Джек Слейд
Ласитър и Примамливата вълчица (1)

1.

Това беше един от най-дръзките обири на влак, за които Ласитър някога беше чувал.

Мъжът от Бригада Седем седеше в един от влаковете на Канзаската тихоокеанска железница. Целта му беше Омаха в Небраска. Още не знаеше какво го очаква там: бяха му съобщили, че трябва да наеме стая в хотел „Сейнт Джон“ и да очаква по-нататъшни инструкции. Казваше се само, че става дума за изключително опасна работа и че нищо, абсолютно нищо не трябва да отвлича вниманието му.

Но това се оказа неизпълнимо. Внезапно във вагон-ресторанта, където Ласитър се беше настанил удобно, нахълтаха четирима мъже. Бяха маскирани, а в ръцете си държаха револвери.

Ласитър бързо осъзна ситуацията и светкавично извади изпод якето си своя „Смит & Уесън“ калибър 36. Беше чист рефлекс.

Четиримата мъже изглеждаха прекалено самоуверени.

При други обстоятелства наистина биха имали основание, защото обикновените пътници рядко носеха оръжие. Но този път бандитите се бяха заблудили.

— Хвърлете оръжията! — изрева Ласитър. — Нямате никакъв… — Не успя да довърши. Те не се вслушаха в предупреждението му.

Незабавно откриха огън, макар че всъщност би трябвало да осъзнаят, че се намират в по-неблагоприятно положение. Ласитър се хвърли настрани от тапицираната седалка пред малката масичка, където се беше разположил едва преди пет секунди.

Револверът му гърмеше и бълваше огън. Двама от маскираните се строполиха на пода като поразени от гръм, безмълвни и призрачни. Третият вдигна високо ръце и олюлявайки се, се упъти към изхода на вагон-ресторанта. Четвъртият се обърна и в ужас побягна.

Ласитър искаше да го догони или поне да хване ранения, но не успя да измине повече от метър.

Пътниците наскачаха от местата си и препречиха пътя му. Не беше направено умишлено, просто беше обичайната бъркотия, когато се случва подобно нещо.

Настана истински хаос. Дамите пищяха пронизително. Две се вкопчиха в Ласитър, търсейки помощ: едната беше суха и необичайно висока; другата обаче беше внушителна матрона, от която Ласитър не можеше да се освободи така лесно. Не искаше и да се втурне безогледно като бик през тълпата — което впрочем вече нямаше никакъв смисъл.

Междувременно раненият бандит също беше напуснал вагон-ресторанта.

Какъв хаос цареше около Ласитър! Всички пътници жестикулираха и крещяха, но особено оглушителни бяха писъците на дебеланата.

Тя се смееше и плачеше едновременно и във възбудата си от време на време звучно целуваше Ласитър по бузите, но той изобщо не се интересуваше от чувствата, които я вълнуваха. Единственото, което искаше сега, беше да се освободи от прегръдката й.

Тя обаче непрекъснато го наричаше свой спасител и се кълнеше, че без неговата храбра намеса всички биха били безвъзвратно загубени.

Пътниците крещяха и викаха за помощ, но лека-полека се успокоиха.

— Александра, пусни човека най-после! — каза един слаб мъж зад нея и сложи ръка на рамото на матроната. — Нима не виждаш, че той все още стиска револвера в ръката си?

Тогава госпожа Александра ужасено пусна Ласитър. Нададе пронизителен писък и политна назад в ръцете на кльощавия си мъж, който трябваше да напрегне всичките си сили, за да успее да я задържи.

— О, Дагобърт… — въздъхна тя, обърна очи и по всичко изглеждаше, че в следващия миг ще падне в несвяст.

Двама други мъже, запазили присъствие на духа, оказаха съдействие на кльощавия Дагобърт и му помогнаха да положи дамата върху една седалка.

Със страхопочитание пътниците най-после направиха място на Ласитър и той отиде до двамата простреляни бандити. Хвърли кратък поглед към неподвижните мъже и разбра, че са мъртви.

Искаше да напусне вагон-ресторанта, за да може да провери колкото е възможно по-бързо останалите вагони. Когато обаче стигна до вратата, влакът внезапно спря и всички пътници политнаха напред.

Ласитър отново се намери сред тълпата.

Отвън отекна тропот на копита.

Когато Ласитър най-после успя да се промъкне и застана на платформата, видя група от около двайсет препускащи в бесен галоп ездачи да изчезва между хълмовете.

Ласитър и много други пътници наскачаха от вагоните. Естествено, сред тях бяха началникът на влака в зелена униформа с жълти нашивки, кондукторите в червени униформи, както и локомотивният машинист и огнярят.

Отново измина доста време, преди да се възцари спокойствие.

Тогава на Ласитър му стана ясно какво се бе случило.

Изглежда, още в Сейнт Джоузеф около дузина бандити се бяха смесили с пътниците и неколцина от тях бяха проникнали във вагона с багажа, като бяха преминали по покривите на другите вагони. Бяха плячкосали два чувала с пари. Сумата не бе известна дори на началник-влака. В това време останалите разбойници бяха нахълтали в купетата и бяха обрали пътниците.

Във всеки случай заграбеното не беше много. Бяха се надявали на най-тлъста плячка във вагон-ресторанта, където обикновено се настаняваха само по-заможните пътници, защото там цените бяха много високи. И ако Ласитър не се беше оказал там, тези типове със сигурност щяха да приберат нещичко.

Сега той бе станал подобаващо известен. Вестта за неговата храбра намеса се разпространи със скоростта на вятъра и както обикновено става при подобни случаи, много от нещата бяха преувеличени.

Ласитър се опита да омаловажи, доколкото е възможно, цялата история, но това беше равносилно на битка с вятърни мелници. Щом веднъж вече бяха тръгнали подобни слухове…

Винаги и навсякъде ставаше все едно и също.

Мъжете от персонала на влака бяха единствените, които не се оставиха да бъдат обхванати от всеобщата възбуда. Трябваше да се погрижат принудително прекъснатото пътуване да продължи колкото е възможно по-скоро.

Но се оказа, че не е толкова просто. Щяха да са необходими не по-малко от два часа, за да бъдат отстранени тежките дървета, струпани върху релсите. Нужна беше помощта на силни мъже. Но в желанието си да се самоизтъкнат, повечето джентълмени се блъскаха, поради което в крайна сметка престоят продължи близо три часа.

— Вероятно ще пристигнем в Омаха около 17:30 часа — съобщи началникът на влака. — От името на компанията още сега ви моля за извинение за непредвидения престой.

Ласитър отново се настани във вагон-ресторанта и си поръча двойно уиски.

Междувременно останалите пътници се бяха успокоили до известна степен, но все още всички продължаваха да говорят един през друг.

Докато отговаряше едносрично на всички въпроси, с които хората го обсипваха, Ласитър си мислеше за задачата, с която Бригада Седем щеше да го натовари. Все още нямаше никаква представа какво става тук, в Небраска. Може би това нападение на влака имаше някаква връзка с неговата мисия.

Във всеки случай трябваше да бъде предпазлив.

Той извади от чантата си от непромокаемо платно револвер калибър 45 и го зареди. За спътниците му това беше впечатляваща гледка. Всички го наблюдаваха с нескрито страхопочитание и повече никой не се осмели да го заговори.

Дори му се струваше, че повечето от тях на драго сърце биха се отдръпнали възможно най-надалеч.