Зиновий Юриев
Пълно преобразяване (11)

Глава 3

Седях в стаята си и гледах телевизионно предаване. По-скоро лежах в стаята си, вперил невиждащ поглед в екрана. Но някакви кътчета в мозъка ми все пак са бодърствували, защото когато дикторката съобщи, че ще покажат интервю с началника на шервудската полиция Нейл Кендрю, моментално отърсих от себе си дрямката.

Той говори нещо за електронните съдилища, за новата техническа апаратура на полицията — много-много не се вслушвах в думите му. Сам не зная защо, но взех магнетофона и го включих към телевизора. Натиснах копчето „запис“ и започнах да си мисля защо ли го правя. И разбрах. Ами ако някога ми се удаде да поработя над този глас на машината на Ламонт?

Телефонът иззвъня. Професор Ламонт ме канеше да вечерям днес заедно с него и дъщеря му.

— С удоволствие, професоре — отговорих и почувствувах как сърцето ми затупа по-силно.

* * *

Когато влязох в трапезарията, Одри беше вече там.

— Добър вечер, мистър Рондол — каза тя и ми протегна ръка. — Радвам се, че баща ми ще работи с вас известно време. Наистина не знаех, че в лабораторията му е нужен и адвокат…

— Добър вечер, мис Ламонт — сухо отговорих и наведох глава.

Най-силното оръжие, с което разполагах, беше да се държа сухо. Вечното оръжие на безсилните. Тя учудено вдигна вежди.

Минахме в столовата и седнахме на кръглата маса, където до всеки стол стоеше и картонче с името на човека. Оказах се между Одри и един висок мълчалив тип с конски зъби — инженер Харис-Прайс. Очевидно той смяташе, че двойната фамилия така го извисява над останалия еднофамилен плебс, че нито веднъж никому нищо не каза. Впрочем може би и да греша. Напълно е възможно и да беше глухоням. Но затова пък апетитът му беше превъзходен. Възрастната жена, която обслужваше, очевидно знаеше това, защото през цялото време му досипваше нещо в чинията.

— Извинете, мис Ламонт — наведох се към Одри, — не бихте ли ми казали, дали моят съсед отляво е принуден да яде за двама, защото фамилията му е двойна, или пък зад бузата си крие храна и за децата?

Тя се усмихна и поклати глава.

— Не знаех, че имате такъв остър език.

След вечерята Одри покани мен и Бонафонте да се поразходим. Бонафонте мрачно отказа и ние излязохме на двора. Одри ме хвана под ръка и ние дълго и мълчаливо вървяхме по пътечката.

— Кажете, какво ще стане с Гереро?

Значи тя все пак мислеше за него. За разлика от мен. Макар че именно аз, неговият адвокат, трябваше да помня, че времето тече и срокът на обжалването наближава. Дигнах рамене.

— Нищо, мис Ламонт. За съжаление нищо ново…

— Миналия път вие ме попитахте може ли Гереро да извърши убийство. Мислих за това… Не зная… ту ми се струва, че не би могъл, ту съм съвсем уверена, че може, и то много лесно… Какво въобще знаем един за друг? Или дори за себе си… Язон, защо опитах да се самоубия? Мислите, че само защото Гереро ме изостави? Глупости. Просто защото усетих чудовищна самота — малка точица в безбрежния свят… Сама, съвсем сама. Нито хора, на които да съм нужна, нито пък някаква работа, която на мен да е нужна… Изведнъж усетих своята самота и своята ненужност така остро, така безжалостно, че разбрах — това е краят. И не ми беше страшно да умра. Страшно беше да живея… Стана ми студено, Язон. Сега ще си тръгна. Ще си взема довиждане с татко и ще си отида.

В светлия стереоскопичен правоъгълник на отворената врата изникнаха Одри и баща й. Той се повдигна на пръсти, целуна дъщеря си по бузата и нещо й каза. Тя излезе, като затвори вратата зад себе си, но вратата моментално пак се отвори и Бонафонте излезе.

— Ще ви изпратя, Одри — тихо каза той.

— Благодаря ви, Оуен, но аз си имам ключ.

„Ключ“ се запечата в ума ми.

* * *

— Как върви работата, скъпи мой Рондол? Придвижваме ли се напред? — попита ме след няколко дни професорът, когато отидох при него в кабинета му.

— Като че ли, мистър Ламонт. Съвестно ми е да ви безпокоя толкова често, но докато…

— Какво говорите, приятелю, какво говорите. Изпитвам огромно удоволствие от разговорите с вас… И така, как живее нашият приятел Копола? — хитро ме попита Ламонт и бързо потри една в друга своите лапички.

— Като че ли нищо — вдигнах рамене. — Просто не мога да отхвърля вашата идея с наркотиците. Само малко я разработих. Виждате ли дори и да можехме да му пъхнем хероин в сейфа, това би изглеждало малко подозрително. Съгласете се, че трябва да си пълен идиот, за да държиш в кабинета си и дори в сейфа си пакет с наркотици. Внимателният човек и в къщи си не би крил такова нещо. И все пак му се налага да скрие един пакет за една седмица, каквото ще и да става. И ето, в главата на мистър Копола се ражда проста мисъл. Синът им Питер, студент в Местакския университет, ги посещава веднъж в седмицата… Забележете, мистър Ламонт, тези данни ги нямаше в досието и аз помолих Ърни да разузнае колко често Питер Копола се отбива в къщи. И така, когато Питер си идва в къщи, баща му пъхва зад облегалката на задната седалка на колата му пакета с наркотиците. Примерно след седмица, когато синът отново идва при родителите си, мистър Копола благополучно би извадил пакета… Само че не е предвидил едно обстоятелство. Приятелят на сина му, също студент, взема на заем за една вечер колата. Иска му се да се поизфука пред новата си позната. Отиват на кино, на открито, знаете, в такова кино, където гледаш филма от колата си… Филмът се оказва скучен и приятелят на Питер заедно с момичето си се преместват на задната седалка. На тяхната възраст и при тази ситуация много по-интересни филми биха им се видели скучни, във всеки случай по-интересни възможности им предлага задната седалка на електромобила. Момичето не е много доволно от напоритостта на младежа, а когато става особено настойчив, тя започва да го отблъсква. Когато двама души се боричкат на задната седалка, то съвсем спокойно може да се случи така, че единият от тях — приятелят на Питер — случайно да дръпне облегалката на задната седалка. И какво е това? Странен пакет. Момичето също го разглежда с любопитство. Опитват се да го отворят. Някакъв бял прах. О, те не са деца. И двамата са уплашени. Това не е шега — пакет с наркотици. Разбира се — да издадеш приятеля си не е много почтено, но още по-лошо е да се окажеш забъркан в такава работа. Отиват в полицията. Девойката потвърждава показанията на младежа. Бедният Питер отрича всичко. Той нищо не знае. Кой друг е ползувал колата му? Никой. Само баща му миналия път му се скара, че седалките са много прашни, дори извади прахосмукачката и почисти вътрешността на колата. Баща му въобще е много акуратен човек. Толкова акуратен, че почти не е оставил следи върху пакета. Само там, на сгъвката — един-два отпечатъка от пръсти.

— Така, така — замислено произнесе професор Ламонт. Вече не се усмихваше. — Какво пък, просто и интересно. Но цената на хероина… За да бъде количествено солидно, ще трябва за него да се заплати прилична сума…

— Първо на първо, бедният Копола не знае, че са го измамили. Полакомил се от евтината цена и купил пакет хероин, който е безобразно смесен с млечна захар. Уважаван банков служител купува или пък е получил за препродаване — самият той не е наркоман — пакет с хероин. Скрива го в колата на сина си. Бащата се възползува от честното, нищо неподозиращо момче, за да урежда своите мръсни работи. Красиво, нали? Копола, разбира се, отрича всичко. Така би направил всеки на негово място. Но присъдата му е осигурена. Затвор. Ако не си избере пълно преобразяване. Процесът може да бъде доста ефектен. Е, разбира се, близките и приятелите на Копола няма да се чувствуват много добре. Например неговият приятел Патрик Бракен, началника на следствения отдел на шервудската полиция… нещо, което и трябваше да се докаже.

Професорът ми хвърли един бърз поглед и се усмихна.

— Струва ми се, че не се излъгах във вас, скъпи Рондол. Безусловно имате способности. Ще помисля над вашия сценарий, но на пръв поглед ми се струва напълно осъществим. Не е трудно да се намерят отпечатъци от пръстите му. Не е сложна работа и да се намери някой от приятелите на сина му, който би се съгласил да изиграе ролята на човека, намерил пакета. Май че това е всичко. Жалко само, че ще минем без гласа му. — Професорът ласкаво погледна към пулта на своя синтезатор. — Какво да се прави, всеки баща се гордее с рожбата си.

— Не е чудно, че така обичате машината си. Но навярно работата с нея изисква голямо изкуство, дълга тренировка.

— Имате ли макар и десет минути свободни, скъпи Рондол? Тогава с ваше разрешение ще ви покажа как работи тази играчка. Играчка, която ми струва шестнадесет години от живота. И така, да започнем. Ето, тук се мушва лентата със записания глас. Ето ви микрофона, кажете нещо. Каквото и да е. Важното е да има пълен набор от думи за необходимия синтез. Е, моля.

— Възхитен съм от синтезатора, професоре. Това не е машина, това е чудо. Просто свят ми се вие от нейните възможности. Прекланям се пред вашия гений. Гордея се, че случаят ни свърза. Достатъчно ли е?

— Вие ме ласкаете, Рондол. — Професорът смутено се усмихна. — А сега, гледайте. Поставяме лентата с вашия глас тука и натискаме копчето, тоест включваме машината. Виждате ли тук две прозорчета — червено и зелено? Сега, когато приключи анализът, едното от двете ще светне. Ако е зеленото — звуковият материал за синтезиране е достатъчен, ако светне червеното — значи е малко. Ето виждате ли — светна зеленото. Отлично.

— Но откъде машината знае какво трябва да синтезира?

— Тя, разбира се, не знае — усмихна се професорът. — Естествено тя не умее да чете чужди мисли. Нужно е да й се даде програма за синтеза. За целта трябва необходимият текст да се напечата ето на тази машина.

Професорът постави на машината лист хартия и напечата: „Професор Ламонт, харесва ми вашата дъщеря.“ Мушна листчето в тясната цепнатина и натисна копчето „синтез“.

— А екраните?

— Те са контролни. Когато синтезът приключи, на единия екран виждате фонограмата на оригинала, на другия — получения глас. И ако има някакви малки несъответствия в интонацията, тембъра или нещо подобно — виждате и лесно ги регулирате с помощта на ето тази ръчка. Виждате ли?

На екрана се появиха две фонограми. Според мен те бяха напълно еднакви, приличаха си като две капки вода.

— Ето виждате ли — каза професорът, — разлики няма. И така, да чуем.

Натисна копчето „възпроизвеждане“ и аз чух гласа си. Безусловно моят глас.

— Професор Ламонт — произнесе моят глас с моите интонации, — харесва ми вашата дъщеря.