Веселин Ханчев
Песен за устната хармоника

Устната хармоника не пее,

а самичка в стаята тъжи.

Онзи, който свиреше на нея,

в равната маджарска пръст лежи.

 

Само тази свирчица от никел

неговия пръв другар върна

и над нея вместо над войника

плакаха и майка, и жена.

 

Плакаха, а после я покриха

да не я докосва никой друг,

майката сина да спомня тихо,

а жената — милия съпруг.

 

Но сега, захласнати по пруста,

чуват — някой свири пак отвъд!

Весело хармониката устна

съживи на мъртвия гласът.

 

Спуснаха се двете. Кой ли свири?

Откъде ли идва песента?

А насреща син им — бригадира —

с бащината свирка на уста.

 

Свири той, а късчето от никел

като пламък в шепите гори.

Майката се спря, но не извика,

а през плач усмихва се дори.

 

После до сърцето си прегърна

мълчешком сина си — бригадир.

Тя разбра — в сина се е завърнал

и войникът мъртъв най-подир.