Оке Едвардсон
Слънце и сянка (48)

48

Бертил Андреасон се яви в управлението. Явно беше, че се притеснява доколко ще го питат за другите му занимания. Винтер се бе опитал да намекне, че няма да се интересува от работа на черно, ако обаче им сътрудничи сега.

Собственикът на магазина предаде имената и последните известни му адреси на своите предишни продавачи. Нина работеше при него от половин година. По-точно от пет месеца. Не беше кой знае колко веща в шведския език, но можеше да смята и да държи под око магазина, та никой мошеник да не сменя етикетчетата с цените на стоките. Освен това успяваше да се справя с изискването да не продава бира на малолетни.

Винтер бе продължил своя разговор с нея на място, но както се оказа, тя не беше забелязала нито нещо по-особено, нито пък някого, който да й е направил по-специално впечатление. Ако той иска да разбере нещо за постоянни клиенти, нека й донесе снимка или доведе хората в магазина и да изчака тя да му даде знак с кимване дали ги познава. „Имаше например една двойка“, бе казала тя. Сега можем да доведем само един мъж, помисли си Винтер.

Андреасон изобщо не бе в състояние да даде сведение за постоянните клиенти.

— Не прекарвам в магазина много време. Пък и не живея в този район.

— Все пак сигурно си спомняш някого, когото си виждал от време на време?

— Неее… По-добре питай за това Нина.

— Вече я питах.

 

 

Халдерш и Винтер се срещнаха отново с Елфвегренови. Пак в същата мрачна стая. Жената като че мръзнеше. Винтер все още не знаеше дали всичко това не засяга само… него, мъжа. Нейният вид сякаш говореше, че се намира в състояние на шок.

— Окей — каза Пер Елфвегрен. — Били сме там… на кафе. Два пъти май.

— Защо тогава излъгахте?

— Не знам.

— Не е толкова обичайно да се лъже за посещения в дом, където са поднесли по чаша кафе.

— Ами… бояхме се — каза той. Жена му изглеждаше уплашена.

Халдерш въздъхна.

— Хайде, кажете сега как беше всъщност.

Елфвегрен не отговори.

— Ще бъдем принудени да ви вземем и кръвна проба — предупреди Халдерш.

— Че защо?

Халдерш обясни и лицето на госпожа Елфвегрен стана тебеширенобяло.

Мъжът й захапа силно долната си устна, погледна към Винтер. Винтер долови, че сега той е готов, че може би е решил да каже истината.

— Добре — поде той. — Запознахме се с тях… посредством обява.

— Каква по-точно?

— Обява за среща.

— За каква среща?

Елфвегрен отново погледна към жена си, която му кимна едва забележимо.

— Ами… обява в… в… списанието.

— В списанието? Кое списание?

— В онова, за което стана дума миналия път. „Актюел Рапорт“.

— Добре ли те разбирам: установили сте връзка посредством обява за контакти, отпечатана в „Актюел Рапорт“.

— Да.

— Така ли е? — Халдерш кимна в посока към госпожа Елфвегрен.

Тя поклати утвърдително глава и отговори с едва чуто „Да“.

— Вие ли я бяхте пуснали?

— Ние отговорихме — поясни Пер Елфвегрен.

— На онази обява… тяхната… ние отговорихме.

— И кога беше това?

Елфвегрен даде приблизителен отговор.

— Направихме го за пръв и последен път — промълви тя.

Много ме интересува, помисли си Халдерш.

— По подобен начин ли се срещнахте и с Мартелови?

— Не — отговори Елфвегрен.

— А как се срещнахте с тях?

— Последством… Валкерови… Но ние… но ние…

— Да?

— Изобщо не сме имали някаква връзка.

Халдерш запази мълчание.

— Само с… Валкерови.

— А те срещаха ли се с други? — попита Халдерш.

— В какъв смисъл?

— Ами когато сте имали… връзка. Имаше ли там и други, освен вас четиримата?

— Никога.

— Никога?

— Никога. Кълна се — заяви категорично Пер Елфвегрен. Изглеждаше тъй, сякаш бе взел решение да казва истината и само истината, но човешкото лице може и да заблуждава.

— Чували ли сте да говорят за друга тяхна връзка?

— Не.

— Валкер не разказваше ли за други, с които също са се срещали? И дали и с тях това е ставало по… същия начин?

Винтер оцени по достойнство деликатността на Халдерш по този пункт. Той явно се развиваше като водещ предварителни разпити.

— Не.

Жената прочисти гърлото си. Тя погледна към мъжа си и пак се изкашля. Искаше да каже нещо. Халдерш изчакваше. Винтер почти не се виждаше от масата в средата на стаята и бе по-скоро сянка, прилепена към стената.

— Имало е един… мъж — рече тя. Пер Елфвегрен изглеждаше истински изненадан. — Луиз ми поразказа нещичко веднъж… за мъж… с когото се срещала няколко пъти.

 

 

Патрик се опитваше да чете. Вече се бе стъмнило. За момент погледна към небето. Сякаш нещо отвътре го болеше. И все пак пролетта се задава, помисли си той. И ще може да се прекарва повече време навън.

Той седеше на дивана, а Ула се закандилка в антрето, затръшвайки подире си външната врата и събувайки обувките си. Патрик стана, спря музиката по средата на песента и пак седна.

Ула влезе и направи две крачки назад, за да успее да пристъпи малко напред.

— Къде е татенцето? — попита я той.

— Отде да знам — изломоти тя и рухна като огромна възглавница върху дивана на един метър от него. Той се отмести. — Аз си тръгнах. — Тя заклати глава, затръска я напред-назад. — Такава гюрултия вдигна. — Извърна се към Патрик, опитвайки се да съсредоточи погледа си. — Ти си готин, Патрик. Не си като него.

Нито пък като тебе, помисли си Патрик. Той стана, но тя го хвана за ръкава и сякаш увисна на него.

— Що не поседиш тук да си полафим — изломоти.

— Трябва да вървя.

— Айде де, седи тук сега.

Тя стисна по-силно ръката му. Започна да тананика нещо, внезапно се закикоти. Мили боже. Тази лелка беше пияна-заляна.

— Я седи тук при леля ти Ула да си поговорим. — Затегли го отново, направо го раздърпа. Ръкавът на пуловера му се разтегна половин метър. Той долови добре познатата воня на престоял алкохол, подсилен с нов.

Пак се дръпна, но загуби равновесие и падна върху й.

Вратата на антрето се отвори с гръм и трясък. Докато падаше, Патрик чу някой да тътрузи стъпки през антрето.

— Какво, по дяво… — екна гласът на баща му и момчето усети как той го хваща за ръката и го изтегля нагоре, за ръката, не за ръкава, заболя го, извика и след това удар сякаш разцепи главата му.

 

 

Мария приготвяше сладкиш. Чувстваше се като жена отпреди две хиляди години. Хане Йостергард наблюдаваше момичето, което ръсеше брашно около себе си в кухнята. Преди две-три години това бе единственото, което то правеше. Сладкиши. Да, благодаря. Две хиляди подред.

Тя се върна в стаята и седна на дивана, отново взе в ръка книгата. Небето бе посиняло към черно, но навън все още се усещаше обещанието за пролет. Или си внушавам, помисли си. Просто копнеж по светлината. Копнеж, който започва далеч преди зимата да е отстъпила.

В кухнята подрънкваха съдове. Тя обичаше тези звуци. Чу бучене на сирена около площад „Санкт Сигфрид“. Един-единствен усилващ се тон, който трябва да беше на полицейска кола. През годините на своята работа в полицейското управление тя се бе научила да разпознава различните сирени. Звукът се чу още веднъж, после рязко секна. Някой е карал с превишена скорост, може и да се е ударил в нещо. Сети се за Симон и за неговата ужасна автомобилна катастрофа. Не можеше да я преодолее. Споменът бе прекалено силен за него, прекалено болезнен. И можеше да доведе дотам той да… напусне полицията. Тя не познаваше друг полицай, който да е взел сходно решение по такива причини.

Повтаряше страховитите подробности, сякаш те щяха да се заличат, ако говори за тях по-често. А това водеше до противоположен ефект. Тя самата можеше да ги повтори. Без да е била там, без да е видяла. Последния път той каза…

На вратата се позвъни.

— Аз ще отворя — провикна се тя и стана.

На прага бе застанал Патрик. По лицето му имаше кръв, засъхнала струйка под едното око.

— Патрик! — изкрещя Мария, която бе дотичала зад нея.

 

 

— Мъж значи?! — произнесе изразително Халдерш. — Луиз Валкер е разказвала за някакъв мъж?

И защо мълча досега, помисли си, това може да е струвало човешки ЖИВОТ.

— Веднъж — каза тя и замълча.

— Продължавай.

Винтер усети напрежение в тялото си, виждаше, че и с Халдерш е така. Пер Елфвегрен беше като парализиран. Жена му сега изглеждаше успокоена. Беше се подготвила вътрешно за това.

— Тя… тя каза, че два пъти са се срещали с един мъж. Това е всъщност всичко…

Халдерш й хвърли поглед.

— Никога не съм допускала, че това може да има нещо общо с…

— Предай точно какво ти е разказала.

— Ами това, което вече казах…

— И по какъв повод?

— Не си спомням точно — тя погледна към мъжа си, — но тогава ние двете бяхме сами.

— И какво чу от нея?

— Ами… че един мъж ги посетил… два пъти.

— Така. И?

— Останах с впечатлението, че е бил… интересен.

— И как са се срещнали?

— Нямам представа.

— Чрез обява?

— Да, тя май спомена това — сякаш се размисли, — май каза нещо, че им е вървяло… да, че им е вървяло с техните обяви.

— И онзи мъж ли се е отзовал на обява?

— Не знам.

— Или той е пуснал своя?

— Всъщност не знам.

— Ти познаваше ли го?

— Изобщо не.

— Луиз Валкер описа ли външността му?

— Не.

— И не каза нищо… лично за него?

— Нищо.

— Нищо?

— Не.

— За дрехите му?

— Не. Нищо и за това.

— Значи само го е споменала и толкова?

— Да…

Винтер долови в гласа й леко колебание. И Халдерш го беше усетил, изчакваше.