Пол У. Феърман, Фредерик Даней, Манфред Бенингтън Ли
Неизвестният ръкопис на д-р Уотсън (7)

Глава VI
Проследявам Нощната сянка

На следната утрин, когато се събудих, Холмс беше вече облечен. Забелязах, че очите му са червени, което означава, че той почти не е спал. Дори подозирам, че цяла нощ го е нямало в къщи. За щастие, беше настроен да водим разговор.

— Уотсън — каза той без всякакво предисловие, — в Хуайтчепел има една кръчма, която се ползува с твърде лоша слава.

— Струва ми се, че там има много такива.

— Да, вярно е! Но тази, за която говоря — „Ангел и корона“ — е най-лошото от всички заведения, в които царува разгулът. Кръчмата е разположена точно в средата на района, в който действува Нощната сянка. Именно там са видели, малко преди смъртта им, три от момичетата, жертви на Нощната сянка. Имам намерение да се вгледам хубавичко в тази „Ангел и корона“ и днес вечерта ще се позавъртя там.

— Отлично, Холмс! Ако мога да се огранича с елем…

— Не, скъпи ми Уотсън. Още потръпвам при мисълта колко близко бяхте до смъртта по моя вина.

Решението да наруша забраната на Холмс узря у мен не веднага. Но преди още да довърша закуската си, то прие отчетлива форма. Реших да се отправя към „Ангел и корона“ като разпасан гуляйджия, като се надявах, че няма да се отличавам сред многобройните лондонски посетители на подобни зловонни места.

Беше отвратително заведение. Дългата обща зала с нисък таван беше разяждана от дима на многобройните газени лампи. Кълба цигарен дим висяха във въздуха като облаци пред буря. Край грубо издяланите маси седеше най-разнообразно сборище. Моряци-индийци, пуснати на брега от многобройните товарни кораби, с които гъмжи Темза, субекти с източни физиономии и непроницаем израз, шведи и африканци, опърпани европейци, да не говорим за англичаните от различен сорт.

Съмнителното украшение на кръчмата бяха особи от женски пол от всички възрасти и характери. Една такава девица приближи до мен, щом намерих масичка да седна.

— Привет, миличък. Ще поръчаш ли на момичето джин с тоник? Казвам се Поли, миличък. А ти как се казваш?

— Хоукинс — побързах да кажа аз. — Сем Хоукинс.

В другия край на залата се вдигна шум. Моряк, който по размери не отстъпваше на горила, яростно заръмжа срещу един посетител, като се опитваше да го хване — малък китаец, който очевидно го беше обидил, като бутнал масата. Стори ми се, че това е краят на китаеца, толкова свиреп беше видът на моряка.

Но тук се намеси някакъв мъж с гъсти вежди, бича шия, широки плещи и ръце, дебели като корени на дървета, макар и да не беше огромен като моряка. Неочакваният защитник на китаеца удари моряка с юмрук точно в слънчевото сплитане. Това беше съкрушителен удар и морякът се сгъна на две от болка. Нападателят отново се премери и му нанесе още един удар, този път в челюстта на гиганта. Главата на моряка се отметна назад, очите му станаха стъклени. Мъжът отвори вратата и го изхвърли навън.

— Това е Макс Клайн — със страх каза девицата. — Силен е дяволът като бик. Макс купи това заведение и вече четири месеца е господар тук.

В този момент нещо друго привлече вниманието ми. Едва се затвори вратата, през която Клайн изхвърли моряка, и тя отново се отвори, влезе нов посетител, когото, струва ми се, познах. Нямаше съмнение, Джозеф Бек, лихварят, с цялата си собствена персона. Упъти се към една свободна маса. Трябва да кажа на Холмс, помислих си аз и се обърнах към Поли.

— Навярно има някой, от когото се страхуваш, Поли — казах аз и внимателно се вгледах в нея.

— Аз ли? Че от какво да се страхувам? Аз и на мухата път правя.

— Имам предвид Нощната сянка.

— Просто искаш да ме изплашиш. А пък аз не се страхувам.

Глътна малко джин и погледът й се плъзна встрани. След това очите й спряха зад рамото ми и тогава осъзнах, че тя през цялото време на нашия разговор поглеждаше натам. Обърнах глава и видях най-ужасния тип, който човек можеше да си представи.

Беше невероятно мръсен. Бузата му пресичаше отвратителен белег и от това устата му беше така изкривена, като че ли се хилеше, под окото му имаше синина и това го правеше още по-отблъскващ. Никога не ми се беше случвало да виждам такова злобно лице.

Отново се обърнах към Поли.

— Може онова страшилище с белега да е той?

— Кой го знае — тъжно въздъхна тя. — И защо ли го прави?

Това беше той.

Какво да правя?

— Поли, виждала ли си този човек преди? — попитах я аз.

— Аз ли, котенце? Никога. Боже, колко е отвратителен, нали?

Тя стана, поклащайки бедра. Бързо премина през залата и се насочи към вратата. Не успях да почувствувам облекчение, когато забелязах, че отвратителното същество зад мен скочи и бързо се запъти след нея. Можете да си представите каква тревога ме обзе. Какво можех да направя освен да последвам този човек.

Когато очите ми привикнаха към тъмнината, открих, че мъжът все още се намира пред мен. Той се спотайваше, като се притулваше към стената на края на улицата.

Обхвана ме мрачно предчувствие. Може би злодеят вече е замъкнал нещастното момиче в някое мазе. Изведнъж чух приглушен вик. Натъкнах се на нещо меко. Изплашен глас прошепна:

— Пощадете ме! Моля ви, пощадете ме!

Това беше Поли, притисната към стената в тъмното.

— Всичко в наред, Поли. Нищо не те заплашва. Аз съм онзи господин, който седеше с теб на масата.

В този момент върху мен се нахвърли нещо с огромна тежест и ме отблъсна назад към входа. Коварният злодей, след когото вървях от „Ангел и корона“, ме надхитри. Скрил се е в тъмното и ме е пуснал пред себе си. Сега се нахвърли върху мене като див звяр. Не можех да се меря с чудовището, с което се бях сбил. Под неговия натиск паднах и се радвах само на това, че момичето успя да избяга.

Изумих се, когато изведнъж чух познат глас, който извика:

— Я да видим какъв звяр съм изплашил!

Още преди да светне фенерчето с увеличително стъкло, разбрах колко жестоко съм се излъгал. Отвратителният тип, който седеше зад мен в кръчмата, беше не някой друг, а Холмс, преоблечен и гримиран. Той откъсна от мен гъвкавото си тяло и ми помогна да стана. Нямахме време за взаимни упреци. Когато Холмс ме изправи, чухме пронизителен вик, който разкъса тишината. Холмс пусна ръката ми.

— Изпревариха ме! — извика той и се хвърли в тъмнината. Докато стъпвах на краката си, воплите се засилиха. И изведнъж стихнаха, в ужасната тишина се чу тропотът на бягащи хора.

— Уотсън, насам.

Обърнах се наляво и открих проход покрай стената. Направих крачка и видях пред себе си страшна картина. Холмс стоеше на колене, приведен с увиснала глава — олицетворение на отчаянието.

— Претърпях неуспех, Уотсън. Трябва да ме дадат под съд за престъпната глупост.

Потресен от кървавото зрелища, едва го чувах. Джек Нощната сянка беше дал воля на своето отвратително безумие, като този път беше избрал за жертва бедната Поли.

Холмс са оживи и скочи на крака.

— Да вървим, Уотсън. Следвайте ме.

През целия път вървеше пред мен, но аз не го губех от погледа си и когато най-после го настигнах, видях, че с всички сили чука на вратата на заложната къща на Джозеф Бек.

— Бек — викаше Холмс, — излизайте! Настоявам незабавно да излезете.

На горния етаж се появи осветен правоъгълник. Отвори се един прозорец. От него се провеси глава и Джозеф Бек извика:

— Да не сте побъркани? Кои сте вие?

— Сър, аз съм Шерлок Холмс и ако вие незабавно не слезете, то аз ще се изкача на тази стена и ще ви измъкна за косите.

Бек естествено беше силно объркан. Холмс все още беше гримиран. Опитах се да помогна:

— Хер Бек, вие ме помните, нали?

Той с учудване ме погледна.

— Вие сте един от двамата джентълмени…

— И ви уверявам, че това е мистър Шерлок Холмс.

Лихварят се колебаеше. После каза:

— Много добре. Сега ще сляза.

Холмс нервно се разхождаше, докато светлината не се показа и вратата не се отвори.

— Излизайте, Бек! — изкомандува го Холмс със страшен глас.

Изплашеният немец се подчини. Силната ръка на моя приятел хвана лихваря, който напразно се опитваше да се измъкне. Холмс разкъса нощницата му и откри голите му гърди, които бяха настръхнали от студа.

— Къде отидохте, Бек, след като излязохте от „Ангел и корона“? — попита Холмс и пусна лихваря.

— Как къде отидох? Прибрах се в къщи и си легнах.

Холмс смекчи тона си, Бек се окопити и сега вече беше враждебно настроен.

— Да — проговори Холмс замислено, — изглежда, че наистина е така. Върнете се в леглото си, сър. Съжалявам, че ви изплаших.

Върнахме се на местопрестъплението и видяхме, че трупът на бедната Поли беше открит.

— Няма никакъв смисъл да издаваме присъствието си, Уотсън — промърмори той.

Не ме учуди това, че Холмс не иска да разкрива нашата роля пред свидетелите на ужасното престъпление. Той действуваше съобразно своите методи; още повече че в дадения случай беше засегнато и неговото самолюбие.

— Хайде тихичко да се измъкнем, Уотсън — тъжно каза той, — както приляга на безмозъчни идиоти, каквито се оказахме двамата с вас.