Константин Симонов
Последно лято (14)

Четиринадесета глава

Над бельото и кожухчето без ръкави Серпилин сложи пакета с книги, които Евстигнеев бе взел от Москва по негова поръчка, заключи куфара и погледна часовника си — просто да те хване яд, толкова бързо се приготви. Седем и четиринадесет. В осем и тридесет — на път. А тя ще дойде най-много десет минути преди това. Няма да може по-рано. Тая тяхна петминутка само се нарича така.

Той огледа стаята — дали не е забравил нещо, видя върху перваза на прозореца изпитата почти наполовина бутилка коняк, натика по-здраво тапата, отново отвори куфара и сложи вътре бутилката.

От коняка бе пил вечерта — отпусна се по случай неочакваното появяване на Шмаков. Оказа се, че Шмаков вече няколко дена е бил на лечение тук, наблизо в санаториума. Но чак предната вечер научил и се домъкнал с патериците, малко преди часа за лягане.

Седяха час и половина край коняка и си спомняха как беше всичко тогава, през четиридесет и първа, когато Шмаков бе изпратен за комисар в полка.

След раняването си Шмаков се бе върнал в катедрата по икономика при Московския университет. Беше си останал прекрасен човек, както по-рано. Само краката му ги няма — почти целите, до бедрата, и това го измъчва: чоканите го болят, не му дават мира. Направили са му операция, заплашват го с втора.

Шмаков цитираше по памет данни за военния потенциал на германците, взети от американски източници — с какво са започнали и какво им остава, излизаше, че въпреки всички американски и английски бомбардировки равнището на военната им продукция по много показатели все още не спадаше, а по някои дори растеше. Но това са последни усилия. Потенциалните им възможности са на границата.

Като слушаше тия думи, Серпилин с уважение си спомни как още тогава, през лятото на четиридесет и първа, излизайки от обкръжение, неговият комисар казваше, че германците прекалено се изсилват, бързат да налапат повече, отколкото могат. И виждаше в това страх от дългата война, за каквато няма да имат достатъчно потенциал.

Сега, след толкова време, никак не е трудно да се извлече корен от това уравнение, но през четиридесет и първа трябваше да имаш добра глава на раменете си, та при непосилно трудните обстоятелства да продължаваш да мислиш, а не просто да стенеш от мъка.

И за всичко това ставаше дума не в Архангелское на чаша коняк, а в гората, когато гризяха намокрения с вода последен сухар, край канавката на пътя, по който цяла нощ с грохот минаваше германската техника.

„Да, това беше комисар! — помисли Серпилин, като гледаше Шмаков, който седеше срещу него, облегнал патериците си на масата. — Наистина ми провървя тогава!“

— Сега съм почти на същото място, откъдето започнахме да воюваме с тебе.

— Войната се проточи, германците не си направиха добре сметките — каза Шмаков.

— И за нас не може да се каже, че преди войната сме пресмятали добре всичко.

— Така е — съгласи се Шмаков. — С една поправка: те пресмятат войната от деня, който сами са си избрали, в който са решили, че са готови. А нашите сметки са принудителни, нямахме намерение да ги започваме от двадесет и втори юни. Надявахме се, че всичко ще започне през четиридесет и втора и дори през четиридесет и трета…

— Тъкмо то е лошото.

— Е, това вече е друг въпрос. Моята работа е да смятам. И колкото повече време минава, толкова по-очевидно е, че германците не са си направили добре сметките.

— Общо взето, те не са лоши счетоводители — каза Серпилин. — Но може би ония от тях, чиито сметки са били по-близо до истината, на времето не са получили думата за доклад? — Той погледна Шмаков и доля коняк в чашата му. — Да пием, Сергей Николаевич.

Целият умен разговор за германското военно счетоводство изведнъж му омръзна, защото на земята имаше и други неща за пресмятане — собствените гробове на собствена земя. Засега все още на собствена. Само на юг бяха завзели няколко румънски околии, всичко останало засега е на собствена земя. А до тая есен трябва да направят така, че вече да не са на нея.

Шмаков си спомни как в първия им откровен разговор там, в Могильов, Серпилин му бе казал: „Ех, Сергей Николаевич, братко мой во Христе и в полковия хамут…“ — спомни си и се разсмя:

— Тогава помислих, че си семинарист. А излезе, че си фелдшер!

Отново го увлякоха спомените, но Серпилин не го подкрепи и отклони разговора в друга посока. Страхуваше се, че Шмаков изведнъж ще заприказва за Баранов. А сега не му се искаше да засяга тая тема.

Той изпрати Шмаков след часа за лягане и закъсня малко за Баранова. Каза й, че го е забавил един боен другар.

Тя не го упрекна, само вдигна очи към него, сякаш очакваше да й обясни още нещо. Но той не започна да обяснява, а на разсъмване това стана причина за първото им спречкване; оказа се, че тя има такива изисквания към него, с каквито той не бе свикнал.

— Защо не ми каза, че при тебе е бил Шмаков? — попита тя. — Първо, глупаво е: ние тук и без това знаем всичко. Но да допуснем, че не знаех. Още по-лошо. Та това не е просто твоя работа — Шмаков. Сигурно сте приказвали с него и сте си спомняли нещо важно за тебе. А то е важно и за мене.

— За тебе нито сме приказвали, нито сме си спомняли.

Тя огорчена въздъхна.

— Та нима само това ме интересува? Изобщо не съм мислила, че можеш да заприказваш с него за мене. Напротив, след като знаех, че е в стаята ти, бях сигурна, че човек като тебе няма да заприказва за мене.

— Правилно. Хич не ми се искаше да приказвам с него за тебе, дори нарочно отклоних разговора така, че да не стане дума.

— Виждаш ли! И все пак не разбираш колко важно е за мене всичко това!

— Кое?

— Всичко. И защо не ти се е приказвало с него за мене, и за какво си приказвал, и какво сте си спомняли, и защо дойде при мене толкова чужд и тъжен, сякаш дълго си стоял и си гледал зеещ гроб. И не можа веднага да се отърсиш от това, макар че се мъчеше, видях аз… Как мога да не знам нещо за тебе? Аз не умея да разпитвам дали са топли чорапите ти, какво си ял и пил — може и да е лошо, но не умея! А за какво си мислил, защо дойде при мене някак друг… Как мога да не знам това? Помисли сам! Ние трябва да знаем един за друг или всичко, или нищо. А щом е нищо, тогава изобщо нищо не е нужно. Поне на мене.

В отговор той се пошегува:

— Виноват, ще се поправя.

И остана доволен, че тя се усмихна и вече не заприказва за същото.

Да, има навици, с които не можеш изведнъж да се пребориш. Той и без това се чудеше на себе си колко много неща е имало в живота му, за които му се бе струвало, че никога и на никого няма да каже! А през тия няколко дена взе и ги каза. Изглежда, никой не знае предварително за себе си какво може и какво изобщо не може да разкаже на една жена.

Той също не знаеше.

Но сега от тоя утринен разговор излизаше, че тя има нужда да знае за тебе толкова, колкото знаеш самият ти. Той не бе свикнал на толкова голяма близост и се чудеше: как ли ще бъде занапред?

Обикновено в мислите си той гледаше да избягва сравненията между сегашното и миналото — живота си с Валентина Егоровна. Но сега помисли за това. Оня, миналият живот, беше правдив и от двете страни. Не можеше и да бъде друг с жена като Валентина Егоровна. Но тогавашната правдивост беше друга, не като тая, която сега искаха от него. По-рано той бе давал правдив отчет за постъпките и решенията си, но бе свикнал да обмисля сам решенията. Както се казва, „съобщаваше изводите“. А как и защо е стигнал до тях — оставяше за себе си. И ако имаше някакво несъгласие между тях, обикновено мълчаха.

Сега от него очакваха да дава отчет вече не за постъпките, а за мислите и чувствата си. Зад това, ако се вникне по-дълбоко в нещата, стоеше желанието да мислят и решават заедно. Но как тъй — да решават заедно? Ето на кое животът наистина не бе го научил!

И в стремежа да защити навиците си, които тая жена искаше да наруши, той си спомни: нали сам, без нея беше решил, че не бива да отиват заедно на фронта! А после си помисли: не, не е вярно, че без нея! И когато решаваше, и когато й го казваше, непрекъснато чувствуваше как тя в борба със себе си му дава възможност да вземе това решение.

Не можеше да си представи, че след време тя ще го упрекне: „Ти защо реши така тогава?“ Дори да каже нещо, то ще бъде: „Ние сгрешихме, не биваше да решаваме така“. Други думи от такава като нея не могат да се очакват.

Той помисли за двамата й сина и за това, как тя ще им пише за него. Какво могат да почувствуват, като получат писмото й, тия двама неизвестни нему хора — старши лейтенантът и курсантът от артилерийското училище? Какво ще бъде после тяхното отношение към майка им? Той знаеше, че в армията тия неща се преживяват по-тежко от където и да било, и се чувствуваше виновен пред синовете й.

Всичко сякаш е правилно: те са там, където трябва да бъдат, и правят, каквото трябва да правят. Баща им — добър или лош — три години вече не е жив. Майката също е минала през фронта и пак ще отиде там. И ако на своите четиридесет години продължава да иска за себе си женско щастие, то няма да е крадено от никого… Всичко е така. Но непонятното чувство на вина пред синовете й пак си остава, а мисълта за тях е неделима от мисълта за жената, която той обича и която обича него.

По-големият воюва вече трета година, а курсът в училищата е ускорен — ще има достатъчно война и за по-малкия. Те могат да не се върнат от фронта, единият или двамата, и тогава животът на майка им така ще се промени, нищичко няма да остане от тоя живот.

Дали затова тя не е съгласна да се омъжи сега? Иска първо да посрещне синовете си от фронта, а чак после да решава собствената си съдба. Но тогава защо не му го каза? Или това е нещо, което дори тя няма сили да каже?

А защо все пак се съгласи да се омъжи, ако отидат заедно на фронта? Защото иска да бъде при него. Страхува се не само за синовете си.

Простата догадка, че тя се страхува и за неговия живот, за пръв път му дойде наум. Двамата нито веднъж не бяха приказвали и, както му се струваше, не бяха мислили за това. Поне той не бе мислил. На фронта с всекиго всичко може да се случи, но сега не е нито четиридесет и първа, нито четиридесет и втора година — може да се смята, че един командуващ армия няма как да бъде убит.

„Трябва да се тревожи не за мене, а за тях.“

— Другарю командуващ, разрешете да остана!

Вратата беше отворена и там стоеше Евстигнеев.

Серпилин учуден погледна него, после часовника си — точно осем.

— Какво, не ти ли предадоха заповедта? Защо идваш?

— Докарах баща ви.

— Къде е?

— Там, във вилиса. Да го доведа ли?

— Сам ще го посрещна. Кога и как е пристигнал?

— С влака от Рязан вчера в двадесет и три часа, право в квартирата на Ана Петровна. Не се решихме да ви безпокоим, беше и уморен.

— А къде го настанихте?

— Сложихме го на кревата в стаята.

„Да, развалил ви е последната нощ преди раздялата“ — помисли Серпилин, като слагаше фуражката си.

Вилисът бе спрял наблизо, зад ъгъла на сградата.

Баща му още не беше слязъл, седеше на предната седалка до шофьора и обърнат към него, нещо го разпитваше.

Когато Серпилин се приближи, до него достигна част от въпрос:

— Добре де, а който, да речем, няма жена, на кого пращат заплатата му?

— Здравей — каза Серпилин, като се приближи до вилиса откъм страната, където седеше баща му.

Без да се обърне, сякаш не бе чул, баща му сложи ръка до ухото си. И чак след това се обърна към сина си и започна да слиза от вилиса.

Серпилин улови баща си под ръка, като му помагаше да слезе, после свали фуражката, целуна го три пъти и усети миризмата на махорка с оная особена сила, с която я чувствува човек, наскоро оставил цигарите.

Баща му по старчески се просълзи, което по-рано не му се случваше, и изрече първите думи — „ето че се видяхме“ — с непознат, треперещ глас. Но веднага се съвзе и добави със своя, познатия:

— Генерал си станал, Федка! И четох, и чувах, а не вярвам на очите си — ще трябва да свикна.

Нарочно каза „Федка“ — не защото го наричаше така, а защото искаше въпреки генералското звание на сина си да го нарече така пред шофьора и адютанта: за тях е генерал, а за мене си е просто Федка.

У Серпилин изплува някакъв далечен и неясен спомен за майка му и нейната безропотна, покорна любов към баща му. Все пак тогава в него е имало нещо, което е накарало майка му без колебание да се омъжи за него.

И до днес в баща му все още имаше слаб отблясък от онова нещо — буйно и властно — макар че бе явно остарял.

— Да влезем вътре. — Серпилин улови баща си под ръка и погледна отстрана, отгоре надолу, леко потреперващата му глава с избеляла стара фуражка с черна артилерийска околожка без звезда. Баща му, облечен в омазнена войнишка ватенка, висяща като чувал на някога широките, а сега превити от годините рамене, му се стори по-нисък, отколкото го помнеше, а може да си е бил и такъв.

— Другарю генерал. — Евстигнеев спря Серпилин. — Какво ще заповядате сега?

— Какво ще заповядам ли? — Серпилин се извърна от баща си към Евстигнеев и се замисли.

Вече беше късно да отлага пътуването. Беше съобщил в армията и бе заповядал от двадесет и два часа на границата на тиловия и район да го чака пост. А и едва ли там ще е само постът, навярно ще дойде да го посрещне или Бойко, или Захаров.

— Всичко си остава както преди. С тая разлика, че ще тръгнем малко по-късно.

Серпилин погледна Евстигнеев и си помисли: „Все пак златен момък си ти. Не си изпратил баща ми сам с шофьора, а от уважение към него и към мене си пропилял най-скъпоценния си последен час.“

Той се усмихна, като си спомни младостта и цената, каквато има тоя час, и реши да го върне на Евстигнеев.

— Върви помогни на Аня да приготви закуската и веднага прати вилиса да ни вземе.

— Закуската е готова — честно каза Евстигнеев.

— Прави, както ти заповядвам — каза Серпилин и влезе вътре под ръка с баща си.

— Защо и ние не тръгнем с него? — попита баща му.

Но Серпилин, който знаеше, че сега Баранова ще дойде при него в присъствието на баща му и той, така или иначе, ще я види, каза, без да го усуква:

— Ще дойдат тук да се сбогуват с мене. Докато се сбогуваме, колата ще се върне — и ще тръгнем.

Когато влязоха в стаята, преди да седне, баща му внимателно я огледа и като забеляза това, Серпилин на свой ред сякаш наново я видя вече не със своите, а с бащините си очи.

Стаята беше просторна, дори твърде просторна за сам човек, и подредена с хубави мебели в бели калъфи.

Серпилин очакваше, че след като толкова внимателно бе огледал стаята, баща му ще каже нещо за нея. Но той не каза нищо, не пожела да каже. Окачи на никелираната закачалка край вратата артилерийската си фуражка и седна до масата.

— Няма ли да свалиш ватенката?

— Нищо, от топло не се умира. Настинах във влака: ту единия прозорец отворят, ту другия. Пазя се!

— Защо не тръгна с колата? Нали затова я пратих.

— Защо ще я пращаш за мене? По-добре сам да беше дошъл, щяхме да те посрещнем. Не съм вече на ония години, та като я пратиш вечерта, на сутринта да тръгна.

— Бих дошъл, но лекуващите лекари нямаше да ме пуснат.

— Тебе лекарите, а мене Панка — каза баща му, поизсили се, като нарече така своята Пелагея Степановна в нейно отсъствие. В противоречие със смисъла на казаното с това умалително име искаше да покаже, че не се страхува чак толкова от нея. — Докато се приготвя, едно-друго, пък и шофьорът ти баш пред очите й като се поднесе в калта пред къщи, малко остана да обърне колата. И нея я достраша за мене. Придума ме да тръгна с влака. А освен това… — Баща му искаше да обясни още нещо, поради което не е тръгнал веднага, но не довърши думите си, отказа се. — А за пропуска благодаря: отдавна не бяхме виждали Москва, още от тридесета година — каза той за себе си в множествено число. — Не можеше ли да извадиш пропуск за двама?

— Не помислих за това — каза Серпилин.

В действителност беше мислил, но не пожела баща му да дойде при него заедно с мащехата.

— Значи, решил си, че и сам, без бабичката ще стигна, ще ми позволи здравето — рече баща му с нотка на самодоволство. — Панка казва, че съм почнал да отпадам, но аз съм си още здрав. А тя остаря, не е, каквато беше, току вземе, та се разболее — добави той с такъв тон, че не можеше да се разбере дали му е жал за нея, или се радва, че макар и по-млада, първа тя е започнала да боледува, а не той.

Серпилин гледаше баща си и мислеше, че той все пак се е променил по-малко, отколкото можеше да се очаква за тия осем години, три от които бяха военни. Лицето на баща му беше все още силно и здраво, с виолетова старческа руменина по силно опънатите скули, само около очите целият е в бръчки, но очите са същите — мънички, синички, острички, без да са изгубили блясъка си.

И гласът му беше същият, познатият — тъничко тенорче, без старческа дрезгавост.

— Още ли пееш? — попита Серпилин, като си спомни как и на младини, и вече в напреднала възраст, след като си пийне, баща му пееше със звънкия си и волен, тъничък тенор най-различни песни — и стари селски, и черковни, и весели войнишки, изпитвайки особено удоволствие, когато съвсем неочаквано преминаваше от една към друга.

— Само за песни е сега — каза баща му.

Серпилин помисли, като се ядосваше на себе си: „Наистина, намерих какво да го питам!“ Но както се оказа, баща му имаше пред вид друго.

— Сега не само чистият, но и денатурираният спирт е запечатан в аптеката. Цял ден приемам болни, а ми дават ей такова шишенце!

Той показа с два пръста какво е шишенцето.

— Тъй че, колкото и да ти се иска, за себе си не можеш да оставиш — не сме пропили съвестта си. А водката не е за моята уста лъжица. Няма от какво и да я варя. Какви ти песни на сухо гърло!

И изведнъж подзе високо и силно, без нито една фалшива нота:

„Спаси, господи, люди твоя

и благослови достояние твое.

Победы на супротивные даруя…“

Подзе и млъкна.

— Като ни дарите победата, ще ви попея, където искате — ако искате, от клироса, ако искате, на събрание. Кога все пак ще ни дарите победата, а? — попита баща му с внезапен шепот като за нещо тайно, на което също така тайно трябваше да отговори Серпилин.

— Като се пръснат враговете, ще ви я дарим — отвърна Серпилин със запомнените от детинство думи на църковната песен.

— Добре ще е поне от идната пролет — каза баща му. — Иначе пак ще трябва да орем с кравите и жените.

Серпилин си спомни думите на баща си за сухото гърло, отвори куфара и извади наченатата бутилка коняк.

— Искаш ли да пийнем?

— А нещо за мезенце има ли? — попита баща му.

— Няма. Ще хапнем там, като пристигнем.

— Там и ще пийнем.

Серпилин сложи бутилката обратно в куфара и отново седна до масата.

— Разпита ли адютанта за нашия живот! — попита баща му.

— Каза ми, каквото е видял и чул.

— Нищо не е чул! Хапна, поспа, отново хапна и си замина. Да беше послушал колкото мене как вият жените…

И баща му започна да разказва кога и как в къщата им едно след друго пристигнали съобщенията за смъртта на тримата зетьове.

Първото съобщение изобщо не било съобщение, а просто писмо от най-малката дъщеря, която се бе омъжила за железничар и от тридесет и девета година живееше с него в Лвов. Бил убит през втория ден на войната, когато изкарвал локомотиви от депото. Тя била пуснала картичката си по пътя, в Тарнопол, докато бягала с децата от германците. Но, както изглежда, не е могла да избяга: през цялата война не получили други писма от нея.

— Тарнопол беше освободен още през март.

— Четох — каза баща му. — А писма няма. Може да са я завлекли някъде в Германия. Във вестниците пише, че много хора са завлекли!

И продължи да разказва с безизразен, равен глас, като човек, който отдавна е свикнал и се е уморил да мисли за всичко това.

Най-голямата дъщеря, жената на кооператора, получила съобщение, че мъжът й, старшина, е безследно изчезнал. Била отбелязана само полевата поща, но не могли да разчетат коя и откъде.

— Някъде в Русия, а Русия е голяма — каза баща му с внезапно бликнала горчивина. — Пристигна точно на страстна събота. Отговявахме със сълзи и отново зачакахме: може и да се намери — с един от нашата улица стана такова нещо.

Средната дъщеря, омъжена за директора на училището, получила съобщението миналата година през септември, и в писмото се казвало всичко: и къде, и как е загинал старшият политически ръководител, и къде е паметникът над братската могила — край чифлика Юриевка, на десет километра от гара Комаричи.

Като чу това, Серпилин си помисли, че ако е на десет километра южно от Комаричи, било е в полосата на неговата армия и може би мъжът на доведената му сестра е служил в нея. Но сега нямаше смисъл да разпитва къде е тоя чифлик — южно или северно от Комаричи. Каква полза сега от такъв въпрос?

Вместо това попита дали вдовицата е ходила там, на гроба.

— Ето на, личи си, че не познаваш добре нашия живот — каза баща му. — За ходене ли е сега!

Серпилин не отговори. О, той познаваше живота — и то доста добре. Знаеше, че още не е дошло време да се ходи по гробовете. За собствения си син също знае къде и как е погребан, бяха му изпратили дори схема на мястото, втора година стои в папката. Но не е ходил — нямаше възможност. А жените понякога правят невъзможното. Затова и попита.

— От едната няма никакви известия, другата ден и нощ ми циври на главата, а третата живее на двадесет версти, в совхоза, но затова пък като дойде и започне… — Баща му махна с ръка. — А Пелагея дере гърло и за трите. Добре само, че няма много време. На младини каква нужда имаше от бога: боядисани яйца и да си почеше езика с жените в черквата. А сега стана набожна.

За себе си и за собствената си мъка баща му не каза нищо. Скри тая мъка под печалната насмешка над женските сълзи. И в тая грубост към другите, съчетана със забравяне на самия себе си, имаше някаква сила и гордост, които въпреки отдавнашното им взаимно отчуждаване сега изведнъж сближиха Серпилин с баща му.

Независимо от всичко, което бе станало между него и баща му, сега за Серпилин той също беше Русия — измъчена до крайност, отрудена и продължаваща да се труди с последни сили, търпеливо очакваща от своите синове само едно: рано или късно, но така, както трябва, да свършат тая проклета война с пълна победа.

— А ти как си? — попита Серпилин. — Анатолий ми каза, че от началото на войната пак си започнал да работиш.

— Не от началото. Отначало още умувах. Все пак, седемдесет и пета година карах. А после, когато през първата зима започнаха да взимат де що видят мъж, реших се и започнах да лекувам…

— Тежко ли ти е?

— Защо, да не мислиш, че ще ми е по-леко да лежа на печката и да вия като вълк? А ако питаш за самата работа — с празен стомах хората по-малко боледуват. Само травми или нещо кожно… Другото е малко. Виж, циреи много има, от изтощение — спомни си той. — А ако болестта е такава, че се лекува само с хляб и масло, какво можеш да помогнеш? Може ли ветеринарят без сено да вдигне на крака гладната крава? Въпреки годините си с работата се справям. Лекувам. Ръката ми не трепва, когато режа някой цирей или флегмон. Ако има нужда, и зъб мога да извадя… Ти имаш ли нужда?

Серпилин се усмихна, а баща му забеляза при тая усмивка стоманените мостове на предните му зъби и попита:

— Къде са ти ги правили?

— Вече ме няма там, където са ми ги правили.

— Сега дори в Рязан да отидеш, едва ли ще ти поставят такива мостове! Техниците казват, че нямат никакви материали, нищичко не им е останало…

— Как са внуците?

— Рядко виждам най-големия, работи с майка си в совхоза. Чака повиквателна. Вече е седемнадесетгодишен. А по-малките живеят при нас… Миналата година картофите бяха добри — имаше и за посев, и още ни се намират два чувала. Млякото от козата стига, за да боядиса чая в бяло. По-добре сме от мнозина други, няма да лъжа. А и от училището тая година се погрижиха. Супата е нищо и никаква, но дават по една чиния на децата. За ония, които тепърва ще живеят, съветската власт все пак се грижи по-добре, отколкото за нас, дето ни е време да мрем.

В първия момент Серпилин не разбра, после се досети: „Сигурно намеква за пенсията.“

И попита:

— Колко ти е пенсията?

Баща му се усмихна:

— Ако я смяташ в пари, голяма е, може да се живее. Но по сегашните пазарни цени стига за два самуна хляб и малко отгоре. Види се, след войната твоята пенсия все пак ще е по-голяма от моята.

— Още не съм мислил. Първо нека доживеем.

— Войната ще свърши, ще доживееш — каза баща му. — Я виж колко сте сега генералите: която и заповед да прочетеш във вестника — по десет генерала. Едни генерали в съдействие с други генерали… Кой да знае, че ще станеш генерал. И званието по-рано се смяташе за царско, пък и не веднага стигна до него… Прекъсване имаше.

— Имаше прекъсване, вярно е — каза Серпилин.

— Когато миналата година прочетох във вестника, че си генерал и са ти дали орден, две седмици показвах вестника на всеки, който дойде от цялата околност. И в районния изпълком ходих с него. Веднага, без всякакви въртели, ми дадоха желязо да си поправя покрива. Но как така изведнъж те прибраха и те пуснаха? — неочаквано попита баща му.

Серпилин не поиска да отговори на тоя въпрос, защото сам се учудваше не от факта, че го бяха прибрали, а че го бяха пуснали. И просто нищо не отвърна.

— Далече ли беше? — попита баща му.

— Почти се виждаше Америка.

— Скъпо нещо — каза баща му, — само отиването дотам колко струва на държавата. А после и връщането…

И не можеше да разбере дали сериозно е помислил за тия разходи на държавата, или се е пошегувал по стар навик.

— Я ми кажи ти, нали си генерал — каза баща му след известно мълчание. — Виждал ли си с очите си другаря Сталин?

— Виждал съм го.

— Как изглежда? Като на портретите ли е? Или, казват, бил сипаничав, с белези от шарка?

— Има малко.

— Но пък е умен човек, може да се каже, най-умният от всички… — каза баща му така, сякаш сегашните му представи, че Сталин е най-умният от всички, влизаха в противоречие с нещо, което бе мислил за него от по-рано. — Така ли е?

— Така е. А защо питаш? Според мене, от само себе си се разбира.

— Войната излезе много тежка — каза баща му. — Кой да я знае, че ще бъде такава… Аз карам седемдесет и седмата, най-малкият внук — деветата. А бащите къде са?

При тия думи на вратата се почука и Серпилин, който вече бе разбрал, че това е Баранова, и бе станал да я посрещне, извика:

— Влезте.

Баранова широко отвори вратата, готова да каже нещо, но като видя седналия гърбом към нея старец, се спря — разбра, че това е бащата на Серпилин, който вече не трябваше да пристигне и все пак бе пристигнал.

Разбра и каза нещо съвсем друго:

— Другарю генерал, донесох ви аптечка за из пътя. Мислех да я оставя направо във вилиса, но него го няма…

Бащата бързо, с любопитство се обърна към нея, а Серпилин й отговори така, сякаш баща му изобщо не беше тук:

— Благодаря ти за аптечката. А все пак ние с тебе трябва да си поприказваме.

И като улови Баранова под ръка, той се обърна към баща си:

— Почакай малко, сега ще се върна.

Те излязоха навън и се спряха зад ъгъла, в началото на дългата алея, която водеше към жълтеещата се в далечината главна сграда.

— Баща ти ли е? — попита тя.

Той кимна.

— Така си и помислих. Защо не ме запозна с него?

— Не исках да губя време. И без това нямаме много. Като се върна, ще му обясня. Непременно ще ме попита.

— Сигурно. Огледа ме цялата — от главата до петите. Другояче си го представях — каза тя и Серпилин почувствува, че баща му не й е харесал. — Кога ще тръгнеш при това положение?

— Веднага щом се върне колата.

— Няма ли да поостанеш заради него?

— Сега вече не мога.

— Вземи си аптечката.

Тя все още държеше под мишница тая аптечка, а сега му я даде. И неговите ръце се оказаха заети, а нейните — свободни. Тя го прегърна и попита:

— Как ще живееш сега без мене? Непрекъсната мислех това за себе си, а сега изведнъж го помислих за тебе.

С крайчеца на окото Серпилин забеляза: някой мина наблизо. И тя видя, че той бе забелязал това.

— Нищо — каза тя. — Както ми писа синът: „По-далече от фронта няма да ме пратят, по-малко от взвод няма да ми дадат.“ В краен случай ще кажат или ще напишат, че докторката се е хванала с един добър човек. А аз ще потвърдя: наистина съм се хванала. Да потвърдя ли?

И го спря, не му позволи да отговори:

— Мълчи! Аз се шегувам. Просто още не мога да си представя как ще живея без тебе. Току-виж, че съм ревнала — казват, имало и такъв начин за изливане на чувствата. А да говорим — няма какво. Всичко сме си казали.

Тя погледна покрай него, сякаш изведнъж си бе спомнила нещо, свали от ръката си големия мъжки часовник и му го подаде:

— Вземи.

Той знаеше от нея, че тоя часовник е спомен от баща й и вече няколко години го е носила, без да го сваля, но тъкмо това не му позволяваше да възрази. Мълчаливо взе часовника и го сложи на ръката си. А после свали своя и нерешително й го подаде, като го държеше за разкопчаната каишка. Тя се усмихна и за миг затвори очи, като му даваше да разбере, че е очаквала тъкмо това от него, че тъкмо така е трябвало да направи; после взе часовника и го пусна в джоба на бялата си престилка.

— Довиждане, скъпи… Какво друго да ти кажа?

Тя няколко пъти го целуна.

— А сега трябва да вървя на визитация. Ти влез вътре.

— Защо?

Не му се искаше да влиза. Напротив, искаше тя да тръгне към главната сграда по дългата алея и още дълго да гледа подир нея.

— Влез, влез. Нали аз изпращам тебе, а не ти мене. Влез.

Тя отново силно го целуна, отскубна се от него и повтори още веднъж, строго:

— Влез.

Той почувствува колко й е тежко, обърна се и тръгна. Влезе в стаята, без да обръща внимание на баща си, приближи се до прозореца и загледа подир нея, чувствувайки се виновен, сякаш тя му бе забранила, а той все пак скришом прави това.

Тя вървеше по алеята, сега вече далече, с облечена върху рубашката бяла колосана престилка, която на смях наричаше своя парадна униформа.

Алеята беше дълга и той гледа подир нея още доста време.

После се обърна към баща си.

— Коя е тая? — попита баща му.

— Лекуващата лекарка.

— Тя ли не те пусна да дойдеш при мене?

— Тя — каза Серпилин. — Като свърши войната ще се оженя за нея.

— А тя съгласна ли е?

— Съгласна е.

— Ясно.

И в това бащино „ясно“ имаше едва доловима насмешка: „Разбира се, че е съгласна. Как няма да е съгласна, щом си генерал?“

— Бива си я жената — каза баща му, като помълча малко. — Но все пак, прощавай, ти си вече похабен. Не е ли млада за тебе?

— Не е — каза Серпилин с увереност, за която беше благодарен на нея.

— Ясно — повтори баща му с нов, друг тон в сравнение с по-раншния, като сега навярно бе помислил не за сина си, а за себе си и своето семейство. „Щом ще се жени, значи, всичко ще бъде нейно.“

Серпилин почувствува тая загриженост, зад която стоеше дългият съвместен живот с алчната и хитра жена, и си спомни за парите, които трябваше да даде на баща си; и ония, които бе приготвил сам, и ония, които вчера бе донесла Пикина. Разкопча полевата чанта, извади от нея двата плика и ги сложи пред баща си.

— Ето ти пари. Има за всички, сам виж на кого колко ще дадеш. Не забравяй и Антонина и сина й — за всеки случай каза той за сестра си, която живееше отделно от бащата. — Осем хиляди са.

Баща му взе пликовете, подвоуми се дали да преброи парите, но не започна да ги брои, а разкопча ватенката си и дълго ги прибираше там, под нея, в различни джобове — и вляво, и вдясно.

— Благодаря. Смятай, че си ги дал на внуците. Ние с Пелагея и тъй ще поминем. Много не ни трябва.

„А бе дали ви трябва, или не ви трябва…“ — Серпилин си спомни откъслека от бащината му фраза при вилиса: „Добре де, а който няма жена, на кого пращат заплатата му?…“

— Сега ще им купя подаръци от пазарището — каза баща му. — Като ме изпращаше, Пелагея ми рече: „Добре ще е да намериш някакво платче…“

— Но откъде мога да имам платове? — Серпилин не успя да сдържи внезапния си изблик на враждебност. — За тебе съм приготвил материал за ботуши и сукно за шинел, ще ушиете от него зимни дрехи на децата. У Аня съм ги оставил. Ще ги вземеш от нея. Вече й казах да ти ги даде.

— Нищо не е споменавала — изплашен и сърдит каза баща му.

И Серпилин отново си помисли за дългия му живот с Пелагея Степановна.

„Друг беше на младини. Всякакви неща ставаха, но беше друг. Колко много може да направи лошата жена през дългия си живот с човека… Макар че защо да е лоша? За мене е лоша, а за него може и да е добра.“

— Нищо не е направила с тях, не е такава — каза той за Аня, като продължаваше да мисли за мащехата. — Просто е забравила да ти каже.

— Как така ще забрави?

Серпилин не отговори, спомни си за днешната нощ и за това, че съседката я няма, дежурна е, и, както казваше Аня, сега заключва стаите си, като излиза… Значи, сложили са баща му на кревата, момиченцето — на дивана, а те самите са могли да отидат единствено в кухнята през тая последна нощ.

„Но това изобщо не му минава през главата — помисли той за баща си. — А, виж, дето е забравила да му каже за кожата и гьона…“

— Истина ли казват, че са се разписали? — попита баща му.

— Истина.

— Значи, разписали са се…

В думите на баща му пак имаше угриженост, може би непонятна и за самия него. Сигурно още не бе успял да премисли как ще бъде: хубаво или лошо за него и неговото семейство. От една страна, щом са се разписали, значи, жената отпада, нека сега за нея мисли старши лейтенантът. А от друга страна… Кой знае какво е от друга страна.

Серпилин чу как навън колата направи завой и спря.

— Дойдоха да ни вземат — каза той на баща си.

И като видя на масата донесената от Баранова картонена кутия с аптечката, побутна я към баща си.

— Вземи я за твоята здравна служба. Нали казваш, че лекарствата не стигали, тук сигурно има много нещо.

— Другарю генерал!…

На вратата стоеше шофьорът.

— Взимай куфара, тръгваме!