш беше записал името и адреса на попечителя й. Мистър Адърли държал ключовете от къщата, където били складирани мебелите, и щял да ги покаже на Чес, когато й е удобно.

Чес наблюдава стражата, докато последните маршируващи редици изчезнаха, а после каретата я отведе до кантората на мистър Адърли на улица Бонд.

Мистър Адърли беше крехък възрастен мъж с тих, шепнещ глас и изискани обноски. Напомни й за Огъстъс Стандиш, макар че дядо й предпочиташе да крещи, вместо да мърмори. Моментално появилото се чувство на привързаност не убягна на стария господин.

— Вярвам, че благородна дама като вас ща намери място за съкровищата на лейди Елизабет. Щеше да бъде истински смутена, ако можеше да види каква незаинтересуваност проявява мис Полинджър към наследството на сестрата на баба си.

Чес се надяваше, че мебелите не са в ужасно състояние. Въпреки всичко щеше да ги купи, за да не си спечели неблагоразположението на мистър Адърли подобно на мис Полинджър.

Домът на лейди Елизабет се намираше на площад Ръсел — район, който от десетилетия не се смяташе за модерен. Къщата беше проста, правоъгълна постройка от периода на управлението на кралете Джордж, разположена сред квадратна градина, отдавна обрасла с бурени. От тротоара към къщата водеше покрита с тухли алея, разбита и неравна от прораслата трева.

Огромната входна врата беше двойна, а всяко крило се състоеше от четири квадратни плоскости. Над нея имаше голям изящен ветрилообразен прозорец.

Чес си повтаряше, че не би трябвало да се надява да открие кой знае какво. Входът й напомни за Хеърфийлдс.

Помогна на мистър Адърли да превърти грамадния железен ключ и да отвори вратата. Двете крила изскърцаха недоволно, но полетяха навън.

Пред нея се разкри вътрешността на къщата. Широкият вестибюл беше покрит с дебел слой прах. Чес забеляза в мрака красива спираловидна стълба в единия му край. Високо над главата й през капандурата се процеждаха цветни дъги.

Чес се разплака тихо.

— Мистър Адърли, когато бях малко момиченце, живеех точно в такава къща. Ще имате ли нещо против, ако седна на най-долното стъпало и си припомня миналото?

Мъжът се трогна от сълзите и от чувствата й. Самият той беше израснал в подобна къща.

— Можете да задържите колкото искате ключа, скъпо дете. Когато свършите, ми го върнете.

И той бавно и тежко се отдалечи по изпотрошената тухлена настилка на алеята.

Чес стоя в къщата, докато слънчевата светлина премина в здрач. Забрави за Рандъл, за Нейт, за Лондон. Обгърнаха я призраците, изпълнили ума и сърцето й. Намираше се сред близките си и сякаш се превърна в детето, което порасна и стана зряла жена.

Къщата беше по-малка и по-строга от Хеърфийлдс. Но високите мрачни стаи създаваха същото усещане за пространство и хармонична сдържаност. Чес се чудеше как всички, включително и тя, се бяха насочили към придобиването на вещи, отказвайки се от богатството на красотата и спокойствието. Не проумяваше как тя, творение на Хеърфийлдс, беше стигнала до сегашното положение, при което забранените телесни удоволствия означаваха за нея повече, отколкото честта, приличието или брачният й обет.

Дали двамата й красиви по-големи братя са били като Рандъл? Дали са се проявявали като опитни и покоряващи любовници на женени жени? Дали майка й се е отдавала на мъжете, които я обожаваха? Защо беше прието, дори се очакваше баща й и дядо й да стават бащи на деца, чиито майки са били беззащитни робини?

Наистина ли плътските наслади управляваха света? И ако беше така, дали този изискан ред в пространството около нея беше само имитация на разумност, понеже действителната не съществуваше?

— Точно ти си ми нужна — заяви тя на тихата, прашна къща. — В теб има покой и красота… И все пак знам, че щом Рандъл ме докосне, ще бъда негова дотогава, докогато ме иска. Но в прегръдките му не намирам спокойствие, а само необуздано желание и още по-необуздано задоволяване на страстта.

Докато заключваше голямата врата, Чес се чувстваше още по-объркана. Но вече се беше убедила, че е открила идеал, към който си струва да се стреми, колкото и недостижим да е той за нея.

— Благодаря ви, че ме оставихте да постоя в къщата — каза тя на стария попечител. — Бих се радвала да купя всичко, което мис Полинджър ми разреши.

 

 

— Нейтан, най-после открих мебелите за Хеърфийлдс — обяви възторжено тя.

— Това е наистина чудесно. Бих искал да науча подробностите. Но сме длъжни да отидем на тази проклета вечеря, поканата за която ти прие. От близо час камериерката ти се суети каква рокля ще облечеш.

— Забравих за нея. Ще побързам.

Нейт изчака да се качат в ландото и след като потеглиха тържествено заяви:

— Днес Ъпчърч подписа без възражение, Чес. До края на седмицата ще получа съгласието и на останалите. — Вдиша дълбоко и гръдният му кош се повдигна силно. После издиша бавно с наслада и продължи: — Готово. Победих Бък Дюк.

— Прекрасно, Нейтан. Как ще го отпразнуваме? Би трябвало да има фойерверки.

— За да покажа как се чувствам, би следвало да има изригващи вулкани. Тъй като няма как да ги доставим, ще вдигнем тайно тост за двама ни с шампанското на домакина тази вечер. Шампанското вече доста ми харесва.

Беше 24 юни 1894 година. Чес реши да поръча датата да се гравира на копчета за ръкавели, на четки за коса, на един златен часовник и на сребърна купа за охлаждане на шампанско — всъщност на четири такива купи. В Стандиш щяха да устроят тържество с фойерверки и тогава щеше да поднесе подаръците на Нейтан. Може би на Коледа.

Тържеството беше голямо. Според Чес присъстваха около четирийсет души. Потисна въздишката си. На подобни вечери сервирането страшно много се протакаше.

Тогава видя Оскар Уайлд в една група, която седеше недалеч от тях, и се почувства щастлива, че е там. Ако бяха по-близо, за да го чува какво говори, вечерята можеше да трае безкрайно дълго и тя щеше да е доволна.

Той също я видя и извика силно:

— Конфедеративната красавица! Позволете ми да коленича в знак на отстъпление. Или обожанието като израз на дълбоката ми почит е загубена кауза?

— Радвам се, че ви виждам, Оскар. Чели сте американската история?

Той целуна ръката й.

— Не доброволно, както може би си мислите. Неотдавна ме хвана някакъв словоохотлив историк. Вече съм специалист. Ако южняците ми дадат армия, кон и великолепна униформа, ще се справя с всичките им злини. — Изгледа я от главата до петите. — Скъпият Лутър почти е успял, макар и да не е постигнал особена царственост. Красива сте.

Доставяше му удоволствие да я гледа, но беше малко тъжен. Сърдечните въпроси му бяха добре познати и той осъзнаваше причината за хубостта на Чес. Беше обичана. Това я караше да се чувства красива и тя изглеждаше красива. Дрехите бяха само орнамент от щастието й. „Ако любовта е вечна — помисли си той, — колко хубав щеше да е целият свят! Както Чес тази вечер.“

Беше различна от останалите жени, но не много. Носеше рокля вталена в кръста и колосана клоширана пола с дълбоки плисета отзад, които оформяха къс шлейф. Деколтето беше голямо, каквото се носеше в момента, и огромни ръкави до лактите, както би следвало да се очаква.

Но вместо да я изработи от коприна, органза или дантела, Лутър беше получил вдъхновение да комбинира и трите материи. Правоъгълниците от тъмнозелена коприна, тъмносиня органза и тъмнолилава дантела бяха зашити, за да се образува платът, от който бе скроена. Разнообразните цветове и повърхности привличаха светлината в стаята и очите на хората.

Чес му отдаде дължимото.

— Скъпият Лутър ме превърна във водеща фигура в модата. Той е чудотворец. Разкажете ми всичко за себе си. Как сте?

— Драга моя Чес, трябва да се научите да се въздържате. Никога не питайте един мъж как е. Той може и да ви отговори и тогава ще се сърдите само на себе си, понеже ще умрете от скука.

— Никога. Особено с вас. Но ако вие не приказвате, ще го сторя аз. Напоследък прекарвам времето си страшно интересно. Посетих Шерлок Холмс и…

— Посетили сте кого? — весело се усмихна Оскар. — Никога не съм ви смятал за лунатичка. Възхитително!

Чес му разказа за приключението си в мъглата. Оскар се закле, че ще постъпи по същия начин в първия мъглив ден.

— Такава безумно развлекателна история! — възкликна той. — Аз естествено ще я направя още по-забавна.

Чес усети леко докосване по врата, обърна се, видя Рандъл и коленете й омекнаха.

— Оскар, приятелю, ти си излишен — заяви Стандиш. — Чаках те цял следобед — тихо прошепна той на Чес. — Когато те чух, че се смееш с Оскар, ми се прииска да убия него, после теб и накрая себе си. Защо не дойде?

— Забравих.

— Ще те убия. По дяволите! Вече са сервирали вечерята. Повече не можем да говорим. Ела утре. Рано. Закълни се.

— Заклевам се.

 

 

Лорд Рандъл Стандиш беше раздразнен. От дясната му страна пак седеше момиче, което за първи път се явяваше в обществото. Поздрави я с винената си чаша и накара очите си да я гледат възхитено над ръба й. Така изпълни задължението си.

Далеч от него Чес се смееше на масата. Звукът се процеждаше през тихото потракване на сребърните прибори по порцелановите чинии и изискания разговор. Дали този забележителен смях го превърна в глупак? Сигурно съществуваше и друга, по-сериозна причина. Понеже той наистина беше глупак. Помоли я да отиде при него на следващия ден. Преувеличенията не бяха нещо необичайно, а част от играта на любовниците. Не намираше обаче обяснение на факта, че той наистина го искаше.

Всичко беше подготвено и планирано. Тя щеше да отиде при него следобед, след като той се върнеше от вилата. Щеше да се люби с нея и да приключи връзката. Беше станала прекалено претенциозна, прекалено натраплива. Дойде време да свърши с това. Познаваше предупредителните сигнали — в миналото много пъти му се беше случвало да се измъкне елегантно.

Защо тогава се притесни, когато тя не дойде? Беше прекалено изискан, за да сложи първи край на историята. Ако жената имаше достатъчно ум в главата си, за да схване признаците и да се откаже, толкова по-добре. Така беше по-лесно и за двамата.

Какво беше различното в сегашната му връзка, в тази жена? Защо изведнъж толкова силно я пожела, че започна да брои часовете до сутринта?

Ако удържеше на думата си.

Не, не биваше да се тревожи. Тази нейна черта беше едно от уникалните неща у нея. Обръщаше прекалено голямо внимание на старомодни представи като например светостта на обещанието.

„Уникална“. Сигурно в тази дума се криеше отговорът. Едва ли щеше да я забрави. Останалите вече бяха избледнели в съзнанието му. Налагаше се да я замести с някоя друга необикновена жена. Малката графиня на събирането във вилата определено имаше шансове.

Сложиха Чес да седне близо до Оскар. Всички, които го чуваха, се забавляваха невероятно на коментара му върху менюто. Почти всички. Някои осъзнаваха, че им се подиграва, като се шегува с голямото количество храна. Два вида супа и две блюда от риба били напълно достатъчно. Да можеш да избираш било истински лукс. Но защо трябвало да му предлагат елен, пиле със сметана, агнешки котлети, момици, градински овесарки, гъши дроб и пъдпъдъци? И то преди основното ястие, а после сладоледи и кейкове преди десерта.

Излишеството беше зов на сърцето, стандарт, създаден за всеки, който желае да го спазва. Чес погледна шестте златни фруктиери на масата, изобилстващи със захаросани плодове, които блестяха на светлината на петте огромни златни свещника. Трябваше да протяга врат, за да види Нейтан, който седеше на отсрещната страна на масата през пет стола от нея. Възнамеряваше да вдигне чашата си и да го поздрави, след като сервираха шампанското.

Нейт слушаше внимателно отрупаната с бижута дама вдясно от себе си. Колко търпелив беше! Или заинтригуван — при Нейтан никой не можеше да каже със сигурност. Вероятно дамата беше известна досадница, но той се интересуваше от странни неща. Чес реши да го попита по-късно. Навярно и на нея щеше да й бъде интересно.

— За какво ти гукаше на масата партньорката ти по време на вечерята, Нейтан? Май че ти проглуши ушите.

— Беше много забавно. Откакто пристигнахме тук, се чудя. Затова я попитах с какво се занимават тези хора.

— И?

— Обясни ми, че се опитват упорито да намерят начин да не живеят скучно.

— И нищо друго ли не каза?

— Не се изрази точно така. Разказа ми за приемите, за конните състезания, за събиранията в провинцията, за лова на зайци или на фазани, за тениса, за голфа, за стрелбата с лък, за билярда и за крокета. Те наистина се изтощават, като вършат нещо някъде, после се местят, правят същото, връщат се обратно и продължават.

— Нейтан, говориш като социалист. Какво лошо има в това човек да се забавлява?

— Нищо. Но те не се забавляват. Бягат като обезумели, понеже се ужасяват, че ако спрат, ще се отегчат… Колко жалко.

 

 

Чес се протегна като котка и тихо изстена от удоволствие, докато ръцете на Рандъл се движеха бавно по гръбнака й, възбуждаха я и я караха да предчувства допира до останалите части от тялото й. Собствените й пръсти и длани изгаряха от желание да го докоснат, но тя се насилваше да изчака, като се съсредоточаваше върху мига и изключваше всички мисли за бъдещето.

Достатъчно се беше тормозила с догадки какво ще направи, ако я помоли да остане, или ако не отвори дума за това. По-късно, по-късно. Сега щеше само да мисли за момента и да го усеща.

Изведнъж, прекалено бързо, дойде краят.

— Достави ми голямо щастие, любов моя. Никога няма да те забравя.

— Ще те помня до края на живота си, Рандъл. Целуни ме за последен път, понеже трябва да тръгвам.

Не плака. Болеше я прекалено много, за да плаче. Не беше нужно да решава дали да остане или не. Рандъл не спомена нищо по този въпрос.

 

 

Един ден след като се разделиха, Чес отиде с Нейтан на празненството по случай откриването на Тауър Бридж. Сякаш целият Лондон се стече там. Темза беше пълна с лодки, украсени със знаменца, а двата й бряга гъмжаха от хора в празнично настроение.

Мостът представляваше чудо в техническо и архитектурно отношение. Огромната му централна част можеше да се повдига, за да даде възможност на корабите да минават, а механизмът беше скрит под две високи квадратни кули, чиито покриви бяха украсени с железни останки от древните бойници със знамена на върха от Лондонската кула, която се намираше наблизо на брега. Конструкцията на моста беше боядисана в ярък небесносин цвят, а кулите — покрити с шлифован гранит с позлатени хералдически плочи. Знамената плющяха на острия влажен вятър.

Заведоха специално поканените гости в павилион от раиран брезент до северния край на моста. Върху стъпаловидните площадки, обърнати към подиума и обкичени със знамена с кралския герб в средата, бяха поставени сини столове.

Чес поздрави другите гости и седна. Почувства злобно задоволство от факта, че почти всички се възмущаваха, понеже един варварин американец като Нейтан беше станал толкова близък с принца на Уелс и два от бленуваните билети бяха прахосани за чужденци. Дори бе още по-страшно — Нейтан не си седеше на мястото. Той естествено се сприятели с механиците и се намираше в машинното отделение, за да наблюдава работата на моста оттам.

Малко преди пладне роти от войници и моряци се изкачиха на моста и заеха позиции от двете му страни. Всеки държеше лъскава месингова тръба.

По Тауър Хил се появи процесия от карети, заобиколени от конни гвардейци в пъстри униформи, които яздеха в идеален синхрон. Когато тълпите започнаха да издават радостни възгласи, тръбите се вдигнаха. Принцът и принцесата на Уелс бяха в първата карета. Лъскавите фанфари ги поздравяваха, докато теглената от четири коня карета прекоси пространството към по-бедните квартали на южния бряг на реката.

Повечето работници, които бяха строили моста, живееха там. Принцът и принцесата трябваше да преминат по украсените улици в знак на благодарност. Половин час по-късно, когато каретата се върна, тръбите отново изсвириха. Чес ги наблюдаваше с възхищение. Как успяваха тези млади мъже да действат така съгласувано? Сякаш една ръка и една тръба се отразяваха в сто огледала. После кралските особи дойдоха в павилиона. Чес стана и се поклони с другите дами. Когато отново седна, срещу нея се виждаше свитата на принца. Сред придворните и служителите беше лорд Рандъл Стандиш. Вниманието му бе насочено към най-малката дъщеря на принца.

Чес не чу нито една от многобройните речи, включително и на Негово кралско величество. Гледаше, а не слушаше, запаметяваше лица и усмивки. Гъси щеше да настоява да й разкаже как е изглеждала принцесата. Собственото й сърце изпитваше необходимост да забележи всяко изражение, което се появяваше на лицето на Рандъл. Когато хората аплодираха ораторите, тя се присъединяваше към публиката. Видя, че централната част на моста се разделя и се повдига във въздуха. Тогава всички лодки в реката надуха свирките си. Чуха се изстрели на оръдие, хората издадоха радостни възгласи и церемонията приключи.

„За мен Лондон е вече минало“ — помисли си тя. Наблюдаваше как групата, придружаваща принца, слезе по специална платформа и подвижен мост, качи се на украсен със знамена параход и се отдалечи.

Гледаше го как бавно плава по Темза и изчезва от живота й. Рандъл нито веднъж не потърси очите й.

Нейтан си проби път през тълпата, за да я открие. Искаше да й покаже машините. Тя щеше да се възползва от привилегията да натисне лоста, който задвижваше подемните колела.

Чес се чувстваше отделена от всичко и от всички, и най-вече от себе си. Беше страничен наблюдател. Забеляза Нейтан с официалното облекло и цилиндъра, който разговаряше свободно и почтително с механиците. Виждаше себе си как се усмихва, говори, прокарва възхитено облечената си с ръкавица ръка върху гигантските, боядисани в зелено и червено двигатели. Наблюдаваше се и си се възхищаваше, докато следеше за опаковането на багажа, пращаше бележки, в които съобщаваше колко много съжалява, че няма да присъства на предварително уговорени тържества, внимателно изписваше „За сбогуване“ върху десетки визитни картички — нейни и на Нейтан. „За сбогуване“ — учтивото съобщение по френски маниер, че семейство Ричардсън напускат Лондон. Кочияшът щеше да обиколи всичките къщи от списъка, които тя му даде, а лакеят щеше да ги предаде на домакините. Получателите щяха да ги изхвърлят. Лондон щеше да ги забрави, сякаш никога не са били там.

Откри старите, „неподходящи“ визитни картички. На една от тях върху снимката си написа: „За сбогуване“. Щеше да се погрижи да я доставят в апартамента на Рандъл.

 

 

„Кампания“ беше познат, апартаментът и прислужниците — същите. Сякаш изобщо го не бяха напускали, не бяха слизали в Ливърпул и не бяха ходили в Лондон. Единствената разлика беше, че отсега нататък животът й щеше да бъде съвсем друг.

Когато буреносните облаци закриха хоризонта, Чес ги погледна с тъжно задоволство. Морската болест щеше да бъде нещо много по-леко от това, което изпитваше в момента.

Четирийсета глава

Когато се прибра вкъщи, имаше толкова работа, че не й оставаше време да мисли, и Чес беше благодарна. Първо организира празненството и фойерверките за Нейтан, като покани всичките им приятели включително и Доктор, а дори и Дик Рейнолдс. Тържеството премина с голям успех. В Северна Каролина никой не се притесняваше, че ще завали през юли и Чес използва парка. Свири оркестърът и цялото население на Стандиш беше там.

После пиха шампанско в къщата. Гъси си беше у дома. Разрешиха й да изпие само половин чаша, за да участва в тоста.

— Сега ми харесва повече, отколкото преди — тогава бях съвсем малка.

Скоро щеше да навърши дванайсет години и се смяташе за много голяма. Но коленете й все още бяха кокалести и кльощави. Според Чес не бе нужно отсега да се притеснява, че малкото й момиченце ще стане жена. Някой ден трябваше да си поговори с Гъси, и то съвсем скоро, за мъжете, жените, бебетата и любовта. Не знаеше как да обясни любовта или поне онзи вид любов, която те завладява изцяло.

Наблюдаваше Нейтан, който се бореше със себе си. Лили беше бременна и той смяташе, че бебето е от него. Продължаваше да го държи във властта си, както преди. Завръщането му в леглото й беше само въпрос на време. Сега Чес го разбираше. Безпомощността му й беше позната. Натъжаваше я мисълта, че не може да каже истината на Нейтан — вече не го обвиняваше. Нямаше как да му обясни защо го разбира. Ако му разкажеше, щеше да нарани непоносимо и двамата.

Английските партньори пристигаха през август за важните съвещания, свързани с новата компания, и Чес беше решила на всяка цена Хеърфийлдс да е готова дотогава, за да отпразнуват в нея събитието. Отвори всички сандъци с мебели, които бяха пътували в трюма на „Кампания“. Дни наред размества мебелите от къщата на площад „Ръсел“, за да им намери подходящо място. Беше страшно изморена, а понякога и разочарована, но спокойствието, което усети на площад Ръсел, пресече океана заедно с вещите и Хеърфийлдс се превърна за нея в оазис на покой, независимо от бояджиите, дърводелците и шивачките.

Имаше изненади и не всички от тях бяха приятни.

 

 

Едит Хортън я прегърна и изказа възхищението си от дрехите й, от мебелите за Хеърфийлдс, от увлекателните истории за Нейтан и принца на Уелс. Накрая попита:

— Струваше ли си, Чес?

— За какво говориш, Едит?

— Скъпа моя, ти не си жената, която замина с „Бейдикъра“ в ръка. Преживяла си любовна връзка. Не се притеснявай, не личи, освен за жена, която го е преживяла.

— Едит!

— О, да. За щастие Хенри не разбра. А и аз успях да го преживея, макар че ми бяха нужни десет години. Сега знам, че си заслужаваше, независимо от тези десет години. Надявам се, че можеш да кажеш същото.

— Попитай ме след няколко години.

 

 

Боби Фред умираше.

— Това още не е краят, Чес, Престанете да се тревожите. Аз съм стар човек и е съвсем естествено да си отида, когато ми дойде времето.

— Нарекохте ме „Чес“, Войнико. След толкова много години, но аз се радвам, че най-накрая се престрашихте.

— А вие ме нарекохте „Войнико“. Благодарен съм ви. „Боби Фред“ не е подходящо име за възрастен мъж.

 

 

Когато получи „Трилби“, Джеймс Дайк изпадна във възторг. Беше чел откъси в списание „Харпърс Мънтли“ и „полудявал, опитвайки се да отгатне какво ще се случи“.

— Не вярвам, че „Харпърс“ е печатал такъв роман.

— Скъпа Чес, в Америка той предизвика буря. Наистина „буря“ е най-точната дума. Всички говорят за него.

Чес беше скептично настроена, но Джеймс имаше право. Следващата неделя Гидиън изнесе служба, в която отрече и прокле неморалността на героинята Трилби и на книгата. Беше един от хилядите проповедници, които го правеха.

Чес си държеше устата затворена, но й беше приятно да се чувства бохем.

 

 

Тримата английски партньори пристигнаха на 3 август. Нейтан изпрати вагона си до Ню Йорк, за да ги докара. Когато стъпиха на малката гара на Стандиш, не можеха са да не признаят факта, че са изненадани от елегантността на Америка, която нямаха възможност да усетят в Англия.

По-късно Нейтан се смя по този повод с Чес.

— Нима са очаквали нещо друго от един приятел на Негово кралско величество! — възкликна тя. — Сега можеш да правиш с тях всичко, каквото поискаш.

— В началото не смятам да ги притеснявам. Все още се плашат, че зад всяко дърво се крие по един Джъронъмоу^[22] — той се ухили като момче. — Ще ги скалпирам, когато вече не го очакват.

Съвещанията се водеха денонощно в продължение на седмици. Армии от адвокати, чиновници, служители в посолствата, земемери, строители и експерти по тютюна изпълваха хотела в Дърам и канцелариите на Нейт.

Най-накрая на 1 септември трима нотариуси поставиха печатите си върху подписаните договори за сливане и върху произтичащите от тях споразумения. Първата копка за новите комплекси от фабрики и помощни сгради щеше да бъде направена през април следващата година. Сбогуването беше полято с шампанско и англичаните се качиха на вагона на Нейт, за да стигнат до Ню Йорк.

Веднага щом последният вагон се загуби от погледа му, Нейт свали официалното си сако, цилиндъра и ръкавиците и си нави ръкавите.

— Какво има? — попита Чес.

— Ще се кача на един кон и ще отида в Роли. Ще стигна много по-бързо, отколкото с тази играчка с плюшени седалки. Знаеш ли какво се е случило, докато пиех чай с новите си партньори? Проклетите политици във Вашингтон приели закон за двупроцентов данък върху всяко пени от годишната печалба, надхвърляща четири хиляди долара. Няма да го понеса и ще го кажа на „избраниците си“ на разбираем за тях език.

— Нейтан, не удряй никого.

— Ще направя нещо дори още по-лошо. Ще престана да пълня нечии джобове.

Чес се усмихна. Изпита благодарност към политиците. Нейтан се беше въздържал седмици наред, докато се уточняваха подробностите по споразуменията във връзка с новата сделка. Не обичаше да говори, че нещо трябва да се свърши. Винаги се залавяше с него и го свършваше.

Сега щеше да вдигне пара пред някои сенатори и конгресмени. Тяхно задължение беше да го изслушат.

Чес излезе на прохладната задна веранда на Хеърфийлдс и се отпусна на един от люлеещите се столове с високи облегалки. Докато се поклащаше в него, той скърцаше. Действаше й като приспивна песен. Къщата тънеше в тишина — Гъси беше излязла някъде. Слънчевите лъчи трептяха върху крилата на водните кончета. Едно колибри в тюркоазен и зелен цвят се нахрани бързо от чашката на мушкатото в пръстеното гърне на стълбите. В Юга беше лято. Цареше сънливо спокойствие. Чес му се наслаждаваше. Англичаните бяха любезни, непретенциозни гости, но акцентът им я караше да си спомни неща, които беше по-добре да забрави. Затвори очи, облегна глава на стола и се залюля, докато приспивното скърцане я успокои.

Гъси нахълта вкъщи. Чес примигна и се стресна в съня си.

— Мамо?

— На задната веранда съм, Гъси.

— А, там ли си? Донесох пощата. Може ли да взема тези странни марки? Джулия Бенет ги подрежда в албум.

— Чак след като баща ти прегледа писмата. Онези, които са от Англия, са свързани с работата му.

— Върху големия плик за теб са залепени няколко.

Чес веднага разпозна почерка, макар че го беше виждала само веднъж в кратка бележка.

— Лошо ли ти е, мамо?

— От горещината е, скъпа. Нищо ми няма. Би ли помолила готвачката да ни направи лимонада?

Изпитваше необходимост да остане сама. Стискаше силно облегалките на стола, но ръцете й подскачаха. Какво искаше да й каже Рандъл? Какво желаеше?

Разкъса дебелата хартия на пакета и я пусна на пода.

Върху вътрешната опаковка имаше изрезка от вестник. Чес не разбра за какво става дума. Нечия колекция от картини щеше да се предложи на търг.

Отново погледна датата. Беше 30 юни. Разкъса внимателно пакета. Когато видя писмото, дъхът й спря.

„Скъпа моя Чес,

Това ме накара да си спомня за теб. Когато се срещнахме в Галерията, подготвях търга. Надявам се, че може би ще намериш място на стената за този дребен жест на обич от английския си братовчед.

Рандъл Стандиш“

— Ето лимонадата, мамо.

— Благодаря ти, мила. Сложи я, моля те, на масата.

— О, Боже, колко много марки! Какво имаше в пакета?

Чес не можа да отговори. Махна писмото на Рандъл и отвори картонената папка под него.

Скица, направена с графит, просто ескиз. Но тя й напомни за картината. Мъжът и жената, хванати за ръце, стояха в осветената от златиста светлина стая и гледаха навън към някой, който ги наблюдаваше. Лицата им бяха озарени от спокойствието, за което копнееше Чес, разрушено от подаръка на Рандъл. Чувстваше се така, сякаш краката й бяха изгорени от думите върху хартията, която лежеше в скута й. Искаше й се да доближи мастилото до устните и гърдите си. Подаде писмото и рисунката на Гъси.

— Нали ръцете са ти чисти, милинка? Това нещо е много старо и много ценно. Бележката е от английския ни братовчед, за който ти разказах. — Трябваше да се махне, да остане сама. — Ще дремна малко, Гъси. Сбогуването с англичаните ме изтощи.

След като спусна щорите и заключи вратата на стаята, Чес вече можеше да плаче. Солените сълзи потекоха в изкривената й уста, докато повтаряше тихо:

— Рандъл… Рандъл… Рандъл…

Галеше с ръце тялото си, като си припомняше и имитираше ласките му.

 

 

Нейт отсъства само три дни, но времето беше достатъчно на Чес, за да се възстанови от шока, причинен от писмото на Рандъл. Беше в състояние да му го покаже заедно с рисунката и да говори за тях, сякаш не бяха нищо повече от една приятна изненада.

— Много мило от негова страна — заяви Нейт. — Другият пакет, от който мис Ненаситни пръсти свали марките, преди да успея да седна, също съдържаше малък сувенир за теб.

Сложи отворения пакет в скута й.

— О, Нейтан, колко си предвидлив! Много ти благодаря.

Чес внимателно взе подаръка. Бяха записи — восъчни цилиндри за едисоновия грамофон, едната — ария, изпълнявана от Нели Мелба, а другата — от Аделина Пати.

— Зрелището в столовата онази нощ беше най-комичното нещо, което съм виждал в живота си — Нейт се засмя.

После извади нов грамофон с по-голяма фуния. Обясни й, че Едисон е подобрил първоначалния си модел. Този бил по-нов и по-добър.

Чак тогава Чес се засмя.

— О, Нейтан, ти никога няма да се промениш.

Трогна се искрено от грижливо избрания подарък, но момчешката му привързаност към „играчките“ я развълнува дори повече. Смехът й беше придружен от сълзи. Колко приятно бе да зависиш от човек, който цял живот щеше да си остане същият.

— Спомняш ли си онази дама с ветрилото от пера? Искала е перото да влезе в супата на другата — той отново се засмя. — Какво ще кажеш за пауновите пера? Да украсим ли пуйката с тях следващия път?

Надпреварваха се да си припомнят разни случки. Смехът им беше почти както преди — преди Лили и Рандъл.

През есенните месеци животът им се успокои. Чес беше доволна. Не можеше да забрави Лондон, но малко по малко го направи част от живота си по практичен начин.

Хеърфийлдс беше добър пример. Къщата се превърна в техен дом, а не в имитация на дома на родителите й, нито пък на магическата, изоставена къща на площад Ръсел, в жива, променяща се среда за всекидневието на семейство Ричардсън — Нейтан, Гъси и Чес.

Високите гостни бяха голи и празни според изискванията на времето. Стените, прозорците, мебелите и подовете бяха боядисани в бледи цветове. По-голямата част от избелелите гоблени и дамаски останаха непроменени, а завесите представляваха едноцветни богати драперии от коприна. Единствените украшения бяха кристалните полилеи и аплици, сребърните и порцелановите купи, пълни със свежи цветя и плодове. Гостната, столовата и сутрешната всекидневна можеха да възпроизведат изцяло обстановката в другите две къщи. Но Чес добави елементи, които бяха нейни творения. Край камините се намираха плетени кошници с цепеници и подпалки. Поздравителна картичка за свети Валентин, нарисувана с пастели от Чес, когато беше четиригодишна, бе сложена в рамка от варак и закачена на същата тясна стена заедно със скицата на Ван Дайк. Върху конзола в стил Чипъндейл лежаха стъкла за микроскоп и стетоскоп. Индийският шал на Чес беше метнат върху седалката на дивана в стил Шератън, за да служи за покриване на раменете и коленете, понеже в този ъгъл на стаята се образуваше течение. Месинговата тръба на грамофона върху ниския махагонов скрин в стил от епохата на кралица Ана отразяваше ярко светлината от прозореца. До всеки стол и диван стоеше поставка за списания в стил Кентърбъри, пълен с последните издания, а върху масите и отоманките бяха натрупани малки купчини от книги.

На горния етаж обстановката в стаите също не беше строга. Кувертюри от различни парчета покриваха скритите зад драпериите легла. Драпериите бяха изработени от памучен плат на ярки карета, произведен в собствената им фабрика, а завесите на прозорците — от муселин.

Във всяка стая имаше свободно пространство, светлина и въздух — само от Северна Каролина, от никое друго място.

Най-обилно се хранеха вечер, за разлика от Лондон, където модата беше да се яде много на обяд. Сервираше се и вино от богатите запаси в избата. Вечерята са състоеше от четири ястия, рибата беше само един вид, а храната се приготвяше от местни продукти.

Откакто се върнаха от Лондон, пиеха чай с препечени кифли, намазани с масло, с бисквити и сладки — нещо ново и приятно между обеда и вечерята. Чес използваше красивите сребърни прибори, изработени през миналия век от известен лондонски майстор. Запарваха листата в чайник от печена глина от Станфорд, Северна Каролина, понеже колкото и да беше красив, сребърният чайник придаваше метален вкус на чая.

На подноса винаги имаше малка кана. В нея сипваха уиски. Войника предпочиташе да си „подслажда“ чая с него вместо със захар. Старият мъж почти всеки ден идваше на чай. Отслабващото му сърце се стимулираше от напитката и от обичта, която получаваше в къщата. Обикновено насочваше цялото си внимание към Гъси и тя му отвръщаше със същото. Чес беше щастлива от щедростта и чувствителността на дъщеря си, от неприкриваната, чиста любов на Войника към кръщелницата му.

Чес не желаеше външни хора да нарушават интимната атмосфера по време на чая, ето защо въведе късна закуска, когато канеше дамите от Стандиш. Краткотрайните й впечатления от английското кралско семейство я отрезвиха. Височайшите особи бяха изолирани и превърнати в пленници на ранга си. След като отново си беше у дома, Чес реши да приключи с ролята на грандама, която играеше. Отначало й липсваха почитта и ласкателството и тя се срамуваше от това. Скоро обаче откри, че на малките събирания присъстваха много интелигентни, интересни жени, които проявяваха желание, дори нетърпение да бъдат приятелки и равни с нея. Все по-рядко се чувстваше самотна — проблем, който преди не беше забелязала или признала пред себе си. Животът й непрекъснато ставаше все по-милосърден.

Заниманията на литературното дружество, ръководено от умерено авангардните възгледи на Джеймс Дайк, продължаваха да бъдат удоволствие за нея. Чес сложи пожълтяващите страници на „Трилби“ под стъклото на масата в книжарницата му. Пристигаха клиенти чак от Роли или от Уинстън, за да пазаруват в нея. Увеличаваха се и членовете на дружеството. Срещите вече се провеждаха в голямата зала на новата масонска ложа на Ричардсън Авеню. Джеймс и Чес спечелиха достатъчно гласове и промениха името на дружеството. Нарекоха го клуб „Трилби“.

— Не мога да разбера какво става с тази книга — казваше Чес на Нейтан почти всяка седмица, след като във вестниците се съобщаваше за нови примери на разпространяващата се мания.

Излизането й от печат отприщи лавината.

Най-вече младите жени полудяха по нея. Наложи се Чес да забрани на Гъси да подражава на английския акцент — опит на американците да постигнат така наречения от критичните статии „Трилбизъм“. Но накрая отстъпи. Един от коледните подаръци за Гъси беше брошка, представляваща бос крак по подобие на Трилби. Беше много модерна.

Празниците бяха незапомнено приятни — с елха, висока четирийсет фута, поставена във вестибюла. Ароматът й се носеше из цялата къща. Няколко вечери поред имаха гости. Всички пееха коледни песни, а Гъси им акомпанираше възторжено, макар и не особено добре на пианото.

Всичко щеше да бъде идеално, ако Нейтан не се бе прибрал една вечер, ухаещ на парфюма на Лили с дъх на рози.

А на Коледа, както и през останалите дни, копнежът по Рандъл се превърна в постоянна болезнена рана в сърцето на Чес.

„Вече не е толкова страшно — непрекъснато си повтаряше тя. — С времето ще ми мине. Едит ми каза, че се е излекувала от раздялата.“

Десет години изглеждаха ужасно дълъг период.

Четирийсет и първа глава

Войника умря, докато спеше на 10 февруари. По време на погребението му се изви снежна буря. Чес обясни на неутешимата Гъси, че дебелото, чисто, меко одеяло върху гроба му представлява начин, по който ангелите са се погрижили да му е топло и приятно.

За първи път от години Чес си спомни за гроба в Алъманс Каунти, където лежеше малкият й син, и се помоли тихата белота да покрие и него.

Жителите на Стандиш го нарекоха „нашествие“. През март пристигнаха вкупом управителите и чиновниците, представители на английските партньори от тютюневия бранш. Всички бяха лондончани и се чувстваха притеснени от насилственото си преместване в пустошта. Но когато видяха спретнатия, проспериращ град, страховете им изчезнаха. А след като научиха колко много земя и колко големи къщи можеха да купят със заплатите си, те и най-вече съпругите им страшно се зарадваха.

— Докато бяхме в Лондон, никоя от нас не ходеше в луксозни магазини, на театър или където и да било другаде — сподели една от жените с Чес. — Защо трябва тези неща да ни липсват тук? А в Лондон можехме да постигнем само част от къща на тъмна, опушена улица. Иска ми се да пея и да танцувам. Децата не знаят какво е да разполагаш с място за игра — живеехме далеч от парковете. Приличат на малки птички, пуснати от клетките.

Това бяха англичаните, които Чес никога не беше виждала в Лондон, представители на зараждащата се средна класа, гражданите, преобразяващи постепенно възгледите и законите на Великобритания. Чувстваха се удобно в Америка — страна, в която промените бяха нормалният стил на живот.

Чес се увери, че много от нещата, които знаеше за англичаните, не са верни. Общоизвестното схващане за неморалността не беше валидно. Напротив — тези мъже и жени бяха също толкова взискателни по отношение на езика и поведението си, колкото неотстъпни вата майка на Нейтан. Една жена осведоми Чес, че дори и сред благородниците с титли имало много, които подражавали на кралица Виктория и се отвращавали от ръководените от любовта към удоволствията навици и приятели на сина й.

Чес обаче се радваше, че е попаднала в кръга на Бърти, а не на майка му или на новопристигналите в Стандиш англичани. И все пак полагаше максимални усилия да ги накара да се чувстват удобно. Беше признателна на всички англичани, които се отнесоха добре към нея и Нейтан в Лондон. Представи ги на съседите си, организира малки събирания, за да разчупи леда, накара магазинера, при който пазаруваше, да добави към обичайните си стоки различни видове английски чай, конфитюри и бисквити. Спомни си колко много й се ядеше американска пушена сланина, докато се хранеше обилно със закуската, приготвена от Ескофие. А когато се запозна с Джими Уистлър, най-тъжното му оплакване беше, че му липсват соленките от царевично брашно на майка му. Кроасаните на нито една парижка пекарна не бяха в състояние да ги заместят в сърцето му. Носталгията, изглежда, се усещаше и със стомаха.

На церемонията през април по случай първата копка за новата фабрика националното знаме на Обединеното кралство се развяваше заедно с американския флаг, а оркестърът изсвири „Управлявай, Британия“ и „Осеяното със звезди знаме“^[23].

След официалното тържество Нейт и Чес си устроиха празненство в дома си. Отвориха бутилка шампанско и пиха, докато четоха докладите на хората си в Дърам и Ню Йорк за положението в Американската тютюнева компания. Бък Дюк бил поразен… ядосан… разгневен… Не вярвал, че Нейт ще спечели битката.

Но Нейт я спечели.

После се заловиха сериозно за работа, за да осъществят замисъла на Англо-американския търговски съюз и Нейтан все по-често избухваше вкъщи.

— До гуша ми дойде от осемте събрания на комитета, на които трябваше да се вземе решение по един съвсем незначителен въпрос — изкрещя той една вечер, докато се хранеха.

Гъси вдигна очи от чинията си и попита:

— Защо просто не им кажеш какво да правят, татко? Нали ти си шефът?

Нейт погледна към Чес, разсмя се и отвърна:

— Дори и едно малко дете е в състояние да ги управлява.

— Аз не съм малко дете — възпротиви се Гъси.

— Значи тогава си цар Соломон — заяви баща й. — Още утре ще се възползвам от мъдростта ти. Ще хвърчат глави. Това е по-добре, отколкото да се разсичат бебета на две. А и по-полезно.

Гъси се обърна към майка си за пояснение, но Чес се смееше прекалено силно, за да й отговори.

 

 

След няколко седмици Чес напомни на Нейтан за случката по време на вечерята, но този път не се смяха. Чес буквално пищеше от ярост.

В началото запази спокойствие. Вестта, която й донесе Нейтан, не беше нищо ново за нея.

— Чес, трябва да ти съобщя нещо, макар че предпочитам по-скоро да си отрежа езика, отколкото да го изрека. Бебето на Лили е от мен. Аз съм бащата. О, Господи, Чес! Ненавиждам се.

— Нейтан, ще ти повторя това, което казах на Лили, когато дойде наперено тук и ме уведоми. Няма никакъв начин да се докаже дали ти си бащата или Гидиън. А най-добре за всички би било да приемем, че е Гидиън.

— Тя е идвала тук? О, мили Боже, съжалявам.

Гласът на Чес стана по-остър:

— Престани да го повтаряш, Нейтан. Ако съжаляваш за нещо, то е за самия себе си. И аз те съжалявам, но не желая да идваш при мен с проблеми, които сам си си създал. Не си в състояние да изхвърлиш Лили от живота си. Аз го знам, както и тя, и никога не ми дава възможност да го забравя. Мислиш ли, че са ми приятни тези ужасни обеди при майка ти всяка неделя? Лили ми се усмихва престорено и говори почти като нея, докато започне да ми се повдига. Само толкова мога да понеса. Не искам обаче да чувам повече за неприятностите и за съжаленията ти.

Нейт хвана с ръце главата си и изстена.

— Сега е още по-лошо. Заради бебето.

— Да върви по дяволите бебето и край на историята.

Стана и се отдалечи от Нейтан, понеже се страхуваше, че ще го удари.

— Но то е момче, Чес.

Тя се обърна. Гласът й отново беше спокоен. Изрече думите съвсем точно:

— Какво означава това?

Нейт вдигна очи. Клепачите му бяха зачервени.

— Всеки мъж иска да има син — някой, който да продължи името и работата му.

Думите му я накараха да изпищи:

— Как смееш? Как смееш? Нима мислиш, че Гъси не може да се сравнява с момчетата? Кой ти каза как да се справиш с новата си компания, когато ръмжеше по повод на събранията? Нещо повече, кой ти беше съдружник, докато времената бяха тежки и трябваше да се работи денонощно? Някой мъж? Не, аз бях този човек. Цигарите „Стандиш“ са колкото твое, толкова и мое дело. Трудих се не по-малко от теб. А аз не съм мъж, Нейтан, макар че ти не забелязваш този факт. Аз съм жена. И дъщеря ти скоро ще стане жена. А тя притежава повече смелост и човечност от всяко момче, което познавам.

Как се осмеляваш да хленчиш за някакво бебе независимо дали си бащата или не, само защото е момче? Та ти си баща на едно чудесно дете, като Гъси, което те обича с цялото си сърце. Ако само за минута престанеш да обръщаш внимание на Гъси заради бебето на Лили, ще те убия, Нейтан. Чуваш ли?

Чес се задъхваше от напрежение, сърцето й биеше лудо, а лицето й беше силно пребледняло. Блестящите й очи бяха пълни с омраза.

Нейт погледна непознатата жена пред себе си и се уплаши. Чес беше изчезнала. Той се нуждаеше от нея. Досега не осъзнаваше колко много се нуждае от нея.

— Какво да направя? — смирено попита той. — Сбъркал съм.

— Махай се! Повдига ми се от теб.

Нейт излезе от стаята с наведена глава.

Чес се отпусна на пода, опря се на седалката на изящното кресло, покрито с гоблен, изобразяващ сцена на влюбени в градина, и се разплака.

Следобед отиде в кабинета на Нейт и влезе, без някой да извести за посещението й.

— Ще продължаваме да се държим така, сякаш нищо не се е случило, Нейтан. Гъси не бива да разбере. Задължен си ни.

— Да, наистина.

— Освен това не желая да носиш миризмата на тази жена в къщата ми. Откакто те познавам, винаги си се мил повече от всеки друг мъж. Прави го, преди да се прибереш.

Обърна се и напусна помещението.

Повече не плака.

 

 

Чес и Нейтан действително успяваха да се държат както преди. Гъси усещаше, че нещо не е наред, но не се притесняваше. В края на краищата най-малко три пъти се разделяха с най-добрата си приятелка Барбара Бофорт, а после отново се събираха.

Що се отнася до останалите, за тях Ричардсън бяха чудесно семейство — „толкова са близки и са радостни, че са заедно, повече от което и да било друго семейство в Стандиш“.

Лили стана по-предпазлива. Изчакваше благоприятния момент. Когато се срещаха в клуба в хиподрума, никога не говореше за бебето. Нашепваше му единствено думите, които го омайваха: „По-силно, Натаниъл, по-дълбоко Натаниъл, разкъсай ме, Натаниъл, нарани ме, Натаниъл, бележи ме Натаниъл, одери ме, Натаниъл, унищожи ме.“

На 20 май законът за подоходния данък, гласуван от Конгреса предишната година, беше обявен от Върховния съд за противоконституционен. В цяла Америка производителите и търговците ликуваха.

— Дори и Хенри е радостен — заяви Едит, — макар че не знам защо. Винаги когато събере четири хиляди долара, купува коне и им строи луксозни места за живеене. Междувременно аз купувам допълнително ведра, за да събирам водата, която се стича през покрива, когато вали. — Взря се в Чес. — Ти сякаш не си празнично настроена.

Чес поклати глава.

— Прочетох във вестника една много тъжна вест. Мой приятел в Лондон е в затвора.

— Това е ужасно. За какво?

— Не знам. Не разбрах нищо от статията. Като че ли е съдил някого и след като е загубил делото, са осъдили самия него.

— Може би не е платил на адвоката си.

— Може би.

— Близък приятел ли ти е?

Чес успя да се изсмее.

— Едит, ти си непоправима. Казах ти сто пъти — никакви подробности и никакви имена. Но този път ще ти отговоря. Не, не е любовникът ми, а просто един човек, когото много харесвам. Писател е и се казва Оскар Уайлд.

— Авторът на „Портрета на Дориан Грей“? Не е възможно. Той е прочут писател. Сигурно е бил в състояние да наеме добър адвокат и да му плати.

— Е, така или иначе нищо не зависи от мен. Хайде да говорим за весели работи. Започнаха ли да цъфтят розите ти?

Едит завъртя очи.

— Трябва да дойдеш следващата седмица. „Славата на Дижон“ е напъпила, а „Розата от Йорк“ вече има четири фантастични цвята…

Дълго й разказва. Чес издаваше звуците, които бяха подходящи за случая, но Оскар не й излизаше от главата.

Попита няколко англичанки дали не им е известно нещо за него, но те естествено й отговориха отрицателно. Но дори и да бяха запознати с историята, никога не биха отворили дума за нея, понеже беше твърде отвратителна, за да се обсъжда.

Не можеше и не искаше да занимава Нейтан. Разговорите им до такава степен бяха ограничени, че всъщност не споделяха почти нищо.

Най-накрая я уведоми Джеймс Дайк.

— Не е ли ужасно това, което се случи с Оскар Уайлд? — заяви той, когато тя влезе в книжарницата.

Чес му се оплака, че нищо не й е ясно. Джеймс я сложи да седне и й разказа цялата тъжна, противна история. Оскар се увлякъл в някаква любовна връзка и бащата обидил Оскар публично, като направил неприличен намек. Оскар завел дело за клевета.

Ответникът обаче доказал, че намеците му отговарят на истината, и следователно Оскар бил действал противозаконно. Арестували го, отправили му обвинение и го осъдили.

— Продължавам да не разбирам нищо, Джеймс. Според мен само библейските закони се противопоставят на любовните връзки, освен, разбира се, ако не става въпрос за развод.

— Чес, обвинили са Оскар в содомия. Връзката била с мъж, със сина на маркиза на Куинсбъри.

Стана й любопитно. Не знаеше какво точно означава содомия. Джеймс й обясни, като извърна очи.

— И са хвърлили Оскар в затвора? Нямат право. Това си е негова лична работа. Не е сторил зло на никого. Насилил ли е мъжа?

— Не. Изглежда дори другият се е гордеел с връзката. Написал е стихотворение, в което се казва: „Аз съм любовта, която не смее да се назове“.

— Горкият Оскар. Може ли да се направи нещо?

— Не, нищо. Приятелите му го предупредили да не завежда дело. Предложили му да му помогнат да напусне Англия, след като го загубил. Не ги послушал. Оставил се на любовника си да го съсипе.

Чес си мислеше за Нейтан, за себе си. Какво щеше да стане, ако Рандъл я беше помолил да остане? Толкова силно беше завладяна от чувствата си към него, че може би щеше да се откаже от брака си, даже и от Гъси.

— Понякога любовта е страшно нещо — промърмори тя.

— Да, наистина! — отвърна пламенно Джеймс.

За първи път Чес си помисли за любовните връзки на Джеймс. Смяташе, че не се занимава с подобни неща, понеже никога не го беше виждала с момиче. Сега, след като знаеше какво би могло да се случи, се чудеше дали и той няма любовник мъж. Ако имаше, очевидно се страхуваше да не бъде разкрит. Горкият Джеймс! Горкият Оскар! Не беше редно да съществуват закони, които наказваха хората, без да са навредили на никого.

— Защо са такива законите, Джеймс?

— Светът наказва всички, които са различни от останалите — отвърна мъдро той.

— Ще дойдеш ли на обяд у нас в неделя, Джеймс? Реших повече да не търпя гостуването в къщата на майката на Нейтан.

 

 

Чес написа дълго, мило писмо на Оскар. Не получи отговор. Не знаеше дали писмото е стигнало до него.

 

 

Дните, седмиците и месеците минаваха бавно и спокойно, като притъпяваха болката и спомените от миналото избледняваха. През октомври, когато Чес и Нейт отидоха на щатския панаир в Роли, една театрална група от Ню Йорк представяше драматизация на „Трилби“ в сградата на операта. Гледаха пиесата, харесаха я и разговаряха за нея, докато вечеряха в хотела. Чес вече беше в състояние да спомене за запознанството си с Джордж дю Морие в къщата на Оскар, без да е разстроена за трагедията на Оскар. Беше й добре и с Нейтан, почти както преди да се появи Лили.

Вярваше, че и Рандъл Стандиш не може да я накара да се чувства нещастна. „Той беше моят Свенгали — каза си тя — и даже не ме превърна във велика певица.“ Повтори думите пред Едит и двете се смяха дълго. Това й помогна.

 

 

На 7 ноември семейство Вандърбилт зарадваха сърцата на хората от целия свят, като организираха спектакъл, за който дни наред писаха вестниците и списанията. Чес грабваше всеки нов брой, веднага щом го получеха. Времето беше отвратително — студ, непрекъснат дъжд и вятър. За нея бе удоволствие да се сгуши до огъня, наметната с индийския си шал, който я предпазваше от течението, и да поглъща различните истории.

Повечето от тях бяха прекалено ласкателни в описанията си на брака на Консуело Вандърбилт с херцога на Марлборо. Разказваха за красотата на осемнайсетгодишната младоженка и за благородното потекло на херцога, за великолепието на фантастичния им дом, Бленъм Касъл.

Други бяха дребнави. Поставяха в центъра на статиите скандала от неотдавнашния развод на родителите на младоженката и на посредствения вид и минало на младоженеца.

Трети бяха определено неприятни. Излагаха подробностите по брачното споразумение, според което два и половина милиона долара се поставяха под попечителство, като приходите от тях да се изплащат на Марлборо пожизнено плюс издръжка от сто хиляди долара годишно за него и съпругата му.

„Ню Йорк Уърлд“ поместваше на цяла страница снимките на двайсет и седемте графа на Англия. Неженените, независимо от възрастта им бяха заградени с кръгчета. Над портретите имаше огромно заглавие: „Внимание, американски наследнички, какво ще предложите?“

Чес изчете с най-голямо удоволствие разказите за самата сватба. Беше чудесно и съвсем в стила на Вандърбилт. Прекалено много от всичко. Отделните публикации предлагаха нови факти и тя преглеждаше набързо нещата, които вече й бяха известни, докато стигнеше до описанието на някакъв удивителен сватбен подарък или на дантелите по бельото от даровете на младата херцогиня.

Три дни след сватбата новините започнаха да намаляват. Историята беше поместена на първата страница само на четири вестника.

Ричмъндският „Диспач“ съобщаваше: „МЛАДОЖЕНКАТА ЗАКЪСНЯВА ПЕТНАЙСЕТ МИНУТИ ЗА СОБСТВЕНАТА СИ СВАТБА.“ Чес се сгуши още по-надълбоко във възглавниците на стола.

„… Петдесет полицаи спират тълпата от две хиляди души пред къщата… Нужни са триста полицаи, за да удържат тълпата пред църквата… вътрешността на църквата покрита с цветя от купола до пода… осемдесет цветарки… сватбени подаръци, включващи перли, принадлежали на Екатерина Велика от Русия… диамантена диадема, портмоне от чисто злато с диаманти… колан, изработен от диаманти… десетки диамантени брошки… гривни, медальони… килим от венчелистчета от рози… оркестър от петдесет инструмента… хор от шейсет гласа… каймакът на обществото по пейките в църквата… губернаторът на Ню Йорк… британският посланик… американският пратеник в двора на Свети Джеймс…“

Очите й спряха, върнаха се назад и бавно се плъзнаха по тясната колона от букви. Откри го, беше го видяла добре. „… лорд Рандъл Стандиш…“

В Ню Йорк. В Америка.

Вестникът падна от ръцете й на пода. Колко часът беше? Само единайсет и десет. Можеше да стигне в Ню Йорк тази вечер. Не беше далеч и влаковете едва ли щяха да бъдат задържани от дъжда. Нямаше да си прави труда да събира багаж, понеже това само щеше да я забави. Той беше тук. В Америка. Толкова близо. Цялата й същност — тялото и душата — изпитваше болка. Подканяше я да задоволи крещящата нужда да бъде до него, да почувства отново дивия, всепоглъщащ глад и утоляването му.

Шестнайсетте месеца без него сякаш изчезнаха. Спомни си всичко така живо, като че ли само преди секунди се беше изтръгнала от прегръдката му. Пръстите й усещаха рошавата му коса, до устните й се докосваха меките му мустаци, устата й вкусваше неговата, ноздрите й бяха изпълнени с миризмата на тялото му, докато се любеха.

— Рандъл! — изстена на глас Чес.

Името му опари устните й и отекна в нелепото спокойствие на стаята, която й служеше за убежище.

Господи, как да понесе агонията? Беше толкова близо и нямаше да дойде да я види. Не й писа. Не искаше тя да се види с него в Ню Йорк. А градът изобщо не беше далеч.

„Смятах, че съм го преживяла — тъжно си мислеше тя, — че съм го забравила. Как можа да се случи нещо толкова жестоко? Защо не си е останал в Англия? Защо все още ме боли толкова много?“

Чес придърпа шала, за да се завие, но нищо не можеше да стопли леденото й отчаяние.

Зад нея вратата на сутрешната всекидневна се отвори. Нейт каза:

— Огънят изглежда приятно.

— Върви си — прошепна Чес, но той не я чу.

— Боже мой, замръзнал съм. Втресе ме и зъбите ми тракаха.

Разпери ръцете си пред огъня. Погледна я и ги отпусна до тялото си.

— Лошо ли ти е? Има инфлуенца. Хайде да ти помогна да се качиш горе.

— Не, Нейтан, не. Добре съм. Просто ме остави на спокойствие за малко.

Хвана студените й ръце. Неговите горяха.

„От огъня е“ — помисли си тя, но когато видя лицето му, разбра, че не е така. Кожата му беше бяла като тесто и луничките изпъкваха съвсем ясно. Чес се застави да се изправи. Издърпа ръката си и пипна челото му. Гореше.

— Ти си болният от инфлуенца, Нейтан. Ще ти помогна да се качиш горе.

„Прости ми, Господи, но се радвам — каза си тя. — Сега ще има с какво да се занимавам.“

Четирийсет и втора глава

През следващите седмици Чес непрекъснато изпадаше в паника, породена от суеверие. Дори и якото тяло на Нейт не издържа на невероятната сила на болестта. Една след друга кризите го доведоха до ръба на смъртта. Беше убедена, че вината е нейна. Мислеше, че Нейтан ще умре, понеже се зарадва, когато разбра за болестта му.

Заедно с английските семейства в Стандиш пристигна и един опитен по-възрастен лекар. Посребрената коса, кротките сини очи и плътният уверен глас на Джон Греъм действаха успокоително на Чес. Но дори и той не можеше да я избави от страховете й.

— Ако го загубя, не знам как ще живея, докторе — плачеше тя.

— Няма причини за безпокойство, мисис Ричардсън, организмът на съпруга ви е в отлично общо състояние. Няма да позволи на болестта да го победи. Той е боец.

— Прав сте.

Знаеше, че е така. Нейтан беше борец. Никога не се признаваше за победен. До неотдавна. Страстта му към Лили го съсипа. От месеци отслабваше, изглеждаше изтормозен. Може би вече не искаше да се бори да живее.

Но вината беше нейна. Сигурно трябваше да го пусне да си върви, да се разведе, да му позволи да иде при жената, която обича. Господ й беше свидетел, че вече познава силното привличане, безразсъдната, жестока сила на любовта.

Не.

Не умът й, а сърцето й го изрече. То отказваше да пусне Нейтан. Не и при Лили.

„Тя не го обича, а просто желае да го притежава. А аз наистина го обичам. От онзи първи ден, когато падна в реката и се смя на панталона си, който се свиваше, аз обичам Нейтан. Невинаги по един и същи начин. За петнайсет години хората се променят. Както и светът. Независимо от всичко, аз обичам Нейтан. Тя няма да го има. Ще се боря с нея, а също и с него, ако се наложи. Когато оздравее. Моля те, Господи, помогни му да оздравее.“

Бяха му нужни почти три седмици, но Нейт се бори и победи. Отслабна и Чес беше смаяна, че остаря толкова много. Беше навършил трийсет и осем години и тя не би трябвало да се изненадва от факта, че е загубил момчешкото си изражение, което изглеждаше вечно. Макар и да си даваше сметка, все пак беше шокирана.

Всеки ден сутрин и следобед носеше куфар с документи в стаята му, да му даде възможност да се ориентира какво се е случило, докато боледуваше. Управителите в компанията искаха лично да разговарят с него, но Чес не им позволяваше. Изобщо не се престараваха в протестите, тъй като вече им беше известно, че мисис Ричардсън е страхотна делова дама. Докато Нейт боледуваше, тя настояваше всеки ден да й се докладва за отделните отрасли и вземаше решения, без да се колебае.

Предаваше сведенията на Нейтан. Нервността му намаляваше, понеже разбираше, че всичко се контролира.

Чес се занимаваше и с личната кореспонденция и с нещата, които засягаха семейството. Разказа му даже за успешната акция на Лили и Гидиън за събиране на средства за мебелите, необходими за новата сграда на неделното училище.

Обсъдиха подробно пиесата, която училището на Гъси щеше да представи. Гъси получи ролята на Мелхиор, един от тримата влъхви, и щеше да изпее соло „Ние сме тримата владетели на Изтока“. Искаше да й пробият ушите и да й купят златни обици за случая. След дълъг размисъл Нейтан отстъпи неохотно. Не му се щеше да признае, че малкото му момиченце расте.

— Отказах тези, като изразих съжаление — каза му Чес и му подаде купчина покани, — а приех останалите и изпратих бележка, в която обясних, че зависи дали доктор Греъм ще ти разреши.

— Чакай малко — прекъсна я Нейт. — Държа да отида на това място. Пиши, за да съобщиш, че ще го посетим.

Чес взе поканата от ръката му. Джордж Вандърбилт настояваше да присъстват на тържество след Коледа по повод официалното откриване на новата му къща край Ашвил.

— Пътуването е доста тежко през зимата, пък и тържеството ще бъде дълго. Шест дни, от които два — за пътуване.

— Независимо от всичко искам да отида. След като къщата е готова, онези машини ще действат.

Приличаше на изнемощяло, неотдавна боледувало, упорито момче. На бледото му лице се беше възвърнала младежката възбуда.

На Чес не й оставаше нищо друго, освен да отстъпи.

Когато пристигна поканата, тя естествено веднага си помисли за Рандъл. Нали беше гост на сватбата на дъщерята на Вандърбилт? Сигурно щеше да присъства и на приема по случай нанасянето на сина му Джордж Вандърбилт в новата къща. Въпреки че непрекъснато се притесняваше за Нейтан, сърцето й подскочи. Но после си спомни за съобщенията във вестниците. Заради развода на сватбеното тържество нямаше да присъства никой от близките на Консуело по майчина линия. В този ден цялото семейство беше извън града. Джордж Вандърбилт и лорд Рандъл Стандиш не бяха приятели.

Поканата най-отгоре в купчината на тези, които семейство Ричардсън прие, бе за сватбата на мис Елайза Морхед Кар с Хенри Коруин Флауър, ескуайър, на 18 декември. Беше много важна, по-важна дори от поканата да присъстват на откриването на Тауър Бридж, понеже бащата на младоженката, Джул Кар, беше собственик на „Бул“. А в Северна Каролина, независимо от успеха на Нейт в чужбина, от номерата на Бък Дюк в Ню Йорк и от империята на Дик Рейнолдс в Уинстън, „Бул“ беше кралят. Ако вятърът духаше от тази посока, ревът му се чуваше слабо в Стандиш.

Чес се присъедини към останалите привилегировани дами, които бяха поканени една седмица преди сватбата, за да видят разточителните дарове на младоженката. Бяха приготвени в Париж, където мисис Кар и Лайда — така викаха галено на Елайза — прекараха лятото.

Сватбените подаръци също бяха изложени на показ. Сребърният свещник от „Тифани“ на Чес и Нейт изглеждаше много внушителен, но Чес трябваше да признае, че най-ефектно от всички беше античното уиндзорско кресло, изпратено от вицепрезидента на САЩ Адлей Стивънсън.

Сватбената церемония и обяда се състояха в голямата къща с кулите на Кар, Съмърсет Вила, вече на пет години, но все още туристическа забележителност на Дърам. Старият Джул беше похарчил цяло състояние за нея. Само цветните стъкла на прозорците струваха шест хиляди долара.

Не се беше поскъпил и за сватбата. Чак от Филаделфия пристигна декоратор, за да подреди светлините навън и цветята вътре в къщата. Уредникът на тържеството също беше от Филаделфия. Той доведе собствените си готвачи и персонал, както и два фургона с вносни деликатеси за вечерята.

— Мислех си, че никога няма да тръгнат — промърмори Нейт на Чес, когато младоженците заминаха в два часа сутринта на сватбеното си пътешествие.

След като оризът и венчелистчетата от рози бяха разпръснати, гостите вече можеха да си вървят.

— Стига си мрънкал — отвърна му Чес.

Откакто получи поканата, тя непрекъснато се мъчеше да запомни всичко. Докато се усетеха, Гъси щеше да стане млада дама, а после и младоженка.

Чес реши, че пролетта би била по-подходящ сезон за сватба от зимата. Следващата година щеше да насади много азалии, за да бъдат готови след шест-седем години за сватбата.

— Чувам как колелата се въртят в главата ти — заяви Нейт. — Какво замисляш?

— Свързано е с градината у дома — отвърна Чес. — Нищо особено.

Локомотивът с надпис „С & Д“ закара вагона на Нейт в Дърам и го остави в страничен коловоз. Влакът на Вандърбилт от Ню Йорк го закачи към останалите пет частни вагона, от които се състоеше, и продължи към Ашвил, а после към разклонението за Билтмор, както се казваше къщата на Джордж Вандърбилт. На малката тухлена гара всички пътници слязоха и бяха посрещнати от лакеи, които ги насочиха към чакащите карети.

— Хубаво е — каза Чес и метна коженото покривало върху двамата. — Има и грейки за краката. Използвай ги, Нейтан, нали знаеш, че все още не си се възстановил от инфлуенцата.

— Глупости. Държиш се с мен като с инвалид.

— Ммм, планинският въздух е с вкус на ледена вода. Не е ли вълшебно?

През последния час влакът се виеше нагоре към планината през огромното пространство с недокоснат сняг, през които пробиваха високите назъбени върхове на боровете с искрящи бели петна по клоните. Беше следобед и слънцето започваше да обагря снега с цвета на чаени рози.

— Фантастична конструкция — отвърна Нейт. — Чакай да видиш как са подредени каменните блокове. Крановете бяха високи колкото църковни кули.

Светлината придаваше на кожата му здрав цвят. Или може би вече се връщаше към обичайното си състояние. Беше се привел напред и нямаше търпение да стигне до къщата и до чудесата й.

Шестте карети преминаха през сводестия вход, подминаха къщичката на вратаря и потеглиха по дългата три мили алея към Билтмор.

— Представи си колко работа е нужна, за да се почиства този път — каза Чес.

Вече схващаше значението на думата „Вандърбилт“.

— Сигурно има по-пряк път, който използват, когато вали сняг — отвърна Нейтан.

Ако имаше, Чес не можеше да го види. Когато каретите спряха пред широката, покрита с чакъл и изчистена от снега площ, вече се смрачаваше. Долу вдясно на фона на небето острият покрив на френската вила образуваше зигзаговидна линия подобна на планинско било. Под нея стотици осветени прозорци им кимаха за добре дошли. „В сравнение с това Бъкингамския дворец прилича на плевник“ — помисли си Чес.

— Боже мой! — прошепна тя.

Никога през живота си не беше виждала нещо по-внушително. Изглеждаше невъзможно подобна фантазия да бъде реалност. Сигурно беше илюзия. Или магия.

По сигнал от водещия кочияш каретите продължиха по алеята към огромния вход, над който се издигаше кула. Докато го приближаваха, сякаш ставаше все по-голям и по-голям.

Гигантската входна врата се отвори, когато колелетата на каретите изскърцаха върху чакълестата настилка на двора и пътека от светлина проряза мрака. Чес погледна грамадния отвор и се почувства много малка. А и леко изплашена. Тук можеха да живеят гиганти.

— Електроцентралата му сигурно е по-голяма от нашата, която обслужва целия Стандиш — отбеляза Нейт и прозаичната му оценка прогони фантазиите на Чес.

Внезапно я обхвана диво любопитство да види вътрешността на къщата. Страната на чудесата на Алиса едва ли е била толкова чудата.

Четирийсет и трета глава

Всичко беше огромно. Вестибюлът бе по-голям от балната зала в Хеърфийлдс. След като се озоваха под покрива на домакина, гостите от другите пет карети започнаха да разговарят с Чес и Нейт и помежду си. Представяха се сами. Три от другите двойки бяха от Ню Йорк, две — от Пенсилвания.

Имаше и шест деца на възраст между тринайсет и деветнайсет години, но тях никой не ги представи. Прислужниците веднага ги вкараха в асансьора, който беше два пъти по-голям от внушителната „движеща се стая“ в „Савой“.

Гостите от Ню Йорк, както и от Пенсилвания, вече се познаваха. За няколко минути оформиха две групи и оставиха Чес и Нейтан сами, докато се появи Джордж Вандърбилт. Беше слаб, млад, елегантен мъж, само на трийсет и три години. С бледата си кожа, с тъмната си коса и с буйните си мустаци в началото напомни на Чес за Рандъл Стандиш. После разбра защо. Не толкова заради физическата прилика, колкото заради вродената си изисканост.

В първия момент мисълта за Рандъл накара Чес да се почувства неудобно в присъствието на Вандърбилт. Но скоро осъзна, че собственикът на този невероятен, застрашителен замък е доста стеснителен, и се отпусна.

Хареса й още повече, когато поздрави гостите си, правейки усилия да се държи топло, и стисна силно ръката на Нейтан, а после му се усмихна широко.

— Радвам се, че в крайна сметка можа да дойдеш, Нейт — заяви той и вече изобщо не се стесняваше. — Чудесно. Парните котли и електроцентралата те чакат.

Чес се усмихна и си каза: „Момчетата и техните играчки.“

Свита от униформени прислужници ги придружиха до стаите им. Дрехите им вече бяха разопаковани и прибрани.

— Знаех си, че съществува пряк път — отбеляза Нейт. — Докато се движехме по живописната алея, са разтоварили вагоните и са докарали багажа.

Стаята за гости, определена за Чес, беше с овална форма в червен цвят. Дървото беше блестящо и бяло, с класическа резба, а по стените и по мебелите имаше червена дамаска. Леглото беше дървено с различни фурнири и с червени фестони по драпериите на балдахина. Канапето и шезлонгът бяха позлатени, а в центъра се намираха кръгла маса с позлатен кант и четири позлатени стола. В широката камина гореше ярко огън. На Чес й се видя красиво, макар че беше прекалено пъстро за нейния вкус. Сложи палтото и шапката си върху шезлонга и се огледа. Просторна стая. Достатъчно светлина за четене. Баня, залепена за стаята. Чес се удиви от факта, че всичко в нея е толкова строго. Разполагаше с всички удобства, но за разлика от банята в Хеърфийлдс не беше облицована с мрамор и имаше само едно огледало над умивалника. Липсваше тоалетка.

Нейт предположи:

— Джордж е ерген, а архитектът му — мъж. Ние, мъжете, се нуждаем от огледала, за да се бръснем, а не за да вършим фантастични неща с косата си.

Чес се съгласи, че думите му не са лишени от смисъл, ако човек е мъж. Спалнята на Нейтан беше от другата страна на банята, с която също я свързваше врата. Чес забеляза, че там изобщо няма огледала, а столовете и диваните са тапицирани с кожа. Леглото изглеждаше така, сякаш дюшекът е твърд.

Върна се в лукса си от червена дамаска, седна на дивана и се зачете в брошурата с кожена подвързия.

Съдържаше информация за гостите. Както предполагаше, всяка дама разполагаше с прислужница, ако не водеше собствената си. Имаше звънец, с който да я вика. Прането се събираше… връщаше… разполагаха с коне за езда… с бански костюми за отопления плувен басейн в сутерена… с боулинг… с билярд…

Звучеше интригуващо. Никога не беше виждала плувен басейн, нито пък пътека за боулинг.

В брошурата намери пъхнат отделен лист. В него се съобщаваше за промяна в програмата единствено за деня, защото беше трийсет и първи декември. В десет часа щяха да се състоят танци във вестибюла, а в един часа след полунощ — вечеря в банкетната зала.

От седем до десет бюфетът във всекидневната на втория етаж и в галерията с гоблените на четвъртия предлагаше лека храна.

„Чудесно — помисли си Чес, — в случай че открием някоя от тези стаи.“ Реши, че би могла да се справи единствено с кълбо, което да размотава, докато се движи из огромната къща. Иначе нямаше никога да открие спалнята си.

— Къде отиваш, Нейтан?

— Да открия котелното помещение. Ще се върна навреме, за да си облека костюма.

— Моля те, не падай в горящата пещ и не се увличай. Машините ще бъдат тук и утре.

Чес погледна към позлатения часовник на лавицата над камината. Само пет часа. Слава Богу, че си беше донесла нещо за четене. Умираше от желание да разгледа къщата, но се налагаше да почака, за да го направи на дневна светлина.

Позвъни на прислужницата си, за да й обясни какви са изискванията й и да й зададе няколко въпроса за къщата и за хората в нея.

— Джордж Вандърбилт дори не е сгоден — информира тя Нейтан, когато влезе в стаята й. — Жалко, че Гъси не е малко по-голяма. Може би щях да се опитам да ги сватосам.

Нейтан се ухили.

— Сигурно ще бъдеш на края на дълга опашка. Нещастният дявол буквално трябва да разгонва майките сватовнички с пръчка. Собствените му сестри са поканили на гости някои евентуални кандидатки. Къщата гъмжи от жени.

— Удивляваш ме, Нейтан. Как можа да разбереш толкова много, след като беше в котелното?

— Слугите знаят всичко. Казвала си ми го хиляди пъти. Сутеренът е оживено място. Пих кафе и хапнах малко пай с пиле в столовата за персонала. Хубаво е да видиш кухните и пералните. По-големи са от кухните и пералните в хотела. И мисля, че се налага. Слугите са осемдесет.

— Осемдесет?

— Само за кухнята. Други двеста се грижат за конюшните, за мандрата, за игрищата, за дворовете и градините. Джордж отглежда почти всичко, което яде. Долу имаше грозде от парник.

— Да беше ми донесъл нещо. Гладна съм.

— В края на коридора ще намериш много храна. Подготвят бюфета. Ела, ще ти покажа.

Всекидневната на втория етаж наистина беше само на няколко крачки от стаята й. Намираше се на върха на огромно кръгло мраморно стълбище, което се виеше около четири високи колони, оформящи арките на входа. Мъже и жени прислужваха усърдно и нареждаха големи сребърни подноси с капаци над спиртни лампи. Чиниите и купите със студените закуски вече бяха сложени на масите заедно с купчини от чинии за хранене, чаши и сребърни прибори.

Просторният, покрит с паркет под беше осеян с ориенталски килими. Във всяка нормална къща един килим би бил достатъчен, за да покрие стаята. Тук те изглеждаха като отделни помещения. Върху всеки килим бяха разположени групи от столове, маси и дивани.

Всичко беше толкова голямо. Чес се приближи до един от високите прозорци и дръпна кадифените завеси. Ако можеше да зърне небето и звездите, навярно пространството, в което се намираше, щеше да изглежда по-малко и по-приемливо. Вместо небе видя светлина. Прозорецът гледаше към стъкления покрив на зимната градина. Беше очарователно. Насочи вниманието си към хората. Някои от тях се разхождаха, други седяха на пейки сред палми или стояха прави на групи и разговаряха. Сякаш беше в театъра и гледаше ярко осветена сцена. Без звук. Не чуваше думите, изречени от устните, нито пък стъпките или шумоленето на полите.

Забеляза Джордж Вандърбилт, който беше с гръб към нея. Гледаше към полукръг от жени, всичките млади. Смееха се на нещо, което току-що бе казал.

„Нещастният Джордж!“ — помисли си Чес. Нейтан беше прав. Навярно непрекъснато го тормозеха неомъжени жени.

Храната миришеше съблазнително. Чес понечи да се отдалечи от прозореца. В този миг ръцете й стиснаха завесите. Гърбът не беше на Джордж Вандърбилт, а на Рандъл. Знаеше, че върхът на тъмнокосата глава е на Рандъл. Не можеше да си обясни защо е толкова сигурна. Не беше и нужно. Държеше се здраво за тежките завеси, за да не залитне. Кръвта й бушуваше. Виеше й се свят.

От какво? От щастие? От страх? От любов? От желание? От всичките, взети заедно, и от още много други неща.

— Да ви напълня ли чиния, мадам?

До рамото й беше застанал лакей. Чес си пое разтреперана дъх и отвърна:

— Да, моля. Но първо бихте ли ми донесли стол? Вие ми се свят. Сигурно е от разликата в надморската височина.

Трябваше да дойде на себе си. Вероятно след като си възвърнеше способността да диша, щеше да помисли. Да повярва на това, което беше видяла.

 

 

Чес се наведе, за да разгледа лицето си в голямото огледало над камината. Не беше честно. Мъжете можеха да си пуснат мустаци, за да скрият грозните бръчки от ноздрите до ъглите на устата, и бради, с които да покрият леко увисналата плът около челюстите. Жените излагаха възрастта си на показ. Четирийсет и пет. Такъв ли беше видът на четирийсет и пет годишните жени? Спокойно можеше да изглежда и на шейсет. Не се беше замисляла. Когато не е красива, жената не прекарва много време пред огледалото.

Но ръцете й все още бяха красиви. Вените се виждаха, но не изпъкваха над кожата, както при старите хора.

А косата й блестеше по-силно от когато и да било, тъй като среброто заместваше бледото злато. Беше посивяла почти наполовина, а не само отделни кичури.

„Аз съм стара и грозна. Съжалявам, че се погледнах в огледалото и го видях. Трябваше да си сменя стаята с Нейтан. Неговата няма огледало.

Жените, които Рандъл забавляваше, бяха млади. Целият свят гъмжи от млади жени и млади момичета.

Мина година и половина. Вероятно дори вече не ме помни. Защо не изтичах веднага при него, както ми се искаше? Защо се самозалъгвам, като си мисля, че мога да се облека красиво и да му харесам?

Чудя се дали знае, че съм тук.

Би следвало във всяка спалня да има списък с имената на гостите, както списъка с пътниците, който получаваш на кораба. Този замък прилича на огромен кораб, осветен в мрака и заобиколен от планини, вместо от вода. Сякаш планините са морето.“

— Да ви среша ли косата, мадам? — попита прислужницата.

— Не, благодаря, сама ще го направя.

Чес прокара грубо четката през дългите, тежки кичури, а после умело ги оформи в кок, който започваше от върха на главата и стигаше до врата. Дългите, метални фуркети застанаха на мястото си.

Свали бродираното наметало, което слагаше при ресане, и го сложи в протегнатите ръце на прислужницата. После се изправи. Кожата й беше бяла като бельото й. Черните копринени чорапи прозираха през бялата коприна. Пристъпи в кръга от черна, обточена с дантела коприна върху пода и застана неподвижно, докато прислужницата вдигаше фустата й и я завързваше около пристегнатата й с корсета талия.

Роклята беше разстлана върху леглото — същата, която си уши за бала на херцогинята на Девъншир. Беше най-красивата дреха, която имаше или която беше виждала.

— Момент — каза Чес на прислужницата.

Сети се за един номер, на който я беше научила Едит Хортън. Навлажни с устата си два пръста, наведе се до комина и обра малко от черните сажди. После много внимателно си натопи клепачите в тях, докато почерняха. Погледна се в огледалото и видя, че удивително бледите й сребристи очи бяха очертани от тъмна линия. Хапеше устни, за да придобият наситен розов цвят.

— Хайде — каза тя и протегна встрани ръце.

Роклята се плъзна през главата й и прилепна към тялото й.

Прислужницата въздъхна, за да покаже възхищението си, и закопча кукичките на гърба с бързите си, сръчни пръсти. Подаде черните копринени бални обувки на Чес и тя напъха в тях краката си.

— Красива сте, мадам — заяви младото момиче.

Уплашена и все пак обнадеждена, Чес се приближи до най-далечната стена на стаята, откъдето можеше да се огледа в цял ръст в огледалото. Това, което видя, я накара да затаи дъх. Лутър Уитсъл наистина беше художник. Творението му напомняше за среднощна градина.

Роклята беше черна, от твърда копринена органза, която приличаше на наслоени сенки. Огромните буфан ръкави в момента бяха много модерни. Сякаш висяха от раменете й и тъмният им цвят правеше бялата й кожа да изглежда като лунна светлина.

Деколтето представляваше елегантна извивка, подобна на лунен сърп. Оголваше млечнобялата й кожа, но покриваше малките й гърди. Предницата на роклята беше гарнирана с фестони, както и деколтето. Дребни шлифовани мъниста от черен кехлибар украсяваха фестоните.

Черният кехлибар оформяше по-едър фестон върху копринения брокат на годето на предната част на полата. Брокатът представляваше златни листа, очертани върху сребърен фон.

Там където се съединяваше с черната органза на широката, падаща свободно пола, годето също беше обточено с фестон от черен кехлибар. По средата на гърба имаше плохи, които напомняха за шлейф.

Понеже беше художник, Лутър бе изрисувал фината материя, вместо да добави бродерия. Нежни златисти лози се виеха и се преплитаха. Към тях бе прикачил оцветени в златисто и сребристо шифонови листа. Боята ги стягаше, без да им тежи, и докато Чес крачеше из стаята, те леко се движеха, сякаш докосвани от вятъра.

Блестящи листа от шифон се криеха и в буфан ръкавите, дискретно затъмнени от органзата.

Сребристо златистата й коса беше като светлина, а очертаните й от тъмните линии светли очи приличаха на лъскави звезди.

Чес закачи широка лента с листа от черен кехлибар на бялата си шия и пъхна няколко листа в косата покрай кока си.

Ръката й трепереше, докато потопяваше отново и отново издадения край на капачката на шишето с парфюм с аромат на цветя, което получи от Рандъл заедно със сапуните. Допираше го до косата, ушите, шията и голите си рамене.

После пъхна ръце в поръсените с талк ръкавици, които прислужницата държеше разтворени, и ги приглади от пръстите и ръцете си до ръкавите на роклята. Прислужницата закопча малките перли на китките и поднесе на Чес голямото ветрило от черна дантела.

Долу оркестърът започваше да свири. Благодари на младото момиче, което й се поклони, и тръгна към фоайето.

Нейтан я чакаше във всекидневната на втория етаж.

— Изглеждаш страшно елегантна.

— И ти.

Каза истината. Лондонският шивач се беше справил майсторски с официалното облекло на Нейт.

— Асансьора ли ще вземем или ще слезем по стълбите? — попита я закачливо той, отдавайки заслуженото на роклята й.

— Ще слезем по стълбите — отвърна Чес.

На млади години научи един урок, на който разчиташе. Винаги трябваше да слиза смело по стълбите с високо вдигната глава, без да се държи за парапета. В момента се нуждаеше от подобна демонстрация на гордост. Ужасяваше се от предстоящата среща с Рандъл.

Докато пристъпваше по широкото мраморно стълбище, богатата пола на роклята й се влачеше няколко стъпала зад нея. Снопове от лунни лъчи струяха през високите прозорци от оловно стъкло край стълбището и падаха косо върху блестящата й коса и кожа.

Хората, които стояха в основата на стълбището, вдигнаха възхитено очи. Един мъж пристъпи напред.

Рандъл сложи крака си на най-долното стъпало и й подаде облечената си в бяла ръкавица ръка:

— Може ли този валс да бъде за мен, Чес?

Четирийсет и четвърта глава

Никога досега не бяха танцували заедно. Чес обаче не се изненада от идеалния синхрон между тях, от невероятната лекота, сякаш го бяха правили цял живот. Така и би следвало да бъде, понеже тя сигурно сънуваше. Не беше възможно този приказен замък наистина да съществува. Балната зала с мраморен под не беше реална, топлината на ръцете на Рандъл върху кръста й определено бяха нейна измислица. Желанията на сърцето се сбъдваха само в сънищата.

— Здравей, моя любов — каза той, след като тя слезе от стълбището и потъна в прегръдката му.

— Здравей — отвърна Чес.

А после той я въртеше, въртеше, въртеше из залата. Повече не проговориха. Прегръдката, обвита в музиката, изразяваше всичко, което трябваше да бъде изречено. Така би следвало да е. Идеално.

Валсът свърши, но Чес не беше тъжна, понеже сънуваше, а в сънищата се танцуваше безкрайно дълго.

— Налага се да говоря с Нейт — заяви Рандъл.

Наблюдаваше го как са отдалечава.

Някакъв мъж й се поклони и протегна ръка:

— Може ли?

Чес се усмихна и сложи ръката си в неговата. Казваше се Фред Вандърбилт. Тя измърмори своето име. Непрекъснато издаваше звуци като проява на любезност и на интерес към всичко, което той говореше, макар че не чу нито дума.

Тържеството беше малко. Присъстваха само двайсет и шест души и този факт придаваше интимност на вечерта. В съседство беше зимната градина — стаята със стъкления покрив, която Чес беше видяла през прозореца. Между танците хората слизаха, за да пият шампанско в градината с цветя и палми. Чес седя върху бамбуковото канапе при Нейтан, докато трая един валс. Това й помогна да слезе на земята, понеже беше нещо съвсем нормално.

— Искаше ми се да можеш да танцуваш — заяви тя, както беше повтаряла стотици пъти.

— Щеше да запееш друга песен, когато те настъпех по крака — отвърна й, както винаги, Нейт.

Нито единият от двамата не спомена, че методистите смятат танците за грях. Нямаше нужда да си припомнят намръщената физиономия на мис Мери.

Нейт не съжаляваше, че не умее да танцува. Имаше много други хора, които също в даден момент не танцуваха, и, както обикновено, той ги слушаше с интерес. После разказваше на Чес каквото беше научил за гостите. Братът на Джордж, Фред, още нямаше четирийсет години и бе страшно запален по яхтите. Смяташе времето, прекарано на сушата, за загубено. Двете млади момичета бяха сестри, от остров Родос. Сестрата на Джордж, Флорънс, ги препоръчваше като бъдещи съпруги на Джордж. Майка им й беше приятелка и живееше в Нюпорт. Съпругът й, Хамилтън Тумбли, бе тих мъж, добър финансист и специалист по борсовите операции на Уолстрийт. Не одобряваше разточителството на Джордж, но не можеше да го спре. Разточителството бе характерна черта на членовете на семейство Вандърбилт.

Цялото семейство беше дошло в Билтмор за коледните празници. Много от близките на Джордж за първи път видели къщата му и все още били слисани. Беше надминал всички. Повечето си бяха заминали. Само Флорънс и Фред решили да останат за посрещането на Новата година.

Джордж и Рандъл се познаваха чрез Джеймс Уистлър. Джордж беше приятел и почитател на американския художник от години.

— Според мен — изсмя се Нейт — Джордж е страшно доволен, че Рандъл е тук, за да отвлича вниманието на жените, които си търсят съпруг, от него. Наистина се изненадах, когато го видях. Зачудих се дали действително се намирам в Северна Каролина.

— Да, наистина изглежда нереално.

— Достатъчно реално е. Мястото, което служи за доказателство, е сутеренът. Динамото издава достатъчно силен шум, за да ти пробие главата.

Джордж чу забележката на Нейт.

— Предупредих те, — каза той, — но ти реши да си напъхаш памук в ушите. Мога ли да отвлека съпругата ти за следващия танц?

Чес тръгна с желание. Колкото повече научаваше за Джордж Вандърбилт, толкова повече й харесваше.

— Ще участвате ли заедно с мен в приготвянето на един носталгичен колет за Джими Уистлър? — попита тя. — Възнамерявам да му изпратя една десетфунтова торба с царевично брашно за каша.

— Прекрасна идея — отвърна Джордж.

Танцът беше шумен и жив. Докато се въртеше и пристъпваше, както изискваха фигурите му, Чес срещна няколко пъти Рандъл. Дори и при този фолклорен танц в планините на Северна Каролина той беше елегантно сдържан, както в приемните на Лондон.

— Добре ли прекарваш? — попита го тя, останала без дъх, когато той се завъртя около нея в центъра на квадрата.

— Сега да — отговори той с усмивката, която Чес толкова ясно си спомняше.

После танцът отново ги раздели. По-късно, докато се въртяха във вихъра на валса, те си определиха среща.

— Намирам се на цяла миля от теб, в крилото, където са настанени ергените — заяви Рандъл. — Утре сутринта, веднага щом се облечеш, ела в библиотеката. Ще те чакам. Имам нужда да те държа в обятията си далеч от останалите.

— Няма да спя при тази мисъл.

— И аз.

— Лъжец.

— Признавам се за виновен.

Чес се изсмя. За миг ръцете на Рандъл я стиснаха и я притеглиха към тялото му, после всичко беше в рамките на приличието.

— Ела рано — промърмори той, — защото иначе ще полудея.

Рандъл успя отново да изиграе един танц с нея в полунощ.

Целувката му изглеждаше просто като поздрав от братовчед. Чес усети лекото докосване на устните му, което й напомни за първата целувка много отдавна, когато за първи път отидоха на излет в Хампстед Хийт. От приятния спомен очите й се премрежиха.

На вечерята я сложиха да седне между един мъж от Ню Йорк и един мъж от Пенсилвания. И тримата умееха да водят светски разговори, а храната беше отлична, ето защо времето минаваше достатъчно приятно. Огромната маса събираше шейсет и четирима души. Двайсет и шестте гости бяха подредени в центъра, а празното място в двата края на масата беше запълнено с огромни вази с цветя и фруктиери с плодове. Това придаваше уют на празненството и гостите се чувстваха като приятели.

После Чес помоли Нейт да й помогне да се съблече. Не й беше удобно да звъни на прислужницата в три часа сутринта.

— С радост бих го сторил — отвърна той, — но тя най-вероятно ще чака и няма да си легне, докато не те обслужи. По-учтиво би било да я повикаш и да й кажеш, че ще се справиш сама.

Чес се засрами, че не помисли сама за последствията. Беше много лесно да забрави за другите хора, мислите й бяха заети с Рандъл. Скоро. Щеше да бъде с него само след няколко часа.

 

 

Остана по-силно впечатлена от библиотеката в сравнение с всичко, което видя във великолепната къща. Помещението беше много голямо, но не толкова грамадно, колкото банкетната зала или вестибюла. Стените бяха покрити с лавици, а лавиците — пълни с книги. Чес свали една и я отвори.

Рандъл се появи от някаква ниша.

— И аз направих същото — каза той. — Да, книгата е четена, може би няколко пъти. Младият мистър Вандърбилт все повече се издига в очите ми с всеки изминал час.

Взе книгата от ръцете й, остави я на масата и я дръпна към мрачната ниша.

— Любов моя — изръмжа той и се задави от обзелото го чувство.

А после устните му намериха нейните. Телата им се притиснаха едно до друго и се напрегнаха, за да се приближат колкото е възможно повече. Чес сякаш изгаряше.

— Не мога да понеса това — отвърна тя. — Искам те целия. Къде да отидем, преди да съм умряла от желание?

Рандъл обхвана талията й със свитите си пръсти и я поведе след себе си през врати и коридори, като поглеждаше в двете посоки и бързаше, бързаше. Накрая я бутна в дълбок килер с лавици, отрупани с хавлиени кърпи. Затвори вратата и мракът ги обгърна.

— Прости ми — прошепна той. — Не мога да чакам. — Ръцете му жадно се плъзнаха по гърдите и по талията й, покри устата й със своята, натисна я назад, докато гърбът й се опря в лавиците. — Вдигни си полата. Трябва да те имам сега.

И тя беше не по-малко възбудено от него. В бъркотията от дрехи, с приглушени, страстни викове, те извършиха съвкуплението прави, като всеки стискаше тялото на другия, за да не падне. Свършиха за секунди. После Чес се разплака. Разтърсваха я ридания, породени от срам и отчаяние. Рандъл я държеше в прегръдката си, а пръстите му галеха гърба й.

— Прости ми — нашепваше той отново и отново.

— О, Рандъл, прощавам ти. Но не мога да простя на себе си. Бях като разгонена кучка.

Той я целуна, за да спре укорителните думи, и огънят пак се разпали.

— Не! — изстена Чес. — Не искам да е така.

— Чакай ме тук — каза й Рандъл. — Ще потърся начин да се измъкнем.

Чес остана сама в тъмнината и се строполи на земята. Презираше се. Каква болка, какво унижение би било за Нейтан, ако разбереше за развратното й поведение! Щяха да й се присмиват, да я съжаляват.

Когато вратата се отвори, тя се сви и кръстоса ръце пред главата си, за да се скрие.

— Шшт, скъпа моя, аз съм — прошепна Рандъл. — Подай ми ръка. Всичко ще е наред.

Поведе я по изтощителния път по коридорите и стълбите, докато стигнаха до малка баня с наклонен покрив. Прозорчето гледаше към необятното пространство на покритата със сняг гора.

На лавица бяха сложени гребени и четки, имаше и умивалник с топла вода, кърпи и сапун.

— Ще те чакам в съседната стая — каза Рандъл. — Гарантирам ти, че никой няма да дойде.

Когато се изми и се оправи, Чес почука на вратата на стаята. Рандъл отвори. Изглеждаше изтерзан.

— Никога няма да си простя — тихо заяви той.

— Къде сме? — попита Чес. — Казах на Нейтан, че ще се срещнем за закуска в девет часа. Трябва да стигна до зимната градина.

— Налага се да поговорим, Чес.

— Не сега, Рандъл. Прекалено съм разстроена. А и ще закъснея за срещата с Нейтан. Как да намеря мястото?

Той я заведе до стълбището. Обясни й, че след като слезе, ще види точно пред себе си градината. Чес се затича.

— Честита Нова година! — поздрави я Луиз Вандърбилт в градината.

— Честита Нова година! — присъединиха се в хор още няколко души.

— Честита Нова година! — отвърна им Чес.

Палмите и тропическите цветя бяха великолепни на слънчевата светлина, която струеше през стъкления покрив. Чес усещаше благодатната й топлина върху главата и раменете си. Дотогава не осъзнаваше колко й е студено.

След закуската настъпи радостно оживление. Джордж беше изкарал шест шарени шейни върху непочистената от снега площадка зад конюшните. Онези от гостите, които искаха да прекарат сутринта в планината, бяха поканени да пътуват до Бъкспринг Лодж — ловната хижа на Джордж на най-високия връх на близката планинска верига. Щяха да се движат по „Затворената пътека“, наречена така, понеже лъкатушеше през гъстата гора. Разстоянието беше седемнайсет мили и се изминаваше за повече от час по нагорнището на отиване, а на връщане опасното спускане отнемаше половин час.

Нейт и Чес не можаха да устоят на изкушението. Същото се отнасяше и за момичетата от остров Родос, след като разбраха, че и Джордж и Рандъл заминават, Флорънс Тумбли се почувства задължена да придружи двете сестри, сякаш им беше компаньонка.

След като загубиха доста време, давете шейни най-после потеглиха.

— Горкият Джордж! — каза Нейт, като погледна първата шейна.

Флорънс изнуди Джордж да пътува заедно с нея и двете момичета.

Чес се разположи удобно във втората шейна между Рандъл и Нейт. Кочияшът изплющя с камшика и двойката коне завъртяха глави, а после дръпнаха шейната. Звънчетата на сбруите им задрънкаха весело.

Чес усещаше прекалено осезателно бедрото и крака на Рандъл до своите под коженото покривало. Изгаряше от желание да прокара ръка по тях. Наложи си да се съсредоточи върху музиката на звънчетата, скърцането на плъзгачите на шейната по снега и върху красотата на студения, ясен зимен ден.

Никога досега не се беше возила на шейна. Плавното движение бе толкова различно от подскачането на каретата, а дори и от ритмичното поклащане на влака. Напомняше й за нещо, но не можеше да се сети за какво. Беше странно и много вълнуващо.

Както и дебелият сняг. В Стандиш и Дърам, падаше сняг, но обикновено беше дебел само няколко инча и се топеше за два-три дни. Този бял пейзаж беше просто невероятен. Не съществуваха изградени от хората постройки, по които да се мери — до стъпалото, до верандата, до перваза на прозореца. Беше неизмерим. Загадъчен.

Пред тях бялата пъртина показваше тънката линия на плъзгачите на другата шейна и неясните очертания на копитата на конете. Белегът на цивилизацията върху пустошта. На Чес й се искаше тяхната шейна да е първа. Щеше да бъде толкова хубаво да се движат и да виждат неосквернената белота.

Спомни си на какво й приличаше плавното плъзгане. На пътуване с кану по река Джеймс. Сякаш се носеше по повърхността на нещо, за което не знаеше колко е дълбоко. Но в реката не оставаха следи от плавателните съдове, които са минали преди теб. Всяко кану можеше да бъде първо, всяко пътуване — авантюра без посока.

— Мечка — тихо каза Нейт. — Вляво, сред дърветата.

Чес бързо обърна глава, но не видя никаква тъмна фигура, нито каквото и да било движение.

— Изпуснах я — заяви със съжаление тя.

Смехът на Рандъл прозвуча напрегнато.

— Когато започна да разказвам тази дребна случка, мечката вече ще е висока десет фута и ще е застанала на пътя ни. Хората предпочитат да възприемат Америка като огромна, криеща опасности земя.

— Според мен аз имам по-голям шанс с мечките сред дърветата, отколкото с движението по Странд — отбеляза Нейт и се изхили. — Непрекъснато се мъчех да се залепя зад някой едър мъж, докато пресичах улицата. Смятах, че колелетата ще минат първо през него, преди да стигнат до мен.

 

 

Ловната хижа на Джордж Вандърбилт съвсем не беше дървената колиба, както Чес си я представяше. Състоеше се от четири дървени къщи, едната, от които представляваше огромна столова. Горещо кафе, студени пъпеши и различни видове закуски ги чакаха върху масата до широката камина с блестящи, пукащи цепеници с размер на малки дръвчета. Чес изнесе чашата си с кафе на просторната покрита веранда и погледна планината, която се простираше до хоризонта. Беше невероятно красиво.

— Сигурно това вижда орелът, когато лети — каза тя на Нейт, когато той се приближи до нея.

Беше обаче Рандъл, а не Нейтан.

— Скъпа моя — промълви той. — Не е възможно да останем сами, а има толкова малко време, преди да замина. Можеш ли да се измъкнеш днес следобед? Би ли дошла на терасата на библиотеката? Достатъчно закътано е и можем поне да поговорим.

— Естествено — отвърна Чес, без да се обърне. Страхуваше се да го направи. Той беше толкова близо. Ако видеше лицето му, щеше да се загуби в златистокафявите му очи, да престане да се владее. — Влез вътре, Свенгали — продължи тя и се опита да се засмее. — В противен случай ще започна да си свалям дрехите и ще замръзна от студ.

Чу отдалечаващите се стъпки и затварянето на вратата. Планинската гледка вече бе безсилна да успокои разтревожения й дух.

Завръщането в Билтмор беше бързо и вълнуващо. Конете трябваше да препускат, за да не бъдат настигнати от стремително летящата шейна. Чес пищеше от възбуда, Нейтан насърчаваше с виковете си кочияша, а тялото на Рандъл лягаше върху нейното при резките завои. Това беше много по-опасно и възбуждащо, отколкото стремителния летеж на шейната.

Четирийсет и пета глава

Чес не можеше да понесе петте блюда и разговорите на голямата маса в банкетната зала. Сякаш вместо кръв във вените й течеше електричество и кожата й беше толкова напрегната, че щеше да започне да подскача, ако не останеше за малко сама, на спокойствие.

— Свежият планински въздух ме упои — каза тя на Нейтан, — а и тази обилна закуска в хижата, след като закусихме тук. Ще ме извиниш ли пред домакина? Предпочитам да подремна.

— Тогава ще спусна завесите. Наспи се добре. След като се наобядвам, ще пробвам пътеката за боулинг.

Чес се надяваше, че въпросът й ще прозвучи небрежно.

— Какво ще правиш следобед, Нейтан?

— Заминавам за Ашвил. Ако Джордж не е вдигнал прекалено много цената на планината, навярно ще купя малко земя.

— Нейтан Ричардсън! Не желая да живея така. Можеш да имаш всичките тези котли и динама в Стандиш.

Нейт поклати глава и се присмя на тревогата й.

— Успокой се. Не съм Вандърбилт и едва ли някога ще стана. Нито пък искам. Не, просто си мислех, че разпръснатите дървени хижи наистина изглеждат красиви, сякаш са на края на света. Една от тях би се превърнала в приятна малка къщичка за нас през юли и август, когато Стандиш се превръща в изпечена пръст. Както семейство Уилсън. Гъси непрекъснато говори за гостуването си във вилата им.

Беше вярно. А август беше почти непоносим в Пийдмънт.

По-важно беше, че щеше да отсъства през целия следобед.

— Според мен би било чудесно — отвърна Чес.

Наистина се опита да поспи, но не можа да се отпусне.

Всичко беше объркано и тя бе ужасно смутена.

„Би трябвало да съм щастлива. Скоро ще бъда с Рандъл. Познавам го, сигурно е намерил безопасно място, където ще бъдем заедно, истинско място за любов, а не някаква дупка или килер. Отново ще бъде както в Лондон, най-прекрасният период от живота ми. Изолирани от целия свят, отпуснати в прегръдките си.“

Чес се протегна доволно при спомена.

Но нервите стегнаха мускулите й и тя не успя да се протегне изцяло.

„Имам нужда да бъда с него, да ме люби, ето какво не е наред при мен. Желая Рандъл.“

Не можеше да устои на изкушението, нито пък да чака. Реши веднага да отиде на срещата. Дори и Рандъл да го нямаше там, тя щеше да бъде на определеното място и това щеше да придаде магия на терасата, която тя искаше да усети. Сега.

Слава богу, библиотеката беше празна, с изключение на книгите, а книгите винаги са й били приятели. Очите й обхващаха с обич лавиците, докато вървеше с тихи, предпазливи стъпки към високия френски прозорец, който излизаше на терасата.

От студения въздух дъхът й спря. Уви се с дебелото наметало. Беше се облякла топло, понеже студът не биваше да отвлича вниманието й от ценните мигове с Рандъл.

Терасата, както всичко останало, беше огромна, изградена от камък и закътана от покрита с лози пергола. През зимата лозите бяха голи, слънцето огряваше камъните през целия ден и те излъчваха приятна топлина. Чес отпусна пръстите, които стискаха предницата на наметалото й и вдигна лице към високото синьо небе и косите слънчеви лъчи.

— Приличаш на жрица на Хелиос.

— Тогава ти сигурно си Аполон.

Тя се обърна. Очите им се срещнаха и заговориха без думи.

Сърцето на Чес се изпълни с радост, защото във втренчения поглед на Рандъл имаше нещо ново, различно. Стотици пъти се бяха взирали един в друг и посланието винаги беше: „Искам те.“ Сега то също се четеше в очите му и тя му отговори, както винаги. Другото, новото, по-дълбокото, по-съдържателното послание, беше онова, което тя досега напразно търсеше.

Той го изрече на глас:

— Обичам те, Чес.

Тя потрепери.

— Обичам те, Рандъл.

Не тръгнаха един към друг, не се докоснаха. Думите и посланията в очите им бяха по-силни от прегръдките, докато се любеха.

Свързаха ги задълго, после Рандъл проговори:

— Кога ще дойдеш при мен?

Чес наклони на една страна глава.

— Какво искаш да кажеш? Има ли стая?

Рандъл се усмихна.

— Ненаситна си. Аз също. По-късно. А сега трябва да съставим план. Кога най-рано можеш да дойдеш в Лондон?

— Не е възможно, Рандъл. Как да се вдигна и да замина за Лондон без някаква логична причина? Какво ще кажа на Нейтан?

— Скъпа моя, не си разбрала нито една моя дума. Обичам те, Чес. Никога не съм си мислил, че ще ми се случи. Влюбих се безнадеждно в теб. Осъзнах го, след като си тръгна. Търсих те на всяка улица, ослушвах се за смеха ти във всяка тълпа. Моля те да ми станеш съпруга. За колко време ще успееш да уредиш развода?

Беше слисана. Толкова много копнееше да чуе от устните на Рандъл: „Обичам те.“ Никога не си мислеше за нещо повече. „Обичам те“, изречено от него, беше непостижима мечта. Желаеше да чуе думите сто пъти, да ги запази в сърцето си, да почувства възторга от това, че ги чува в момента, без да мисли какво би могло да последва.

— Рандъл, не съм в състояние да мисля — отвърна с молба в гласа си тя. — Умът ми не го побира.

— Разбирам. От месеци се тормозя. Нужно ти е малко време, за да ме догониш. Просто ми кажи, че ме обичаш и ще се омъжиш за мен, което е първата стъпка. Заедно ще обсъдим останалото.

— Обичам те. Обичам те, Рандъл. — Чес поклати глава, сякаш за да я проясни. — Не виждам обаче как бих могла да се омъжа за теб.

Рандъл се приближи и докосна челото й с пръсти.

— Прогони тази притеснена, намръщена физиономия. — Усмивката му беше мила и снизходителна. — Ще намерим добър адвокат в Америка. Той ще знае какво да направи. Не се тревожи за това.

Ръката му обгърна раменете й, за да я подкрепи и окуражи. Допирът на пръстите му не промени физиономията й. Тя се мръщеше, не защото се притесняваше, а защото разсъждаваше. Опитваше се да подреди безбройните несвързани мисли, които се въртяха в главата й.

— Не съм убедена, че ще мога да живея в Англия — изрече тя на глас една от тях.

Рандъл се изсмя.

— Но ти живя съвсем добре и ти хареса. Мястото ти е там, а не тук, Чес. В крайна сметка ти си Стандиш, а не варварка. Сега Англия е истинският ти дом. Свършено е с идеята за Конфедерация. — Притисна я по-близо до себе си. — А и ще бъдеш с мен.

Чес беше втренчила поглед в планините, но оттам не дойде никакво прояснение. Извърна очи от величествената гледка и погледна лицето на Рандъл.

— Не желая да мисля — заяви тя, изричайки нетърпеливо думите, — а да чувствам. Искам да ме прегръщаш, да ме любиш. Сега, Рандъл, искам те сега.

— Добре. Ще поговорим по-късно. Всичко е уредено. Ще вземеш асансьора, все едно се качваш в стаята си. Ще спреш на втория етаж, сякаш се готвиш да слезеш, а после ще продължиш към третия. Аз ще бъда там. Ще се кача първи по аварийното стълбище. Изчакай две минути, а после ме последвай.

— Целуни ме, Рандъл.

— Горе в стаята, моя любов. Има прозорци, които гледат към терасата.

 

 

Щом ръцете му докоснаха кожата й, вече нямаше нужда да мисли. Не беше преувеличила нищо в спомените си. В прегръдките на Рандъл наистина се криеше очарование и екстаз. Чувството я издигна към слънцето, остави света с грижите му далеч назад в миналото и я накара да го забрави. Чес обичаше и беше обичана.

В изпълнената с блаженство полузабрава, която последва, тя положи глава върху широките му гърди и започна да гали твърдата плът на мускулестите му ръце. Пръстите й усещаха мъжествената жилавост на кожата му. Мислите й течаха бавно, вместо да препускат. Не я притесняваха с нищо.

— Рандъл, какво правиш? — промърмори тя.

— Какво правя ли? Не разбирам въпроса ти.

— Чудя се с какво се занимаваш. Какъв е животът ти?

— Но ти вече знаеш. Събирам по малко произведения на изкуството. Чета. Ходя на театър. Виждам се с приятели. Отбивам се в клубовете си. Прекарвам Сезона в Лондон. Ходя в провинцията, за да ловувам. От време на време прескачам до континента. — Вдигна ръката й и я сложи върху бедрото си. — Ммм, страшно приятно е. Използвай върховете на ноктите си… Естествено, след като се оженим, ще приемаме гости. Ергенът няма подобни задължения. Можем да купим къща на село, а да наемаме жилище в Лондон за Сезона или обратното, както предпочиташ. До голяма степен ще зависи от размера на издръжката, която ще ти осигури съпругът ти.

Чес спря да го гали и седна в леглото.

— Каква издръжка от съпруга ми?

Рандъл притегли гърба й към себе си.

— Ти естествено ще се разведеш с него. Нещата винаги се уреждат по този начин. И той ще ти отпусне издръжка. Според мен Нейт ще бъде повече от щедър. В крайна сметка той те обича. Ще си купим къща и няколко добри коне.

Чес се изтръгна от прегръдката му. Завъртя се рязко, коленичи и го погледна.

— Ти си луд, Рандъл. Нима смяташ, че аз съм Консуело Вандърбилт? Каква цена си определил за брака ни?

Очите му вече не бяха нежни и снизходителни.

— Престани да драматизираш, Чес. Дръж се според възрастта си. За да живее добре, човек се нуждае от пари. Само в сладникавите романи мъжете и жените живеят от любов. Хората в нашето положение би следвало да се съобразяват с някои норми, защото в противен случай обществото им обръща гръб.

Чес гледаше красивия мъж, който толкова дълго владееше ума и сърцето й. Познаваше всеки инч от силното му, гъвкаво тяло, всяка къдрица на главата му. Лицето му й беше познато повече, отколкото нейното собствено, понеже му се радваше наяве и в спомените си хиляди часове.

И все пак виждаше един напълно непознат човек. Не знаеше нищо за ума и сърцето му.

— Рандъл, трябва да си вървя — каза тя. — Нейтан може да се върне всеки момент.

Той повдигна рамене и се облегна на левия си лакът. Дясната му ръка погали коляното й и се плъзна по меката, чувствителна кожа на вътрешната страна на бедрата й.

— Остани още малко. Ще измислиш нещо за оправдание.

Гърбът й се изви страстно независимо от волята й и тя поднесе гърдите си към устата и ръцете му. Тялото й искаше неговото, излъчваше непреодолимо желание.

— Не — отвърна тя, като едва си поемаше дъх. — Не. Не сега.

Пребори се с порива си, изправи се и, залитайки, влезе в банята. След като затвори вратата, Чес се облегна на нея, понеже усети слабост.

Нещо дълбоко в нея, нещо, което не можеше да назове, й даде сила да тръгне. А по-късно, в стаята си, след като физическата слабост отмина, вече беше в състояние да мисли и да чувства.

Каза на Рандъл: „Обичам те.“ Хиляда пъти повтаряше пред себе си: „Обичам го.“ Как можеше да бъде толкова сигурна, че обича мъж, който й беше напълно непознат, както току-що разбра.

Не беше справедливо. Рандъл не бе непознат човек, а точно такъв, какъвто изглеждаше, какъвто винаги е бил. Английски джентълмен от висшето общество, подчинен на нормите му.

Беше детинщина от нейна страна да се обижда от факта, че спомена за издръжката. Нямаше предвид, че я иска заради парите й. Всяко едно от младите протежета на Флорънс Тумбли би свършило добра работа, ако използваше парите като причина да се ожени.

Рандъл наистина я обичаше. Нея. С бръчките по лицето и с посивялата й коса.

Ето кое беше чудното.

Защо тогава тя не полудя от щастие? Мечтаеше за този миг, желаеше го повече от всичко на света. Нима не беше така? Да бъде обичана от Рандъл, да го обича. Но всъщност те не се обичаха, те само се любеха. Не се обичаха.

Любовта беше различна. Не можеше да се изолира от света зад затворената врата на спалнята. Любовта беше нещо по-рисковано, любовта означаваше да живееш с другия, да се учиш да споделяш с него всичко. Тя събираше двама души, за да прокарват пътека в девствения сняг на приключенията.

Любовта беше Нейтан. От този първи ден, когато двамата се втурнаха в неизвестността на бъдещето. Нейтан и животът с него — ето какво винаги е желала. Освен в леглото.

А чия беше вината?

За миг Чес почувства разочарованията и гнева, които се бяха натрупали през петнайсетте години на брака им. Нейтан не я искаше, непрекъснато я караше да смята, че се е провалила, че е грозна и нежелана.

Изведнъж Чес се засмя. Понеже вече знаеше, че може бъде желана. Знаеше също колко просто е мъжът и жената да си „доставят удоволствие“ един на друг. Нямаше нужда да чака и да се надява Нейтан да й покаже. Дори навярно щеше да го научи на някои неща.

Изгаряше от нетърпение да види реакцията му, да чуе възклицанието: „Боже мой, Чес!“

Колко много щяха да се забавляват.

Стаята с червената дамаска се изпълни с подобния на звук от шампанско доволен, приятен смях.

Когато се върна от Ашвил, Нейтан влезе в стаята си да се преоблече за вечеря. Вратата между банята и спалнята на Чес беше отворена. Понечи да я затвори, но чу гласа й.

— Ела тук, Нейтан.

Чес четеше, облегната върху натрупаните в леглото възглавници. Косата й падаше върху раменете на бледозеления й копринен халат.

— Дълго си спала — отбеляза Нейт. — Трябваше да дойдеш с мен, Чес. Има четири парцела земя близо до едно село, наречено Бревард. Пътят не е кой знае колко добър, но се движи точно покрай билото и се вижда на мили…

— Нейтан — Чес пусна книгата на пода, — би ли ме изслушал?

Той я погледна с любопитство. Забеляза нещо различно у нея и той не беше наясно как да го разбира.

Чес се усмихна.

— Нейтан, даваш ли си сметка, че сме женени от петнайсет години, а ти нито веднъж не си ме целунал?

— Глупости! Не е възможно.

— Нито веднъж, Нейтан. Искам веднага да дойдеш и да ме целунеш.

Жени! Странни същества. Нейт сви рамене и направи това, за което настояваше тя. Целувката му беше прочувствена — силно млясване по бузата.

Чес го хвана за ревера и той не успя да се изправи.

— Не така — възпротиви се тя. — Сякаш целуваш тиган.

Дръпна го силно, той загуби равновесие и се строполи върху нея, като зарови лице във възглавницата.

Чес повдигна главата му и я обърна. После леко докосна устните си до неговите. Описа кръг и захапа долната му устна. Отворената й уста дърпаше настойчиво неговата, докато езикът му проникна в нея, потърси нейния и го намери.

Когато най-после Чес се откъсна от Нейтан, той беше останал без дъх.

— А сега ми кажи, че ме обичаш.

— Боже мой, Чес, какво ти става? Какво правиш?

— Кажи ми, че ме обичаш, Нейтан.

— Знаеш, че те обичам.

— Нищо подобно, никога не си ми го казвал. Хайде, Нейтан.

— Обичам те. А сега доволна ли си.

Нейт се чувстваше като глупак. Не разбираше какво става. Не можеше да повярва.

Чес се засмя.

— На какво, по дяволите, се смееш? На мен, предполагам. Държиш се много странно, Чес. Престани.

— О, не. Трябваше да го сторя преди петнайсет години — пръстите й бързо разкопчаваха сакото, жилетката, яката, ризата му. — Спомням си, когато дойде да видиш дядо. Изми се на помпата и голите ти гърди ме накараха да изтръпна.

И сега бяха голи. Чес ги галеше с ноктите на пръстите си, сякаш ги докосваше с перо.

Нейт я хвана за китките.

— Спри! Не подхожда на една дама да върши подобни неща.

Лицето му беше червено. Очите на Чес гледаха палаво.

— Ти си мъж, моя любов. О, да, и аз те обичам, Нейтан. Но ти нищо не знаеш за дамите. Крайно време е да разбереш какво представляват. Пусни ме. Позволи ми да ти разкопчея панталона.

— Чес!

Усмивката й беше сдържана.

— Освен ако не решиш сам да го направиш, и то бързо. Настоявам за брачните си права, Нейтан. Искам да се любиш с мен. Имам нужда да ми доставиш удоволствие. Много удоволствие. За всичките петнайсет години.

Зяпаше я удивен. Пръстите му пуснаха ръцете й. Нейт бързо се съвзе. Люби я, като не пропускаше да забележи реакциите й, с нежност, която забавяше и засилваше поривите на страстта. Откриваше с обич това, което дълго е било заровено между тях, и душите и сърцата, умовете и плътта им се сливаха в едно.

След като свършиха, той хвана лицето й с ръце и я целуна леко, само веднъж. Сладостта и обичта, вложени в целувката му, изпълниха очите й със сълзи от любов и той ги изтри с целувки.

Откъм вестибюла се чу звукът на гонга. Беше време да се обличат за вечеря.

Усмихнаха се едновременно. Не беше нужно да коментират комичното съвпадение. И двамата бяха гладни за по-земни наслади, като например храна. По-големият глад засега беше заситен.

Чес се усмихна на себе си в огледалото. В него се отразяваше една невероятно щастлива жена. Не беше необходимо да казва нищо на Рандъл. Само като я погледнеше, щеше да разбере, че в живота й повече няма място за него.

„Обаче ще му благодаря — реши тя. — Без него никога нямаше да знам какво искам от Нейтан. Никога нямаше да се осмеля да настоявам да го получа, ако Рандъл не ме беше накарал да се чувствам желана.“

 

 

— Спомена, че възнамеряваш да пробваш пътеката за боулинг, нали Нейт? — Джордж Вандърбилт беше внимателен домакин.

Нейт погледна през масата към съпругата си. Чес беше готова да се закълне, че когато очите им се срещнаха, нещо синьо проблесна и се чу силно пукане. Стори й се, че въздухът по-скоро замириса на озона, който се появява след светкавицата, отколкото на цветята във вазите.

— Благодаря, Джордж, но промених, решението си — провлечено отвърна Нейт. — Тази вечер смятам да си легна рано.

Чес се усмихна зад кърпата си за хранене и прошепна:

— Мат, Лили. Ти загуби.

 

 

Всичко в тази книга е измислено. Никой никога не успя да победи Бък Дюк.