Айзък Азимов
Двестагодишният човек (6)

6.

Не стана толкова лесно. Сър почервеня, каза „За бога!“, обърна се и се отдалечи.

Малката Мис го убеди, предизвикателно и грубо, и то пред Ендрю. От тридесет години никой не се стесняваше да говори в присъствието на Ендрю, независимо дали това се отнасяше до него или не. Той беше робот.

— Татко — каза тя, — защо го приемаш като лична обида? Той пак ще бъде тук. Пак ще бъде верен. Той не може да престъпи това. То е вградено в него. Всичко, което иска, е да бъде наречен свободен. Толкова ли е страшно? Не го ли е заслужил? О, ние с него говорим за това от години.

— Говорите за това от години, така ли?

— Да, всеки път той се въздържаше от страх, че ще те засегне. Аз го накарах да ти го каже.

— Той не знае какво е свобода. Той е робот.

— Татко, ти не го познаваш. Той е прочел всичко в библиотеката. Не знам какво чувствува той в себе си, но не знам какво чувствуваш и ти. Когато разговаряш с него, ти ще откриеш, че той реагира на различните понятия и абстракции като мене и тебе, а какво друго има значение? Ако реакциите на някой друг са като твоите собствени, какво още можеш да желаеш?

— Законът няма да е на такова мнение — каза Сър сърдито. — Виж какво — той се обърна към Ендрю с преднамерена строгост в гласа си, — не мога да те освободя, освен ако не го направя законно, а стигне ли се до съда, не само няма да получиш свободата си, но властта ще научи официално за парите ти. И ще ти кажат, че робот няма право да получава пари. Заслужава ли си заради тази глупост да загубиш парите си?

— Свободата няма цена, Сър — каза Ендрю. — Дори шансът за свобода си заслужава парите.