Джек Слейд
Ласитър и Примамливата вълчица (6)

6.

Шели Уинтърс лежеше пред своя мъчител. Той я беше ударил. В душата й кипеше страхотен гняв, но тя не го показваше.

Сега отново се бе превърнала във Вълчицата, както я наричаха. Умееше да се преструва, когато обстоятелствата го налагаха.

Лежеше по гръб и беше свила краката си така, че роклята й сякаш случайно се бе вдигнала чак до бедрата. Знаеше много добре какво впечатление прави това на мъжете. На всички мъже.

— Признавам се за победена — задъхано каза тя. — Ти спечели. Но няма ли най-после да ми кажеш кой си?

Той се усмихна високомерно.

— Аз съм Чарлз Адамс. А ти загуби, Вълчице. Сега ни остава само да разберем какво става с твоя мним годеник, с този Ласитър.

— Чарлз Адамс ли? — попита Шели и сбърчи чело. — Никога досега не съм чувала това име.

— Аз съм брат на съдията Прескот — ухилено каза той. — И главатар на бандата на Пумата. Смятам, че сега спокойно мога да ти го кажа. Повече няма да ти се удаде възможност да натрупаш капитал от това, което ти е известно.

— Това означава ли, че се каниш да ме пречукаш?

Той махна с ръка:

— Няма нужда, бейби. Има други методи да те накарам да си държиш езика зад зъбите.

Тя седна. Единствената дреха на гърба й беше синята рокля, върху която по време на ездата носеше палто, а около кръста — колана с револвера, липсата на който сега болезнено усещаше. Това обаче далеч не беше причина да изгуби присъствие на духа.

Тя съзнаваше привлекателността си, а в очите на престъпника вече се забелязваше онзи особен блясък, който й беше познат от срещите й и с други мъже.

— Да, по всичко личи, че съм в ръцете ви — каза тя. — Наистина ме подмамихте в клопка, от която, както изглежда, няма да успея да се измъкна.

— Би трябвало да стане чудо, лейди — самоуверено каза той. — Не бих ти казал и дума за нашата тайна, ако брат ми и аз не бяхме абсолютно сигурни, че няма да ни избягаш. Трябва ли да ти обяснявам всичко в подробности или вече си схванала за какво говоря? Изглеждаш ми достатъчно интелигентна.

Той не откъсваше поглед от голите й бедра. И Шели си даде сметка, че той вече има нещо предвид.

„Почакай малко, моето момче! Здравата ще ти пресоля супата! Сигурна съм, че скоро ще направиш голяма грешка!“

Такива гневни мисли я вълнуваха, докато на лицето й беше изписана усмивка на покорство. Тя създаваше впечатлението, че няма да окаже никаква съпротива.

— Да, всичко ми е ясно — тихо каза Шели. — Адам Д. Прескот е същинският бос, а ти изпълняваш неговите заповеди. Вие ме нападнахте през нощта и ми откраднахте петдесетте хиляди долара. И представихте нещата по такъв начин, че всички да повярват, че аз съм съучастница на Ласитър.

Той се усмихна сатанински.

— Ти си не само предполагаема съучастница, лейди. Ти си заподозряна в убийство на шерифа Ковънтри. Но всичко това може да бъде обърнато в твоя полза. Разполагаме с достатъчно свидетелски показания, които можем да променяме както пожелаем.

— Фалшиви показания! — възмутено изсъска тя през зъби.

— А ти какво си мислеше? — с насмешка попита той. — Свидетелите, естествено, са само наши хора. Но ти никога не би могла да го докажеш. В края на краищата, съдия е моят брат Адам Дейвид Прескот. Той може да те прати на бесилката. Но може и да не го направи. Всичко зависи от твоята сговорчивост и готовността ти за сътрудничество.

— И каква е вашата крайна цел?

Чарлз Адамс се наведе към нея и хвана раменете й. Дишаше право в лицето й. Шели усещаше как възбудата му расте. Не след дълго дивото му желание щеше да вземе връх.

Той я изправи на крака и я прегърна:

— Ти ми харесваш, Вълчице — каза прегракнало. — Двамата бихме станали великолепен екип. Заедно с брат ми бихме могли да господстваме като князе от Омаха чак до границата с Канзас. Половин Небраска ще бъде наша. Ще бъдем много богати. Само при последното нападение на влака плячкосахме почти половин милион. А това далеч не е всичко, което притежаваме. Ако тримата обединим капиталите си, ще се превърнем във финансова сила, която ще може да упражнява огромно влияние навсякъде. А най-важното е, че законът ще бъде на наша страна. Обстоятелството, че моят брат е съдия, му отваря много врати. Той е в най-добри отношения с много влиятелни политици и сам е член на Републиканската партия. Вече му предложиха да се кандидатира в следващите избори за Сенат. Ако всичко стане според очакванията му, един ден ще бъде губернатор на Небраска. Какво ще кажеш, Вълчице? Нима изгледите за бъдещето не са великолепни?

Той я притисна здраво към себе си, а тя сключи ръце около кръста му и попита:

— А какво ще стане с Ласитър? — попита.

— Вероятно ще бъде убит — студено отбеляза Чарлз Адамс.

— Само че преди това бихте искали да го наблюдавате известно време — каза тя. — Какво целите?

— Възможно е да е служител на правителството. Моят брат е много недоверчив. Известно му е, че във Вашингтон са създадени различни тайни служби, но са толкова секретни, че за тях знаят само малцина посветени. Досега брат ми е успял да научи само това, че техни тайни агенти се появяват съвсем неочаквано там, където са надушили нещо. Появяват се във всевъзможни превъплъщения и когато научат достатъчно, преминават в настъпление. Напълно възможно е Ласитър да е един от тези агенти, фактът, че най-напред във влака, а по-късно и в Омаха оказа съпротива, вече дава основание за размисъл. А също така ни е известно, че ти не си негова годеница. Впрочем, защо се опита да го освободиш?

— Много добре знаеш. Откакто баща ми не е вече между живите, се нуждая от мъж до себе си, който да се грижи за реда в ранчото. В началото си мислех, че ще успея да се справя сама. Но междувременно разбрах, че не съм достатъчно твърда. Когато видях как Ласитър се бие, бях убедена, че най-после съм открила човека, който ми трябва.

— За съжаление, нямаше късмет — с истинско наслаждение каза Адамс. — Сега ще признаеш ли, че беше заложила на губещ кон?

— Както изглежда…

— Значи така — изсумтя той. — Имам чувството, че ще се споразумеем. Планът на брат ми е първокласен, как мислиш?

Шели беше удивително спокойна.

— От ваша гледна точка планът наистина е добър — каза тя. — Не ми харесва само, че се каните да пречукате Ласитър.

— Готов съм да преговаряме. Обичаш ли го?

— Да.

— Това е добре.

— Защо? — учудено попита тя. — Нали каза преди малко, че би желал да стана твоя жена?

— И продължавам да мисля така — отвърна той. — Въпреки това би могла да го задържиш като любовник. В днешно време в това няма нищо необичайно. Хора като нас могат да си го позволят. Може би Ласитър ще се окаже подходящият за нас боец. При условие, че не е човек на правителството. Но това ще трябва първо да се провери.

Шели беше малко по-ниска от него и трябваше да повдига глава, за да може да го гледа в очите.

— В такъв случай ти изобщо не ме обичаш? — попита тя.

Той се изсмя:

— Любов? Какво е това любов, Шели? Аз те харесвам, защото имаш стегнато тяло. Без съмнение си добра в леглото и можеш да подсладиш живота на един мъж. Искам да те имам от време на време, това е всичко. Какво ще правиш през останалото време, си е твоя работа. Естествено, ще си имам няколко сладки момичета. Важното е, че заедно ще държим в ръцете си властта. Нима изгледите за бъдещето не са добри? Погледнат отстрани, бракът ни ще бъде хармоничен, но в действителност всеки ще върви по собствения си път. По такъв начин ти ще можеш да бъдеш щастлива с твоя Ласитър. Не ти ли харесва, Шели?

— Не звучи зле, Чарлз.

Ръцете му се плъзнаха по тялото й. През тънкия плат на роклята можеше да опипа всичко, което го вълнуваше. А Шели не се възпротиви. Не можеше да бъде смутена лесно. С течение на времето душата й беше загрубяла. Освен това бе преживяла значително повече от други жени на нейната възраст.

Лявата й ръка беше вече на дръжката на неговия тежък револвер.

Завладян от мисълта, че вече е спечелил всичко, Чарлз Адамс не забеляза нищо.

Дори не подозираше какво става в душата на Шели Уинтърс.

Не можеше да си представи, че я бе унизил толкова много, че тя не можеше и нямаше намерение да го преглътне. Освен всичко останало тя изпитваше влудяващ страх за живота на Ласитър, защото предчувстваше, че най-накрая Чарлз Адамс наистина ще го убие.

Това, което току-що й беше казал, беше само тактика на отлагане. Животът на Ласитър щеше да бъде разменната монета за сътрудничеството на Шели.

Не, тя не трябваше да се впуска в тази сатанинска игра. Беше крайно време да се прокарат ясни граници — в противен случай скоро братята престъпници щяха да я погубят.

Чарлз Адамс дишаше все по-учестено.

— Сега няма закъде да бързаме, бейби — задъхан от диво желание каза той. — Моите хора наблюдават Ласитър и дори ще го оставят да се измъкне, ако се опита да избяга. Във всеки случай няма да стигне далеч. На юг оттук вече чакат други мъже, които ще го пресрещнат. Да, лейди, това е истинска игра на котка и мишка. Само че Ласитър не знае още нищо за лошия си късмет.

Той се засмя злорадо и понечи да свали Шели на земята. Беше обезумял от желание.

Шели се отпусна в ръцете му. Искаше да симулира съгласие, в краен случай дори щеше да му се отдаде. Все още не беше взела окончателно решение, но лявата й ръка все така стоеше на дръжката на револвера на престъпника.

Когато вече се канеше да легне заедно с него на тревата, до тях долетя яростен вик — беше викът, който Ласитър нададе, за да подкара четирите коня, но Шели си помисли нещо съвсем различно: сметна, че Ласитър се намира в смъртна опасност. Затова измъкна револвера от кобура на бандита, отскубна се от прегръдката му и гъвкаво отскочи крачка назад.

Планът й беше да вземе Адамс като заложник и да го размени срещу Ласитър. Тази мисъл я беше вълнувала през цялото време и ето че сега тя изведнъж се видя принудена да приложи плана си, за да спаси Ласитър.

— По дяволите, какво… — Адамс беше извадил нож. Всичко бе станало мигновено, с такава бързина, че човек едва ли би могъл да го проследи с поглед.

Още докато изричаше гневната си ругатня, той запрати ножа. Шели се приведе и натисна спусъка. Острието на ножа разкъса кожата на дясното й рамо, но тя не усети болка.

Видя как Адамс се олюлява, гледайки я невярващо, с широко отворени очи. С тромаво движение се опита да извади друго скрито оръжие — нож или „Деринджър“, както Шели предполагаше.

Секунди по-късно се оказа, че е „Деринджър“.

Залитайки, босът на бандитите се опита да насочи пистолета към Шели, но нямаше достатъчно сила за това. Деринджърът изгърмя, но двата куршума се забиха в земята пред краката му.

Без да се поколебае нито за миг, Шели се втурна напред.

Близо до главатаря на бандитите лежеше уинчестърът му и сигурно беше зареден. Шели грабна пушката и се втурна в посоката, където трябваше да се намират останалите бандити и пребитият Ласитър.

Защо беше изкрещял така преди малко?

Дали онези негодници го бяха пречукали?

Може би това беше предсмъртният му вик?

Шели беше изпълнена с непоносима тревога, но в същото време — и с невероятна решителност.

Сега пред нея имаше само един път — пътят на борбата.

* * *

Ласитър чу изстрелите, дръпна рязко юздите на коня и го пришпори. Трябваше да измине около стотина метра, за да види отново падината и потока.

Скочи от седлото, извади карабината от кобура и продължи нататък, тичайки приведен.

Видя Шели да се появява от другата страна на падината. В същото време бандитите изскочиха иззад храстите и скалите.

Отекнаха изстрели. Разнесоха се викове.

Шели изпразни револвера си. Продължаваше да стиска уинчестъра на Чарлз Адамс в лявата си ръка. После пусна колта на земята и стисна пушката с две ръце.

Ласитър също стреля. Трима мъже се строполиха почти едновременно на земята.

— Стреляй, Шели! — яростно изрева Ласитър.

Шели отново се показа и повали и следващия бандит.

Хайката съвсем оредя. В началото бяха седмина, а сега бяха останали само двама.

Те хукнаха панически да бягат. Както Ласитър, така и Шели биха могли да ги застрелят, но не го направиха. Беше подло да застреляш в гръб бягащ противник.

Ласитър изтича надолу в падината. От другата страна Шели също се спусна към потока. Миг след това тя беше в прегръдките на едрия мъж.

— Застрелях Чарлз Адамс! — останала без дъх, каза Шели. — Нямах друг избор.

— Кой е Чарлз Адамс?

— Това е объркана история, Ласитър! Той е брат на съдията Прескот. Господи, Ласитър, сега не мога да ти разкажа всичко. Трябва да се махаме от тук. Адамс ми каза, че останалата част от бандата е преградила пътя на юг. Нека се опитаме да открием конете! Всяка минута е ценна.

Шели се освободи от прегръдката му, изтича за палтото си, бързо го облече и закопча на кръста си колана с револвера. От склона долитаха стенанията на ранените. Шели и Ласитър нямаха време да се погрижат за нещастниците. Трябваше да се погрижат за собственото си оцеляване.

Двамата се втурнаха нагоре. Зад хълма видяха пъстрият кон кротко да пасе. Шели първа се метна на седлото, а Ласитър — зад нея. Потеглиха в посоката, където се надяваха да открият и останалите три коня.

След около половин миля ги намериха. Шели се метна на единия, а другите два поведоха за юздите.

— Трябва да поемем на запад — предложи Шели. — Ако Адамс е казал истината, това означава, че другите предполагат, че се каним да яздим на юг по права линия. Адамс ги е изпратил нататък като подкрепление. Този сатана е помислил за всичко.

— Кой е този Адамс?

— Нали вече ти казах. Главатарят на бандата на Пумата.

— Това е ново за мен. По-рано ми беше казала, че е съдията Прескот.

— Ах, да! И това е вярно. — Тя се плесна по челото. — Толкова съм объркана, Ласитър, повярвай ми! Чарлз Адамс е по-малкият брат на съдията, който е същинският бос на бандата на Пумата — така да се каже, духовният й водач. Чарлз Адамс е вършил черната работа.

Яздеха в лек тръс. Дългата руса коса на Шели се развяваше като грива. Гледката беше великолепна.

— Адам Прескот — Чарлз Адамс — каза Ласитър. — Изглежда и двамата особено държат на името Адам. Сигурна ли си, че си застреляла Адамс?

Тя поклати глава:

— Не мога да кажа. Той падна на земята, а аз в страха си за теб побягнах, без да се занимавам повече с него. Мислех, че бандитите са решили да те убият. Нямах намерение да стрелям по Адамс. Исках да го взема за заложник. Затова измъкнах и револвера му от кобура. Всеки друг би се предал, но Адамс извади нож. За малко дори да ме улучи. Не ми оставаше нищо друго, освен да стрелям. Вече го бях улучила, когато той извади един „Деринджър“. Не можа да го използва, защото се строполи на земята. Дали обаче е мъртъв, не бих могла да кажа. След няколко дни така или иначе ще разберем. Съдията няма да се откаже, преди да ни е видял сметката.

Ласитър подкара пъстрия кон ходом, а Шели се нагоди към неговото темпо.

— Всяко прибързано действие сега само би ни навредило. Трябва да действаме обмислено и спокойно.

— Имаш право — каза тя.

— Сега съдията ще ни търси под дърво и камък — каза Ласитър. — Ще иска на всяка цена да ни премахне, за да не можем да свидетелстваме срещу него.

Тя махна с ръка:

— Нима на някого ще са нужни нашите показания? — попита тя. — Имаме си работа с една могъща организация. Прескот ще доведе достатъчно свидетели, които биха ни изпратили на бесилката заради убийството на шерифа. Чуй какво ми разказа Чарлз Адамс. После няма да си толкова самоуверен, Ласитър…

Той я слушаше внимателно, докато яздеха на запад. Дори за него, който беше преживял вече немалко, това беше дяволски трудна история.

— Човек може да полудее — изръмжа гневно. — Този негодник действително държи по-добрите карти. Трябва възможно най-бързо да измислим нещо.

Известно време Шели се взира мълчаливо напред. Когато отново се обърна към него, каза сериозно:

— Бандитите предполагат, че ти си таен агент на правителството, Ласитър. Може ли да науча нещо повече по този въпрос?

Той се престори на учуден:

— Няма нищо за научаване. В това отношение нямам какво да кажа. Ако бях служител на правителството, можех лесно да пратя Прескот на бесилката.

Шели кимна. Той забеляза, че е малко разочарована.

— Жалко — каза тя. — Вече си мислех, че това би опростило всичко.

— Не ми се вярва — отвърна той. — Как мислиш, че би постъпил Прескот, ако знаеше, че съм човек на правителството? Какво би направила ти на негово място, Шели?

— Разбирам, Ласитър. Естествено, веднага бих се скрила в черупката си и бих изчакала бурята да отмине.

— Точно така е, Шели. Освен това не ми се вярва, че биха се намерили доказателства срещу Прескот. Вероятно дори членовете на бандата на Пумата не знаят кой е истинският им бос. Впрочем, Прескот трябва само да се придържа към закона. Той може да си разчисти сметките с нас чрез напълно законни средства. И по всяка вероятност ще се опита да го направи. Съвсем скоро може би навсякъде ще окачат обяви за издирването ни. Питам се дали изобщо ще можем да стигнем до твоето ранчо. Ако пристигнат маршали и шерифи със заповед за арестуване, всяка съпротива ще бъде напълно безсмислена. Разбира се, бихме могли да застреляме неколцина служители на закона, но все пак с нас накрая ще е свършено. Има дори случаи, когато е търсено съдействието на армията.

Шели се изплаши:

— О, небеса! Даже не бях и помисляла за това.

Той сви рамене:

— И аз току-що се сетих, Шели.

— Какво можем да направим сега?

— Да изчакаме. Сега Прескот е на ход. Може би ще допусне грешка.

— Какви нерви имаш, Ласитър!

Той се ухили:

— Нима ни остава друга възможност, Шели?

— Във всеки случай не знам такава. — Тя въздъхна. — Мислено вече се виждам в килията на осъдените на смърт. Не се ли страхуваш от това?

— Точно колкото и всеки друг.

За известно време отново възцари мълчание. Накрая тя попита:

— Всъщност какво те доведе в Омаха, Ласитър?

— Нищо определено — отвърна той. — Аз съм човек, който се занимава с всевъзможни сделки.

— Какви сделки?

— Каквото се случи. Например търговия: купувам и препродавам добитък.

— И никога досега не си имал работа със закона? — попита тя.

— Напротив. Вече съм бил маршал в различни градове. Известно време бях ловец на награди.

Тя замислено го наблюдаваше отстрани, но той се престори, че не забелязва.

— Ти си интересен човек, Ласитър — каза Шели след малко. — Бих се омъжила за теб, без да се поколебая. Какво ще кажеш?

Той сви рамене:

— Ще помислим за това, Шели, ако преживеем целия този ужасен театър.

— Любопитна съм.

— Аз също — каза той. — Но за да разбера нещо друго.

Сега и тя съзря четиримата ездачи, които се бяха появили на възвишението на около половин миля пред тях. Четиримата бяха изникнали неочаквано, сякаш от нищото. Седяха върху конете си, неподвижни като статуи, и гледаха към Ласитър и Шели.

— О, боже мой! — изстена тя. — Мислиш ли, че пак се започва?

— Човек никога не знае — отвърна той. — Но е напълно възможно. По тези земи трябва да си подготвен за всичко.

— Дали да не ги заобиколим?

Ласитър поклати глава:

— Това е напълно безсмислено, Шели. Но ти можеш да останеш назад, ако ти се струва прекалено опасно.

— Дума да не става! — изсъска тя. — Оставам с теб.

Четиримата изчакаха Ласитър и Шели да се приближат. Бяха брадати типове, които съвсем не изглеждаха благонадеждни. Хилеха се предизвикателно. Вниманието им беше насочено преди всичко към жената. На гърдите на единия от ездачите висеше далекоглед.

— Накъде сте се упътили? — лукаво попита той.

— Нанякъде.

— Очакваме разумен отговор — изсумтя мъжът, който, без съмнение, беше главатарят.

Ласитър не се смути:

— Ако това е нападение — каза той, — по-добре действайте веднага. Или ни освободете пътя и ни пуснете да продължим.

Негодниците се ухилиха още по-широко. Явно искаха още малко да си поиграят с жертвите си. Ласитър познаваше подобни типове. Ако човек допуснеше дори най-малка грешка, с него беше свършено. Имаше само едно средство да се справи с тях: да издебне подходящия момент и да действа решително и твърдо.

— Нямаме намерение да ви пуснем, без да получим каквото искаме — каза главатарят на четворката. — Особено тебе. Ще ти направим едно наистина честно предложение — въпреки цялата ти дързост. Ще те пуснем да си вървиш. Пеша, разбира се. Спешно ни трябват няколко отпочинали коня. Освен това имаме нужда от жена. А тази тук е прекалено хубава за теб. Затова по-добре ни я остави. При нас ще се чувства добре. Хайде, слизай от коня! Откопчавай колана и да те няма! Мисля, че предложението е добро.

— В замяна на това ще ти подарим живота — ехидно добави един от останалите негодници. — Какво ще кажеш, човече?

Ласитър остана невъзмутим.

— Не знам дали жена ми е съгласна с това — каза той. — Какво мислиш, Шели?

— Смятам, че нещата се нареждат съвсем добре, Джо — хладнокръвно отвърна тя. — Между нас всичко така или иначе е свършено. Вече седмици наред не можеш да ми предложиш нищо свястно и през повечето време се заплесваш по чужди жени. И после — все тези безкрайни скандали. Да, за мен това предложение е приемливо. Радвам се, че пътищата ни най-после се разделят, Джо. Не го приемай прекалено трагично. Прави, каквото ти казват момчетата, и изчезвай. Така е най-разумно, ако искаш да останеш жив.

Четиримата нехранимайковци се учудиха. Гледаха красивата жена невярващо, но продължаваха все така бдително да следят Ласитър.

— Това ли е последната ти дума, Шели? — прегракнало попита Ласитър. — Наистина ли искаш да ми причиниш това?

— Стига приказки! — студено каза тя. — Изчезвай най-после! Слизай от седлото и размърдай собствените си копита! Бъди доволен, че момчетата ти подаряват живота. Изчезвай, Джо! Не искам повече да те виждам.

Всъщност тя доста преигра, но четиримата негодници се хванаха. Изглежда такива разправии между любовници или съпрузи не им бяха непознати.

С посърнало лице Ласитър слезе от коня. Не го направи така пъргаво, както обикновено, а се престори на доста непохватен. Като човек, който не е добър ездач и няма особена представа за грубите закони на живота тук. Впрочем и облеклото му навеждаше на мисълта, че е градски жител, може би някакъв новак от Изтока.

Тръгна привидно вдървено, като пъшкаше на всяка крачка.

Главатарят на негодниците извади дяволски бързо револвера от кобура си и изстреля един куршум пред върховете на ботушите на Ласитър. Той уплашено отскочи назад и замръзна като статуя на мястото си, преструвайки се на изненадан.

— Какво… какво има? — попита слисано.

— Забрави да откопчаеш колана си, Джо.

— Оставете му оръжието! — през смях каза Шели. — Да не би да мислите, че този смотаняк би могъл да представлява някаква опасност за вас?

— Говориш доста зле за мъжа си — отбеляза главатарят.

— Не ми е мъж — кресна Шели, — а само един проклет смотаняк. Да, признавам, че известно време живяхме заедно. В началото дори исках да се омъжа за него. Но се оказа, че е една кръгла нула. Той не може да бъде заплаха за вас.

Шели отново избухна в подигравателен смях, но този път главатарят остана непреклонен.

— Щом някой не може да си служи с оръжие, тогава не му трябва да го разнася — грубо каза той. — На някой новак това само би навлякло неприятности. Има хора, които гледат на такъв револвер като на предизвикателство. Хей, Джо, по-добре не си навличай неприятности! Послушай добрия чичо Роби! А после си плюй на петите. След пет мили ще стигнеш в Мърдоктаун. Предай много поздрави на хората там от Роби Уилиамс и неговите момчета. Така всички ще се досетят за какво става дума. И им кажи да се държат любезно с теб, иначе ще си имат неприятности с нас.

Ласитър с усилие сдържаше усмивката си. Това, което бе предполагал в началото на срещата им, сега се потвърждаваше.

Беше се сблъскал с неколцина дърдорковци. Неколцина от онези лекомислени, самонадеяни млади момчета, които съвсем не познаваха истински живота и със сигурност трябваше да се учат още много.

В следващите минути Ласитър щеше да им даде добър урок и затова сега скромно каза:

— Както желаете, господин Уилиамс. Ще предам думите ви на жителите на Мърдоктаун. — После свали колана с револвера си. Четиримата брадати негодници избухнаха в оглушителен смях. Вътрешно Ласитър също се смееше. Лицето му обаче оставаше съвършено сериозно. — Доволен ли сте, господин Уилиамс?

Главатарят кимна през смях:

— Всичко е наред, Джо. И не ни проклинай, че ти отнехме момичето. По-добре да не беше идвал на Запад. Както виждаш, тук веят много по-сурови ветрове, отколкото на Изток. Ти идваш от Изтока, нали, Джо?

— Да, сър — тихо отвърна Ласитър.

Четиримата отново избухнаха в смях.

Роби Уилиамс насочи коня си към Шели и свойски я потупа по дясното бедро, като в същото време подвикна:

— Изчезвай вече, Джо! И това да ти е обица на ухото. Тук, на Запад, няма място за хора от твоя тип. Най-добре ще е, ако се върнеш отново там, откъдето си дошъл. Това е просто приятелски съвет.

— Ще го запомня, господин Уилиамс — скромно отвърна Ласитър и тръгна.

Когато застана между двамата от останалите трима бандити, той експлодира като барут. Отскочи нагоре като топка и се намери зад седлото на единия от негодниците. Един удар с юмрук — и младият мъж замаяно се строполи на земята. Дори не беше в състояние да извика.

Ласитър вече бе дръпнал рязко юздите и насочи коня към втория негодник. Той също излетя от седлото замаян.

— Иааа! — изрева Ласитър и се изправи върху седлото. Спусна се като стрела към третия ездач, в летеж го свали от коня и се приземи заедно с него. Два юмручни удара бяха достатъчни и този тип също бе зашеметен.

Не се наложи да се занимава с главатаря Роби Уилиамс. Той вече се бе запознал с Вълчицата. Шели го бе ударила с дръжката на револвера. Сега той лежеше пред нея на земята и стенеше жаловито.

— Какво ще правим с тях, Ласитър? — попита Шели. — Дали да не ги предадем на шерифа в най-близкия град?

Роби Уилиамс седна, като се държеше за главата. Тримата му приятели също седнаха, стенейки. Сега вече съвсем не изглеждаха така надути, както преди минути.

— Какво чувам? — изпъшка Роби Уилиамс. — Вие нарекохте приятеля си Ласитър, лейди? Правилно ли съм разбрал?

— Да, Роби.

— О, по дяволите! В такъв случай вие сте онези двамата, които търсят. Мадам, тогава вие трябва да сте Шели Уинтърс, господарката на ранчото „Уинтърс“. Дявол да го вземе! Защо не казахте веднага?

Шели го гледаше изпитателно.

— Какво щеше да промени това, Роби?

— Та ние сме на ваша страна, госпожице Уинтърс — увери я Роби Уилиамс. — Хората от нашата черга до един са на ваша страна, госпожице Уинтърс. Можете да ми вярвате. Откакто знаем, че проклетият съдия Прескот от Омаха ви преследва, ние сме с вас, мадам.

— Аз обаче не искам да имам нищо общо със скитници — остро отвърна тя. — Впрочем, откога знаете, че съдията Прескот преследва Ласитър и мен?

— Тази сутрин в Мърдоктаун със специална кола пристигнаха четирима маршали. Те веднага разгласиха, че търсят двама души: Шели Уинтърс и Ласитър. Четиримата маршали са част от огромен отряд, мобилизиран миналата нощ от съдията Прескот. Те разказаха за това в кръчмата. До всички селища, където двамата бегълци биха могли да достигнат, са изпратени бързи коли. Всички пътища към вашето ранчо, госпожице Уинтърс, се охраняват. Това куче, съдията Прескот, не жали средства за вашето залавяне.

— Защо куче?

— Защото е точно такъв — отвърна Роби Уилиамс. — Междувременно за това се разчу навсякъде. Той вече е пратил на бесилката някои бедни дяволи, такива, които при друг съдия биха се отървали вероятно с две-три годинки.

— Не думай!

— Да ме убият, ако не е вярно, Ласитър!

— Всичко е наред, Роби.

Междувременно и четиримата негодници гледаха някак почтително към Ласитър. Все още седяха на дъната на панталоните си. Не бяха се отърсили от шока в резултат на светкавичното нападение на Ласитър. Това беше нещо, което тепърва трябваше да си обяснят.

— Ние сме готови да ви предложим помощта си — каза след известно време Роби. — Израснали сме тук, в околността. Бихме могли да ви преведем по пътища, които друг едва ли познава.

— Не би било лошо! — спонтанно възкликна Ласитър. — Но защо искате да го направите?

— Защото мразим този съдия!

— И защо го мразите?

— Нали вече ви обясних.

— А, да! Защото се говори, че произнася несправедливи присъди. — Ласитър се усмихна снизходително.

Роби Уилиамс го погледна сърдито.

— Господин Ласитър! — каза той с приповдигнат тон. — Моите приятели и аз не сме светци. Но в този случай ви говоря истината. Самата истина. Кълна се в живота на майка си! — Изведнъж очите му се навлажниха.

Ласитър приятелски сложи ръка на рамото му.

— Вие сигурно нямате от какво да се препитавате — каза Шели Уинтърс. — Вярно ли е? Или има друга причина да се отклоните от правия път?

Четиримата мрачно кимнаха.

— Бих могла да ви направя едно предложение — продължи Шели. — Да сключим двустранно споразумение. Какво ще кажете? Вие ще ми се закълнете, че никога вече няма да се забърквате в подобни каши. В замяна на това ще получите работа в моето ранчо. Естествено, при условие, че ни преведете по някои от онези тайни пътища, за които говорихте преди малко. Съгласни ли сте, момчета?

Четиримата се спогледаха с облекчение. Можеха най-после отново да се усмихнат.

— Разчитайте на нас, госпожице Уинтърс — обеща Роби. — Само че след всичко, което разказаха маршалите, няма да бъде никак лесно да успеем да се промъкнем на запад. Според думите им този съдия престъпник е прекарал истинска линия на смъртта през Небраска. Във всеки случай ще ни бъде доста трудно.

— Съдия престъпник ли каза? — попита Ласитър и сбърчи чело. — Човек трябва да бъде внимателен с подобни твърдения, момчето ми.

Роби Уилиамс сведе поглед.

— Може би е несправедливо от моя страна — каза той. — Но се носят дяволски много слухове, господин Ласитър. Аз нямам доказателства, но там трябва да се вършат много тъмни дела. Може би един ден вие сам ще се убедите.

— Нека да изчакаме — промърмори Ласитър.

Той знаеше, че историята с този съдия наистина беше едно от най-опасните неща, с които се бе занимавал през последните години.