Оке Едвардсон
Слънце и сянка (25)

25

Колата на Морелиус и Бартрам спря на червено. Морелиус забеляза, че някой се движи в друга кола далеч от полезрението им вдясно. Извърна глава и съзря възрастен мъж да си закопчава предпазния колан. И Бартрам го бе видял. Морелиус любезно му кимна. Коланът е задължителен.

Бартрам се ухили:

— Ако не беше се размърдал, изобщо нямаше да забележим.

— Да.

— Нещо, което работата ни причинява, е панорамно виждане — посочи Бартрам.

— И какво още?

— Моля?

— И какво друго ни дава работата, освен способността да виждаме панорамно?

Бартрам не отговори. Взираше се към центъра на града. Коледната украса бе започнала да се появява по улиците и край входовете в търговските безистени.

— Пак се започва — измърмори той.

— Какво?

— Коледният пъкъл започва отново.

Морелиус спря колата пред пешеходна пътека. Млада жена премина по нея, бутайки с мъка детска количка, в която седяха две дечица. Тя помаха за благодарност и Морелиус също вдигна ръка за поздрав.

— Представи си я как ще мъкне този екипаж, когато тръгне на коледни покупки — отбеляза Бартрам.

— Представи си как ти самият ще се помъкнеш на коледни покупки — сряза го Морелиус.

Бартрам не каза нищо.

— Днес май не чуваш какво ти говоря, Грегер.

— Чувам.

— Но не отговаряш.

— Аз не пазарувам за Коледа. Изобщо не слизам в центъра, когато имам свободно време. Особено избягвам да го правя, когато настъпва истерия.

— Тъй, тъй.

— Не се ли дразниш от всички нахалници и мошеници, които се мотаят наоколо? Върви си някой преспокойно, а е обект на издирване… дяволът му с дявол, пък полицията никаква я няма.

Морелиус кимна. Той самият не се съобразяваше дали е на служба, или не. Когато се придвижваше по „Авеню“, винаги виждаше всички входове и места, откъдето прибираха джебчии. Виждаше фасадата на онова заведение или пространството пред пощата, където по тъмно пикаеха всички. Там на онова момче счупиха ключицата. Тук пък една жена изпадна в амок. Там оня го простреляха. Тук пък други се бяха сбили…

— Не обичам Коледа — обади се пак Бартрам.

— А какво всъщност обичаш, Грегер?

Бартрам не отговори. Взираше се право пред себе си. Морелиус зави горе при площад „Йота“.

Слънцето се издигаше високо, грееше ярко, небето бе синьо. Високото атмосферно налягане се бе задържало, което не беше обичайно. В ъглите на стълбите имаше малки купчинки сняг. Пред Градската библиотека се бяха струпали гроздове от младежи. В „Парк“ влизаха хора, които щяха да обядват там. Двайсет таксита чакаха в редица пред хотела. Някои идиоти през половин час пускаха моторите си. Нечистите пушеци от ауспусите се бяха наслоили като облак над колите. Морелиус изпита желание да спре при тях и да ги помоли да се разкарат.

— Как беше там вътре? — обади се Бартрам.

— Какво? — Морелиус зави вдясно след хотела и се престрои подир един автобус по Енгелбректсгатан. — Какво каза?

— Как беше там, в апартамента? На Ашеберъсгатан? Двойното убийство.

— За това ли питаш сега? — Почти не бяха засягали този случай в разговорите си, откак онова бе станало. Понякога беше тъй. Той не му разказа. Грегер бе останал навън на стълбището. — Какво по-точно искаш да знаеш?

— Как изглеждаше?

— Как изглеждаше кое? — Погледна вдясно на Грегер, но той не се обърна. Бяха стигнали до „Скандинавиум“. Не се чуваха никакви викове. Една група хокейни запалянковци обикаляха около стадиона с плакати преди тазвечерния мач. — Как изглеждаха тези? За това ли питаш?

Бартрам кимна, без да го погледне. Морелиус не продума повече. Отправиха се към кръговия кръстопът. Оттук съм минавал осемнайсет милиона пъти, мислеше си той. Ето там веднъж се нахаках в друга боядисана кола. Тук пуснах едни пияни хлапета от Лисеберг, а после приятелчетата им ги примъкнаха обратно там. От будката купих вестници и „Сникърс“. Сега се отправяме нагоре по хълма Екланд. Аз държа волана. Колата се движи право напред като по релси.

— Какво има, Симон? — Бартрам се бе обърнал, но сега отново се взираше пред себе си. — Но внимавай де, ПО ДЯВОЛИТЕ! — Носеха се право към едно такси пред „Панорама“. Морелиус закова на място. Озоваха се на милиметри от него. Шофьорът на таксито се бе вторачил в тях. Пътникът в колата му, който тъкмо излизаше от нея, също ги бе зяпнал. — Да не би да спиш?

Морелиус даде на заден и отново зави. Всичко беше както преди. Улицата беше на мястото си. Колата се движеше по права линия. Бартрам не сваляше очи от него. Морелиус зави надолу към Мосен. Дочуха вик, но не беше за тях.

— Главите им бяха разменени — каза Морелиус.

— Какво?

— Техните глави бяха разменени. Не го ли знаеше? Това не се обявява публично, но всяко ченге в града го знае.

— Не и аз обаче. Никой не ми го е казал.

— Нейната глава беше поставена на тялото му, а неговата — на нейното.

— Мили боже!

— Държаха се за ръце.

Морелиус навлезе в ново колело. Трябваше да кара внимателно. Той провери за други коли, навлезли в кръга преди него. Така би трябвало да се прави. Защо за повечето това бе толкова трудно? Не го разбираше.

 

 

Патрик бе стигнал до извода, че трябва да стори нещо. Обади се и го свързаха с някого на име Мьолер или нещо такова. Трябваше да каже своето име.

— Ами… касае се за онова… убийство — обясни младежът.

— Мисля, че разговаряхме с всички разносвачи на вестници — беше казал Мьолер, когато Патрик се бе представил.

И ето че сега Патрик седеше пред ниско остриган полицай, който не изглеждаше дотам стар, и един друг, който пък наистина беше възрастен. Чувстваше се като звезда. Важен. Но не беше смешно. Когато влезе, по-младият погледна през него, сякаш беше от стъкло.

За него му беше говорила Майе. Той го беше видял в колата. Лелката си я биваше. Този тук изглеждаше твърде суров. Скъпа риза. Все едно участваше в някакъв гангстерски филм. Бяха взели от видеотеката касетата с „Поверително от Ел Ей“, защото Майе беше харесала обложката, и този тук можеше спокойно да играе във филма. Същият стил.

— Видял си значи някой да излиза от асансьора? — попита го Винтер.

— Да.

— И беше мъж?

— Абсолютно.

— Как можеш да си сигурен в това?

— Видях малко от него отстрани, когато излизаше. Профила му.

— Колко от профила?

— Ами… косо изотзад. Но достатъчно, за да ми стане ясно, че е мъж.

— Мъж ли? — обади се Рингмар. — Че колко стар е бил според теб?

— Хм… колкото теб — Патрик кимна към Винтер. — Малко… по-млад мъж.

— Добре. И какво стана? Разкажи от момента, в който си влязъл в сградата.

Патрик заразказва. Същото, което беше споделил и с Мария. Не мислеше, че е пропуснал или съкратил нещо.

Те го питаха за датата, дните, точния час.

— Да вземем облеклото му — каза Винтер. — Палтото. Дълго, късо?

— По-скоро дълго, отколкото късо. Ъъъ…

— Над коляното?

— Така мисля.

— Нещо повече?

— Какво именно?

— Какво видя още освен палтото?

— Тъкмо това е въпросът. Имаше още нещо… което обаче не мога да си спомня. Всъщност много мислих за него. Нещо друго.

— Как тъй нещо друго?

— Което нямаше нищо общо с палтото…

— Косата му?

— За косата не мога да кажа нещо по-точно, както вече споменах. Когато сякаш я загледах, той вече бе навлязъл в сянката на вратата. Затова за косата му не мога да кажа нещо. Нито за цвета, нито за друго.

— Забеляза ли дали е дълга?

— Хм… може би. — Той се почеса по бузата. — Май забелязах.

— А висок ли беше?

— Нормално.

— Нормално?

— Не беше някакъв мъник де. Но не и двуметров гигант. Аз обаче стоях на стълбите малко над него… а светлината беше слаба. — Той вдигна очи към тавана. Видя друг таван. И лампата пред себе си. Тя светеше сла… — Точно така! Светлината беше по-слаба от обичайното. И тогава това ми направи впечатление, а сега си го спомням ясно. Вътре в лампата би трябвало да има две крушки, едната от които май е била изгоряла, защото на другия ден светлината бе отново както преди.

— Както преди? Било е по-светло във входа?

— Да. Домоуправителят сигурно е сменил крушката. Оправил е лампата.

— И кога го е направил? — попита Рингмар. — Кога според теб трябва да го е направил?

— В същия ден. Още тогава. Абсолютно съм сигурен, че светлината бе слаба само една сутрин.

— Напълно ли си сигурен?

— Да… напълно. Жестоко сигурен.

— Окей.

— Защо не поговорите с домоуправителя? — предложи Патрик.

— Ще го направим — каза Винтер. Той сякаш бе забелязал лека усмивка на лицето на Рингмар. — Благодаря ти. Но да се върнем към дрехите. Ако не е било палтото, тогава панталоните… Имаше ли нещо, което би могъл да разпознаеш?

— В момента не ми идва наум. Но ми се струва, че нещо май… видях, да, на нещо реагирах. Не знам как да се изразя.

— Спокойно, Патрик, не бързай.

— Мисля, че сега няма да се сетя.

— Можеш да го обмислиш и у дома.

— Разбира се.

— Къде живееш, Патрик? — попита Винтер.

— Какво?

— Щом разнасяш вестници около площад „Васа“, значи сигурно живееш наблизо?

— На Кастелгатан. Живея с баща си на Кастелгатан. От другата страна на Хага^[1].

— Добре. Смяташ ли, че ще го познаеш, ако пак го видиш?

Патрик сви рамене.

— Осветлението бе някак особено… и го видях отзад. Не знам.

— Но това не бе човек, когото си виждал преди?

— Какво искаш да кажеш? Когото съм виждал срещал на… стълбището?

— Да вземем това най-напред. Когото си срещал по стълбите на жилищната сграда, докато си разнасял вестници?

— Не, доколкото мога да си спомня. Работата е в това, че аз почти никога не виждам там хора.

— Ммм. Може би ще те помолим да ни помогнеш да проверим онези, които живеят там. За да знаем дали не е бил от тях.

— Аха…

— И второ, виждал ли си го изобщо някъде другаде преди това? — продължи Винтер. — Не в тази сграда, не по стълбите й. На друго място, при друг повод.

— Да, разбирам.

— Помисли по това.

Патрик вече мислеше. Мислеше, мислеше. Той погледна полицая, който задаваше всички въпроси. По-възрастният сякаш дремеше, но внезапно обърна глава към един от прозорците, откъдето се виждаха студени клони и синьо небе. Старчокът имаше профила… дявол го… не беше ли това проф…

— Може би профила — допусна Патрик.

— Какво казваш?

— Профила — повтори Патрик. — В него имаше нещо познато. Струва ми се, че тъкмо профила разпознах… може би. Като че него съм виждал някъде преди това. Главата.

— Непрекъснато бележиш напредък, Патрик. — По-младият се усмихна. — Докато седяхме тук, ти се сети за сума неща.

— Сега обаче стига.

— Добре, нека спрем дотук — съгласи се Винтер. — Но продължи да мислиш по въпроса и у дома, както се разбрахме.

— Разбира се.

— И още нещо — добави Рингмар. — Не чу ли музиката от жилището, когато пъхна вестника в процепа на вратата му?

— Разбира се. Аз казах за нея на домоуправителя.

— Какво казваш? — попита Винтер.

— Аз му казах за това. За метъла.

Винтер погледна към Рингмар, който направи лек жест на досада. Не бяха получили никакво сведение за това. Нима никой не бе разпитвал младия разносвач на вестници?

— Дълго време ли я чуваше? — продължи Винтер. — Когато разнасяше вестниците?

— Няколко дни. Не мога да определя точно колко. — Той погледна Винтер. — Трябва да си помисля.

— А позната ли ти бе? — попита Винтер. — Музиката?

— Не съвсем. Саундът се променя, когато минава през антре и пощенски процеп, и всякакви други боклуци, както се казва.

— Изрази се така: „не съвсем“. Какво искаш да кажеш?

— Без съмнение е death metal или може би black. Но това не е в моята област.

— Смятаме, че е канадска група, която се казва „Сакрамент“ — рече Винтер. — Чувал ли си за тях?

— „Сакрамент“? Никога не съм чувал.

— „Дъщерята на Хабакук“. Така се нарича дискът. Звучи ли ти познато?

— Не. Но имам двама приятели, които са маниаци на метъл. Или поне бяха, в гимназията. Миналата година. Сега учат в друго училище и… хм…

— Това е тяхната област, така ли?

— Може да е. Не знам точно за тази песен, но те се занимават сериозно с black metal. Единият е дори изпълнител. Барабанист. — Патрик за пръв път отпи малко от водата в чашата, поставена пред него. Внезапно бе усетил страхотна жажда. Беше дърдорил много. Не знаеше защо. Сякаш трябваше да говори. — Да ги потърся ли? Как се казваше групата? „Сакрамент“, така ли?