Александра Маринина
Когато боговете се смеят (22)

Глава 22.

„Трябва да си купя нов туш — помисли си Настя, докато прокарваше дългата четчица по миглите си, — този съвсем е засъхнал. И острилка за молива, защото вместо тъничка линия се получава нещо ужасно“.

Тя изпълняваше даденото пред себе си обещание да се гримира леко и колкото и да е странно, това не будеше у нея усещането за напразно губене на време, както беше по-рано. Затова пък внимателното разглеждане на тънките щрихи с молив в огледалото накара Настя да стигне до тъжния извод: зрението й катастрофално отслабва — само преди година тя можеше да си гримира очите просто застанала пред огледалото, а сега трябва буквално да си завира носа в него. Ще трябва все пак да отиде на очен лекар и да сложи очила. Колко не й се ще обаче…

— Льош, ще ми отиват ли очила, как мислиш? — попита тя Чистяков.

— Ами, пробвай моите — предложи той.

Настя сложи очилата. Почти веднага изпита болка в слепоочията и й се зави свят, макар че околните предмети станаха необичайно ясни и дори по-ярки. Тя уплашено ги остави на масата.

— Какво, винаги ли е така?

— Как? — не разбра Алексей.

— Главата ме заболя и ми се зави свят.

— Не бе, Ася, просто стъклата са центровани като за моите очи, а и диоптрите не са като за теб — търпеливо й обясни той. — Когато очилата са подбрани неправилно, винаги боли глава. Сядай да закусваш, всичко изстива.

Тя бързо изпи кафето и изяде сандвича, после се върна в стаята, за да реши какво ще облече. Долу дънките и безформените свободни фланелки, ще се облече като жена на почти четирийсет години. Поривът й обаче доста бързо започна да гасне — още щом Настя пробва първата пола. Не, тя не може да носи това, невъзможно е за един ден да пречупиш навик, създаван толкова години. Краката са някак голи, обувките бият на очи, тя вече не може да ходи с маратонки, а с обувки с ток няма да издържи цял ден. Особено ако не си седи в кабинета, а се наложи да ходи някъде. Добре де, ще направи компромис, реши Настя, няма да носи поли, но засега ще зареже и дънките, ще опита с панталон. А вместо удобните фланелки, които не пречат на движенията, ще облече блузка с къси ръкави. „В края на краищата това е само за един ден — утешаваше се тя, — трябва да опитам. Ако се чувствам много зле и некомфортно, пак ще се върна към обичайното си облекло. А може и да се окаже, че спокойно мога да съществувам с дрехи, подобаващи на жена на моята възраст. Виж, само обувките… Но в края на краищата нали прекрасно знам, че на света съществуват прилични обувки без токове, меки и удобни като пантофи и същевременно красиви — вярно, те струват безумно скъпо за мен. Може би някой ден, когато Льошка се оправи с тези идиотски данъци, ще мога да си купя такива обувки“.

— Льош — попита тя, надничайки в кухнята, където Чистяков след закуската бавно нареждаше пасианс, — какво е положението с нашите финанси? Много ли още трябва да пестим, за да платим данъка?

— Десетина дни, ако моите пиленца са здрави и не кръшкат от уроците. — Той размаха във въздуха една карта, избирайки къде да я сложи. — Не се тревожи, до петнайсети юли вероятно ще успея. Тръгваш ли вече?

— Да, трябва да побързам.

Настя пристъпи напред към мъжа си, за да го целуне за довиждане, и без да иска, бутна с крак поставената на пода паничка, от която само преди няколко дни пиеше вода кученцето. Паничката с неочакван грохот се плъзна до средата на кухнята и се удари в крака на един стол. Чистяков се намръщи и сложи валето пика върху дамата купя.

— Ася, нека да я махна най-сетне, ти постоянно се спъваш в нея. Ама каква е тая детска градина, така де!

— Не — упорито завъртя глава тя. — Нека си стои. Ще тренирам, ще я гледам, докато не свикна с мисълта, че кученцето го няма вече. Щом престана да плача, когато я погледна, тогава ще я махна.

Гласът й трепна — беше съвършено очевидно, че времето да се махне паничката още не е дошло. Но Настя не успя да се разплаче, вниманието й отвлече звънът на телефона.

— Настюха, виж сега какво — чу тя гласа на Коротков. — Светлана Медведева е в болницата. Пребита и май изнасилена. Ти ли ще отидеш, или да пратя някого другиго?

— Ще отида аз. А ти прати там и Миша за всеки случай.

— Добре. Запиши си адреса.

 

 

— Намерихме я в една градинка близо до улица „Дубнинская“. — Младичкият сержант от милицията погледна Настя със зачервени от безсънната нощ очи и вдигна длан до устата си, за да прикрие прозявката. — Беше в безсъзнание, отначало си помислихме, че е пияна, напила се е и е заспала там, където е паднала, вече искахме да я караме в изтрезвителното, започнахме да я качваме в колата и тогава полата й се дръпна нагоре… Що да видим — бельото й цялото разкъсано, по краката драскотини, такива едни характерни, нали знаете — когато двама държат човека за краката… За всеки случай решихме да я закараме в болницата. Лекарят каза, че с нея вече може да се разговаря, но вашите от „Петровка“ заръчаха да почакаме вас.

— Намерихте ли чантата й до нея?

— Намерихме, но без портмонето, аз проверих, защото и ние си помислихме, че може да е обир. Абе какви мъже се навъдиха напоследък, бе! — Той съвсем по детски окръгли очи. — Хайде, напил си се, това все още мога да го разбера. Ама да нападнеш младо момиче, да го пребиеш, да му вземеш парите, че и да го изнасилиш…

На Настя кой знае защо й дожаля за него, толкова млад и розовобузест, който трябва да прибира нощем из улиците пияници, вместо да ходи с момичета по дискотеки и после да спи спокойно в удобното си легло.

— Вие вървете — меко каза тя, — аз сама ще се оправя.

Сержантът благодарно се усмихна и отново се прозя. Сигурно работи в милицията съвсем отскоро, помисли си Настя, не е свикнал още с денонощните дежурства.

Когато се качваше към стаята, където лежеше Светлана, Настя се готвеше да види обезобразено от рани и синини лице, но въпреки очакванията й лицето на момичето почти не беше пострадало. То беше все така красиво, само че сякаш принадлежеше на много по-възрастна жена. Кожата беше все така гладка, без бръчки, но ъгълчетата на устните — отпуснати надолу, гънките около носа и устата — по-дълбоки, а очите — тъжни.

— Казвам се Анастасия, аз съм от криминалната милиция — представи се Настя. — Какво ви се е случило? Можете ли да разкажете?

— Не си спомням — тихо отговори Светлана и извърна очи.

— Не може да не си спомняте, не сте били пияна. Кой ви преби така, Света?

— Не ги познавам.

— А откъде се взеха? Просто ви спряха на улицата и започнаха да ви бият, или отначало разговаряхте с тях? Може би сте се запознали?

— Спряха ме и започнаха да ме бият…

Колкото повече въпроси задаваше Настя и колкото повече чуваше неопределени отговори, толкова по-силно се убеждаваше, че Медведева лъже. От думите на пострадалата жена излизаше, че тя е минавала през градинката, когато насреща й са изникнали трима или четирима (не си спомня точно) пияни мъже, които започнали да я бият, а после я изнасилили. Защо не е викала ли? Ами затиснали й устата с ръка. Какво е правела в градинката след полунощ толкова далече от дома си? Отивала към метрото. Откъде? От никъде, просто се разхождала. Може би се е прибирала от гости? Не, тя нямала познати, които да живеят на улица „Дубнинская“. Как са изглеждали тези мъже? Не ги видяла добре, било тъмно, там няма улични лампи.

— Лъже, за всичко лъже — въздъхна Настя, когато се срещна с Миша Доценко, който я бе изчакал пред входа. — Прикрива някого. Или самата себе си.

— Защо смяташ, че лъже? Малко ли случаи сме имали, при които нощем разни пияници се развилняват и нападат минувачи без какъвто и да било повод?

— Мишенка, аз нямам съмнения относно пияниците. Имам съмнения във връзка с Медведева. Ти колко млади момичета си виждал да се разхождат просто така, съвсем сами и без никаква видима цел, в район, където не живеят нито те, нито някой от познатите им, при това доста далече от собствения им дом?

— Виждал съм такива — усмихна се Миша. — Виждам ги всеки ден. Колкото по-късно става вечер, толкова повече. Вярно, те не се шляят по градинки, а най-вече край шосетата. Начело със своите Мадам.

— Това е ясно. Но Медведева не е проститутка. Тя знае кой я е пребил и мълчи. Или не знае, но иска да скрие причината, поради която се е разхождала из този район. Слушай, защо не я зарежем? Намерихме Фена, наясно сме с убийствата, а личният живот на мадмоазел певицата не е наша работа, да се оправят в районното. Още повече че Медведева определено не иска ние да се занимаваме.

— Златни ти уста — подзе Доценко. — Само не забравяй, че убиха и Яровой, така че и това тежи на нашите плещи. А Медведева, макар и косвено, е свързана с него. Така че, Настася Павловна, не ти се пише да си седиш сред тишина и спокойствие над твоите листове и цифрички. Гледам, че нещо настроението ти не е работно. По-рано всичко беше наопаки — аз гледах да изклинча, а ти като старши наставник ми обясняваше, че не съм прав. А и изглеждаш някак празнично. Какво, някакъв специален повод ли имаш? Или се каниш да напускаш?

— Започвам нов живот — каза през смях Настя. — Държа се, както е редно за стандартна жена, а не за работохолик с компютър вместо глава.

Михаил неодобрително поклати глава:

— Нещо не ти се получава много, шефе. Не се стараеш достатъчно.

— Ще се поправя. Но по принцип ти си прав, Мишенка — трябва да си довършим работата. Хайде в службата, ще звъним на когото можем. Ще се опитаме да научим дали на „Дубнинская“ живее някой познат на Медведева.

 

 

Преди новата си среща с Женя Рубцова Лесников бе принуден да изслуша поредната порция наставления.

— Дръж се внимателно, да не вземеш да провалиш всичко — каза му Коротков. — Абсолютно очевидно е, че хлапачката неслучайно е подхванала историята с татенцето. Или е влюбена до уши и търси повод да се вижда с тебе, така че след като приключихме с Фена е измислила тая проверка на фирмата на баща й.

— Или?

— Или татенцето ни я пробутва. Не на нас, разбира се, а на колегите, но чрез нас, тъй като дъщеря му е в контакт с нас. И това не бива да забравяш. Всичко може да е спектакъл, който Рубцов е режисирал сам. Да пробута на икономическия отдел идеално чисти документи, а те да си мислят, че са ги получили по оперативен път. Да се убедят, че с фирмата всичко е чисто, и завинаги да го оставят на мира. Ето защо не проваляй играта на хората, прави се на пълен наивник и пази боже, не задавай някакви сложни въпроси. Какво ти обеща тя за днес? Какъв повод измисли?

— Каза, че ще направи копия от всички документи, от които успее. И от бележниците, които използва, за да свързва баща си с нужните му хора.

— Не е зле — одобрително кимна Коротнков. — Колегите ще ги прегледат и ще кажат има ли там нещо ценно, или не. Ако няма абсолютно нищо, значи си имаме работа с игра на Рубцов. А пък ако се намери, още по-добре. Вярно, че…

Той се запъна и извади цигарите, запали и силно издуха дим през стиснатите си зъби.

— Не ми харесва това девойче, повече ми прилича на момченце на име Павлик Морозов^[1].

 

 

До вечерта Настя добросъвестно разговаря по телефона с всички хора, които вече бяха разпитвани във връзка с издирването на Фена. С изпълнителите Худяков и Бейсенов, администратора на групата Папоров, стилиста, хореографа, с познати и приятелки на Светлана, които често се събирали на купони в дома й. Никой от тях никога не бе чувал за улица „Дубнинская“ и дори Бек Бейсенов, който редовно бе изпращал Светлана с колата си до дома й, нито веднъж не бил пътувал с нея из тази част на Москва.

— Може наистина да се е озовала там случайно? — неуверено предположи Доценко, когато Настя приключи с телефоните и отметна последното име в списъка. — Ето виж, никой дори не е чувал за тая „Дубнинская“. Как е възможно?

— Възможно е, Мишенка. Когато една жена иска да запази тайната си, всичко е възможно. Е, какво, годенико, остана ни последният източник на знания.

— Книгата ли? — пошегува се Миша. — Обичайте книгата — тя е източник на знания, както ни учеха в училище.

— В училище ни учат неправилно, приятелю. Нашият последен източник са съседите. Ако и съседите не ни помогнат, ще притискаме нашето момиче, докато не ни разкаже всичко. Ще пратя теб, като дресьор в клетка с тигър, и ще те накарам да използваш цялото си мъжко обаяние и детективски умения.

— Я по-добре да вървим при съседите — бързо се съгласи Доценко.

 

 

В апартамента под този на Светлана Медведева им отвори мъж. Когато научи какво се е случило с неговата съседка, той ахна, нажалено поклати глава, покани ги да влязат и повика жена си.

— Льоля, тези хора са от милицията. Представяш ли си, някой е пребил Света.

Настя и Миша Доценко се бяха разбрали да не говорят нищо за изнасилването. Все пак беше нещо деликатно, не всяка жена би искала съседите й да знаят за това.

Олга и Павел Плетньови доста добре познаваха Светлана Медведева, оказа се, че тя често им е идвала на гости.

— Света никога ли не е споменавала, че някой от нейните познати живее на улица „Дубнинская“? — попита Доценко.

— Не… — Олга Плетньова замислено погледна мъжа си. — Изпати си значи Светка, глупавичко момиче. Спомняш ли си, у тях горе веднъж имаше някакъв скандал, дори ми се стори, че я убиват.

— Спомням си — отговори мъжът й, — ти тогава дори искаше да се кача да видя какво става.

— И качихте ли се? — попита Доценко.

— Не беше нужно. Първо реших да й се обадя по телефона, да я попитам всичко ли е наред. Мислех си — ако не вдигне, тогава мъжът ми ще се качи. Вече бях до телефона, когато чух, че входната й врата се затръшна. Помислих, че наистина нещо се е случило и Светка слиза да търси помощ при нас, втурнах се към вратата, отварям — отгоре слиза някакъв мъж. Все пак й се обадих, тя вдигна, значи беше жива и здрава. Нищо не я попитах, просто затворих.

— По-рано виждали ли сте този мъж?

— Не, никога — отговори Плетньова. — Тоест… Никога не съм го виждала със Света, но лицето му ми се стори познато, дълго се мъчих да си спомня откъде го познавам.

— Е, и? — напрегнато попита Настя. — Можахте ли да си спомните?

— Да. — Плетньова радостно се усмихна. — Не съм сигурна, че е той, но много прилича. Спомняте ли си, някога имаше един филм „Човек от миналото“? Отдавна беше, преди десет-дванайсет години, аз още бях студентка.

Настя мълчаливо кимна — спомняше си, че имаше такъв филм и тя май дори го бе гледала, беше нещо за разузнавачи и за любов.

— Е, та мъжът, който тогава си тръгна от Светлана, страшно много приличаше на актьора, който играеше главната роля. Само че остарял, занемарен.

— Да си спомняте името му случайно?

Плетньова отрицателно поклати глава.

— Там е работата, я… Този актьор тогава направи фурор, всички момичета бяха влюбени в него, но той повече не се появи в киното и хората го забравиха. Ако името му се чуваше, щях да си го спомня. Имам чувството, че това име ми е буквално на езика… — Тя виновно погледна Доценко, после Настя. — Не съм знаела, че със Светка ще се случи такова нещо. Инак щях и денем, и нощем да се мъча да си спомня как се казваше човекът. А, и още нещо. Когато мъжът си отиде и аз след малко звъннах на Света, тя вдигна и веднага каза някакво име. Дали беше „Серьожа, ти ли си?“, или „Альоша, ти ли си?“. Не обърнах внимание какво име каза, само си помислих, че Света се е скарала с този мъж и очевидно е очаквала той да се обади и да се извини.

Все е нещо. Андрей Чеботаев беше споменал след едно от посещенията си у Медведева, че е заварил там любовника и, мъж значително по-възрастен от Светлана и доста пиян. При това Светлана се опитала да го представи като свой роднина. Но кога е било това?

— Това преди около две седмици ли се случи? — попита тя Плетньова.

— Да, нещо такова. Паша, ти не си ли спомняш по-точно?

— Не, по-точно не мога да си спомня, но беше преди около две седмици.

Интересно, а самият Чеботаев дали е разпознал актьора, разбира се, ако това е бил именно този актьор, а не някой който много прилича на него? Ох, доста се напатиха напоследък с тези приличащи си мъже и жени! Дали зрителната памет на хората се е влошила, дали зрението на всички е започнало да отслабва, дали пък наистина всички не заприличваме един на друг — като продукти на техническия прогрес и генното инженерство…

— Ще ми разрешите ли да използвам вашия телефон?

— Ама разбира се, моля.

Настя реши да се обади на Стасов. Вярно, той не е кинодеец, но има широки връзки със света на киното, знае кого може да попита и бързо да получи отговор.

— Няма проблеми — с готовност се отзова Владислав Стасов, — сега ще звънна на моята бивша, нали е кинокритик, има купчини всякакви справочници. И изобщо знае всичко за киното. Обади ми се след десетина минути.

Точно след десет минути Стасов съобщи на Настя името на актьора, изиграл главната роля във филма „Човек от миналото“.

— Владимир Околович — каза Настя и погледна Плетньова.

— Именно! — облекчено въздъхна Олга. — Точно Владимир Околович. Как не си го спомних! И Света тогава каза по телефона: „Володя, ти ли си?“. Да, да, така беше.

— А може ли пак да се обадя?

— Разбира се, обаждайте се, колкото трябва, защо питате!

След още няколко минути Настя си записваше адреса на Владимир Петрович Околович, който живееше на улица „Дубнинская“.

 

 

Тя не смяташе да си ляга, преди да получи известия от Доценко и Зарубин, които отидоха на „Дубнинская“. Тръгнаха към девет часа — веднага след като благодарение на Олга Плетньова бе установен познатият на Светлана, живеещ близо до мястото, където тя е била пребита. Но ето че наближаваше единайсет, а от тях — никаква вест.

Телефонът иззвъня в единайсет и половина.

— Настя Павловна, почивай си до утре — бодро съобщи Сергей Зарубин. — Намерихме Околович, но с него е безполезно да се говори.

— Защо?

— Защото е мъртвопиян. В апартамента му има още няколко любители на пийването и хапването като него, докарахме всички и ги заключихме до сутринта. Да преспят, защото две думи накръст не могат да кажат. Между другото, Светлана е била в този апартамент, и то съвсем наскоро.

— Те ли ти го казаха? — скептично попита Настя. — Нали спомена, че не можели две думи накръст да кажат.

— Но аз имам очи, нали! И мога да отлича дамско портмоне от мъжки портфейл, особено ако в него намирам кредитна карта на името на Светлана Медведева.

— Солидна карта ли е?

— „Виза“, издадена от нашата Спестовна каса. Освен това в портмонето има касова бележка от магазин, с вчерашна дата. Следователно жената е била у Околович именно вчера. С една дума, Павловна, картината е ясна. Когато имаш любовник алкохолик, нещата могат да свършат само така. Сто пъти съм виждал такива случаи.

И Настя беше виждала. Деца алкохолици пребиват и гонят от къщи родителите си, съпрузи и любовници пребиват и изнасилват жените си, а в милицията не постъпва нито една жалба, там фигурират само бележки за повиквания по повод „семеен скандал“. Пребитите и унизени жени отказват да подават жалби, въз основа на които техните мъчители биха могли да бъдат подведени под отговорност. От чувство за съжаление. Само не е ясно за кого им е жал — за себе си или за тях. Милицията отива и си тръгва и всичко остава, както преди. Та ето и Светлана очевидно не иска да се оплаче от Околович и ако се окаже, че й се е разминало с леки телесни повреди, нищо не може да се направи. Взел й портмонето? Ама моля ви се, тя сама си го е забравила в апартамента на Околович. Изнасилване? Какво приказвате, нищо такова не е имало, а дето експертизата показва наличие на сперма от няколко мъже, тя сама такова… Да, такава е тя, гадна, понякога се забавлява с групов секс. С мъртвопияни мъже? Ами да, така й харесва, вкусът й е извратен. И никакви основания за възбуждане на наказателно дело. Светлана ще защитава своя Околович, а той ще продължава да пие и да я бие. Но всичко може да тръгне и другояче, когато бъде определен характерът на нанесените на Светлана телесни повреди. Когато е била намерена, жената е била в безсъзнание, значи не е изключено мозъчно сътресение, а това вече е сериозно. Дано…

„Господи, как разсъждавам! — уплашено се пресече Настя. — Излиза, че искам Светлана да е пострадала, колкото може по-сериозно, за да можем да вкараме в затвора Околович и пиянската му компания. Но от друга страна, ако тя се е отървала с незначителни травми, всичко ще си остане, както преди. Щом го прикрива, значи го обича и иска да остане с него, а това рано или късно ще доведе или до осакатяване, или просто до убийство. И такива неща съм виждала десетки пъти. Всяка година в Русия четиринайсет хиляди и петстотин жени загиват от ръцете на съпрузите си, това е статистика, а не болна фантазия. Е, кое е по-добро — да е получила средни телесни повреди, да се отърве от Околович и да остане жива или почти да не е пострадала сега, но да живее под постоянна смъртна заплаха? Ето ти дилема! И тъй, и инак — няма да има абсолютна печалба. Защо ли Иван ми напомни за Джек Лондон! Препрочетох разказа и сега автоматично започвам да преценявам всичко, което става наоколо, според идеята за абсолютната печалба. Май писателят е прав, наистина такава не съществува“.

Чистяков, излегнат на дивана, увлечено гледаше футбол по телевизията.

— Льоша — побутна го Настя по крака, — как мислиш, ти спечели ли от това, че се ожени за мен, или загуби?

— Разбира се, че загубих — отговори той, без да откъсва очи от екрана. — Само грижи по тебе: ту си гладна, ту те боли гърбът, ту работиш нощем, ту домъкваш някое куче. Каква полза може да имам от всичко това?

— Е де, Льоша, питам те сериозно. Какво, съжаляваш ли, че се ожени за мен?

— Ася, струва ми се, тия дни ти се накани да пораснеш. Да не би да се отказа от идеята?

— Не, питам те от диалектична гледна точка.

— А от диалектична гледна точка подобен въпрос е неправилен. Няма плоскости с една повърхност, това с тебе ни го преподаваха още в училище по математика.

— Добре, ами лентата на Мьобиус?

— Лентата на Мьобиус е математически фокус, който няма нищо общо с живота. Ето, виж футболистите — тичат по терена, мъчат се да вкарат гол, искат да спечелят мача. Смяташ ли, че ако победят, това ще бъде чиста печалба?

— А какво ще бъде? — учуди се Настя. — Нали ще победят!

— Асенка, не бъркай победата с печалбата. Победата е постигане на желан резултат, нищо повече. А печалбата е такова постигане на желан резултат, при което загубите и щетите непременно са по-малки от придобитите преимущества. Е, какви преимущества ще получат тези футболисти, ако победят в играта? Пари, слава, поздравления. И толкоз. А загубите? Съсипано здраве, получени травми, времето, което са прекарали по тренировки и лагери, вместо да обичат, да създават приятелства, да бъдат със семейството си, да учат, да усвояват професия. Аз изреждам само приблизително неща, които лежат на повърхността. Просто за да разбереш по какво победата се отличава от печалбата. Стига, Аска, остави ме да гледам мача.

Настя оклюмано се потътри към кухнята, седна на диванчето и отвори книгата, която тормозеше вече втора седмица, с намерението да прочете поне две глави и не забеляза как задряма.

 

 

Сутринта донесе със себе си дъжд и неочаквана информация. Под дъжда Настя Каменская здравата се намокри, защото не си бе направила труда да вземе от къщи чадър, лекомислено надявайки се, че съвсем леките облачета не предвещават никакъв разгул на стихията. А сведенията, които й стовари Сергей Зарубин, я хвърлиха в тотален смут.

— Е, какво, Настя Павловна, хайде, похвали ме, че съм голям юнак — заяви той, нахлувайки в кабинета й.

— Получаваш похвала — послушно каза тя. — За какво?

— Такава приказчица ще ти разкажа, че направо ще паднеш, дръж се здраво. Околович, след като премина през процедурата за насилствено отрезняване, ми обясни, че изпитвал силни и неприятни подозрения относно своята любовница Светочка Медведева. Че когато твоят млад любимец Андрюшенка посетил Медведева и й показвал разни снимки, господин Околович присъствал и можел да заложи пияната си глава, че Светлана е разпознала някого на тези снимки. Направил това заключение въз основа на наблюдението си над вазомоторната реакция на въпросната Светлана, която — пак според него — силно пребледняла, после се изчервила и ръчичките й започнали да треперят. Как ти се струва това?

— Ами никак. — Настя сви рамене. — Кого може да е разпознала там, след като се изясни, че Яровой не прилича на нито един от тях?

— Ти не ме доизслуша, Павловна. Яровой не е присъствал на онези снимки, но в момента, когато са й ги показали, Медведева може да е имала реални основания да се притесни. Нали може? Като нищо — веднага си отговори той. — А сега слушай по-нататък. Много скоро след този случай нашето момиче Света казало на Околович, че в най-близко бъдеще тя ще получи много пари, които ще сподели с него, за да може той да осъществи собствен проект за спектакъл. Откъде, питам аз?

— Е, и откъде, смяташ?

— Знам ли? — разпери ръце Зарубин. — Но се създава впечатление, че тази жена е решила да се набърка в нещо престъпно. Ще ти кажа и още нещо, ако ти не се сещаш. Спомняш ли си как седяхме на същото това място и твоят млад фаворит…

— Серьожа! Дръж се сериозно — помоли Настя, криейки усмивката си.

— … Андрюша се покайваше и си посипваше главата с пепел, задето провел лошо първия разговор с Медведева, освен това каза, че му се сторило, сякаш тя прекрасно знаела за кого става дума и кой е Фена, но по някакви съображения криела това. Спомняш ли си?

— Ти обаче не присъстваше тогава — веднага го парира Настя. — Тебе по-късно те включиха в групата.

— Мишка ми разказа. Подробно и цветисто.

— Клюкар е тоя твой Мишка.

— Какъв клюкар! Той е прекрасен разказвач. Е, продължавам да обяснявам гениалната си идея. Светлана прекрасно знае кой е Фена и когато при нея внезапно се изтърсва твоят… старши лейтенант Чеботаев и казва, че ще й покаже снимки, как е трябвало да реагира? Трябвало е да се уплаши — ами ако ей сега види ОНЗИ човек? И естествено, докато е гледала тези снимки, тя не може да е останала равнодушна — нали човек не овладява страха си толкова бързо, отначало пребледнява, после се изчервява, ръцете и краката му се разтреперват и така нататък, макар че всичко вече е свършило и торпедото е префучало встрани от него. Ето това е станало в действителност.

— Ти си фантазьор, Сержик… — Настя се запъна, впери поглед в отворения прозорец и си помисли, че само преди година от мястото си зад бюрото можеше да види отделни струйки от дъжда, а сега не ги вижда, всичко се слива. — Касетите. От Яровой са взели касети. Излиза, че Светлана не ни го е предала, а го е запазила за себе си. Те заедно са шантажирали някого. И този някой е убил Яровой и е взел касетите. Не, Сержик, ти не си фантазьор, ти си гений. Казвал ли ти го е някого?

— Лично аз ти го казах преди пет минути. Не кради хорските мисли, Павловна, не е хубаво.

Настя решително стана иззад бюрото и взе чантата си.

— Да вървим в болницата.

 

 

Игор Лесников реши да достави удоволствие на Женя и й определи среща в същото заведение в търговския комплекс — „Охотний ряд“, където го бяха зарадвали цените и асортиментът от пресни сокове. В края на краищата днес смяташе да отправи към момичето толкова неприлична молба, че се налагаше да подслади хапчето.

— Женечка, моите колеги внимателно прегледаха документите, които вие любезно им предадохте — поде той. — Но за съжаление те не са достатъчни. В бележниците също не открихме имена, които биха могли да потвърдят вашите подозрения. Разбирате ли, ако баща ви наистина… ммм… е свързан с престъпния бизнес, но и до днес живее и процъфтява благополучно, това означава само едно: той има свои хора в нашето ведомство, в нашите служби, които му помагат. Разбирате ли за какво говоря?

— Да, разбирам.

— В бележниците не намерихме нито един телефонен номер на служител в МВР. Може би баща ви има друг бележник и се свързва с тези хора пряко, а не чрез вас?

— Разбира се, той има електронен бележник, винаги го носи със себе си. Но щом ви интересуват неговите познати от милицията, ще ви го кажа и така. Аз познавам чичо Вася Сурин.

— Чичо Вася ли?

— Василий Никанорович.

— Кой е той? Къде и като какъв работи?

— Не знам. Струва ми се — в министерството, но не съм сигурна.

Ясни очи, обградени от дълги ресници, пълнички като на дете устни, розови без червило, нежна кожа, чисто, младо лице. Разбира ли това момиче какво става сега? Разбира ли, че както седи в заведението и пие през сламка морковено-ябълков сок, тя предава родния си баща и неговия „чадър“ от милицията — някой си Сурин? Господи, колко прости са нещата понякога! Детективи си блъскат главите с месеци, с години, търсят посоки, източници на информация, правят оперативни разработки, за да надникнат поне с крайчеца на окото в чужди документи или бележници, а тук идва едно дете и всичко носи само. И разказва всичко. Освен ако цялата работа е измама… Ами ако Коротков е прав? Е, сега ще проверим.

— Женечка, имам към вас една молба, може би малко необичайна. Не я приемайте като обидна. Баща ви само в службата ли съхранява документите си?

— Не, и вкъщи също.

— И вкъщи те се намират…

— В сейфа — с готовност каза Женя. — В стаята на татко.

— И ключът…

— Аз имам ключ. Татко често ме праща от службата до вкъщи да му донеса някои документи или обратното — да ги прибера в сейфа. Искате ли да ги видите?

— Ако ми позволите.

— Разбира се.

Ясни очи, открита, дружелюбна усмивка. „Тя е или пълна глупачка, или кристално, до идиотизъм честна, или невероятна актриса“ — помисли си Игор, докато плащаше сметката.

 

 

Още с влизането в апартамента Игор попита:

— Женечка, а вие сега къде сте? Имам предвид — какво знае баща ви?

— При вас, на „Петровка“. Днес ме разпитва следовател.

— Кой ви посъветва да му кажете така?

— Никой. Сама го измислих. Така пише в книгите.

— Женечка, за в бъдеще имайте предвид, че на „Петровка“ не работят следователи, там изобщо няма следователи. Но често идват при нас, това е вярно. Затова, ако разказвате на баща си как ви е разпитвал следователят, да не вземете да кажете, че той има свой кабинет. И още нещо: можете ли сега да се обадите на баща си, за да се убедите, че той е в офиса и няма да дойде тук?

— Да, разбира се.

Женя взе телефона, набра номер.

— Татко, ще ти трябвам ли скоро? Не, още около час и половина, тук дойде един следовател… — При тези й думи Игор одобрително кимна и вдигна палец. — … Който иска да ми зададе няколко въпроса. Не, засега с мен разговаря само Игор Валентинович, а следователят дойде едва сега. Да, добре, татко, ще го направя.

Тя затвори телефона и погледна Игор въпросително.

— Правилно ли казах всичко?

— Женечка, браво на вас — напълно искрено отговори Лесников.

— Тогава да вървим в татковата стая, ще отворя сейфа.

„Колко е просто всичко, колко е лесно, просто не може да бъде“ — въртеше се в главата му, докато гледаше как Женя отваря сейфа, изважда съдържанието му и го подрежда на дивана. Пари, и то доста. Дебели пачки долари, една пачка рубли. Калъфи със скъпи украшения. Доста безформен полиетиленов плик, дори е трудно да си представи човек какво има в него. Папки с документи.

— Вие обаче сте мома с добра зестра — пошегува се Лесников и посочи кадифените кутийки. — Ваши ли са тези украшения?

Лицето на Женя за миг се затвори, сякаш се вледени.

— Това са украшенията на татковата любовница — каза тя, впрочем напълно спокойно. — Тя е омъжена и не може да държи вкъщи подаръците от татко, затова той й ги подарява, а после ги съхранява тук. Когато тя трябва да си сложи нещо, татко й го занася, после пак го скрива тук.

„Момичето ревнува — мярна се в главата на Игор, докато отваряше методично кутийка след кутийка. — Мога да си представя колко й е обидно — носи само евтини дрешки, дори ушите й не са пробити, не носи обици, а баща й пред очите й отрупва с диаманти и изумруди някаква си чужда лелка. Горката!“

Той извади миниатюрен фотоапарат и въпросително погледна Женя. Тя кимна.

— Искате да преснимате документите ли? Добре, аз ще ви помогна.

С ловкостта на опитен деловодител тя вадеше листовете от прозрачните джобове и с точни движения ги прибираше обратно. Така, с това е приключено. Май всичко е готово. Не, тук има и някакъв плик…

— А какво има в плика? — попита Лесников.

— Не знам, за пръв път го виждам. Преди няколко дни отварях сейфа и нямаше никакъв плик.

— Да погледнем ли? — лукаво се усмихна Лесников и й намигна.

Женя също му намигна и се усмихна.

— Хайде.

Тя с едно движение хвана плика за ъгълчетата и го обърна. На пода се изсипаха малки касети, изтропа видеокамера. Ха, я виж ти!

— Женечка. — Той се постара с нищо да не издаде вълнението си и да говори леко и свободно. — А сега трябва да се обадя по телефона. И моля да ме извините, но това е строго конфиденциално. Дори на вас не мога да позволя да слушате.

— Да, да, разбирам, ето го телефона, на масичката. Аз ще изляза. Искате ли да направя кафе?

— Ами баща ви? Сигурна ли сте, че няма да дойде?

— Сигурна съм. И после, дори да дойде, ще му кажа, че след разпита сте ме докарали до вкъщи и аз съм ви поканила на чаша кафе. Какво лошо има в това?

— Нищо.

„Нищо — мислено повтори той, докато набираше телефонния номер. — Освен дето ти, миличка, съзнателно или несъзнателно даваш на милицията възможност да вкара татенцето ти в затвора и на всичко отгоре черпиш милиционерите с чаша кафе, купено с татковите ти пари. Да знаеше това Рубцов — сигурно щеше да откачи“.

— Ало, Настя, ти имаше на едно листче серийния номер на камерата, която е изчезнала от дома на Яровой, — припряно и тихо заговори той в слушалката. — Да… Да… продиктувай ми го бързичко… не, после ще ти обясня, първо ми дай номера… така… така… благодаря. Край, Каменская, аз намерих камерата. В домашния сейф на Рубцов. Да, и касетите са тук. Капачето ли? Какво общо… Сега ще видя. Да, счупено е. По-точно съвсем е отделено… Както решиш… Не, сега си е вкъщи. А той преди половин час беше в офиса си и не смяташе да излиза. Добре, ще го направя.

Ето на, сега колегите ще отидат да задържат Роман Дмитриевич Рубцов по подозрение в съучастничество в убийството на Кирил Яровой. Това — само във връзка с намирането на камерата. А след като прегледат и записите, току-виж се появило и още нещо. После ще преровят и документите, които се намират в домашния сейф. Обаче Женя… Нима е очаквала, че всичко ще стане толкова бързо? Искала е да се подготви предварително, както сама се изрази, за стихийното бедствие, ако то е неизбежно. И с действията си, със собствените си ръце го провокира. Каменская го помоли да задържи момичето, то да не се връща на работа и да не присъства при задържането на баща му. Не бива да гледа тези сцени, тепърва има много да се тревожи и да плаче.

 

 

— Пфу, каква гадост! — Коротков се намръщи и демонстративно се извърна. — Защо трябва да гледам тоя Рубцов гол?

— Гледай, гледай — с тон на възпитател каза Сергей Зарубин, — не е току-така тая работа. Рубцов не е женен, не би се захванал да убива изнудвач само заради голия си задник. Може любовницата му да е някаква… От правителството например, или депутатка… Юр, ама защо се извръщаш, бе? Погледни я, може да я познаваш?

— Абе откъде ще я познавам! — ядосано възкликна Коротков.

— Е, все пак си началник, трябва да бъдеш политически грамотен, да гледаш редовно телевизия, да четеш вестници. Вгледай се по-внимателно, преодолей шибаното си целомъдрие…

Коротков впери очи в екрана и внимателно заразглежда жената в леглото на Рубцов.

— За пръв път я виждам. Трябва да повикаме Настюха, тя има добра зрителна памет. — Той посегна към вътрешния телефон. — Заета ли си? Не много ли? Тогава прескочи при мен за малко.

Той хвърли критичен поглед към екрана.

— Слушай, Серьога, намери някой по-приличен кадър, да се вижда лицето, а другите неща да ги няма. Все пак поканихме дама.

Зарубин извъртя лентата, намери едър план на жената. Когато Настя влезе, на екрана нямаше нищо неприлично.

— Настюха, я погледни, случайно да познаваш тази мадама?

— Ами че това е Плетньова, съседката на Светлана Медведева. Същата, която ни изведе до Околович.

— Е, честито, сестро. — Коротков понечи да извади цигара, но се оказа, че пакетът му е празен. Той яростно го смачка и го хвърли в кошчето за боклук. — Това е любовницата на Рубцов. Полюбувай се.

— Ново двайсееет… — проточи Настя. — Каква стана тя — Медведева заедно с Фена е решила да шантажира съседката си? Научила е отнякъде, че Плетньова има богат любовник, и е решила по този начин да реши финансовите си проблеми. Тогава е ясно защо отказва да отговаря за какви пари говори Околович. Днес бях в болницата и я питах — Светлана твърди, че това са пиянски измислици на любовника й, който съвсем е изгубил чувство за реалност. И знаеш ли, аз почти й повярвах. За какво чувство за реалност може да се говори, когато любовникът ти те дава на своите алкохолизирани другари по чашка?

— И аз, между другото, бях в болницата с тебе — сърдито се обади Зарубин. — И изобщо, ама изобщо не й повярвах. От един километър си личеше, че лъже и се измъква от отговори.

— Серьожа, за тебе си е личало…

— Аха, Серж, нашата Настюха развива късогледство, сега вижда лошо — през смях добави Коротков. — Току-виж дошла на работа с очила.

— Стига де, Юрка, не ме обърквай — махна му с ръка Настя. — Искам да кажа, че това беше твоя идея, Серьожа, ти изгради тази верига и стигна до извода, че Медведева е използвала Фена за шантаж. Красива идея, няма спор, и ти е жал да се откажеш от нея, затова всичко ти се подрежда според тази идея. Каквото и да каже Медведева, както и да погледне, в който и момент да въздъхне — ти преценяваш всичко в полза на това, че ти си прав, а тя лъже. А моят поглед е външен, защото идеята не е моя и не ми е жал за нея.

— За кого не ти е жал, за Светлана ли? — подкачи я Коротков.

— Абе не за Светлана, а за идеята, мъко моя ръководна. Готова съм всеки момент да се откажа от нея, затова възприемам показанията на Светлана по-обективно. Всички касети ли изгледахте?

— Не, едва започнахме. Искаш ли да участваш?

— Е, хайде, ще се доверя на вас. — Настя тръгна към вратата. — Ако има нещо интересно, повикайте ме, ще бъда в кабинета си.

Мина още половин час и Коротков отново се обади на Настя:

— Ела да ти покажа нещо.

Този път на екрана нямаше нищо порнографско. Трима напълно облечени мъже разговаряха за нещо, после се появиха пари и всичко приключи със здраво ръкостискане.

— Видя ли? Целият ми сейф е препълнен с фотороботи на тоя субект. Бригадирът на уляновската банда, неговата верица. Има данни, че убийството на господин Сенкин е негова работа…