Пол У. Феърман, Фредерик Даней, Манфред Бенингтън Ли
Неизвестният ръкопис на д-р Уотсън (4)

Глава III
Хуайтчепел

Вечерта, като се върнахме от замъка Чайрс, вечеряхме в бюфета на гарата, след което Холмс каза:

— Довечера в Алберт-хол ще се състои концерт на един млад американски пианист Бентън. Горещо ви го препоръчвам, Уотсън.

— Искате и да ви придружа ли? С удоволствие.

— Предлагам ви да отидете на концерта. А пък аз трябва нещичко да разследвам, което ще е най-добре да сторя вечерта.

— В такъв случай предпочитам фотьойла до камината и една от вашите увлекателни книги.

Холмс се върна много късно, когато вече спях. Не ме събуди, така че се видяхме едва на закуска. Надявах се, че ще ми разкаже с какво е бил зает цялата вечер, но той мълчеше и очевидно не бързаше да действува.

Внезапно на стълбата се чу топуркане и в стаята нахълтаха десетина от най-мръсните и окъсани лондонски малчугани. Това беше неповторимата холмсова банда от безпризорни, които той наричаше „разузнавателното отделение на полицията на Бейкър стрийт“, „нестроеви отряд“, или пък „нерегулярните части на Бейкър стрийт“.

— Е, какво, намерихте ли?

— Да, сър, намерихме — отговори едно от момчетата.

— Докладвайте.

— Намира се в Хуайтчепел. На Грейт Хиптън стрийт близо до подлеза. Улицата там е тясна, сър.

— Много добре — повтори Холмс. — Ето ви и заплащането. А сега, хайде, вървете си.

Не е нужно да притежаваш особен талант, за да се досетиш накъде се отправихме, и никак не се учудих, когато спряхме пред витрината на заложната къща на Грейт Хиптън в Хуайтчепел. Уличката наистина беше тясна с високи здания на противоположната страна. Когато приближихме, слънцето тъкмо беше започнало да огрява една ивица на края на витрината, на която беше написано: „Джозеф Бек — заемодател“.

В заложната къща ни посрещна пълен мъж на средна възраст. Лицето му украсяваха боядисани мустаци, чиито крайчета бяха остри и прави като на военен. Джозеф Бек беше типичен немски търговец, макар и да се опитваше да прилича на пруски офицер.

— С какво мога да ви бъда полезен, господа? — попита той със силен акцент в говора.

Предполагам, че стояхме много по-високо на обществената стълбица от неговите постоянни клиенти и вероятно е разчитал, че ще получи от нас някоя скъпа вещ.

— Неотдавна ми подариха — каза Холмс, — комплект хирургически инструменти, купени във вашата заложна къща. Само че един инструмент липсва. Пък на мен ми се иска да имам пълен комплект. Нямате ли хирургически инструменти, от които бих могъл да си допълня липсващия.

— Страхувам се, че не ще мога да ви помогна. — Лихварят явно беше разочарован.

— Помните ли комплекта, за който ви говоря, и цялата сделка?

— Разбира се, та това стана само преди седмица. При мен рядко има такива предмети. Само че комплектът беше пълен, когато жената го купи. Тя ли ви каза, че един инструмент липсва?

— Не си спомням — каза Холмс с небрежен тон. — Лошо, че не можете да ми помогнете. Да изминем напразно толкова път! Много неприятно, Бек.

— Е, сър, ако успеете да научите някои неща за нещастницата, която купи инструментите…

— Нещастницата ли? Не ви разбирам…

Строгият тон на Холмс изплаши лихваря. Като истински търговец имаше само едно желание — да ни угоди.

— Извинете, сър. Но от сърце ми беше жал за тази жена. И да си кажа правичката, отстъпих й комплекта по най-благоприятна цена. Нейното страшно обезобразено лице и досега ме преследва.

— А, ясно — промърмори Холмс, — обърна се с разочарован вид, когато изведнъж лицето му се проясни. — Дойде ми една мисъл в главата. Бих ли могъл да се свържа с човека, който е заложил тези инструменти…

— Съмнявам се, сър, това беше отдавна.

— Колко отдавна?

— Ще трябва да проверя в инвентарната книга.

Измъкна книгата изпод тезгяха и започна съсредоточено да я прелиства.

— Ето, намерих. Преди четири месеца. Как лети времето!

— Наистина — сухо отвърна Холмс, — имате ли записано името и адреса на господина?

— Това не беше господин, а лейди.

Ние с Холмс се спогледахме.

— Ясно — каза Холмс. — Но дори и след четири месеца може би си струва да опитаме. Кажете ми, моля, името й.

Лихварят погледна в книгата.

— Йънг. Мис Сели Йънг. Адресът е приютът на Монтегю стрийт.

— Странно място за живеене — забелязах аз.

— Сега очевидно ще трябва да посетим приюта на Монтегю стрийт и мис Сели Йънг. Струва ми се, че си съставихте вече мнение за положението на двете особи, които търсим.

— Безспорно тази, която е заложила инструментите, се е намирала в притеснено положение.

— Възможно е, Уотсън, само че съвсем не е безспорно.

— Тогава защо е трябвало да залага инструментите?

— Склонен съм да мисля, че е направила услуга на друго лице, на човек, който не е можел, или не е искал да се появи в заложната къща. Комплект хирургически инструменти е вещ, която едва ли принадлежи на една лейди. А какво ще кажете за особата, която ги е купила?

— За нея нищо не знаем, освен че лицето й е обезобразено. Ами ако тя е жертва на Нощната сянка, която по чудо е избягнала смъртта?

— Гениално, Уотсън! Превъзходна хипотеза! Обаче обърнах внимание на един друг момент, който се отнася до малко по-друга материя. Ако си спомняте, Бек нарече особата, която е купила инструментите, жена, а за онази, която ги е заложила, говореше по-почтително като за лейди. Така че имаме основание да предположим, че мис Сели Йънг предизвиква известно уважение.

Монтегю стрийт се намираше не много далеч от заложната къща — по-малко от двадесет минути ходене пеша. Завихме по Монтегю стрийт, изминахме само няколко крачки, когато изведнъж Холмс спря:

— Хм, какво е това?

Следвайки погледа му, видях табелка над старинна каменна арка, на която беше написана само една дума: „морга“.

— Тук без съмнение се чувствува миризмата на смъртта — казах аз.

— При това на смърт, която е настъпила съвсем наскоро, Уотсън. Иначе какво щеше да прави тук нашият приятел Лейстрейд?

На дъното на двора двама мъже бяха заети в разговор и в единия от тях Холмс позна инспектор Лейстрейд от Скотланд ярд. Лейстрейд се обърна при шума от нашите стъпки.

— Мистър Холмс! Какво правите тук?

— Драго ми е да ви видя, Лейстрейд! — възкликна Холмс с приветлива усмивка. Радостно е, че Скотланд ярд винаги е там, където има жертви от престъпления. Пак ли Нощната сянка?

— Същият. Пето нападение, мистър Холмс. Вие, разбира се, сте чели за него, макар че не знаех, че сте решили да предложите своите услуги.

— Петото ли казахте? Без съмнение имате предвид петото официално зарегистрирано убийство? Впрочем говорим за петата жертва. Бих искал да я погледна.

— Влезте. Впрочем, запознайте се, това е доктор Мърей. Стопанинът на това място.

Доктор Мърей беше скелетообразен човек с мъртвешки бледо лице, но самообладанието му остави у мен благоприятно впечатление.

Стаята, в която ни въведоха, приличаше на дълъг широк коридор. Покрай едната стена имаше нещо като подиум, на който се намираха грубо сковани дървени маси. Почти половината от тях беше заета с неподвижни тела, покрити с чаршафи. Лейстрейд ни поведе към отдалечения край на стаята. Там се намираше още един подиум, малко по-високо разположен от другите, и маса, върху която лежеше тяло.

— Енни Чемпън — новата жертва на този касапин — мрачно произнесе Лейстрейд и дръпна чаршафа.

Холмс беше най-безстрастният от хората, когато ставаше дума за престъпление, но и по неговото лице се появи израз на мрачна жалост. Що се отнася до мен, то трябва да призная, че, макар и да съм привикнал с вида на смъртта, започна да ми се повдига. Момичето беше зверски убито, като животно в кланица.

За мое най-голямо удивление забелязах, че на лицето на Холмс жалостта се смени с нещо като разочарование.

— Лицето не е обезобразено — промърмори той, като че ли със съжаление.

— Нощната сянка никога не обезобразява лицата на своите жертви — каза Лейстрейд.

Холмс отново придоби обикновения си студен и съсредоточен вид. Със същия успех би могъл да разглежда и експонат в някой анатомичен музей. Дръпна ме за ръката.

— Ще ни разрешите ли да разгледаме вашия приют, докторе?

— Смятам го за чест, мистър Холмс.

В това време вратата се отвори и се появи едно жалко осакатено същество, което едва влачеше краката си. Повече от всичко ме потресе погледът му, в който отсъствуваше всякаква мисъл. Неизразителните черти на лицето и увисналата, полуотворена уста говореха за слабоумие. Като си сурнеше краката, той се приближи до подиума, качи се и въпросително погледна към доктор Мърей, който му се усмихна, така както се усмихват на дете.

— А, Пиер, можеш да покриеш тялото.

Напускайки това страшно място, се огледах и видях как Пиер старателно покриваше с чаршафа тялото на Енни Чемпън. Холмс също гледаше към ненормалния и нещо проблесна в сивите му очи.