Александра Маринина
Когато боговете се смеят (18)

Глава 18.

На разсъмване небето бе покрито с тънка пелена от облаци, която не издържа натиска на изгряващото слънце и страхливо се разпръсна, предоставяйки на лъчите възможността безпрепятствено да огряват града, да нажежават камъните и да изгарят лицата и раменете. Обленият в светлина търговски комплекс на Манежния площад със своите кулички и фонтани изглеждаше като оживяла картинка от книга с приказки и Женя, като поглеждаше от време на време към стълбището, водещо към стъклените врати на магазина, не можеше да не си представя какво вълшебно царство е скрито в неговите подземни етажи. Царство, което до днес беше недостъпно за нея. Парите, които й даваше баща й, не стигаха дори за най-евтината дрънкулка от онези, които се продаваха в „Охотний ряд“.

Женя чакаше Игор Лесников, с когото си бе уговорила среща предната вечер. И мястото бе избрала сама. Беше му предложила да се видят на площада, пред входа на ресторант „Испанско кътче“ — понеже той не бил далече от „Петровка“, но това естествено беше обяснението й за Игор. Всъщност Женя буквално благоговееше пред това място. Баща й само веднъж я бе завел на обяд в „Испанско кътче“, но и това се оказа достатъчно момичето да си създаде усещането за „истински живот“: скъп ресторант, усмихнати услужливи сервитьори, необикновени ястия, каквито тя не само никога по-рано не бе опитвала, но дори никога не бе чувала за тях. Само от думата „паеля“ я лъхваше духът на загадъчната Испания, тя си представяше чернокоси красавици с широки поли и кастанети на дългите тънки пръсти, мургави стройни мъже, море, палми и сладки звуци на китара, раждащи се под умелите гъвкави ръце на музиканти.

А точно срещу ресторанта беше входът на търговския комплекс, където имаше всичко, за което тя мечтаеше, но което беше недостъпно за нея. Не, Женя в никакъв случай не се надяваше Игор да я покани в „Испанско кътче“, стопляше я самата мисъл, че на това необикновено, вълшебно място тя ще се озове заедно с Него.

Игор закъсня с няколко минути, но Женя дори не забеляза това. И през ум не й мина да погледне часовника, докато го чакаше тук. Тя се наслаждаваше на всяка секунда и беше готова да го чака с часове. Видя Лесников, когато той се качваше по стъпалата от метрото, и сърцето й отново замря: колко е красив!

— Извинявайте, Женя, закъснях малко.

— Моля ви се, нали сте на работа.

Тя искаше да прояви великодушие и да изглежда зряла и разбираща.

— Но и вие сте на работа — възрази той. — Днес сте необикновено красива.

Да, беше се постарала. Не беше много лесно да избере дрехи от оскъдния си гардероб, така че Женя тръгна по отъпкания път — използва стари, леко отеснели неща: изопнати дънки, прилепнала трикотажна блузка с деколте. Труди се цял час върху грима, на два пъти отмива очната линия, докато получи желания резултат. Дълго работи върху устните, постара се да ги направи „секси“ и „примамливи“. Старателно подреди със сешоара измитата сутринта коса, така че да пада върху раменете и гърба й като гладка лъскава наметка — също като в телевизионните реклами за шампоани.

На Гриша още предната вечер бе казала, че отново я викат в милицията, но не е нужно да я откарва до „Петровка“ — човек от управлението ще дойде да я вземе. Тази информация напълно задоволи шофьора и той само се поинтересува дали след това Женя ще отиде на работа. Женя обеща непременно да отиде и помоли Гриша сутринта да постои вместо нея в приемната, за да отговаря на телефонните обаждания.

Така, като се отърва от зоркото око на верния човек на баща си, сега тя можеше да изглежда, както си иска. А преди да отиде на работа, щеше да прескочи до вкъщи и да си върне вида на прилежна ученичка.

Игор й предложи да седнат някъде и на Женя дори през ум не й мина, че той има предвид някоя пейка в Александровския парк. Ама, разбира се, той я канеше в заведение.

— В „Охотний ряд“ има едно симпатично кафене, казва се „Манер“ и там винаги има пресни сокове и вкусни пасти — с тон на познавач отговори тя. — Да вървим, Игор Валентинович.

Те влязоха през заветната врата, зад която започваше царството на скъпите дрехи, изисканите бижута, стилните обувки и модните парфюми. При всяка възможност Женя идваше тук, дълго се скиташе по етажите, разглеждаше изложените във витрините дрехи — толкова недостъпни и затова толкова желани, виждаше се облечена ту с този костюм на „Том Клайм“, ту с ей онова бельо на „Нина Ричи“, ту с обувчиците на фирма „Габор“. Ами това пепеляво на цвят палтенце от подстригана норка, копринено и безтегловно! Колко би й отивало! Ах, ако имаше възможност да се облича от тези магазини…

В кафенето те седнаха на една ъглова маса, Игор отвори менюто и Женя забеляза леката усмивка, мярнала се в очите му.

 

 

„Какви апетити има обаче това момиче — помисли си Лесников. — Интересно, как ли си представя нашите заплати? Защото цените в това кафене са безумни!“

Съпругата му Анастасия винаги бе печелила повече от него, но докато имаха общ бюджет, подобни цени не смущаваха Игор. Сега обаче ситуацията се промени. Игор трябваше да разчита само на милиционерската си заплата, която заедно с всички екстри, надбавки за прослужени години и премиални пак не позволяваше да черпи млади момичета с прясно изцеден портокалов сок на цена (както сочеше менюто) три и половина долара. Тоест би могъл да почерпи някое, но после нямаше да има с какво да обядва.

Той поръча на Женя сок и паста, както тя поиска, а на себе си взе минерална вода. И пристъпи към главното.

— Женечка, хрумна ни една идея за залавянето на престъпника, но за целта вие трябва да ни помогнете. Получихме още един запис, направен на място, където са се намирали почитатели на групата „Би Би Си“.

— Нали бяхте казали, че няма да снимате повече.

— Да, не сме и снимали. Познати на Бек Бейсенов ни донесоха този запис — веднъж той ги поканил в един клуб и там те снимали с любителска камера. Това е нашият последен шанс. Ако видите сред присъстващите онзи човек, ще започнем да реализираме плана си. Само че тогава ще трябва да ми отделяте много време, и то почти всеки ден. Възможно ли е това? Дали баща ви няма да има нещо против?

Какво пък, момичето би могло да бъде почти красавица, ако не цапотеше толкова много полудетската си муцунка. Особено в минути като тази, когато лицето й е огряно от щастлива усмивка и очите й сияят. Ако Коротков е прав и тя наистина е влюбена, време ще се намери и баща й естествено няма да има нищо против.

— Вече ви казах, Игор Валентинович — баща ми смята, че трябва да направя всичко, за да ви помогна да откриете убиеца. Ще ме пусне, можете да не се съмняваме. А какво по-точно ще правим ние с вас?

— Ами ние с вас… — и той се усмихна заговорнически — ще ходим по разни нощни заведения, ще пием приятни на вкус напитки, ще си бъбрим, ще танцуваме, изобщо ще се правим на влюбена двойка. Официално е обявено, че групата „Би Би Си“ временно прекратява изявите си във връзка с подготвянето на нова програма. Но ако престъпникът, когото издирваме, има навик да посещава нощни клубове, той няма да се откаже от този си навик само защото Светлана не пее. Той ще продължава да ги посещава, а ние с вас ще бъдем примамка. Представете си, че още веднъж се припознае и ви вземе за Медведева? Той ще се постарае да се доближи до вас, да попадне пред очите ви и именно тогава ние ще го заловим. Как ви се вижда този план? Но имайте предвид, Женя, че това е възможно само в случай че го познаваме по физиономия. Портретът, съставен по вашето описание, се оказа недостатъчен, по този портрет ние няма да можем да го идентифицираме. Ръководството ще даде разрешение да проведем операцията само ако видим как изглежда той в действителност.

— Почакайте, Игор Валентинович, не ви разбрах. Означава ли това, че аз ще изглеждам като Медведева на сцената — с разпуснати коси и гримирана?

— Именно, Женечка. И за това също ще ни е нужно разрешението на вашия строг баща.

— Ами дрехите? Медведева не може да се облича във вехториите, които нося аз. В нощните клубове момичетата са облечени красиво, модерно, а аз нямам такива дрехи.

— Ще решим този проблем. Важното е дали вие сте съгласна, Женя. Между другото, престанете да се обръщате към мен по собствено и бащино име. Щом ни предстои да прекарваме заедно толкова време, наричайте ме просто Игор.

Очите грейнаха още по-ярко, пълните, прекалено силно начервени устни се разтеглиха в усмивка.

— Ама разбира се, Игор, съгласна съм.

— Тогава си допийте сока, дояжте си пастата и да вървим на „Петровка“ да видим записа. Може пък този път да ни провърви?

Половината червило от устните й остана по чашата, другата половина — върху салфетката, с която Женя се избърса. Според Лесников сега тя не изглеждаше чак толкова вулгарно.

— С метрото ли ще пътуваме? — попита Женя, когато Лесников тръгна към стълбището, над което на специален стълб се извисяваше буквата М.

— Не, само ще пресечем до отсрещната страна и ще се качим в колата. Оставих я близо до Болшой театър, не намерих по-близко място.

Той учтиво отваряше пред Женя стъклените врати в подлеза, придържаше я под лакътя, когато се качваха по стълбищата, а когато пресичаха „Болшая Дмитровка“, дори леко я прегърна през талията, уж за да я спре пред една завиваща кола.

Когато стигна до своето беемве, Лесников натисна копчето на ключодържателя си и изключи алармата. Женя веднага седна на предната седалка, без да изчака той да й отвори вратата.

— Женечка — укорително каза Игор, докато палеше двигателя, — вие сте вече голямо момиче и не бива да се качвате в кола и да слизате от нея сама. Мъжете сме за това — да ви помагаме. Не правете повече така.

Тя се смути и изчерви и Игор изведнъж със съчувствие си помисли, че сигурно никой никога не е подавал на Женя ръка при слизането й от кола, затова тя трудно си представя за какво й говори той. Колко малка е тя всъщност, същинско дете! Пътят до „Петровка“ отне доста време, защото трябваше да излязат на „Садовое колцо“, после да свърнат към булевардите. Уж е близо, до Болшой театър са двайсет минути пеша, но с кола се налага да се мотаеш дълго.

Когато паркира в една уличка, близо до сградата на управлението, той веднага видя как ръката на момичето посегна към дръжката на вратата.

— Женя — предупредително вдигна пръст той, — останете там, аз ще ви помогна.

Лесников заобиколи колата, отвори вратата откъм нейната страна и й подаде ръка. Женя плахо докосна с пръсти дланта му, отново силно се изчерви и несръчно се измъкна навън. Игор мина с нея през пропуска и веднага я заведе в помещението, където можеха да видят записа. Този път бяха сами — нали филмът беше уж любителски, за никакви снимки от различни точки и дума не можеше да става, следователно не бяха нужни други екрани. А и Коротков смяташе, че за успеха на замисъла е най-добре да създадат по-интимна обстановка.

Този път Игор седна до момичето, а не зад съседното бюро, както по-рано. Женя напрегнато се взираше в мяркащите се на екрана лица, а той мислено си представяше как тя ей сега ще посочи някого от хората, които е виждала и дори внимателно е разглеждала по-рано, но не е разпознала сред тях онзи човек. Най-важното беше да се държи адекватно, да не подплаши момичето, да не се развика: „Ами къде гледахте по-рано! Та вие сто пъти видяхте тази физиономия! Ках не ви е срам умишлено да пречите на издирването на опасен престъпник!“. Игор чувстваше, че ще му се прииска да се развика. И то именно с тези думи. Но ще бъде длъжен да се овладее, да се въздържи, благодарно да се усмихне на тази влюбена глупачка и с нищо да не издаде яда си. „Е, слава богу, Женечка, мъките ви не бяха напразни, най-сетне го видяхте. Страшно съм ви благодарен. Сега дайте да ви подпиша пропуска и можете да си тръгнете. Щом подготвим операцията, ще ви се обадя по телефона и започваме“. После, след ден-два, когато открият и задържат убиеца, ще й се обади някой от ръководството на отдела и радостно ще й съобщи, че операцията се отменя, защото убиецът е обезвреден. И толкоз. Важното е той да се сдържи, да овладее емоциите си, да не настрои момичето против себе си, да не му позволи да заподозре измамата.

 

 

На излизане от кабинета на Гордеев след съвещанието Настя се поспря за момент при Коротков.

— Юра, все си мисля защо ли нашият Фен след убийството на Гребньова не написа поредно писмо до Женя Рубцова?

— Чакай малко де, ще напише, закъде да бърза!

— Но след първите две убийства й е писал веднага, на втория или на третия ден. Защо се бави сега?

— Мен ли питаш? — Коротков извади цигари, запали, подаде пакета на Настя, но тя отрицателно поклати глава. — Не знам. Може пак да се е разболял. Или още да боледува. Може да е заминал в командировка, ако работи някъде. А може да е видял нашите момчета, които дежурят близо до блока на Рубцова. И изобщо, Аска, той е откачен и това обяснява всичко. Не се тръшкай.

Настя се върна в кабинета си. Зад нейното бюро Андрей Чеботаев бързо набираше на компютъра някакъв текст.

— Дискутирам тук онлайн — съобщи й той, без да вдига очи от клавиатурата. — Някакъв с псевдоним Ква влезе във форума точно когато проверявах съобщенията. Много се ядосва на Вълкодава, плюе го, тоест тебе, с най-язвителни думи.

Когато завърши текста, отстъпи мястото на Настя.

— Прочети какво ни пишат. Ще бъде удоволствие за тебе. Аз пък ще прескоча до бюфета. Да ти купя ли нещо?

— Аха, вземи ми някаква кифла, ако обичаш, и два пакета чипс.

— Чипсът е вреден — назидателно каза Андрей, извади портфейла си и провери парите в него.

— Андрюша, вредно е да се живее, от това се умира — не взе думите му присърце Настя. — Да ти дам ли пари?

— За чипс ще стигнат, после ще ми ги върнеш.

Той излезе, а Настя пристъпи към четенето на кореспонденцията във форума. Вчера бе отговорила на Ква, Тъмната лейди, Чорапа и Скулптора. Днес се бяха появили техните отговори. Сега диалогът изглеждаше по-оживен.

„Вълкодав, ти си пълен хахо. Ква“.

„Себе си виж. Ако не беше хахо, нямаше да се възхищаваш на групата. Вълкодав“.

„И ти си мръсник като съобщенията си. Не замърсявай форума, не пречи на хората да общуват. Щом искаш да си излееш злобата — ходи по други форуми. Ква“.

„Ти няма да ме учиш къде да ходя и какво да говоря. И ти си същият мръсник като тая мръснишка група и нейната мръснишка солистка. Вълкодав“.

„Мозъкът ти, Вълкодаве, е колкото главата на топлийка, като на един молец. Млъкни и престани да идваш тук. И без това никой няма да ти отговаря. Ква“.

За отговор на Тъмната лейди Настя беше избрала псевдонима А. Вел. Не може Вълкодава, който и да е той, да влиза в активна дискусия с всички, не става така. Прекалено честото появяване във форума на един и същи човек, който по-рано не е влизал в него, може да предизвика подозрението на Фена.

„Ти май не си виждал истински проститутки, Вълкодаве. Я да се срещнем, та да ти обясня едно-друго. Тъмната лейди“.

„Тъмна лейди, за какво ти е Вълкодава? Определи среща на мен, още повече че аз съм напълно съгласен с Вълкодава — Светка бута на всички, наляво и надясно. А. Вел“.

„Ама и ти ли не си виждал истински проститутки? Тъмната лейди“.

„Уви… А. Вел“.

„Тогава няма какво и да си приказвам с тебе, малък си още. Тъмната лейди“.

Така, предложението да се срещнат не е ентусиазирало Тъмната лейди, а и „тя“ вече не пише на Вълкодава. Малко вероятно е това да е Фена. Разбира се, може пак да се опита.

Настя кликна, където трябваше, и написа отговор за Тъмната лейди:

„Ами ти откъде знаеш, че Вълкодава не е малък? Защо искаш да се срещнеш с него, а с мен — не? Не е справедливо. А. Вел“.

Да продължим…

„Господа, прилично ли е да обсъждате интимния живот на една жена зад гърба й? Скулптора“.

За разговор със Скулптора Настя бе нарекла себе си Таралежче в мъглата. Вчера му беше написала:

„Съгласен съм, не е прилично да се обсъждат неща, които се крият от чужди погледи. Но когато това демонстративно се изкарва на показ, когато го знаят всички до един, просто е грехота да не се обсъжда. И Вълкодава го знае, и Enigma, и аз — тоест ние сме поне трима, значи не е чак такава тайна. Не сте ли съгласен с мен? Таралежче в мъглата“.

От Скулптора се бе получил отговор, сдържан по форма, но пълен с яростно негодувание:

„Вие сте в плен на някакви илюзии. Кой ви е казал такива неща за Медведева? Подхранвате се с клюки и слухове, вярвате им и което е най-отвратително — разпространявате ги. Вие сте негодник. Скулптора“.

Отговорът хареса на Настя — Скулптора отместваше обсъждането встрани от Медведева и го прехвърляше към личността на своя кореспондент. И стилът беше добър, напомняше епистоларното творчество от миналия век. Много прилича на Фена.

Последен от отговорилите на дръзката нападка на Вълкодава беше някой си Чорапа, с когото Настя бе започнала кореспонденция под псевдонима Змийче.

„Съгласен съм, Медведева не прилича на благородна девица. Но и ти, Вълкодав, не си много… Следващия път избирай по-тактични изрази. Чорапа“.

„Я стига, Чорап, си изкарвал виновен Вълкодава. За човека трябва да се говори с думите, които той заслужава. Светлана Медведева не заслужава тактичност. Змийчето“.

„А ти какви думи заслужаваш, Змийче? Чорапа“.

И този отговор е подозрителен, помисли си Настя. Едновременно предпазлив и напрегнат. Какво ли да му отговори?

Не й хрумваше нищо свястно. Настя кипна вода, наля си кафе, за Андрей запари чай. Май кореспондентът с жабешкия ник Ква отпада — опитва се да забрани на Вълкодава да влиза във форума, тоест не иска да общува с него и не се стреми да разкрие истинското му име. Добре, ще смятаме, че имаме с един заподозрян по-малко. Тъмната лейди също не примира за личен контакт, но това още не е окончателен извод — може би тя (или той) прави допълнителни проверки, презастрахова се. Най-вероятни кандидати за Фенове остават Скулптора и Чорапа, но въобще не е сигурно, че Фена изобщо участва в тази дискусия.

Настя извади от папката ксерокопията на писмата, иззети от Женя Рубцова. Късички писма, безсмислено е да се подлагат на контент-анализ, още повече че жанровете са съвършено различни — лично писмо на хартия и бърза реплика, набрана на компютър. Глупаво е да се търси стилова прилика.

— Ето ти кифлата, ето ти чипса, а това шоколадче е лично от мен. — Андрей сложи пред нея очевидно завчерашна кифла с марципан, два ярки пакета с чипс и симпатична малка опаковка „Баунти“. — Нещо ново на фронта на кореспонденцията с убийците?

— Андрюша, измисли отговор на Чорапа, нищо не ми идва на ума — помоли го Настя.

Тя обърна монитора така, че той да вижда екрана.

— Предлагам нещо като: аз заслужавам думи на одобрение заради откровеността и честността си, защото знам със сигурност, че Светка е уличница, и не се опитвам да се преструвам, че е светица. Става ли?

— Много добре дори.

Тя обърна екрана към себе си и бързо написа:

„Аз заслужавам думи на одобрение заради откровеността и честността си. Със сигурност знам, че Светка е уличница, и го казвам на всички, без да се преструвам, че е светица. А ти, Чорап, си лъжец и лицемер, защото отричаш очевидни и всеизвестни факти. Приятелски поздрави. Змийче“.

— Този чай за мен ли е? — попита Андрей и посочи чашата.

— За теб е, пий.

— Благодаря. А отговори ли нещо на нашето приятелче Ква?

— Не. Според мен този вариант не е перспективен. Той се опитва да ми запуши устата.

— На твое място бих опитал да продължа с него. Нали знаеш как е в класическите криминалета — убиец се оказва онзи, когото подозираш най-малко. По-точно, онзи, за когото изобщо не можеш да предположиш, че е убиец.

Настя взе с едната ръка чашата с кафе, с другата — кифлата и цигарите, и стана от бюрото.

— Седни на моето място, опитай.

Андрей се замисли какво да отговори, та да подтикне Ква към по-нататъшна дискусия, а Настя извади от касата една папка, намести се с нея на перваза и започна да подрежда материалите по други случаи, разработвани от отдела. През прозореца нахлуваше лек прохладен ветрец и необичайното усещане на мърдащите по челото й коси постоянно я разсейваше — Настя никога по-рано не беше носила бретон. На няколко пъти влиза Коротков и я отвежда в своя кабинет: понеже бяха включени в интернет, нейният градски телефон постоянно даваше заето, така че всички търсеха Настя чрез ръководството.

— Защо е нужно да идваш? — чудеше се тя. — Можеше да ми звъннеш по вътрешния телефон.

— За мен ходенето е полезно — отговаряше шеговито Юра.

— Страхувам се да не пипна професионалното заболяване на всички началници, дето не мърдат от кабинетите си — голямо шкембе. Тогава момичетата няма да ме харесват.

Когато вратата се отвори за пореден път и се подаде главата на Коротков, Настя веднага остави папката настрана.

— Пак ли ме търсят по телефона?

— Този път не. Преди малко дойде Лесников.

— Е, и? — попитаха хорово Настя и Чеботаев.

— Нищо. Тя пак не е разпознала никого. Толкова труд на вятъра. Значи Фена наистина не е ходил в клубовете нито в неделя, нито в четвъртък. Ще ми се да знам защо.

— Или Женя все пак не си го спомня — добави Настя. — Което е много по-лошо.

 

 

Павел Плетньов доста бързо се убеди в несъстоятелността на собствените си представи, че да събираш информация за някого, е работа проста и лесна. Вече две вечери наред той ходеше в Свиблово, обикаляше блока, където живееше Кирил Яровой, и все не можеше да пристъпи към изпълнението на замисъла си. Не валеше и из двора наистина се мотаеха момчета и момичета по на тринайсет-петнайсет години, но Павел не знаеше как да ги заговори и какво да ги пита. Той си даваше сметка, че в техните очи изглежда като чичко, от когото не може да се очаква нищо добро. Беше го дезориентирала лекотата, с която в събота вечер бе влязъл в разговор с жената от този блок и бе успял да научи името на изнудвача и дори етажа, на който живее. Така че придоби усещането, че и по-нататък всичко ще е също тъй лесно. Но след като се повъртя наоколо, той изведнъж разбра, че тогава, в събота, го е споходило вдъхновение, както се казва, Господ го е целунал по челото и именно това му е позволило да намери верните думи и правилния тон. Сега обаче се разбра, че Господ не е чак толкова щедър на целувки — има и други, на които трябва да дари милостта си. Вдъхновението не споходи повече Павел, той не можа да измисли никакъв повод да се запознае с младежите от двора, а с всяка прекарана тук минута нарастваше опасността да бъде забелязан и да предизвика подозрения. А междувременно изнудвачът се обаждаше и питаше кога ще получи парите. Олга се съгласи да плати, както я бе посъветвал Павел, и молеше онзи да й даде време, за да събере нужната сума.

След като не успя с плана си, Павел каза на Олга:

— Льолка, продължавам да смятам, че трябва да поговориш с твоя Роман. Аз не можах да изясня каквото и да било за Яровой, но може твоят приятел да успее. Може да знае това име, така че да не се налага да изясняваме нищо.

Олга го погледна уплашено.

— Какво говориш, Паша? Та нали хиляди пъти ти обяснявах…

— Абе знам, знам. — Той раздразнено разчупи на две филия хляб, намаза я с дебел слой кетчуп и я захапа. — Но можеш да му кажеш, че изнудвачът е искал някаква съвсем малка сума, например хиляда долара. И ти си ги платила. Дори да поиска да ти даде тази хилядарка, Роман няма да се разори. После с парите ще му купиш някакъв подарък и съвестта ти ще бъде чиста.

Но Олга упорито продължаваше да се съпротивлява.

— Не разбирам защо е нужно това. Та нали аз не възнамерявам да плащам за тези записи.

— Но изнудвачът ще продължава да се обажда.

— Ами да се обажда. Когато му писне, ще изпрати на теб, моя разгневен съпруг, касетата и ще миряса. Паша, струва ми се, че създаваш трудности там, където ги няма.

— А не ти ли е хрумвало, че фактически изнудват за пари Роман, а не теб? — попита Павел. — Какво могат да искат от теб? Ако не крадеш от фирмата, в която работиш, значи нямаш и не можеш да имаш двеста хиляди долара. А Роман? Някой знае, че любовникът ти е богат, и иска да се възползва от това. При което този човек правилно е преценил, че трябва да шантажира именно теб, а не него. Той е свободен, няма от кого да се страхува, а щом иска да се ожени за теб, ще е само заинтересован в семейството ти да избухне скандал и аз да те изгоня от къщи, понеже си мръсница. Така че Роман няма да плати. Той може дори да не ти каже, че съществува такъв запис, просто ще пусне работата на самотек и потривайки ръце на брега, ще чака лодката на нашия семеен живот да потъне, тоест изнудвачът окончателно да освирепее и да ми изпрати касетата.

Колкото повече я убеждаваше, толкова по-добре се подреждаше в главата му картинката, отделни части на която се обогатяваха с отново и отново появяващи се подробности.

— Ето, помисли сама — продължи Павел. — Роман ти предлага брак и получава отказ. Нали така?

— Така е — потвърди Олга, която все още нищо не разбираше.

— Ти му обясняваш, че цениш моето спокойствие и не можеш да ми стовариш страшната истина, че водиш нормален и интензивен сексуален живот. Казваш му, че съм пълен импотент и едва не съм се самоубил заради това, че ти с големи усилия си успяла да ме възпреш от страшната стъпка и да ме изведеш от депресията и че през всичките тези години си ми доказвала, че хората могат да живеят задружно и радостно без какъвто и да било секс, защото сексът не е най-важното, а най-важното е доверието, приятелството, взаимното уважение и така нататък. И че ако изведнъж науча, че всичко изброено по-горе не ти е достатъчно и че един мъж не може да бъде добър съпруг, ако не е в състояние да бъде любовник на жена си, и че ти през всичките тези години си ме мамила, аз няма да го преживея. Правилно ли разказвам всичко? Нали именно това си му казала?

— Ами да. Така му казах.

— А сега си представи, че Роман е споделил всичко това с някого. Да речем, че има приятел или брат…

— Той няма братя, нито сестри.

— Е, няма значение, с една дума, има близък човек, на когото може да е разказал как ти е направил предложение и какво си отговорила ти на това. Тогава в главата на този приятел като нищо може да се е родил този план. Може би не именно в неговата глава, а в главата на някого, на когото той на свой ред е разказал всичко. Че защо да не се възползва? Имената са известни, адресите са известни, човекът има пари или възможност да ги намери, жената има съпруг, с когото засега не иска да се разделя. Само мързеливец не би се възползвал. Така че ти нямаш право да криеш това от Роман, ще бъде нечестно спрямо него. Ако в неговото обкръжение има някаква гнида, той трябва да знае това.

— Мислиш ли? — попита със съмнение Олга.

— Сигурен съм — твърдо отговори Павел. — Ти си длъжна да го уведомиш. Кога е поредната ви среща?

— В петък. Или поне така сме се разбрали.

— Обещай ми, че ще поговориш с Роман и всичко ще му разкажеш.

— Добре — неохотно обеща Олга.

 

 

Всичко наоколо й изглеждаше мрачно и безцветно. Кога ще види Игор отново? Той беше толкова разстроен, когато се разбра, че Женя и този път не вижда своя случаен познат сред хората на записа. Да не говорим пък колко се разстрои самата тя. Няма да има нито ходене по нощни клубове, нито весело бъбрене, както той бе обещал, нито танци, при които ръцете му ще я обгръщат, а устните му ще бъдат съвсем близо до лицето й. Няма да има нищо такова. Нали тя не можеше да посочи някого, първия, който й попадне пред очите, и да заяви, че именно той е младежът, който я бе изпратил чак до дома й, като я пронизваше с възторжено грейнали очи. Не можеше да постъпи така. Макар да се изкушаваше — тя не криеше това от себе си. Женя обаче не се поддаде на изкушението, тя беше умно момиче.

За да притъпи някак горчивината от разочарованието, след работа тя позволяваше на Гриша да я откарва до вкъщи, после се преобличаше и обикаляше магазините, разглеждаше модните дрешки, мереше костюми, вечерни тоалети, летни сукмани, изискани рокли за коктейл. В пробните дълго се въртеше пред огледалото, мъчеше се да запомни себе си такава — стройна, красива, добре облечена. В сряда Женя не отиде на курс, предварително се обади на Кристина и се престори на болна, а всъщност отиде в „Охотний ряд“. Ето тук, на тази маса, те седяха тогава с Игор и разговаряха и той я наричаше Женечка и ласкаво се усмихваше. Ето пред тази витрина тя се спря за малко, за да разгледа един елегантен светлосив шлифер, а той леко я прегърна, за да я изведе нататък, към изхода. Женя си припомняше докосването на ръката му, когато той й помагаше да слезе от колата, и сякаш нажежен шиш я пронизваше от край до край. Нима това няма да се случи никога повече? Нима не е възможно да се измисли нещо?

Дори вкъщи Игор я преследваше като натрапчива халюцинация. Ето, той стоеше тук, когато тя го видя за пръв път. Ето в този пепелник той тръскаше пепелта от цигарата си. В нейната стая седеше в ето този въртящ се фотьойл, ръката му лежеше на страничната облегалка. А на бюрото, на нейното бюро, лежеше неговият бележник, в който той си записваше нещо.

Беше непоносимо да стои вкъщи сама. Трябва да използва момента, докато баща й го няма, трябва да бяга оттук в нормалния живот, в живота, който така планомерно, със садистично удоволствие й отнема баща й. Разбира се, да бяга не завинаги — къде ще се дене с жалките монети в джоба си, но поне временно, поне за няколко часа, докато има възможност, та после да си припомня тези сладки мигове свобода, които ще я стоплят до следващото заминаване на тъмничаря.

Женя извади от чантичката си ключа от сейфа, който се намираше в стаята на баща й. Тя притежаваше този ключ съвсем официално — баща й държеше в сейфа някои делови документи и понякога я пращаше да ги вземе и донесе в офиса. Освен това там имаше пари и баща й искаше Женя, ако се случи нещо непредвидено в негово отсъствие, да може да ги вземе оттам. Той беше абсолютно сигурен в честността на дъщеря си и нито за секунда не се съмняваше, че без крайна необходимост тя няма да вземе от сейфа дори една рубла. Справедливо ще е да кажем, че той имаше основания за тази увереност: Женя наистина нито веднъж не бе вземала каквото и да било от сейфа, без той да знае.

Днес тя рискува. Прекалено непоносима беше душевната болка, която й причиняваха мислите за Игор. Отвори вратичката на вградения в стената сейф, пъхна ръка и извади напосоки две пачки банкноти, в едната, от които имаше долари, а в другата рубли — по петстотин. Тя помисли малко, върна пачката с рублите, а от пачката с доларите свали ластичето и внимателно ги преброи. Оказа се, че сумата не е кръгла — седем хиляди и триста в стодоларови банкноти, още деветстотин в банкноти от по петдесет долара и шестстотин и седемдесет в банкноти от по двайсет и десет долара. Общо осем хиляди осемстотин и седемдесет. Баща й със сигурност не си спомня точно колко има тук. Женя взе две банкноти по сто долара, две по петдесет и няколко по двайсет и по десет, после затвори сейфа и тръгна към магазина. Не, не към „Охотний ряд“, а много по-наблизо, където стоките не бяха луксозни и цените — не толкова високи. След един час тя излезе от магазина, облечена с дълга тъмносиня пола с висока почти до бикините цепка отстрани, с лъскава късичка блузка — топ, която плътно обгръщаше едрия й бюст и оставяше открита широка ивица мургава кожа на корема. Беше обута в изящни сандали на висок ток, на рамото й се люшкаше мъничка небесносиня чантичка с дълга верижка вместо каишка. От косата и от откритите й рамене лъхаше сладко на парфюм „Кашмир“. Старите си дрехи Женя грижливо бе прибрала в торбичка, която носеше в ръка.

Отиде в ресторанта, в същото онова „Испанско кътче“. Малко трудно вървеше със сандалите, тънките токчета току засядаха в грапавата повърхност на стъпалата на ескалатора, пък и изобщо Женя беше свикнала със съвсем други обувки. Тя дори не беше подозирала колко трудно се ходи на токчета, когато не си свикнала с това. Минувачите я оглеждаха с интерес и недоумение — Женя беше облечена явно не според сезона, всички наоколо носеха якета или сака, но тя не усещаше студ. Чувстваше се голяма, красива и свободна и пламваше цялата дори само от тази мисъл. Ах, да можеше сега да я види Игор!

В ресторанта си поръча паеля по валенсиански, без да поглежда менюто. Искаше й се да изглежда като знаещ човек, който добре познава испанската кухня. Самото име на ястието, което тя видя и запомни още когато беше тук с баща си, й звучеше като вълшебно заклинание.

— Това е ястие за двама — деликатно й обърна внимание високият красив и млад сервитьор. — Очаквате ли някого? Да поставя ли втори комплект прибори?

— Не, сама съм — високомерно отговори Женя, която не беше съвсем наясно какво е това „ястие за двама“.

— Нали знаете, че паелята се готви дълго? Ще трябва да почакате поне четирийсет минути.

— Не бързам — усмихна се тя. — Засега ми донесете кафе.

Беше чела в книгите, че на Запад отначало се пие аперитив, а понякога кафе — не след хранене, а именно преди него. Седнала до прозореца и загледана към Манежния площад, тя се давеше с прекалено горчивото и силно кафе, като мъчително се стараеше да удържа на лицето си израза на замисленост и лека печал. Когато й донесоха поръчката, Женя се ужаси. Разбира се, беше вкусно, но толкова много! Дори двама не биха могли да го изядат…

Изгуби апетит и само от приличие хапна малко паеля, после поиска сметката. Плати и като остави в ресторанта над петстотин рубли, излезе на площада, понечи да влезе в кафенето, където бяха седели неотдавна с Игор, да изпие един сок и да хапне паста, но се отказа. Беше направила това, което иска, но то не й бе доставило радост. Отново я налегна тъга, босите й крака, ожулени от тънките каишки на сандалите, непоносимо я боляха (не беше се сетила да си купи чорапогащник). Когато излезе на улица „Охотний ряд“, Женя не бе успяла дори да вдигне ръка в опит да хване такси, когато до нея спря червен нисан. Мъжът зад волана свали стъклото.

— Колко? — зададе той неразбираем за Женя въпрос.

— Какво „колко“?

— Маймунка — презрително подхвърли шофьорът и потегли.

Женя почувства как краката й се разтрепериха. Този беше я взел за проститутка! Тя си мислеше, че изглежда като зряла и красива млада жена, която може да привлече вниманието на интересни и умни мъже, а се оказа, че изглежда като евтина улична проститутка от „Тверская“. Дори да успее в този вид да спре такси, няма никакви гаранции, че ще се прибере здрава и читава: другият шофьор също може да си помисли, че е от „онези“, и да започне да й се натрапва. Женя изведнъж почувства колко е студено навън. Изнемогвайки от болката в краката и треперейки от студ, тръгна към метрото.

Вкъщи бавно съблече новите дрехи, полюбува им се няколко минути, погали лъскавия плат, опипа тънката верижка на чантичката, потупа дланта си с острото токче на единия сандал, грижливо опакова новата премяна и я прибра в същата торбичка, от която току-що бе извадила старите дънки и фланелката. Женя се преоблече в анцуга, който обикновено носеше вкъщи, взе торбичката, излезе на двора и я изхвърли в контейнера за боклук. Не можеше да държи всичко това вкъщи, баща й щеше да го намери. А на кого да го даде? Няма дори приятелки. Единственото, което можеше да си остави, беше флакончето парфюм. То беше малко, можеше да го скрие заедно с гримовете сред бельото в гардероба.

Когато се върна вкъщи без торбичката, Женя седна в хола пред включения телевизор и отначало дори не разбра защо вижда толкова зле. И едва след няколко минути, почувствала солен привкус на устните си, разбра, че плаче. Изключи телевизора, избърса сълзите си, изми се. Отново извади ключа от сейфа и върна там непохарчените долари. Вече щеше да затваря вратичката, но реши друго. Отново пъхна ръка към тъмното дъно на сейфа и извади няколкото кадифени кутийки — големи, средни и малки. Отвори ги и дълго и внимателно разглежда пръстените, гривните и колиетата с изумруди, диаманти и сапфири. Омразата се надигаше у нея, бушуваше, притискаше гърлото й и й пречеше да диша. Все така бавно Женя върна украшенията на мястото им и заключи сейфа, а ключа пъхна в чантата си.

Сега знаеше какво трябва да прави.