Константин Симонов
Последно лято (17)

Седемнадесета глава

Синцов получи отпуск за свиждане с жена си, когато вече изобщо не се надяваше — в самото навечерие на настъплението.

Двамата със Серпилин се връщаха една вечер от обиколка из войските. Ръмеше дъждец. След като си тръгнаха от предната линия, през целия път Серпилин не каза нито дума. Седеше отпред и мислеше; и незабелязано за себе си Синцов задряма на задната седалка на вилиса, като се държеше със здравата ръка за подпората на гюрука. Двете седмици необичайна адютантска служба го бяха изморили повече, отколкото очакваше. Той и насън съзнаваше, че продължават да пътуват, и нещо объркано, откъслечно се носеше в мислите му заедно с пътя.

— Как е жена ти? Нима още не е пристигнала? — чу се от предната седалка гласът на Серпилин.

— Пристигна — каза Синцов, като трепна и се събуди.

— Кога? Доколкото помня, преди седмица те питах.

— Пристигна на другия ден.

— Дълго е пътувала. Нали казваше, че е обещала да дойде със самолет.

Синцов трябваше да обясни, че Таня не е успяла да отлети от Ташкент със самолет. Отишла с влак до Москва, после до Смоленск, после с пътуващи насам автомобили до щаба на фронта, а оттам в армията.

— Длъжен си да докладваш, че жена ти е пристигнала.

— Не ви беше до това, другарю командуващ.

— Видяхте ли се поне през тия дни?

Излишен въпрос. Всеки ден, от сутрин до вечер, Синцов беше неотлъчно при него, а и нощем не би си позволил да отиде някъде, без да докладва. Но кой знае, може би Серпилин бе помислил другояче.

— Още не — каза Синцов. — Само по телефона.

— А къде е сега тя?

— Както и по-рано, в евакуационното отделение. Обикаля болниците, готви се за приемане на ранените.

— Може и да обикаля, но все се връща някъде да нощува? Щом ми донесеш бюлетина за времето, вземи резервния вилис и върви да я видиш. После наистина няма да има време. Разрешавам ти да отсъствуваш точно до девет.

Последният бюлетин за времето трябваше да бъде донесен в двадесет и три часа. Значи, отпускът му е цели десет часа!

Но макар и слисан от тая щедрост, Синцов все пак напомни.

— Утре в пет и тридесет смятахте да ходите във войските.

— Какво смятам, то си е моя работа — каза Серпилин. — Ако се наложи да отида, ще отида и без тебе.

Когато в двадесет и три часа Синцов донесе бюлетина за времето, изпъна се пред Серпилин и попита: — „Разрешавате ли да тръгна?“ — Серпилин вдигна очи от картата, няколко секунди мълчаливо го гледа така, сякаш изведнъж му бе завидял, и без да каже нещо, махна с ръка — освободи го.

Синцов седна във вече готовия вилис и тръгна.

Пътят не беше дълъг. Преди три дена санитарният отдел на армията заедно с другите отдели на щаба на тила се бе преместил там, където по-рано беше щабът на армията. Синцов знаеше не само къде да отиде, но и къде да търси Таня. Санитарният отдел се бе настанил в селото, в най-близките до гората къщи — по-рано там, недалеч от заровения в края на гората свързочен възел, живееха свързочниците.

Беше му известно къде е Таня, но до тая нощ просто не знаеше кога ще може да я види.

Отначало чрез своя началник тя се бе обадила на дежурния в оперативния отдел, бе му предала, че е пристигнала. Два дена след това — по-рано нямаше как — като се върна през нощта от предната линия, Синцов й се обади там, в санитарния отдел, чакаше, притиснал слушалката до ухото си, докато отидат да я събудят и я доведат на телефона, и се страхуваше някой да не ги прекъсне, да не заеме линията. После тя му изпрати бележка по един човек. Пишеше, че както изглежда, няма да я пуснат там, където е сега той, и че разбира колко е трудно за него да се измъкне, за да я види…

Когато жената разбира, че си готов да изтичаш през минно поле — само да можеш да я видиш, но не си в състояние да го направиш, защото не ти позволява службата, на фронта съзнанието за това е вече половин щастие. А когато все пак си успял да отидеш при нея, при тая жена, и броиш оставащите до срещата минути, какво по-голямо щастие можеш да искаш?

Колкото и да бе мислил по-рано Синцов за преживяната от Таня беда, колкото да се страхуваше от външните и вътрешните промени, които биха могли да станат с нея, сега всичко това излетя от главата му и той отиваше при нея съвсем щастлив.

Смяташе, че ще изминат тия петнадесет километра за тридесет минути, в краен случай за четиридесет. Но пътуваха цял час. На едно място чакаха, докато преминат танкове, на друго трябваше да обикалят, защото на тоя участък още от предната нощ бяха въвели еднопосочно движение към фронта. Той знаеше това, но зает от мислите си, забрави да предупреди шофьора.

Като стигна до Аверовка, бившето щабно село, и остави вилиса при бариерата — щабът на тила също бе поставил тук своя бариера — Синцов се запъти към третата къща от края. Тук, в самата къща или в пристройката, живееше сега Таня, ако съдеше по бележката й.

Помисли си: „Къде ли да нахълтам?“ Но му провървя. От тъмното, от външната стълба го извика женски глас.

— Синцов, ти ли си?

— Аз съм — обади се Синцов, като се взираше в тъмнината.

На стъпалата на външната стълба седеше Зинаида Сергеевна или просто Зинаида, с която Таня винаги се стремеше да живее заедно, макар и в кочина, но да са заедно, защото ценеше мъжкия й другарски характер и готовността, ако потрябва, да й помогне, да си излезе без всякакви приказки.

— Веднага те видях — каза Зинаида. — Дълъг си, не може да те сбърка човек. Седни да запалим…

Синцов седна до нея и в тъмното стисна коравата й широка мъжка ръка.

— Къде е Таня? — попита той, като вече разбираше, че Таня не е тук; иначе Зинаида нямаше да му каже: „Седни да запалим.“ И тревожно помисли: да не би за проклетия тъкмо днес да е останала да нощува в болницата…

— Тука е — каза Зинаида. — Дежурна е по отдел. В двадесет и четири ще я сменят и ще дойде.

— Вече е двадесет и четири.

— Ще почакаш. Ти откога я караш да чака.

Зинаида отдавна бе свикнала и с Таня, и със Синцов, и с това, че трябва да им помага с отсъствието си. Към Синцов се обръщаше на „ти“ и приказваше с него покровителствено, като по-възрастна, а беше по-млада от него.

— Вече не пушиш или нямаш тютюн?

— Имам. — Синцов извади от планшета цигара и запуши.

Преди да му даде да запали, Зинаида смукна дълбоко от цигарата и при светлината на огънчето той видя лицето й с големи красиви устни и леко сплескан нос. Зинаида беше рускиня, но заради тоя сплескан нос Таня я наричаше калмичка.

— Защо не идваше? — попита Зинаида. — Ние, жените, не обичаме това. Още повече след раждане. Щом си научил, че се е върнала, трябваше веднага, на четири крака да допълзиш!

— Ако можех, щях да допълзя.

Синцов не се сърдеше на Зинаида за думите й: знаеше, че колкото и да го хока, винаги е готова да направи за него всичко, щом като е с Таня. А ако Таня не беше с него, а с някой друг, щеше да направи всичко за другия…

— И аз така й обясних — каза Зинаида, — добре е ако не лъжеш.

— Как е Таня?

— Като дойде, ще видиш. Толкова си търпял, потърпи още малко. След двадесет и три динамото тук дава енергия само на щаба. Но имаме свещичка. При нейната светлина ще я видиш.

— Ще ида да освободя шофьора — каза Синцов, като стана.

— Можеш ли да пренощуваш?

— Мога. Днес ми разрешиха.

— До колко часа?

— В девет трябва да се върна.

— Я гледай! — Зинаида въздъхна. — А Таня става в шест: в седем ще ни чака кола; ще ходим в евакуационната болница.

— Ще имам предвид.

Синцов каза на шофьора да нощува в авторотата и да бъде тук утре в седем, върна се, но Зинаида вече не беше на външната стълба.

„Сигурно е влязла вътре, прави сметка как да ни остави сами“ — с благодарност помисли той за Зинаида, която също беше омъжена, но по думите на Таня се ядосваше от изневерите на своя мъж, началник на болница някъде на друг фронт, и макар че продължаваше да го обича, от време на време напук на него се заплиташе в нещастни любовни истории. Синцов не беше свидетел на тия истории, а че всичките са нещастни, бе чувал от Таня — тя най-добре знаеше.

Той седеше на пейката и се ослушваше. Вътре в къщата бе тихо. Нищо не се чуваше и по пътя, там, откъдето трябваше да дойде Таня, само в далечината бръмчеше динамото.

Поиска му се да тръгне натам, да я пресрещне, но се сдържа. След дежурството можеха да излязат всички вкупом, а той искаше да види Таня сама. Радваше се, че Зинаида не седи тук и не пуши до него на външната стълба, а е влязла вътре.

Той не видя, а чу, че Таня идва насам. И дори сам не разбра какво е чул: дали особената лекота тъкмо на нейните стъпки по притъпкания от дъжда прах или тъкмо нейното бързо дишане, докато вървеше. Неизвестно е как всичко това може да се различи отдалече, но той го различи. И преди да се приближи съвсем, вече знаеше, че е тя.

Таня вдигна ръце, силно, до болка прегърна врата му и увисна на него с цялата си нищожна тежест, позната и в същото време забравена. Отначало увисна, вдигнала крака от земята, а после, застанала на пръсти, се протегна нагоре, наведе към себе си главата му и дълго го целува по устата. Най-после произнесе първата си дума — „да седнем“, и започна да го блъска в гърдите, за да седне. А когато седна, тя се настани до него, без да го докосва, закри с длани лицето си и изведнъж толкова жално заплака, че вътре в него всичко се преобърна.

Но когато той я прегърна, отмахна ръката му и отново, закрила лице, продължи да плаче. После изхлипа, спря да плаче, намери в тъмното с ръката си неговата ръка, силно я стисна и каза: „Не се сърди.“

Той не се сърдеше и не можеше да се сърди. Просто не знаеше какво да прави с нея, защото тя никога не бе плакала пред него, само веднъж, много отдавна.

Като продължаваше да го държи здраво за ръката, тя подсмъркна и изведнъж каза с друг, щастлив глас, сякаш изобщо не бе плакала преди малко:

— Колко се радвам, че ще останеш цяла нощ! Зинаида ми каза. Дойде да ме пресрещне. Видях, че носи одеялото на рамото си, и веднага разбрах, че си дошъл.

Той седеше и чакаше дали все пак няма да го попита защо не е дошъл досега? Далече от нея, там, на командния пункт, той можеше да обясни това и на себе си, и на нея. А тук му бе невъзможно. Но тя сигурно и сама разбираше, че това не може да се обясни, и седеше мълчаливо, като продължаваше да държи ръката му. А после каза не за него, а за себе си:

— Разбирам, сърдиш ми се, че толкова дълго нищо не ти съобщих, толкова дълго те измъчвах…

Той искаше да я прекъсне, да каже, че не й се сърди, но тя не му позволи да продума нищо и само продължи:

— Просто не можех да ти пиша за това, нямах сили, толкова вярвах, че ще оживее, че всичко ще мине… Лекарите ми обещаха. Обещаваха, обещаваха, лъжеха ме, после започнаха да разправят, че хванала някаква инфекция, затова не можели да я донесат при мене. А аз все не се досещах, че ме лъжат, чак след това разбрах, че се страхуват за мене и затова лъжат. Не се сърди и аз самата дълго не знаех. А после, като научих, изведнъж ме обзе такова едно равнодушие — помислих си: вече няма да се върна при тебе! Защо? А после се влоши моето положение, за малко да умра. А като останах жива, много ми се прииска да те видя и да ти обясня как е било всичко. Дори да се разсърдиш, че не съм ти писала, дори да ме набиеш, само някак да те видя и да ти разкажа всичко…

Той отново се опита да я спре, да обяснява, че разбира всичко… Но тя пак не му позволи, прекъсна го:

— А после, когато самолетът не излетя, дори на мама не съобщих, просто останах там, на летището, чаках още пет дена. Отначало времето беше лошо, после се събраха много хора — и не ме взеха. Докато пътувах с влака, толкова исках да те видя, че дори някъде по пътя ми се отщя и отново ми се прииска…

Тя се усмихна в тъмното, още по-силно стисна с пръсти ръката му и лекичко го подръпна:

— Хайде, ела вътре…

И те влязоха — през пруста, през стаята, където спяха хора и дишаха насън в някаква лятна кухничка от другата страна на къщата, като ония, каквито пристройват понякога към селските къщи за летовници. Той видя това вече, когато тя бе запалила свещта, за която спомена Зинаида.

Стаичката беше мъничка, с дъсчени стени, с пролуки, с чувал вместо перде на прозореца и напукана външна врата. Той просто не разбра защо Таня го поведе през къщата, покрай спящите жени, а не го пусна през другата врата.

По пода се търкаляха сухарни торби и един върху друг бяха сложени два познати куфара — на Таня и на Зинаида. Върху куфарите бе поставено огледалце — единствената им женска скъпоценност.

Край стената имаше набързо скован дървен миндер, а върху него — сламеник; едната му половина бе покрита с одеяло, а другата не беше покрита с нищо — сигурно там е лежало одеялото, което бе отнесла със себе си Зинаида. Значи, двете спяха заедно на тоя сламеник.

Без да се обръща към Синцов, като гледаше в огледалото и оправяше косата си, Таня виновно каза:

— Извинявай, че е такава кочина, при нас никога не е било така. Три дена, откакто пристигнахме — и от сутрин до вечер ни няма… Тук само спяхме. Дори не сме оправяли.

Все още без да се обръща към Синцов, тя се приближи до миндера, отметна одеялото от сламеника, измъкна чаршафа изпод него и оправи възглавницата. Сякаш непременно трябваше да направи всичко това, преди да се обърне към него.

— Съвсем сме се изоставили — каза тя, като най-после се обърна към Синцов.

Каза го за неразтребената им стаичка, а не за себе си, но излезе толкова печално, сякаш се отнасяше и за нея.

— Вече се бях примирила, че няма да те видя през тия дни. Не, не е вярно. Просто се страхувах да мисля за това, не исках да се готвя, за да не предизвикам съдбата. Затова всичко е така…

Тя говореше, а той я гледаше — въпреки очакванията му не бе отслабнала, а напротив, сякаш дори бе успяла да се поправи през тия няколко дни на фронта. Гледаше лицето й, което почти не се бе променило, но имаше някакъв несвойствен за нея, отчаян израз.

Лицето й беше такова, сякаш тя се готвеше не за среща с него, а за раздяла — и той почти извика:

— Ама какво ти е?

— Нищо ми няма. — Тя се хвърли на врата му и повече нищо не каза, мълчеше.

Всичко по-нататък стана мълчаливо и бързо. Той почувствува нетърпеливата й припряност и някаква безцеремонна, непривична прямота; трескавото й влечение към него, което тя не сдържаше и не искаше да сдържа.

Той чувствуваше това още по-силно, защото, помнейки всичко, което й се бе случило, и познавайки себе си и силата на своя копнеж по нея, предварително се бе зарекъл — няма да си позволи да бъде нетърпелив, ще мисли за нея, а не за себе си. Но тя сякаш дори се ядосваше на нежността, с която той се отнасяше към нея. И когато, без все още да отстъпва на припряността й, той шепнешком попита: „Всичко ли може?“ — тя не отговори с думи, а се притисна до не го и сърдито и бързо закима, сякаш му се ядосваше, че може да я пита за нещо в тоя миг.

И той не се реши да пита нищо повече. Нито как се чувствува тя, нито какво може и какво не може — нищо. Разбра: тя не иска никакви въпроси. Иска едно: да чувствува, че е жива и здрава и че му е хубаво с нея. И иска това с такава настойчива сила, сякаш се стреми да докаже нещо на себе си, на него или на двамата заедно… Беше някак несдържана, алчна, не приличаше на себе си. И без ни най-малко да крие това, бързаше да задоволи всичките си желания.

После, като го прегърна и притисна горещата си буза до гърдите му, започна със сърдит шепот да го хока, че е станал адютант на Серпилин, изведнъж ни в клин, ни в ръкав, сякаш тоя разговор не можеше да се отложи, сякаш непременно сега трябваше да му каже това.

Отначало той не искаше да отговаря. Милваше я по главата и мълчеше. Тя разбра, че иска да я спре, но продължаваше да шепне своето:

— Защо, защо си се съгласил?

А когато той отговори, че тъкмо преди това е молил Серпилин да го върне в строя, и разказа как е ходил в полка на Илин, тя зашепна:

— Точно това е трябвало да направиш! Отдавна чувствувах, че то ти е нужно, само не ти казвах, защото не знаех дали може. Но щом може, как си се съгласил да станеш адютант? Трябваше да настояваш на своето.

Той започна да й обяснява, че в края на краищата пак ще поиска същото, но сега не може, защото е нужен на Серпилин — човека, на когото дължи връщането си в армията.

— На никого нищо не дължиш — каза тя и пак зашепна своето: — Защо, защо си се съгласил? — с такъв упрек, сякаш съгласието му да стане адютант не съвпадаше с представите й за него.

— Как не разбираш — най-после каза той, — че и самият аз не го исках?

— Ех ти, милостивецо! Не си искал, а си станал…

— И ти щеше да станеш, ако ти бяха казали, че си нужна.

— Нямаше да стана — сърдито каза Таня.

Той беше сигурен, че би станала, но не започна да спори.

— Трябва да се откажеш, непременно трябва.

— Ще се откажа. Като настъпи затишие след боевете, ще се откажа.

— А кога ще стане това?

— Не знам.

— Виждаш ли, че нищо не знаеш… — хвана се тя за думите му, макар че в действителност добре го разбра. — Направи така, че още сега да те прогони.

— Как така да ме прогони? Да не съм подлизурко?

— Аз пък искам да те прогони.

— Няма да ме прогони. Щом правя и ще правя всичко, на каквото съм способен, няма да ме прогони.

— Нима той не вижда, че това съвсем не ти подхожда?

— Може би щеше да види в друго време, но сега едва ли. Сега вече няма за кога да свиква с друг човек вместо мене. Знаеш ли каква му е работата?…

— Аз знам каква е твоята работа. Донеси, подай.

— Не е съвсем така — сдържа се той.

— Не е съвсем, но е така. Все пак така е — горчиво прошепна тя.

И той почувствува, че тя не е престанала да вярва в него и разбира, че в такъв момент не е могъл да не стане адютант на Серпилин, не изобщо на някой, а тъкмо на Серпилин. Но тя не може да надвие себе си — ядосва се, защото се страхува, че той ще се унижава.

Кой знае, може би те все пак щяха да се скарат заради това адютантство, защото тя му наприказва цял куп жестоки глупости. Но ги шепнеше, като продължаваше да притиска бузата си до гърдите му. Ако се бяха отдръпнали един от друг, може би щяха да се скарат. А така не можеха. Тя се караше, а притиснатото й до него тяло говореше, че не може и не ще поиска да бъде без него.

В начина, по който тя го упрекваше и придумваше имаше някакво странно ожесточение, сякаш вече никога не ще съумее да го убеди в това, в което не успее да го убеди днес.

Той помисли това само за миг, защото беше глупаво да мисли за такива неща. Но все пак го помисли…

И изведнъж тя млъкна, сякаш си бе спомнила нещо друго, много по-важно.

Млъкна и вече не с предишния бърз шепот, а тихо и спокойно каза:

— Е, в края на краищата твоя работа. Какъвто искаш, такъв бъди. Общо взето, е все едно.

— Защо да е все едно?

— Ами така, все едно е — повтори тя.

Учуди го, че тя изведнъж бе загубила всякакъв интерес към онова, което допреди малко толкова много я ядосваше. Но беше доволен, че млъкна, защото разговорът беше безсмислен: каквото и да кажеше тя, той не можеше да промени решението си. Тъкмо в това беше правотата му пред нея. На нея й се струваше, че може да го унижи някой друг, а за него най-голямо унижение би била собствената му неспособност да сдържи думата си.

А после Таня за пръв път през цялото време се откъсна от него и легнала по гръб, отметнала ръце зад главата, изведнъж каза:

— А там, когато бях без сили, в болницата, мислех, че след всичките ми страдания никога вече нищо няма да ми се иска — и с никого няма да ми е хубаво.

— Как така „с никого“? — неволно попита той. Не в самата фраза, а в начина, по който тя я произнесе, имаше нещо, което го накара да попита.

— С никого — повтори тя. — Нито с тебе, нито с някой друг. Ако ти беше отишъл при друга, а аз трябваше да бъда с друг… С никого нямаше да ми е хубаво.

— Защо мислиш за това?

Тя дълго мълча.

— Не знам.

Той чувствуваше, че не му каза истината. Отговори, за да каже нещо. После тя помълча малко и каза, сякаш продължаваше някакъв отдавна и мълчаливо започнат в себе си разказ:

— И моят Колка е убит.

Това му се стори странно: никога по-рано тя не бе наричала така пред него бившия си мъж…

— През зимата, край Корсун-Шевченковски… Лекарите винаги така загиват. Загиват най-често, когато германците се измъкват от обкръжение. Разкъсват обръча, връхлетят върху нашите болници — и убиват…

— Кой ти каза за него?

— Майка ми. А на нея казала жена му… Умрял е и старият партиен организатор, който тогава, през четиридесет и трета, ме посрещна в завода. Пак от майка ми научих, когато вече оздравявах. С нея дори си поплакахме малко — добър човек беше!

Както и по-рано тя каза „старият партиен организатор“, без да спомене името му. И Синцов просто не научи, че в Ташкент, в завода, където в леярския цех работеше майката на Таня, в самия заводски здрав-пункт е умрял Малинин — човекът, който на времето бе направил за него повече от всички други хора…

Таня каза за партийния организатор „поплакахме си за него с мама“, сякаш често плачеше, сякаш за нея това бе най-обикновено нещо — да плаче.

И Синцов си помисли, че сигурно това са съвсем различни за нея сълзи: сълзите, за които си бе спомнила са женски сълзи, жените помежду си не ги смятат за сълзи; а сълзите пред него, пред мъжа, са други — редки, тежки сълзи…

Синцов започна да разпитва как е станало всичко с нея, защо се е стигнало до преждевременно раждане и как е било всичко по-нататък. Но както изглежда, тя толкова се бе измъчила, че сега говореше неохотно. Сякаш веднъж вече му бе разказвала всичко, а сега трябваше да повтаря.

Хвалеше подред всички — и лекарите, и медицинските сестри, и санитарките в родилния дом — искаше да подчертае, че освен самата нея никой друг не е виновен за нищо от онова, което й се бе случило. Не забрави да каже дори за пътниците във влака, когато бе пътувала бременна към Ташкент, че са се грижели за нея — тичали да донесат вряла вода и не я пускали от вагона, за да не се подхлъзне и да не падна.

А за самата себе си каза сърдито, сякаш за някой друг, който отдавна й бе дотегнал:

— Има ги и такива нещастни, никакви жени… Нищо не могат, за нищо не ги бива, все не са като другите хора…

После каза за момиченцето, изведнъж сама — той не питаше, страхуваше се да попита — каза, че макар и недоносено, момиченцето не е било чак толкова мъничко.

— Хубаво момиченце. Чистичко. Когато ми го донасяха, стори ми се здравичко. Затова им и повярвах, че е живо, когато после ми казаха, че не го носят заради инфекцията. — И горчиво заключи: — Никой за нищо не е виновен. Само аз съм виновна. Кекава съм, не можах да ти родя дете. Заради мене не оживя. Защото съм такава кекава.

Синцов се приближи до нея, целуваше ръцете, лицето и главата й. Целуваше ги нежно и дълго, като се стремеше да й покаже цялата си любов, да я накара да разбере колко я обича.

А тя лежеше неподвижна и печална. Лежеше и мълчеше. После скочи от мястото си и с всички сили се притисна до него. И не искаше да се отдели, искаше той да е с нея. И дори му шепнеше такива неща, каквито никога по-рано не бе му казвала. После отново, както миналия път, сложи глава върху гърдите му и започна да разказва как след завръщането си се явила при началника на медико-санитарната служба и се почувствувала виновна, че три месеца е отсъствувала от фронта.

— А за какво отсъствувах? За нищо! Просто така. А знаеш ли колко им е трудно на хората там, в тила… Дори не ми се приказва. И от тях ме беше срам, че съм пристигнала. И тук ме беше срам, когато се върнах без нищо. Помолих началника на медико-санитарната служба да ме изпрати в някой полк.

— Да беше поприказвала с мене преди това!

— Какво да приказвам с тебе? Ти с мене приказва ли? А ме беше срам, исках някак да загладя всичко. Все пак смята се, че там е по-трудно. Макар че и ние имаме много работа. Навсякъде еднакво се работи, а… — Тя не довърши думите си, но той разбра: имаше пред вид не трудността на работата, а опасността.

— Е, и какво? — попита Синцов за началника на медико-санитарната служба, като си спомни тоя навъсен генерал-майор с големи вежди, който предния ден бе идвал на доклад при Серпилин.

— Изгони ме. Каза: „Работи, където си работила, а ако се опъваш, ако подадеш рапорт, изобщо ще те махна оттук. Ще назнача комисия и ще те призная за не напълно годна.“ Извади от рубашката си огледалце и го тикна под носа ми: „Я виж на какво приличаш.“ А на мене ми се струваше, че не изглеждам зле.

Синцов чу как тя се засмя, бузата й трепна върху гърдите му.

— Нима изглеждам зле?

— Не — каза той. — Исках дори да ти кажа, че изглеждаш добре.

— А защо не ми каза?

— Достраша ме.

— Ама че си глупав — щастливо каза тя. — Толкова се радвам, че днес изглеждам добре. Веднага разбрах това, като запалих свещта, а ти стоеше и ме гледаше. Но исках да го чуя и от тебе. Писах ти толкова равнодушна бележка, защото нямах плик, просто я сгънах на четири. Разбира се, не мислех, че Росляков може да я прочете, но все пак неудобно е, щом не е запечатана. Ти се сети, нали?

— Разбира се. — Синцов си спомни заместник-началника на медицинската служба на армията, гърбоносия, наконтен подполковник Росляков, който му бе донесъл бележката. — Той никога ли не се е опитвал да те ухажва?

— Само веднъж — каза Таня. — Когато още те нямаше. А после разбра и се отказа. Той е добър, само видът му е такъв — на женкар.

Но сега Синцов мислеше не за това, дали Росляков е добър или лош човек и какъв е видът му, а за нейните думи „когато още те нямаше“. Наистина било е време, когато още го е нямало! Зависи как ще го приемеш това време?

Той й разказа как при обиколката им из войските Серпилин си е спомнял за нея и за това, как тогава, през четиридесет и първа, всички заедно са минавали през брода на Проня.

— Каза, че ако не си добре със здравето, трябва да ти се намери по-лека длъжност.

— Нищо не искам от него — ожесточено каза Таня. — Нито от него, нито от някой друг. Три месеца се мотах в тила за собствено удоволствие, а сега и по-лека длъжност да ми търсят!

— Защо говориш така за себе си?

— Говоря, защото си е така. Три месеца бях в такава отпуска, каквато по време на война никому не се полага.

— Сякаш от тебе е зависело… Защо се тормозиш? Нали ако…

Но тя не му позволи да се доизкаже.

— Какво „ако“? Ако беше станало другояче, сега нямаше да съм тук, нямаше да се занимавам с тебе. — Тя каза това почти враждебно, а в същото време леко притегли главата му към гърдите си. После отново се отдели от него и приседна, облегната на стената, като намести възглавницата зад гърба си. — Сега щях да ставам да го кърмя. Знаеш ли колко много мляко имах? Когато няма нужда, винаги е така!

И той си спомни как на заминаване тя му бе казала с тревога: „Ами ако нямам мляко? Единственото, от което се страхувам.“

— Щях да съм жена, нощем щях да си гледам детето, а не да посрещам майори, след като съм прогонила приятелката си — каза тя, без да пуска главата му.

— Какви ги плещиш?

— Разбира се, плещя ги. Защото се бях приготвила за едно, а излезе друго. И се нахвърлям сама върху себе си. И върху тебе също, като някаква глупачка. Сякаш си виновен за нещо!

— Никой за нищо не е виновен.

— То се знае, че никой за нищо не е виновен. Така е най-лесно да се мисли — каза тя с такъв далечен и отчужден глас, сякаш в тоя миг си бе спомнила нещо съвсем различно от онова, за което приказваха.

И може би поради това, че гласът й изведнъж се бе отчуждил, той също си помисли за друго.

— Когато се видяхме с Павел, преди да тръгна за Москва, заедно гледахме картата. Не е изключено нашата армия да излезе точно срещу Гродно…

— Кой знае защо, все повече и повече ми се вярва, че ще я намериш — каза Таня за дъщерята на Синцов с някаква дори прекомерна разпаленост, сякаш трябваше да го убеди, че наистина вярва в това. — Ще я намериш! Нищо не й се е случило.

Той заприказва за дъщеря си, защото не се страхуваше от тая тема. За последен път бяха говорили за това с Таня малко преди нейното заминаване. „Не се бой, че сега и аз ще родя — шегуваше се тя тогава. — Ти не ме познаваш. Ще имам време и за трима ви. Ще ви нахраня, ще ви закърпя, а и за работа няма да закъснея!“

Но сега, като заприказва за дъщеря си, той и сам не се радваше, защото Таня изобщо не можеше да млъкне и, кой знае защо, непрекъснато повтаряше своето: „Ще я намериш, ще я намериш!“ Сякаш това вече не засягаше нея, а само него. Сякаш той ще я намери, а тя няма нищо общо с тая работа. Сякаш когато по-рано самата тя приказваше за дъщеря му, надявайки се, че ще има от него втора, собствена, е било едно, а сега е съвсем друго.

— Няма да я намеря, а ще я намерим. Ако я намерим — каза той.

Тя нищо не отговори.

— Изглежда, не биваше да приказвам с тебе за това — каза той.

— Изглежда — като ехо се обади тя и отново млъкна.

Той познаваше това нейно упорито мълчание, когато тя изведнъж ей така преставаше да говори. То означаваше, че може да мълчи, колкото иска. Не намира нужните думи, за да отговори, а не иска да отговаря с ненужни.

Мълчаха така, докато Таня не попита:

— Ходи ли при Надя там, в Москва?

— Ходих.

— Как са те сега с Павел?

— Не знам. — Той се опита да избегне тоя разговор. — Посрещна ме добре. Нахрани ме и дори ме караше да пренощувам.

— Защо не си останал?

— Отидох в комендантството, вече имах легло там.

— А би ли могъл с нея? — изведнъж някак несвойствено, неочаквано грубо попита Таня.

— Какво общо има всичко това?

— Нищо общо няма. Но все пак би ли могъл?

— Не съм мислил — каза той и си рече наум, че сигурно би могъл, но наистина не бе мислил за това.

И си спомни как Надя бе притиснала пръстите си с чекмеджето на скрина, когато искаше да извади бельото за тяхното момиченце, а той каза: „Няма нужда, нека не предизвикваме съдбата!“

Въпросът на Таня бе толкова несвойствен за нея, че той чакаше да продължи. Но тя не продължаваше. Помълча малко и като следваше някакъв собствен ход на мислите, сякаш бе пропуснала няколко въпроса и отговора, попита:

— А ти вярваш ли ми?

Дали й вярва? Той можеше да й се ядосва или да не разбира защо прави така, а не иначе, но не можеше да не й вярва. В нея имаше нещо, което изключваше тая възможност. А и никога не бяха разговаряли така: вярвам, не вярвам! Поне досега.

— Трябва ли да отговоря? — сърдито попита той. — Или ще ми позволиш да премълча?

— Позволявам ти.

— И за това съм ти благодарен.

— Само недей да ми се сърдиш — виновно го помоли тя.

Но макар и да чу тихия й, виновен глас, той все пак й се сърдеше и не разбираше какво й е; искаше да попита, но се сдържаше. Защото, когато за пръв път си заедно с жена, след като тя е загубила детето си, сигурно не бива да я питаш защо е някак друга в сравнение с по-рано.

— Няма да ми се сърдиш, нали? Поспи малко — говореше тя все така виновно и тихо. — Удобно ли ти е така? — Тя отново намести възглавницата зад гърба си и притегли главата му на гърдите си.

 

 

През чувала на прозореца проникваше бледа утринна светлина. Беше вече пет и половина, но по светлината се разбираше, че навън няма слънце.

Синцов дремеше, пъхнал лявата си ръка със сакатата длан под гърба на Таня, а с другата, здравата ръка, я бе прегърнал през раменете и бе притиснал глава към гърдите й. Тя се бе полуизлегнала и без да мърда, придържаше с една ръка тежко отпуснатата му на гърдите й глава.

Тя не забеляза как той се събуди и Синцов успя да види вперените й в стената неподвижни и нещастни очи.

Излезе така, сякаш е видял нещо, което нямаше право да вижда, нещо, което тя още не искаше или не можеше да сподели с него. И той отново затвори очи, престори се, че едва сега започва да се събужда.

Тя почувствува как той се размърда. Пусна главата му, смъкна се надолу и плътно притисна към него цялото си тяло, като му помагаше по-бързо да се събуди и тъкмо в тоя миг с ужас разбираше, че всичко това ще е за последен път.

„Като мъж — с грубо отчаяние помисли за себе си тя, като се притисна до него. — Ще остана докрай с него през тая последна нощ — и толкоз. После сама ще го оставя.“

Когато изведнъж в полусън видя очите й, Синцов правилно почувствува, че тя не е готова да сподели с него цялото си нещастие. Но си помисли това, което единствено можеше да помисли — за нещастието с детето. А нещастието, станало с нея, беше съвсем друго и толкова огромно, че сякаш бе погълнало всичко останало.

Някога все можеха заедно да поправят или да забравят нещастието с детето, за което знаеха двамата.

А за онова, другото нещастие, знаеше само тя и то беше само нейно, а не и негово нещастие. Напротив, за него то дори можеше да се окаже щастие. А за нея, за да престане да съществува в живота й това нещастие, трябваше да престане да съществува един друг човек, който нямаше никаква вина пред нея. И тук беше целият ужас на положението й.

Нещастието започна с късмет. Тя се мъчеше да стигне до своята армия през тила на фронта и в селото, където беше медико-санитарното управление на фронта, на самата улица срещна бившия командир на своята партизанска бригада Каширин. След като вече бе разбрала, че сутринта за тяхната армия ще тръпне камион с превързочни материали и може да се качи в него, тя отиваше да уреди нощуването си и на селската улица се озова лице в лице с Каширин — напълнял, весел, сега вече не брадат, както в партизанската бригада, нито небръснат, както при последната им среща в Москва, а с дръзко засукани черни мустаци. И с два нови ордена на рубашката, получени през времето, когато не се бяха виждали.

Въпреки че не вървеше сам, а с някакви други командири, и беше облечен в полковнишката си униформа, като видя Таня, отначало Каширин се изблещи от учудване, а после я прегърна, разцелува я, завъртя я около себе си във въздуха и я пусна обратно на земята. Такъв човек беше той. Значи, такъв си бе и останал. Пусна я на земята и започна да разпитва как е попаднала тук. Таня му разказа. Каза му всичко, както си беше, защото Каширин бе от хората, на които трябва да се казва всичко. Той малко се понатъжи, дори нахлупи фуражката над челото си и огорчен се почеса по тила, но почти веднага се усмихна и каза, че няма нищо, щом свършим войната, животът на всички ще се оправи сам по себе си! Каза го с такава увереност, че и Таня неволно се усмихна. И за пръв път след всичко, което й се бе случило, помисли: ако войната свърши и двамата със Синцов останат живи и здрави, ще рискува още веднъж.

Като научи къде отива Таня, Каширин взе от нея куфара — тя вървеше с куфар в ръце — поведе я към своята емка, която бе спряла зад къщите, и каза да го чака в колата; ще прескочи да се разбере с лекарите за работата, заради която е дошъл тук, а след половин час ще я откара в съседното село, при тях, в щаба на партизанското движение, и вече оттам, на сутринта, ще я изпрати в армията.

Всичко, с което се захващаше Каширин, винаги свършваше добре и просто, и то така, че сякаш не можеше да бъде другояче. Той се върна от лекарите не след половин час, а след десет минути, и остави Таня на предното място до шофьора, където си седеше: „Стой там, за да те друса по-малко след всичко това!“ И веднага заповяда на шофьора, ако не тръгнат други коли, утре в осем да бъде готов да откара капитана от медицинската служба. А като пристигнаха, вдигна пръст като учител в училище и попита:

— Как ще вечеряме, с водка или без?

И когато тя каза „без“, съгласи се.

— Тогава и аз няма да пия. Ще си отдъхна от нея, проклетата.

После извика една възрастна симпатична жена, машинописката Надежда Фроловна, запозна я с Таня и помоли:

— Вземете я тая нощ да спи при вас, за да няма излишни разговори!

Но въпреки че искаше да няма излишни разговори, все пак вечеря сам с Таня в къщата си, защото се радваше на тая среща и искаше да поприказва с нея тъкмо на четири очи.

И макар че по време на вечерята си спомняше невесели неща — за гибелта на няколко другари, които и двамата познаваха — дори тия спомени бяха смекчени от неговия, познат на Таня, навик да говори за всичко тежко като за отдавна минало, а за бъдещето като за нещо, където вече няма да има нищо тежко. Той говореше за бъдещето така, сякаш за да свърши войната, му оставаше само да събере кураж и да премине тичешком под обстрела още един отрязък от пътя — нищо повече! И макар да знаеше, че не е така и че самият Каширин го разбира по-добре от нея, Таня бе увлечена от навика на тоя весел и силен човек да гледа весело и безстрашно на бъдещето.

Всичко беше хубаво до мига, в който Каширин изведнъж смръщи чело, спомни си нещо и се усмихна:

— Какви ли чудеса не стават с хората! Помниш ли Вероника? — И като видя неподвижното лице на Таня, помисли, че не си е спомнила, и повтори: — Нашата Вероничка де, приятелката ти, вместо която после ти отиде на явката в Смоленск. Помниш ли я?

— Разбира се, че я помня — каза Таня все със същия неподвижен израз на лицето.

— Съвсем възможно е да е жива. Още миналата есен, като освободихме Смоленск и се оправях там с хората и документите, попаднах на такива сведения. След освобождаването на Смоленск една жена съобщи, че я е видяла жива.

„Жива!“ — малко остана да извика Таня. Но не извика, напротив, замълча си.

— А после проверихме, оказа се, че наистина са подменили документите й — обясни Каширин. — В групата, която тогава отишла на разстрел, включили с нейните документи една девойка, умряла същата нощ в затвора. А нея с документите на умрялата вкарали в групата, която трябвало да бъде изпратена в Германия. Жената, която ми разказа това, я видяла, когато вече с товарния вагон ги карали към Варшава… Ама че работа! С тебе си мислехме: разстреляли са я — а нищо чудно да е жива! Ще научим окончателно, когато влезем в Германия, едва ли ще може по-рано. Сега те прехвърлят далече на запад хората, отмъкнати на работа там, у тях, не ги държат дори в Източна Прусия, в граничния участък. Съвсем възможно е заедно с другите да работи там в производството или като арбайтерин — слугиня при някой техен помешчик. Разбира се, животът й… — Каширин въздъхна. — Но все пак не е мъртва, а жива.

Той погледна Таня и видя бялото й като платно лице. Таня цялата трепереше от усилието да се овладее. Ала Каширин не разбра това; стори му се, че се мъчи да не заплаче.

— Какво ти е? Да не си решила да ревеш? Защо? Сигурно е жива. Не трябва да ревеш, а да се радваш.

— Аз се радвам — каза Таня, като продължаваше цяла да трепери, стана от масата, сплете ръце, няколко пъти се разходи напред-назад из стаята и чак след това седна, сплела ръце пред себе си, на масата.

— Иван Иванович, тъкмо аз съобщих на мъжа й, че е загинала. — Таня гледаше Каширин в очите, без да разбира, че всъщност още нищо не е казала.

— Та какво от това? — сви рамене Каширин. — Малко ли хора през войната първо погребахме, а после отново съживихме. По-лошо е обратното: когато смятаме, че някой е още жив, а той вече е мъртъв. Какво друго си могла да му съобщиш? Съобщила си, каквото си знаела. Да допуснем, че дори си е намерил някоя, докато се е смятал за ерген. Като се срещнат отново с живата жена, всичко, каквото е било, ще се забрави! Вече имаме такива случаи.

Той говореше всички тия излишни, ненужни думи, които нямаха никакво значение; говореше за някакви хора, които ще се срещнат или няма да се срещнат, с които едно може, а друго не може да стане, а Таня ужасена седеше срещу него и го чакаше да млъкне. Дори не й се искаше да го прекъсне, защото и това — ще продължи ли да говори, или ще спре и ще млъкне — сега също нямаше значение за нея.

— Аз се омъжих за него — каза Таня, когато Каширин млъкна.

— За нейния мъж? — втрещи се Каширин.

— Да! За нейния мъж.

— Ама че работа… — каза Каширин и дълго мълча. После попита за мъжа й, кой е и къде се намира.

Таня му обясни. Каза, че мъжът й работи в оперативния отдел на тяхната армия. Тогава още не знаеше, че Синцов е станал адютант на Серпилин.

Каширин мълчеше и обмисляше какво да я посъветва сега. После започна да я убеждава, че до края на войната не бива да казва нищо на мъжа си.

— Не го знам какъв е — каза Каширин, — но какъвто и да е, не бива! Само ще разрушиш живота си с него. И може би напразно. Казваме за нея, че е жива. А кой може да гарантира, че е така? Още повече, отмъкнали са я в Германия. Никой не знае колко от тях ще се върнат живи. — Той помисли малко и посочи още един довод, който му се стори важен. — А дори да е жива, през тия три години може и тя като тебе да е срещнала някой наш отмъкнат там арбайтер. Какво тогава?

Таня поклати глава. Не защото не вярваше в подобна възможност, а защото не искаше да търси оправдания за себе си.

— Какво клатиш глава? Съвсем възможно е. Не стана ли така тогава с тебе и с Дегтяр?

— Стана.

— Е, и с нея е могло да стане, както с тебе. Ти да не си лоша, а? Напротив, добра си. Но се случва! Недей му казва. Не разваляй и своя, и неговия живот, щом всъщност още нищо не се знае.

Таня седеше все още онемяла и го гледаше. Нима когато идваше насам при него, бе мислила, че я очаква нещастие? Да, нещастие. Нима е нещастие, когато са смятали, че човекът е умрял, а той в действителност е жив? Да, нещастие е. Животът е толкова странен, че това изведнъж се оказва нещастие. Как може такова нещо? Ей така на — може.

— Ти за нищо не си виновна. — Каширин сметна, че тя мълчи, защото е съгласна с него. — Да допуснем, станало е тъй, че тъкмо ти си му разказала за нея. Но нали и ти като мене действително си сметнала тогава, че я няма. Била си повече от сигурна в това!

Така каза той: повече от сигурна. Да, повече от сигурна! И той е бил повече от сигурен. И ти си била повече от сигурна. Разликата е само в едно: че той, мъжът, който казва всички тия може би правилни думи, няма да се среща със Синцов, а ти, жената, ще се срещаш. Ще го прегръщаш, ще лягаш с него в леглото, ще бъдеш с него.

„Повече от сигурна.“ Кой знае защо тая думи особено я измъчваха: повече от сигурна. Била е повече от сигурна, разказала му е как е умряла неговата жена и той също е станал повече от сигурен. А сега, когато е повече от сигурен, трябва да му разкаже, че жена му не е умряла.

Каширин разстроен се изправи и каза, че ще отиде в щаба си. Таня също стана.

— Слушай — спомни си той, когато вече слагаше фуражката, — та аз сигурно ще мога да се свържа с него по телефона. Ако не с него, тогава с дежурния от оперативния отдел. Ще се свържа и ще го предупредя, че утре ще бъдеш там.

— Няма нужда — изплаши се Таня. — Няма нужда — повтори тя така, сякаш Каширин все пак може да го направи на своя глава.

Когато Каширин предложи да се обади на Синцов, на нея й хрумна: щом се върне, веднага ще иде при началника на медицинската служба, ще му обясни всичко и ще го помоли да я избавят от срещата с мъжа й и незабавно да я прехвърлят в някоя друга армия; за всичко това ще му пише вече оттам.

Началникът на медицинската служба навярно би могъл да направи това за нея, но както се оказа, самата тя не можеше!

Вместо това, когато беше при генерала, внезапно за себе си помоли да я изпратят като лекарка в някой полк, в санитарна рота. Спомни си как миналата година една лекарка от техния отдел настоя и отиде в санитарна рота, а само седмица по-късно загина. В тоя миг трескаво си помисли: „Нека и мен убият така, много добре ще стане, най-добре!“

Но когато генералът, стар и умен човек, я нахока и й се подигра, тя не продължи да настоява, защото всичко беше само изблик на отчаяние. А тя не обичаше това нито в себе си, нито в другите хора — когато на фронта правят или искат да направят нещо от отчаяние.

През цялата седмица тя хем чакаше, хем се страхуваше от срещата. Ту се убеждаваше, че веднага ще му каже всичко — раз, и готово! Ту губеше решителност и виновно си представяше как ще бъде, ако не му каже нищо. Дори като срещна Зинаида с одеялото през рамо, все още не знаеше как ще бъде. И чак след като протегна ръце, притисна се до него в тъмнината на улицата и почувствува, че не може да се откаже. Разбра, че сега нищо няма да му каже.

Тая нощ тя му даде да почувствува колко й е хубаво с него и се мъчеше да докаже, че и на него никога и с никого няма да му бъде по-хубаво, отколкото с нея.

Да, тя мислеше за това и искаше той да го почувствува, и тая нощ не се въздържаше от редица неща, които по-рано често се бе въздържала да прави.

Искаше й се да бъде такава, че той да е неспособен да мисли за други жени. Тъкмо за това толкова грубо го попита за Надя. Искаше да чуе от него, че не мисли и не може да мисли за никоя друга освен за нея.

Когато той заприказва за Гродно и за дъщеря си, тя разбра, че вече не може да мисли за дъщеря му така, както бе мислила по-рано. Не може, защото самата тя е все още тук, с него, но там, зад линията на фронта, той има сега не само дъщеря, но и жена. За тях може да се мисли, че са умрели и че са живи, но тя трябва да се надява, че са живи. Не само това негово момиченце, но и майката на момиченцето, неговата жена. Или неговата истинска жена, както безпощадно помисли тя за самата себе си.

„Да, аз не съм виновна. За нищо не съм виновна — спомни си тя думите на Каширин. — Да, ако тя не е останала жива там, а е умряла, действително за нищо не съм виновна. Тогава какво да правя, да искам смъртта й? Да искам да не се е спасила, за да не съм виновна? Та аз вече почти искам това. Защото съм с него. И искам да остана с него. И само ако се заставя да не бъда с него, само тогава, дори в дъното на душата си, няма да искам нейната смърт. А ако остана с него и не му кажа нищо — колкото и да е ужасно това — все пак не ще мога да искам тя да се е спасила. Само ще убеждавам себе си, че искам. Не трябва да бъда повече с него. И всичко, което стана днес, трябва да бъде за последен път“ — помисли тя и страшно й дожаля за себе си и за собственото й тяло, което за последен път се докосваше до неговото, което той за последен път прегръщаше, което ще бъде самичко, без него. Ако направи така, както бе решила. Така, както трябва да направи.

Тя мислеше за него така, сякаш тая сутрин двамата завинаги се разделяха. Може би силите й няма да стигнат, за да го направи. Но и така то ще бъде само отлагане, тя не може да живее повече с него, без да му е казала. Не ще може и ако му каже. Дори ако самият той настоява.

„А ще може ли той да бъде с мен, след като му кажа?“ — помисли тя вече не за себе си, а за него.

Мина й една мисъл, която по-рано не й бе идвала наум: та те се бяха събрали с него, като мислеха, че оная жена не е на тоя свят; и това е съвсем друго, отколкото ако тя беше жива, а той все пак, макар и жива, обичаше не нея, а тебе!

Тя мислено с ужас съедини несъвместимото — себе си, легнала с него тук на миндера, и оная жена, там, в Германия, която при оня живот може би съществува само благодарение на силната си вяра в своето бъдеще. И дори мислено да я лишиш от тая вяра — това е все едно да я убиеш. Имаш само оправданието, че нищо не знае. Но достатъчно ли е?

Тя се ужаси от себе си от това, че все пак се е срещнала и е легнала с него на тоя миндер, без нищичко да му каже. Но в следващия миг се съжали със същата сила, с каквато току-що се бе осъдила.

„Добре де, дори това ли не биваше, дори за последен път? Защо да не бива? Какво лошо и на кого съм направила?“ — с някаква почти предсмъртна болка помисли тя за себе си тъкмо в мига, когато Синцов се събуди и видя нещастното й лице.

Утрото беше тихо и влажно. Таня излезе заедно със Синцов през същата стая, през която той бе минал снощи: само че отначало надникна и каза на някого: „Покрий се.“ Наровете в тази стая бяха празни, всички вече бяха станали и излезли. Само в ъгъла Синцов зърна някакво подаващо се изпод одеялото женско лице.

— Спи, щом си се върнала от дежурство — каза Таня, като се озърна. — Предупредих те, а ти дори през глава не можа да се покриеш.

Каза го не сърдито, а спокойно, с насмешка, излезе със Синцов навън и като продължаваше да се усмихва, добави:

— Ето на, и на фронта пак си оставаме жени.

Колата, с която тя трябваше да замине, тръгваше в седем часа. Бяха излезли по-рано и тя предложи да изпрати Синцов до неговия вилис. А ако вилисът още го няма, ще се сбогуват там, нека той остане и го почака. А тя ще си тръгне.

— Много ли ще обикаляш днес? — попита Синцов.

— Много. Ще ходим на няколко пункта. Сега всеки ден е така.

Тя вървеше с него по селската улица, без ни най-малко да се крие, и дори го улови под ръка, като попита:

— Не са ли те ранявали пак?

Тъкмо преди нейното заминаване, през март, той бе попаднал под обстрел на предната линия и като изскачаше от колата, удари сакатата си длан в рамката на стъклото…

— Не са. Изобщо нямаше никакви произшествия. Само дето ни прехвърлиха от един фронт на друг.

— Когато мама донесе писмото ти в болницата, веднага разбрах, че са ви прехвърлили. Прочетох, че сега живееш там, където се запознахме, и всичко разбрах. Само не можах да си представя, че наистина е толкова близо.

Тя казваше всичко това леко усмихната. Беше някак по-притихнала и спокойна. Дори странно спокойна.

През нощта няколко пъти на Синцов му се бе сторило, че все пак с нея е станало нещо, което той не знае. Сега на сутринта, като гледаше спокойното й лице, не мислеше така. Мислеше, че просто тя е ужасно уморена, и мислено се скара на себе си. Дори сама да бе искала всичко това, той трябваше да помни, че съвсем скоро бе излязла от болницата. Нужно беше поне мъничко, колкото може да я попази! Но сега би било глупаво да говори за това и нищо не каза, само по-здраво притисна с лакът ръката й.

— Толкова се радвам, че пак си тук!

— И аз се радвам. — Тя измъкна ръката си изпод лакътя му, козирува на идващия насреща военен лекар и отново го улови под ръка. — Докато бях в болницата, отвикнах да козирувам. А сега всеки ден обикалям, козирувам, козирувам… Поне да свърши войната. А може и като свърши, пак да ме оставят в армията.

— Като свърши, ще видим. — Синцов помисли не за времето, когато войната ще свърши, а за оня все повече наближаващ ден, когато, напротив — тя ще започне отново с цялата си сила на техния фронт.

— Ако ме оставят в армията, пак ще козирувам — каза тя, сякаш не го чуваше, заета със собствените си мисли за своята съдба, отделна от неговата.

Когато минаха зад бариерата, вилисът вече стоеше под дърветата в края на гората. Синцов го видя още отдалеч.

— Дай да направим още няколко крачки. — Таня хвърли поглед към застаналия при бариерата войник.

Направиха още няколко крачки.

— А сега да спрем.

Така ставаше винаги в техния живот на фронта: когато при него идваше тя, разпореждаше се той, решаваше докъде да я изпрати и къде да се сбогува с нея, а когато той идваше при нея, решаваше тя. Така беше и сега.

— Довиждане, Ваня! — Тя въздъхна и обгърна с ръце шията му.

Той се наведе и силно я целуна по устата. Тя се откъсна от него, отдръпна устни, сякаш, кой знае защо, сега не искаше това, и няколко пъти го целуна по очите с бавни, леки целувки.

Той не се опита да обяснява кога ще се срещнат. И без това беше ясно, че до началото на настъплението вече няма да могат. И в началото на настъплението — също. Няма да се срещнат, докато не спрат някъде. Ако неочаквано се срещнат преди това, значи, провървяло им е. Но те вече бяха свикнали да не говорят предварително за това, какво ще бъде, ако изведнъж им провърви.

„Не й е добре“ — помисли той, като видя уморена капчици пот върху леко потрепващата уста на Таня.

— Какво ти е? — попита той. Очите й му се сториха необикновено печални.

По-рано, когато той задаваше някакъв излишен, както й се струваше, въпрос, тя усмихната отговаряше: „Ама че си глупав.“ Но сега не се усмихна и без да отговори, стоеше и гледаше подире му, докато той отиваше към вилиса.

Той седна до шофьора и когато потеглиха, помаха й с ръка. После още веднъж й помаха, вече на завоя.

А тя стоеше все така неподвижна. Стоеше и чакаше да си отиде.

Той сподави тревожното си чувство и още веднъж помисли за нея, че всичко това е просто от умора; а и нервите й след всичко преживяно бяха съвсем изопнати. Достатъчно бе да си спомни как се бе нахвърлила върху него, задето е станал адютант. Разбира се, тя не мислеше за себе си, а за него. Разстрои се при мисълта, че сигурно не му е лесно да свикне с тая длъжност. И правилно се бе досетила. Работейки като адютант на Серпилин, трябва непрекъснато да слушаш, да записваш, да предаваш, да уточняваш, да нанасяш на картите и освен това да държиш готово в паметта си едно или друго. А вечер имаш такова чувство, сякаш цял ден, осемнадесет часа без прекъсване, си вървял зад началството, без да знаеш предварително колко крачки ще направи и след колко ще спре, къде ще избърза и къде ще забави, къде ще стане, къде ще седне, къде отново ще тръгне. Все пак това е лоша длъжност, дори ако служиш при добър човек! Да се отнасяш съвестно към нея, като към изпълнението на своя войнишки дълг, значи никога и в нищо да не принадлежиш на себе си. А ако се отнасяш към нея като нехаен роб, ще излезе, че наистина си роб на началството, а не войник на фронта.

Като си спомни как му се бе разсърдила Таня, Синцов помисли, че те все пак трябва да се разберат. Трябва да й обясниш, че независимо дали си доволен или не си доволен, не можеш да се презираш, че си приел тая длъжност. Нито си търсил лесен живот, нито си го намерил.

Надясно в гората навлизаха автомобилни коловози, виждаха се следи от гъсеници. Покрай пътя се търкаляха увехнали клони — изпопадала по банкета маскировка от миналите през нощта тук танкове. А може и от реактивни установки. И други коловози към гората, и други. Пътепоказател надясно — към нечие стопанство, после пътепоказател наляво — към нечие друго. И в далечината бариера, при която ще трябва да покажат пропуска си. Нататък без пропуск денем не може да се отиде.

Беше последното утро на проточилото се два месеца затишие…