Серия
Разкази за роботи
Оригинално заглавие
The Bicentennial Man, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Новела
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 3 гласа)
Сканиране
gogo_mir (2014 г.)
Разпознаване, корекция и форматиране
Mandor (2014 г.)

Публикувано в списание „Наука и техника за младежта“, броеве 4-5/1984 г.


Трите Закона на Роботиката:

1. Роботът не може да навреди на човека или с бездействието си да допусне да бъде причинена вреда на човешко същество.

2. Роботът трябва да се подчинява на всички заповеди, дадени му от човек, освен когато такива заповеди противоречат на Първия Закон.

3. Роботът трябва да се грижи за собствената си безопасност дотолкова, доколкото това не противоречи на Първия и Втория Закон.

1.

Ендрю Мартин благодари и седна на предложения му стол. Не изглеждаше принуден да прибягва до крайната мярка, но беше наистина стигнал до там.

Косата му беше светлокафява, гладка и фина, по лицето му нямаше косми, изглеждаше свежо. Дрехите му бяха подчертано старомодни, но елегантни, преобладаваше пурпурночервеното кадифе.

Хирургът го гледаше иззад бюрото, на което имаше табелка със серии от букви и цифри за пълна идентификация. Но Ендрю не им обръщаше внимание. Смяташе за достатъчно да го нарича „докторе“.

— Кога ще може да бъде извършена операцията, докторе? — попита той.

Хирургът отговори меко, с тази неотчуждаема нотка на респект, която роботът винаги използува спрямо човека.

— Не съм сигурен, сър, че разбрах как и върху кого може да бъде извършена такава операция.

Израз на почтителна непреклонност стоеше на лицето на хирурга, ако робот от този вид — от леко бронзирана неръждаема стомана — можеше да придобие такова или каквото и да е изражение.

Ендрю Мартин изучаваше дясната ръка на робота, ръката, с която хирургът режеше, докато тя лежеше на бюрото абсолютно неподвижна. Пръстите бяха дълги и оформени в артистично извити метални криви, толкова грациозно и естествено, че човек би могъл да си представи как им подхожда скалпелът, който сякаш става временно част от тях.

Не можеше да има колебание в работата му, нито засечка, нито треперене, нито грешка. Това естествено се постигаше със специализация, толкова силно желана от човечеството, че някои роботи бяха — все още — с независим мозък. Хирургът трябваше да бъде такъв, разбира се. А този тук, въпреки че притежаваше мозък, беше толкова ограничен във възможностите си, че не разпозна Ендрю. Вероятно никога не бе чувал за него.

— Мислил ли си някога да поискаш да бъдеш човек? — каза Ендрю.

Хирургът се поколеба за момент, като че ли въпросът не намираше място в разрешените му позитронни връзки.

— Но аз съм робот, сър.

— Би ли било по-добре да си човек?

— Ще е по-добре сър, да съм по-сръчен хирург. Не би могло да бъде така, ако бях човек, а само ако бях по-съвършен робот. Бих искал да съм по-съвършен робот.

— Не те ли засяга, че мога да ти заповядвам? Че мога да те накарам да ставаш, да сядаш, да се движиш на ляво на дясно, и то само като ти казвам да го правиш?

— Удоволствие е за мене да ви угодя, сър. Ако заповедите ви противоречеха на уважението ми към вас или към друг човек, не бих ви се подчинил. Първият Закон, отнасящ се до задълженията ми за сигурността на хората, щеше да надделее над Втория, който изисква подчинение. От друга страна, да се подчинявам е удоволствие за мен… Но върху кого трябва да извърша тази операция?

— Върху мен — каза Ендрю.

— Но това е невъзможно. Ясно е, че операцията ще ви навреди.

— Няма значение — отвърна спокойно Ендрю.

— Аз не трябва да допускам увреждане — протестира хирургът.

— На човешко същество — каза Ендрю. — Но аз, аз също съм робот.