Джек Слейд
Ласитър и Примамливата вълчица (11)

11.

След обяда Ласитър се оттегли заедно с Шели в стаята й на горния етаж. Стаята, в която за малко не стана жертва на коварния опит за убийство.

Двамата искаха най-после да се насладят на това, което бяха пропуснали през миналата нощ.

Лежаха на широкото легло. Отвън беше горещо и тихо. През завесите проникваше слаба слънчева светлина.

Шели се притисна към Ласитър.

— Не можеш да си представиш колко те обичам — прошепна тя и замечтано се загледа в тавана. — Не съм предполагала, че ще стане така, когато за пръв път те видях на Франклин стрийт, макар да прозрях, че като боец ти си човекът, когото търсех. Но нямах никакво намерение да се влюбвам в теб.

Ласитър беше сложил лявата си ръка на рамото на Шели. С връхчетата на пръстите на дясната галеше гърдите й. Всичко в нея излъчваше пламенна възбуда.

— Да, как понякога си играе съдбата — усмихна се той. — Сега съм любопитен как ще реагира Прескот. Ако наистина се осмели открито да тръгне срещу нас, би могло отново да ни стане тежко.

— Не се притеснявай, скъпи — каза тя. — Тук в ранчото имаме почти петдесет души, които до един умеят да воюват. А от ливадите насам също идват още хора. Впрочем, мнимият съдия трябва да предполага, че Уилсън е признал всичко.

— Но Уилсън не е признал.

— Съдията не знае за това.

— Той е опитен, Шели. Доказвал го е достатъчно често. Повярвай ми, сега трябва да очакваме най-лошото.

Тя се хвърли върху него и го зацелува с неудържима страст. Тялото й като че ли искаше да се слее с неговото.

— Аз се чувствам напълно сигурна — усмихнато каза тя. — Откакто ти си при мен, имам чувството, че повече нищо не може да ми се случи.

Те се любеха вече за трети път този следобед и се наслаждаваха изцяло на удоволствието.

Ласитър си помисли, че ще е най-добре, ако засега не отваря дума за съдията Прескот. Не искаше излишно да тревожи Шели. Но в действителност имаше мъчителното чувство, че ще ги сполетят още неприятности. Представи си доста точно как би постъпил на мястото на съдията престъпник.

Но докато навън беше светло, едва ли би могло да им се случи нещо. Едва когато паднеше нощта, можеше отново да стане опасно — така поне мислеше той.

Но това беше голяма заблуда.

Неочаквано вън на двора се чуха гласове.

— Те идват! Съдията от Омаха с голям отряд!

Ласитър скочи и отвори прозореца. Стоеше там гол до кръста, но това нямаше никакво значение, защото мъжете на двора, така или иначе, знаеха какви са отношенията му с господарката им.

Шели трескаво облече първата попаднала й рокля.

— Колко са, Ричард? — викна Ласитър към белокосия старши работник. — Ще можем ли да издържим?

— Ще можем — отвърна Ричард Карсън. — Но нали беше казал, че не искаш да се стига до голяма битка, Ласитър? Нали искахме по възможност да избегнем кръвопролитието?

— Но няма и да бягаме! — Това бяха думи на Шели, която тъкмо бе пристъпила до Ласитър. — Прескот е решил на всяка цена да се справи с нас. Той е бандит. Вече го знаем със сигурност — добави тя.

— Само че кой ще ни повярва, Шели? — извика старши работникът.

— Шерифът Мейсън го придружава — обади се друг мъж. — Всички знаем, че той е честен човек. Би трябвало да го привлечем на наша страна, да го убедим.

— Предложението ти е добро, Бил Ейвъри — извика Шели. — Ще преговаряме и по този начин ще поставим Прескот натясно. Помислете за това, момчета. Ще победим съдията със собственото му оръжие. Но бихме могли да успеем единствено, ако убедим шерифа.

От далечината се чу тропот на копита.

Ласитър и Шели махнаха на мъжете на двора и се скриха от прозореца. Ласитър отиде до закачалката и посегна да вземе дрехите си, когато чу тихия, но ужасен писък на Шели.

Бавно се обърна. Един поглед му беше достатъчен, за да оцени положението.

Даже и да имаше оръжие, би било безполезно да опитва каквото и да е.

Мъжете, които бяха проникнали в стаята, владееха положението. Бяха шестима.

Ставаше дума за отряда на смъртта, изпратен от Прескот преди големия отряд.

Долу, на двора, никой нямаше ни най-малка представа за това, което ставаше на горния етаж на къщата.

Четирима мъже наобиколиха Ласитър и всеки опря дулото на револвер в тялото му и това му отне всяка възможност за съпротива.

— Предлагам ви сделка — каза единия от мъжете. — Няма да ви се случи абсолютно нищо, ако бъдете разумни.

Двама от негодниците започнаха да връзват Шели. Правеха го по начин, който изобщо не се нравеше на Ласитър, но не можеше да й помогне с нищо. Те просто я хвърлиха на пода и я овързаха като пакет.

Всичко това стана само за няколко секунди.

Тропотът от копитата на шейсет коня отекваше все по-близо.

— Аз съм Ейбъл Мортън — каза мъжът, който малко преди това беше говорил за сделка. — За да знаеш с кого си имаш работа, Ласитър. Бихме могли да се споразумеем. При условие, че вие двамата сте съгласни за работите заедно с нас. Сега можеш да се облечеш, Ласитър. Но внимавай! При първото подозрително движение ще получиш куршум.

— Добре де. Само не се горещи.

Без паника едрият мъж започна да се облича. Отвън, на двора, ездачите от внушителния отряд спряха конете си. Риенето на копита и цвиленето създаваха неповторим акустичен хаос. Тук, горе, шумът беше такъв, сякаш беше пристигнала армия от варвари.

— И какво искате, Мортън? — попита Ласитър. — Ние сме в ръцете ви. Защо не отидеш до прозореца и не съобщиш на съдията, че сте ни заловили?

Ейбъл Мортън се ухили под мерните мустаци, които напълно скриваха устните му.

— Нямам нищо общо със закона — каза той. — А още по-малко — с този съдия Прескот. Не знам що за човек е всъщност, но той не ми харесва. Затова си помислих, че не би било толкова лошо, ако се споразумеем помежду си.

— В такъв случай първо развържете Шели! — настоя Ласитър.

Ейбъл Мортън поклати глава:

— Госпожицата остава наша заложница — с леден тон каза той. — В края на краищата, трябва да разполагаме с нея, докато се стигне до решение.

Ласитър започваше да разбира.

— За какво говориш, Мортън?

— А ти за какво си мислиш, Ласитър?

— Пари?

— Много пари, Ласитър. Не само тези, които може да ни предложи твоята Вълчица. Искаме най-после да пипнем съкровището, което сме плячкосали за цялото това време. По-голямата част от парите се намира в някакво скривалище. — Той пристъпи още по-близо към Ласитър и го погледна изпитателно. — Според мен Уилсън е човекът, който знае най-много. Затова сега искам някой от вас двамата да го доведе.

Отвън се чу твърд глас:

— Тук е съдията Прескот от Омаха. Ласитър, знам, че се намирате в тази къща! Покажете се и пуснете Шели Уинтърс да излезе! За мен вече няма никакво съмнение, че госпожица Шели Уинтърс е изнудвана от вас.

Ейбъл Мортън бутна Ласитър с дулото на револвера си.

— Настоявай за отсрочка, Ласитър! Покажи се на прозореца и говори с него! Давам ти само няколко минути! След това ние двамата ще продължим да преговаряме. Всичко ще стане съвсем бързо. Не трябва да губим никакво време. Става въпрос за главите ни. Ти със сигурност вече отдавна си го проумял.

— Да, така е — каза Ласитър и пристъпи към прозореца.

На двора имаше повече от сто души. Едните бяха от ранчото „Уинтърс“, другите — от въоръжения отряд.

Съдията Прескот и шерифът Джон Мейсън стояха един до друг. Ласитър никога досега не ги беше виждал, но веднага ги разпозна. Познаваше съдията по описания и реши, че този привидно благороден тип можеше да бъде само Адам Д. Прескот, което впрочем не беше трудно да се разбере, защото мъжът до него носеше шерифска звезда на якето си, така че трябваше да бъде шерифът на Сиуърд Джон Мейсън.

— Ето ме — каза Ласитър във внезапно настъпилата тишина. — Вие ли сте съдията Прескот от Омаха? — Той гледаше мъжа в очите.

— Да, аз съм! — извика Прескот и важно се изпъчи. — Ние пристигнахме тук с този отряд, за да ви арестуваме, Ласитър. Надявам се, ще се съгласите, че нямате вече никакъв шанс. Сигурен съм, че ще получите справедлива присъда.

— Да, трябва да се съглася с вас — някак развеселено каза Ласитър. — Само че трябва да се справя с още един проблем тук, горе. Искам да кажа, че трябва да се погрижа за Шели Уинтърс. А това в сегашното ми положение не е толкова лесно.

О, по дяволите, как да постигне още малко отсрочка!

Зад него бяха негодниците, които държаха Шели в плен.

А на двора — този съдия престъпник, който иска да го отведе на бесилката.

— Какво положение имате предвид? — попита Прескот.

В този момент на Ласитър му хрумна спасителното решение.

— Всъщност става дума за нещо доста просто, господин Прескот — каза той. — Но бих могъл да ви обясня подробно всичко само в разговор на четири очи. Имате ли нещо против да дойдете в къщата, господин съдия?

Прескот беше видимо объркан.

Същото можеше да се каже и за бандитите, които държаха Ласитър и Шели в ръцете си.

Ейбъл Мортън заби дулото на пушката в гърба на Ласитър. Това стана косо изотдолу, тъй като той клечеше зад Ласитър, за да не бъде видян отвън.

Съдията Прескот извика:

— Идеята е добра. И какво трябва да правя в къщата, Ласитър?

— Да говорите с мен — каза Ласитър. — Само да преговаряте с мен, господин съдия. Шели е в моя власт. Както и вашият маршал Джон Уилсън. Може би въпреки цялата враждебност, която изпитваме един към друг, ще стигнем до споразумение. Тогава ще се съглася да се предам и да отговарям пред съда. Би трябвало да чуете и мнението на Шели. Искате ли да го чуете, господин съдия?

Ласитър се наведе към Шели и й прошепна няколко думи, но достатъчно високо, за да могат Ейбъл Мортън й хората му да чуят:

— Сега трябва да кажем истината, Шели! Няма никакъв смисъл да продължаваме да се преструваме. Ти и сама виждаш, че Ейбъл Мортън също е разбрал всичко. Най-добре ще е сега да признаеш, че си била тайна любовница на Чарлз Адамс.

Махна на Ейбъл Мортън и когато той се наведе към него, Ласитър му прошепна:

— Ще ни подкрепиш ли, Ейбъл?

Ейбъл Мортън беше съвсем объркан.

— Май започвам да полудявам, Ласитър — изсъска той. — Какъв театър се разиграва тук?

— Нещо като „Блек Джек“ — отвърна Ласитър през зъби. — Играта с много неизвестни. Този път става дума за голям залог. За най-малко пет милиона. Защо си мислиш, че платих, за да вляза в играта?

Ейбъл Мортън алчно преглътна. Очите му блестяха и гледаха ококорено. Това беше невероятна гледка.

Отвън отекна гласът на съдията:

— Госпожице Шели, всичко ли е наред?

— Аз съм завързана — извика тя в отговор. — Иначе съм съвсем добре. Единствено от вас зависи дали скоро ще ме освободят, господин съдия. Мъжете, които ме държат тук, са готови да преговорят с вас. Сега не мога да ви каже нищо повече. Те настояват да влезете.

Ласитър й се усмихна:

— Браво, Шели.

Ейбъл Мортън опря дулото на пушката във врата на Ласитър.

— Какво трябва да означава всичко това, Ласитър?

— Ние седим в една и съща лодка, Ейбъл — изръмжа Ласитър, наблягайки на всяка дума. — Можеш да си махнеш пушката. С теб имаме еднакви интереси. Но сега не мога да ти разкажа всичко. Искам да знаеш поне това: Шели беше тайна любовница на предишния ви бос.

— На Чарлз?

— Че на кой друг! — изсъска Ласитър. — Но ще разбереш всичко чак след като ти разкажа цялата история. По дяволите, нямаме много време, Ейбъл. Трябва да се опитаме да подмамим съдията да влезе тук. Щом пипнем Прескот, паричките са наши.

Ейбъл Мортън разтвори още по-широко очи.

— Значи е вярно това, което Уилсън веднъж намекна? През цялото време Прескот е бил наш таен бос?

— А аз бях най-важният човек за свръзка — поясни Ласитър, без да му мигне окото. — Аз съм човекът, който се грижеше да бъдат открити най-важните парични пратки. Но наскоро се скарахме. Прескот разбра, че брат му Чарлз през цялото време е давал част от плячката на Шели. Парите са скрити тук, в ранчото. Но ще ти обясня всичко по-късно, Ейбъл. Сега ми помогни да накарам Прескот да ми повярва. Щом го пипнем, ще делим наполовина.

Отвън отново отекна гласът на съдията:

— Кои са мъжете, за които току-що говорехте, госпожице Шели?

— Влезте и ще видите, господин съдия!

— Какво става с Уилсън?

— Ласитър го затвори. Но той е добре. Моля ви, господин съдия, влезте в къщата, за да преговаряте с тези мъже! Нима не разбирате, че сега не мога да ви кажа нищо повече?

— Разбирам — извика Прескот. — Добре тогава, сега ще дойда.

Ласитър отново застана на прозореца и видя съдията, който се канеше да тръгне. Но в този момент шерифът Мейсън го хвана за рамото:

— Какво означава това, шерифе?

— Не е ли по-добре да ви придружа, господин съдия?

— Това не е необходимо, шерифе.

— Мисля за вашата сигурност, сър.

— Това си е моя лична работа, шерифе! — изсумтя съдията. — Сега ме оставете на мира!

После той закрачи нагоре по стълбата към верандата и влезе в къщата.

В салона стоеше едно момче от прислугата. Беше на не повече от петнайсет години.

— Аз трябва да ви заведа горе, сър — любезно каза то. — Моля…

То тръгна напред, а Прескот го последва с тежки стъпки. Усещаше бодежи в гърдите, а сърцето му биеше лудо както никога досега.

Страхуваше се, но не искаше да го показва. Боеше се от срещата с Ласитър. Тази проклета несигурност късаше нервите му.

Когато стигнаха до спалнята, вратата се отвори отвътре като по команда.

В следващия миг съдията Адам Дейвид Прескот се оказа изправен срещу своите собствени хора. И срещу най-опасния си враг: Ласитър.

До Ласитър стоеше Шели.

И двамата бяха невъоръжени.

Но дори и сега бяха опасни.

Съдията неволно си помисли: „Вълк и Вълчица!“.

Не се беше заблудил.