Емил Петров
Непобедимият

В основите на нашата нова, социалистическа действителност е заложено поетическото начало на устремения напред живот, на неговото настъпателно развитие, на непрекъснатото му обновяване.

Обществената същност, атмосферата на съвременния ни живот играят първостепенна роля за събуждането, укрепването и активизирането на талантите, влияят благотворно върху развитието на творческите индивидуалности, подхранват богатството, жизнеността и многообразието на художествените търсения и завоевания.

Нашата нова литература може да предложи немалко ярки и категорични аргументи за вдъхновяващата, окриляваща изкуството сила на социализма. Особено красноречиво в това отношение е поетическото творчество на Веселин Ханчев.

* * *

Веселин Ханчев е роден на 4 април 1919 година в град Стара Загора. Тук той получава средно образование. След това се премества в София, където завършва Юридическия факултет. Стихове започва да пише още като ученик.

Ханчев принадлежи към онова богато откъм таланти поетическо поколение (Веселин Андреев, Валери Петров, Александър Геров, Богомил Райнов, Александър Вутимски, Божидар Божилов, Радой Ралин и др.), което изпъкна в нашия литературен живот в навечерието на Втората световна война и изживя сложна, противоречива гражданска и творческа съдба.

Тук, в средата на тия поети, силното — пряко или косвено — влияние на комунистическата партия, на нейните борби, на нейната идеологическа работа на фронта на културата и изкуството, влиянието на нашата революционна, пролетарска, социалистическо-реалистическа литература се преплитаха с пробивите на упадъчната поезия, с индивидуалистическите умонастроения.

И затова не е случайно, че докато някои от представителите на това поколение взеха активно участие с оръжие в ръка в антифашистката борба на народа и израснаха като поети в атмосферата на тая борба, други загубиха своя поетически талант в умъртвяващите обятия на поетическия декаданс.

За щастие повечето от тия млади, поетически активни, остро реагиращи на своята съвременност поети, ненавиждащи буржоазно-фашисткия обществен строй, запазиха своите творчески сили и преодолявайки слабостите си, създадоха едни от най-ценните произведения на най-новата ни поезия. Днес те работят в нейните челни редици.

Първата стихосбирка на Веселин Ханчев — „Испания на кръст!“ — излиза през 1938 година. В нейните стихове е заключен протестът на младия автор срещу кръвопролитието и жестокостта на братоубийствената гражданска война в Испания. Но цялата стихосбирка е пропита непоправимо от дух на абстрактен хуманизъм, от пацифистичните призиви на автора за разбирателство, от нежеланието му да „вземе страна“. Като прибавим към това и липсата на творческа оригиналност, на по-ярко и самостоятелно поетическо виждане, ще си обясним защо тая стихосбирка не притежава трайна художествена стойност, защо нейното значение не надхвърля значението на един факт от творческата биография на поета.

Всъщност истинското изявяване на Веселин Ханчев като поет стана след народната победа на 9 септември 1944 година.

В първите години на извоюваната свобода Ханчев публикува някои свои стихотворения, писани по-рано.

В тях неговото гражданско и творческо израстване се налага на вниманието ни. Тук особено изпъкват стихотворенията „Към моите връстници“ и „Епоха“, които слагат началото на една трайна поетическа линия в творчеството му — линията на поетически-панорамните обобщения, на открито патетичното и в широк план възприемане и осмисляне на живота. Такива характерни за творчеството на Ханчев стихотворения има в стихосбирката му „Стихотворения!“ (1948 г., библиотека „Смяна“), ще ги срещнем по-късно в „Стихове в паласките“, те ще завладеят съзнанието ни и в най-новата му книга „Лирика“.

Още незаглъхнали ликуващите викове на деветосептемврийската победа, и нашият народ в лицето на своята обновена армия трябваше да грабне оръжието, за да защищава извоюваната с толкова кървави жертви свобода и да вземе участие във великия поход за доунищожаването на хитлеристките пълчища.

В тая справедлива и освободителна война на предните бойни линии рамо до рамо с войниците отидоха и немалък брой български писатели и поети. Като непосредствени участници в тая война те можеха да видят нейното страшно, сурово и героично лице.

През дните на Отечествената война като обикновен войник на предните бойни линии бе и поетът Веселин Ханчев. В съдбоносните мигове на атаките, в изтощителните, многокилометрови походи, в непривично тихите часове на отдих след боевете в неговото съзнание са кристализирали мотивите на бъдещите му стихове, раждали са се поетически образи, опалени от горещото дихание на войната, по войнишки прости, мъжествени и нежни.

За най-добрите стихотворения на Веселин Ханчев би могло да се каже, че са творби, които авторът не е могъл да не напише. Със стихотворенията „Не, не мога да спя“, „Балада за бащата и сина“, „Русокоса моя, чипоноса“, „На Страцин под скалистия рът“, „Забравиха ласки“ и др. поетът доказва, че може да гледа истината в очите и да ни я разкрива неподправено и откровено, без да изпада в безкрило, натуралистическо пълзене или в обидно, евтино укрошателство. Жизнена достоверност на мислите и чувствата — това преди всичко се хвърля в очи в споменатите стихотворения. В тях авторът, без да допуска душевен фалш, без да позира, прямо и безхитростно ни говори за правдата на тая война.

Веселин Ханчев не отстранява услужливо от пътя на своя лирически герой трудностите, мъките и пречките, а ги посочва трезво и правдиво. Не в предварителното отстраняване на тия трудности, а в тяхното преодоляване е основата, върху която са изградени най-добрите стихотворения в сбирката „Стихове в паласките“.

Задачата на реалистическата поезия според думите на Белински е „да извлича поезията от прозата на живота и да разтърсва душите с вярното изображение на тоя живот“. Именно това в голяма степен е постигнато от В. Ханчев. Показвайки страшния, жесток лик на войната, в същото време чрез преживяванията на своя лирически герой той разкрива и нейното величие, вълнуващата й героика, нейния освободителен характер. Стихотворението „Балада за бащата и сина“ например е написано безизкуствено, с делнична простота, но атмосферата му е пропита с неотразима, заразяваща поетичност. Под неговата сдържана, лаконична интонация напира дълбок вътрешен драматизъм. Колко простичко и силно е предал авторът трагедията на своите герои! Денонощно бащата и синът работят земята на село, но идва войната, те тръгват по нейните пътища и там през един мъглив ден младият бива прострелян от залповете на врага. Не може лесно да се забрави разкритият със завидно поетическо майсторство момент, в който бащата посреща трупа на своя син. И колко естествено, без сантиментална размекнатост, идва героично-суровият край на стихотворението — коравите пръсти на бащата стискат пушката, той целува безжизнените устни на сина си и ето ние го виждаме как изчезва в мрака по стръмния път към окопите. Силата на това стихотворение се крие главно в жизнената правда, с която авторът е показал народния характер на Отечествената война. Обикновеният, простичък човек, за когото в началото великият смисъл на тая война е още смътен и далечен, който, както казва в баладата, е повлечен от нейната желязна ръка, израства в съзнателен, активен участник в битката срещу отстъпващия враг.

Патетичността, която е присъща на стиховете на Веселин Ханчев, не е внесена механически отвън, не е пришита с бели конци, а е интимно преживяна задушевна патетичност, облъхана с топлота, духовно благородство и човечност. В това отношение съществува близка, приемствена връзка между „Стихове в паласките“ и проникновената поезия на Димчо Дебелянов, специално неговите военни стихове. И съвършено очевидно е, че в случая имаме не безплодно подражателство, не копиране на литературни образци, а творческо продължаване на една плодотворна и здрава традиция в поезията ни.

Поетическата идея не лежи на повърхността в стиховете на В. Ханчев. Великата любов към родината, силата на социалистическия патриотизъм, съзнанието, че тая война се води, за да се запази извоюваната с толкова кръв и мъки свобода на народа ни, неговото свещено право на мирен и свободен живот — всичко това в стиховете на Ханчев ни се разкрива не външно, а в плана на интимно-човешките преживявания на лирическия герой. И когато той ни говори за своята ненавист към врага, за благородството и суровостта на своя патриотичен, войнишки дълг, за спонтанно родилата се фронтова дружба, за любовта към останалите далеч в тила близки, за копнежа си по мирния творчески труд — ние безпогрешно долавяме гласа на нашия съвременник, пред нас оживява загрубелият от боевете, но светъл и чист образ на човека, който стана истински достоен господар и защитник на обновената ни родина:

Не, не мога да спя. Ще изляза навън, под небето,

дето светят звезди и тревожния вятър тръби.

Искам там да съм с теб, да ти кажа това, за което

не успях, не посмях може би…

Така започва стихотворението, в което поетът е отразил най-дълбоко духовния облик на нашия облечен в сивия войнишки шинел съвременник. Величието на всепроникващата любов към освободената родина, в името на която човек трябва да жертвува, ако е необходимо, личното си щастие, скъпата за сърцето жена, живота си дори — тая тема е колкото богата, толкова и трудна, защото тук са особено нетърпими елементите на примитивност и поетически стандарт. Ние сме чели доста стихотворения, в които са правени опити да се разрешат подобни теми и които в повечето случаи са представлявали печално доказателство на истината, че от възвишеното до смешното има само една крачка.

Съвсем друго е впечатлението, което остава да живее в душата ни, когато прочетем стихотворението на В. Ханчев. Ние ставаме свидетели на една изповед, вълнуваща със своята неподправеност, искреност и красота:

Недолюбих те аз, ненагледах те, моя любима.

Раздели ни дългът. За това не плачи, не кори!

За да има любов и мечти занапред за да има,

аз отивам на бой призори.

 

Ако падна убит сред степта, под звездите студени,

запомни ме с добро, но на гроба ми ти не ридай.

Посрещни радостта, отвоювана с мъка от мене,

долюби вместо мен, домечтай!

 

Аз не ще се гневя, а ще бъда щастлив и спокоен.

Не за скръб съм се бил, не за сълзи вървя на война…

Вече съмва над мен. Вече влизат другарите в боя.

Лека нощ, моя мила жена!

Как неразделно са споени тук интимните, лични вълнения на поета с неговите граждански чувства, с дълбоко осъзнатия му патриотичен дълг, с благородното съзнание на човек, който отдава цялото свое същество в борбата за щастието и свободата на народа си. Това стихотворение, пропито с непобедим, жизнеутвърждаващ социалистически хуманизъм, може с право да бъде поставено наред с най-значителните постижения на поезията ни след 9 септември 1944 г.

Цикълът „Стихове в паласките“ в жанрово отношение представлява лирически дневник. Наред с разгънатите форми Ханчев си служи успешно и с лирическите миниатюри. В повечето случаи това са моментални отклици по повод на неща, които са привлекли творческото внимание на поета. Оттук и тяхната краткост. Някои от миниатюрите са останали в сферата на творчески недостатъчно овладяната ескизност („Найден над окопа се навежда“, „Свири, Иване, тази — нашата“, „Свирят в мрака немските снаряди“). Повечето от тях обаче са написани с голяма вътрешна наситеност на съдържанието, в тях авторът е вложил учудваща за тоя размер поетическа енергия, която при четенето на стиховете се освобождава, и за дълго завладява съзнанието ни:

Русокоса моя, чипоноса,

синеока моя дъщеря, спиш си ти.

Не знаеш ти какво са

залповете, грозното ура.

 

Спи, далече ненагледна моя!

Спи си в тишината. Нани-на!

Аз вървя сред грохота на боя,

за да пазя твойта тишина.

Повече думи тук биха били излишни. Те могат само да разводнят емоционалната наситеност, извиращата от дълбочината на сърцето бащина любов, да накърнят поетическата прелест на стихотворението. Наистина тук краткостта на размера се е обърнала в средство за по-дълбока поетическа изразителност.

Ханчев е поет, който не свири само на една струна в поезията си. Разностранността е характерно качество на неговото дарование. Наред с мъжествения лиризъм на цикъла „Стихове в паласките“ в тая своя стихосбирка той отново създава широко поетични панорами („Моята сила“, „Господар съм на тая земя“); нежност, сърдечна чистота и замечтаност излъчват неговите станали така популярни песни „Под люляка“, „Топлият вятър“, а стихотворенията от рода на „Запознанство“ се отличават с лекокрилата си ритмика и игриво-закачлива интонация. Специално последните стихотворения в поетическото творчество на В. Ханчев отварят вратата на хумористичните мотиви.

За поезията на В. Ханчев хуморът е не временен, епизодичен елемент, а една постоянна, пълноводна струя, която даде на нашата съвременна литература редица първокласни стихотворения.

Сбирката „Смешен пантеон“ (1957) очерта широкия кръг от теми и жанрови форми, които поетът разработва в областта на хумора и сатирата. От разгънатото сюжетно стихотворение до миниатюрните епиграми и пародии арсеналът на Ханчев е голям и разнообразен: С тия разнообразни оръжия на смеха той си служи еднакво талантливо, уверено и успешно. Оръжието на поета е насочено срещу всичко, което накърнява неговия жизнен и естетически идеал, срещу многобройните прояви на грозното, назадничавото в живота. Неговият смях е една от формите на духовното му благородство, изградено върху основата на социалистическия хуманизъм: една от формите на любовта му към устремения напред живот.

Хумористичните и сатиричните стихотворения на Ханчев притежават висока поетическа култура. В техния гъвкав, подвижен, богат и изразителен стих се чувствува школата, която авторът е преминал при някои от най-добрите представители на руската и френската поезия.

За всичко това най-добре ни говори цикълът „Над албума на Бешков“. Веселин Ханчев се е обърнал към някои стари, създадени в миналото рисунки на големия наш художник и от тях е направил предмет на своите стихове, на своето вдъхновение. Казвам „стари рисунки“, но колко всъщност нестареещи и жизнени (както всички истински произведения на изкуството) са тия вълнуващи размисли и оценки на художника за живота и човека, въплътени в линии, светлосенки и петна! Болката от грозното, фалшивото и уродливото в живота, протестът срещу убиването на човешкото у човека, и от друга страна, любовта към обикновените честни и трудови хора, към нравствено здравото, народното, неподправеното и чистото — ето откъде извират горчивата сатира, смехът през сълзи и жизнерадостната, човечна и добродушна ирония, които така неделимо са споени в творчеството на Бешков.

Острата и мъдра графика на художника е намерила своето проникновено тълкуване в стихотворенията на В. Ханчев. Ето например стихотворението „Възмездие“ — едно от най-сполучливите в общата композиция. Колко изразително пестеливи, ярки и точни са неговите стихове, разкриващи страшната пустота на паразитното, егоистично съществуване:

Пестили алчно, мълчешком

и дом голям градили,

децата даже в този дом

от алчност те спестили.

 

Лежат сред страшна пустота,

в ненавист замълчали,

не взели нищо от света

и нищичко не дали.

А от каква добродушна усмивка и вътрешно съчувствие са озарени поетическите образи в стихотворенията „Дядо и внучки“, „Портрет“. Тук изпъкват остроумието на поета, неговият усет към живия детайл, гъвкавият му стих, така хармониращи със замисъла на художника.

В композицията „Над албума на Бешков“ поетът и художникът са равноправни творци. Ханчев не е изпаднал в положението на механически реставратор на сюжетните мотиви от рисунките на Бешков. Той не е илюстрирал тия мотиви с литературни средства, а е създал живи поетически образи, чрез които е превъплътил по свой начин замисъла на художника. Неговите стихотворения не са служебно-обяснителни текстове към рисунките, а самостоятелни художествени произведения, които в много отношения обогатяват тия рисунки, внасят нови моменти в тях. В стихотворението „Класикът в парка“, например, Ханчев не робува сляпо на своя първоизточник, а творчески самостоятелно третира образа на героя и рисунката, вмъква нови елементи в него и в резултат стига не до отдалечаване от тоя герой, а до по-вярно и до по-цялостно пресъздаване на неговата маниакална самовлюбеност и смехотворна безплодност.

През последните години нашата поезия укрепва своите завоевания, отърсва се от редица слабости, става по-зряла, по-жизнена и по-вдъхновена, става по-нужна на най-широк кръг читатели, по-заслужаваща тяхното доверие и тяхната признателност, по-способна да изгражда социализма в душите на хората, което всъщност е основното нейно призвание.

В края на 1960 година се появи стихосбирката „Лирика“ от Веселин Ханчев — ново красноречиво доказателство за подема на поезията ни. В творческото развитие на своя автор тя бележи най-високите върхове, до които той е стигнал. Струва ми се, че и най-строгата преценка, ненавиждаща суперлативните излияния, не би могла да отрече силата и яркостта на тая стихосбирка, нейната жизнена и поетическа плътност.

Доскоро у нас излизаха твърде често и продължават да излизат книги, в които отделните грамове поетически радий са затрупани от тоновете словесна руда, книги с разводнена и с вътрешно нестройна поетическа мисъл. В сравнение с тях, дори в сравнение с най-добрите стихосбирки през последните години новата книга на Веселин Ханчев прави впечатление с необичайно големия си брой антологични за съвременната ни поезия стихотворения. Зряло и щедро се е проявило творческото дарование на Ханчев в най-новите му стихове и това несъмнено е определило високия коефициент на поезията в тях:

За да останеш, за да си потребен,

за да те има и след теб дори,

ти всяка вещ и образ покрай тебе

открий отново и пресътвори.

Пресътвори ги ти като лозата,

затворила пространството в зърна,

като дървото в плод, като пчелата,

създала мед от пръст и светлина,

като жената стенеща, в която

по-траен образ дири любовта,

като земята, връщаща богато

и облаци, и птици, и листа.

В тия стихове звучи основният тон на сбирката — преклонението пред живота, пред неговото творческо начало, пред непобедимата му животворна сила. И това преклонение е не красива поза, не куха декларация, а съкровеният извод, утаената мъдрост на една човешка съдба; мъдрост, превърнала се в органическа черта на едно съвременно, социалистическо разбиране и усещане на живота. И затова мъдрото и всепроникващо жизнелюбие в стиховете на Ханчев е особено представително за идейната, философска позиция на днешната ни поезия, за нейната творческа атмосфера, чужда на песимизма и декаденстското бягство от живота.

Но това жизнелюбие няма нищо общо и с всички картонени заместители на истинския оптимизъм, родени от повърхностното и в основата си еснафски самодоволно и равнодушно отношение към живота, към неговите парливи проблеми.

Основният емоционален тон в поезията на Веселин Ханчев носи нещо благородно-артистично, нещо от радостното и спокойно самочувствие на освободения човек-труженик, който с вдъхновеното си сърце, със светлия си разум и с умелите си ръце твори красотата и благородството на света. В ренесансово-мъдрото самочувствие на своя лиричен герой Веселин Ханчев е успял да въплъти върху основата на комунистическия мироглед вечното творческо начало на живота, неговата обновяваща сила и устременост напред.

Това е главният мост, който свързва неразрушимо поезията на Ханчев с нашата съвременност, с някои основни черти на нейния духовен облик. Не във всички стихотворения на поета съвременността присъствува със своите външни белези. В една поезия на емоционално-нравствените търсения, каквато преди всичко е поезията на Ханчев, това твърде често е художествено целесъобразно. Само късогледата посредственост би могла поради тоя факт да обвини автора, че е откъснат от своето време. Всъщност живият пулс на нашето съвремие, неговите пориви, търсения и трепети са уловени и пресъздадени от поета с проникновено чувство за съвременност, проявило се както в съдържанието, така и във формата на стиховете му. Ханчев върви по трудния и плодотворен път на органическото постигане на една нова душевност, очистваща се от ръждата на миналото. И тук поетът несъмнено отхвърля с категорична непримиримост както скептицизма и декадентското отричане на тая нова душевност, така и лековатата и карикатурна „праволинейност“ при отразяването на сложния и труден принос на нейното раждане:

О, трябва всяка вещ да се изстрада,

повторно всяка вещ да се роди

и всеки образ, който в теб попада,

да свети с блясък, непознат преди,

и мислите да правят в тебе рани,

мъчително и дълго да тежат,

и всяка мисъл в тебе да остане

като зараснал белег в твойта плът.

Ханчев не плъзга погледа си по външната кора на живота, а се стреми да вижда нещата „отвътре“. И затова внушенията му са така силни, завладяващи, убеждаващи със своята правота. Такъв е той в поетическите есета („Посвещение“, „Земя и небе“, „Не, не трябва“), в които полетите на поетическата му мисъл открояват духовния климат на нашето време. Такъв е той в драматическата лирика на цикъла „Жив съм“. Такава е неговата жизнена и поетическа платформа в нежните му пейзажни стихотворения („Разсъмване“, „Дървото с птиците“, „Лятна привечер“), в деликатната тъкан на интимната му поезия („Пръстен“, „Уличен телефон“, „Любов“), в творбите със задгранични мотиви („Парижкият дъжд, възпят от една шарманка“, „Белият Биб“, „Лози в Монмартр“, „Тишина в Освиенцим“ и др.).

Както в живота има съдбоносни мигове, които решават недвусмислено истинската стойност на хората и нещата, така и в поезията съществуват мотиви, които подлагат на строго изпитание и безпощадна проверка творческите принципи и програми. Такова двояко, гражданско нравствено и поетическо изпитание е заключено в цикъла „Жив съм“. Свидетелство за жизнената и творческа победа на автора, тоя цикъл е едно капитално постижение за съвременната ни поезия. Тук Ханчев е най-близко до душата на нашия съвременник, тук той е погледнал в нея с най-голяма творческа смелост, зоркост и откровеност:

Място на лирическото действие — болницата.

Главен герой — застаналият на границата между живота и смъртта човек:

Трите стени

в моята стая

бяха бели и тихи.

Четвъртата

стенеше нощем:

— Вода!

 

Тя вика

три нощи подред,

на четвъртата нощ

стана бяла и тиха

като другите.

Бяла,

Студена

и няма.

 

Страшна стена.

Това е интонацията на строгата и безпощадна яснота, която разрушава илюзиите и те изправя пред студената и непоклатима очевидност на фактите. Тук веднага би се почувствувал фалшът на всякакъв душевен маскарад, на всякакви красиви драперии, на всякакво кокетиране с органически непритежавани добродетели. И затова стихотворението е така откровено и категорично в своя лаконизъм. Ето и поетическата притча „Лов на делфини“ — една от най-дълбоките работи в книгата. Зад нейната иносказателност се крие пронизващата болка, с която човек води борбата за запазването на своя, макар и осакатен живот.

Сред тая обстановка на сурова и съдбоносни проза, която изключва дори и възможността за поетическите жестове на героичната смърт, се извършва една безмилостна проверка на ценностите — на всичко, с което си живял и в което си вярвал. На везните на изпитанието много неща разкриват своята илюзорна същност, наносното и измамното не издържат високия градус на проверката и отпадат. Изпепеляват се лъжите, в които си вярвал доверчиво, слънцата от станиол, които си вземал за истински слънца на хоризонта, приятелствата, уязвими в бедата, създадените от самия теб големи робства пред малки хора и малки цели. Всичко това поетът осъжда на смърт, за да живее.

Именно тук и именно в тия моменти Ханчев е видял и възпял победата на човека, победата на главното в него, на неговите душевни устои и ресурси, на идейните и нравствени ценности, които животът е изградил в него. Тъкмо тук, при тая безпощадна проверка, се вижда колко стабилен и колко нов по своята природа е лирическият герой на поета. Въпреки всичко неговата душа не е овладяна от клинически песимизъм, върху неговите зеници не е изписан зоологическият ужас пред смъртта. Дори когато от устата му се изтръгват стоновете и крясъците на конвулсивната болка, очите му са пълни със светлината на благородната, просветлена жажда за живот и творчество. Скъсването на връзката с живота — това всъщност е смъртта за тоя герой. И ние разбираме и през цялото време чувствуваме, че само нашата съвременна, социалистическа действителност е в състояние да формира такава пълнота и дълбочина на връзката с живота, такава неизтребима и светла любов към активното, творческото, съзидателното начало.

Нека се вгледаме в очите на болния, нека се вслушаме в задъхания говор на неговото сърце. Това е туптежът на едно обикновено човешко сърце — с болките и огорченията, с дребните и големите радости, със страха от смъртта… Но колко непобедима е в него нуждата от изявяване на човешкия живот в неговата пълнота, една черта, за която някога писа Маркс, мислейки за човека на бъдещето, колко несъкрушима е връзката на това обикновено човешко сърце с живота, колко могъщи са творческите му сили, жаждата му да твори, да изменя действителността и да я прави все по-хубава и по-хубава!

Освободеното творческо начало, което живее в душата на болния и което не отстъпва дори и пред смъртта, е новото в духовния облик на нашия съвременник. Това непознато е миналото душевно измерение прави обикновения човек нов и в тоя смисъл необикновен:

Нажежено е до бяло

всичко в мен.

Жив съм.

Падам и крещя от болка.

Жив съм.

Не от болестта боли.

Боли ме, че съм повален.

 

Хора, спрелите минути ме болят.

Жив съм.

По загубените пътища крещя.

Жив съм.

Хора,

искам рождества,

не искам смърт.

 

Жив съм.

В мен крещи недороден света.

Жив съм.

След това задъхано стихотворение, сякаш написано на предела на физическите сили, може би ще се види странно твърдението, че в редиците на нашите съвременни поети и специално сред поетите от своето поколение Веселин Ханчев се отделя с вътрешната хармоничност на своята поезия, с художественото равновесие на мисълта и чувството в нея, в което има нещо аполонистично светло, много чувство за мярка. Което в никакъв случай не означава безстрастност и равнодушие. Поезията на Ханчев познава топлотата и спокойствието на емоционалните вирове, тя не е чужда и на тревожния и настръхнал вихър на преживяванията, но винаги, независимо от поетическата гама, мисълта и чувството в нея се намират в неделимо, хармонично и уравновесено артистично единство.

Най-добрите стихотворения на поета правят впечатление със своята вътрешна патетичност, за която вече стана дума и която не изключва обстоятелството, че в неговата поезия се срещат и хубави, открито патетични стихотворения. Най-добрите работи на Ханчев отекват силно в сърцата ни, будят високия строй на нашите мисли и чувства с някаква величава мелодия на възхвала на човека, на неговия творчески гений и душевно благородство. Позована на високата култура на мислите и чувствата, тая вътрешна патетичност звучи както в гражданската, така и в интимната му лирика. Такива стихотворения например като „Балада за човека“ и „Добрият ученик“ оставят незаглъхващо патетично ехо в нашето съзнание. Дори в стихотворенията на вътрешен, съсредоточен размисъл и самооценка тая черта от поетическата физиономия на Ханчев е повече от очевидна:

За твойто тихо идване, което

все още в мен отеква като гръм,

за даденото и назад невзето,

за прошката, че с теб съм и не съм,

за думите, понякога спестени,

за ласките, които не спести,

за силата, която вля у мене,

когато беше най-безсилна ти,

за туй, че бе на мое име кръстен

и твоя лош, и твоя хубав час,

на твоя малък пръст наместо пръстен

горещите си устни слагам аз.

Това стихотворение — „Пръстен“ — е твърде показателно и за тънкото майсторство на автора в областта на стила. То е написано прецизно, сякаш е изляно в единен поетически блок, изградено е изцяло върху съдържателни, взаимно осветяващи се антитези. В областта на стила Ханчев си служи с многоцветна палитра — наред със стихотворенията, издържани в „строго“ реалистичен стил, срещат се работи с по-свободна, „разкована“ поетическа фактура, с богатство на вътрешни асоциации и неочаквано съединяване на различни поетически планове. Стихотворенията „Добрият ученик“, „Лов на делфини“, „Парижкият дъжд, възпят от една шарманка“ и др. са успешни, уверено направени стъпки в един нов стил, който, без да има претенцията да бъде единствен еталон за съвременност в областта на поетическата форма, несъмнено носи в това отношение обогатяващи, нови елементи, черти и възможности за днешната ни поезия.

В творчеството на Веселин Ханчев е изваяно величието и могъщата сила на живота.

На него — непобедимия — той е посветил най-поетичните трепети на своето сърце.

За него — непобедимия — той е издигнал неразрушим паметник в най-добрите си стихотворения.

Ханчев чувствуваше с всичките си сетива на творец поетическата радиация на комунизма, която прониква през прозата на трудностите и пречките победоносно напред.

Неговите стихове се раждаха по трудния път на органическото постигане на една нова душевност, очистваща се от ръждата на миналото: душевност, за която нищо човешко не бе чуждо и която в същото време излъчваше своите качествено нови емоционални и мисловни формации. Поетическият свят на Ханчев включваше в естествено единство както обикновените и „прости“ човешки преживявания, както радостта на оня, който чува и вижда растежа на тревата, така и историческите вълнения на епохата ни, предизвикани от земетръса и съзиданието на революцията.

Не е ли пълно с велик смисъл обстоятелството, че тъкмо когато жестоката болест бе връхлетяла поета, когато той бе вече обречен, когато губеше сражението — неговото дарование, неговото жизнелюбие, мъдростта на сърцето му събраха всичките си сили, заработиха с великолепна и зряла продуктивност (и това бе един от звездните мигове в историята на българската поезия!), за да постигнат истинския триумф на живота над смъртта.

Тъкмо когато бе биологически победен, Веселин Ханчев изтръгна най-голямата си и нетленна победа — той създаде стихове, които ще живеят завинаги в емоционалната памет, на народа ни.