Александра Маринина
Когато боговете се смеят (6)

Глава 6.

Биримбек Бейсенов дори не подозираше каква неприязън изпитва към него Светлана. И то далеч не защото тя толкова ловко криеше отношението си, а само защото не си правеше труда да се вглежда и вслушва, да вниква в нюансите на думи и постъпки. Той гледаше на света през призмата на две неща, които го интересуваха най-много: танците и любовта към приятелката му Ксения. Само това му изглеждаше важно и достойно за внимание, всичко останало нямаше значение.

Той остави касите бира до хладилника в кухнята и вече тръгваше към вратата, когато на нея се звънна.

— Отвори, Бек! — извика Светлана някъде от другия край на апартамента. Още от прага тя се бе втурнала към банята да се измие и да смени влажните от потта дрехи.

На вратата стоеше красив младеж. На Бек веднага направиха впечатление гъстите му дълги мигли, които биха подхождали повече на някоя красавица, отколкото на млад мъж със спортен вид. „Да можеше моята Ксюша да има такива — неволно си помисли той. — Защото тя, горката, вечно се тормози, че миглите й са светли и редички, струва й се, че заради това очите й са неизразителни. Дори купува някакъв специален туш, за да ги удължи. Глупавичката ми, сякаш я обичам заради красотата…“ Бек се улови, че по навик мисълта му го поведе към Ксюша. По някакъв невероятен начин той си спомняше за нея във всякакви моменти и ситуации, каквото и да ставаше наоколо, с когото и да разговаряше и за каквото и да ставаше дума. Единствените моменти, в които можеше да не мисли за нея, бяха, когато се намираше на сцената. Тоест той можеше да не мисли, но далеч невинаги осъществяваше тази възможност.

— Добър ден — каза младежът с достойните за завист мигли. — Търся Светлана Медведева.

— Здравейте — учтиво отговори Бек, отстъпи и направи път на гостенина да влезе. — Влизайте, тя си е вкъщи. Сега ще дойде. Света! — извика той. — Аз си тръгвам. Имаш гостенин.

— Един момент — спря го младежът. — Вие Бейсенов ли се казвате?

— Да.

— Тогава ще ви помоля да останете. И вие ми трябвате.

— А вие на мен — не — много сериозно каза Бек. — Бързам, имам работа.

— Много ви моля. — Младежът внезапно се усмихна, миглите му затрепкаха и Бек съвсем не на място си помисли дали в такава жега той може да ги използва като ветрило, да си разхлажда поне бузите. Мисълта се стори забавна на Бек и той се поотпусна.

— Ще отнеме ли време? — попита той и погледна часовника си.

— Страхувам се, че да, но повярвайте ми, става дума за нещо много важно.

— Във връзка с нашите сценични изяви ли е?

— И за тях ще стане дума. Разбирате ли, аз съм от криминалната милиция. Около вашата група се появиха сериозни проблеми.

Оп-па! На Бек чак му прилоша. Ето докъде ги докара Татето с неговата „черна каса“, ама и всички те си бяха виновни — вземаха парите на ръка, не декларираха доходите си и съответно не плащаха данъци. Но защо именно тях докопаха? Всички групи работят така и засега не са стиснали никого за гърлото.

От банята изскочи Света — измита, с бяла кожа, бели изопнати шортички и блузка с тънки, почти невидими презрамки. Като видя момчето с дългите мигли, тя леко се люшна назад, по лицето й се изписа едва забележимо разочарование. „Явно е очаквала друг човек — с присмех си помисли Бек. — Виж ти, дори такава глупачка има почитатели“. Ако някой кажеше на Биримбек Бейсенов, че Света Медведева е много привлекателно момиче, той страшно би се изненадал.

 

 

Въпреки че си бе представял приблизително какво момиче ще види, Андрей Чеботаев едва сдържа смайването си. Живата, домашна Светлана Медведева нямаше нищо общо с образа, който бе виждал на сцената. На изяви на група „Би Би Си“ Андрей никога не бе присъствал, но миналата година клип с песента „Не ми обръщай гръб“ се въртеше по един от телевизионните канали. На екрана Андрей бе видял страстна тъмноока брюнетка с дълга коса, която прелъстяваше две нежни светлокоси момчета с невинни физиономии и похотливи движения. Като цяло клипът му се стори съмнителен от гледна точка на целомъдрието, но напълно правдив от житейска гледна точка. През последните няколко дни оперативният работник постоянно събираше информация за групата и вече знаеше, че в живота Светлана Медведева е синеока блондинка, а дългата черна коса и ярките сини очи са просто перука и грим около контактните лещи. И все пак дистанцията между екранно-сценичната жена вамп и хубавичката блондинка с приветлива усмивка се оказа по-голяма от очакваната.

Приветливата усмивка наистина кой знае защо моментално угасна и отстъпи място на слисано мигащи очи. „Ако не знаех, че Бейсенов си има постоянна приятелка, щях да си помисля, че съм дошъл в лош момент и съм нарушил интимната им среща — мислено се позасмя Чеботаев. — Впрочем в наше време фактът, че някой има сериозна приятелка, не е гаранция. Всичко се случва…“

 

 

Тя кой знае защо беше сигурна, че е дошъл Павел. Откъде идваше тази увереност, Светлана не би могла да обясни. Просто й се бе привидяла сцена от красив филм: Павел е забелязал от прозореца, че тя се прибира, и е решил да се отбие — нали Олга не си е вкъщи и по всичко личи, че няма да се върне скоро. Защото, когато тръгват за любовна среща, неверните съпруги обикновено измислят някакво продължително мероприятие като например вечерен банкет по случай сполучливо приключени преговори. Но вместо Павел в хола стоеше абсолютно непознат младеж на около двайсет и пет години.

— Здравейте, казвам се Андрей Чеботаев — представи се той. — Аз съм от криминалната милиция. Трябва да разговаряме с вас.

— За какво? — бързо попита Света и хвърли бърз поглед към Бек. По физиономията му разбра, че двамата с Бек мислят за едно и също. Татето е сгазил лука и е изложил на риск всички. Ах, дъртият пръч! Лошо е, че го няма тук, човек не знае какво и как да говори, може вече да е на топло и да дава показания, а те сега ще изтърсят нещо, дето не бива… По дяволите! Затова значи го нямаше днес на репетиция.

— Аз не мога да разговарям с милицията без нашия администратор — твърдо заяви тя. — Извикайте го, тогава ще си говорим.

— Светлана е права — поде Бек, — няма да говорим без администратора.

— Но защо? — искрено се учуди младежът от милицията. — Бих ви разбрал, ако ви разпитваше следовател в качеството на обвиняеми, да отказвате да отговаряте на въпросите му без адвокат. Но вие дори не знаете за какво искам да говорим, а вече викате на помощ администратора си. Да не би да сте непълнолетни, а той да ви е като баща?

Светлана неочаквано избухна в смях — неволният каламбур се оказа толкова точно уцелване на истината, че тя не можа да остане сериозна.

 

 

Андрей със задоволство си каза, че от подготовката и домашната работа има полза. Естествено, преди да тръгне към дома на Светлана Медведева, той бе направил всякакви справки за групата „Би Би Си“ и знаеше не само имената на всички, свързани с дейността й хора, но и техните прякори. Освен тримата изпълнители и техния администратор Папоров той си направи труда да запомни имената и на хореографа, визажиста, гардеробиера и „саунда“ — човека, който отговаряше за апаратурата в случаите, когато изпълнението на групата вървеше на плейбек. При това Чеботаев изобщо не се бе подготвял да бъде посрещнат враждебно и се наложи някак да разведрява обстановката. Да се въоръжи с тези знания му бе наредил Миша Доценко.

— Нали знаеш понятието „култура на изложението“? — строго попита той Андрей. — Е, далеч не всички притежават такава култура. Хората започват да ти говорят и да споменават някоя си Маря Петровна или Иван Лукич, но съвсем забравят да обяснят, че Маря Петровна е тяхна съседка от предишното им местожителство, а Иван Лукич — колега, който наскоро се е пенсионирал. Ти трябва постоянно да ги прекъсваш и да питаш за кого ти говорят, така че хората, първо, започват да се дразнят, а второ — губят нишката на разказа си. Когато обаче обсъждаш с тях познатите им осведомено, на тях им е приятно. С една дума, Андрюха, не бива да те мързи, а вземи да научиш имената и да ги запаметиш — едва тогава тръгни да се видиш с нашата звезда на естрадата.

Чеботаев не беше сигурен дали Доценко е прав, но реши да се вслуша в съвета му изключително като експеримент. Освен това имаше известна представа от вкуса на варивото, наречено „шоубизнес“, и съвсем основателно смяташе, че там има голям простор за дейност от страна на служителите от отделите по икономически престъпления. Представи си, че докато плавно си обсъждат проблема с безумния почитател, изплува случайна фраза — уж без никакво отношение към убийствата, но всъщност водеща към колеги на разпитваните! Но той би обърнал внимание на тази случайна фраза само ако знае за кого става дума. Макар че, като гледа обстановката в жилището на младата певица, изобщо не би казал, че тя има много пари. Чистичко, много уютно, но с евтини и не твърде нови мебели. А и жилището не е голямо. Явно прословутият Тате не се стреми да направи чедата си богати. Андрей знаеше, че администраторите обикновено слагат в своя джоб около половината от полученото за изпълненията, а останалата половина се разпределя за мероприятия по представяне на групата и самите нейни членове. И това заплащане далеч не е толкова голямо, колкото е прието да се смята. А понякога е направо мизерно.

Каламбурът за Татето изигра ролята си — Медведева и Бейсенов се засмяха. Андрей разбираше от какво са се уплашили те и защо не искат да разговарят без Папоров. Те просто не бяха наясно с разликата между криминалната милиция и службата по борба с икономическите престъпления — както и много хора, си мислеха, че цялата милиция е многоръка и многоглава институция, така че един човек може едновременно да се занимава със злоупотреби, убийства, кражби и банкови измами, а същевременно и с издаване на разрешения за притежаване на оръжие. Ако въпросът беше за „черната каса“ и неплащането на данъци, при тях щеше да дойде служител от друг отдел, а не от криминалната милиция. Те обаче и представа си нямаха за тези тънкости и се уплашиха, че посещението на Чеботаев е свързано с финансови въпроси. Трябваше да ги успокои. Но не директно, не грубо, не с думите: „Спокойно, приятели, не съм дошъл във връзка с данъците“, инак те щяха да се наежат и затворят в себе си в страха си да не изтърват някоя издайническа дума. Трябваше да го направи фино и незабелязано, просто да им подскаже, че разговорът няма да е свързан с икономически въпроси.

— Ама защо се смеете? — невинно окръгли очи Андрей. — Нещо смешно ли казах?

— Добре го казахте за бащата — отговори, като избърса бликналите от смеха сълзи, Светлана. — Много точно уцелихте.

— Не ви разбрах.

Андрей се навъси и се престори на ядосан, за да ги накара да разберат, че никога в живота си не е чувал името Папоров, камо ли прякора му Татето.

— Ние наричаме нашия администратор точно Татето — обясни Бейсенов. — Фамилното му име е Папоров.

— А, сега разбирам — каза Андрей. — И с него ще се видя и ще разговаряме, но по-късно. Може и да не се наложи, ако сега с вас изясним всичко. Светлана, вие знаете ли, че имате фенове?

— Има си хас да не знам! — фръцна се момичето. — Че това тайна ли е? Кажи-речи, познаваме ги всичките по физиономия.

Това е ценно. Само че съмнително. Добре де, ще проверим.

— Ама буквално всичките ли? — недоверчиво попита Чеботаев. — И колко са те?

— Ами… — Светлана се замисли, сбърчила носле. — Най-преданите са сигурно около двайсет и пет — трийсет души. Има и още около петдесет.

— А по какъв критерий ги определяте на предани и обикновени?

— Преданите постоянно се въртят около групата, правят опити да се сприятелят с нас… такива работи. Ето, Бек — кимна тя към Бейсенов — вече няколко месеца не може да се отърве от едно момиче, тя го преследва буквално по петите, иска да му стане гадже. Така е, Бек, нали?

— Така е — кратко отговори Бейсенов.

— Ами какво друго… Преданите винаги гледат да разузнаят къде ще свирим следващия път, промъкват се в служебните помещения, където се гримираме и преобличаме.

— А ако не успеят да се промъкнат?

— Тогава търсят Татето в залата или се лепват за „саунда“. Изобщо някак успяват да научат каквото искат.

— Добре, това е ясно. А обикновените фенове какво представляват?

— Ами те са такива, които просто си падат по нашата група и с удоволствие идват да ни слушат, ако им се удаде възможност. Но не ни се натрапват.

— Откъде ги познавате тогава — щом не ви се натрапват?

— Е, нали имам очи — позасмя се Светлана. — Вече ги познавам по физиономия.

— Добро зрение ли имате?

— Не се оплаквам. Слушайте, аз нещо не разбирам. Защо милицията се интересува от нашите фенове? Да не би да са се сбили и някой да е пострадал? И изобщо какво отношение имам аз към това?

Чеботаев въздъхна:

— Интересува ме само един от вашите фенове. При това той не е фен на цялата ви група, а ваш личен почитател, Света.

— Кой е той?

— Бих искал да знам…

— Аз пък още по-малко бих се сетила. Ако обичате, говорете по-разбираемо! Кой е този почитател и какво е направил?

— Ами, разбирате ли, той убива всички, които говорят лоши неща за вас.

 

 

Бек не вярваше на ушите си. Какъв пирует, а! Нашата празноглава глупачка има почитател, и то какъв! Готов на всичко, включително да убива. Да не е луд нещо?

— Да не би да е луд? — веднага попита Бек.

— Май е такъв — отговори младежът от милицията.

Колкото и да се силеше, не можеше да си спомни как се казва този младеж с дългите мигли. Нали той си каза и първото, и фамилното име, Бек си спомняше това определено, но какви бяха те… Бек никога не обръщаше внимание на неща, които не са свързани с танците или с неговата любов към Ксюша. Тъй като младежът от милицията нямаше отношение към тях, не беше обърнал внимание на името му. Заради тази си разсеяност Бейсенов често попадаше в ситуации, в които не можеше да се сети как се казва някой човек или къде се е запознал с него. И всеки път безуспешните опити да си спомни нещо будеха у него асоциации със сцената на гробищата от балета „Жизел“. Ето, сякаш е тя, Жизел, обаче не — тя вече изтичва иззад друга надгробна плоча, но пак не е тя, о, напротив, тя е… не, пак не е тя.

Междувременно младежът разказваше някаква невероятна история за писма и някакво момиче, което много приличало на Светка с грим и перука и което нямало и представа кой му пише и защо. Бек слушаше с половин ухо, това не му беше много интересно. В края на краищата става дума за почитател на Светка — тя да се интересува. Това не засяга него.

— Ами вие, Биримбек? — стигна до слуха му един въпрос. Всъщност той не разбра какво точно го питат, просто реагира на името си.

— Аз ли? — попита той. — Какво за мен?

Стана му неудобно. Мислите му пак го бяха отнесли някъде далече и той беше изпуснал нещо от думите на милиционера.

— Случайно да сте виждали сред постоянните посетители на вашите изяви висок блондин със сини очи?

— Не, не съм виждал. Тоест искам да кажа… Блондини със сини очи има много, такъв е, общо взето, славянският тип, половината московчани изглеждат така. Не съм се заглеждал.

— Може би сте забелязали някой да се държи необичайно?

— Не, не съм виждал нищо подобно.

Той наистина не беше виждал нищо. По време на изпълнение Бек изобщо не гледа към залата, какво го интересува тя? Светка пее, Борка припява или прави по някоя танцова стъпка, а неговата задача, задачата на Бек, е с пластика, с точни, обмислени движения да предаде на публиката зримия образ на казаното в песента. Да го предаде така, че хората не само да го разберат, но и да го почувстват. Светка и Борка са тези, които стоят на сцената с лице към публиката, е, нека те да си спомнят кого са виждали в залата. А Бек се движи, няма време да гледа към залата. Пък и не е интересно.

 

 

Светлана слушаше Чеботаев със зяпнала уста. Каква история, а! За такъв късмет никой в тяхната група дори не би посмял да мечтае! Дори печеният Тате не би измислил такова нещо. Ами Бек защо седи като отнесен? Мигар не схваща? Или пак се е размечтал за своята Ксюша?

— Бек, събуди се бе, човек!

Тя се обърна към Бейсенов и силно го плесна по ръката.

— Представяш ли си колко страхотно става! Татето ще уреди още утре всички вестници да пишат за това. И ще кажем на момчетата да го пуснат в интернет. Народът ще се втурне да слуша нашите концерти! Абе клубовете ще се изпопребият да ни предоставят сцените си! Хем не Татето ще ни предлага на тях, а те сами ще се редят на опашка при него. Поне най-сетне ще спечелим пари.

— Моля ти се, Света — объркано каза Бек, — та той е убиец. Луд е. Трябва да го заловят. А ти какви ги приказваш?

— Ами нека те — кимна Светлана към оперативния работник — да го издирват, колкото си искат. Тяхна си работа. А ние трябва да използваме тази ситуация реално, разбираш ли? Докато не са го хванали, трябва да подгряваме интереса на публиката. Да идват и да се оглеждат един другиго — ами ако убиецът стои до тях? Колкото по-дълго го издирват, толкова по-добре за нас.

— Не е хубаво да разсъждавате така, Светлана — поклати глава Чеботаев. — Ами ако убие и друг човек, докато го издирваме? Ние смятаме да помолим вашия администратор да намали за известно време изявите ви, инак ще ни бъде трудно да предотвратим нови престъпления. Така че ще трябва да се простите с мисълта да спечелите пари от убиеца. Няма да спечелите нито копейка, докато не го заловим и не се уверим, че няма да убие никого повече.

— Абе да прави каквото ще, да убива. Нали казахте, че убива хора, които говорят лошо за мен? Хак им е тогава, да не си разпускат много езиците.

Тя вече беше схванала, че не бива да говори така, и се ядосваше на несдържаността си. Но най-много се ядоса на гостенина от милицията. Той беше виновен, че тя изтърси глупост. Спечели доверието им, престори се, че говорят на един език и мислят еднакво. Той я измами, а тя, глупачката, се отпусна и повярва. Абе може ли да се вярва на ченге, а! Всичките до един са гадове, живеят на държавна заплата и не разбират понятието „печелене на пари“. И изобщо тя си беше права, друг е въпросът, че не биваше да изрича това на глас пред ченгето. Трябваше само да кима и да се съгласява, а после скришом да обсъдят всичко с Татето. Сега тоя идиот ще им провали цялата аванта.

— Недейте така, Светлана. — Изглежда и Чеботаев се смути и това достави на Светлана мигновено удоволствие. — Нямате право да говорите такива неща. Всеки живот е безценен, дори да е живот на човек, който говори гадости за вас. И вие сте длъжна да ни помогнете.

— Какво, каквооо?!

Тя присви очи и проточи тези думи със същия неприятен тон, с който като малка разговаряше с приятелките си.

— Аз? Длъжна? На вас? И от къде на къде, ако мога да знам, решихте, че за нещо съм ви длъжна?

 

 

Чеботаев внезапно почувства, че нещата не вървят, както трябва. Не можеше да разбере в кой момент инициативата в разговора се бе изплъзнала от ръцете му, но сега всичко тръгна наопаки. Очевидно беше сбъркал някъде, с нещо бе ядосал Светлана, но къде и с какво? Хем вече имаше чувството, че добре се е подготвил за този разговор. Сега тя застана в агресивна позиция, а той е принуден да я уговаря и убеждава, вместо да я постави в положението на уплашена и да започне подробните обяснения какво и как трябва да прави, за да им помогне да намерят престъпника.

Андрей от самото начало беше сигурен, че в разговора не може да възникнат каквито и да било трудности. Абе просто тези трудности няма откъде да се вземат. Вярно, Светлана и този танцьор, Бейсенов, са по-млади от него, но не толкова, че да минават за друго поколение. Самият той съвсем наскоро, и то с големи усилия, под натиска на родителите си успя да се отърве от натрапчивия жаргон на цели деветдесет процента от неговите връстници. Самият той с удоволствие ходеше да слуша модерни групи, разбира се, когато времето му позволяваше, и се обличаше като всички на неговата възраст, и не отваряше книга твърде често. Тоест той обичаше да чете, но предпочиташе да го прави на компютъра и в интернет. И ако допуснем, че мисленето на престъпника по естествен начин трябва да се различава от мисленето на служителя от милицията, то със законопослушните граждани, каквито бяха Светлана и Биримбек, Андрей Чеботаев би трябвало да разсъждава и чувства по един и същ начин. Така поне си бе мислил той до последния момент. Обаче ето на, нещо се обърка, нещо от замисъла на Щирлиц не се върза. Сега излизаше, че казахското момче Биримбек се озова на страната на оперативния работник, докато московското момиче Светочка е на абсолютно противоположно мнение. Нещо повече, той, Чеботаев, глупаво пропусна момента, когато би могъл да действа меко, със средствата на убеждението, докара ситуацията до открито противопоставяне, момичето започна да се държи враждебно и беше ясно, че сега вече няма да отстъпи от позицията си. Андрей схвана и още една грешка, която бе направил. Та нали още когато събираше сведения за групата му бяха казали, че Медведева не обича твърде Бек Бейсенов и макар че самият Бек не се и досеща за това, за всички околни то е съвършено очевидно, във всеки случай отношенията между тях не са приятелски. Именно затова не биваше да води разговора с тях едновременно. Нищо нямаше да загуби, ако отначало беше поговорил със Светлана, а после се бе срещнал с танцьора. Е, щеше да изгуби три–четири часа повече — и толкоз. А сега какво излезе? Излезе, че Светлана зае позиция и за нищо на света, камо ли пък заради някакви солидни аргументи, няма да отстъпи — само защото до нея стои Бек. Пред него тя няма да се изложи и предаде. Вярно, Чеботаев не можеше да знае това със сигурност, но трябваше да го предвиди. Сега вече беше очевидно, че докато Бейсенов е тук, от разговора няма да има полза. Танцьорът смята, че тя не е права, и Светлана ще упорства до последно просто заради принципа. Е, и какво ще прави Андрей сега? Да помоли Биримбек да си върви? Още по-лошо. Да прекрати разговора и да предаде всичко в ръцете на следователя, който ще ги извика в кабинета си и ще разговаря с тях със съвсем друг тон? Тоест ще излезе, че той е направил гафа, а други ще му сърбат попарата. И на него му е гадно на душата, а и още не се знае дали ще му се размине. Щом види пред себе си агресивно настроеното момиче, следователят бързо ще схване, че с нея е било работено неквалифицирано, а може да не стане нужда и да го схваща, а тя сама да му го каже, хем и да поизлъже, както често се случва. Дааа, хубаво се насади…

Оставаше последното средство — страхът. Това можеше да бъде спасителният пояс, в който Светлана би се вкопчила и без да се изложи пред Бейсенов, да бъде умилостивена.

— Защо смятате, че съм ви нещо длъжна? — попита тя, присвила очи.

— Какво говорите, Светлана. — Андрей се постара да изрече това, колкото може по-меко и топло. — Не сте ми длъжна изобщо. Но сте длъжна да мислите за себе си, за своя живот и здраве. И естествено за красотата си.

Презрителното примижаване изчезна, ярките сини очи се разшириха.

— Нещо не схващам. Какво общо има тук…

— Ето ви го общото. Имаме си работа с психар, затова никога не можем да знаем със сигурност какво ще му хрумне в следващия момент. Днес той убива хора, които се опитват да опорочат името ви. Имаме ли гаранция обаче, че утре няма да пожелае да убие самата вас?

— Защо пък? — учуди се момичето. — За какво му е да ме убива, щом е влюбен в мен до уши? Говорите глупости.

— Той е влюбен днес. Но утре? Спомняте ли си какво стана с онова момиче от Сочи? Човекът, за когото се оказала недостъпна, не я уби, но я нарани, лиши я от красотата й. Докато вашият почитател не се опитва да се доближи до вас, нищо не ви заплашва. Но представете си за миг, че реши да се запознае с вас, да започне да ви ухажва, разчитайки на взаимност. Нали вие няма да го поощрите, понеже знаете, че е луд, а освен това и убиец. Ще го отхвърлите, а той ще поиска да ви отмъсти. Не ви ли е страх?

— Не ме е страх — отвърна рязко Светлана. — И изобщо, откъде ви хрумна, че ще поиска да ми отмъсти? Няма нужда да ме плашите. Реално не съм му сторила нищо лошо, та той да ми отмъщава.

— Тук обаче не сте права. Заради вас той се е решил на убийство, и то неведнъж. Сложил си е грях на душата, разбирате ли? Страдал е, измъчвал се е и има право да разчита поне на някаква компенсация за своите страдания. Ще поиска да научите за тях и да ги оцените по достойнство. А вие смятате да го изхвърлите като някакъв ненужен просяк. Нали ще се обиди?

Светлана не отговори, тя мълчаливо разглеждаше лакираните в яркозелено пръстчета на краката си. Андрей изведнъж осъзна, че всичко е напразно. Няма да успее да я помръдне от позицията й. Интересно, защо мълчи Бейсенов? Нито дума не отронва. Сякаш това изобщо не го засяга. Или изведнъж е схванал меркантилните сметки на Медведева и се е съгласил с тях? Впрочем добре е, че мълчи. Какво пък, последен опит или както казват спортистите, последен скок. Нека опитаме да я притиснем с логика. Да я накараме да се съгласи с нещо, каквото и да е, а после току-виж работите потръгнали.

— Или може би не смятате да го отблъснете? — попита Чеботаев. — Ако маниакът убиец пожелае да се сближи с вас, вие сте готова да го поощрите, за да не ви се разсърди?

— Това не ви засяга. Когато той реши да се запознава с мен, тогава ще му мисля.

Е, край, дотук беше. Андрей осъзна, че напълно е провалил работата.

 

 

Още щом се разбра за загадъчния почитател на Женя Рубцова, оперативните работници още веднъж разговаряха с приятелите и познатите на Валерий Фризе и Николай Курбанов, но не с всички наред, а само с онези, които са били със загиналите във вечерите преди убийствата, които са ходили заедно с Фризе в нощния клуб „Херакъл“, а с Курбанов съответно в „Нощна пеперуда“.

Валерий Фризе в онази вечер бил с приятелката си.

— Постарайте се, моля, да си спомните буквално всичко, за което разговаряхте, докато бяхте в клуба — помоли я Доценко.

Както и трябваше да се очаква, момичето на име Дина уверяваше, че не са разговаряли за нищо особено, а и вече бил минал цял месец, нима би си спомнила всичко?

— Да сте обсъждали изпитите например? — попита Доценко, тъй като знаеше, че Дина и убитият са били в един курс.

— Ами не, едва ли, беше още средата на май, до сесията имаше много време.

— Или работата на Валерий във фирма „Тектон“?

— И нея не, та той се занимаваше с програмното обезпечаване, а аз нищо не разбирам от това.

— За какво си говорехте обикновено?

— За всичко. — Дина горчиво се усмихна. — Валера беше невероятен, с него можех да си говоря за всичко, което ме интересува. Той знаеше страшно много, а ако не знаеше нещо, но виждаше, че ми се иска да поговорим за него, винаги се стараеше да разбере за какво става дума, та после да може да го обсъди с мен.

— Например?

— Ами… Например веднъж споменах нещо за Лана Вайсмюлер, а той ме слуша съвсем мъничко, а после каза: „Дай ми ден-два, ще намеря касети с нейни филми, ще ги видя, а после ще се върнем към този разговор“. Хем беше много зает, учеше и работеше, но пак искаше да отдели време за тези касети, за да разговаря на интересна за мен тема. За Валера винаги беше много важно да ми е интересно с него.

— Защо? — попита Доценко, макар че отговорът му се струваше очевиден. Дина беше необикновено привлекателно момиче, докато загиналият Валерий Фризе не е можел да се похвали с никакви изключителни външни данни. Миша беше сигурен, че сега ще чуе: „Страхуваше се, че ще го напусна“. Но чу съвсем друго:

— Той ме обичаше. И искаше да се чувствам добре. Във всяко отношение, разбирате ли?

Че какво имаше за разбиране? Всичко това беше чудесно, но Доценко искаше да насочи момичето към спомени за последната вечер, която то бе прекарало с Фризе в нощен клуб „Херакъл“.

— Дина, често ли ходехте с Валерий в нощни клубове?

— Често. Вече ви казах, че той учеше и работеше, свободното му време беше само късно вечер и нощем. Кога по друго време можехме да се виждаме?

— В някой определен клуб ли ходехте постоянно, или в различни?

— Господи, та вече хиляди пъти ме питаха за това! — възкликна с досада момичето. — Така де, докога едно и също? Преди месец ме разпитваха, сега пак… Вие какво, нямате ли си друга работа? Не можете да намерите убиеца и сега имитирате активност. Винаги съм смятала, че вестниците преувеличават, когато ругаят милицията, нали разбирате, за да са по-интересни, пишат какви ли не глупости. А сега виждам, че всичко е било истина. Та вас за нищо не ви бива, нищо не можете да направите, само тормозите хората!

Тя се разплака. Обикновено в такива случаи Доценко изпитваше жал и същевременно неудобство, сякаш именно той беше виновен, че човекът е убит, а престъпникът и до ден-днешен не е открит. Днес обаче не изпита нито жал, нито неудобство. Може би го беше изтощила жегата, може би продължителните и безуспешни търсения на вариант за размяна на жилището, а може и просто да беше обръгнал на тези неща. Михаил реши да не изчаква момичето да се успокои. От опит знаеше, че не бива да позволява на хората да потъват твърде дълбоко в емоциите си. Щом един човек се е разплакал, трябва незабавно да започнеш да говориш нещо, да му обясняваш, да задаваш въпроси — тогава той ще се поразсее, ще се абстрахира от проблемите си и от своите сълзи. Разбира се, обективно погледнато, това беше жестоко, но ако Доценко всеки път изчакваше човекът да се успокои сам, би трябвало да отделя за подобни разговори три пъти повече време. Щом работиш в отдел за тежки престъпления, бъди готов да видиш страдания и сълзи, а никой оперативен работник няма излишно време.

— Дина, не сте права — заговори меко той. — Преди месец, когато загина Валерий, издирвахме убиеца сред хора, които може да са изпитвали неприязън към него. Днес ситуацията е променена, при абсолютно същите обстоятелства беше убит още един човек и ние ще търсим убиеца по съвсем друг принцип. Затова ми е нужно още веднъж да ви задам същите въпроси. По-точно на вас само ви се струва, че въпросите са същите, в действителност те са други. Ето, сега ще ви задам въпрос, който със сигурност не са ви задавали по-рано.

— Какъв?

Дина изхлипа и избърса лицето си с ръка. В този жест имаше нещо толкова детинско, че Доценко неволно се усъмни: възможно ли е това дете да учи в университет, и то във философски факултет? Какви ги разправят там за акселерацията? Глупости разправят — днешните дечица само секс започват да правят по-рано, инак порастват още по-късно от предишните поколения. В Англия на двайсет и една година стават пълнолетни и се смята, че човек на тази възраст става толкова самостоятелен и разумен, че може да му се повери да се разпорежда с голямо състояние. Интересно, колко пари могат да се дадат на малката Дина, така че да не ги загуби и да не прави глупости? Най-много хиляда рубли, реши Доценко, защото ако й се дадат повече, тя веднага ще ги похарчи за модна дрешка, а после ще пести от храната, ще остане на хляб и мляко.

— Ще ви попитам, Дина, за какво разговаряхте обикновено с Валерий, когато се намирахте в нощен клуб. Признайте — такъв въпрос не са ви задавали, нали?

— Вярно. Какъв странен въпрос… А защо ме питате за това?

— Защото трябва да знам.

— Защо?

— Нужно ми е. Вие отговорете, а после аз ще ви обясня. Значи, влизате, вътре е шумно, гърми музика, свири някаква група, публиката е сто-сто и петдесет души. Отивате на бара, вземате… Какво вземахте обикновено?

— Аз — сок, Валера — пепси, понякога си вземаше бира, но рядко.

— Добре, вземате си сока и после какво? За какво може да се разговаря сред такъв шум? От такива децибели нормален човек ще започне да го цепи главата.

— Не, нас не ни цепеше. Но е трудно да се разговаря, за това сте прав. Ние изобщо влизахме в такива клубове, когато се чувствахме много уморени или при лошо време. Валера свършваше работа към десет вечерта, да отидем на ресторант — скъпо, вярно, има и по-евтини заведения, но в единайсет тях ги затварят. Обикновено се разхождахме или отивахме у приятели. Не си ходехме на гости, така че, когато нямаше къде да се денем, а не искахме да се разделяме, отивахме в нощен клуб. Който се случеше най-близо. Нямахме постоянен клуб.

— Ясно. А групата „Би Би Си“ харесва ли ви?

Дина съсредоточено сбърчи челце, сякаш не разбираше въпроса.

— „Би Би Си“ ли? Каква е тази група?

— Групата, която е свирела онази вечер в клуб „Херакъл“.

— А, тази ли… На Валера никак не му хареса как пеят. Изобщо нищо в тях не му хареса. Право да си кажа, и на мен.

— Откъде знаете, че групата не му е харесала?

— Ами той ми каза — отговори учудено момичето.

— Кога ви го каза?

— Просто веднага, там.

— Какво именно каза?

— Ами… че не му харесва. Господи, какво значение има това?

— Дина, това е много важно, повярвайте ми. Постарайте се да си спомните точните думи на Валерий за групата, която е свирела тогава.

— Какви глупости… Просто се чудя защо ме питате това. Ами просто каза, че всички са бездарни, че песните им хич ги няма, само танцьорът им що-годе го бива, а певицата е направо за боклука.

— Какво значи „песните им хич ги няма“? — не разбра Михаил.

— Валера казваше така, когато смяташе, че и думите, и музиката са лоши.

— Ясно. А за певицата? Обясни ли някак защо тя не му харесва?

— Каза… — Дина отново се замисли, в очите й бликнаха сълзи, готови всеки момент да се затъркалят по нежните й бузи. — Каза, че няма глас, а това, което пее, си го вади от задника. Вярно, грубо беше, но нали искахте точно… Това каза.

— Нещо друго?

— Каза също, че тя няма капчица мозък, щом не може да разбере дори такъв примитивен текст. Тоест имаше предвид, че тя дори не разбира за какво пее. Смяташе, че стилът на изпълнението не отговаря на текста на песента. Валера много силно чувстваше тези неща и винаги се ядосваше, ако някой певец пееше глупаво.

— Глупаво пеене? — попита Доценко. — Интересен израз, не бях го чувал. Какво означава?

— Означава точно това — че певецът не разбира смисъла на думите или не умее да го предаде. Движи се погрешно, интонацията е невярна, с една дума, нищо не е, както трябва. Еталон за Валера беше Алла Пугачова, той я смяташе за гениална актриса и сравняваше всички изпълнители с нея. Естествено, никой не му харесваше. Знаете ли, Валера беше много строг ценител, дори жесток, и не смекчаваше изразите си. За тази певица каза такива неща, че дори ми е неудобно да ги повторя.

— Е, няма как — усмихна се Доценко, — ще се наложи да ги повторите. И сега аз ще ви обясня защо. Близо до вас е стоял човек, който е чул всичко това. Ние смятаме, че именно той е убил Валерий.

 

 

С приятелите на Николай Курбанов разговорът мина много по-лесно — нали фаталната вечер в клуб „Нощна пеперуда“ беше само преди няколко дни. Заедно с Курбанов, който, за разлика от Фризе наистина е бил почитател на „Би Би Си“, в клуба били още три момчета и две момичета. Със съвместни усилия бързо се установи, че Курбанов, който въпросната вечер се оказал без момиче, описвал надълго и нашироко какво и в каква последователност щял да направи, ако се озовял в едно легло със солистката на групата Светлана Медведева. Обяснявал не толкова артистично, колкото цинично. Когато един от приятелите му се усъмнил в реалността на подобна перспектива, защото на толкова красива певица едва ли щял да й притрябва Колка с неговите вечни парични проблеми и липса на терен и кола, Курбанов започнал много авторитетно да го опровергава, като привеждал като аргументи незнайно откъде взели се сведения колко лесна и невзискателна била Светлана. Че със сигурност знаел, че тя била готова да легне с всеки, който я привика с пръст, а понякога дори си плащала, ако момчето й харесвало, но не й обръщало внимание. И че колкото по-долно било положението на претендента, колкото по-малко ум, красота и пари имал, толкова по-големи били шансовете му за креватна победа, защото Светка обожавала всякакви мръсотии и мерзости, толкова развалена била. Естествено всичко това, изречено с далеч не изискани изрази.

Така стана що-годе ясно с какво бяха разгневили своя убиец Валерий Фризе и Николай Курбанов, но нито Дина, нито приятелите на Курбанов можаха да си спомнят наблизо да е стоял синеок блондин. Хем той би трябвало да е стоял не просто наблизо, а плътно до тях, така че сред оглушителния шум да чуе разговора им. Впрочем нищо чудно — в един нощен клуб е не само шумно, но и тъмно, а младежите ходят там да си прекарат времето приятно, да послушат музика, да се повеселят с халба бира, да потанцуват. Защо да се оглеждат наоколо? Вярно, има и такива, дето ходят по клубове, за да търсят запознанства, но явно нито Дина, нито приятелите на Курбанов бяха от тях.

Оставаше да се надяват единствено на самите членове на група „Би Би Си“. Ако убиецът наистина е техен предан фен, може изпълнителите да го познават или поне да са забелязали физиономията му. Бяха възложили на Андрей Чеботаев да разговаря с тях. И ето, че Андрей се върна от срещата със Светлана Медведева и Бек Бейсенов. Върна се със съвсем неочаквани резултати.

— С една дума, те няма да ни помагат — завърши разказа си Чеботаев, забил поглед в пода. — И дори да познава този откачен тип, Светлана няма да ни го предаде.

— А Бейсенов? — попита Настя, която напрегнато бе слушала оперативния работник. — Той как ти се стори?

— Той изобщо е равнодушен към всичко. Струва ми се, че дори не ме слушаше. Вярно, отначало се опита да въздейства някак на Медведева, но бързо се отказа. Нищо не го интересува.

— Слушай, а ти защо изобщо си казал, че ще трябва да спрат с концертите си? — внезапно избухна обикновено спокойният Миша Доценко. — Напротив, в наша полза е те да свирят. Ще търсим тоя безумен фен сред тълпата слушатели. Ти какво, имаш ли изобщо ум в главата?

— По-тихо, по-тихо — каза успокояващо Настя, — той не е имал предвид нищо такова, нали, Андрей? Било е тактически ход. Е, съгласна съм, не много сполучлив ход, но всички грешим, дори най-опитните оперативни работници правят грешки. Не се ядосвай, Мишенка, нищо катастрофално не се е случило. Всичко е поправимо.

— Да бе, поправимо! — продължи да мърмори Доценко. — Тая мацка толкова се е ядосала на Андрей, а в негово лице и на всички нас, че дори да забележи някой подозрителен младеж, за нищо на света няма да ни каже. Просто от лошотия. Какво й пука, нищо не я заплашва, а колкото по-шумен е скандалът, толкова по-изгодно е за нея. Трябваше така да изградиш разговора, че и през ум да не й мине за изгода, а ти какво си направил?

Андрей изглеждаше толкова нещастен, че на Настя неволно й домъчня за него. Разбира се, като старша в тази група, тя трябваше да му се скара, да анализира пред всички грешките му и както се казва, „да го накаже с мъмрене“, но тя знаеше, че няма да може и няма да го направи. И то не защото беше неправилно, а просто защото тя по принцип не можеше и не умееше да го прави. Едно е да обучаваш и тренираш стажант, в това отношение тя не изпитваше съмнения и безжалостно изтъкваше всяка грешка на стажанта, и съвсем друго — да правиш забележки на колега, макар и младши по възраст и чин, но все пак колега. Освен това се чувстваше отчасти виновна, че бе станало така. Трябваше да започнат от Папоров, защото беше очевидно, че той е главният — каквото той каже, това ще става. Под влиянието на неочакваната информация той би могъл да се стъписа и тогава от него с лекота би могло да се изтръгне обещание изявите на групата временно да престанат. Не можеха да му наредят — той не беше държавен служител и нямаше началници, можеха да се надяват само на здравомислието му и на собствената си сила на убеждаване. А сега Медведева със сигурност се беше обадила на Папоров и му беше напълнила главата със съображенията си относно ползата на криминалния скандал за популярността на групата. Появяването на хора от милицията нямаше да бъде неочаквано за него, той щеше да бъде готов да им откаже, ако пожелае. И сигурно щеше да пожелае. А ако не пожелае, ако не разсъждава глупаво като Медведева, Светлана ще се постарае да го убеди и ще направи това при всяко положение преди оперативните работници да представят на администратора своите аргументи. Ако Настя можеше да предположи, че всичко ще стане точно така, тя щеше да нареди на Чеботаев първо да поговори с администратора. Но тя не бе го предположила, бе позволила на Андрей да решава сам в каква последователност да разпитва хората от „Би Би Си“, така че и тя имаше вина за неговия провал.

— Вярно, не се е получило много добре — каза тя предпазливо, — но още не всичко е загубено. Остават Борис Худяков и техният администратор Папоров. Може те да се държат другояче. Ти ли ще отидеш? Или ще е целесъобразно с тях да се срещне някой друг?

Чеботаев сви рамене и отново отмести очи. Гъстите дълги мигли хвърляха такава сянка върху бузите му, сякаш под очите му имаше огромни синини, и това правеше лицето на Андрей да изглежда някак болно и особено нещастно.

— Ти си старша — ти решавай. Аз не знам как ще е по-добре.

— Миша, твоите предложения? — обърна се тя към Доценко.

— Аз мисля, че ще бъде правилно при Худяков да отиде Андрей. Андрюша, ти най-добре от всички нас си подготвен да разговаряш с него, проучвал си обстановката около групата, имаш най-много информация за тях. И после, макар че си се поиздънил при разпита на Медведева и Бейсенов, втори път няма да го направиш.

— Съгласна съм — кимна Настя. — А кой ще поеме Папоров?

И веднага си отговори сама:

— Вероятно аз. По старшинство.