Зиновий Юриев
Пълно преобразяване (20)

Глава 7

На другия ден, още преди да застъпи на дежурство, Айвен Берман вече знаеше, че през нощта са докарали Рондол в затвора. През целия ден му се искаше да се качи до килията му, но нещо му попречи. Не му се искаше да види Рондол в килията. Просто не му се искаше.

След няколко дни при него в стаята влезе Калахен.

— Мистър Берман — каза той. — Шилдс днес не се яви на работа.

— Да, Калахен, тъкмо мислех кого да пратя да го замести.

— Затова дойдох, мистър Берман, ние с Шилдс се бяхме уговорили, ако някой не дойде на работа по някаква си причина, другият да го замести. И аз като видях, че него го няма, веднага си рекох: я да отида при мистър Берман и да му кажа, че ще поема смяната и на Шилдс…

— Нещо много говори, не прилича на себе си — помисли си Берман.

— А ако и с мен нещо се случи, той ще ме замести. Пък и работата не е кой знае колко много: да се проследи дали навреме ще нахранят арестантите, да ги изведеш на разходка, е, и посетители, ако разбира се, има.

— Добре, добре, Калахен. Качете се горе. И кажете на дежурния от пети сектор да си отива. Вие ще поемете работата на Шилдс. Ето ви и шифрите от килиите.

Някак си е много странен днес… Пък и какво ли се е случило с Шилдс? Никога нито секунда не е закъснявал. Зае се да попълва формулярите на отчета. Вечно с тези отчети… Но мисълта за Рондол продължи да пърха някъде в дъното на съзнанието му. Не искаше да го види. Да го види в затворническата килия би означавало да предаде тяхното Тихо езеро. Искаше да го види на брега на езерото, а не в килията. Не искаше да свързва своя приятел със затвора. На душата му беше неспокойно. Шилдс не се появи. Наистина нещо се е случило. Навярно се е случило. Сега вече не се съмняваше в това. А ето, че Калахен не се съмняваше. Защо? Откъде беше толкова уверен? Навярно защото Шилдс никога не е закъснявал. А щом като веднъж е закъснял — Калахен е бил сигурен, че няма да дойде.

Смътно безпокойство гнети душата му. Но защо? Да, Рондол е в затвора. Но какво да се прави — това е животът. Затворът — това е животът? Кой знае, кой знае…

Каква глупост, уговорили се с Шилдс да си поемат работата. Доколкото си спомня, Шилдс нито веднъж не е закъснявал, нито пък е боледувал.

Айвен Берман няколко пъти дълбоко въздъхна, но безпокойството не го напусна. Неясно безпокойство. Тревожно. Сърцето му се сви.

И защо ли Рондол сам се е предал на полицията? Да излезе сутринта на улицата пред хотел „Мажестик“ — това наистина означава да се предаде на полицията. Полицаите по това време там са като отвързани кучета. Значи така е трябвало да постъпи. Така му е било по-удобно. Той решително стана и се качи горе. Пети сектор. Килия триста двадесет и втора.

Калахен се върти наоколо.

— Всичко е наред, мистър Берман. Всичко е тихо и спокойно. Справям се с работата на двамата, дори не мислех, че ще бъде така леко.

Погледна към Калахен. Какво трепери като лист от трепетлика? И говори, говори… Намръщи се.

— Добре, Калахен, вървете. Ще проверя как се чувствува новият.

Набра шифъра на ключалката и отвори тежката врата. Как е можел дори за миг да си помисли, че Рондол няма да иска да го види. Как е могъл толкова време да не се качи горе при приятеля си.

Рондол му се усмихна и прекрачи към него. Прегърнаха се.

— Благодаря ти, че дойде, старче. Не се ли каниш да ходиш на нашето езеро?

— Готвех се да ходя в събота… Но няма да отида.

— Защо?

— Заради теб, Язон. Нима мислиш, че човек може спокойно да отиде на езерото, когато приятелят му го очаква съдебен процес? Язон, за нищо не питам, видях те по телевизията, когато ти сам се…

— Така трябваше. Вярвай ми, не съм виновен. Само че съм застанал напреко в гърлото на някои и други хора… Само ако знаеш какъв мравуняк разрових… Затова и така усърдно ме гонят. Мило и драго биха дали да мълча. Да замлъкна завинаги. Затова ми трябваше ръцете на полицията да са вързани. Трудно можеш да убедиш някого, че съм убит при опит за бягство, след като милиони хора видяха как се предадох доброволно на полицията. Разбираш ли? Тук поне няма да стигнат до мен. Ти не можеш да си представиш колко ми е леко тук, когато с цялото си сърце съм се стремял към затвора. Благодаря ти, че ме навести, Айвен.

Берман плътно затвори тежката врата на килията. Те го гонят… Скъпо биха платили да замлъкне завинаги… „Тук поне няма да стигнат до мен…“ Поклати глава и се спусна в кабинета си. Какво ли е станало с Шилдс? Дали си е в къщи, или не? Обади се по телефона, но у тях никой не отговори. Нищо не знаеха и в полицейското управление. Като че ли във водата потъна. Изпари се. Или избяга… Избягал? Звучи нелепо. Не може да бъде. Или… Или… А може би на някого му е било нужно именно днес да не дойде на работа… Но на кого и защо? „Мистър Берман, ние тъкмо се бяхме уговорили с Шилдс да си поемем един на друг работата…“ Треперещите ръце на Калахен… „Пък и работата, мистър Берман, не е кой знае колко: да проследиш дали навреме са донесли храната, да ги изведеш на разходка…“

Не, някакви глупости се въртят из главата му. Нищо подобно никога не се е случвало. Затворът означава преди всичко ред.

Ами ако… Неясна тревога отново сви сърцето му… Стори му се, че чува скърцането на отварящата се тежка врата. Рондол скача, отстъпва. Но накъде? Към стената? И той, Айвен Берман, не помогна на приятеля си. На единствения човек на този свят, с когото обича да седи в една лодка…

Тръсна глава. Не, така повече не може да продължава. Качи се горе. Коридорът беше празен. Навярно Калахен беше в другия сектор. Толкова по-добре. Бързо набра цифрите на диска на ключалката в килията на Рондол, натисна копчето за смяна и набра нова комбинация. С лениво поскърцване щракна ключалката. Шестте стоманени езичета влязоха в шестте стоманени отвора.

Бързо се спусна долу. Никой в света вече не знаеше новата комбинация. Нищо че е извършил нарушение — все едно, засега няма да впише новия шифър в книгата. В черепа му номерът по-сигурно ще бъде скрит. Рондол и така и така ще си получава храната, а колкото до разходките, засега ще мине без тях.

* * *

Калахен погледна часовника си. След десет минути започваше разходката. Време е. Какво от това. За пръв и последен път ще му е. Това не го засяга. Ако не беше той, Шилдс щеше да се съгласи. Набра шифъра на ключалката в килията на Поуст. Ключалката се отвори и той влезе в камерата.

— Ето, дръж — Калахен протегна ножа, но се сети, че не е изтрил дръжката. Само това липсваше. Да остави отпечатъци от своите пръсти? Извади с треперещи ръце носната си кърпа и започна да трие дръжката.

— Дай го — Поуст критично огледа ножа, хвана го с ръка, претегли го, разклати го и изведнъж стремително го насочи към стомаха на Калахен. Ножът спря буквално на няколко дюйма от тялото. Поуст погледна лицето на дежурния и се засмя. — Виж го ти как пребледня… Ще оправим работата… Ти само да ми го покажеш онзи…

— Ще излезе от двадесет и втора килия…

Излязоха в коридора. Тишина. Сив метал и сива пластмаса. Пластмаса, която заглушава всяка крачка. Двадесет и втора килия. Мушна пръст в наборния диск на ключалката. Две-едно-едно-четири-пет-седем. Дръпна ръчката. Вратата не се отвори. Що за дяволия? Много добре си спомняше номера. Я да опита още веднъж. Навярно не е извъртял комбинацията до края. Две-едно-едно — така, по-бавно, няма защо да бърза, по-внимателно — четири-пет — ей сега ще набере последната седмица и ключалката ще щракне. Седем. Тишина. Сива метална врата. Сив таван, сива пластмаса на пода. Дръпна ръчката към себе си. Вратата не се отвори.

— Още ли се бавиш? — попита Поуст.

Знаеше, че се е случило нещо страшно. Сега ще се появи Фалкони, приятелят от детинството. Отново набра цифрите. Ключалката не се отвори. Заудря с юмруци по метала.

— Какво се е случило? — чу се глас отвътре.

И всичко това заради този мерзавец. Мерзавец! Мърша! Измет! Какво е направил, че Рондол му отмъщава така? И какво толкова му трябва? Получава нож в корема и толкоз. Стига си мъчил и себе си, и другите.

— Нищо, нищо — отговори. — Прибери се в килията си, Поуст. Разходката засега се отменя. По-късно…

* * *

Трябва да се измие колата, помисли си Айвен Берман, когато влизаше в подземния гараж. Макар че на улицата е такава киша и след пет минути колата да бъде по-мръсна, отколкото преди миенето. Ще помоли Чак. Нека момчето изкара някоя пара.

Без да вдига крак от спирачката, бавно запълзя надолу по стръмната пътека. А, ето го и Чак.

— Здравей, Чак. Не би ли искал да поизмиеш малко колата?

— С удоволствие. Още днес ще я измия. Оставете ми ключовете… Да, мистър Берман, търсиха ви. Двама джентълмени. Питаха дали сте се прибрали.

— Хм… Казаха ли нещо?

— Не. Нищо.

Странно, помисли си Айвен Берман, кой ли е бил? Приближи до асансьора, който тръгваше направо от подземния гараж и натисна копчето за повикване. Щракна релето и асансьорът спря. Отвори вратата и тъкмо искаше да я затвори след себе си, някой му попречи. Обърна се бързо, двама души. Странно, като че ли всички тук познава по лице. Гаражът не е голям, само за седемдесет автомобила. А може би точно тези двама типове са питали за него? Хм, физиономиите им не са особено предразполагащи, особено на оня, чернокосия.

Асансьорът спря на четвъртия етаж и тримата излязоха. Дали да ги попита кого търсят? Май че така трябва. Бръкна в джоба си за ключовете. Странно, чернокосият просто е впил очи в ръката му. Фу, дявол да го вземе, забрави да остави ключовете от колата на Чак.

Доближи ключа към вратата. И двамата мълчаливо го гледаха. Берман почувствува, че го обзема страх. Тежък, лепкав страх.

— Мен ли търсите?

— Да, мистър Берман, вас. Отворете вратата! — чернокосият насочи към Берман пистолет с монтиран заглушител. — И не се правете на глупак. Ако не се опитвате да увъртате, ще бъдете свободен след пет минути. — Погледна часовника си. — И по-бързо. Имаме само петнадесет минути. След петнадесет минути смяната на Калахен свършва, а той трябва да провери дали ще ни кажете истината.

Не, не трябва да отваря вратата. Докато е тук на стълбата, няма да посмеят да стрелят. Чернокосият дръпна ключа от ръцете му и отвори вратата.

— На помощ! — извика Берман. Собствения му глас му се стори тих и жалък.

Вторият, който беше по-висок, го хвана за яката и го бутна навътре в тесния коридор. Падна, но успя да протегне напред ръце и това амортизира удара.

Туриха го да седне на стол и чернокосият каза:

— Мистър Берман, имаме на разположение само четвърт час. — Погледна часовника. — Дори по-малко. Тринадесет минути. След тринадесет минути Калахен ще бъде сменен. Кажете ми новия шифър на килията на Рондол и аз веднага, от вас, ще се обадя по телефона в затвора. Разбирате ли ме? Имате ли представа какво ще направим от вас, ако продължавате да упорствувате?

Рондол е прав, помисли си Берман. Те наистина са устроили хайка. Преследват го дори в затвора. Калахен. Ето защо трепереха ръцете му. И затова изчезна Шилдс.

— Френки — каза чернокосият, — донеси от банята кърпи. — Каквито намериш. Знаете ли защо ми трябват кърпите, мистър Берман? Не? Ей сега ще видите.

Мушнаха му нещо в устата и я завързаха с кърпа. След това го вързаха за стола.

— Разбирате ли, може много да ви боли, а когато човек много го боли, обикновено вика. Дори и да е такъв възпитан човек, като вас. Вика и пречи на съседите си. Ако пожелаете да ни кажете шифъра, ще кимнете с глава, ще вземете ето тази писалка и ще напишете номера на лист хартия. За да не става нужда да измъкваме кърпата от устата ви. Е, и какво ще правим?

Знаеше, че ще им издаде шифъра. Не можеше да търпи болка. Дори чужда болка. В киното затваряше очи, когато на екрана течеше кръв. Чужда и неистинска, червена боя. И въпреки това не можеше да се застави да гледа. Навярно и затова отиде да работи в затвора, главно защото там хората не страдаха. Не страдаха физически. Съдебните процеси приключваха и докато траеше обжалването, хората заспиваха в своите прозрачни студени саркофази. А след това, без да се събудят, тихо умираха или пък ставаха преобразени. Без болка, без кръв, без страдания. Тих, спокоен свят. Ясен, понятен свят. Свят на спокойствието и тишината.

Чернокосият запали една пура и когато дебелият й край силно се разгоря, внимателно я притисна, към челото на Берман. Болката беше остра и пронизителна и през нея почувствува миризмата на изгоряло месо. На своето месо. Дръпна се назад, но тилът му опря в остър метален предмет.

— Да не си посмял да стреляш, Френки. Мъртъв не ни трябва. Ах, мистър Берман, какъв глупав човек сте вие…

Взрив. Болката отново избухна. Тя го дращи, дълбае, гризе го. Чернокосият върти притиснатата към кожата пура. Нещо лекичко пращи. Не би могъл да чувствува миризмата на изгоряло месо. Не би могъл да чувствува нищо друго освен болка. В света няма нищо друго освен болка. Светът е огромен, но болката е по-голяма. И непонятно е как се събира в него. Но мозъкът му работи. Разбира всичко. Повече не може да търпи. Сега ще кимне, ще освободят ръцете му и ще напише шифъра. И те ще убият Язон. И болката ще престане. И няма да има миризмата на изгоряло месо. Боже, как хората нищо не разбират. Какво щастие е, когато няма болка! Да даде всичко, всичко, само да престане тази проклета, разкъсваща го болка. Навярно сега ще престане. Та мина толкова много време. Не по-малко от половин час. Калахен отдавна си е отишъл. Защо още продължават да го мъчат. По-добре да го убият, но да не го мъчат.

— Още нищо ли не измислихте, мистър Берман? — попита чернокосият и погледна часовника си. — Имате още десет минути…

Берман изстена. Искаше да изстене, но не можеше. Стенеше мислено. Изминали са само три минути. Боже прави, защо разтегляш мъките му, все едно той няма да издържи. Прости ми, Язон. Прости. Слаб човек е той. И през целия си живот е бил слаб човек.

— Е, още дълго ли ще си играем на котка и мишка? — попита чернокосият. — Остават още девет минути.

— Дай да го фрасна веднъж…

— Почакай, Френки. От твоята лапа ще изгуби съзнание. Имаш ли нещо остро? Нещо такова за ноктите.

— Може би джобното ми ножче? В него има малко острие.

Боже, боже, боже, боже, повтаряше си Берман, не искам да ми мушат острието на ножа под ноктите. Дай ми сили да кимна и да напиша този проклет шифър. Боже, защо нямам сили да им кимна? Та толкова е лесно — само да кимна.

Почувствува как грабнаха лявата му ръка. Не, никога няма да преживее това. Опитваше се да кимне, но не можеше. Беше парализиран, да, парализиран, ето каква е работата. Не можеше да кимне с глава. Че развържете ме, де, всичко ще ви кажа. Опита се да дръпне лявата си ръка, не можа.

— Френки, дръж го по-здраво, виждаш ли го как мърда, гнида с гнида.

Не, не, не, такава болка не може да има. Той викаше, но глас не излизаше от него. Викът се блъскаше в гърдите му и се смесваше с чудовищната болка. И изведнъж в кипящия хаос на болката и скования вик в него се роди още едно чувство. Омразата. Тя растеше бързо, като облак след взрив, изпълваше го целия. И странно, колкото по-голям ставаше този облак, толкова по-твърдо знаеше, че не би могъл да кимне не заради парализата. Не искаше да кимне. Няма да им кимне. Не искаше да убият Язон. Отново се дръпна. Удар. Нещо се стовари върху лицето му. Усети, че пропада някъде в мрака. Тъмнина, мека и приветлива тъмнина, защото го отвеждаше далеч от болката.

— Нали ти казах, Френки — ядосано каза чернокосият, — да не удряш този мръсник. Жалко, сега има да го чакаме да се свести. — Погледна часовника си. — Пък и няма време за чакане. Останаха само две минути.

— Може пък да дойде на себе си, мистър Фалкони.

Чу се пронизителен звън. Някой звънеше на вратата. Двамата замряха. Още веднъж се звънна. И още веднъж. От вратата се разнесе глас:

— Мистър Берман, забравихте да ми оставите ключовете от колата. Ако сте в банята, ще дойде след пет минути.

— Трябва да тръгваме — Френки извади пистолета си, хвана го откъм дулото и с всичка сила удари с дръжката Берман по главата.

— Да вървим…

* * *

Чак звънна и зачака. Натисна звънеца още веднъж. Може би звънецът не работи? Не, чува се как дрънчи в апартамента. Пък и свети. Той видя с очите си как тримата — мистър Берман и двамата джентълмени, които го търсеха — се качиха в асансьора.

Да не би да му е станало лошо? Чак се отнасяше към Айвен Берман със снизхождението на петнадесетгодишен човек, който може да регулира спирачките на една кола, към петдесетгодишен човек, който не може да направи това.

Чак си го представи как лежи сега на пода, държи се за сърцето, а пък той стои пред вратата и мисли какво да прави. Спусна се в гаража и позвъни в полицията.

Полицията пристигна след четвърт час. Отвориха вратата и влязоха в стаята.

— Ето ти сърдечен удар. Удар по главата — това е, — каза единият от полицаите.

Допря ухото си до гърдите му и се вслуша.

— Като че ли още е жив, ама май не много. — Обърна се към другаря си: — Повикай „Бърза помощ“, пък аз ще го развържа.