Оке Едвардсон
Слънце и сянка (2)

2

Винтер стоеше в антрето, без да пали лампата. Ангела щеше да дойде подир час, може би и по-рано.

Откога живееше той тук? От десет години? Минаха ли десет? Някъде там. Колко на брой бяха тези, които бе пускал в апартамента си през тези години? Не му се искаше да мисли за това. Ако протегнеше ръце, за да преброи пръстите им, сборът сигурно щеше да е достатъчен.

Прекоси жилището си, осветено от светлините на града навън. Една от последните му обиколки тук в сладостна самота. Усмихна се. Скоро щеше да се мотае по бельо и в антрето. От облегалката на дивана щеше да виси дамски чорап. Познаваше Ангела. „Имаш нужда от малко безредие в живота си“, беше му казала тя. „Ти внасяш хаос“, възразил й бе той. „Крайно време е“, отговори на свой ред тя.

Щеше да се наложи да поотмести приборите си за бръснене на поличката в банята. Да ги сбута в някое ъгълче там редом с всевъзможните и тайнствени бурканчета и шишенца, които тя щеше да нареди отгоре й.

Какво ли би станало, ако в крайна сметка се беше отказала, умуваше той допреди не толкова отдавна. Ако чисто и просто й беше омръзнало.

Трамваите подрънкваха насам и натам по площад „Васа“. Стената срещу големите прозорци във всекидневната белееше от сиянието на вечерта. Малко по-нататък просветваше червената точка на сиди-плейъра. Винтер пристъпи и извади мастербокса с изпълнения на Спрингстийн^[1], който приятелят му в Лондон, комисарят криминалист Стив Макдоналд, бе купил за него на твърде солена цена и му го беше изпратил миналата есен с идеята Винтер да осъзнае колко му е струвала тази пратка, та да слуша изпълненията на певеца с подобаваща сериозност. Винтер обичаше джаз и Стив Макдоналд нямаше нищо против това, но се беше постарал да му даде възможност да се ограмоти в онова, което бе изпуснал през безгрижното си израстване заедно с Джон Колтрейн^[2].

Интересното бе, че той слушаше джаз още повече сега, когато бе започнал да се увлича и по рок, та вече долавяше у Колтрейн и други нюанси, една нова за него меланхолия. За свое учудване откри също и неща, които му допадаха в простичкия рок. Може би именно това впрочем. Простотата.

Когато човек напредва във възрастта, той се стреми към простота. А аз старея. Много скоро ще стана на четирийсет. Това, относително погледнато, е твърде зряла възраст. Може би не съм семпъл човек по нагласа, но все още мога да се науча да стана такъв. А дали пък не съм бил открай време простосърдечен? И Ангела го е прозряла. Затова ме избра измежду десетки хиляди други мъже.

Постави четвъртия диск от кутията на „шейната“ в плейъра и пусна десетата песен, неговата предпочитана през последния месец или във всеки случай откак бе взето въпросното решение. Решението. I am happy with you in my arms, I am happy with you in my heart, happy when I taste your kiss, I am happy in love like this.^[3] Простичкият живот. Ангела бе разбрала. Може би той щеше да намери щастието.

Баладата отзвуча из стаите, докато той се събличаше, happy baby, come the dark, и внезапно се отърси от всякакви мисли, докато се пъхаше под душа. Музиката долиташе до него през водата, както и звънецът на външната врата, която Ангела захлопна, след като я бе отворила със своя ключ.

 

 

Ларш Беръенхем караше колата си по моста Елвсборг. Возилото устояваше на напора на вятъра със свистене. Беше свободен и в тунела се чудеше какво прави там, по дяволите. В тунела. В колата. Можеше да си седи у дома и да се любува на спящата си двегодишна дъщеричка. Както преди. Ада спеше, а той я гледаше. Или наблюдаваше как Мартина разтребва в кухнята, след като Ада беше вечеряла. И той можеше да почиства.

Беше се започнало както винаги. От някаква дума, неразбрана нито от него, нито от нея. След като Ада заспа, настана такава тишина, че той просто нямаше сили да се опита да намери онези слова, които не биха влошили положението още повече. Той беше следовател, но тук удряше на камък. Беше детектив, но не и в сферата на любовта. Нямаше ли някаква подобна песен? Detective of love? Елвис Костело^[4]? Watching the detectives. Дръж под око детективите.

Той зави на височината на площад „Фрьолунда“ и пое на север, връщаше се. Такъв излет беше правил и преди, но оттогава бе минало много време.

Иначе всичко се очертаваше добре. Безпокойството, което изпитваше, се бе уталожило за дълъг период. Проявяваше ли се отново? У него ли бе вината? У него ли имаше нещо или у Мартина? Онези думи, за които никой не искаше да знае. Откъде и как идваха? Появяваха се неочаквано, подобно на главоболието.

Еднофамилните къщи, долепени в редица, му се сториха уютни, когато излезе от колата. По домашному уютни. Осветени от повече лампи, отколкото беше необходимо.

Завари Мартина в кухнята пред чаша чай. Беше плакала и той изпита угризение. Почувства се длъжен да каже нещо.

— Ада спи ли?

— Да.

— Добре.

— Какво?

— Добре е, че спи. Ада.

— За какво говориш? Само излизаш и се връщаш тук, преструвайки се, че нищо не се е случило.

— А случило ли се е нещо? И какво по-точно?

— На всичко отгоре питаш!

— Да не би аз да започнах.

Тя не отговори. Седеше с наведена глава, но той знаеше, че пак плаче. Можеше да избира две неща. Или да каже нещо смислено, или да стане и отново да подкара колата по моста.

— Мартина…

Тя вдигна глава и го погледна.

— И двамата сме изморени — каза й.

— Изморени? Това ли било? А би трябвало да сме бодри, весели и да мислим за коледните празници, които се задават. Ада започна да съби… — Тя отново клюмна над масата.

Той търсеше подходящите думи. Часовникът на стената тиктакаше по-силно от друг път.

— Така ли ще е, докато аз продължавам пак? — попита я.

Мартина измърмори нещо, което не можа да чуе.

— Какво каза?

— Далеч не всичко опира до това как ще е, докато ти отново продължаваш — отрони тя. — Нима тук трябва да е спокойно и тихо, та ти да можеш да работиш като полицай в криминалното?

— Ясно ти е какво имам предвид.

— Скоро нищо няма да ми е ясно. Изобщо.

Той стана и отиде при Ада, загледа се в момиченцето, заспало с палец, пъхнат в устата. То не издаваше никакъв звук. Наведе се над личицето му, заслушан в диханието на дъщеричката си, и долови съвсем слабо свистене, когато тя поемаше въздух през нослето.

Не допуснаха лошите думи да вземат връх, доколкото им бе възможно. Той пиеше кафе във всекидневната, когато Мартина излезе от кухнята.

— Винтер се събира с Ангела — каза й.

— Защо го наричаш Винтер, когато името му е Ерик? Да не би на нас да викат Беръенхем и Мартина?

— Е, така де… но нали и фамилията се употребява често. Поне в службата ни.

— Губи се обаче личният елемент, нали? Да не би да е по-лесно така? На това ли се дължи?

— Ами… всъщност нямам представа.

Мартина се бе срещнала с Ангела за пръв път преди не по-малко от две години, тъкмо когато щеше да роди Ада. Ситуацията тогава беше драматична. Ларш Беръенхем беше ранен и изчезнал, а Винтер помоли Ангела да придружи Мартина в линейката до родилното, докато самият той издирваше своя колега.

— Надявам се да се получи — каза тя, докато той беше потънал в мислите си. — Вярвам, че ще се справят.

— С кое?

— Със съжителството. Ерик и Ангела. Че ще мине добре.

— Да.

— Къде ще живеят?

— Всъщност не попитах. Но мисля, че… да, най-естествено би било в неговия апартамент. По-голям е от нейния.

— Откъде знаеш?

Той я погледна. Сега тя се усмихваше. Пък и въпросът бе уместен.

— Всъщност нямам представа — каза. — Наистина е странно. Просто реших, че е така.

— Може и да си купят къща.

— Някак не си представям Винтер в къща.

— И защо не?

— Хм… По някакъв начин е свързан с града. Високите сгради, площадите, такситата…

— Не мисля така. Напротив, убедена съм, че ще си купи някоя стара къща в Лонгедраг^[5] и ще я напълни с челяд.

— Звучи като утопия.

— Ами скоро влизаме в двехилядната година — рече тя. — Всичко може да се случи.

Не съвсем всичко, помисли той, не бива да се случва всичко. Всичко може да си остане тъй, както е сега, точно в този момент.

— Сигурно ще направят купон по този повод — предположи Мартина. — Кога ще е?

— Кое именно?

— Ами тяхното събиране, заживяването им заедно?

— Струва ми се, че преди Коледа.

— Хубаво е това. Радва ме.

 

 

Ангела дойде преди осем. Отново бе вечер. По разпуснатата й коса играеха разноцветни отблясъци от светлината на стълбището, проникнала заедно с нея през отворената врата. Може би в очите й се бе появил нов израз, дотогава непознат за него и произтичащ от вярата, че въпреки всичко двамата имат бъдеще заедно. Но в тях се четеше и още нещо. Онова, другото. То личеше като нова светлина в очите й, сякаш силните лампи навън озаряваха тила й и прониквайки оттам, придаваха на погледа й някакво особено сияние.

Тя изу ботинките си и по паркета се процеди мръсна вода. Винтер видя това, но не каза нищо. Ангела проследи погледа му. Вдигна ръце над главата си.

— Повече няма да се случи — изрече тържествено тя.

— Кое именно?

— Видях те как гледаш.

— Е?

— В този миг ти си помисли: как ще я караме, за бога, какво ще стане с моя под, когато тя се нанесе тук.

— Еех.

— Това е нещо, което трябва да преодолееш — заяви тя.

— И докато се опитвам, ще ида в дома ти с кални ботуши и ще го обиколя хубавичко, като ще тъпча с тях по леглото и фотьойлите. За да го изкарам от себе си, така да се каже.

— Казах го вече. Трябва да го преодолееш.

Той я хвана за ръка и двамата влязоха в кухнята. Ухаеше на кафе и на хрупкаво препечен хляб. На масата бяха сложени купичка с масло, кашкавал от Вестерботен, репички, едро млян пастет от черен дроб, краставички.

— Ще празнуваме явно — отбеляза Ангела.

— По селски и простичко. Но все пак изискано.

— Имаш предвид пастета от черен дроб?

— Той спада към селското. Ето го и изисканото. — И Винтер отиде до плота и донесе стъклена купа.

— Какво е това? — Тя пристъпи към масата. — О, маринована херинга. Но кога успя да я приготвиш? Нали си я приготвил собственоръчно? По бързата процедура, с варене?

— Не ме обиждай.

— Наистина, кога смогна?

— Онзи ден вечерта. Всъщност късно през нощта, малко преди два часа. Сега обаче е съвършена.

— Сега е съвършена — повтори Ангела. — Липсва само ракийката, но ние ще се въздържим, нали?

— По-точно ти — каза той. — А аз бих могъл да си пийна, но ще демонстрирам солидарност. Поне тази вечер.

— Не е дотам необичайно мъжете да проявяват солидарност със своите жени в такова… положение.

— Така ли?

— Някои дори наддават на тегло.

— В това отношение не разчитай на мен.

 

 

Морелиус се чувстваше като вкочанен. Беше излязъл от къщи е това усещане и то не го напусна докрай по време на обиколката, с която започваше нощното дежурство.

После той прекара известно време на пейката пред шкафчето, чешеше се по тила и зяпаше снимките на голи мадами, залепени със скоч по вътрешната страна на вратата на шкафа на Бартрам. Тези снимки бяха всъщност твърде невинни, изрязани сякаш от някой вехт „Коктейл“ от 60-те години. Нищо съвременно, нищо модерно. Бартрам не напускаше миналото. Понякога твърдеше, че на снимките е фотографирана жена му, но той изобщо не беше женен.

Това беше последната от шестте седмици на работното им разписание. Означаваше извънредно дежурство този петък и през двете вечери на уикенда, което сякаш дебнеше заплашително в мрака. Падаха се дни на взети заплати. Той знаеше, че хората вече бяха започнали да пилеят богатствата си из града. Часът минаваше осем и станцията беше затворена.

— Да не би да имаш шипове? — попита го Бартрам, който взе служебното си оръжие и провери с привични движения дали е изправно. Неговият „Ханс Зигзауер 225“ още беше с оригиналния си дървен приклад. Бартрам обичаше да говори за загубата на „Валтер“-а като служебна защита, но сега се въздържа. Беше спокоен и сериозен, готов за вечерта и за уикенда.

— Само малко е скован — поясни Морелиус.

— Пази се от течение.

— Знам.

— По-добре ще е да не излизаш тази вечер.

— Какво?

— Има течение. Тази вечер то ще продуха здравата града.

— Ами. Ще бъде както всеки друг път.

— Днес са давали заплати, Симон.

Морелиус и Бартрам поеха надолу по „Авеню“^[6]. Имаше техни колеги, които предпочитаха да се движат сами и Морелиус преди беше от тях, но от половин година насам промени навика си. Самотата не беше вече свобода за него. Един или два пъти бе изпитал страх. Видя неща, които го бяха уплашили.

Така например пресрещна смъртта в тунела Гнистенг, където млада двойка се бе нахакала с колата си право в стената. Той караше след тях и бе видял всичко. Произшествието беше колкото реално, толкова и не. Маздата отпред внезапно поднесе наляво и се блъсна в стената с ужасяващ трясък от счупени стъкла и смазана ламарина. Тогава той дори не бе на работа, само обикаляше с колата си по околовръстните магистрали, както правеше понякога в свободното си от служебни задължения време. Успя да закове напреки и веднага се втурна навън от автомобила към купчината, останала от маздата, от която момичето висеше на… на… призля му страхотно и той повърна точно там, съвсем пред нея като някакъв обикновен… обикновен… и след това се обади в полицията, но още докато набираше номера, дочу сирените на колата на колегите си и на вече повиканата линейка.

Мислеше за тази катастрофа и сега, когато минаваше покрай хотел „Парк“ за втори път. Отвътре през прозорците проблясваха красавиците, в бара, в ресторанта. Жени. Бартрам извърна глава наляво.

— Внимавай да не ти се схване вратът.

— Ха-ха!

— Макар че може би си струва.

— Ще се оправи, ако се обърна на другата посока.

Морелиус хвърли поглед вдясно, през „Авеню“. Групичка младежи се задаваха откъм площад „Йота“. Една от петдесетте на брой, които слизаха към центъра в петък вечер. Тогава „Авеню“ се превръщаше в странна смесица от презряла елегантност, отчаяната криза на трийсетгодишните плюс отчаяната криза на петнайсетгодишните.

Най-пийналите търсеха контакт едни с други, предизвикваха. Такива групички използваха и най-малкия повод за закачка, изчакваха, нападаха.

И Бартрам погледна в тази посока.

— Онази там я познавам.

— Какво?

— Светлокосото момиче, което се придвижва ей там, с групичката. Най-близкото откъм нас.

— Аха.

— Дъщерята на пасторката.

— Да, Мария Йостергорд.

— Бързичко се е съвзела.

— Вече мина цяла седмица. Пък и още тогава казах, че състоянието й не е толкова сериозно.

— Но пък отново да излиза из града… все пак. Какво ли би казала нашата пасторка?

— Ами попитай я. Ето че идва насам.

И така беше. Хане Йостергорд вървеше бързо, почти тичаше, прекоси „Авеню“ откъм театъра и двамата полицейски инспектори видяха как стигна до групичката младежи. Хвана светлокосото момиче, своята дъщеря. Морелиус дочуваше гласовете им, но не и думите, които си разменяха.

— Сега идваш с мен у дома!

— Няма да ми заповядваш.

— Нали те помолих да не излизаш тази вечер.

— Иска ти се непрекъснато да си стоя вкъщи. — Момичето издърпа ръката си. — Пусни ме! — Погледна към групата, която ги бе заобиколила.

— Искам само едно: да се прибереш с мен у дома — не отстъпваше Хане Йостергорд. Беше пуснала ръкава на якето на дъщеря си. — Това направо ме съсипва. Помисли си само, че онова… че онова се повтори пак.

— Нищо няма да се повтори — заяви момичето. — Дори не съм докосвала бира. — Лъхна в лицето на майка си. — Нали не мириша на бира, а?

Хане Йостергорд се разплака.

— Мила моя Мария, само искам да си дойдеш с мен у дома. Толкова… толкова ужасно се тревожа за теб.

— Няма защо да се тревожиш, мамо. Тук съм с приятелите си. Ще се прибера в един часа, както ти казах.

Хане Йостергорд погледна момичето, после групата, обгърна с очи улицата и двамата полицаи отсреща. Направи движение, сякаш възнамеряваше да се втурне към тях и да поиска да хванат нейната дъщеря, да я отведат принудително в къщата й в Йоргрюте.

Дано не дойде при нас, помисли си Морелиус, но ако положението стане по-сериозно, ние ще трябва да идем там.

Тогава чу вик:

— Не!

Видя как момичето рязко се обърна и хукна надолу по булеварда. Приятелите му от групичката се поколебаха. Внезапно подир него се затича един от тях. Приличаше на младежа, който бе чакал в отделението за спешна медицинска помощ, тъпчейки напред-назад покрай стените в болницата. Групичката се разпръсна, сякаш нещо я издърпа надолу по широкия тротоар, по-надалеч от жената, която остана там сама.