Александра Рипли
Златните полета (14)

Четиринайсета глава

Нейт и Джим изминаха разстоянието от фермата до Дърам, без да спират на мястото, където щяха да започнат строежа на мелницата. Преди да се заловят за работа, им трябваха инструменти, муле и каруца. Пътуването им отне повече от седмица. Приятното затопляне превърна пътищата в кални локви, които често стигаха до коленете. Отначало приемаха поканите да се возят, но след като за пети пъти помогнаха на поредния доброжелател да извади затъналата в дълбокия трап каруца, решиха, че ходенето е „дяволски по-лесно, а и по-бързо“, както се изрази Джим.

Ужасяващият рев толкова много стресна Джим, че той се опита да побегне и да се скрие в дърветата край пътя. Залитна, извика и падна. Нейт избухна в смях.

— Стани, човече. Воят би трябвало да прозвучи като музика в ушите ти. Това означава, че сме близо.

Когато се дотътриха до града, той показа на Джим източника на звука. Бикът на Дърам беше огромно животно, черно и лъскаво, с искрящи червени ноздри и свирепи, ослепително бели очи. Беше петнайсет фута висок и двайсет фута дълъг, нарисуван на метални листове, закрепени помежду си и за стената на най-голямата сграда в малкия град, представляваща Тютюневата компания на Уилям Т. Блакуел. Джим беше обзет от страхопочитание, но вече не от бика, а от дома му. Никога не беше виждал по-грандиозна сграда от пететажната тухлена фабрика. Издигаше се върху петнайсет акра заградена земя точно в центъра на града. Мястото беше избрано подходящо. Намираше се в сърцето на търговската част на Дърам и беше станало причина за удивителното му прерастване от село в град.

Фабриката беше най-голямата в света за преработка на тютюн за пушене. „Бул“^[1] произвеждаше хиляди пъти повече от това, което Нейт и близките му правеха в стаята под навеса, като използваше машини, управлявани от наемни работници. Тютюнът си смилаше на прах и се пакетираше в торбички или в сандъци за продажба на едро, които се експедираха до големите гари с помощта на железопътна линия, собственост на фабриката. Марката „Бул Дърам“ беше известна, продаваше се и се пушеше в целия свят. Всеки ден, с изключение на неделя двайсет и пет хиляди фунта тютюн напускаха гигантската фабрика.

Близо петстотин работника се съобразяваха с механичния, произвеждан от енергията на парата рев на „Бул“ при отварянето и затварянето, както и през обедната почивка. Звукът му се чуваше на десет мили разстояние. Беше подходящ символ на безумната, нескривана гордост на жителите на Дърам. За десет години селището се беше превърнало от кална спирка на железопътната линия с население двеста петдесет и осем души и главна улица с четири мръсни кръчми в оживен град с разкаляни улици и почти три хиляди жители — една квадратна миля площ, застроена с фабрики, складове, дървени сгради, магазини, мелници, църкви и величествени къщи с кули, куполи и просторни веранди. Вече имаше седем кръчми, но ги наричаха барове.

Случваше се това, което беше характерно за цяла Америка, където промишлеността означаваше прогрес, а прогресът пораждаше гордост. Старите крайбрежни градове вече не държаха монопола над търговията. В Батъл Крийк, Мичиган, се произвеждаха готови каши за закуска… В Равена, Охайо, правеха овесени ядки… В Индианаполис, Индиана, се приготвяха лекарства под ръководството на младия ветеран от Гражданската война Илай Лили… В Кливланд, Охайо, предлагаха бои в кутии… В Сан Антонио, Тексас, предоставяха на клиентите бодлива тел… В Минеаполис, Минесота, в мелниците на Чарлс Илсбъри преминаха от каменни колела към стоманени валяци, за да увеличат добива на брашно…

Младите хора рискуваха, опитваха да вършат нещата по нов начин, разработваха нови методи, нови продукти, нови подходи. Бъдещето криеше неограничени възможности и вече беше започнало.

— За Бога, та това е мистър Лимоново листо! Как си, Нейт?

— Благодаря, добре, Бък.

Нейт се усмихна на високия червенокос мъж, който го спря до тезгяха на „Анджиърс Дженеръл Стор“. Вратът на Нейт се схвана, когато погледна нагоре, а и Бък Дюк нарушаваше душевното му равновесие. От години непрекъснато се срещаха случайно. Бък продаваше тютюна за пушене, който семейството му произвеждаше, на същите магазини, където Нейт предлагаше своя. Нейт отрано разбра, че му е сериозен съперник. Бък работеше не по-малко усърдно, беше запознат не по-зле с тютюна и всички посрещаха със същата радост доброто момче от Юга. Беше амбициозен като него — Нейт го чувстваше. Беше напълно сигурен, че и Бък има подобно усещане за Нейт. Двамата много си приличаха. Нейт трябваше да внимава с този мъж. Бък беше умен и се намираше в по-изгодно положение от него, защото имаше преднина. Вече не се занимаваше с фермерство. Заедно с баща си и брат си притежаваха прилична по мощност фабрика. Не беше „Блакуелс“, но красивата тухлена сграда на главната улица с машини и работници произвеждаше, както тъжно изчисли Нейт, хиляда фунта дневно. Освен това Дюк беше започнал да рекламира продукта си…

В Дърам съществуваха дванайсет фабрики за преработка на тютюн, фабриката на Дюк не беше най-голямата, но точно тя го притесняваше, понеже самият Бък пораждаше тревога у него.

— Колко време смяташ да останеш в Дърам, Нейт? Бихме могли да обядваме заедно… Предполагам, че все още не пиеш.

„Господи, и аз го притеснявам! — помисли си Нейт. — Не, не бих желал да ме следи изкъсо.“

— Дошъл съм само да напазарувам някои неща и заминавам. Може би още не си разбрал, че преставам да се занимавам с тютюн. Смятам, че е добре човек да се откаже, когато е изпреварил останалите. Едва ли ще успея да получа втори път толкова хубави лимонови листа. Освен това се ожених и съпругата ми не иска непрекъснато да съм на път.

Дюк се изкикоти. И двамата знаеха какви изкушения предлага пътуването.

— Ще строя мелница на земята, която купих — продължи Нейт. — Намира се само на пет мили оттук. Често ще идвам тук. Жена ми копнее за градския живот. Родена е близо Ричмънд.

Вероятно Дюк вече беше чул за Чес. Хората, занимаващи се с тютюн, си имаха свой собствен свят, в който слуховете се разпространяваха бързо. Нека си мисли, че Нейт е под чехъл. Този факт щеше да го накара да се успокои и да задоволи любопитството му.

Двамата съперници се поздравиха също толкова сърдечно при раздялата, колкото при срещата. Нейт беше доволен, че е успял да измами Дюк. Докато след един час разбра, че Дюк е започнал да прави цигари.

— Да, сър, това е най-голямата сензация, след като пожарът изгори половината сгради на главната улица — каза му човекът, който продаваше мулета. — Докара стотина евреи от Ню Йорк. Специалисти. Само да ги видите. Бледи са като корема на рибите. Веднага става ясно, че през целия си живот са работили във фабрика. Едва ли ще се задържат дълго тук. Дори не говорят добре английски… Ето едно хубаво животно. Може да изтегли каруца, затънала в кал, дълбока десет ярда…

Нейт чуваше ударите на собственото си сърце. Изоставаше с времето. Дюк едва ли дълго щеше да свива ръчно цигарите. Особено ако машината на Бонсък проработеше и той съумееше да сложи ръка на нея.

Нейт плати за мулето повече, отколкото му се искаше. Сега времето беше по-важно от парите. След час двамата с Джим потеглиха към мястото, където щяха да построят мелницата.

— За Бога, Нейт, нали каза, че ще пренощуваме в Дърам? Щеше ми се да чуя още веднъж онзи дявол да прозвучи с пъкления си рев.

— Ако вятърът духа към нас, ще го чуеш и там, където отиваме. Предстои ни да свършим много работа.